Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (27)

Глава 25
Към айсбергите

Отвъд едно неголямо възвишение приятелите съзряха големите ледени късове, които се поклащаха в тъмните води на Морето на неспирния лед. Логиката им нашепваше, че наближават целта си, ала и четиримата се бояха, че Стъмпет няма да спре, а ще продължи напред, рискувайки живота си сред нестабилните айсберги. Те всички знаеха на какво е способен Креншинибон, знаеха, че едно от имената му бе Кришал Тирит, което в превод от елфически означаваше „кристална кула“, но макар възвишението да закриваше хоризонта, бяха сигурни, че ако кулата наистина бе някъде в морето, вече трябваше да са я видели.

Без да забелязва нищо около себе си, Стъмпет упорито крачеше напред и първа се изкачи до върха на хълма. Четиримата се втурнаха след нея, но едва я бяха настигнали, когато отгоре им се посипа град от вледенени, снежни топки.

Дризт реагира незабавно, отбивайки тежките снаряди с двата си ятагана. Риджис и Кати-Бри се хвърлиха по очи на земята, ала двете джуджета и най-вече Стъмпет, която дори не бе забавила крачка, бяха лошо уцелени. Кървави мехури се надигнаха по лицето на жрицата, но тя не спря, въпреки че на няколко пъти се олюля под силата на ударите.

Когато се съвзе от изненадата, Кати-Бри се хвърли напред, дръпна Стъмпет за глезените и я повали на земята, след което се хвърли отгоре й, за да я защити от сипещите се ледени късове.

Изведнъж канонадата спря, така неочаквано, както бе започнала.

В това време Дризт бе успял да извади ониксовата статуетка и едва бе успял да повика Гуенивар, когато най-сетне и той, и останалите трима забелязаха врага. Но какви ли бяха непознатите същества? Досущ като призраци, двукраките, едри създания, покрити с рошава, бяла козина, изскочиха измежду айсбергите и се втурнаха по сушата с такава лекота, сякаш бяха част от самата земя.

— И аз да бях толкоз’ грозен, сигурно щях да съм зъл кат’ вас! — промърмори Бруенор, докато отиваше при елфа, за да решат какво да правят оттук нататък.

— Че ти да не би да не си — обади се Риджис, без да се надига от земята.

Дризт и Бруенор обаче нямаха време, нито настроение да му отвърнат както подобава — откъм заледеното море продължаваха да прииждат нови и нови врагове. Четиридесет, петдесет, шестдесет, косматите чудовища като че ли нямаха край.

— Чини ми се, че ще трябва да се махаме оттук — отбеляза джуджето и макар това предложение никак да не му се нравеше, скиталецът нямаше как да не се съгласи с него.

Наистина, той и останалите бяха сериозен противник, а и неведнъж се бяха изправяли срещу много по-могъщи неприятели, ала този път насреща си имаха поне стотина от непознатите създания. А те, по всичко личеше, съвсем не бяха глупави — приближаваха се предпазливо, с очевидното намерение да ги обградят.

В този миг Гуенивар се материализира до господаря си, готова да помогне с каквото може.

— Дали пък няма да успеем да ги подплашим? — прошепна Дризт на Бруенор и само с една дума изпрати пантерата срещу настъпващия враг.

Дъжд от ледени топки посрещна силното животно и дори онези от чудовищата, които се намираха точно на пътя му, не отстъпиха, нито се отдръпнаха встрани. Две от тях бяха погребани под тристакилограмовото тяло на котката, ала останалите се нахвърлиха отгоре й с тежките си тояги и много скоро Гуенивар бе принудена да се върне обратно.

Междувременно Кати-Бри се бе изправила (при което Стъмпет побърза да се възползва от свободата си и се опита да продължи напред, докато Риджис не я дръпна за глезените и отново не я събори на земята) и сега вдигна Таулмарил, запращайки първата си стрела между широко разтворените крака на едно от чудовищата вляво от нея. Състрадателната млада жена искаше само да ги стресне и бе истински изненадана от яростния им отпор. Съществото, което бе взела на мушка, дори не трепна, когато стрелата изсвистя под него, сякаш изобщо не се интересуваше дали ще живее или ще умре. После то и още двадесетина от другарите му отговориха с нов дъжд от тежки парчета лед.

Кати-Бри светкавично се хвърли на земята и се претърколи встрани, ала въпреки това бе улучена на няколко места, като един от късовете я удари в слепоочието и едва не я повали в безсъзнание. Все пак тя успя да се изправи и да изтича при Дризт, Бруенор и присъединилата се към тях Гуенивар.

— Струва ми се, че пътят ни току-що смени посоката си — отбеляза тя, разтривайки натъртеното си чело.

— Истинският войн знае кога да отстъпи — съгласи се елфът, ала погледът му продължаваше да се стрелка към мрачните води, търсейки следа от Кришал Тирит или Ерту.

— Някой ще бъде ли така добър да го обясни и на проклетото джудже! — отчаяно се провикна Риджис, стиснал с две ръце един от краката на Стъмпет.

Приятелите му се обърнаха към него и с изумление видяха как жрицата упорито се дърпа напред, влачейки безпомощния полуръст след себе си.

През цялото това време създанията продължаваха да прииждат, понесли тежки ледени късове — очевидно се готвеха за нова канонада, която този път вероятно щеше да бъде съпроводена от яростна атака.

Трябваше да се махнат оттук, ала не разполагаха с достатъчно време, за да влачат съпротивляващата се Стъмпет със себе си. А ако не дойдеше с тях, тя със сигурност беше обречена.

* * *

— Ти си ги изпратил! — обвинително кресна Ерту на кристалния отломък.

С помощта на магическото огледало бе видял как таерите — неговите слуги! — препречиха пътя на Дризт До’Урден… последното нещо, което могъщият балор желаеше.

— Признай си! — изрева демонът.

— Поемаш прекалено големи рискове с онзи елф! — долетя в отговор телепатичното предупреждение на Креншинибон. — Не мога да го позволя.

— Таерите са мои слуги! — викна Ерту.

Той, разбира се, знаеше, че няма нужда да изрича каквото и да било на глас, тъй като отломъкът с лекота чете мислите му, ала изпитваше нужда да чуе собствените си викове, да излее гнева си по някакъв начин.

— Всъщност това няма значение — реши той миг по-късно. — Дризт До’Урден е опасен враг. Той и приятелите му ще отблъснат косматите твари. Планът ти няма да успее!

— Таерите са просто оръдие в ръцете ни — самоуверено отвърна Креншинибон. — Те ми се подчиняват безрезервно и по-скоро ще умрат, отколкото да се откажат. С Дризт До’Урден е свършено.

Балорът нямаше как да не му повярва. Въпреки че бе загубил част от силата си след сблъсъка с анти магическия сапфир, отломъкът все още бе достатъчно могъщ, за да наложи волята си на глупавите таери. А и те — повече от сто на брой — наистина бяха прекалено силни и прекалено многобройни, за да могат скиталецът и приятелите му да ги победят. Да, все още можеха да избягат, ако не друг, то поне бързоногият елф, ала Стъмпет бе обречена… Бруенор Бойния чук и пухкавият полуръст също бяха загубени.

За миг Ерту се поколеба дали да не излети от кулата или да използва магическите си умения, за да отиде на брега и собственоръчно да се разправи с омразния изменник.

Ала щом прочете мислите му, Креншинибон начаса изтри образа на брега от вълшебното огледало, за да му попречи да се телепортира там. Разбира се, балорът все още можеше да отиде с летене (въпреки че не знаеше къде точно е битката, той можеше да предположи откъде ще се опита да мине Стъмпет), ала добре разбираше, че докато стигне, Дризт До’Урден най-вероятно отдавна ще е мъртъв.

Разкъсван от люта ярост, той отново се обърна към отломъка, който се опита да го успокои с примамливи обещания за още по-голяма власт и слава.

Ала при цялото си могъщество, магическият предмет не осъзнаваше колко дълбока бе омразата на демона не разбираше, че основната причина за идването му в Материалната равнина бе не друго, а разплатата с ненавистния Дризт До’Урден.

Безсилен и объркан, Ерту изскочи от стаята.

* * *

— Не можем да изоставим Стъмпет — рече Кати-Бри и Дризт и Бруенор нямаше как да не се съгласят.

— Стреляй на месо — посъветва я скиталецът. — Стреляй, за да убиваш, а не просто да ги сплашиш.

Още преди да довърши, отгоре им се посипа нов порой от тежки парчета лед. Горката Стъмпет бе улучена неведнъж, Риджис пък бе ударен в главата толкова лошо, че неволно изпусна крака й и тя пак тръгна напред, докато следващите три снаряда не я повалиха в безсъзнание.

Кати-Бри уби две от чудовищата с лъка, после се втурна след Дризт, Бруенор и Гуенивар, които бяха обградили Риджис и Стъмпет, за да ги предпазят.

В това време таерите, останали без повече ледени топки, бързо се приближаваха, без страх, размахали дебели сопи и с грозни викове на уста.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Че проклетите гадини били едва стотина!

— А ние — само четирима! — извика Кати-Бри.

— Петима — поправи я полуръстът и мъчително се изправи на крака.

Гуенивар изръмжа, а младата жена стреля отново, убивайки още едно от чудовищата.

— Вземи ме! — долетя телепатичната молба на Казид’еа и след един последен изстрел, Кати-Бри пусна скъпоценния си лък на земята и извади нетърпеливия меч.

Дризт замахна напред, прерязвайки гърлото на най-близкия звяр, после падна на колене и заби Сиянието дълбоко в корема му. В същото време другият му ятаган се стрелна назад, поваляйки следващото чудовище, което се бе насочило към младата жена.

Кати-Бри побърза да се възползва от помощта на приятеля си и с все сила стовари Казид’еа върху главата на раненото същество. То рухна мъртво, а тя светкавично издърпа меча си от строшения му череп, за да посрещне останалите таери, които много скоро щяха да им отрежат пътя за бягство. Дризт също побърза да се изправи на крака, готов да се бие докрай, макар и четиримата да съзнаваха, че са обречени…

… поне докато съвсем наблизо не проехтя гръмък боен вик:

— Темпос!

С името на своя бог на уста, Ревик и още двадесет и петима войни се врязаха в редиците на косматите чудовища, посичайки с огромните си оръжия всеки, изпречил се на пътя им.

Риджис изпищя от радост, ала млъкна миг по-късно, когато тежката сопа на един от таерите се стовари върху рамото му, запрати го на земята и го остави без дъх от болка. Три от злите създания се надвесиха над него с намерението да го довършат.

В този момент Гуенивар се хвърли отгоре им с извадени нокти и оголени зъби. Докато тя безмилостно дереше отвратителните създания, още един звяр се приближи към падналия полуръст и джуджешката жрица…

… вместо безпомощни жертви обаче, той бе посрещнат от разлютения Бруенор и по-точно — от острата му брадва.

Макар и замаян, Риджис все пак успя да види как джуджето възсяда рухналото чудовище, за да му е по-удобно да го довърши.

Дризт и Кати-Бри се биеха рамо до рамо — както бяха правили много пъти преди.

Младата жена улови тоягата на един от таерите, докато Казид’еа описа къса дъга и отсече другата ръка на чудовището при рамото. За ужас и изненада на Кати-Бри обаче, косматото същество не отслаби натиска си, сякаш нищо не се бе случило, а много скоро от лявата й страна се зададе още един противник. Борейки се да не охлаби хватката си върху сопата и с Казид’еа от другата страна, младата жена нямаше как да се защити от новодошлия враг.

Въпреки това замахна, този път по-високо, прерязвайки гърлото на първия неприятел. После неволно изпищя и затвори очи — не искаше да гледа как тоягата се стоварва отгоре й.

Дризт обаче беше по-бърз от чудовището и като провря Сиянието под Казид’еа, успя да спре връхлитащата сопа… както Кати-Бри се убеди със собствените си очи, когато удар не последва и тя се осмели да ги отвори.

Това й бе напълно достатъчно и макар че елфът веднага се обърна към своите двама противници, младата жена бе получила цялото време, от което се нуждаеше. С един страховит удар, който отсече главата на първото чудовище, тя се завъртя към втория си нападател и с все сила заби Казид’еа в гърдите му.

Звярът рухна мъртъв, ала мястото му веднага бе заето от нови двама таери.

Купчината трупове и отсечени крайници около Бруенор бързо нарастваше, ала той също понасяше лоши удари, на които отвръщаше с още по-свирепи атаки.

— Шест! — провикна се той, когато брадвата му строши ниското чело на поредния звяр, ала се задави по средата на думата, когато един таер с все сила стовари сопата си върху гърба му.

Този път истински го заболя, но сега не бе моментът да се отпуска. С мъка поемайки си дъх, той рязко се обърна и като улови секирата си с две ръце, нанесе страховит удар в крака на чудовището, сякаш сечеше дърво.

Злото същество се олюля, после се преви одве, докато животът бързо го напускаше.

В това време зад Бруенор се разнесе мощен рев, който го изпълни със задоволство — Гуенивар се бе откопчила от неприятелите си и сега пазеше гърба му.

После още един звук огласи тундрата — с гръмък вик в прослава на Темпос, Ревик и другарите му се хвърлиха в битката. Сега вече кръгът около Риджис и Стъмпет бе подсигурен и защитата бе достатъчно здрава, за да може Гуенивар да се хвърли в нападение — огромно, черно кълбо, което се вряза в редиците на таерите, сеейки смърт навсякъде, където минеше. Дризт и Кати-Бри преодоляха съпротивата на предната линия на чудовищата и се хвърлиха в ядрото на противника.

Само за няколко минути всички врагове бяха мъртви или ранени прекалено тежко, за да продължат да се бият, въпреки че Креншинибон не спираше мисловната си атака, която надвиваше собствените им желания и инстинкти и ги караше да се нахвърлят с люта ярост срещу неприятеля, дори и да умираха.

Междувременно Стъмпет се бе съвзела достатъчно, за да се надигне и отново да поеме напред.

Макар и застанал на едно коляно, с мъка поемайки си дъх, Дризт я видя и се провикна към Ревик. Варваринът извика на двама от другарите си и те начаса я уловиха от двете й страни и я повдигнаха от земята. Жрицата дори не опита да се съпротивлява, просто продължи да се взира с празен поглед към хоризонта и да маха с крака, сякаш искаше да тръгне по въздуха.

Усмивките, които елфът и Ревик си размениха, бързо се стопиха при звука на добре познат глас, разнесъл се зад тях.

— Измяна! — ревна Берктгар и войните му — двойно повече от мъжете, които Ревик бе довел със себе си — ги наобиколиха.

— Става все по-забавно и по-забавно! — сухо промърмори Кати-Бри.

— Законите, Ревик! — провикна се исполинът. — Знаеше ги и въпреки това ги престъпи!

— А нима трябваше да оставя Бруенор и приятелите му да загинат? — в гласа на възрастния варварин нямаше и капка страх, само изумление, въпреки че конфликтът, който назряваше между двамата, много скоро можеше да прерасне във физическа саморазправа. — Никога не бих се подчинил на подобен закон! — заяви той и хората му, много от които бяха ранени в битката с таерите, се разшумяха одобрително. — Някои от нас все още помнят доброто, което сме видели от Дризт До’Урден, от Бруенор и Кати-Бри, и от останалите.

— А някои от нас не са забравили войната срещу джуджетата на Бруенор и жителите на Десетте града! — при резкия отговор на Берктгар мъжете му сякаш настръхнаха.

— Сега вече прекали! — прошепна Кати-Бри и преди скиталецът да успее да я спре, тя пристъпи напред и застана пред едрия варварин.

— Държиш се като истински глупак, Берктгар! — заяви тя в лицето му.

Гневни викове последваха думите й, викове, които караха вожда да я зашлеви за дързостта й. Той обаче бе достатъчно разумен, за да не го стори — Кати-Бри не само бе сериозен противник, който съвсем не бе за подценяване (както той лично се бе убедил в злополучния двубой между двамата в Заселническа твърдина), но имаше Дризт и Бруенор зад гърба си, двама войни, срещу които Берктгар изобщо не искаше да се изправя. Ако само я докоснеше с пръст, отлично знаеше той, единственото, което би могло да го спаси от гнева на елфа, бе Бруенор пръв да се добере до него.

— А някога наистина те уважавах — тонът и думите на младата жена хванаха Берктгар неподготвен. — След смъртта на Уолфгар нямаше по-достоен да заеме мястото му от теб. Нито по храброст, нито по мъдрост. Без теб, с племето щеше да бъде свършено, там, в далечната Заселническа твърдина.

— Където изобщо не ни бе мястото! — вметна Берктгар.

— Така е — съгласи се Кати-Бри и отново думите й го изненадаха и попариха надигащата се в гърдите му ярост. — Добре стори, като върна племето в Долината, при старите обичаи и Темпос. Ала да събудиш старите вражди е глупаво и дори опасно. Спомни си кои са в действителност Дризт До’Урден и баща ми, Берктгар!

— Убийци на моите събратя! — изръмжа варваринът.

— Единствено, когато събратята ти първи идваха с намерението да убиват — отвърна Кати-Бри, без да се колебае. — Та нямаше ли те да бъдат жалки страхливци, ако не защитяха дома и близките си! Нима им се сърдиш, задето се бият по-добре от твоите войни?

Едрият варварин задиша учестено, пулсът му се ускори, гневът нахлу във вените му с нова сила. Дризт, който не го изпускаше от поглед, пристъпи напред. Колкото и тихо да говореха двамата, той бе чул всяка тяхна дума и разбираше, че е дошъл моментът да се намеси.

— Знам какво направи — рече той и Берктгар се напрегна, сякаш очакваше обвинения. — За да се сдобиеш с влияние над цялото племе, реши да очерниш паметта на своя предшественик. Ала предупреждавам те, Берктгар Храбри, за доброто на всички в Долината, не се хващай в мрежата на собствените си полуистини. Името ти се споменава с почит и възхищение навсякъде — в Митрил Хол и в Града на сребърната луна, в Дългата седловина и в Несме, дори в Десетте града и джуджешките мини. Подвизите ти в Стражев дол дълго ще бъдат славени в песни и легенди, ала като че ли забравяш съюзничествата, които се сключиха там, както и доброто, което ти и твоят народ видяхте от Бруенор и неговите джуджета. Помисли си за Ревик, Берктгар — Ревик, комуто дължим живота си, и сам прецени накъде да поведеш племето.

Дълго мълчание последва думите му и Дризт се изпълни с надежда. Берктгар не беше глупак, макар нерядко да позволяваше на чувствата си да вземат превес над разума. Погледна към Ревик и към непоколебимите войни зад него — мнозина от тях ранени, числено превъзхождани, но без капка страх в очите и сърцата. Ала за Берктгар най-важното бе, че нито Дризт, нито Кати-Бри оспорват властта му над племето. Те като че ли наистина бяха готови да работят заедно с него, а младата жена дори го бе сравнила с Уолфгар пред всички!

— И остави чука на Бруенор, комуто той по право принадлежи — реши да рискува Кати-Бри, четейки сякаш всяка мисъл на едрия варварин. — Сега твоят меч е оръжието на племето и ако Берктгар прояви достатъчно мъдрост, то може да се покрие с не по-малка слава от легендарния Щитозъб.

Това бе прекалено примамлива представа, за да може Берктгар да й устои. Напрежението напусна лицето му, войните му също се отпуснаха и Дризт със задоволство си помисли, че току-що бяха преминали едно важно изпитание.

— Добре постъпи, като последва Бруенор и приятелите му — обърна се вождът към Ревик — най-близкото подобие на извинение, излизало някога от устата му.

— А ти сбърка, като отхвърли дружбата му — при тези думи на възрастния варварин сърцата на елфа и младата жена се свиха — дали Ревик не отиваше прекалено далече?

Ала Берктгар не се засегна. Замълча си и, макар с нищо да не показа, че е съгласен с обвинението, поне не скочи да се защитава.

— Върнете се с нас — нареди той вместо това.

Ревик се обърна към Дризт, после към Бруенор.

Те все така имаха нужда от помощта му. Та нали Стъмпет още бе сред тях, единствено защото двама от мъжете му я държаха във въздуха.

Берктгар отправи поглед първо към възрастния варварин, после към Бруенор и накрая покрай джуджето, към брега зад тях:

— Смятате да излезете в Морето на неспирния лед, нали?

Бруенор хвърли намусен поглед към Стъмпет:

— Така изглежда — призна той.

— Значи не можем да дойдем — отсече едрият мъж. — И не защото аз го казвам — това е прастар закон на народа ни. Никой варварин не бива да навлиза между плаващите ледове.

Ревик бе принуден да кимне — така си беше. Забраната наистина съществуваше, най-вече защото морето — обитавано от бели мечки и гигантски китове — не предлагаше почти нищо, което да си струва риска.

— Няма и да ви молим да го правите — побърза да се намеси Дризт, за изненада на приятелите си.

Та нали бяха тръгнали да се бият с могъщ балор и злите му слуги! Помощта на яките варвари щеше да им бъде повече от добре дошла. Ала скиталецът разбираше, че Берктгар за нищо на света не би престъпил повелите на предците си и никак не му се щеше да принуждава Ревик отново да се противопоставя на вожда, особено след като отношенията им като че ли най-сетне започваха да се оправят. А имаше и още нещо. Никой от варварите не бе загинал в битката срещу таерите, ала те едва ли щяха да имат същия късмет, ако дойдеха с него до бърлогата на Ерту. А на съвестта на Дризт До’Урден вече тежеше достатъчно пролята невинна кръв. Не, това бе нещо прекалено лично, само между него и Ерту. Той дори би предпочел да се изправи срещу балора съвсем сам, като в двубой на живот и смърт между двама непримирими врагове. Прекрасно разбираше обаче, че демонът със сигурност ще има съюзници, а и не можеше да лиши приятелите си от възможността да бъдат до него, точно както и той би застанал до тях в подобен момент.

— Но все пак признаваш, че поне толкова дължахте на Бруенор? — настоя Кати-Бри.

И този път Берктгар не каза нищо, ала мълчанието му бе всичко, от което младата жена се нуждаеше.

Без да губят повече време, четиримата превързаха раните си, доколкото можаха, благодариха на варварите и се сбогуваха. Двамата мъже най-сетне пуснаха Стъмпет на земята и тя продължи напред, сякаш никога не бе спирала, следвана от приятелите си.

Хората от племето на лоса се обърнаха и поеха на юг, а начело, рамо до рамо, крачеха Берктгар и Ревик.

* * *

След известно време Киерстаад се натъкна на мястото, където се бе състояла битката. При вида на стотината мъртви таерски тела и многобройните дири, умелият варварин бързо се досети какво се бе случило. Очевидно бе, че Ревик и хората му са се притекли на помощ на Бруенор, а от следите ясно личеше, че по-късно се е появила още една група (несъмнено, войните на Берктгар).

Младежът обърна поглед на юг, чудейки се дали баща му не се връща в лагера като пленник. За миг дори си помисли да се върне, ала дирите, които водеха в другата посока — дири, оставени от краката на две джуджета, елф, жена, полуръст и гигантска котка — го зовяха да поеме на север.

С Щитозъб в ръка, Киерстаад прекоси студения бряг и навлезе между ледените късове. Нарушаваше отколешните закони на народа си, но това вече нямаше значение. Защото сега той следваше стъпките на Уолфгар.