Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (24)

Глава 22
Както някога

Скиталецът тичаше с изяществото на дива котка, а вятърът свиреше в ушите му. С отминаването на лятото вятърът се бе изместил и сега идваше от север, откъм ледниците и големите айсберги от Морето на неспирния лед. Есента тук бе кратка, а мрачната зима настъпваше бързо и траеше дълго.

Дризт познаваше тундрата и всичките й особености, сякаш винаги бе живял тук. Всъщност беше прекарал в Долината едва десет години, ала за това време бе научил много за тази земя и за живота в нея. Например, само по вида на пръстта можеше да определи кое време от годината е, с точност до десетина дни. Сега почвата бе започнала да се вкоравява, макар тук-там да се усещаше леко хлъзгане — сигурен знак, че под сухата повърхност все още има кал, последни следи от краткото лято.

Беше се увил плътно с тъмнозеления си плащ, за да се предпази от лютия вятър и макар от наметалото и от шепота на вятъра да не чуваше кой знае какво, той беше нащрек. В тундрата всяко невнимание се заплащаше прекалено високо. Сега например, на няколко пъти бе забелязал следи от снежни хора, а на едно място се бе натъкнал на многобройни дири, каквито обикновено оставяха гоблиновите отряди. Земята му говореше с език, който скиталецът прекрасно разбираше, и тъй като този път не бе тръгнал, за да се бие, той положи специални усилия да не пресече пътя на съществата, които бяха минали оттук преди него.

Много скоро откри и онова, което търсеше — стъпки от два чифта меки ботуши, които се движеха бавно, точно както правеха ловците, дебнещи плячка. От вниманието му не убягна и една специфична особеност — вдлъбването бе най-дълбоко в горния край. Варварите стъпваха именно по този начин — първо с пръстите и чак след това с петите, за разлика от повечето народи в Царствата. Нямаше място за съмнение. Предишната нощ Дризт се бе промъкнал до лагера на варварите, с намерението да се срещне с Ревик и Берктгар, но докато слушаше, спотаен в сенките, разбра, че Берктгар е отишъл на лов, придружен от Киерстаад, сина на Ревик.

В началото тази новина го бе разтревожила — дали пък Берктгар не смяташе да убие младежа?

Бързо прогони тази глупава мисъл. Та нали познаваше Берктгар! При всичките различия между двамата, той си оставаше доблестен войн, а не подъл убиец! Много по-вероятно бе да се опита да спечели доверието на Киерстаад и така да заздрави позициите си в племето.

Скиталецът остана край варварския бивак през цялата нощ, като си тръгна чак на зазоряване, измъквайки се, без никой да заподозре за присъствието му.

Пое на север и тича, докато не откри следите на двамата мъже. Макар да имаха около час преднина, те се движеха като ловци, без да бързат, и Дризт бе сигурен, че ще ги настигне за броени минути.

Миг по-късно забеляза, че стъпките се разделят и веднага забави крачка. По-малките дири тръгваха на запад, докато по-големите продължаваха все така на север. Елфът ги проследи, предполагайки, че са на Берктгар, и наистина много скоро зърна едрия варварин пред себе си. Заслонил очи с длан, той настойчиво се взираше напред.

Дризт тръгна още по-бавно и предпазливо. За своя изненада установи, че е донякъде притеснен от предстоящата среща. Вярно, двамата с Берктгар бяха спорили и преди, обикновено когато скиталецът го посещаваше в Заселническа твърдина в ролята си на пратеник на Бруенор. Сега обаче нещата бяха малко по-различни. Берктгар си бе у дома, нямаше нужда от Бруенор и това можеше да го направи много опасен.

И именно заради това Дризт искаше да говори с него — за да разбере доколко голяма заплаха бе станал варваринът за джуджетата. Прокрадвайки се безшумно, той се приближи на няколко метра от коленичилия мъж, който сякаш не го усещаше.

— Добра среща, Берктгар — поздрави го елфът и от това, че варваринът изобщо не се стресна, разбра, че присъствието му не ще да е останало незабелязано.

Вождът бавно се изправи и се обърна към него.

Дризт погледна на запад, към малката точица на хоризонта и като кимна, продължи спокойно:

— Ловният ти другар?

— Киерстаад, син на Ревик — отвърна Берктгар. — Добро момче!

— А Ревик?

Варваринът стисна зъби и не отговори веднага.

— Значи истина било, че си се върнал в Долината — процеди той най-сетне.

— Това добре дошло ли е за Берктгар?

— Не! — отсече варваринът без колебание. — Тундрата е голяма, елфе. Достатъчно голяма, за да не ни се налага да се срещаме повече.

С тези думи той се накани да си тръгне, сякаш всичко важно вече бе казано. Дризт обаче нямаше намерение да остави нещата току-така.

— Защо не? — невинно попита той, за да накара Берктгар да разкрие картите си.

На всяка цена трябваше да разбере доколко варварите се бяха върнали към старите си обичаи. Дали щяха да бъдат просто невидими съседи на джуджетата и хората от Десетте града, поделяйки си тундрата, без да си помагат, но и без да си пречат, или щяха да се превърнат в техни смъртни врагове, досущ както преди?

— Ревик ме смята за свой приятел — продължи скиталецът. — Когато си тръгнах оттук преди толкова години, той бе един от хората, които ми липсваха най-много.

— Ревик вече не е млад — махна с ръка Берктгар.

— Ревик е начело на племето.

— Не! — думата изплющя като камшик.

После обаче едрият варварин се успокои и самоуверената усмивка, която се появи на устните му, бе по-убедителна и от най-многословния отговор — това бе самата истина.

— Ревик вече не управлява племето — продължи той.

— Кой тогава? Берктгар?

Вождът кимна, самодоволно усмихнат:

— Завърнах се, за да поведа народа си — заяви той. — Да го поведа по по-добър път, далече от грешките на Уолфгар и Ревик, обратно към живота, който водехме някога, когато бяхме свободни и отговаряхме за постъпките си единствено пред самите себе си и пред своя бог!

Дризт се замисли над думите му. Гордият млад мъж наистина си вярваше, осъзна той, ала колко дълбоко се заблуждаваше всъщност! Отминалите дни, за които Берктгар говореше почти благоговейно, съвсем не бяха така безгрижни и прекрасни, както той смяташе. Онези години бяха белязани от безброй войни, най-често между отделните племена, борещи се за оскъдната прехрана, която суровата тундра предлагаше. Мнозина варвари измръзваха до смърт или загиваха от глад, а нерядко завършваха живота си като обяд за снежните човеци и белите мечки, които също като тях следваха стадата на северните елени.

В това се криеше опасността от носталгията, каза си елфът. Обикновено лошото се забравяше, а в спомените оставаха единствено хубавите мигове.

— Значи сега Берктгар е начело на племето — рече скиталецът. — Но накъде ще поведе хората си той? Към отчаяние? Към война?

— Войната невинаги носи отчаяние — хладно отвърна варваринът. — А и нима забрави, че именно пътят, по който пое Уолфгар, ни хвърли във война срещу собствения ти народ?

Дризт нямаше какво да отговори на това обвинение. Разбира се, случилото се не бе протекло точно така. Войната срещу Мрачните бе по-скоро случайност, отколкото последица от която и да било постъпка на Уолфгар. И все пак, поне от неговата изкривена гледна точка, Берктгар беше прав.

— А преди това пак Уолфгар изпрати хората на бой за престола на твоя неблагодарен приятел — продължи варваринът.

В суровия поглед на скиталеца припламнаха ядовити искри. Ала и този път, макар да не бяха нищо повече от изопачена версия на истината, думите на Берктгар бяха верни, поне в неговите пристрастни очи, и Дризт нямаше как да го обори.

Междувременно, както и двамата забелязаха изведнъж, мъничката точка на западния хоризонт бе започнала да се увеличава — очевидно Киерстаад идваше при тях.

— Народът ми най-сетне си е у дома — заяви едрият мъж, преди Киерстаад да се присъедини към тях. — Отново почувствахме свежия дъх на тундрата и се завърнахме към отколешните си обичаи… Обичаи, според които всяко приятелство с мрачен елф е немислимо.

— Берктгар забравя много неща — отвърна Дризт.

— Берктгар помни много неща — отсече варваринът и си тръгна.

— Ще сториш добре, ако се позамислиш над доброто, което Уолфгар стори за твоя народ — извика скиталецът след него. — Заселническа твърдина може и да не бе най-подходящото място за племето, ала Долината на мразовития вятър е сурова и безпощадна земя, където няма нищо по-важно от верните съюзници.

Берктгар не каза нищо, нито забави крачка. Когато се изравни с Киерстаад, той не спря, а продължи напред. Младежът го проследи с поглед, досещайки се какво се бе разиграло в негово отсъствие. После отново се обърна към Дризт и щом го разпозна, изтича при него.

— Добра среща, сине на Ревик — поздрави го елфът. — Времето е било щедро към теб.

Младежът се поизпъчи при тези думи, развълнуван да чуе подобна похвала от устата на Дризт До’Урден. Когато скиталецът си тръгна от Митрил Хол, Киерстаад бе едва на дванадесет години и не си го спомняше особено добре. За сметка на това обаче бе слушал много за прословутия мрачен елф. Веднъж например Дризт дошъл в Хенгорот, Залата на медовината, издигната в Заселническа твърдина, скочил върху масата, край която били насядали варварите, и призовал към по-крепко съюзничество между тях и джуджетата. Според старите обичаи, за които говореше Берктгар, да се допусне елф на мрака в Хенгорот би било напълно немислимо, още по-нечувано би било да му се окаже каквото и да било уважение. Ала в онзи ден всички варвари слушали думите на Дризт в почтително мълчание, красноречив израз на уважението им към забележителните му войнски умения.

Киерстаад не бе забравил и историите, които бе слушал от баща си. След една особено жестока война срещу жителите на Десетте града, варварите понесли огромни загуби, до голяма степен заради намесата на Дризт До’Урден. След тежкото поражение редиците им оредели значително и с бързо наближаващата зима още мнозина изглеждали обречени на сигурна смърт, най-вече децата и старците — в племената просто не били останали достатъчно ловци, които да осигурят прехрана за всички.

Ала през цялата зима, докато следвали стадата на северните елени на запад, варварите откривали непокътнатите тела на наскоро убити сърни — повалени чисто и оставени за тях. Ревик и доста от по-възрастните мъже били убедени, че това е дело на Дризт До’Урден, мрачния елф, който се бе бил срещу тях, за да защити Десетте града. Ревик и до днес помнеше благородната постъпка на скиталеца, помнеха я и мнозина от по-старите варвари.

— Добра среща и на теб — отвърна Киерстаад. — Хубаво е, че отново си тук.

— Не всички мислят така — отбеляза Дризт.

Младежът махна с ръка и уклончиво сви рамене:

— Сигурен съм, че Бруенор не е на себе си от щастие, че отново те вижда.

— Мен и Кати-Бри — добави елфът. — Тя също се завърна в Долината.

Киерстаад само кимна, макар че явно искаше да каже нещо по-дълбоко и значимо от баналните забележки, които си разменяха сега. През цялото време обаче поглеждаше през рамо, към отдалечаващия се Берктгар. Раздвоението му бе очевидно.

Най-сетне въздъхна дълбоко и погледна елфа право в очите, разрешил вътрешната си битка:

— Мнозина помнят истината за Дризт До’Урден — простичко рече той.

— И за Бруенор Бойния чук?

Младежът кимна:

— Берктгар си заслужи водачеството, ала не всички са съгласни с всяка негова дума.

— Да се надяваме тогава, че и Берктгар скоро ще си спомни истината — отвърна елфът.

Киерстаад отново погледна през рамо и видя, че едрият мъж се е спрял и го наблюдава. Явно бе какво се очаква от него и като кимна на Дризт, той се затича към вожда си, без да каже нито дума повече.

Скиталецът дълго време остана на местото си, загледан след тях, мислейки си за начина, по който младежът се бе подчинил на Берктгар, въпреки че не бе съгласен с него за толкова много неща. Но какво трябваше да стори той? Беше имал намерение да се върне в лагера на варварите, за да поговори с Ревик, ала сега това му се струваше ненужно и дори опасно.

Сега, когато Берктгар бе начело на племето.

* * *

Докато Дризт отиваше на север, по следите на Киерстаад и Берктгар, един друг пътешественик се бе насочил на юг от Грамадата на Келвин. Превита под тежестта на претъпканата си раница, Стъмпет Рейкингклоу крачеше напред, а очите й бяха приковани в една-единствена точка — назъбените върхове на Гръбнака на света.

Втъкнат в една халка на колана й, Креншинибон мълчаливо се наслаждаваше на случващото се. Колко нощи бе влизал в сънищата й! Разбира се, този път бе действал много по-предпазливо от обикновено — властният отломък с основание се боеше от сегашната си господарка, която бе не просто джудже, но и жрица на добро божество. Все пак, с течение на времето, Креншинибон бе преодолял съпротивата й и постепенно я бе убедил, че онова, което й предлага, не е самонадеяна дързост, а предизвикателство, с което тя може да се справи.

И така, преди един ден Стъмпет най-сетне се бе решила и бе поела на юг, с оръжие в ръка, готова да се справи с всяко чудовище, осмелило се да я нападне, и с всяка планина, изпречила се на пътя й.

Все още обаче бе далече от планините — намираше се едва на половината път от Езерото на алените води, най-южното от трите езера на Долината. Креншинибон бе решил да се спотайва — в крайна сметка той бе дело на векове и няколко дни повече или по-малко не бяха от особено значение. Щом стигнеха в планината, той щеше да се погрижи да си намери по-добър съюзник.

Ала тогава, най-неочаквано, кристалният отломък усети нечие присъствие, могъщо и добре познато.

Танари.

Стъмпет спря миг по-късно и в погледа, който му хвърли, ясно личеше изненада. Та той пулсираше, досущ като някое живо същество. Не й трябваше много време, за да осъзнае, че тези вибрации не са нищо друго, освен зов, насочен неизвестно към кого.

— Какво има? — попита тя на глас и вдигна магическия предмет към очите си. — Какво си намислил?

Жрицата все още се взираше с любопитство в сърцевината на кристала, когато ясносиният хоризонт изведнъж помрачня, затулен от огромен черен облак, който бързо се носеше към нея, дочул призива на Креншинибон. Най-сетне Стъмпет сви рамене и втъкна отломъка в колана си. После вдигна поглед.

Твърде късно.

Ерту връхлетя като ураган и я повали, още преди тя да успее да вдигне оръжие. Всичко свърши само за няколко секунди и Креншинибон се озова в ръцете на балора, един съюз, желан и от двамата.

Замаяна и недоумяваща, Стъмпет се надигна на лакти и погледна към демона. Оръжието, избито от ръката й още в първия миг на нападението, лежеше далече от нея и тя се помъчи да призове своя бог. Само че Ерту нямаше намерение да допусне подобно нещо. Мощен ритник я запрати на няколко метра и звярът пристъпи към нея, готвейки се да я разкъса на парчета.

Ала Креншинибон го спря. Не, магическият предмет нямаше нищо против свирепата физическа сила, нито пък хранеше някакво уважение към джуджешката жрица. Но прекрасно осъзнаваше, че врагове като нея могат да им бъдат от полза. Ерту не подозираше нищо за Бруенор Бойния чук и Митрил Хол не бе чувал, че преди време джуджетата си бяха тръгнали от Долината, още по-малко пък знаеше, че пак са се завърнали. Ала едно му бе добре известно — някога Дризт До’Урден бе имал нещо общо с джуджетата от Долината на мразовития вятър. Ако елфът се намираше из тези земи, или някога се завърнеше тук, той най-вероятно отново щеше да потърси дружбата им. А жрицата, която лежеше в краката му сега, очевидно принадлежеше към техния род.

Демонът се приведе над нея и могъщото му присъствие изпълни сякаш целия свят, пречейки й да се съсредоточи достатъчно, за да направи някоя магия или дори да си вземе оръжието. Балорът протегна ръка и на средния му пръст тя видя да проблясва пръстен, украсен с моравочерен камък. Оранжеви пламъци лумнаха в злите очи на Ерту и той поде заклинателен напев на гърления език на Бездната.

Мощен ален лъч изригна от сърцевината на пръстена и обгърна беззащитната жрица.

Изведнъж Стъмпет почувства, че нещо се променя. Вече не гледаше нагоре към демона, а надолу, към собственото си тяло, проснато в краката му! Чу грозния смях на Ерту, усети безмълвното одобрение на отломъка, после ужасено, но безпомощно видя как тялото й се надига от земята и започва да събира пръснатите й вещи.

След това замаяно, с мъка движейки схванатите си крака, се обърна и пое на север.

Душата на Стъмпет обаче, остана заключена в скъпоценния камък, заслушана в доволния кикот на демона, докато злият отломък изпращаше мисловните си вълни към новия си съюзник.

* * *

Същата нощ петимата приятели се изкачиха до възвишението на Бруенор и приседнаха под звездното небе. И Риджис, и Бруенор, усещаха безпокойството на елфа и младата жена — очевидно бе, че нещо ги тревожи.

— Е, добре де! Изплюйте камъчето най-сетне! — обади се джуджето, когато усети, че повече не може да издържа многозначителните погледи, които двамата си разменяха.

Кати-Бри се разсмя — наблюдателната забележка на баща й донякъде бе разпръснала напрежението. Двамата с Дризт наистина не бяха повикали приятелите си тук, само за да се любуват на луната и звездите. След дълги обсъждания скиталецът най-сетне се бе съгласил, че не е справедливо да държат Бруенор и Риджис в неведение за същинската причина, довела ги в Долината.

Без никакви предисловия и увъртания, Дризт разказа всичко, случило им се през последните няколко седмици — за нападението над Дюдермонт в Града на бездънните води, за пътуването до Каеруич, за престоя им в Карадуун и за Кадърли, който им бе помогнал да стигнат в Лускан само за една нощ. Не пропусна нищо, дори откъслечните редове, които помнеше от стиховете на сляпата вещица, както и предположението им, че Закнафейн е попаднал в плен на Ерту, могъщия танари.

Кати-Бри се обаждаше честичко, най-вече за да увери баща си, че решението да се върнат в Долината се дължи до голяма степен на факта, че за тях домът е там, където се намират той и Риджис.

Когато Дризт свърши, настана тишина. Всички погледи се отправиха към Бруенор, сякаш очакваха не отговор, а присъда.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа най-сетне джуджето. — Само неприятности носиш! Ама пък без теб сигурно щеше да ни е страшно скучно!

Кратък, напрегнат смях последва думите му, след това приятелите се обърнаха към Риджис, за да чуят какво мисли той за всичко това.

— Наистина трябва да си намеря и други приятели! — въздъхна той дълбоко, ала както гневът на Бруенор, така и неговото отчаяние бяха само привидни.

Ревът на Гуенивар отекна в нощта.

Те отново бяха заедно, готови да се изправят срещу всяка опасност, изпречила се на пътя им.

Никой от тях не познаваше истинския ужас, причиняван от Ерту, нито пък подозираше, че Креншинибон вече бе попаднал в ръцете му.