Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (23)

Глава 21
Когато и да дойде

Дризт се излетна в сянката, хвърляна от гладката, полегата скала зад гърба му, сложи ръце под главата си и затвори очи, наслаждавайки се на необичайно приятния ден — в Долината на мразовития вятър подобно топло време бе рядкост дори в разгара на лятото.

Въпреки че се намираше далече от мините на джуджетата, скиталецът не се тревожеше, че невниманието може да му докара неприятности. Гуенивар, неизменно нащрек, се бе изтегнала край него. Той тъкмо се унасяше в дрямка, когато пантерата изръмжа тихо и наостри уши.

Дризт се надигна, ала котката бързо се успокои и дори се търкулна лениво по корем — явно, който и да идваше, не представляваше заплаха. Миг по-късно иззад един завой на пътеката се показа Кати-Бри. Елфът се зарадва да я види (той винаги се радваше да я види), но не пропусна да забележи притеснението, изписано по красивото й лице.

— Според мен трябва да им кажем — започна тя направо, присядайки на един камък до него.

Дризт лесно се досети за какво става дума — когато разказваха приключенията си, именно той бе решил да премълчи събитията от последните няколко седмици, а и Кати-Бри не бе казала нищо. Никак не й бе приятно да лъже баща си, скиталецът също се чувстваше неудобно, но от друга страна не искаше да създава ненужно напрежение, особено при положение, че и сам не знаеше кога Ерту ще се появи в Долината — след месец, година, или няколко десетилетия.

— Ще им кажем — обеща той. — Когато настъпи подходящият момент.

— Защо да отлагаме? — настоя младата жена и за момент Дризт не знаеше какво да отвърне.

— Нуждаем се от повече информация — обясни той най-сетне. — Все още не сме сигурни дали Ерту наистина ще дойде в Долината и кога възнамерява да го стори. За демоните времето тече по различен начин — за тях една година — и дори един век — е нищо. Не мисля, че трябва да тревожим Бруенор и Риджис още отсега.

Кати-Бри се замисли над думите му.

— И как смяташ да разкрием тази информация? — попита накрая.

— Чрез Стъмпет Рейкингклоу — заяви Дризт.

— Та ти почти не я познаваш!

— Ще я опозная. Чувал съм достатъчно за подвизите й във войната срещу Мрачните, за да имам истинска вяра в уменията и преценката й.

Младата жена кимна — от всичко, което тя самата знаеше за нея, жрицата наистина изглеждаше най-добрият избор. Ала нещо продължаваше да я гризе, нещо, което елфът бе споменал между другото, но което не й даваше мира. Тя въздъхна тежко и реши да сподели какво я тревожи.

— Права си — призна Дризт. — Няма как да знаем колко време ще ни се наложи да чакаме.

— Значи ли това, че ще се превърнем в пазачи? — остро попита тя. — За година? Или може би за век?

Съжали за думите си още щом ги изрече, видяла болката по лицето на скиталеца. Да, трудно щеше да й е да бездейства, докато времето си тече, и да чака един демон, който може би изобщо нямаше да се появи. Ала колко по-тежко щеше да бъде всичко това за Дризт! Защото той не чакаше само Ерту, но и баща си… изстрадалия си баща. За него всеки изминал ден щеше да означава поредния ден, прекаран от Закнафейн в лапите на жестокия балор.

Кати-Бри разкаяно сведе глава.

— Извинявай — промълви тя. — Трябваше да помисля за баща ти.

— Не се бой — успокои я Дризт и сложи ръка на рамото й. — Аз мисля за него през цялото време.

Младата жена вдигна поглед и се взря в лавандуловите очи на приятеля си.

— Ще го освободим! — мрачно се зарече тя. — И тогава Ерту ще си плати за всички мъчения, които баща ти е понесъл от ръцете му.

— Да — кимна скиталецът. — Но засега няма смисъл да тревожим останалите. Бруенор и Риджис си имат предостатъчно грижи покрай наближаващата зима.

Кати-Бри нямаше как да не се съгласи. Облегна се на топлия камък и затвори очи. Щяха да чакат докогато трябва, а когато Ерту се появеше, те щяха да са готови!

И така, животът в Долината потече както преди. Приятелите помагаха на джуджетата в мините, а Дризт пригоди една пещера да му служи като лагер за многобройните експедиции, които предприемаше навътре в тундрата. Кати-Бри също прекарваше много време там и безмълвната й подкрепа му бе истинска опора в тези няколко седмици.

Рядко споменаваха Ерту и Креншинибон, но макар все още да не бе потърсил Стъмпет, скиталецът нито за миг не преставаше да мисли за демона и най-вече за неговия пленник.

И огънят в гърдите му се разгаряше.

— Трябва да идваш по-бързо, когато те викам! — изръмжа магьосникът, докато нетърпеливо кръстосваше малката стаичка.

При целия гняв, който бе изписан на лицето му, в очите на шестметровия глабрезу той изглеждаше почти смешен. Демонът имаше четири ръце, две, от които завършваха с яки длани и две — с щипци, които можеха да прекършат човек на две.

— Моите другари не обичат да ги карат да чакат! — продължи магьосникът.

Бизматек, демонът, към когото бе отправено това хокане, се подсмихна лукаво. Магьосникът, който го беше повикал (сундабарец на име Доусмен), почти подскачаше от напрежение, мъчейки се да спечели някаква смешна надпревара, обявена между членовете на неговата гилдия. Дали пък в нетърпението си не бе допуснал грешка в кръга…

— Нима искам толкова много! — продължаваше да се вайка Доусмен. — Разбира се, че не! Само отговорите на няколко незначителни въпроса, а колко много ти дадох в замяна!

— Не мога да се оплача — призна Бизматек, докато внимателно оглеждаше кръга — единственото, което го спираше да не се нахвърли върху магьосника.

Ако откриеше и най-малката грешчица, със сундабареца беше свършено.

— Но не ми даваш и никакви отговори! — изрева Доусмен. — Ще те попитам още веднъж и ще ти дам три часа, само три часа, за да се върнеш с отговорите!

Демонът, който междувременно бе установил, че кръгът е съвършен и няма как да бъде разкъсан, изслуша последните му думи много по-внимателно, отколкото досега.

Магьосникът започна да изрежда седемте си въпроса, седем неясни и незначителни въпроси, без никаква стойност, освен дето отговорите им щяха да донесат на някой от участниците победа в надпреварата. В гласа на Доусмен имаше тревожна настойчивост — беше разбрал, че поне трима от другарите му вече са открили част от отговорите.

Вместо да го слуша обаче, Бизматек се опитваше да си спомни нещо, което беше подочул в Бездната, твърдение, изказано от един танари, много по-могъщ от него. Демонът отново огледа съвършения кръг на Доусмен и се смръщи с очевидно съмнение. И все пак, Ерту недвусмислено бил заявил, че нито могъществото на призоваващия магьосник, нито майсторството, с което бил изпипан кръга му, имали някакво значение.

— Почакай! — гласът на Бизматек прокънтя в стаята и Доусмен, при цялата си самоувереност и гняв, отстъпи крачка назад.

— Доста време ще ми отнеме да открия отговорите, които търсиш — обясни демонът.

— Време, с което не разполагам! — гневът на магьосника се завърна с пълна сила, а с него и самообладанието му.

— Тогава има само едно решение — лукаво се подсмихна чудовището.

— Нали току-що каза, че не…

— Нямам отговор на въпросите ти — обясни Бизматек. — Но познавам един балор, който може да ти ги даде.

При споменаването на могъщия звяр, Доусмен неволно пребледня. Той несъмнено бе добър магьосник, с опит в призоваването на демони и уверен в кръговете си. Ала истински балор! Никога не си бе и помислял подобно нещо! Та балорите (а те наброяваха едва двадесетина) бяха най-висшите танари, най-ужасяващите страшилища в онова скверно място, Бездната!

— Боиш ли се? — изсмя се Бизматек подигравателно.

Доусмен изпъчи рамене, напомняйки си, че трябва да изглежда хладнокръвен. И най-малката несигурност, проявена пред един демон, твърдо вярваше той, водеше до отслабване на магическите връзки, държащи го в подчинение.

— Не се страхувам от нищо!

— Тогава накарай балора да ти даде отговорите, които търсиш! — извика демонът и Доусмен отново направи крачка назад. — Ерту, така се казва.

При тези думи магьосникът се овладя и го зяпна изумено. Звярът току-що му бе казал името на балора, открито и, без да поиска нищо в замяна. Името на един демон бе може би най-ценната информация, с която заклинател като него можеше да се сдобие, защото тя заздравяваше неимоверно връзките, държащи призованите чудовища в подчинение.

— Наистина ли искаш да победиш? — подразни го Бизматек, кискайки се злобно при всяка дума. — Тогава потърси Ерту — той има всички отговори, които ти трябват!

Доусмен се поколеба само за миг, после вдигна глава. Все още усещаше притеснение при мисълта да повика истински балор, ала стръвта — съвсем реална възможност за първи път в живота си да спечели традиционната надпревара на гилдията — бе прекалено апетитна, за да я пренебрегне с лека ръка.

— Върви си! — нареди той. — Повече няма да си губя времето и силите с такива като теб!

Думите му истински се понравиха на Бизматек. Разбира се, магьосникът имаше предвид, че не иска да се занимава с него в момента, а не по принцип. Ала ако слуховете за Ерту, които вечните мъгли на Бездната упорито навяваха, се окажеха верни, то на Доусмен му предстоеше крайно неприятна изненада. Много скоро нямаше да може да призовава, когото и да било.

* * *

Когато се върна в Бездната, а междупространственият портал се захлопна зад гърба му, Бизматек се втурна право към гъбената горичка, където живееше Ерту. В началото балорът го сметна за нашественик и тъкмо се канеше да го убие, когато осъзна какво му говори демонът и като го пусна, се облегна в пънчето на една от гигантските гъби, ухилен до уши.

— Дал си името ми на онзи глупак? — попита той.

Бизматек се поколеба за миг, но тъй като в гласа на Ерту нямаше гняв, а само едва сдържано нетърпение, реши да рискува:

— Ами бях чул, че… — предпазливо започна той, но гръмкият смях на балора заглуши думите му.

— Чудесно! — рече Ерту и по-нисшият демон си отдъхна с облекчение.

— Ала Доусмен не е някой нескопосан чирак — уточни той. — Кръгът му е съвършен.

Ерту само се изсмя, сякаш това нямаше никакво значение. Бизматек се накани да повтори предупреждението си, предполагайки, че балорът се надява да открие някоя грешка, която той самият е пропуснал. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, могъщият демон му показа малко черно ковчеже.

— Никой кръг не е достатъчно съвършен — загадъчно заяви той. — Сега обаче имам друга задача за теб — искам добре да пазиш безценния ми пленник.

И като се изправи, той направи няколко крачки, преди да осъзнае, че Бизматек още се колебае.

— Ще бъдеш възнаграден пребогато! — обеща Ерту. — Дълги дни в Материалната равнина, където ще можеш да поглъщаш душите на смъртните на воля!

Никой танари не можеше да устои на подобно изкушение.

Повикът на Доусмен дойде малко по-късно и макар да бе доста слабичък (все пак магьосникът бе изхабил немалко сили с Бизматек), балорът грабна скъпоценното си ковчеже и побърза да се отзове. Не след дълго вече се намираше в стаята на Доусмен, насред един наистина съвършено изработен кръг.

— Бързо! — извика Ерту и гръмовният му, дрезгав глас отекна между каменните стени. — Затвори портала, докато баатезите не са дошли! О, безумецо! Първо ме раздели от слугите ми, а сега искаш псетата на съдбата да ме последват тук! Какво ще сториш, жалки човече, когато демоните на преизподнята нахлуят в стаята ти?

Доусмен (както всеки що-годе опитен магьосник би сторил на негово място) вече се бе заловил за работа. Баатези! И то повече от един! Никой кръг, никой магьосник не би могъл да удържи един балор и няколко демони на преизподнята. Затова сега той трескаво редеше заклинания, размахваше ръце и хвърляше съставка след съставка във въздуха.

Докато траеше всичко това, Ерту продължаваше да се преструва на уплашен и разгневен, като непрекъснато местеше уж тревожен поглед между магьосника и портала, през който бе дошъл. Тази врата трябваше да бъде затворена на всяка цена, защото в противен случай при спирането на всички магии, което щеше да последва след малко, той най-вероятно щеше да бъде запратен обратно в Бездната.

Най-сетне Доусмен свърши и се изправи, бършейки чело с облекчение… или поне с толкова облекчение, колкото можеше да изпитва някой магьосник пред полумаймунското, полукучешко лице на един балор!

— Повиках те, за да ти задам няколко съвсем прости… — започна той, ала не успя да продължи.

— Замълчи! — изрева Ерту. — Повика ме, защото така ти беше наредено!

В очите на Доусмен припламна изненада и той огледа кръга си, за да се убеди, че наистина не е допуснал грешка. Това със сигурност беше просто блъф, каза си той, опитвайки се да убеди сам себе си.

— Ти си този, който трябва да мълчи! — викна, знаейки, че кръгът му е съвършен, освен това бе призовал демона точно както трябва, използвайки истинското му име.

Ерту трябваше да се подчини.

И той го стори — извади черното ковчеже, без да пророни и дума, после все така безмълвно го вдигна над главата си.

— Какво е това? — попита магьосникът.

— Твоята гибел — отвърна демонът, което си беше самата истина.

Злокобно усмихнат, той отвори сандъчето и Доусмен видя искрящо черен сапфир с големината на човешки юмрук, останка от Смутното време. Камъкът идваше от една от мъртвите зони и в сърцевината му бе заключена могъща анти магическа енергия. Когато предпазното ковчеже бъдеше отворено, мисловните окови, с които Доусмен контролираше балора, губеха силата си, а кръгът, въпреки че си оставаше все така съвършен, се превръщаше в безполезна драсканица на пода. Когато ковчежето бъдеше отворено, нямаше заклинание, което да задържи призования демон в подчинение.

Да, Ерту също щеше да изгуби магическите си умения, ала могъщият танари — комбинация от близо петстотин килограма железни мускули и невъобразима жестокост — нямаше нужда от тях.

* * *

По-късно същата вечер, разтревожени от дългото му отсъствие, другарите на Доусмен влязоха в стаичката му. Откриха само една обувка и петно засъхнала кръв.

Ерту, прибрал сапфира в ковчежето, което можеше да удържи дори подобна силна анти магия, вече бе далече оттам и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече към Долината на мразовития вятър, където Креншинибон — могъщият отломък, за който балорът копнееше от толкова години — го очакваше.