Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (3)

Глава 1
„Морски дух“

Здраво стиснал с една ръка главното въже на кливера, Дризт До’Урден стоеше на ръба на бимса. Корабът бе наистина добър, прекрасната изработка чудесно допълваше умелия екипаж, но този ден морето беше бурно и той подскачаше нагоре-надолу, докато пореше вълните, а по палубата летяха пръски пяна.

Не че скиталецът имаше нещо против това. Харесваше му да усеща милувката на вятъра и солената вода върху лицето си и с пълни гърди вдишваше острия дъх на морето. Ето това бе свобода — да се носиш по вълните, да летиш с издути платна, лек и волен като птица. Вятърът развяваше гъстата му, снежнобяла коса, подхващаше и дългия му, зелен плащ и само за миг изсушаваше капките вода, които го обливаха. Изведнъж в лавандуловите му очи припламна задоволство — далече, далече напред най-сетне бе забелязал платната на кораба, който преследваха…

… и който съвсем скоро щяха да настигнат, сигурен бе елфът — на север от Портата на Балдур нямаше по-бърз съд от „Морски дух“, тримачтовата шхуна на капитан Дюдермонт. С новата си конструкция тя бе толкова лека и подвижна, че сякаш не плаваше, а се плъзгаше по вълните с пълни платна. Каравелата, която бягаше от тях, не бе никак бавна, докато се движеше по права линия, ала всеки път, щом й се наложеше да свърне дори съвсем леко, много по-маневреният „Морски дух“ правеше остър завой и рязко скъсяваше дистанцията помежду им.

Разбира се, именно това се и очакваше от него. Построен с парите на богаташите от Града на бездънните води и уменията на най-добрите му майстори и вълшебници, той бе създаден специално, за да преследва пиратски съдове. Дризт искрено се зарадва, когато научи за късмета на стария си приятел, капитан Дюдермонт, с когото бе пропътувал цялото разстояние между Града на бездънните води и Калимшан, докато преди време преследваше Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис и го държеше като заложник. Разказите за това пътешествие и най-вече за битката при Асавирския провлак, при която Дюдермонт (с немалка помощ от страна на скиталеца и неговите приятели) бе надвил три пиратски кораба, включително флагманския съд на обвития в мрачна слава Пиночет, се бяха разнесли между търговците и моряците по цялото протежение на Саблен бряг. В резултат на това, щом завършиха шхуната, властелините на Града на бездънните води решиха да я предложат на него. Вярно, Дюдермонт бе искрено привързан към малкия си двумачтов кораб — истинския „Морски дух“, ала никой моряк не можеше да устои на такъв красив съд, какъвто бе шхуната. И така, предложението бе прието, а Дюдермонт получи правото сам да избере както името, така и екипажа на новия си кораб.

Не след дълго в града пристигнаха Дризт и Кати-Бри и когато „Морски дух“ се завърна в пристанището след поредната си задача, капитан Дюдермонт веднага ги прие сред четиридесетимата моряци на борда си. Оттогава бяха изминали шест години и двадесет и седем пътешествия. За онези, които държаха под своя контрол морските пътища край Саблен бряг, и най-вече за пиратите, дебнещи из тези води, шхуната на Дюдермонт бързо се превърна в страшилище. След тридесет и седем победи тя все така гордо кръстосваше моретата.

И по всичко личеше, че тридесет и осмата е въпрос на броени часове.

Каравелата също ги бе забелязала, макар да се намираше прекалено далече, за да различи флага на Града на бездънните води. Не че това имаше някакво значение — трите мачти с развети триъгълни платна не оставяха никакво съмнение кой е по петите й. Преследваният кораб също вдигна всичките си платна и надпреварата започна с пълна сила.

Обзет от приятна възбуда, Дризт стоеше на румба, с крак върху изваяния във формата на лъвска глава таран. С цялото си тяло усещаше мощта на морето под себе си вятърът и солените пръски брулеха лицето му. До ушите му достигна музика — неколцина от моряците бяха менестрели и по време на преследванията винаги повдигаха бойния дух на другарите си със своите песни.

— Две хиляди! — провикна се Кати-Бри от наблюдателницата на върха на гротмачтата.

Когато разстоянието, което ги делеше от вражеския кораб, намалееше до петстотин ярда, екипажът щеше да заеме позиции: трима от моряците щяха да отидат при голямата балиста, покачена върху подвижна поставка на кърмата други двама щяха да се заемат с въртящите се арбалети, разположени в предната част на капитанския мостик. Дризт пък щеше да се присъедини към Дюдермонт на щурвала, за да ръководи ръкопашния бой, когато се стигнеше дотам. При тази мисъл елфът неволно посегна към Сиянието. С превъзходните си стрелци и опитния магьосник, който винаги имаше под ръка цял куп огнени кълба и мощни мълнии (да не говорим пък за Кати-Бри с нейния магически лък), „Морски дух“ бе страховит противник в далечните сражения. Ала нищо не можеше да се сравни с разрухата, която сееха, когато Дризт, Гуенивар и останалите моряци успееха да се прехвърлят на вражеския кораб и се впуснеха в ръкопашен бой.

— Хиляда и осемстотин! — долетя викът на Кати-Бри и Дризт кимна, за да покаже, че я е чул.

И сам усещаше, че се движат много бързо, но въпреки това бе изненадан, когато научи с каква скорост топят преднината на неприятеля. „Морски дух“ летеше както никога досега и скиталецът неволно се запита дали шхуната изобщо успява да се измокри, докато пори вълните като вятъра!

Едната му ръка се насочи към кесията с ониксовата фигурка, призоваваща Гуенивар в Материалната равнина. Имаше ли въобще смисъл да я вика, поколеба се той. През последната седмица вярното животно бе прекарало твърде много време далече от дома си (на кораба се бяха появили плъхове и някой трябваше да се заеме с тях) и навярно бе изтощено.

— Само ако имам нужда от теб, приятелко — прошепна Дризт.

В следващия миг му се наложи да се улови с две ръце за въжето, тъй като „Морски дух“ рязко сви надясно. Без да откъсва поглед от хоризонта и вражеската каравела, която с всяка изминала минута ставаше все по-голяма, Дризт се съсредоточи, приготвяйки се за предстоящата битка. Потопи се в плясъка на вълните, разбиващи се в носа на „Морски дух“, в песента на менестрелите и провикванията на Кати-Бри.

Хиляда и петстотин, хиляда.

— Закривена черна сабя, очертана с кървавочервено! — с помощта на далекогледа си, тя най-сетне бе успяла да различи знамето, което плющеше на върха на чуждата мачта.

Дризт нямаше никаква представа чий е този герб, нито пък се интересуваше. Едно бе сигурно — това бе пиратски кораб, поредният, който с безчинствата си из моретата край Града на бездънните води, бе преминал всякакви граници. Както навсякъде, където плаваха търговци, и в Саблено море винаги бе имало пирати. Подчинявайки се на своя кодекс на честта, досега те винаги проявяваха своеобразен морал, дори в нападенията си. Затова след победата си в Асавирския провлак, капитан Дюдермонт, вместо да убие пиратския главатар Пиночет, го бе пуснал да си върви. Това бе негласното споразумение, според което постъпваха всички — както търговските екипажи, така и корсарите.

Ала напоследък нещата се бяха променили. Пиратите на север бяха станали по-дръзки и по-жестоки — вече не се задоволяваха само да грабят, а измъчваха и избиваха до крак пътниците на пленените кораби, особено ако сред тях имаше и жени. Приливът край Града на бездънните води все по-често изхвърляше на брега отломките на плячкосани и подпалени кораби. Пиратите бяха преминали границата.

За работата си Дризт, Дюдермонт и всички от „Морски дух“ получаваха повече от добра отплата, ала никой от тях (освен може би Робилард, магьосникът) не го правеше заради парите.

Те всички се биеха заради жертвите.

— Петстотин! — провикна се Кати-Бри.

Дризт тръсна глава, за да прогони тези мисли и вдигна поглед към каравелата. Вече можеше да различи хората, които се щураха напред-назад по палубата й, досущ като мравки, и се готвеха за битка. Очевидно бе, че вражеският екипаж има числено превъзходство — на един моряк от „Морски дух“ се падаха поне по двама пирати. Освен това, каравелата, с внушителния си катапулт и балистата, която най-вероятно бе скрита някъде под него, бе превъзходно въоръжена.

Скиталецът кимна и се обърна към палубата на „Морски дух“. Част от моряците вече бяха заели позиция зад балистата и огромните арбалети на мостика мнозина от другарите им пък бяха изтичали до бордовата ограда и сега проверяваха тетивата на лъковете си. Менестрелите продължаваха своята песен — щяха да спрат едва когато битката започнеше. Високо над палубата, Дризт съзря Кати-Бри, стиснала Таулмарил в едната ръка и мощен далекоглед в другата. Подсвирна й и тя му махна развълнувано.

А и как да не се вълнува? Преследването, вятърът, песента на менестрелите, мисълта, че вършат нещо полезно и го вършат наистина добре, всички те бяха повече от достатъчни, за да я изпълнят с чувство за пълноценност. С широка усмивка на уста, скиталецът се присъедини към Дюдермонт край щурвала. Пътем забеляза Робилард, който седеше на кърмата с обичайното си отегчено изражение и от време на време повдигаше ръка към гротмачтата. На пръста му искреше огромен сребърен пръстен, но Дризт знаеше, че този път блещукането не се дължи единствено на слънчевата светлина. При всяко махване, магическият накит запращаше силна въздушна струя в бездруго опънатите докрай платна. Мачтата поскърцваше заплашително и елфът най-сетне разбра на какво се дължи свръхестествената скорост, с която се носеха.

— Каракус — обади се Дюдермонт, когато Дризт отиде при него. — Черна сабя с кървавочервени очертания.

И когато видя, че скиталецът явно не е чувал това име, поясни:

— Някога плаваше заедно с Пиночет. Пръв помощник-капитан на флагманския кораб. Участваше в битката при Асавирския провлак.

— Пленихме ли го? — попита Дризт.

— Не — поклати глава Дюдермонт. — Каракус е скраг, морски трол.

— Не си го спомням.

— Много го бива да се изплъзва. Най-вероятно е скочил през борда и е отплувал, още щом Уолфгар обърна „Морски дух“, за да се врежем в тях.

Мислите на Дризт се насочиха към онзи ден, когато невероятната мощ на младия варварин бе накарала стария „Морски дух“ да застане почти отвесно, току пред лицата на десетките слисани пирати.

— Със сигурност обаче знам, че Каракус е бил там. Говори се, че именно той е спасил пострадалия кораб на Пиночет, след като го оставих да се носи из водите край Мемнон.

— И навярно още е в съюз с Пиночет, нали? — досети се Дризт и Дюдермонт мрачно кимна — явно и двамата си мислеха едно и също нещо.

Пиночет не можеше лично да нападне „Морски дух“, тъй като в замяна на свободата си бе обещал да не дири разплата с Дюдермонт. Само че пиратът имаше и други начини да се разправи с враговете си и разполагаше с достатъчно голям брой съюзници като Каракус, които не бяха обвързани с подобна клетва.

В този момент Дризт разбра, че все пак ще му се наложи да повика Гуенивар и бръкна в кожената кесийка. Погледът му се спря върху Дюдермонт, който стоеше до него с гордо вдигната глава. Висок и строен, със слабо, ала мускулесто тяло, безупречни дрехи и грижливо подстригани коса и брада, той би изглеждал еднакво добре както в открито море, така и насред балната зала на някое благородническо семейство. Сега единствено очите му (толкова светли, че сякаш нямаха свой собствен цвят, а отразяваха багрите наоколо) издаваха напрежението му. От няколко месеца насам се носеше мълва, че пиратите замислят нещо срещу „Морски дух“ и току-що откритата връзка между каравелата и Пиночет неминуемо навеждаше на мисълта, че срещата между двата кораба може би не е случайна.

Дризт премести поглед върху Робилард, който бе застанал на едно коляно, с разперени встрани ръце и затворени очи, потънал в дълбока медитация. Започваше да разбира защо Дюдермонт бе заповядал да се движат с такава главоломна скорост.

Миг по-късно каравелата, която сега се намираше на по-малко от сто ярда, изчезна от погледа им, скрита зад облак внезапно появила се мъгла. Някъде съвсем наблизо се разнесе звучен плисък, който можеше да означава само едно — пиратите бяха задействали катапулта. Не бе минала и секунда, когато над главите им изригнаха пламъци, които угаснаха със съскане, щом „Морски дух“ и обгръщащите го валма преминаха през тях.

— Имат магьосник — отбеляза Дризт.

— Не се учудвам — отвърна Дюдермонт и се обърна към Робилард: — Използвай само защитни заклинания. Балистата и лъковете ще са ни достатъчни, за да се справим с тях.

— И какво — цялата веселба ще остане за вас, така ли? — извика в отговор магьосникът и Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си, въпреки че бе напрегнат до краен предел.

— Стреляй! — долетяха няколко гласа от мъглата пред тях и капитанът инстинктивно завъртя щурвала.

„Морски дух“ се килна наляво толкова рязко, че за миг Дризт се уплаши да не се прекатурят.

В този момент вдясно от него прелетя огромна стрела, разкъса едно въже, удари се в кърмата току пред изненадания Робилард и отскочи обратно, пробивайки дупка в платното на бизана.

— Погрижи се за въжето — спокойно каза Дюдермонт, макар че всъщност нямаше нужда да го прави — Дризт вече се бе втурнал натам, бърз като мълния.

Само за миг въжето бе здраво завързано и когато „Морски дух“ се изправи, скиталецът беше отишъл до бордовата ограда и се взираше в каравелата, която се намираше на по-малко от петдесет ярда вдясно от тях. Водата между двата кораба кипеше силният вятър светкавично превръщаше в мъгла пяната, която огромните, перести вълни разпръскваха във въздуха.

Без да разбират какво става, пиратите вдигнаха лъковете си и опънаха тетивата, но дори най-тежките стрели не успяха да надвият магическия вятър на Робилард и цопнаха във водата, без да наранят никого.

Моряците на Дюдермонт, свикнали с тази тактика, още не бързаха да стрелят. Единствено Кати-Бри беше над вятърната стена… Кати-Бри, както и пиратът, който седеше в наблюдателницата на вражеския кораб — грозен, двуметров гнол, с повече кучешки, отколкото човешки черти.

Отвратителното чудовище стреля първо и тежката му стрела потъна дълбоко в гротмачтата, само на няколко сантиметра под младата жена. Недоволно, то се подаде иззад дървената стена на наблюдателницата, за да се прицели по-добре.

Глупавото създание очевидно се чувстваше в безопасност, но то не познаваше Таулмарил.

Кати-Бри вдигна магическия си лък и спокойно изчака „Морски дух“ да се приближи.

Тридесет ярда.

Стрелата полетя като мълния сред взрив от сребърни искри и проби наблюдателницата на вражеския кораб, като да бе от овехтял пергамент, а не от яко дърво. Във въздуха се разхвърчаха трески, а с тях и злощастният гнол. Обреченото чудовище изпищя, когато се удари в гротмачтата на каравелата и докато падне във водата, премятайки се през глава, двата кораба вече се бяха отдалечили.

Кати-Бри стреля отново, целейки се в пиратите, които се въртяха около катапулта. Успя да улучи един от тях (полуорк, ако се съдеше по грозната му физиономия), ала въпреки това катапултът изпрати горящия катран, с който беше зареден, към „Морски дух“.

Само че корсарите не бяха взели предвид главоломната скорост на противника и сега със зяпнали уста видяха как шхуната минава под летящия катран и се насочва към тях. Пламтящият снаряд цопна далече зад „Морски дух“ и угасна с шумно съскане.

Двата кораба вече плаваха успоредно, деляха ги едва двадесетина ярда. Изведнъж бурният вятър утихна и към каравелата полетяха десетки стрели, натоварени с горящ катран.

Кати-Бри също не бездействаше — този път се прицели в самия катапулт и проби голяма дупка в рамото му. В същото време тежката стрела на балистата потъна дълбоко в корпуса на каравелата, досами нивото на водата.

Доволен от първата атака, капитан Дюдермонт завъртя щурвала наляво и се поотдалечи. Рояк стрели (доста от тях — горящи) прелетяха между двата кораба, преди Робилард отново да призове силния вятър и да издигне стена от мъгла и водни пръски.

Това обаче не попречи на мълнията, изпратена от вражеския магьосник, и тя просвистя над палубата на „Морски дух“, събаряйки неколцина от екипажа.

Облегнат на бордовата ограда, с коса, развяна от мощната енергийна вълна, Дризт се взираше към каравелата, мъчейки се да различи техния заклинател. Най-сетне го видя, застанал в средата на кораба, недалече от гротмачтата. Преди „Морски дух“ да се бе отдалечил прекалено, скиталецът призова вродените си умения и запрати черен облак срещу мъжа.

Когато миг по-късно видя кълбото тъма да се движи по палубата, Дризт бе обзет от мрачно задоволство — магьосникът бе попаднал в неин плен и сега тя щеше да го следва навсякъде и да го заслепява, докато не измислеше начин да се отърве от нея. Ала най-страшното бе, че така нямаше да е в състояние да се скрие, където и да отидеше.

— Кати-Бри! — извика Дризт.

— Държа го на мушка — отвърна тя и Таулмарил пропя — веднъж, после пак, изпращайки две сребро пери стрели в черния облак.

Той обаче не спря да се движи — очевидно магьосникът не бе улучен, но Кати-Бри и Дризт със сигурност го бяха постреснали!

Втора стрела от балистата на „Морски дух“ полетя към каравелата, последвана от едно от огнените кълба на Робилард. Корабът на пиратите, твърде тромав, за да реагира достатъчно бързо, особено след като бе останал без магьосника си, налетя право в експлозиите. Когато огненото кълбо най-сетне се разсея, и двете мачти на каравелата горяха, досущ като огромни свещи, запалени насред открито море.

Пиратите се опитаха да отвърнат на удара с гигантския катапулт, ала Таулмарил си бе свършил работата и дървеното рамо се строши в мига, в който го опънаха назад.

Дризт побърза да се върне при щурвала.

— Още веднъж? — попита той, но Дюдермонт поклати глава.

— Няма да имаме време за втора атака — обясни той. — Нито пък да спрем и да ги превземем на абордаж.

— Два кораба на две хиляди ярда оттук! — провикна се Кати-Бри и скиталецът погледна приятеля си с искрено възхищение.

— Още от съюзниците на Пиночет? — досети се той.

— И Каракус, и Пиночет прекрасно знаят, че каравелата не би могла да се справи с „Морски дух“ сама — спокойно рече Дюдермонт. — Тя просто трябваше да ни подмами в капана.

— Само че ние се оказахме прекалено бързи и провалихме плановете им — довърши Дризт вместо него.

— Готов ли си за битка? — лукаво усмихнат го попита Дюдермонт и още преди скиталецът да успее да отвърне, завъртя щурвала наляво, така че носът на „Морски дух“ се обърна към пъплещата каравела.

Двете мачти на пиратския кораб продължаваха да горят и половината от екипажа се щураше напред-назад в отчаян опит да спаси такелажа или поне да продължи плаването със спуснати платна. Дюдермонт насочи шхуната така, че да мине пред тях и да им пресече пътя.

А каравелата бе пострадала прекалено тежко, за да му попречи. Магьосникът й, макар и заслепен, бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да издигне стена от гъста мъгла — обикновена, но много ефективна защитна практика в подобни случаи.

Дюдермонт внимателно прецени ъгъла, опитвайки се да застане на ръба на непрогледния облак и бушуващата вода, така че да се доближи възможно най-много до вражеския кораб. Това бе последният удар, който можеха да нанесат и той трябваше да бъде съкрушителен — на всяка цена трябваше да попречат на каравелата да помогне на двамата си съюзници, които бързо приближаваха.

На палубата на пиратския кораб изригна ярка светлина и разпръсна черния облак, призован от Дризт.

Това не убягна от погледа на Кати-Бри, покачена високо на върха на мачтата, и когато магьосникът изскочи от стопяващия се мрак, подхващайки заклинание, което трябваше да порази приближаващия „Морски дух“, тя бе готова за действие. Мъжът едва бе успял да изрече няколко думи, когато усети как нещо го блъсва в гърдите и чу дъските на палубата да изтрещяват под тежестта на тялото му. Видя как кръвта — собствената му кръв! — оплисква всичко наоколо и изведнъж осъзна, че е паднал. После всичко потъна в мрак.

Мъглата, която обгръщаше каравелата, бързо започна да се вдига.

Щом вражеският кораб отново изникна пред очите му, Робилард се досети какво бе станало, и като плесна с ръце, изпрати две магически мълнии срещу него. Мачтите изтрещяха под страховития удар, мнозина от пиратите рухнаха мъртви. В това време „Морски дух“ се бе приближил достатъчно и тетивата на стрелците му зазвънтяха. Моряците край балистата също не бездействаха, ала този път стрелата им бе малко по-различна — къса и небалансирана, тя влачеше след себе си дълга верига, по която бяха закачени десетки абордажни кукички. Хитрото приспособление се мяташе насам-натам, докато летеше, оплиташе въжетата на каравелата и ги повреждаше.

Само след миг, сред пиратите се приземи и най-страшният „снаряд“ на врага — огромна, тристакилограмова пантера.

— Готов ли си, елфе? — подвикна Робилард на Дризт, а в гласа му за първи път от началото на битката пролича вълнение.

Скиталецът кимна и даде знак на своите другари — двадесетина калени ветерани, които съставляваха абордажния отряд на „Морски дух“. Без да губят и минута, те се застичаха към Робилард, като пътьом захвърляха лъковете и вадеха оръжията за близък бой. Докато Дризт, който водеше нетърпеливите бойци, стигне до него, магьосникът вече бе отворил искрящ магически портал пред себе си. Без да се поколебае, елфът се хвърли напред, с голи ятагани в ръце. По острието на единия от тях, Сиянието, играеше яростен, син пламък.

Миг по-късно скиталецът се озова насред смаяните пирати и оръжията му подеха мълниеносния си танц, поваляйки всеки, който се намираше достатъчно близо. Бърз като котка, той се хвърли на земята и се претърколи, докато стрелата, която един от корсарите бе насочил срещу него, прелетя над главата му, без да го нарани. После отново скочи на крака и преди злощастният стрелец да успее да реагира, Сиянието вече бе потънало дълбоко в гърдите му.

Междувременно от магическия тунел продължаваха да прииждат нови и нови моряци и не след дълго палубата на каравелата се огласи от звън на оръжия и бойни викове.

Не по-малко страховита бе и Гуенивар, която, превърнала се сякаш в кълбо от нокти и зъби, сееше гибел на кърмата, докато пиратите отчаяно се мъчеха да избягат от лапите й. Онези, които някак си успяха да избегнат ужасяващата й паст, панически скочиха през борда — хиляди пъти предпочитаха акулите пред огромната котка.

„Морски дух“ отново се наклони рязко, докато Дюдермонт завиваше наляво, готвейки се да посрещне челно новите двама противници. И макар да предполагаше, че пиратите все още имат числено превъзходство над малкия му абордажен отряд (дори и след първоначалната сеч, съотношението на силите сигурно беше две към едно), капитанът се усмихваше, уверен в успеха на своите мъже.

Мрачният елф и неговата пантера обикновено бързо слагаха нещата по местата им и поправяха подобни неравенства.

От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри успя да свали още неколцина вражески стрелци, заели стратегически позиции, а един от изстрелите уби не само мъжа, в когото тя се целеше, но и гоблина до него!

После младата жена обърна гръб на каравелата и се зае да насочва движенията на отдалечаващия се „Морски дух“.

Дризт ту тичаше, ту се претъркулваше през глава, само за да скочи миг по-късно и да връхлети върху поредния противник, забивайки ятаганите си там, където ударът бе най-смъртоносен. Скрити под ботушите си, той носеше предпазители, изплетени от искрящи, митрилни халки и прикрепени към здрави, черни ленти. Надарени с магия за бързина, преди те принадлежаха на Дантраг Баенре, прословут Повелител на меча в Мензоберанзан. И макар Дантраг да ги бе носил около китките си, за да направи ръцете си по-бързи, Дризт бе открил, че целта им е друга. Слагайки ги около глезените си, скиталецът можеше да се движи с пъргавината на див заек.

Носеше ги и сега — съчетани с бездруго забележителната му ловкост, те объркваха пиратите, които никога не бяха сигурни нито къде е той в момента, нито къде ще се появи в следващия миг. Всеки път, когато някой от тях сбъркаше и елфът го изненадаше, ятаганите не пропускаха възможността да го накажат за грешката. През цялото време Дризт се стараеше да върви напред, към кърмата на каравелата, където щеше да обедини усилията си с Гуенивар — бойния другар, който го познаваше така добре, че предугаждаше всеки негов ход.

Само че така и не успя да се добере дотам. Сражението почти бе свършило, мнозина от корсарите лежаха мъртви, други хвърляха оръжие, а някои, обзети от отчаяние, скачаха зад борда. Един от тях обаче, най-опитният и най-страшният, приятелят на Пиночет, не бързаше да се предава.

Приведен, защото вратата беше прекалено ниска за огромното му триметрово туловище, той излезе от каютата си. Носеше само тънка дреха без ръкави и възкъси панталони, които не можеха да скрият люспестата му, зелена кожа рядката му коса с цвят на водорасли се разстилаше по широките рамене. Нямаше никакви оръжия, поне не такива, които бяха излезли изпод чука на някой майстор, ала мръсните му нокти и дългите, остри зъби изглеждаха достатъчно смъртоносни.

— Значи слуховете са верни, мрачни елфе? — проговори той с бълбукащ глас. — Наистина кръстосваш моретата.

— Не те познавам — отвърна Дризт, спирайки на прилично разстояние от пирата — предполагаше, че пред себе си вижда Каракус, морския трол, за когото му бе говорил Дюдермонт, ала не можеше да бъде сигурен.

— Но аз те познавам! — изръмжа чудовището и замахна към главата му с отвратителната си ръка.

Дризт побърза да отскочи встрани, после падна на едно коляно и рязко се завъртя, а двата ятагана прорязаха въздуха.

По-пъргаво, отколкото тежкото му туловище предполагаше, тролът се отдръпна и ятаганите успяха само да го поодраскат.

Без да губи и миг, пиратът се хвърли срещу Дризт, с намерението да се възползва от неудобната му позиция и да го събори, както бе коленичил, ала и този път скиталецът бе прекалено бърз. Само за части от секундата той скочи на крака и се престори, че тръгва наляво, но щом тролът, подведен от уловката му, се накани да го последва, Дризт се хвърли надясно, точно под протегнатата му ръка.

Сиянието се заби в бедрото на скрага, а леденият ятаган потъна дълбоко в хълбока му.

Чудовището отново замахна, но този път скиталецът не направи опит да се предпази — след току-що получените удари противникът му се олюляваше нестабилно и надали можеше да използва напълно чудовищната си сила. Дългата, мършава ръка се стовари върху рамото на елфа с глух звук, но отскочи, без да го нарани. Миг по-късно той вече се бе обърнал с лице към противника си, вдигнал двата ятагана пред себе си.

Невъобразимо бърз, той провря Сиянието под вдигнатата ръка на Каракус, поряза лакътя му и закачи острието за провисналата кожа. В същото време леденият ятаган се промуши покрай другата ръка на трола и се насочи към гърдите му.

Изгубилият равновесие скраг можеше да направи само едно и Дризт, уверен, че знае какво ще е то, стисна още по-здраво дръжката на Сиянието, дори го подпря с рамо, за да не мърда, и зачака. Заслепен от болка, Каракус изрева и отскочи настрани, в точно обратна на закривеното острие посока. Плътта му от рамото чак до китката се отдели и тупна на земята с ужасяващ тъп звук.

Черните му очи пламнаха от ярост и омраза. Бавно, той сведе поглед към оголената кост на ръката си, после към парчето месо, което се гърчеше на палубата и най-накрая към Дризт, който стоеше спокойно на няколко крачки от него, кръстосал оръжия пред себе си.

— Проклет да си, елфе! — изръмжа пиратът.

— Предай се — заповяда скиталецът.

— Нима смяташ, че си победил?

Вместо отговор, Дризт погледна към парчето плът на земята.

— Глупак! — изсмя се Каракус — Раната ще зарасне.

Прав беше и елфът го знаеше. Морските тролове, досущ както събратята си от сушата, бяха известни със способността да се регенерират. Дори разчленено на парчета, мъртвото тяло на един трол можеше да се съживи.

Освен ако…

Дризт отново призова вродените си магически умения и изведнъж по зелената люспеста кожа плъзнаха пурпурни пламъци. Всъщност, те бяха напълно безвредни — мрачните елфи ги използваха, за да очертаят по-ясно силуета на противника си. Те нямаха силата да изгорят каквото и да било, нито пък можеха да предотвратят регенерацията на някой трол.

Дризт, разбира се, го знаеше… ала не и Каракус, готов бе да се обзаложи той.

Грозното лице на скрага се разкриви от ужас и той трескаво размаха здравата си ръка, мъчейки се да угаси упоритите огнени езици, които продължаваха да играят около тялото му.

— Предай се! — повтори Дризт. — Предай се и ще угася огъня, за да се възстановиш от раните си.

Вместо отговор, Каракус пристъпи към него, с пламнал от омраза поглед, но като видя скиталеца да вдига двата си ятагана, реши, че не иска отново да усети на какво са способни, особено сега, когато пламъците му пречеха да се възстанови.

— Пак ще се срещнем! — закани се той и се обърна назад… само за да види слисаните лица на дванадесетина мъже — моряци на Дюдермонт и неколцина от пленените му пирати — да се взират в него с изумление.

С яростен вик на уста той се хвърли напред, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му. За няколко секунди прекоси палубата и скочи през борда, обратно в морето, където беше истинският му дом и където раните му скоро щяха да зараснат.

По-бърз и от светкавица, Дризт се озова до парапета и дори можа да нанесе още един удар, преди Каракус да се хвърли във водата. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се откаже — нямаше как да го последва зад борда, макар да бе наясно, че тролът наистина щеше да се възстанови напълно.

Още преди да успее да даде израз на разочарованието си, Дризт усети нещо черно да профучава покрай него и видя как Гуенивар прелита над бордовата ограда и цопва във водата.

Миг след като пантерата потъна в синята прегръдка на морето, бурните вълни скриха и нея, и ранения Каракус.

Неколцина от другарите на Дризт притеснено се взряха зад борда, разтревожени за котката, към която искрено се бяха привързали през последните шест години.

— Гуенивар не е в опасност — успокои ги скиталецът и за доказателство вдигна ониксовата статуетка така, че всички да я видят.

Най-страшното, което тролът можеше да причини на пантерата, бе да я изпрати обратно в Звездната равнина, където тя щеше да се излекува и от най-тежките рани и отново щеше да бъде готова да се притече на помощ на своя господар. Въпреки това, лицето на Дризт беше мрачно — Гуенивар сигурно изпитваше болка.

Над каравелата се възцари тишина, нарушавана единствено от проскърцващите греди на стария кораб.

Внезапно откъм юг долетя звук от силен взрив и всички се загледаха натам, мъчейки се да различат какво става. Макар битката да бе доста далече, те ясно видяха единия от вражеските съдове да се отдалечава. Другият (също каравела) беше обхванат от високи пламъци, а „Морски дух“ кръжеше около него. От наблюдателницата на шхуната се сипеха стрела след стрела, които късаха платната и трошаха мачтите на очевидно безпомощния пиратски кораб.

Дори от това разстояние Дризт и другарите му видяха как победената каравела смъква знамето си от гротмачтата — знак, че признава поражението си.

При тази гледка всички от абордажния екип нададоха тържествуващ вик, който секна миг по-късно, когато водата от едната им страна бурно закипя. Насред буйния вихър мъжете от време на време успяваха да зърнат черна козина и лъскави, зелени люспи. Изведнъж нещо се отдели от мелето и бавно се понесе по повърхността. На Дризт не му трябваше много време, за да разпознае в отвратителния предмет откъсната тролска ръка, а не след дълго най-сетне различи какво става във водата. Гуенивар се бе покатерила върху гърба на чудовището, предните й лапи бяха впити в раменете му, задните й ритаха яростно във всички посоки, раздирайки кожата и месото му, а страховитите й челюсти бяха здраво склещени около врата му.

Водата около тях почерня от тъмната кръв на пирата, навсякъде се разхвърчаха късове плът и парчета кости. Не след дълго всичко свърши и Гуенивар застина, без да изпуска безжизненото тяло на скрага от смъртоносната си хватка.

— Най-добре е да го извадим от водата — обади се един от другарите на Дризт. — Иначе много скоро ще се навъди цял екипаж от тия гнусни твари!

Въоръжени с дълги рибарски куки, моряците се струпаха край бордовата ограда и се заловиха с неприятната задача да извлекат разкъсания труп на палубата. Гуенивар с лекота се изкатери на борда на каравелата и хубаво се отръска, обливайки всички наоколо с дъжд от солена вода.

— Морските тролове се съживяват, само когато са във водата — обясни един от мъжете на Дризт. — Ще го оставим да изсъхне хубавичко на нока и после ще го изгорим.

Скиталецът кимна. Абордажният отряд си знаеше работата. Моряците щяха да се погрижат за пленените пирати и да пооправят пострадалата каравела, за да може да издържи пътуването до Града на бездънните води.

Дризт обърна поглед на юг и видя „Морски дух“ да се завръща, а до него се клатушкаше победеният пиратски кораб.

— Тридесет и осем и тридесет и девет — промърмори той.

Гуенивар тихичко изръмжа в отговор и отново се отръска, измокряйки го от глава до пети.