Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (2)

Пролог

Тя бе красива и стройна, с нежна, бяла кожа и гъста, лъскава коса, която се спускаше на меки вълни по голия й гръб. Всичко у нея бе извадено на показ и го мамеше, дръзко и безсрамно, и така близо, че пръстите й почти докосваха лицето му. Нежната им ласка опали страните му, проследи линията на скулите и се спусна по врата му.

Мускулите му се изопнаха и той впрегна и последната капчица воля, останала му след всички тези години, за да се овладее и да отблъсне изкусителката.

Всъщност и сам не знаеше защо продължава да се съпротивлява отдавна бе забравил какво в другия, истинския свят, подклажда упорството му. Нима понятия като „редно“ и „нередно“ изобщо означаваха нещо тук? И каква ли бе цената на насладата?

Какво още можеха да му отнемат?

Нежните пръсти не спираха гальовния си танц по тялото му, напрегнатите му мускули започнаха да се отпускат. И най-лекият допир караше кожата му да настръхва, зовеше го, мамеше го да се предаде.

Да се предаде.

Волята за борба бързо го напускаше, упорството вече му се струваше безсмислено и непотребно. Защо да продължава да се съпротивлява? Нима нямаше да получи фини чаршафи и меко легло? А и зловонието, ужасното зловоние, с което не бе успял да свикне, дори след толкова години, то също щеше да си отиде. Тя можеше да стори всичко това за него. Беше му обещала.

Той притвори очи и усети как съпротивата му отслабва, докато милувката на пръстите й бавно обсебва съзнанието му.

В този миг до ушите му достигна грозното й, животинско ръмжене и погледът му, неочаквано прояснен, се насочи покрай нея.

Намираха се на самия ръб на остър рид, едно от безбройните възвишения, осеяли неравната местност, която непрестанно се люлееше под краката му, сякаш бе живо, дишащо същество, а всеки трус — злостна подигравка, запратена в лицето му. Бяха застанали нависоко, сигурен бе в това. Пропастта, която зееше отвъд рида, бе огромна, ала от нея не се виждаше почти нищо — и тя, както всичко наоколо, тънеше в гъста, сива мъгла.

Бездната.

Сега бе негов ред да изръмжи. Това обаче не бе животинският звук, изтръгнал се преди миг от нейните устни, а вопъл на разумно същество, дошъл от дълбините на душата му, където още живееше частица от мъжа, който той представляваше някога. Той сграбчи ръката й и я отмахна от себе си. Тя се опита да се съпротивлява и силата й, много по-голяма, отколкото крехкото и тяло предполагаше, само затвърди подозренията му.

Все пак той надделя и като я отблъсна, впери поглед в лицето й.

Между гъстите кичури коса сега ясно се виждаше един от тъничките й, бели рога.

— Недей, любими! — измърка тя и умолителният й глас едва не го пречупи.

Досущ както в тялото, така и в гласа й беше скрита свръхестествена сила — самото й същество сякаш бе изтъкано от магия и притворство, от онази огромна лъжа, която властваше над всичко в това скверно място.

Той събра цялата си сила и с яростен вик я запрати в зейналата бездна.

Сукубата разпери огромните си прилепови криле и закръжи над него, а грозният й кикот разкри ужасяващите зъби, които щяха да потънат дълбоко във врата му, ако се бе поддал на ласките й. Смехът й кънтеше в ушите му — мъчително напомняне, че макар да бе устоял, не бе надделял и никога нямаше да го стори. Този път изкусителката почти го бе прекършила, съвсем малко й трябваше, за да успее… а следващия път несъмнено щеше да стигне още по-далече. Ето защо се смееше тя сега и му се подиграваше. Както винаги!

Това, внезапно осъзна той, не бе нищо повече от поредното изпитание. Прекрасно знаеше кой стои зад него и затова никак не се учуди, когато бичът се стовари върху гърба му и го повали на земята. Въздухът бързо започна да се нажежава и той се опита да избяга, да се скрие някъде, ала всъщност знаеше, че спасение няма.

Камшикът изплющя отново, но той продължи да пълзи напред не спря, дори когато третият удар се впи в израненото му тяло. Най-сетне успя да се добере до ръба и се хвърли в пропастта, тласкан от отчаяното желание да умре, да разбие смъртното си тяло на скалите и веднъж завинаги да сложи край на мъченията.

Ерту, четириметровият балор, изтъкан сякаш само от стоманени мускули и кървавочервени люспи, преспокойно отиде до ръба и надникна в бездната. С поглед, който бе пронизвал мъглите на Бездната още от зората на времето, той с лекота откри премятащото се във въздуха тяло и се протегна.

Изведнъж мъжът усети, че пада по-бавно, а миг по-късно вече се издигаше нагоре, уловен в телекинетична мрежа, с която господарят му неумолимо го издърпваше към себе си. Към себе си и своя жесток камшик, чийто свиреп удар изпрати пленника в милостивите прегръдки на безсъзнанието.

Вместо да прибере бича обаче, Ерту използва телекинетичната си енергия, за да го увие още по-здраво около тялото на жертвата си. После се обърна към сукубата, която продължаваше да се рее наблизо, и й кимна. Днес бе свършила добра работа.

При вида на безпомощната фигура, злият дух жадно облиза устни. Искаше да пирува, а ето че масата бе сложена и я очакваше. Едно махване на кожестите й крила я отведе обратно до рида и тя бавно се запромъква напред, търсейки начин да мине покрай могъщия танари.

Той я остави да дойде съвсем наблизо, преди рязко да дръпне камшика. Безжизненото тяло се изви причудливо и прелетя над вечните пламъци, които обгръщаха балора. Все така небрежно, Ерту направи крачка встрани, заставайки между сукубата и плячката й.

— Дай ми го! — простена тя и се приближи още мъничко, като ту вървеше, ту отново разперваше крила.

Измамно нежните й ръце се протегнаха, ала уловиха само въздух. Задъхана, тя потръпна от копнеж.

Демонът се отмести и тя пристъпи напред.

Разбираше, че Ерту си играе с нея, ала не можеше да спре, не и докато виждаше безпомощното тяло на мъжа така наблизо. От устните й се откъсна тихо скимтене — знаеше, че ще бъде наказана, ала това бе по-силно от нея.

Заобикаляйки го отдалече, тя мина покрай балора, готова да се спусне върху пленника, за да вкуси поне мъничко от него, преди Ерту да я прогони.

Демонът замахна с тежък, изкован от мълнии меч и при звука на мощния му заповеднически глас земята потрепери, сякаш бе ударена от гръм.

Сукубата изчака само миг, преди да отскочи назад и да се втурне към пропастта. Пищейки безспир, тя политна от ръба, ала не бе успяла да се отдалечи кой знае колко, когато светкавицата на Ерту я застигна и я запрати толкова надълбоко в бездната, че дори големите й крила с мъка я удържаха да не се сгромоляса на дъното.

Без да я погледне повече, балорът отново насочи мисълта си към своя пленник. Доставяше му голямо удоволствие да измъчва жалката отрепка, ала непрекъснато му се налагаше да удържа животинските си пориви. На всяка цена трябваше да го запази жив, не биваше и да отива твърде надалече в жестоките си игри, за да не го прекърши — ако го стореше, мъжът вече нямаше да му бъде от полза. Ставаше въпрос за едно-единствено същество, а съпоставено с обещанието за край на изгнаничеството от Материалната равнина, запазването на живота му със сигурност не бе прекалено висока цена.

Само Дризт До’Урден, мрачният елф, отрекъл се от расата си, можеше да върне свободата на Ерту, тъй като именно той го бе обрекъл на стогодишно заточение в Бездната. А Дризт, уверен бе балорът, непременно щеше да го стори… и то само за да получи отрепката.

Демонът извърна рогатата си маймунска глава и погледна назад. Огньовете, които обгръщаха тялото му, се бяха снижили, готови всеки миг да изригнат с нова сила, така, както заплашваше да избухне и яростта в гърдите му. Търпение, напомни си той. Жалкото същество беше ценно и трябваше да бъде опазено живо.

А и времето наближаваше. Сигурен бе, че ще говори с Дризт До’Урден още преди на Материалната равнина да бе изтекла и една година. Сигурен бе, защото, вече се бе свързал с вещицата, която щеше да предаде съобщението.

И тогава балорът, един от най-могъщите обитатели на долните Равнини, щеше да бъде свободен. Тогава най-сетне щеше да унищожи отрепката, Дризт До’Урден, както и всяко живо същество, което считаше скиталеца за свой приятел.

Търпение.