Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passage to Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Пътеки към утрото

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–173–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Съдбовната мъгла
Част Втора

Ние сме центърът. Може и да звучи арогантно, ала ние всички, дълбоко в себе си, вярваме, че сме центърът на света и той се върти около нас, за нас и заради нас. Този парадокс е заложен в основата на всяка общност, вечният сблъсък между онова, което отделната личност иска, и онова, което е добро за всички. Нима има някой, който поне веднъж да не се е питал дали целият свят не е просто сън, съществуващ единствено в неговото съзнание?

Не смятам, че подобни мисли са арогантни или себични. Не, това е просто въпрос на гледна точка — колкото и да сме съпричастни с болките и радостите на другите, ние не можем истински да изпитаме онова, което изпитват те, нито да възприемем онова, което се случва около нас, по същия начин, по който го възприема някой друг, та бил той и най-близкият ни приятел.

Не можем… ала трябва да се опитваме. Заради нас самите и заради доброто на всички, трябва да се опитваме. Това е истинският алтруизъм, най-важната и незаменима предпоставка за съществуването на едно общество. И именно тук се крие парадоксът, защото инстинктът ни нашепва да се грижим преди всичко за себе си. Да последваме този порив обаче, означава да поставим собствените си нужди и желания над тези на другите, а това неизбежно прави съществуването на каквато и да било общност невъзможно.

Аз идвам от Мензоберанзан, града на мрачните елфи, града на личния интерес. С очите си съм виждал подобна себичност и пак с очите си съм я виждал да се проваля безславно. Там, където властва личната изгода, обществото е обречено и така онези, които преследват единствено собствената си облага, рано или късно остават с празни ръце, без нищо ценно и значимо.

Защото в крайна сметка единственото, което наистина има смисъл, получаваме от връзката ни е онези, които ни заобикалят. И най-баснословното богатство е нищо в сравнение с неизмеримата благословия на приятелството и любовта.

Ето защо трябва да се борим с тази себичност, да й се противопоставяме, да не позволяваме на безразличието да ни завладее. Убедих се в това от собствен опит, веднага след нападението над капитан Дюдермонт в Града на бездънните води. Първата ми мисъл бе, че аз съм причината за сполетелите ни нещастия изтръпнах от страх, че още един мой приятел е станал жертва на призраците от миналото ми и избора, който направих преди толкова години. Това бе вина, с която не бих могъл да живея. Изведнъж се почувствах стар и невероятно уморен. Когато по-късно научих, че неприятностите ни може би все пак не се дължат на мен, а на старите врагове на Дюдермонт, желанието ми да се боря се завърна.

Защо ли? Та нали опасността, надвиснала над мен, си бе все същата все така застрашени бяха и капитан Дюдермонт, и Кати-Бри, и останалите от „Морски дух“?

Въпреки това облекчението и благодарността ми бяха съвсем истински, макар и да не разбирах какво ги поражда. Сега, когато обръщам поглед назад, вече знам и се гордея с чувствата, които изпитвах тогава. След като видях до какво води неотклонното следване наличния интерес и избягах от света, където то се бе превърнало в господстващ принцип, аз хиляди пъти предпочитах да умра заради миналото на Дюдермонт, отколкото той да пострада заради моето. Готов бях да понеса болка, мъчение, дори смърт. По-добре това, отколкото да видя как някой, когото обичам, страда и умира заради мен. По-добре да изтръгнат сърцето от гърдите ми, отколкото да изгубя душата си, способността да обичам и да съм съпричастен или пък нуждата да принадлежа към нещо по-голямо и по-значимо от собственото си тяло.

Да, странни са тези чувства, те предизвикват логиката и надделяват над най-дълбоко вкоренените ни инстинкти. Ала погледнати от перспективата на времето и общото благо, тези инстинкти се превръщат в слабост и ние разбираме, че желанията на отделната личност трябва да отстъпят пред нуждите на общността. Едва когато осъзнаем собствените си слабости и ги признаем, само тогава можем да ги надраснем.

Заедно.

Дризт До’Урден

Глава 7
Минтарн

Дризт трябваше да положи немалко усилия, за да я забележи. Разположен на четиристотин мили югозападно от Града на бездънните води, остров Минтарн беше покрит с гъста гора, в която Гуенивар, прилепена плътно о един клон на пет-шест метра над земята, съвършено се сливаше с дърветата. Всъщност, тя бе толкова незабележима, че някоя кошута би могла да се спре да попасе под нея, без дори да подозира за надвисналата над главата й гибел.

Днес обаче Гуенивар не бе излязла на лов за кошути. Едва преди два часа „Морски дух“ бе хвърлил котва в пристанището на Минтарн, със спуснато знаме и покрито име. Само че тримачтовата шхуна бе прекалено характерна (всъщност, из тези морета нямаше друг подобен кораб), пък и мнозина от разбойниците, които се намираха на острова сега, по едно или друго време бяха бягали от нея. Ето защо Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт бяха забелязани много скоро, след като влязоха в „Широкия плащ“, една от крайбрежните пивници на острова.

И така, сега тримата се намираха в гората, едва на стотина ярда от града, за да се срещнат с човека, който щеше да се свърже с тях.

Докато чакаше търпеливо, Дюдермонт си мислеше колко е щастлив да има толкова верни и силни приятели. С Дризт, Кати-Бри и бдителната Гуенивар наблизо, той не се боеше от никаква засада, та дори всички пирати от Саблен бряг да се надигнеха срещу него! Без тримата си другари Дюдермонт би бил крайно уязвим. Дори присъствието на Робилард — несъмнено могъщия, ала също толкова непредсказуем магьосник — не би го накарало да се почувства така сигурен. Защото тук не ставаше дума единствено за забележителните бойни умения на тримата, а най-вече за искрената им преданост към него. Никой от тях за нищо на света не би го изоставил или предал, независимо колко голяма опасност го грози.

Гуенивар присви уши и изръмжа гърлено — звук, който останалите по-скоро усетиха, отколкото чуха.

Дризт приклекна и внимателно се огледа, после, посочвайки безмълвно на изток и на север, потъна в сенките. Кати-Бри побърза да се скрие зад най-близкото дърво и вдигна Таулмарил, готова за стрелба. Опита се да проследи Дризт, за да разбере откъде ще дойде човекът, когото очакваха, ала скиталецът не се виждаше никъде, сякаш бе изчезнал в мига, в който влезе в гората. Всъщност, оказа се, че няма да има нужда от него, тъй като онези, които идваха, не ги биваше кой знае колко в това да се промъкват незабелязано.

Дюдермонт стоеше на една просека, спокойно скръстил ръце зад гърба си, като само от време на време наместваше лулата си. Той също усети приближаването на неколцина мъже, които заеха позиции между дърветата зад гърба му.

— Мястото ти не е тук! — долетя глас откъм близките сенки.

Онзи, който бе проговорил, беше дребничък мъж с малки, черни очички и големи уши, които стърчаха изпод подстриганата му като с паница кестенява коса. В момента той се намираше на десетина метра от капитана и дори не подозираше, че присъствието му е било забелязано много преди това. Не знаеше също така, че останалите му седмина спътници също не бяха останали незабелязани за Дризт, Кати-Бри и най-вече за Гуенивар, която, невидима като сянка между клоните, бе заела такава позиция, че можеше да достигне четирима от тях за частици от секундата.

Един от мъжете, скрити в гората, зърна Кати-Бри и побърза да я вземе на мушка. Миг по-късно наблизо се разнесе шумолене и някаква тъмна сянка пробяга покрай него. Той извика и отскочи назад, но преди да успее да направи каквото и да било, невидимият нападател изчезна, оставяйки го зашеметен от изненада, ала невредим.

— Брат Кенън? — обади се мъжът, който бе заговорил Дюдермонт, и от няколко места в гората долетя шумолене.

— Добре съм — побърза да го успокои слисаният Кенън, чудейки се какво се бе случило току-що.

След като се увери, че наистина му няма нищо, той най-сетне сведе поглед към лъка си и начаса разбра какво е искала странната, заметната с тъмнозелен плащ, фигура. Тетивата беше срязана.

— Проклятие! — изруга той и напрегнато се взря в шубрака зад себе си.

— Не съм свикнал да говоря със сенки — рече Дюдермонт съвършено спокойно, сякаш се намираше сред близки приятели.

— Не си сам — обвинението в гласа на дребния мъж бе повече от очевидно.

— Нито пък ти — напомни му капитанът. — Затова по-добре се покажи и да свършваме с тази работа… каквато и работа да имаш с мен.

Откъм гората долетя ново шумолене, последвано от няколко шепнещи гласа, които настойчиво съветваха другаря си (чието име очевидно бе Дънкин) да отиде да говори с Дюдермонт.

Най-сетне Дънкин събра кураж и пристъпи напред, оглеждайки се във всички посоки. Така, нащрек и много предпазливо, той се приближи до капитана, минавайки точно под Гуенивар, без дори да я забележи, което извика развеселена усмивка на лицето на Дюдермонт. Ала, макар да не усети присъствието на пантерата, Дънкин веднага съзря Кати-Бри — застанала зад едно дърво недалече от Дюдермонт, младата жена дори не се опитваше да се скрие.

Мъчейки се да възвърне увереността и достойнството си, дребничкият мъж застана на няколко крачки от високия капитан и се изпъчи.

— Мястото ти не е тук! — повтори той, като се стараеше гласът да не му изневери.

— Доколкото знам, Минтарн е свободно пристанище — отвърна Дюдермонт. — Да разбирам ли, че е свободно единствено за разбойници?

Дънкин размаха пръст срещу него и се накани да каже нещо, ала думите явно не му достигнаха и от устните му излезе единствено неясно мърморене.

— Досега не бях чувал някой кораб, желаещ да хвърли котва в Минтарн, да е бил върнат — все така хладнокръвно продължи Дюдермонт. — Пък и доколкото забелязах, съвсем не бяхме единствените без знаме и с покрито име.

Дребният мъж нямаше какво да отговори — поне две трети от корабите в пристанището на Минтарн бяха дошли по същия начин.

— Ти си капитан Дюдермонт, а шхуната ти е „Морски дух“ от Града на бездънните води — обвинително рече Дънкин и неспокойно докосна едното си ухо — нервен тик, предположи Дюдермонт.

Вместо отговор, той само сви рамене и кимна.

— Кораб на закона — дребният мъж като че най-сетне се почувства окуражен и дори спря да подръпва ухото си. — Ловец на пирати, без съмнение дошъл тук, за да…

— Защо смяташ, че знаеш какви са намеренията ми? — прекъсна го остро Дюдермонт.

— Намеренията на „Морски дух“ са винаги едни и същи — също толкова рязко отвърна Дънкин. — Вие сте ловци на пирати, а в Минтарн наистина има такива, включително и един кораб, който сте се опитали да потопите преди по-малко от седмица!

Лицето на Дюдермонт помрачня. Мъжът пред него несъмнено беше представител на минтарнската власт, пратеник на самия тиран Тарнхийл Ембуирхан. Тарнхийл се бе постарал владетелите на всички градове по крайбрежието на Саблено море да са наясно, че докато той се разпорежда, Минтарн ще си остане свободно пристанище. Неговият остров не бе място за лични вендети, а бегълците, потърсили убежище тук, можеха да са спокойни, че няма да бъдат преследвани.

— Ако бяхме тръгнали на лов за пирати — спокойно отвърна Дюдермонт, — „Морски дух“ щеше да влезе в пристанището с вдигнат флаг, без да се боим и без да крием името си.

— Значи признаваш кои сте! — обвинението в гласа на Дънкин бе повече от явно.

— Скрихме го единствено, за да не ви създаваме неприятности — обясни капитанът. — Някои от пиратските кораби, които се намират в Минтарн сега, несъмнено биха потърсили разплата и тогава щеше да ни се наложи да ги потопим, а съм повече от сигурен, че господарят ти не би се зарадвал, ако пристанищните му води внезапно се напълнят с развалини. Или ще отречеш, че именно заради това те накара да се свържеш с нас в „Широкия плащ“, а след това те изпрати тук да ме заплашваш?

За втори път от началото на срещата, Дънкин не знаеше какво да каже.

— И кой всъщност си ти? — попита капитанът.

Дребният мъж се поизпъчи, сякаш мисълта за положението, което заемаше, му вдъхна увереност:

— Дънкин Високомачти — гордо обяви той. — Пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан, тиран на свободното пристанище Минтарн.

Дюдермонт се замисли над очевидно фалшивото име. Почти бе сигурен, че преди много години Дънкин е дошъл в Минтарн като беглец (било то от някой разбойник, било то от закона) и някак си е успял да стане част от охраната на острова. За всекиго бе видно, че дребният мъж не е кой знае какъв пратеник — не го биваше в приказките, пък не беше и особено храбър. Въпреки това Дюдермонт знаеше, че не бива да подценява Тарнхийл — умел боец, благодарение на когото вече дълги години на Минтарн цареше мир. Дънкин не блестеше с някакви особени умения, ала тиранът несъмнено бе имал някаква причина да избере точно него… най-вероятно желанието да покаже на Дюдермонт, че на остров като Минтарн „Морски дух“ не е нищо особено.

Интересна игра беше дипломацията.

— Не сме тук заради никой пиратски кораб — увери капитанът Дънкин. — Нито пък търсим бегълците, които навярно се крият тук. Дойдохме, за да се запасим с провизии и да получим информация.

— За някой пират — вметна дребният пратеник.

— За един остров — отвърна Дюдермонт.

— Остров, на който живеят пирати? — думите на Дънкин прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.

Дюдермонт извади лулата от устата си и се взря в него, а погледът му бе по-красноречив и от най-многословния отговор.

— Говори се, че няма друго място в Царствата, където да са събрани повече опитни морски вълци, отколкото в Минтарн — проговори той най-сетне. — Търся един остров, който е толкова мит, колкото и истина остров, за който мнозина са слушали, ала малцина са виждали с очите си.

Дънкин не отвърна нищо и сякаш нямаше никаква представа за какво говори Дюдермонт.

— Да сключим сделка — продължи капитанът.

— Какво можеш да ми предложиш? — попита събеседникът му.

— Аз и спътниците ми ще останем на борда на „Морски дух“, без да привличаме ненужно внимание и без да навлизаме твърде много в пристанищните ви води. Така мирът в Минтарн няма да бъде застрашен. Нямаме никакво намерение да преследваме, когото и да било на вашия остров, дори и доказани престъпници, ала мнозина могат да ни потърсят, тласкани от наивната мисъл, че докато е закотвен, „Морски дух“ ще бъде уязвим.

Противно на волята си, Дънкин кимна. Наистина, в „Широкия плащ“ бе подочул, че няколко от корабите, хвърлили котва край Минтарн, не са особено доволни от пристигането на „Морски дух“ и замислят нападение срещу него.

— Ще останем извън същинското пристанище — продължи Дюдермонт, — а ти, Дънкин Високомачти, ще ми намериш информацията, от която се нуждая.

И преди дребният мъж да успее да реагира, капитанът му подхвърли кесия, натъпкана със златни монети, и поясни:

— Каеруич. Искам карта на Каеруич.

— Каеруич? — скептично повтори Дънкин.

— Намира се на югозапад, доколкото съм чувал — отвърна Дюдермонт.

Събеседникът му го изгледа кисело и се накани да му върне кесията, ала капитанът вдигна ръка.

— Властелините на Града на бездънните води никак няма да се зарадват, когато научат, че Минтарн е отказал гостоприемство на един от техните съдове. Ако един кораб на закона не е добре дошъл тук, значи сте свободно пристанище единствено за престъпници. Не вярвам, че господарят ти би искал да остави подобно впечатление у когото и да било.

Заплахата, която се съдържаше в думите на Дюдермонт (добре премерена така, че да не бъде нито твърде очевидна, нито пък да остане незабелязана) определено имаше успех, защото Дънкин се отказа от намерението си и задържа кесията.

— Ще предам предложението ти на лорд Тарнхийл — увери го дребният мъж. — Ако се съгласи…

И той махна с ръка, оставяйки изречението незавършено.

Капитанът пъхна лулата в устата си и кимна на Кати-Бри, която се показа иззад дървото, със свален лък и стрели, прибрани в колчана. Докато минаваше покрай Дънкин, тя го измери с нетрепващ поглед, на който дребният мъж храбро издържа.

Увереността му обаче бе подложена на сериозно изпитание миг по-късно, когато Дризт излезе от гората. И ако гледката на един мрачен елф не бе достатъчна, за да го стресне напълно, то неочакваната поява на огромна, тристакилограмова пантера само на няколко метра от него, със сигурност беше.

* * *

Дънкин отиде на „Морски дух“ още на другия ден. Въпреки че Дюдермонт го приветства като желан гост, той се качи на борда доста предпазливо, сякаш шхуната, която бързо се превръщаше в легенда из тези води, го изпълваше с боязън и страхопочитание.

Посрещнаха го на палубата, пред очите на целия екипаж. Този път Гуенивар си беше у дома, в Звездната равнина, но за сметка на това тук бяха Робилард и Харкъл. Докато ги гледаше да стоят един до друг, Дризт усети, че го обзема тихо задоволство. Може би сега, когато бяха заедно, опитният Робилард щеше поне малко да обуздава ексцентричния Харкъл. Пък кой знае, не бе изключено вечната усмивка на Харкъл да поразведри намусения Робилард!

— Носиш ли информацията, която ти поисках? — попита Дюдермонт без заобикалки.

До този момент „Морски дух“ не бе имал никакви неприятности, ала капитанът не хранеше особени илюзии за това в какво положение се намират. В пристанището със сигурност имаше поне дузина кораби, които желаеха гибелта им, та колкото по-бързо шхуната вдигнеше котва и отплаваше, толкова по-добре.

Дънкин многозначително погледна към капитанската каюта, ала Дюдермонт поклати глава.

— Ще говорим тук — отсече той. — Казвай каквото имаш да казваш, и да приключваме. Нямам време за губене, нито пък имам какво да крия от своите моряци.

Дънкин се огледа наоколо и кимна — очевидно не гореше от желание да го разубеждава.

— Информацията! — повтори капитанът, при което дребният мъж се сепна с престорена изненада.

— А, да — заекна той. — Имаме карта, ама не е особено подробна. Пък и, разбира се, няма как да бъдем напълно сигурни — нищо чудно островът, който търсиш, да е просто един мит, та тогава няма и как да очакваш точна карта.

Когато видя, че шегата му няма да бъде оценена, Дънкин се прокашля, опитвайки да се успокои.

Най-сетне Дюдермонт наруши възцарилото се мълчание:

— Вече взе златото — припомни му той.

— Господарят ми иска друга отплата. Нещо повече от обикновено злато.

Дюдермонт заплашително присви очи, захапа лулата си и всмукна дълбоко.

— Става въпрос за нещо съвсем просто — побърза да го увери Дънкин. — А и в замяна ще получите много повече от някаква си карта. Сигурно и сами се досещате, че за толкова дълго пътуване ще имате нужда от жрец или магьосник, за да успеете да натоварите достатъчно провизии.

— За това ще се погрижим ние! — намеси се Харкъл и прегърна Робилард през рамото, ала се дръпна като опарен миг по-късно, когато видя лицето на вечно смръщения магьосник да потъмнява застрашително.

— Е, да, но няма нужда, няма нужда — избъбря Дънкин. — Господарят ми има едно чудесно ковчеже, магическо ковчеже, и ще ви го даде заедно с обещаната карта, в замяна на златото (пък то не беше кой знае колко) и една незначителна услуга.

— Говори по-ясно! — рязко рече Дюдермонт, комуто тези недомлъвки започваха да омръзват.

— Иска него — отсече Дънкин и посочи към Дризт.

Единствено светкавичната реакция на скиталеца, чиято вдигната ръка я спря, попречи на Кати-Бри да се нахвърли върху дребничкия мъж.

— Лорд Тарнхийл иска само да се срещне с него — Дънкин прекрасно разбираше в колко деликатно положение се намира, заобиколен от приятелите на елфа — брегът не бе никак близо, пък и водите около Минтарн бяха въз студени.

— Той да не ви е някакъв експонат! — сопна се Кати-Бри, мъчейки се да се провре под ръката на Дризт. — Ще му покажа аз на глупавия ти господар!

— Не, не! — опита се да я успокои Дънкин, ала трескавите му усилия да обясни какво всъщност има предвид щяха да останат безрезултатни и той със сигурност щеше да полети през борда, изхвърлен от разгневените моряци, ако скиталецът не се бе намесил.

— Кажи ни какво точно иска лорд Тарнхийл — попита той, а в спокойния му глас нямаше и следа от обида.

— Славата ти се носи надлъж и нашир, добри ми елфе — със запъване започна Дънкин. — Мнозина пирати идват в Минтарн с подвити опашки и разказват легенди за твоите подвизи. Ами че единствената причина „Морски дух“ още да не… — изведнъж той спря и хвърли неспокоен поглед към Дюдермонт.

— … да не е нападнат, откакто е тук — довърши капитанът вместо него.

— … е, че никой няма смелост да се изправи срещу теб — призна Дънкин, обръщайки се към Дризт. — Моят господар, лорд Тарнхийл, също е боец със завидна репутация.

— Гоблините го взели! — изруга Кати-Бри, която също като скиталеца, вече се бе досетила накъде бие минтарнецът.

— Просто да си премерите силите — най-сетне Дънкин изплю камъчето. — Един двубой между теб и него.

— Само за да видим кой от двама ни е по-добър — презрително отбеляза Дризт.

— Заради картата — поправи го дребният мъж. — И заради ковчежето, а то наистина си струва.

И като помисли миг-два, добави:

— Ще ги получите, независимо от това кой ще надделее.

Дризт погледна първо Кати-Бри, после Дюдермонт, накрая и останалите моряци, които дори не се опитваха да скрият напрегнатия интерес, с който следяха разговора.

— Да свършваме с това — рече той, но когато се обърна към младата жена, която се бе вкопчила в ръката му с все сила, веднага осъзна, че тя не одобрява решението му.

— Не мога да искам такова нещо от теб — намеси се Дюдермонт, ала Дризт го погледна право в очите и се засмя.

— А може би аз също съм любопитен да разбера, кой от двама ни е по-добър — отвърна той и пак се обърна към Кати-Бри, която го познаваше достатъчно добре, за да знае, че изобщо не е тласкан от подобни подбуди.

— Нима това тук е по-различно от двубоя ти с Берктгар, преди Мрачните да нахлуят в Митрил Хол? — простичко попита елфът.

Прав беше, нямаше как да не признае младата жена. Преди войната с елфите на мрака, варварският вожд бе заплашил да развали съюза си с джуджетата, ако не получи Щитозъб… което Бруенор, разбира се, не би допуснал за нищо на света. Тогава Кати-Бри отиде в Заселническа твърдина и сложи край на този спор, като се изправи в двубой срещу Берктгар и го надви. Тласкана от спомена за онзи ден, както и от ясното съзнание, че доблестният елф няма друг избор, тя най-сетне пусна ръката му.

— Няма да се бавя — обеща Дризт и последва Дънкин в малката лодка, която щеше да ги отведе до брега.

Дюдермонт, Кати-Бри и останалите от екипажа се скупчиха край бордовата ограда и следиха двете гребящи фигурки, докато те не се изгубиха от погледа им. Младата жена не пропусна да забележи разочарованието, изписано по лицето на капитана и лесно се досети какво го гризе:

— Дризт не иска да се доказва пред никого — увери го тя.

— Тогава защо отиде? От любопитство?

— От лоялност — заяви Кати-Бри. — Единствено от лоялност. Силно приятелство го свързва както с теб, така и с целия екипаж на „Морски дух“ и ако с един най-обикновен двубой може да ви осигури по-леко плаване, той ще го стори, без да се поколебае и за миг. Никакво любопитство не го гризе, нито го измъчва празна гордост. Не, Дризт изобщо не се интересува кой от двамата по-добре върти оръжието.

Дюдермонт кимна и погледът му се проясни — думите на младата жена само затвърдиха вярата, която имаше в своя приятел.

Минутите се превърнаха в час, после в два и разговорите на борда на „Морски дух“ постепенно се насочиха към странното поведение на два кораба недалече от тях. Не можеше да се каже, че са в открито море, по-скоро бяха излезли от пристанището и сега се въртяха според вятъра така, че да останат сравнително неподвижни, поне доколкото бе възможно, насред вълните.

— Защо просто не хвърлят котва? — учуди се Уейлан, който бе застанал до балистата, заедно с един от своите другари.

От средата на палубата Кати-Бри и Дюдермонт дочуха забележката му и се спогледаха — и двамата знаеха защо.

Миг по-късно се появи още един кораб — вдигнал само долните си платна, той бавно заплува към „Морски дух“.

— Никак не ми харесва — отбеляза Кати-Бри.

— Това е капан — отвърна капитанът. — Предполагам, Дънкин е подхвърлил, на когото трябва, че за известно време „Морски дух“ ще остане без мрачния си елф.

— Отивам горе — кратко рече младата жена и като преметна Таулмарил през рамо, се покатери на мачтата.

В този момент се появиха Робилард и Харкъл, които също бяха забелязали надвисналата заплаха. Те кимнаха на Дюдермонт и побързаха да се присъединят към Уейлан и останалите мъже край балистата.

После всички зачакаха. Докато Дюдермонт внимателно следеше предпазливите маневри на трите кораба, откъм Минтарн се зададе още един съд. Най-вероятно се опитваха да ги обградят, ала Дюдермонт прекрасно знаеше, че „Морски дух“ може да вдигне котва и да излезе в открито море за броени минути, особено ако и Робилард помогнеше със своя магически вятър. А докато се отдалечаваха, стрелците, балистата и Кати-Бри с безпогрешния си лък, щяха да посрещнат подобаващо и най-ожесточената вражеска канонада.

Не, не за шхуната се тревожеше капитанът сега, а за Дризт. Какво ли щеше да стане с него, ако се наложеше да го оставят в Минтарн?

Тези опасения се стопиха миг по-късно, отстъпвайки място на ново притеснение, когато от върха на мачтата се разнесе вик — Кати-Бри беше забелязала скиталеца да се връща. Дюдермонт и останалите моряци обърнаха поглед натам, накъдето сочеше тя, и наистина успяха да различат мъничката лодка, която тъкмо излизаше от пристанището и сега се намираше малко пред третия кораб.

— Робилард! — провикна се Дюдермонт и магьосникът се взря в морето, докато най-сетне я видя.

Първите думи на заклинанието му се разнесоха в мига, в който от третия вражески кораб полетя къс горящ катран и цопна във водата само на няколко метра от малката лодка, като едва не я преобърна.

— Вдигайте платната! — нареди капитанът с гръмовен глас. — Вдигаме котва!

Таулмарил пееше безспир, изпращайки стрела след стрела към приближаващата пиратска каравела, макар че тя все още се намираше на повече от триста ярда.

Само за миг в пристанището закипя трескаво оживление. Двата по-далечни кораба трескаво се мъчеха да се възползват колкото се може повече от вятъра третият пиратски съд запрати нов къс пламтящ катран срещу лодката, а четвъртият, който наистина се оказа част от съзаклятието, откри знамето си и също вдигна платна.

Преди магията на Робилард да успее да подейства, поредната буца катран цамбурна току зад лодката и отнесе част от кърмата й. Все пак заклинанието свърши работа и една внушителна вълна подхвана лодчицата и я понесе към „Морски дух“. Дризт хвърли ненужните вече гребла, докато Дънкин усърдно изтребваше водата от дъното. Ала въпреки че напредваше забележително бързо, малката лодка нямаше да успее да се задържи на повърхността достатъчно дълго, за да достигне шхуната.

Робилард също разбра, че по този начин няма да стане и побърза да прекрати заклинанието си, защото иначе омагьосаната вълна щеше да погълне и Дризт, и Дънкин.

Мислите на Дюдермонт бясно препускаха. Какво ли разстояние ги делеше от двамата бегълци и колко време щеше да им трябва на пиратите, преди да се изравнят с тях? Едно нещо бе ясно — в мига, в който вдигнеше и последното платно, щеше да обърне шхуната обратно към Минтарн. Не можеше да изостави Дризт, каквато и опасност да бе надвиснала над него самия.

Плановете му бързо се обезсмислиха, когато видя скиталеца да пори вълните като риба, следван от Дънкин.

Изумлението на минтарнеца от този неочакван развой на събитията, бе не по-малко от това на капитана. Още щом лодката потъна, първият му порив бе да се отдалечи от елфа, който освен двата ятагана, носеше и метална ризница. Дребничкият мъж, който нямаше нито доспехи, нито тежки оръжия, които да го забавят, реши, че Дризт ще се вкопчи в него, повличайки го със себе си към дъното. За негова огромна изненада, елфът не само че се задържа над водата, но и заплува невероятно бързо.

Ризницата му беше излязла изпод ръцете не на кого да е, а на самия Бъстър Якоделец от рода Боен чук, един от най-добрите ковачи в целите Царства и бе изработена от най-фин митрил по начина, по който ги правеха ненадминатите Мрачни майстори. Освен това на глезените си Дризт росеше магическите предпазители, които му помагаха да се движи с невъобразима скорост.

— Почти стигнаха! — щастливо се провикна Уейлан, убеден, че приятелят му ще успее.

— Ала изгубиха ковчежето! — отбеляза Робилард и посочи останките от потопената лодка, зад която се задаваше третата каравела.

— Аз ще се погрижа! — Харкъл явно гореше от желание да помогне и, без да чака отговор, щракна с пръсти и поде заклинание.

Същото стори и Робилард, който добре разбираше, че единственият шанс на Дризт да се добере до „Морски дух“ невредим, бе някой да забави преследващата го каравела.

Едва бе започнал своята магия, когато изведнъж спря и се обърна към Харкъл.

Любопитството му прерасна в ужас миг по-късно, когато видя една риба да тупва на палубата в краката на Харкъл.

— Спри! — викна той, досетил се каква магия се опитва да направи Харкъл. — Не можеш да използваш заклинание за свръхизмерност върху предмет, който вече е надарен с такива свойства!

Подозренията на Робилард се оказаха напълно оправдани — Харкъл наистина се опитваше да отвори междупространствен портал до ковчежето, преди вълните да го погълнат. Нелоша идея, стига да не беше една малка подробност — самото ковчеже съдържаше в себе си извън пространствена ниша, която побираше много повече, отколкото можеше да се предположи от големината му. А пък магиите за свръхизмерност определено не действаха както трябва върху вещи, които също притежаваха подобни качества, та вместо желания от Харкъл резултат, заклинанието му можеше да предизвика пробив във вселената, запращайки всичко, което се намираше наоколо, в Звездната равнина или, още по-страшно, в неизследваната пустош, която се простираше между отделните Равнини.

— Опа! — избъбри Харкъл извинително и се опита да спре започнатата магия.

Ала вече беше твърде късно. На мястото, където бе потънала лодката, се надигна огромна вълна, която разлюля пиратската каравела и се разби в Дризт и, Дънкин, запращайки ги към „Морски дух“. Морето закипя и затанцува, после се завихри разлютено и образува огромен водовъртеж.

— Пълен напред! — изкомандва Дюдермонт, докато неколцина от екипажа хвърляха въжета през борда, за да могат Дризт и Дънкин да се изкачат на кораба. — Пълен напред, ако ви е мил животът!

Платната бяха вдигнати до едно и моряците побързаха да ги завъртят така, че да уловят колкото се може повече попътен вятър и само след няколко секунди навлязоха в открито море.

Каравелата също се опита да избяга от развълнуваните води, ала се намираше твърде близо и много скоро бе повлечена от вихъра. Мнозина от пиратите полетяха през борда, докато корабът им описваше кръг след кръг по ръба на буйния водовъртеж, докато най-сетне бавно започна да потъва.

Миг по-късно обаче, всички на шхуната (с изключение на ужасения Харкъл) насочиха вниманието си към другите два съда, които ги дебнеха. Робилард, досещайки се, че капитанът не иска да се бие, а само да се измъкне невредим, призова облак непрогледна мъгла, докато Уейлан и стрелците се заловиха за оръжията си. В същото време Дюдермонт, заедно с още неколцина от мъжете си, помогна на Дризт и разтреперания Дънкин да се изкатерят на борда.

— Готово — рече скиталецът с лукава усмивка и подаде на капитана цилиндрична кутия, в която явно беше обещаната карта.

Дюдермонт го потупа по рамото, после улови щурвала. Двамата приятели внимателно се огледаха и бързо разбраха, че няма да им бъде особено трудно да се измъкнат.

Да, положението на „Морски дух“ изглеждаше добро, ала Харкъл, който продължаваше да се взира назад, бе обзет от искрен ужас. Наистина, с тази неумишлена катастрофа той навярно бе спасил живота на Дризт и Дънкин нищо чудно именно благодарение на нея шхуната да избегне грозящата я опасност, ала въпреки това, доброто му сърце не можеше да понесе гледката на борещите се с вълните мъже и техните писъци.

— О, не, о, не! — не спираше да си мърмори той, мъчейки се да измисли някаква магия, с която да спаси пиратите.

В този момент водовъртежът изчезна така внезапно, както се беше появил и морето утихна, гладко и съвършено неподвижно. Каравелата остана наклонена на една страна, толкова ниско, че платната й почти докосваха водата.

Харкъл си пое дъх с облекчение и горещо благодари, на което и божество да се бе вслушало в молитвите му. Е, вярно, морето беше пълно с пирати, ала те всички бяха достатъчно близо до килналия се кораб, за да не се удавят.

Магьосникът плесна щастливо с ръце и изтича при Дризт и Дюдермонт на щурвала. Междувременно битката се бе разгоряла с пълна сила — „Морски дух“ и двамата му неприятели ожесточено се обстрелваха, макар още да не бяха достатъчно близо, за да си нанесат сериозни поражения.

Когато Харкъл се присъедини към тях, капитанът го измери със странно оживен поглед.

— Какво? — учуди се магьосникът.

— Имаш ли още огнени кълба?

Въпросът на Дюдермонт накара Харкъл да пребледнее. Едва се бе отърсил от ужаса на водовъртежа, който замалко не бе погубил десетки хора, а ето че капитанът го караше да вземе участие в изпепеляването на друг кораб. Само че лукавият Дюдермонт съвсем нямаше това предвид.

— Искам да хвърлиш едно във водата между враговете ни — поясни той и се обърна към Дризт: — Смятам да тръгна към мъглата и да свия наляво. Така ще трябва да се преборим само с по-близкия кораб.

Дризт кимна, а Харкъл засия, доволен, че може да помогне с нещо, без да става причина за ничия гибел. Успокоен, той изчака сигнала на Дюдермонт и запрати огненото си кълбо на сантиметри под водната повърхност. Избухна ярка светлина, после над водата се разстла гъст облак.

Шхуната се насочи право към него и, както можеше да се очаква, двете каравели се обърнаха така, че да й пресекат пътя. Малко преди да навлезе в мъглата обаче, тя рязко свърна и се озова от външната страна на кораба вляво.

Наистина, така щяха да минат твърде близо до врага, ала Дюдермонт не се притесняваше особено, не и когато знаеше, че може да разчита на Робилард и на магическия му вятър.

Взривът, който се разнесе миг по-късно обаче — от тежко, метално гюле, което с лекота проби вълшебната защита на шхуната и повреди немалка част от платната й — накара капитана да размисли.

— Имат оръдие за огнен прах! — извика Харкъл.

— Какво? — попитаха Дризт и Дюдермонт в един глас.

— Аркебуз! — простена магьосникът и започна да описва големи кръгове с ръце. — Огромен аркебуз!

— Какво? — все така недоумяващо повториха двамата мъже.

Харкъл нямаше време да обяснява, ала ужасеното му изражение бе достатъчно красноречиво. Рядък и опасен, огненият прах бе пъклена смес, създадена от жреците на Гонд, и използваше чиста взривна енергия, за да изстрелва снаряди от големи метални цеви (при което нерядко правеше на парчета и самите цеви). „Едно от десет“ — така се шегуваха онези, които разбираха от огнен прах и с това имаха предвид, че от десет изстрела с аркебуз един неминуемо гръмва в лицето на стрелеца. Колко ли трябва да ненавиждаха „Морски дух“ преследвачите му, за да прибегнат до толкова опасно оръжие, помисли си магьосникът!

Ала дори правилото за десетия изстрел да бе вярно, деветте преди него бяха повече от достатъчни, за да изпратят шхуната на дъното на океана!

Харкъл знаеше, че трябва да действа светкавично — изтичаха безценни секунди, а останалите на борда (дори Робилард) все още гледаха в недоумение, без да разбират каква заплаха ги грози. Огненият прах бе по-разпространен в източните краища на Царствата, говореше се, че се използва дори в Кормир. Разбира се, носеха се слухове, че е достигнал и до Саблен бряг и по-точно до някои от корабите из тези води. Харкъл трескаво си припомняше всичко, което бе чувал за огнения прах, за неговия обем и избухливост, и прехвърляше през ума си оръжията, които имаше на разположение.

— Метален цилиндър! — от върха на гротмачтата, Кати-Бри най-сетне бе успяла да зърне оръдието, с което противникът ги обстрелваше.

— Има ли торби край него? — извика магьосникът.

— Не мога да видя — отвърна Кати-Бри, тъй като мъглата отново се спусна над вражеския кораб.

Време за губене нямаше, отново си каза Харкъл. Е, да, аркебузите не бяха особено точни, но и един добре премерен изстрел бе достатъчен, за да прекърши най-здравата мачта, а дори някой снаряд само да ожулеше корпуса, пак можеше да пробие дупка, която на бърза ръка да потопи „Морски дух“.

— Прицели се натам! — провикна се магьосникът към Кати-Бри. — В палубата, където видя цилиндъра!

Младата жена никога не бе имала особена вяра в преценката на Харкъл Харпъл, ала този път съветът му звучеше необичайно разумно. Тя вдигна Таулмарил и миг по-късно две сребърни стрели вече летяха към кораба на пиратите. Дори да не успееше да повреди оръдието, Кати-Бри се надяваше поне да обезвреди моряците, които се намираха край него. През разпокъсаните бели валма тя зърна как една от стрелите й отскача от цилиндъра, после откъм вражеската каравела долетя болезнен вик.

„Морски дух“ все така пореше вълните, право към кораба на пиратите. Харкъл си гризеше ноктите от притеснение Дънкин, който също бе чувал за страховитата сила на огнения прах, нервно подръпваше големите си уши.

— О! — простена магьосникът. — Завий, завий! Прекалено сме близо! Стрелят ли челно срещу нас, с „Морски дух“ е свършено!

Дюдермонт не знаеше какво да отвърне. Вече бе разбрал, че вълшебството на Робилард е безсилно срещу аркебуза — дори сега, когато се обърна към него, видя, че той трескаво пълни платната с магически вятър и изобщо не си губи времето с безсмислени планове как да отклони следващия снаряд. Въпреки това, ако завиеше наляво, „Морски дух“ най-вероятно щеше да се озове в обсега на смъртоносното оръжие поне за известно време, а ако се опиташе да свърне надясно, можеше да не успее да мине покрай вражеския кораб и вместо да потъне в мъглата, да се блъсне право в него. А дори да съумееха да обезвредят целия екипаж на тази каравела, останалите два пиратски кораба с лекота щяха да се справят с поставения в крайно неизгодно положение „Морски дух“.

— Открий техния магьосник и се заеми с него — обърна се Дюдермонт към Дризт. — И извикай котката. Ще имаме нужда от нея, приятелю!

Скиталецът посегна да извади ониксовата статуетка, ала в този момент Харкъл зърна едно пламъче да проблясва близо до мястото, където според Кати-Бри се намираше цилиндърът, и с вик „Твърде късно!“, се хвърли на земята.

От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри също забеляза пламъка и на неговата светлина най-сетне видя торбите, за които я беше попитал магьосникът. Тя инстинктивно се прицели във факлоносеца, с намерението да поразреди отряда, който се занимаваше с оръжието, ала после размисли и реши да последва съвета на Харкъл.

Сребърната стрела полетя право към купчината торби, точно когато пиратът се готвеше да запали фитила на аркебуза. Всичко стана само за миг — стрелата намери целта си и злощастният мъж хвръкна във въздуха.

Каравелата застана почти отвесно. Нито Харкъл, нито дори Робилард, бяха виждали нещо, което да се сравни с последвалия взрив — ударната вълна и отломките, които се разхвърчаха, повалиха почти всички на борда на „Морски дух“ и пробиха множество дупки в платната му.

Шхуната на няколко пъти се люшна неудържимо, преди Дюдермонт да се посъвземе от смайването си и да успее да изправи щурвала. Накрая положението беше овладяно и „Морски дух“ отново пое напред, оставяйки ужасяващия погром зад гърба си.

— О, небеса! — истински потресена промълви Кати-Бри — там, където допреди малко се намираше внушителният пиратски кораб, сега плаваха само жалки останки, овъглени парчета дърво и безжизнени трупове.

Дризт също беше поразен. Докато гледаше ужасяващата разруха, той имаше чувството, че за миг е отишъл напред във времето и е зърнал края на света. Никога досега не бе виждал и най-могъщия магьосник да оставя след себе си подобно опустошение, такава кървава баня. Достатъчно огнен прах сигурно бе в състояние да събори и най-високата планина, или да сравни със земята дори най-многолюдния град. Достатъчно огнен прах беше в състояние да унищожи целия свят!

— Огнен прах? — попита той Харкъл.

— Изобретение на гондските жреци — обясни магьосникът.

— Проклети да са! — промърмори скиталецът и се отдалечи.

По-късно същия ден, докато екипажът поправяше повредените платна на шхуната, Дризт и Кати-Бри си дадоха кратка почивка и се облегнаха на парапета, вперили поглед в безбрежните води на океана. Очакваха ги още дълги мили път, преди да достигнат целта си.

Най-сетне Кати-Бри не се сдържа и зададе въпроса, който я гризеше от дълго време насам.

— Надви ли го?

Скиталецът повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Тарнхийл — поясни тя.

— Донесох картата — отвърна Дризт. — И ковчежето, само че то се изгуби.

— Да, ама Дънкин каза, че ще ги получим, независимо от изхода на двубоя — припомни му младата жена.

Елфът я изгледа сериозно.

— Двубоят беше без значение — махна той с ръка. — Поне за мен.

— Спечели или загуби? — Кати-Бри явно нямаше намерение да го остави да се измъкне.

— Понякога е по-добре да позволиш на един толкова важен управник и ценен съюзник като Тарнхийл да запази гордостта и репутацията си — рече Дризт и отново се загледа в морето, докато един от моряците, който се бе заел с платното на бизана, й извика, че има нужда от помощ.

— Оставил си го да те победи? — подобна възможност очевидно не се нравеше на Кати-Бри.

— Не съм казвал такова нещо.

— Значи той просто се е оказал по-добър, така ли? — не отстъпваше младата жена.

Дризт само сви рамене и тръгна към бизана, за да помогне на другаря си. Докато отиваше натам, срещна Харкъл и Робилард, които се бяха запътили към бордовата ограда, явно с намерението да се присъединят към него и Кати-Бри.

Младата жена го проследи с поглед. Просто не знаеше как да тълкува загадъчните му отговори. Сигурно бе оставил минтарнския владетел да победи, или, в най-добрия случай, бе направил така, че двубоят да завърши наравно. Поради някаква причина, неясна и за самата нея, Кати-Бри не искаше да приеме, че Тарнхийл наистина се е оказал по-добър от Дризт. Всъщност, не й се искаше да приеме, че който и да било може да е по-добър от Дризт.

При вида на намръщеното й изражение, двамата магьосници се усмихнаха широко.

— Елфът победи — обади се най-сетне Робилард и Кати-Бри го изгледа сепнато. — Нали това се чудеше.

— Видяхме всичко — намеси се и Харкъл. — О, разбира се, че го видяхме! Двубоят си го биваше, и още как!

И той приклекна смешновато — очевидно се опитваше да покаже каква стойка е заел скиталецът, ала в очите на младата жена позата му си бе същинска карикатура.

— Уж беше тръгнал наляво — ентусиазирано започна да разказва Харкъл Харпъл и сам подскочи наляво, — пък после се хвърли надясно толкова бързо, че Тарнхийл изобщо не разбра…

— … докато не получи удара — включи се и Робилард. — А Негово величество още махаше във въздуха, сякаш се биеше с призраци!

Кати-Бри веднага се досети какво се е случило — ходът, който двамата магьосници бяха описали току-що, й бе добре познат и се наричаше точно така, „призрачната стъпка“.

— Добър урок му даде, дума да няма! — Харкъл вече се превиваше от смях.

— Ще кажа само, че Негово величество още дълго няма да може да сяда, пък ти сама си прави изводите! — довърши Робилард и също избухна в смях, за изненада на Кати-Бри, която не помнеше да го е виждала в толкова добро настроение.

Двамата магьосници се отдалечиха, без да спират да се смеят, а тя отново се облегна на парапета. По устните й заигра усмивка. Сега разбираше какво бе искал да каже Дризт с твърдението, че двубоят нямал никакво значение за него. О, тя вече предвкусваше удоволствието от шегите, които щеше да си прави на негов гръб през следващите дни! Усмихваше се и защото Дризт беше победил.

Поради някаква причина, това бе много важно за нея.