Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (29)

Глава 27
Последното изпитание

Дризт и Бруенор бързо осъзнаха в колко неблагоприятно положение се намират. Високите пламъци, които обгръщаха тялото на балора, бързо превръщаха пещерата в кално тресавище. Големи парчета лед падаха от тавана, принуждавайки ги да отскачат ту наляво, ту надясно, а студената вода, в която газеха, правеше всяко движение изключително трудно.

И точно когато двамата приятели си мислеха, че по-лошо не може да стане, Ерту се поотдалечи от тях и без пъклената му горещина водата бързо започна да замръзва, забавяйки ги още повече.

И през цялото време грозният смях на демона кънтеше в ушите им.

— О, какви мъчения те очакват, жалки елфе! — изрева балорът тържествуващо.

Миг по-късно зад гърба на Дризт се разнесе шумен плясък, а жегата изведнъж стана непоносима. Това можеше да означава едно-единствено нещо — демонът бе прибягнал до магия, за да се телепортира точно зад него. Елфът започна да се обръща и приклекна, в опит да избегне удара му, ала балорът просто заби меча си във водата. Мощната енергийна вълна, която последва, разтърси тялото на скиталеца толкова жестоко, че той трябваше да стисне зъби, за да не си прехапе езика.

Въпреки това той успя да се обърне и дори спря следващата атака на противника си във въздуха.

Ала Ерту просто освободи нова енергийна вълна, която премина през Сиянието и преля в тялото на Дризт така неудържимо, че той се олюля и едва не се строполи на земята в несвяст.

Сред злия смях на балора, до ушите му достигна яростният рев на Бруенор, който отчаяно се мъчеше да се добере до него през размекнатия лед. Само че вече бе твърде късно, внезапното нападение на демона ги бе изпреварило и Бруенор никога нямаше да стигне навреме.

Изведнъж Ерту изчезна, сякаш се изпари. На Дризт му отне само миг, за да разбере, че балорът си играе с тях. След като бе чакал толкова години, за да си отмъсти, сега той просто се забавляваше!

Докато елфът си възвърне равновесието, Бруенор някак си успя да се добере до него. Грозният кикот на демона долетя някъде отдалече, но скиталецът нямаше да се остави да бъде измамен толкова лесно.

— Пази се! — предупреди той джуджето. — Ерту може да се появи, където си поиска.

Още не бе изрекъл думите си докрай, когато чу плющене на камшик, последвано от вика на Бруенор. Обърна се рязко, тъкмо навреме, за да види как дебел камшик се увива около краката на приятеля му и го издърпва настрани.

— Не думай! — мрачно се пошегува джуджето, докато с все сила се мъчеше да вдигне оръжие и да се защити.

Този път спасение нямаше, разбра Бруенор, когато обърна поглед през рамо и видя огнената стена, която се издигаше там и с пращене и съскане превръщаше дебелите ледове в гъста пара. Зад нея стоеше демонът и бавно го притегляше към себе си, а злата му усмивка вещаеше само едно — смърт.

В този миг Дризт усети как цялата му сила го напуска, стори му се, че светът рухва отгоре му. Вече знаеше какво мъчение му е приготвил балорът.

Бруенор беше обречен.

Риджис нямаше как да знае, ала неочакваната му поява в малката стаичка на върха на Кришал Тирит спаси Кати-Бри от сигурна смърт. Стъмпет вече бе стигнала до ръба на ледения къс, ала за ужас на младата жена, вместо да й помогне, тя започна да я блъска и да настъпва вкочанените й пръсти, мъчейки се да я събори във водата.

Кати-Бри отчаяно се защитаваше, ала без сигурна опора и с напълно вцепенени крака, положението й бе повече от отчайващо.

Тъкмо в този миг Риджис проникна в кулата и Креншинибон бе принуден да остави жрицата на мира и да насочи цялото си внимание към този нов враг.

Без заповедите на отломъка, Стъмпет отново застана напълно неподвижно, вперила празен поглед пред себе си. На Кати-Бри не й отне много време, за да разбере, че поне за момента жрицата е безопасна и като се улови за крака й, го използва, за да се измъкне от водата.

Не й бе никак лесно, ала най-сетне успя и дори можа да се изправи, макар цялата да трепереше от студ и изтощение. Дризт и Бруенор вече бяха проникнали в пещерата, ала отвън все още имаше достатъчно мани, с които да се пребори, включително и няколко, които бяха скочили във водата и постепенно се приближаваха към нея и Стъмпет, единствените врагове, които не особено интелигентните създания виждаха.

Време беше Таулмарил отново да запее.

* * *

Бруенор се бореше с всички сили. Успя да се улови за неголемия чукан, останал от един сталагмит наблизо, ала ледът бе прекалено гладък, за да се задържи за него. Не че и най-здравата скала можеше да му помогне в този миг… не и срещу могъщия танари, който продължаваше да го притегля към себе си. Пламъците на демона обгърнаха стъпалата на злощастното джудже и то изрева от болка.

Дризт се втурна напред толкова ожесточено, че едва смогваше да се задържи върху хлъзгавия, размекнат лед. Понякога падаше, удряше се в сталагмитените останки, но продължаваше, без да обръща внимание на болката. Бруенор се нуждаеше от него и това бе единственото, което имаше значение. Най-сетне откри едно достатъчно твърдо местенце на леда и като го използва за опора, хвърли се напред, протегнал ледения ятаган пред себе си.

Магическото острие мина покрай падналото джудже и пламъците около него начаса угаснаха.

Двамата приятели опитаха да се изправят, но бяха запратени обратно на земята, когато Ерту заби меча си в полуразтопения лед, запращайки мощна енергийна вълна срещу тях.

— Прекрасно, жалки елфе! — възторжено изрева демонът. — Малката отсрочка, която си спечелихте, само ще удължи удоволствието ми, за което съм ти искрено…

Преди балорът да успее да довърши, Гуенивар влетя в пещерата и се стовари върху него, поваляйки го върху хлъзгавия под.

Без да губи нито миг, Дризт се хвърли срещу него, докато Бруенор трескаво освобождаваше глезените си от хватката на бича. Впила зъби и нокти в противника си, Гуенивар го дереше безжалостно.

Ерту и друг път се бе изправял срещу нея (и то не кога да е, а в онзи двубой, когато скиталецът го прокуди в Бездната) и сега се прокле, задето не бе предвидил, че тя отново може да се появи.

Всъщност това нямаше особено значение, каза си той и като напрегна железните си мускули, отпрати тристакилограмовото животно далече от себе си.

В този миг леденият ятаган се стрелна към корема му, жаден за скверната му огнена плът.

Мечът на демона спря връхлитащото острие и мощната енергийна вълна, която последва сблъсъка на двете оръжия, отхвърли Дризт назад.

Междувременно Бруенор бе успял да се изправи и сега връхлетя върху демона, забивайки брадвата си дълбоко в крака му. Ерту изрева от болка и го удари с все сила, запращайки го във въздуха, после разпери крила и се издигна нависоко, далече от враговете си. Гуенивар скочи след него, ала той я спря, улавяйки я с телекинетична магия, същата, която Бизматек бе използвал срещу Кати-Бри.

Въпреки това, за Дризт и извън пещерата намесата на пантерата бе наистина полезна, тъй като поне за малко отклоняваше вниманието на могъщия демон от тях.

— Пусни баща ми! — изкрещя скиталецът.

Ерту избухна в смях и като захвърли пантерата надалече, се нахвърли още по-ожесточено върху тях.

* * *

Стаята не бе голяма, навярно около четири метра в диаметър, с куполовиден покрив, който стигаше до самия връх на Кришал Тирит. Точно в средата, увиснал във въздуха, проблясваше Креншинибон и туптеше с меко, розово-червено сияние, сякаш бе живо същество.

Риджис се огледа наоколо. Недалече от себе си видя пръстен с моравочервен камък и малко ковчеже, което му се струваше познато, макар в момента да не можеше да се сети откъде. Ала какво означаваха тези два предмета, полуръстът не знаеше.

Пък и нямаше време да мисли за това, не и в този момент. Двамата с Дризт неведнъж бяха говорили за Кесел и неговото падение и той добре помнеше как елфът бе надвил магическата кула — поръсвайки отломъка, който беше нейното сърце и й даваше живот, с дебел слой брашно. И така, уверен в онова, което прави, Риджис пристъпи напред и отвори малката кесийка, която висеше на кръста му.

— Време е за сън — подхвърли той на Креншинибон и думите му замалко не се сбъднаха… макар и не точно както той очакваше, тъй като не магическият предмет, а самият той едва не изгуби съзнание.

Двамата с Дризт бяха допуснали сериозна грешка. В онази кула, издигната от Кесел край Брин Шандер, скиталецът (макар да не го знаеше) бе покрил не Креншинибон, а едно от многобройните му копия, докато сега пред Риджис стоеше истинският отломък, могъщ и невероятно зъл. А с подобна жалка атака, той можеше да се справи с лекота — мощната енергийна вълна, която запрати срещу нападателя си, стопи брашното още във въздуха, изпепели кесийката в ръцете на полуръста, а него самия отхвърли далече назад, в другия край на малкото помещение.

Замаян и уплашен, Риджис отчаяно простена, когато на пода досами него зейна дупка и, предшествана от характерната за тези гнусни създания задушлива воня, в стаята се показа огромната, зеленикава ръка на един трол.

* * *

Кати-Бри почти не чувстваше крайниците си, зъбите й тракаха неудържимо и макар тетивата на Таулмарил да се впиваше в измръзналите и пръсти, тя не усещаше нищо. Ала да се откаже бе немислимо — Дризт и Бруенор имаха нужда от нейната помощ.

Използвайки яката, набита Стъмпет за опора, тя се прицели и стреля. Чудовището, което се намираше най-близо до входа на пещерата, рухна мъртво, а младата жена продължи да изпраща магическите си стрели, които никога не свършваха, срещу чудовищата на брега. Много скоро и последното от тях падна мъртво и тя насочи вниманието си към онези, които се появяваха иззад леденото възвишение. В ожесточението си Кати-Бри едва не простреля и Гуенивар — вярното животно профуча толкова бързо, че за миг тя не можа да го разпознае, после обаче се изпълни с надежда, виждайки го да се втурва в пещерата.

Много скоро почти всички мани бяха мъртви, с изключение на няколко, които пляскаха във водата, мъчейки се да се доберат до Стъмпет и Кати-Бри. Таулмарил се погрижи за повечето от тях, ала един все пак успя да се изкатери върху ледения блок и се хвърли срещу младата жена.

Тя трескаво се огледа наоколо, видя Казид’еа, забит до дръжка в леда и разбра, че няма да съумее да стигне до него навреме. Вместо това вдигна лъка си и с все сила го стовари върху лицето на гнусното създание.

Демонът се олюля и едва успя да се задържи на крака. Още преди да си бе възвърнал равновесието, младата жена го удари с чело право в носа, после заби върха на Таулмарил в брадичката му, с лекота пробивайки разлагащата се кожа. Отвратителното същество избухна във взрив от задушлив газ, ала вече беше твърде късно — устремът, с който се бе нахвърлил върху Кати-Бри, както и давещият облак, който я обгърна след поражението му, запратиха младата жена назад, покрай Стъмпет и обратно в мразовитото море.

Борейки се да си поеме дъх, тя изплува над водата, но краката й бяха напълно вкочанени, а и ръцете си почти не чувстваше. Някак си успя да се залови за ръба на ледения блок, пъхайки пръсти в тесния процеп, който напипа там, ала добре разбираше, че няма да може да издържи още дълго — силите й бързо я напускаха. Опита се да помоли Стъмпет за помощ, но дори устата вече не я слушаше.

Да, беше се спасила от демоните… само за да стане жертва на безмилостната Долина на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом. Горчива усмивка изкриви устните й, докато студът бавно пълзеше във вените й, а светът ставаше все по-далечен и по-далечен.

* * *

Риджис се удари в куполовидния таван, когато единият от двамата тролове, нахлули в малката стаичка, го вдигна във въздуха, та по-добре да види ужасеното му лице.

— Отиваш право в търбуха ми! — доволно заяви отвратителното създание и отвори огромната си паст.

„Та то може да говори“, помисли си полуръстът и в мозъка му се роди отчаян план.

— Почакай! — рече той и бръкна под туниката си. — Виж какво имам!

И като извади скъпоценния си вълшебен медальон, размаха го пред очите на изненадания и внезапно заинтригуван трол.

— И това е само началото — заекна полуръстът, мъчейки се да запази самообладание, което не бе никак лесно, при положение, че ужасяващата участ, която го очакваше, ако не успее, бе повече от ясна. — Имам купища от тези. Виж само как прекрасно танцува, как мами погледа ти и…

— Ей, ти! — изръмжа вторият звяр и сръга другаря си. — Ще го ядеш ли или не?

Ала първият трол вече бе попаднал в плен на магията и започваше да разбира, че никак не му се ще да дели плячката с когото и да било.

Ето как на Риджис не му бе никак трудно да го убеди да стори онова, което и двамата искаха в този момент.

— Убий го! — предложи той и кимна към второто чудовище.

После изведнъж тупна на земята и едва не бе стъпкан, когато двата звяра се вкопчиха в ожесточен двубой. Време за губене нямаше, но какво трябваше да стори? Докато трескаво пълзеше по-надалече от биещите се тролове, забеляза пръстена, който се търкаляше на пода и побърза да го мушне в джоба си. После погледът му се спря върху отвореното ковчеже и той изведнъж си спомни къде го бе виждал преди.

Точно същото сандъче бе видял в ръцете на онзи глабрезу, който се бе появил, докато се биеха с матрона Баенре в тунелите под Митрил Хол… същото ковчеже, от което демонът бе извадил черния сапфир, обезсилил всички магии в онази стая!

Риджис грабна скъпоценния предмет, изтича покрай троловете и се втурна право към кристалния отломък. Мощната вълна от мисловни образи, която го връхлетя, едва не го повали на земята. Усетил надвисналата опасност, могъщият Креншинибон проникна в съзнанието му и се опита да го подчини на волята си. Риджис искаше, отчаяно искаше да продължи напред, ала краката не го слушаха.

И всъщност, каза си той изведнъж, защо да продължава напред? Нима наистина искаше да срине тази толкова красива и величествена кула? А и кристалния отломък? Защо трябваше да го унищожава, когато можеше да го използва за собствена изгода?

Пък и защо все трябваше да слуша Дризт?

Въпреки че в този момент душата на Риджис бе почти напълно обсебена от отломъка, той все пак успя да вдигне рубинения медальон, който висеше на кръста му, и да го разлюлее пред очите си.

И този път, както винаги, вълшебният предмет прикова погледа му и го повлече в омайните си глъбини. Мнозина се изгубваха в тази магия, ала там, дълбоко в сърцето на скъпоценния камък, Риджис откри себе си.

За частици от секундата той пусна медальона и се хвърли напред. Креншинибон изпрати нова мисловна атака срещу него, ала вече беше твърде късно.

Ковчежето щракна и Риджис вдигна пленения отломък.

Преди да успее да се зарадва на победата си обаче, усети мощния трус, който се надигна от основата на кулата и тръгна към върха. С Кришал Тирит беше свършено.

— О, не отново! — простена полуръстът.

Точно същото му се бе случило и предишния път. Тогава се бе спасил с помощта на Гуенивар, докато Дризт бе избягал през…

Без да губи и миг, Риджис се втурна към прозореца и скочи на перваза. Хвърли поглед назад, към двамата тролове, които вече не се биеха, а се държаха здраво един за друг, докато кулата, която наричаха свой дом, се тресеше под краката им. Като по команда те се обърнаха към усмихнатия полуръст.

— Някой друг път, може би — рече той, после скочи.

След като прелетя няколко метра, той се удари в ледената могила и се затъркаля надолу през глава, спирайки най-сетне в подножието й. Съвсем наблизо кристалната кула бързо се рушеше огромни каменни късове хвърчаха във всички посоки, минавайки почти на сантиметри от замаяния, ранен полуръст.

* * *

Мощният трус разлюля целия айсберг и за миг битката в пещерата утихна — необходима, макар и твърде кратка отсрочка за противниците на демона. Двамата приятели тъкмо се опитваха да си поемат дъх и да съберат сили, за да продължат отчаяната битка, когато ледът под Бруенор се пропука и той пропадна вътре. Дупката не бе особено дълбока, едва му стигаше до кръста, ала когато всичко свърши и земята отново се успокои, джуджето се оказа здраво приклещено.

Загубата на Креншинибон по никакъв начин не се отрази на Ерту, нито пък го отслаби — единственото, което рухването на кулата направи, бе да разпали още по-свирепа ярост в гърдите му.

Гуенивар се хвърли върху него, ала той вдигна огромния си меч и я спря във въздуха, нанизвайки я на жестокото острие.

Коленичил в размекнатия лед, Дризт с безпомощен ужас гледаше как демонът бавно се приближава с протегнат към него меч, на който пантерата отчаяно се гърчеше, ръмжейки в агония.

Това беше краят, болезнено ясно осъзна скиталецът. Това бе грозният, жалък край за всички. Този път изход нямаше. Искаше му се Гуенивар да успее да се освободи и да отиде при Бруенор, та когато я отпрати обратно в Звездната равнина, тя да вземе джуджето със себе си.

Ала дори това бе невъзможно. Последна мъчителна конвулсия и пантерата се отпусна безжизнено, после бързо се стопи, оставяйки само струйка сивкав дим след себе си. Материалното й тяло бе прекършено и духът й трябваше да се върне в родната си Равнина.

Дризт извади ониксовата статуетка, просто за да се увери, че Гуенивар наистина е добре. Не можеше да я повика отново, не и в близките няколко дни, не и преди вярното животно да се възстанови поне донякъде от жестоките си рани. Познатото съскане, което се разнесе край него, го накара да вдигне очи от фигурката. Леденият ятаган и този път бе угасил пламъците на приближаващия се демон, който сега стоеше на по-малко от два метра от коленичилия скиталец.

— Готов ли си да умреш, Дризт До’Урден? — гръмовният глас на балора огласи пещерата. — Знаеш ли, в този миг баща ти ни вижда и представи си колко ли ще страда, докато те гледа как умираш в краката ми, бавно и мъчително!

Сигурен, че демонът не го лъже, елфът усети как в гърдите му се надига безумна ярост. Ала дори тя не можеше да му помогне вече. Той беше вкочанен от студ, изтощен и раздиран от скръб, каквато надали бе изпитвал досега. Дризт До’Урден беше победен и го знаеше.

* * *

Думите на Ерту бяха верни само наполовина. Пленникът му, лежащ на площадката зад полупрозрачната ледена стена в дъното на пещерата, наистина виждаше какво се случва.

Разкъсван от безсилен гняв, той отчаяно дереше гладкия, твърд лед и ридаеше така, както не бе ридал през всички тези години.

* * *

— Котката ти ще ми върши страхотна работа — подхвърли демонът.

— Никога! — изръмжа Дризт и преди Ерту да успее да направи каквото и да било, запрати черната фигурка навън.

Не можа да чуе плисък на вода, но бе сигурен, че я е хвърлил достатъчно силно, за да падне в морето.

— Добре стори, приятелю — мрачно рече Бруенор.

Самодоволната усмивка на балора се смени с гневна гримаса. Тежкият му меч политна нагоре, после се заспуска към главата на елфа. Макар да знаеше, че това няма да го спаси, Дризт вдигна Сиянието, за да се защити.

Изведнъж мощен рев „Темпос“ огласи пещерата, последван миг по-късно от огромен боен чук, който се стовари върху гърба на демона.

Без капка страх, Киерстаад се втурна вътре, мина през пролуката, отворена в пламъците на Ерту от ледения ятаган, и се изправи пред балора, като през цялото време викаше Щитозъб. Младежът неведнъж бе чувал историята на великолепното оръжие и знаеше, че то трябва да се завърне в ръцете му.

Ала това не се случи. Да, вече не лежеше на земята край демона, ала защо не се бе появило в очакващите му ръце, Киерстаад не можеше да разбере.

— Трябваше да се върне! — недоумяващо извика той, най-вече към Бруенор, после политна, запратен надалече от тежкия пестник на балора.

Удари се в една ледена могила и стенейки, се свлече на земята.

— Трябваше да се върне! — немощно повтори той, преди черната пелена на безсъзнанието да се спусне отгоре му.

Щитозъб не можа да отиде при Киерстаад, защото се бе завърнал в ръцете на истинския си господар — Уолфгар, син на Беорнегар, който наблюдаваше битката иззад ледената стена. Именно той бе прекарал последните шест години в плен на жестокия балор.

Допирът на вярното оръжие, изковано за него от джуджето, което го обичаше като роден баща, сякаш го преобрази превърна го в човека, който бе допреди шест години. В този миг безброй спомени нахлуха в съзнанието му, спомени, които нарочно се бе мъчил да погребе дълбоко в себе си през всички тези години на безнадеждност и пустота.

Да, разкъсваха го силни чувства, ала не дотам, че да го накарат да забрави отчаяното положение, в което се намираха приятелите му. С името на Темпос на уста — и колко хубаво бе отново да чуе името на своя бог, произнесено от собствените му устни! — той се зае да срине стената, която му пречеше да помогне на скъпите си другари.

* * *

Риджис чу нечий тих гласец в мозъка си. За миг се уплаши да не е Креншинибон, но след като се увери, че ковчежето е добре затворено и че държи злия отломък на сигурно място, предположи, че може да е рубиненият медальон.

Когато установи, че не е и той, полуръстът най-сетне откри източника — пръстена, който бе намерил в Кришал Тирит и който бе прибрал в джоба си. Извади го и внимателно се вгледа в него, опасявайки се да не е още някое въплъщение на Креншинибон.

Тъкмо се канеше да го изхвърли в морето, когато изведнъж му се стори, че разпознава гласеца.

— Стъмпет? — попита той и го поднесе към очите си.

После остави пръстена на земята, приклекна до него и вдигна малкия си боздуган.

* * *

Гръмовните удари, посипали се по ледената стена, разтърсиха цялата пещера толкова силно, че дори Ерту се разтревожи и неволно погледна назад. А Дризт тъкмо това и чакаше.

Сиянието се впи в прасеца на демона, докато леденият ятаган се стрелна към слабините му. Острието намери целта си и балорът нададе агонизиращ вик, докато магическото оръжие жадно изпиваше жизнената му енергия.

Ала обратът в битката бе само временен. Ерту бързо отблъсна Дризт от себе си, после изчезна, появявайки се отново високо във въздуха, между ледените сталактити, които висяха от тавана.

— Давай, Бруенор! — извика елфът и погледна през рамо към джуджето, което почти бе успяло да се измъкне от дупката. — Не всичко е загубено — много скоро Закнафейн ще ни се притече на помощ.

И сякаш получил нови сили, той се закатери нагоре, готов да се бие до смърт. Внезапно обаче почувства как коленете му омекват и едва се задържа да не падне при вида на пребледнялото лице на Бруенор. Разтреперан, той проследи погледа му към ледената стена, иззад която очакваше да се появи баща му.

Вместо това, видя Уолфгар. С мръсна, невчесана коса и дълга брада, ала несъмнено Уолфгар, с Щитозъб в ръце и свиреп вик на уста.

— Момчето ми! — бе всичко, което Бруенор успя да промълви, преди да се строполи обратно в дупката.

Прилеповите крила на Ерту изплющяха и той яростно се нахвърли върху доскорошния си пленник.

Ала Щитозъб вече летеше към него и замалко не го събори на земята. Въпреки това жестокият му бич обви глезените на варварина и го събори от могилата.

— Уолфгар! — изкрещя Дризт и лицето му се сви от болка, когато видя как едрият мъж рухва на пода.

Само че едно падане изобщо не можеше да спре изстрадалия варварин, не и сега, когато отново беше сред приятелите си, а могъщият му чук бе при него. Ревейки гръмогласно, той скочи на крака и здраво стисна Щитозъб, верния Щитозъб, който вече се бе завърнал в ръката му.

Побеснял от ярост, Ерту се хвърли в битката с удвоена жестокост, твърдо решен веднъж завинаги да сложи край на жалката им съпротива, да унищожи приятелите на омразния елф, а след това да довърши и него самия. Кълба черен мрак изпълниха въздуха, пречейки на Уолфгар да се прицели за нов удар камшикът на демона плющеше зловещо, докато той самият се носеше из пещерата, ту с помощта на прилеповите си крила, ту като използваше магия, за да се телепортира.

Настана хаос. Всеки път, щом Дризт се опиташе да отиде при Уолфгар, Бруенор или дори при падналия Киерстаад, Ерту вече беше там, с меч в ръка и макар че скиталецът винаги успяваше да спре свирепото оръжие, мощната енергийна вълна, която то запращаше срещу него, неминуемо го разтърсваше жестоко. И всеки път, когато скиталецът се опиташе да нанесе удар, Ерту вече беше в някой друг край на пещерата, за да сее болка и страдание сред приятелите на омразния си враг.

* * *

Вече не й беше студено, не усещаше болка, не изпитваше абсолютно нищо. Кати-Бри крачеше в мрака и бързо оставяше царството на живите зад себе си.

В този миг една силна ръка я сграбчи за рамото и я изтегли от водата. Постепенно сетивата й се възвърнаха, а с тях и душата й.

А после почувства… топлина, магическа топлина, която пълзеше във вените й и я сгряваше до мозъка на костите носейки живот там, където той едва мъждукаше.

Кати-Бри отвори очи и видя Стъмпет Рейкингклоу да се надвесва над нея. Зовейки своите божества, жрицата трескаво работеше, мъчейки се да върне към живот жената, която за рода Боен чук бе по-скъпа и от дъщеря.

* * *

Ослепителни мълнии прорязваха сумрака в пещерата всеки път, щом Ерту замахнеше с меча си. Мощният им тътен и победоносният рев на демона се сливаха с плющенето на прилеповите му крила, а бойните викове на Уолфгар се смесваха с гласа на изумения Бруенор, който (все още приклещен в дупката на пода) не спираше да повтаря „Момчето ми! Момчето ми!“. Дризт отчаяно се опитваше да въведе някакъв ред в хаоса, да измисли обща стратегия, която да им позволи да обединят сили, за да притиснат злия Ерту в ъгъла и да го победят.

Само че демонът нямаше намерение да допусне подобно нещо. Той ту връхлиташе върху някой от противниците си, ту отново се издигаше високо нагоре, нанасяше жесток удар, после светкавично изчезваше. Понякога заставаше между сталактитите и отприщваше огъня си, докато те не политнеха надолу като тежки, ледени копия. Понякога слизаше на пода, за да държи елфа и приятелите му далече един от друг, ала въпреки всичките му усилия, Дризт постепенно се приближаваше до Бруенор.

Където и да се появеше, балорът не оставаше там задълго. Макар че мекият, подобен на тресавище под забавяше движенията на скиталеца, а джуджето все още не можеше да се измъкне от дупката, в която бе заклещено, варваринът и страховитият му чук не даваха на Ерту и миг покой. На няколко пъти демонът се телепортира само миг преди Щитозъб да се стовари върху стената, където допреди секунда бе стоял той.

И все пак, балорът продължаваше да владее положението, макар че така и не му се удаваше възможност да нанесе решителен удар.

Време бе веднъж завинаги да приключи с това.

Бруенор почти бе успял да изпълзи от дупката, само единият му крак все още бе вътре, когато демонът се материализира точно зад него.

Дризт изкрещя, за да го предупреди и джуджето инстинктивно се извъртя на една страна и се хвърли срещу балора, сграбчвайки единия му крак (при което сам изкълчи коляното си). Мечът на Ерту се спусна към него, ала Бруенор бе прекалено близо, за да може оръжието да го посече. Въпреки това ударът го разтърси лошо, а енергийната вълна накара костите му да изпукат и едва не строши изкълченото му коляно.

Напук на болката, джуджето още по-здраво стисна крака на демона. Знаеше, че не може да го нарани, но се надяваше поне да го задържи на едно място достатъчно дълго, за да могат приятелите му да атакуват. Пламъците на Ерту опърлиха косата и заслепиха очите му, ала изведнъж угаснаха — сигурен знак, че Дризт е наблизо.

Камшикът на балора изплющя и елфът се претърколи настрани, за да го избегне, приземявайки се на едно коляно, после опита да се изправи, но се подхлъзна и залитна.

Камшикът отново изплющя, ала се оказа безсилен срещу могъщия боен чук. Щитозъб връхлетя върху демона и го запрати към стената. Неволно, Ерту усети как го изпълва уважение към доскорошния му пленник. Наистина, вече бе изпитал силата на чука, ала нищо не го бе подготвило за исполинската сила, заключена в тялото на Уолфгар. Ударът на Киерстаад го бе одраскал ударът на Уолфгар му причини истинска болка.

В това време Дризт бе успял да си възвърне равновесието, но преди да стигне до демона, той тропна с крак (при което не само се отскубна от хватката на джуджето, но и го измъкна от дупката, запращайки го високо във въздуха), после изчезна.

— Глупци! — долетя гласът му откъм изхода на пещерата. — Ще открия Креншинибон и ще се върна много преди да сте намерили начин да се измъкнете оттук! Обречени сте!

Дризт се хвърли към изхода, Уолфгар се прицели за един последен изстрел дори Бруенор се мъчеше да се изправи на крака, ала и тримата разбираха, че няма да успеят да се доберат до демона навреме.

Ерту се обърна и се накани да полети навън, ала каква бе изненадата му, когато една сребропера стрела се заби право в лицето му.

Ревът му огласи пещерата, а Щитозъб полетя и се стовари отгоре му, разкъсвайки плътта и трошейки костите му.

Кати-Бри стреля отново и демонът, улучен в гърдите, политна назад.

Бруенор закуцука към него, в движение улавяйки брадвата си, подхвърлена му от Дризт тъкмо навреме. После, възползвайки се от инерцията, която оръжието вече бе набрало, замахна с все сила.

Демонът изрева от болка, когато оръжието потъна дълбоко в гърба му, а още преди да се съвземе от жестокия удар, поредната сребърна стрела го прониза в гърдите.

Междувременно Дризт бе успял да се добере до него и когато той вдигна ръка, за да пресрещне Сиянието, леденият ятаган се вряза дълбоко в тялото му. Миг по-късно Уолфгар се присъедини към приятелите си, нанасяйки удар след удар стрелите на Кати-Бри все така препречваха изхода.

И през цялото време ятаганът на елфа жадно изпиваше жизнената енергия на балора, докато Сиянието нито за миг не спираше на едно място, оставяйки грозни рани след себе си.

С един последен енергиен изблик, Ерту рязко се обърна, запращайки Бруенор и Уолфгар настрани, но не и Дризт. Могъщият демон се вгледа в лавандуловите му очи и разбра, че е победен — още в тези най-първи мигове, в които тялото му започна да губи плътността си. Само че този път щеше да вземе и Дризт До’Урден със себе си в Бездната.

Вдигна страховития меч високо над себе си, а с другата си ръка избута Сиянието встрани, стискайки зъби, за да не закрещи от болка.

Сега скиталецът бе напълно беззащитен. Пусна ледения си ятаган, забит до дръжка в тялото на демона, и се опита да отскочи назад. Твърде късно.

Окъпано от ярки мълнии, свирепото острие неумолимо се спускаше към него.

Изведнъж една силна ръка се пресегна пред ужасените му очи и се, сключи около китката на балора, спирайки жестокото оръжие на сантиметри от главата на Дризт. Ерту извърна изумен поглед и видя… Уолфгар! Стиснал зъби, с изопнати докрай железни мускули, исполинът стискаше ръката му и сякаш всички години, прекарани в плен, всички нечовешки мъчения, които бе понесъл в Бездната, се бяха претопили в чиста омраза и му придаваха свръхмощна сила.

Нямаше човек — нямаше смъртен! — пък бил той и едрият варварин, който да може да удържи могъщия демон с голи ръце. Ала Уолфгар опровергаваше всяка логика, противопоставяйки й една своя истина — за нищо на света нямаше да позволи на Ерту да му причини още болка, нямаше да позволи да му отнемат Дризт!

Балорът невярващо поклати уродливата си глава. Това не можеше да бъде истина!

Ала беше. Уолфгар го удържа и много скоро, с протяжен крясък и сред облак дим, Ерту напусна Материалната равнина.

Обзети от чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи, тримата приятели дълго останаха така — безмълвни, вплетени в крепка прегръдка.