Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (18)

Глава 16
Примамката

— Долината на мразовития вятър — заяви Дризт, още преди да са излезли от стаята.

Кадърли го погледна учудено, ала Кати-Бри веднага разбра за какво говори приятелят й и кимна в знак на съгласие:

— Смяташ, че демонът ще се опита да открие кристалния отломък — рече тя, най-вече за да обясни на Кадърли за какво става въпрос.

— Ако Ерту наистина се завърне в Материалната равнина, със сигурност ще направи всичко възможно, за да се добере до него — отвърна скиталецът.

Свещеникът не знаеше нищо за този кристален отломък, ала бе достатъчно ясно, че Дризт и Кати-Бри са се натъкнали на нещо важно.

— Сигурни ли сте? — попита той.

— Напълно — кимна скиталецът. — За първи път го видях в Долината на мразовития вятър, в една планина отвъд Гръбнака на света, наречена Грамадата на Келвин. Беше откликнал на повика на един магьосник, сдобил се с Креншинибон, могъщо оръдие на злото.

— И къде се намира сега този Креншинибон? — лицето на Кадърли изведнъж придоби загрижено изражение — и преди си бе имал вземане-даване с подобни творения на злото, веднъж дори бе изложил на опасност живота си, както и този на скъпите си същества, за да унищожи един такъв предмет.

— Погребан — отвърна Кати-Бри. — Затрупан под планина от сняг и камъни, които се срутиха отгоре му при една лавина в Грамадата на Келвин.

Докато казваше всичко това, Кати-Бри гледаше повече към Дризт, отколкото към Кадърли, сякаш бе започнала да се съмнява доколко основателни са подозренията им.

— Креншинибон има собствена воля — напомни й скиталецът. — И никога няма да се примири с подобна самота. Ако Ерту се завърне в Материалната равнина, несъмнено ще отиде в Долината на мразовития вятър да го търси и окаже ли се достатъчно наблизо, Креншинибон ще направи всичко възможно да привлече вниманието му.

Кадърли също смяташе така:

— Трябва да унищожите този отломък — намеси се той толкова решително, че двамата приятели се стреснаха. — Това е от първостепенно значение.

Дризт не бе съвсем сигурен дали наистина това е най-важната задача сега, когато баща му бе пленник на балора, ала не можеше да не се съгласи, че светът би бил по-добро място без зло като Креншинибон.

— А как може да бъде унищожен един толкова могъщ предмет? — осмели се да попита той.

— Не знам — отвърна свещеникът. — Винаги е различно. Преди няколко години, когато бях още млад, Денеир изиска от мен да премахна Геаруфу, могъщо и зло творение. Тогава ми се наложи да потърся… да изкопча съдействие от един червен дракон.

— Преди няколко години, когато бях млад… — повтори Кати-Бри тихичко, без никой да я чуе.

— А сега аз ще поискам от вас да откриете и унищожите този кристален отломък, който наричате Креншинибон — продължи Кадърли.

— Колко дракони смяташ, че познаваме? — сухо подхвърли младата жена.

В действителност, Дризт знаеше къде може да открие жив червен дракон, ала предпочете да си замълчи, с надеждата, че свещеникът може да предложи друго решение — нямаше никакво желание отново да се среща с Хефест.

— Когато на заплахата на Ерту бъде сложен край, а отломъкът е във ваши ръце, донесете ми го — предложи Кадърли, — и тогава, с помощта на Денеир, ще открием как можем да го унищожим.

— Нищо работа! — Кати-Бри дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

— Не бих казал — спокойно рече свещеникът. — Ала вярата ми е силна. Или предпочиташ да бях използвал „ако“, вместо „когато“?

Младата жена се видя принудена да отстъпи.

Кадърли се усмихна широко и сложи ръка на рамото й. Кати-Бри, която истински го харесваше, не се отдръпна от прегръдката му. У него нямаше нищо, което да я кара да се чувства неловко, с изключение може би на почти нехайния начин, по който говореше за могъщи врагове като Ерту и Креншинибон. Ето това се казваше увереност!

— Няма как да извадим отломъка изпод снега и скалите — рече тя на Дризт.

— О, той сам ще намери начин да се измъкне оттам — увери я Кадърли. — Ако вече не го е сторил.

— Ако не е — намеси се и скиталецът — Ерту със сигурност ще му помогне.

— Значи трябва просто да се върнем в Долината и да чакаме? — изсумтя Кати-Бри, която сякаш едва сега проумя с колко сериозна задача се нагърбват. — Да отидем там и да дебнем? И колко века смяташ, че може да продължи това?

Подобна перспектива не се нравеше и на Дризт, ала той разбираше, че няма друг избор… не и когато по всичко личеше, че Ерту отново е свободен. А и мисълта, че пак ще види баща си, бе достатъчна, за да го накара да остане там столетия наред.

— Ще посрещнем всичко, което съдбата ни изпрати — опита се да й вдъхне кураж той. — Предстои ни дълъг път и навярно още по-дълго чакане след това.

— В Лускан има храм на Денеир — обади се Кадърли. — Това е близо до Долината на мразовития вятър, нали?

— Най-близкият град на юг от Гръбнака на света — потвърди скиталецът.

— Мога да ви отведа в него. Тримата заедно можем да използваме вятъра, за да стигнем там.

Дризт се замисли над предложението на Кадърли. Беше разгарът на лятото, а по това време през Лускан минаваха немалко търговски кервани, тръгнали към Десетте града, за да се сдобият с ценните сувенири, които се правеха там от костите на въдещата се в езерата пъстърва. Ако наистина успееха да се доберат до Лускан достатъчно бързо, надали щяха да срещнат особени трудности в намирането на керван, който да ги отведе в Долината.

В този момент обаче елфът се сети за една трудност, за която не бе помислил досега.

— Ами приятелите ни? — попита той.

Кадърли и Кати-Бри се спогледаха — във вълнението си почти бяха забравили капитан Дюдермонт и закъсалия „Морски дух“.

— Не мога да пренеса толкова много хора — поклати глава той. — И със сигурност не мога да преместя цял кораб.

Дризт се замисли над думите му.

— Но ние не можем да си позволим и най-малкото забавяне — рече той на младата жена.

— Мен ако питаш — саркастично отвърна тя, — не виждам защо на Дюдермонт да не му хареса тук — няма много пирати, а вдигне ли всички платна — и ето ти го навлязъл цяла миля в проклетата гора!

Скиталецът не знаеше какво да каже.

— Да идем да говорим с него — рече той. — Може би ще успеем да доведем Харкъл обратно. В крайна сметка именно заради него „Морски дух“ е в Импреското езеро, така че нека той се погрижи да ни измъкне оттук!

Кати-Бри промърмори нещо, което Дризт не можа да чуе, но понеже прекрасно знаеше мнението й за магьосника, лесно се досети какво може да е то.

Тримата откриха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин да седят край портите на храма заедно с Айвън и Пикел. Капитанът им съобщи за завръщането на Робилард и плана да извадят шхуната от езерото, което ги изпълни с искрено облекчение.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха и Дюдермонт, който ги познаваше достатъчно добре, веднага се досети какво става.

— Напускате ни — изрече го той вместо тях. — Не можете да чакате, докато Робилард успее да ни върне обратно в открито море.

— Кадърли ще ни помогне да стигнем до Лускан — обясни Дризт. — А оттам до Десетте града са по-малко от три седмици.

Нещо неприятно се промъкна в този миг във веселия разговор. Дори Пикел, който едва ли разбираше за какво става въпрос, изглеждаше нещастен:

— О-о-о! — натъжено проточи той.

Дюдермонт се помъчи да намери някакво друго решение, ала бързо осъзна, че раздялата е неизбежна. Неговото място бе на „Морски дух“, а като се вземеше предвид колко много е заложено на карта, Дризт и Кати-Бри също нямаха друг избор, освен да последват думите на сляпата вещица. Още повече, че наблюдателният капитан не бе пропуснал да забележи лицата на двамата си приятели, когато Айвън им съобщи, че Бруенор е напуснал Митрил Хол. Дризт възнамеряваше да отиде в Десетте града, в Долината на мразовития вятър, а Бруенор почти сигурно се бе върнал там.

— Може би, ако успеем да се доберем до Саблен бряг, преди да е дошла зимата, ще поемем на север, към Морето на неспирния лед — рече Дюдермонт — това бе неговият начин да се сбогува с приятелите си. — Иска ми се да посетя тази Долина, за която съм чувал толкова много.

— Моят дом — отвърна Дризт.

Кати-Бри само кимна — никога не бе обичала сбогуванията, а този разговор си беше точно това.

Време бе да се отправят към дома.