Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (21)

Глава 19
И целият свят се простира пред тях

Ревик знаеше, че рано или късно ще се стигне дотам, очакваше го от мига, в който осъзна, че Берктгар няма намерение да се отцепи от Племето на лоса и да възроди някое от старите племена.

И така, сега двамата стояха един срещу друг, заобиколени от своите събратя. Всички знаеха какво предстои, ала въпреки това трябваше да го направят, както си му е редът.

Берктгар чакаше да се възцари тишина. Нямаше закъде да бърза — оживеният шепот вещаеше само добро, подкрепата за него нарастваше с всяка изминала минута. Най-сетне (Ревик никога не бе мислил, че времето може да се точи толкова бавно) варварите утихнаха.

Берктгар, който бе окачил огромния си меч, могъщия Банкенфуере, на гърба си, вдигна ръце към небето.

— Искам правото да предявя Предизвикателството! — заяви той.

Думите му бяха посрещнати от възторжени викове… не чак толкова силни, колкото на Берктгар му се щеше, но все пак достатъчно, за да не оставят и капка съмнение за подкрепата, на която той се радваше.

— Докажи ми правото си да отправиш Предизвикателството и ще го приема — отвърна Ревик, както повеляваше традицията. — Тече ли благородна кръв във вените ти?

— Не с благородна кръв, а с подвиг съм заслужил правото на Предизвикателството — грамадният варварин също знаеше обичаите.

Поддръжниците му отново нададоха одобрителни викове.

Ревик поклати глава:

— Само благородната кръв би могла да бъде причина в такъв момент — възпротиви се той и неговите поддръжници (макар и не толкова гръмогласни, колкото тези на Берктгар), зашумяха в знак на съгласие. — Откакто съм начело, племето е силно и сплотено, живеем в мир и благоденствие.

— Аз също управлявах добре — прекъсна го едрият варварин. — В Заселническа твърдина, далече, далече оттук. Преведох хората си през мир и война и заедно се върнахме обратно в Долината, истинския ни дом!

— Където Ревик властва над Племето на лоса — напомни му възрастният мъж.

— С какво право?

И двамата знаеха, че на този въпрос Ревик няма какво да отговори.

— На какво рождено право дължи титлата си Ревик, син на Йорн Червения, който никога не е бил крал?

Възрастният мъж продължи да мълчи.

— Властта ти бе дадена — продължи Берктгар, разказвайки нещо, което всичките му събратя знаеха, ала от друга гледна точка. — Получи я от Уолфгар, син на Беорнегар, без да си я заслужил нито с подвиг, нито с благородна кръв.

Чак в този миг Киерстаад, който наблюдаваше случващото се отстрани, разбра истинската причина, накарала Берктгар да се опита да очерни паметта на Уолфгар. Ако споменът за загиналия вожд все още будеше благоговейно страхопочитание у варварите, надали някой би оспорил правото на Ревик да властва над тях. Ала ако междувременно заслугите на Уолфгар бяха поставени под съмнение…

— Който си спечели титлата от Хийфстааг, крал по рождение и с благородна кръв. Кой тук — обърна се възрастният мъж към тълпата, — си спомня двубоя, в който Уолфгар, син на Беорнегар, заслужено си извоюва правото да се нарече наш крал?

Мнозина закимаха, най-вече по-старите войни, които не бяха напускали Долината, за да заминат за Митрил Хол.

— Аз също го помня — изръмжа Берктгар предизвикателно. — И изобщо не се опитвам да поставя под въпрос правото на Уолфгар, нито всичко, което той стори за народа ни. Ала ти, Ревик, ти нямаш кръвно право на тази титла, така, както нямам и аз. И именно затова аз трябва да бъда крал. Именно затова отправям Предизвикателството!

Одобрителните възгласи екнаха по-силно отвсякога.

Ревик погледна към сина си и се усмихна. Не можеше да отхвърли искането на Берктгар, не можеше и да го победи в битка.

— Приемам — рече той и войните — както неговите поддръжници, така и тези на съперника му — избухнаха в гръмогласни викове.

— След пет часа, преди залез-слънце… — започна Берктгар, ала Ревик го прекъсна.

— Сега!

Исполинът го изгледа учудено, опитвайки се да разбере дали това не е някакъв номер. Обикновено на Предизвикателството можеше да се отвърне по-късно през деня, в който бе отправено, за да успеят двамата претенденти да се подготвят за битката — както физически, така и психически.

Берктгар присви очи и всички затаиха дъх в очакване. По лицето му се разля усмивка. Ревик не можеше да го уплаши — нито сега, нито когато и да било. Много бавно, той посегна към дръжката на Банкенфуере, издърпа страховитото оръжие от ножницата и го вдигна високо над главата си.

Ревик също взе оръжието си, ала — както наблюдателният и силно разтревожен Киерстаад не пропусна да забележи — съвсем не изглеждаше готов за битка.

Берктгар предпазливо пристъпи напред, здраво стиснал Банкенфуере с две ръце.

В този миг възрастният мъж вдигна длан и той спря.

— Колцина от нас се надяват Ревик да спечели? — попита вождът и мнозина от войните надигнаха глас в негова подкрепа.

Берктгар, смятайки, че това е само хитрост, целяща да подкопае увереността му, изръмжа гневно.

— А колцина искат Берктгар Храбри да застане начело на Племето на лоса?

Нов взрив от одобрителни възгласи, този път забележимо по-силни, последва думите му.

Ревик се приближи до съперника си, вдигнал едната си ръка и свел острието на брадвата си надолу.

— Предизвикателството получи своя отговор — заяви той и пусна оръжието на земята.

Всички зяпнаха смаяни, Киерстаад може би най-много от всички. Това беше безчестие! Постъпка на страхливец!

— Не мога да те победя, Берктгар — обясни Ревик на висок глас, така че всички да го чуят. — Нито ти мен.

Лицето на исполина се изкриви в гневна гримаса.

— Мога да те направя на парчета! — викна той и вдигна огромния си меч толкова яростно, сякаш се канеше да стори точно това.

— И тогава народът ни ще трябва да понесе последствията от действията ти — тихо рече Ревик. — Независимо кой ще спечели, след двубоя ще останат две племена, разделени от гняв и желание за мъст.

И като огледа събралите се мъже, той отново повиши глас:

— Все още не сме достатъчно силни, за да си го позволим. Независимо дали ще укрепим дружбата си с джуджетата на Бруенор и с хората от Десетте града, или ще изберем да се върнем към стария си начин на живот, трябва да го сторим обединени!

Берктгар продължаваше да се мръщи заплашително. Чак сега разбра — Ревик не можеше да го надвие в битка (това и двамата прекрасно знаеха), затова лукавият старец искаше да обезсмисли самата същност на Предизвикателството. О, как му се щеше наистина да го накълца на парчета! Но какво можеше да направи!

— Обединени! — повтори Ревик и протегна ръка на съперника си.

Едрият варварин бе извън себе си от гняв. Той подпъхна крак под брадвата, която лежеше пред него, и я изрита надалече.

— Ти избра пътя на малодушните! Ти си жалък страхливец и днес го доказа пред всички!

И той разпери ръце като победител.

— Във вените ми не тече кръв на крал! — извика Ревик, приковавайки вниманието на войните. — Нито пък в твоите. Нека народът реши кой от двама ни да управлява и кой да се отдръпне.

— Това се решава с битка!

— Не и този път! — не отстъпи възрастният мъж. — Не и когато цялото племе трябва да страда заради глупавата ти гордост!

Берктгар пристъпи напред, сякаш се канеше да го удари, ала Ревик не му обърна внимание.

— Всичко зависи от вас! — рече той на събратята си.

— Ревик! — викна някой, ала гласът му бързо бе заглушен от група млади бойци, които подкрепяха Берктгар.

Техните възгласи на свой ред бяха удавени от още поддръжници на Ревик, само за да се надигнат с удвоена сила миг по-късно. Много скоро всички крещяха, колкото сили имаха. Няколко души се сбиха, извадиха се дори оръжия.

Дълго време Берктгар не свали изпепеляващ поглед от Ревик, който нито за миг не извърна очи. Най-сетне исполинът поклати невярващо глава. Как можеше Ревик да опозори народа си по този начин!

Ала възрастният мъж знаеше, че е постъпил правилно. Не се боеше нито от поражението, нито от смъртта, но искрено вярваше, че една битка между него и Берктгар ще разедини племето и ще донесе само злочестини и на двете групи. Това със сигурност беше по-доброто решение, стига положението да не излезеше извън контрол.

А като че ли точно това бе на път да се случи. Гръмките викове ставаха все по-силни, вадеха се мечове и брадви, отправяха се неприкрити заплахи.

Ревик внимателно се вгледа в двата лагера, опитвайки се да прецени кой е по-многоброен. Не му отне много време да разбере и да си го признае.

— Спрете! — провикна се той и постепенно събратята му утихнаха. — Кой иска Берктгар да стане крал?

Думите му бяха последвани от взрив от възторжени възгласи.

— Кой иска Ревик да продължи да води племето? — продължи той.

— Ревик, който отказа да се бие! — побърза да се обади Берктгар и с радост установи, че виковете в подкрепа на противника му не бяха нито толкова гръмогласни, нито толкова ентусиазирани.

— Значи всичко е решено — заяви Ревик, по-скоро на съперника си, отколкото на тълпата. — Берктгар е новият вожд на Племето на лоса.

Едрият варварин не вярваше на ушите си. Как само му се искаше да удари стария хитрец! Това трябваше да бъде славен миг за него, смазваща победа в двубой на живот и смърт, както повеляваше традицията от незапомнени времена. Ала какво можеше да стори сега? Нима можеше да убие невъоръжен човек и то, след като този някой току-що го бе провъзгласил за крал?

— Не прави глупости, Берктгар — настойчиво прошепна Ревик и се приближи до него, за да е сигурен, че исполинът ще го чуе въпреки шума, който слисаните варвари вдигаха. — Заедно ще изберем правилния път.

Берктгар го блъсна встрани.

— Ще решавам сам! — отвърна той на висок глас. — Не се нуждая от съветите на един страхливец.

С тези думи той излезе от кръга и се отдалечи, следван от най-верните си поддръжници.

Засегнат (но не и учуден) от грубия отказ на Берктгар, възрастният варварин се опита да повдигне духа си с мисълта, че е направил всичко по силите си за доброто на своя народ. Ала дори тази слаба утеха му бе отнета миг по-късно, когато погледът му се спря върху Киерстаад, неговия наскоро възмъжал син.

По лицето на младежа се четеше неприкрито изумление, дори срам.

С гордо вдигната глава, Ревик пристъпи към него.

— Трябва да ме разбереш — меко рече той. — Това бе единственият начин.

Киерстаад си тръгна, без да каже нищо. Разумът му нашепваше, че постъпката на баща му не е страхлива, а напротив — проява на истинска доблест, ала не разумът и трезвите разсъждения надделяха у него. Неудобството го заля като вълна и той побягна на някъде, където и да е, далече, далече оттук, в откритата тундра, където може би го очакваше смърт.

Ала това вече нямаше значение.

* * *

Стъмпет стоеше на най-високия връх в Грамадата на Келвин. Беше се изкачила дотук съвсем лесно, някак между другото — сега цялото й внимание бе насочено на юг, там, където се извисяваха Гръбнака на света и неговите внушителни била. Във въображението й се заредиха дръзки картини, мечти за победа и слава. Видя се как стои на върха на най-високата планина, а погледът й се рее над света.

Неразумни, дори безразсъдни мечти, ала жрицата сякаш не го осъзнаваше. Постоянният поток от мимолетни картини, от илюзии и самозаблуда придобиваше все по-голямо влияние над трезвомислещата Стъмпет. Логиката и здравият разум бързо отстъпваха място на дръзки желания… желания, които дори не бяха нейни.

— Идвам, горделиви върхове! — неочаквано рече тя, обръщайки се към далечната планина. — Дръжте се, защото и най-високият от вас не ще успее да ме спре!

Ето, изрече го на глас, сама обяви намеренията си на всеослушание. Без да губи нито миг, тя бързо събра вещите си и се заспуска към подножието на Грамадата.

Мушнат на сигурно място в раницата й, Креншинибон бе обзет от безгранично задоволство. Могъщият отломък все още нямаше никакво намерение да се опитва да превърне Стъмпет Рейкингклоу в своя съюзница. Усетил бе колко е упорита (въпреки че илюзиите му вече бяха започнали да действат), освен това не бе забравил, че тя не е обикновено джудже, а жрица на Морадин Душековец. До този момент Креншинибон успяваше единствено да я държи настрани от опитите й да общува с него, ала рано или късно тя щеше да се обърне към своя бог и тогава най-вероятно щеше да научи истината за „топлещия кристал“, който се спотайваше в раницата й.

Вместо това отломъкът бе намислил да принуди Стъмпет да остави събратята си и да се отправи към Гръбнака на света, където можеше да срещне трол, великан или дори дракон — все подходящи съюзници за зло като него.

О, да, помисли си Креншинибон с надежда, наистина му се искаше да поработи с някой дракон!

Без да подозира нищо за тези пъклени желания, без да има и най-малка представа, че щастливата й находка изобщо може да крои каквито и да било планове, горката Стъмпет мислеше единствено за това как ще покори внушителната планинска верига пред себе си. Макар и тя самата да не бе сигурна, защо всъщност го желае толкова силно.

* * *

Още през първата си вечер като крал, Берктгар ясно даде да се разбере, че отсега нататък племето се връща към отколешните си обичаи, към начина на живот, който водеха допреди десет години, преди Уолфгар да надвие Хийфстааг.

Незабавно трябваше да се сложи край на каквито и да било взаимоотношения с жителите на Десетте града под страх от смъртно наказание на всички варвари абсолютно се забраняваше да говорят с Бруенор или с когото и да било от сънародниците му.

По-късно същата нощ Киерстаад седеше сам под звездното небе, а душата му се разкъсваше от болка. Сега вече разбираше постъпката на баща си. Ревик не можеше да надвие Берктгар, всички го знаеха, и вместо това възрастният мъж се бе опитал да постигне компромис, от който да спечели цялото племе. Да, с разума си Киерстаад осъзнаваше, че да отстъпи престола, когато вижда, че повечето от сънародниците му подкрепят Берктгар, бе мъдра и храбра постъпка от страна на баща му, ала в същото време сърцето му кървеше от срам, че Ревик бе отказал да се бие.

По-добре да беше паднал от ръката на Берктгар, смяташе младежът… или поне част от него смяташе. Така постъпваха истинските варвари, така повеляваха свещените обичаи на народа им. Какво ли щеше да си помисли Темпос, богът на битките, след днешния ден? И нима щеше да се намери място за Ревик в отвъдното след подобен позор… позор, който щеше да тежи не само върху него, но и върху цялото му семейство!

Киерстаад улови главата си с ръце.

Дали не трябваше да обяви на всеослушание верността си към Берктгар и публично да се откаже от баща си? Берктгар, който беше край него през всички тези години в Заселническа твърдина Берктгар, който беше заедно с него по време на първия му лов в тундрата. Да, Берктгар несъмнено би приветствал подобна подкрепа, уверен, че тя още повече ще затвърди властта му.

Но не! Киерстаад не можеше да изостави баща си, колкото и силен да бе гневът му сега. За да защити семейната чест, той бе готов да вдигне оръжие срещу Берктгар и да го убие, или пък сам да умре. Но никога, за нищо на света, нямаше да изостави баща си!

И двата избора му се струваха еднакво неприемливи и той дълго стоя под звездното небе, с болка в сърцето.