Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (16)

Глава 14
Магии

— Къде е Дюдермонт? — попита Кати-Бри, когато Харкъл нахълта в малката стаичка, в която тя и Дризт бяха седнали да помислят.

— А, тук някъде беше — разсеяно отвърна магьосникът.

Единствените два стола в стаята бяха сложени срещу голям прозорец, през който се виждаха величествените Снежни планини. Дризт и Кати-Бри се бяха настанили в тях, обърнати наполовина един към друг, наполовина към красивия изглед. Скиталецът се облягаше назад, подпрял крака на перваза. Харкъл ги погледа миг-два, сякаш се чудеше какво прави тук, после решително мина между тях и като даде знак на Дризт да си свали краката, приседна на перваза.

— О, разположи се удобно — сарказмът в гласа на Кати-Бри бе повече от очевиден… поне за елфа, тъй като Харкъл само се усмихна отнесено.

— За стихотворението говорехте, нали? — започна той направо и отчасти беше прав — двамата приятели обсъждаха колкото вестта, че Бруенор е напуснал Митрил Хол, толкова и думите на сляпата вещица. — Разбира се, че за него — отвърна си сам магьосникът. — И именно затова съм тук.

— Да не би да разгада някой от стиховете? — попита елфът, без да храни особени надежди.

Да, той харесваше Харкъл, но отдавна бе разбрал, че не бива да очаква прекалено много от него, защото като всички от харпъловия род, и той бе напълно непредсказуем — понякога (както при битката за Митрил Хол) можеше да бъде много полезен, ала друг път по-скоро пречеше, отколкото помагаше.

Магьосникът усети съмнението на Дризт и изведнъж го изпълни желание да се докаже пред приятелите си, да сподели всичко, което бе научил с помощта на омагьосания дневник, да изрецитира стихотворението дума по дума, точно както вещицата го бе казала. Все пак опасенията какво може да се случи, ако премине границите на магията, надделяха и той успя да се въздържи.

— Според нас е Баенре — обади се Кати-Бри. — Е, всъщност матроната, която е заела престола на дома, разбира се. „Даден от Лолт и от Лолт върнат“, така каза старицата, а на кого другиго би дала подобен дар Кралицата на паяците?

Харкъл кимна, оставяйки Дризт да подхване мисълта на младата жена, макар да виждаше, че са на грешен път.

— Кати-Бри смята, че е някой от дома Баенре, — рече скиталецът, — но вещицата говореше за Бездната и на мен ми се струва по-вероятно да става въпрос за някоя от нежните слугини.

Харкъл отново прехапа устни и кимна неубедително.

— Кадърли ще повика обитател на Бездната (зло духче или нещо подобно), за да се опита да научи някакво име — обясни младата жена.

— Боя се обаче, че пътят ще ме… — започна Дризт, но не успя да довърши.

— Ще ни — поправи го Кати-Бри толкова твърдо, че той се видя принуден да отстъпи.

— Боя се, че пътят отново ще ни отведе в Мензоберанзан — мрачно въздъхна той.

Очевидно бе, че не иска да се връща в града на своите събратя, ала също толкова очевидно бе, че за да спаси онези, които обича, е готов на всичко, дори и да отиде в онова прокълнато място.

— А защо точно там? — попита Харкъл с почти отчаян глас.

Досещаше се какво се върти в главата на Дризт и разбираше, че заради втория стих на вещицата, там, където се споменаваше духът на Закнафейн, елфът е убеден, че отговорът на загадката се крие в Мензоберанзан. Наистина, в гатанката на вещицата на няколко пъти се намекваше за града на Мрачните, ала имаше една дума, която го караше да вярва, че в крайна сметка не става въпрос за него.

— Нали вече го обсъждахме — отвърна Дризт. — И според нас мрачният път, за който говореше старицата, ще ни отведе именно там.

— Значи вярваш, че баща ти е в плен на някоя от слугините на Лолт?

Елфът кимна й сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурен.

— И ти ли мислиш така? — обърна се магьосникът към Кати-Бри.

— Може и така да е — отвърна тя. — А може и да се окаже, че става дума за някоя матрона — майка, както аз предполагам.

— А не бяха ли всички слугини на Лолт жени? — въпросът на Харкъл като че ли нямаше никаква връзка с онова, за което говореха.

— Да — потвърди Кати-Бри, — всичките й приближени слугини са жени. И именно това я прави толкова опасна — добави тя и намигна шеговито, опитвайки се да поразсее напрежението в стаята.

— Както и матроните — продължи магьосникът. — Те също са само жени, нали?

Дризт и Кати-Бри се спогледаха недоумяващо — какво ли бе намислил непредсказуемият Харпъл този път?

Изведнъж магьосникът размаха ръце и скочи от перваза (при което едва не събори скиталеца на земята) с такова изражение сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Обаче тя каза „той“ — отекна викът му. — Вещицата каза „той“! „Най-зъл измежду злите, нему Лолт го даде“!

И той изсумтя гневно. В този миг нещо просъска и от джоба му се изви струйка сив дим.

— О, богове! — простена той.

Елфът и Кати-Бри се изправиха на крака, по-скоро заради неочакваното откритие, отколкото заради димното „представление“, което се разиграваше пред очите им.

— Кой враг, Дризт? — трескаво попита магьосникът, предусещайки, че времето му е ограничено.

— Нему — повтаряше си младата жена тихичко. — Да не би да е Джарлксъл?

— „Най-зъл измежду злите“ — напомни й Харкъл.

— Значи не е той — отсече скиталецът, който бе убеден, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото повечето в Мензоберанзан. — Може би Берг’иньон Баенре. Той ме мрази, още откакто учехме заедно в Академията.

— Мисли! Мисли! Мисли! — изкрещя Харкъл, когато от джоба му изригна облак гъст, сив пушек.

— Какво гориш там? — попита Кати-Бри и се опита да го завърти така, че да види какво става.

За нейна изненада и ужас, ръката й премина през тялото му, което внезапно бе станало почти безплътно.

— Сега това не е важно! — сопна се магьосникът. — Мисли, Дризт До’Урден, мисли! Кой е този смъртен враг, който гние в тинята на Бездната и те ненавижда повече от всеки друг? Кой е този звяр, който само ти можеш да освободиш?

Гласът на Харкъл започна да изтънява, сякаш идваше много отдалече, докато тялото му ставаше все по-прозрачно и по-прозрачно.

— Преминах границите на магията — опита се да обясни той на ужасените си приятели. — Затова не мога да остана повече…

Изведнъж гласът му долетя така ясно, сякаш все още бе в стаята с тях:

— Кой е този звяр, Дризт? Кой е този враг?

После магьосникът изчезна напълно, оставяйки елфа и младата жена сами в малката стая, вперили недоумяващи погледи един в друг.

Този последен вик, заглъхващ някъде много далече, се стори на Дризт странно познат, сякаш и преди бе чувал нещо подобно.

— Ерту! — останал без дъх прошепна той и невярващо поклати глава — виждаше логиката в думите на Харкъл, ала в същото време не можеше да повярва, че това е скритият смисъл на стихотворението.

— Ерту — повтори Кати-Бри. — Ами да, той със сигурност те мрази повече от всичко друго на света, а и Лолт най-вероятно го познава, или поне е чувала за него.

Дризт отново поклати глава:

— Не може да е той. Вещицата каза Мензоберанзан, а аз никога не съм го срещал там.

Младата жена се замисли за миг:

— Да, но тя всъщност нито веднъж не спомена Мензоберанзан. Нито веднъж.

— „В дома ти пръв…“ — започна скиталецът, ала едва не се задави, когато осъзна, че досегашното му тълкуване на стиховете е било напълно погрешно.

Същата мисъл осени и Кати-Бри:

— Никога не си смятал онова място за свой дом. Колко пъти си ми казвал, че първият ти истински дом е…

— Долината на мразовития вятър! — рече Дризт вместо нея.

— И именно там срещна Ерту и го прокуди от Материалната равнина, навличайки си бездънната му омраза! — довърши младата жена и в този миг Харкъл Харпъл им се стори един от най-мъдрите хора, които бяха срещали.

Лицето на елфа се изкриви при мисълта за злината и страховитата сила на балора. Болеше го, само като си представеше Закнафейн в лапите на чудовище като Ерту.

* * *

Харкъл Харпъл вдигна глава от масивното писалище и се протегна, прозявайки се широко.

— А, да — каза си той, когато видя разпилените наоколо пергаменти. — Работех върху магията си.

И като ги подреди в спретнати купчинки, той се зачете в тях.

— Новата ми магия! — възкликна възторжено след малко. — О, най-сетне, най-сетне! Съдбовната мъгла — завършена! О, радост и блаженство, о, прещастлив ден!

И като скочи от стола си, той затанцува из стаята, а огромните ръкави на одеждите му се развяваха зад него. След всички тези месеци на изтощителна работа, магията най-после бе готова и сега пред него се откриваха безброй възможности. Дали пък Съдбовната мъгла нямаше да го отведе в Калимшан, за приключение с някой южен паша? Или пък в Анау-рох, великата пустиня? А защо да не отиде във Вааса, тази сурова и негостоприемна земя? О, да, Вааса и Галенските планини — наистина му се искаше да ги види.

— Обаче ще трябва да понауча това-онова за Галените, та да знам какво ме очаква, когато тръгна натам — каза си магьосникът. — Да, да, точно това ще направя.

И като щракна с пръсти, той изтича до писалището, подреди многобройните пергаменти в правилната последователност и грижливо ги прибра в едно чекмедже. После изскочи от стаята и се втурна към библиотеката на Бръшляновото имение, за да потърси информация за Вааса и съседната й Дамара — двете местности, известни под името Земя на окървавените камъни. Целият трепереше от вълнение, нетърпелив да изпробва за първи път (както той смяташе) новата си магия, кулминацията на дълги месеци труд.

И изобщо не предполагаше, че вече я е изпробвал. Последните няколко седмици бяха напълно заличени от съзнанието му, така както бяха изтрити и страниците на дневника. И ако някой го попиташе къде са Дризт и Кати-Бри сега, Харкъл убедено би отговорил, че кръстосват Саблено море и ловят пирати с някакъв кораб, чието име той не знае.

* * *

Макар и празна, квадратната стая, в която се намираха Дризт и Кадърли, бе разкошно украсена. Стените, направени от гладък, черен камък, бяха съвършено голи, с изключение на свещниците от ковано желязо, поставени точно в средата на всяка от тях. Факлите вътре не бяха запалени, поне не в буквалния смисъл на думата. Всъщност, те изобщо не бяха направени от дърво, а от черен метал, и имаха кристална топка на върха. Именно оттам идваше светлината и то в какъвто цвят Кадърли пожелаеше — в един от свещниците трепкаше червен светлик, в друг — жълт, а останалите два горяха в зелено, което придаваше на стаята странно усещане за преплитане на окраски и плътност, сякаш гладката, черна повърхност на стените поглъщаше някои от цветовете повече, отколкото други.

Красивата феерия от светлина и багри силно впечатли Дризт, ала онова, което истински го смая — него, който през седемте десетилетия на живота си бе виждал не една и две изумителни гледки — бе подът. По краищата той също бе опасан от полиран, черен камък, ала по-голямата част бе покрита с мозайка — две окръжности, вписани една в друга. Разстоянието между тях бе около тридесет сантиметра и бе запълнено с магически руни. Във вътрешния кръг пък имаше един-единствен символ, чиито върхове, подобни на лъчите на звезда, докосваха обграждащата го окръжност. Всички тези фигури бяха вдълбани в пода и напълнени с късчета разноцветни скъпоценни камъни. Изумрудена руна блещукаше до рубинена звезда, и двете обградени от двойните, диамантени очертания на външните окръжности.

Дризт бе виждал подобни стаи в Мензоберанзан, макар никоя от тях да не можеше да се мери с тази по красота. И именно защото знаеше за какво служи едно такова място, присъствието му тук, в светилището на Кадърли, му се струваше някак странно и неуместно. Двата кръга със знака в центъра се използваха за призоваване на обитатели на други Равнини и понеже руните по краищата им даряваха мощ и закрила, тези създания надали бяха добри.

— Малцина имат право да влизат тук — обясни Кадърли. — Само аз, Даника и брат Шантиклер от библиотеката на храма. Много внимателно проучваме всеки гост, желаещ да прибегне до церемониите, които се провеждат в тази стая.

Дризт добре разбираше каква похвала се съдържа в казаното от свещеника, ала въпреки това в главата му продължиха да напират безброй въпроси.

— В някои случаи подобни призовавания наистина са необходими — обясни Кадърли, сякаш бе прочел мислите му. — Понякога, за да направиш добро, нямаш друг избор, освен да се обърнеш за съдействие към онези, които сеят зло.

— А нима да повикаш танари, или дори някой по-незначителен демон, в Материалната равнина, не е зло само по себе си? — не можа да се сдържи скиталецът.

— Не — увери го жрецът. — Не и тук. Тази стая е съвършено построена именно с такава цел, освен това е благословена от самия Денеир. Дори да призовем най-могъщия танари, тук той ще бъде съвсем безсилен, като в клетка, не по-голяма заплаха, отколкото ако си бе останал в Бездната. И в подобни магии, както във всичко, което правим, било то добро или зло, намеренията са онова, което определя природата на нашите постъпки. Сега, например, знаем, че една душа, която най-малко заслужава подобна участ, е допаднала в лапите на зъл демон. Ако искаме да й помогнем, трябва да се свържем с този демон. А нима има по-добър начин и по-подходящо място от тази стая?

Дризт нямаше как да не се съгласи, особено когато залогът бе толкова голям… и толкова личен.

— Става въпрос за Ерту — убедено рече той. — Балор.

Кадърли кимна. Когато научи какво бе казал Харкъл Харпъл и до какви заключения бяха стигнали двамата приятели, той призова един не особено могъщ демон — малък зъл дух — и го изпрати да провери подозренията на елфа. Сега възнамеряваше да го повика отново и да получи отговор на въпроса си.

— Днес брат Шантиклер се свърза с един от слугите на Денеир — съобщи свещеникът.

— И какво научи? — попита Дризт, донякъде учуден, че Шантиклер е избрал толкова директен подход.

— О, не — обясни Кадърли, виждайки, че скиталецът го е разбрал погрешно, — никой слуга на Денеир не може да ни даде отговора, който търсим. Не, Шантиклер искаше да разбере какво е станало с изчезналия ни приятел. За щастие, всичко е наред — както изглежда, Харкъл Харпъл се е завърнал у дома си, в Бръшляновото имение. Можем да се свържем с него, или дори да го доведем тук, стига да поискаш.

— Не! — отговори Дризт толкова бързо, че сам се притесни и извърна поглед. — Не — повтори той вече по-спокойно. — Харкъл направи предостатъчно и не искам да го излагам на нови опасности в едно начинание, което засяга само мен.

Свещеникът кимна и се усмихна, досетил се за истинската причина, скрита зад желанието на елфа да държи ексцентричния магьосник настрани от всичко това.

— Да повикам Друзил и да видим какво е научил — предложи той, но не изчака отговора на Дризт и с по една магическа дума към всеки свещник, потопи стаята в мек, пурпурен светлик.

Следващото му заклинание накара вдълбаните в пода символи да заискрят злокобно.

Дризт, който винаги се чувстваше неловко на подобни церемонии, затаи дъх. Напълно погълнат от блещукащите руни и от мисълта за онова, което го очакваше, той почти не чуваше тихия, ритмичен напев на Кадърли.

След няколко минути откъм вътрешния кръг се разнесе остър съскащ звук, после, сред вълна от непрогледен мрак, материята на Равнините се разкъса. Силен пукот сложи край както на съскането, така и на тъмнината, и в стаята се появи дребно същество с кучешка муцуна и прилепови крила. Проклинайки и плюейки сърдито, то седеше в центъра на кръга и гневно кривеше грозното си лице.

— А, радвам се да те видя, скъпи ми Друзил — поздрави го Кадърли с широка усмивка, което, разбира се, още повече раздразни неохотния помощник.

Злият дух скочи на крака (което не бе особено впечатляващо, тъй като дори така едва стигаше до коляното на Дризт), вирна рогца и обви крила около тялото си.

— Запознай се с моя приятел — нехайно подхвърли свещеникът. — Тъкмо се чудех дали да не го помоля да те насече на парченца с тези два негови ятагана.

Друзил впери поглед в скиталеца и очичките му се присвиха злобно:

— Дризт До’Урден — изплю се той. — Изменник на Кралицата на паяците!

— О, много добре, отлично! — по тона на Кадърли злото същество се досети, че като бе разпознало елфа, неволно бе издало информация. — Чувал си за него, което значи, че си говорил с някой демон, който знае истината.

— Поиска ми точен отговор — сопна се Друзил. — И то само един. А в замяна ми обеща да не ме безпокоиш цяла година.

— Така беше — съгласи се жрецът. — Е, откри ли онова, което ти заръчах?

— Жал ми е за теб, глупави елфе! — процеди дребното създание и отново се втренчи в Дризт. — Съжалявам те и се надсмивам над теб. Безумец! Малко я е грижа Кралицата на паяците за теб, защото вече друг има грижата да те накаже за дързостта ти, някой, който й помогна в Смутните времена.

Дризт откъсна поглед от лицето на грозното същество и се обърна към Кадърли, който стоеше съвършено неподвижен, с обичайното си спокойно, овладяно изражение.

— Жал ми е за всеки, имал неблагоразумието да си навлече гнева на един балор — злобно се изкиска Друзил.

Свещеникът видя, че Дризт, който бездруго се намираше под голямо напрежение, все по-трудно понася ехидното държание на малкия дух и реши да сложи край на всичко това:

— Името! Искам името на този балор!

— Ерту! — излая Друзил. — Запомни го добре, Дризт До’Урден!

В лавандуловите очи на елфа лумна страховит огън и злият дух, неспособен да издържи изпепеляващия им поглед, се обърна към Кадърли:

— Обеща ми една година спокойствие!

— Има много начини да се измери една година — рязко отвърна свещеникът.

— Какво… — изпищя Друзил, ала преди да успее да довърши, свещеникът плесна с ръце и с мощно заклинание отново отвори процеп в тъканта на Равнините, по един от двете страни на злото създание.

Черните пукнатини се събраха, когато Кадърли опря дланите на ръцете си, изви се гъст дим и Друзил изчезна с гръмовен тътен.

Свещеникът побърза да пръсне повече светлина в стаята и мълчаливо се взря в скиталеца, който стоеше с наведена глава, мъчейки се да преглътне потвърждението на мрачните си подозрения.

— Трябваше да го унищожиш — промълви той най-сетне. — Този Друзил.

— Нямаше да е толкова лесно — усмихна се жрецът. — Той е въплъщение на злото, по-скоро тип, отколкото истинско живо същество. Е, да, бих могъл да унищожа материалното му тяло, ала това само би го изпратило обратно в Бездната. Единствено там, в онова място на тресавища и вечни мъгли, мога да погубя Друзил, а изобщо нямам желание да ходя в Бездната.

И като сви рамене, сякаш всичко това нямаше кой знае какво значение, допълни:

— Пък и Друзил не представлява особена заплаха, защото аз го познавам, знам къде да го открия и как да направя жалкия му живот още по-нещастен, ако се наложи.

— Вече научихме извън всякакво съмнение, че наистина става въпрос за Ерту — рече Дризт.

— Балор — отвърна Кадърли. — Могъщ враг.

— Враг от Бездната — добави скиталецът. — Място, където и аз нямам никакво желание да ида.

— Имаме нужда от още отговори — напомни му свещеникът. — Отговори, които Друзил не би могъл да ни даде.

— Кой тогава?

— Мисля, че и сам се досещаш — тихо каза Кадърли.

Да, Дризт наистина знаеше за кого говори жрецът, ала идеята доброволно да призове Ерту в Материалната равнина, никак не му се нравеше.

— Кръгът ще го удържи — увери го Кадърли. — А и няма нужда да присъстваш, когато го повикам.

Дризт тръсна глава — не, той щеше да бъде тук, щеше да се изправи срещу онзи, който го ненавиждаше и който държеше в плен негов скъп приятел.

Той въздъхна дълбоко и реши да каже всичко на жреца, на когото вече вярваше с цялата си душа:

— Смятам, че затворникът, за когото говореше вещицата, е баща ми, Закнафейн. Само че не съм съвсем сигурен с какви чувства ме изпълва това.

— Убеден съм, че те боли, дори само като си представиш баща си в лапите на подобно създание — рече Кадърли. — И знам, че мисълта отново да го видиш, те изпълва с радостно вълнение.

— Не е само това — поклати глава Дризт.

— Нима се колебаеш? — попита свещеникът и елфът, хванат неподготвен от директния му въпрос, наклони глава на една страна и го изгледа внимателно. — Да не би вече да си затворил тази страница от живота си, Дризт До’Урден? И сега се боиш отново да я отвориш?

Скиталецът неубедително поклати глава, после въздъхна дълбоко:

— Разочарован съм — призна той най-сетне. — От себе си и от своята себичност. Искам да видя Закнафейн отново, да бъда с него, да се уча от него, да слушам гласа му. Ала в същото време — при тези думи той вдигна поглед към свещеника, който го наблюдаваше с благо, приятелско изражение, — в същото време не мога да забравя деня, в който двамата се срещнахме за последен път.

И той разказа на Кадърли всичко — как матрона Малис, злата му майка, бе съживила трупа на Закнафейн, а след това бе вдъхнала в него духа на мъртвия елф. Превърнат в безмилостен убиец и напълно предан на жестоката Малис, той бе отишъл в Подземния мрак със задачата да открие и погуби Дризт. Ала в решителния миг Закнафейн бе успял да се освободи от господството на злата матрона и — станал отново самия себе си — бе говорил на своя любим син. В тези няколко минути духът му бе възтържествувал над злото и след като увери Дризт, че най-сетне е намерил покой, той унищожи съживеното си тяло, освобождавайки по този начин и себе си, и сина си от властта на Малис До’Урден.

— И когато чух думите на вещицата, когато ги осмислих напълно, обзе ме дълбока тъга — завърши скиталецът. — Наистина вярвах, че Закнафейн завинаги се е избавил от Лолт и всичкото онова зло, от което се опитваше да избяга до смъртта си представях си, че най-сетне е бил възнаграден за идеалите, които успя да опази в сърцето си, напук на жестокостта на своите събратя.

Кадърли постави ръка върху рамото му.

— И само като си помисля, че отново е попаднал в ръцете им…

— Още не сме сигурни, че наистина е така — напомни му жрецът. — А и дори да не сме всяка надежда е изгубена. Баща ти има нужда от твоята помощ.

Дризт кимна, а лицето му придоби сурово изражение:

— И помощта на Кати-Бри. Тя също ще присъства, когато призовем Ерту.