Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passage to Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Пътеки към утрото

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–173–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Природата на злото
Част трета

Те са абсолютни и безусловни, пантеон от крайности, добри божества и зли демони, навеки вкопчени в битка за душите на смъртните. Лолт е въплъщение на злото, Миелики — на доброто. Напълно противоположни, като черно и бяло, без дори най-слаба отсенка на сиво между тях.

Такива са и самите понятия за добро и зло. Абсолютни, неизменни. За едно истинско зло няма оправдание, то е катраненочерно, в него няма и следа от сиво. И макар едно добро дело нерядко да носи и лична облага, в своята същност то си остава абсолютно, защото истинската му стойност идва от намерението, стоящо в основата му. Пантеонът е крайното въплъщение на тези понятия, ала какво да кажем за смъртните раси, за така наречените разумни същества — хора и елфи, полуръстове, джуджета и гномове, гоблини и великани? Тук границите се размиват, а сивото, с всички свои оттенъци, измества катраненочерното и снежнобялото.

За мнозина нещата са съвсем прости — аз съм мрачен елф, мрачните елфи са зли, следователно и аз съм зъл.

Ала те грешат. Та нали именно способността на личен избор ни прави разумни същества? Нали няма добро и зло, ако зад тях не стои нечие лично намерение. Вярно е, че в Царствата има раси и общества (особено гоблините), които като чели са предразположени към злото съществуват и такива (като светлите елфи, например), които имат изявена склонност към доброто. Ала дори и сред тези две раси, които за мнозина са земното въплъщение на двете противоположности, всичко в крайна сметка се решава от личните намерения и постъпки. Познавах един гоблин, който не беше зъл самият аз съм елф на мрака, отхвърлил жестоките обичаи на своята раса. Въпреки това, повечето гоблини и почти всички мрачни елфи са зли и така обобщението си остава вярно.

Най-интересни и най-различни един от друг са хората. Тук границите са най-размити, а нюансите на сивото — най-богати. Тук личните разбирания са върховен господар, а намерението — добре скрито, дори тайно. Няма друга раса, която да умее да измисля по-правдиви оправдания за постъпките си, да си намира извинения, да убеждава — другите, но най-вече себе си — в почтеността на своите намерения. Колко войни са се водили, човек срещу човека, всеки твърдо вярващ, че добрите божества, които носи в сърцето си, са на негова страна!

Ала доброто не може да бъде въпрос на възприятие. Онова, което е добро в едно общество, не може да бъде зло в друго. Да, нравите може да са различни сред различните народи, обичаите — също, ала доброто — не. То е абсолютно.

Така и трябва да бъде. Защото доброто е прослава на живота и любовта, то предполага да приемаме другите такива, каквито са, и непрестанно да израстваме, да се стремим към чистото и благородното, към едно по-светло място. То не търпи гордост и завист, а ни учи да споделяме хубавите си мигове и да се радваме на чуждите успехи. То няма нужда от скалъпени оправдания, защото е заложено (макар понякога прекалено дълбоко) в сърцето на всеки от нас. И ако някой извърши зло, той не ще успее да заблуди сърцето си и да скрие същинската природа на това зло, дори да надене най-благовидната маска.

Защото във всеки от нас има кътче, където не можем да избягаме от истината. Там властва добродетелта, тя е обвинител и съдия и заради това там няма как да бъдем помилвани. Доброто и злото са в същността си намерения, а за намерението няма оправдание.

Кадърли Бонадюс сам потърси това място — доброволно и с цялото си сърце, с отдаденост, каквато рядко съм срещал. А видимият резултат от неговото духовно израстване, за което дълбоко му се възхищавам, е „Възвисяване на вярата“, това най-великолепно и в същото време най-смирено човешко постижение.

Артемис Ентрери също ще намери това място. Навярно ще го стори, едва когато смъртта дойде да го прибере, ала все пак ще го стори (защото то е неминуемо и очаква всеки от нас) и каква ли болка ще изпита тогава, когато най-сетне прозре истината за злото си съществуване. Моля се да отиде там скоро, ала не отмъстителността подклажда тази надежда, защото желанието за разплата не може да роди истинска молитва. Моля се Ентрери сам да потърси това най-съкровено място и когато види онова, което го очаква там, да се отрече от мрачното си минало и да поеме по нов, по-добър път. В разкаянието той ще открие истинска радост, хармония, каквато никога не може да познае, докато живее както сега.

Самият аз посещавам това място винаги, когато мога, за да не попадна в плен на лесните, ала в същността си неистинни, оправдания. Да, пътят е трънлив, там сме голи и беззащитни, ала само така можем да израснем само там, където няма маски, зад които да се скрием, можем да осъзнаем същината на своите намерения и следователно — на своите постъпки. Само там, където властва доброто, може да се роди истински герой.

Дризт До’Урден

Глава 13
„Възвисяване на вярата“

Без да срещнат каквито и да било затруднения, Дризт, Кати-Бри, Дюдермонт и Харкъл излязоха от Карадуун и поеха към Снежните планини. Елфът бе спуснал качулката ниско над главата си, а и всички в града бяха толкова развълнувани от появата на „Морски дух“, че никой не им обърна особено внимание.

Щом оставиха градската порта зад себе си, четиримата се озоваха на хубав път, бърз и сигурен. Малкото места, които биха могли да крият някаква опасност, бяха избегнати с лекота от опитния скиталец и така те крачеха в топлия ден, без да срещнат нищо вълнуващо или забележително.

А като се вземеше предвид всичко, което бяха преживели през последните няколко седмици, приятелите искаха точно това.

Те бъбреха весело, най-вече с Дризт, който им разказваше интересни неща за заобикалящата ги природа — на кои птици принадлежат различните песни, които чуваха, колко сърни са направили леговището от отъпкани иглички, на което се натъкнаха край една борова горичка. От време на време разговорът се насочваше към задачата им, а оттам, неизбежно — и към думите на сляпата вещица. Това поставяше горкия Харкъл в доста неловко положение. Тъй като благодарение на дневника си бе проучил стиховете най-задълбочено, той нямаше как да не забележи, че приятелите му допускат очевидни грешки, които можеха да се окажат от първостепенно значение. Не знаеше обаче, дали трябва да се намеси. Съдбовната мъгла бе по-скоро пасивна магия, която му даваше възможност да спомогне, а след това и да наблюдава най-различни вълнуващи събития. Да вземе активно участие в някое от тях обаче, като позволи на другите да надзърнат в омагьосания дневник или им каже какво има в него, би могло да провали цялото вълшебство.

Разбира се, това не означаваше, че Харкъл не може да използва всички останали заклинания, които знае, за да помогне в битките и със сигурност можеше да се довери на интуицията си, за да посъветва другарите си да използват жрец, вместо магьосник, ала напълно бе възможно една толкова пряка намеса и то с информация, получена с помощта на Съдбовната мъгла, да промени бъдещето, а това бе в разрез със самата същност на неговото творение. То не бе създадено с подобна цел и си имаше своите граници. Е, да, Харкъл всъщност не знаеше точно докъде се простират те, ала ако бе научил нещо през живота си — всички тези четиридесет години, които бе прекарал сред магьосници поне толкова ексцентрични, колкото бе и самият той — бе колко опасни могат да се окажат страничните ефекти от насилването на една магия.

И така, той остави другите трима да обсъждат стиховете, като кимаше от време на време и се съгласяваше с онези тълкувания, които те намираха за най-вероятни. Всячески се стараеше да избягва директни въпроси за това какво мисли той, макар че вялото свиване на рамене и едва промърморените му отговори не останаха незабелязани.

Скоро започнаха да се изкачват, ала не им се наложи да забавят крачка, защото пътеката бе широка и гладка — явно често се използваше. Когато излязоха изпод сенките на поредния склон и се озоваха на равна полянка, ширнала се до ръба на стръмна клисура, четиримата най-сетне разбраха защо.

Дризт До’Урден и Кати-Бри бяха виждали великолепието на Митрил Хол. С помощта на магиите си Харкъл бе посещавал не едно и две забележителни места, като Домовата кула на мистиците в Лускан. Дюдермонт пък бе пребродил моретата от Града на бездънните води чак до далечния Калимпорт. Ала нищо от онова, което бяха срещали досега, не ги бе оставяло така занемели, както гледката, която се разкри пред очите им.

Наричаха го „Възвисяване на вярата“, подобаващо име за внушителния храм — същинска катедрала! — с реещите се във въздуха кули и колони, с огромните прозорци от цветно стъкло и улуците, украсени с майсторски изработени водоливници. Дори най-ниските бордюри на главния покрив се извисяваха на повече от трийсет метра над земята, а три от кулите достигаха почти сто метра.

Наистина, дворът на Баенре бе по-просторен, а магическата същност на Домовата кула в Лускан — много по-явна. Ала във „Възвисяване на вярата“ имаше едно рядко срещано величие, чиято святост изпълваше онези, които го видеха, с тихо благоговение. Храмът беше изграден от сиви и кафеникави камъни, съвсем обикновени на пръв поглед, ала от тях се излъчваше някаква предвечна, земна сила, което придаваше и на тях, и на цялото място, усещане за святост и будеше страхопочитание у всеки, който го зърнеше. Основите му сякаш бяха вкопани дълбоко в недрата на планината, а кулите се извисяваха до самите небеса.

Нежна песен струеше от вътрешността на катедралата, разливаше се във въздуха и отекваше между камъните. На четиримата приятели им трябваха няколко секунди, докато разберат, че това е човешки глас — толкова прекрасен бе храмът, че мелодията сякаш избликваше от същността му.

Земите наоколо също бяха приказно красиви. От двете страни на калдъръмената пътечка, която водеше до тежките порти, бяха надвиснали дървета, а там, където те свършваха, зеленееше тучна морава с грижливо поддържан жив плет и пъстри цветни лехи, червени и розови, алени и бели. Имаше и храсти, оформени така, че да приличат на различни горски животни — кошута и мечка, голям заек и няколко катерички.

Когато зърна градинаря, Кати-Бри трябваше да разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда — това със сигурност бе най-необичайното джудже, което тя, въпреки че сама бе израснала сред джуджета, беше срещала. Тя сбута Дризт и му го посочи, но всъщност нямаше нужда — приятелите й вече се взираха в брадатото същество с нескрит интерес. То също ги забеляза и се завтече към тях с широка усмивка на уста.

Зелената му — зелена! — брада бе разделена на две и преметната над големите уши, където, заедно със също така зелената му коса бе сплетена в дълга плитка, която му стигаше почти до кръста. Тънката му бледозелена дреха нямаше ръкави и се спускаше до коленете, откривайки чифт криви, мускулести и невероятно космати крака с големи стъпала, на които бяха надянати отворени сандали с тънки, кожени каишки.

Джуджето свърна напряко и се озова на пътеката на около десет метра от посетителите си. Изведнъж то се закова на място, пъхна два пръста в устата си, погледна през рамо и изсвири пронизително.

— Какво? — извика някой и само след миг изпод сянката на едно от дърветата край храма се надигна друго джудже.

То имаше много по-нормален вид (поне според представите на Кати-Бри и останалите) — широки, ъгловати рамене, руса брада и обикновени кафяви одежди, а през гърба си бе преметнало тежка секира и шлем, украсен с еленови рога.

— Нали рекох, че ще ти помогна, след кат’ си подремна малко! — ревна новодошлият, но млъкна веднага, щом забеляза четиримата приятели и също се завтече към тях.

Другарят му стигна пръв и, без да каже нищо, се поклони театрално, после взе ръката на Кати-Бри и я поднесе към устните си.

— Хи-хи-хи! — изкиска се то, цялото зачервено и пристъпи към Дюдермонт, след това към Дризт, след това към…

… отново към Дризт, но този път се приведе напред и надникна под спуснатата му качулка.

Скиталецът реши да му спести усилието, отметна качулката си и тръсна глава, така че гъстата му бяла коса се разпиля по раменете. Подобни моменти винаги бяха болезнени, особено когато се срещаше с някого толкова далече от местата, където го познаваха и приемаха.

— Ой! — извика градинарят.

— Смрадливо псе! — изрева русото джудже и се втурна към Дризт колкото го държаха краката, като в същото време откачаше брадвата от гърба си.

Елфът не бе изненадан, а и приятелите му бяха по-скоро смутени, отколкото стреснати.

Зеленобрадото джудже се задоволи само да подскача възбудено нагоре-надолу и да сочи неочаквания посетител, ала другарят му съвсем не бе толкова миролюбив и се нахвърли върху Дризт като разярен бик.

Скиталецът изчака до последния възможен миг, после, използвайки магическите предпазители и отличните си рефлекси, отскочи встрани. Нападателят му се препъна и връхлетя с главата напред право в дървото зад елфа.

Зеленобрадото джудже премести поглед от Дризт към другаря си, после обратно към Дризт, сякаш се чудеше дали и то не трябва да се бие с Мрачния. Бързо се отказа обаче, когато видя стърчащата от дървото секира. Вместо това отиде при своя събрат и силно го потупа по главата.

— Смрадливо псе! — изръмжа русото джудже и вдигна ръка, за да се предпази от доста тежичките пошляпвания на другаря си.

Когато най-сетне успя да измъкне брадвата от дебелия дънер и се обърна към четиримата приятели, то с изненада ги видя да си стоят най-невъзмутимо, без дори да са извадили оръжията си. Единствено младата жена бе свалила Таулмарил от рамото си и сега се целеше в него.

— Ако искахме да те убием, изобщо нямаше да се събудиш от дрямката си под дървото — заяви тя.

— Идвам с добро — намеси се и Дризт, обръщайки се най-вече към зеленобрадото джудже, което изглеждаше по-уравновесено. — Скиталец съм. Създание на гората, също като теб.

— Брат ми е друид — намеси се русото джудже, мъчейки се да звучи самоуверено, макар да се чувстваше доста неловко.

— Ду-дад — съгласи се градинарят.

— Джудже — друид? — учуди се Кати-Бри. — Почти целия си живот съм прекарала сред джуджета, но никога не съм чувала нещо подобно.

Двамата братя я изгледаха с любопитство. В начина, по който непознатата произнасяше думите, като че ли наистина се долавяше нещо джуджешко.

— Че кои ли пък джуджета са били това?

— Казвам се Кати-Бри — отвърна тя и свали Таулмарил. — Осиновена дъщеря на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.

Двамата братя зяпнаха от изненада и сведоха глави един към друг (при което, без да искат си удариха челата), после отново вдигнаха поглед към Кати-Бри.

— Хей! — възкликна русото джудже и заби късия си, дебел показалец в гърдите на елфа. — Чувал съм за теб. Ти си Дризт Дуден.

— Дризт До’Урден — поправи го скиталецът и се поклони.

— Същият. Знам те кой си. Аз пък съм Айвън, Айвън Широкоплещи, а туй е брат ми Пикел.

— Тъй си е — съгласи се Пикел и го прегърна през рамо.

Айвън погледна към дървото, където ясно личаха следите от брадвата му и добави:

— Съжалявам, задето ти се нахвърлих, ама никога не бях срещал елф на мрака.

— Дошли сте да видите катетър… кадет… проклетия храм ли? — попита Айвън.

— Дойдохме, за да говорим с човек на име Кадърли Бонадюс — отвърна Дюдермонт. — Аз съм капитан Дюдермонт, а корабът ми се нарича „Морски дух“. Идваме от Града на бездънните води.

— Значи трябва да сте преплували немалко суша — подхвърли Айвън.

Дюдермонт, който очакваше подобна забележка, махна с ръка, още преди джуджето да беше започнало.

— Трябва да се видим с Кадърли — повтори той. — Наистина е спешно.

Пикел допря длани, подложи ги под бузата си, затвори очи и звучно изхърка.

— Кадърли си подремва. Малчуганите го изморяват. Вместо туй ще идем при лейди Даника, тя ще ни даде и нещичко за хапване.

И като смигна на Кати-Бри, добави:

— Двамата с брат ми нямаме търпение да понаучим туй-онуй за Митрил Хол. Говори се, че някакъв старец властвал там, откак Бруенор си заминал.

Младата жена се опита да скрие изненадата си, дори кимна, сякаш Айвън не й казваше нищо ново, но погледът, който хвърли на Дризт, издаваше недоумението й. Скиталецът обаче също нямаше отговор. Бруенор си бил тръгнал? Внезапно и двамата бяха обзети от силно желание да си поговорят с двете джуджета. Срещата с Кадърли можеше да почака.

Отвътре храмът бе не по-малко величествен, отколкото отвън. Когато влязоха в главния параклис, в който имаше поне двадесетина души, приятелите изведнъж се почувстваха съвършено сами, откъснати от целия свят и съвсем дребни — толкова голямо бе помещението. И четиримата усетиха как нещо неудържимо притегля погледите им нагоре, покрай внушителните колони, покрай няколко тераси, украсени с изящни статуи, покрай светлината, струяща през витражите, чак до изкусно резбования свод, който се издигаше на повече от тридесет метра над тях.

Когато най-после успя да накара поразените си гости да помръднат, Айвън ги преведе през една странична врата, отвъд която стаите имаха нормални, доста по-малки размери. При все това самата конструкция на катедралата, силата, която се излъчваше от нея и съвършенството, с което бе изпипан и най-малкият детайл, продължаваше да впечатлява приятелите не по-малко от величествения параклис. Нямаше колона или врата, която да не бе богато украсена, а Дризт забеляза една, върху която бяха вдълбани толкова много руни, че той би могъл да ги съзерцава с часове и пак да не разчете всички послания и да не разгадае целия им смисъл.

Айвън почука на една врата, изчака покана да влезе и пристъпи вътре.

— Позволете да ви представя лейди Даника — обяви той и даде знак на четиримата да го последват.

Дюдермонт влезе пръв, ала не бе успял да направи и крачка, когато спря (при което едва не падна), за да не се сблъска с две малки деца — момче и момиче — внезапно изскочили пред него. При вида на непознатите децата също се заковаха на място, а момченцето (със сламеноруса коса и големи, бадемовидни очи) отвори уста и посочи Дризт.

— Моля ви, извинете децата ми — проговори застаналата в другия край на стаята жена.

— Няма нищо — увери я скиталецът и като приклекна, даде знак на малчуганите да се приближат.

Те се спогледаха, сякаш за да си вдъхнат кураж, и предпазливо отидоха при него, а момчето дори се осмели да го докосне.

После поднесе пръст към очите си, като че ли искаше да се увери, че не се е изцапало.

— Няма черно, мамо — рече детето и протегна ръка към нея. — Няма черно.

— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел от вратата.

— Изведи малките немирници оттук — прошепна му Айвън.

Зеленобрадото джудже го послуша и пристъпи в стаята. Щом го забелязаха, двете деца засияха, а когато го видяха да пъха двата си палеца в големите си уши и да размахва останалите си пръсти, те нададоха весели писъци и подгониха „чичо Пикел“ навън.

— Трябва да внимаваш на какво ги учи брат ми — предупреди Айвън лейди Даника.

Тя се разсмя и се изправи, за да посрещне гостите.

— О, убедена съм, че близнаците могат само да спечелят от приятелството на някой като Пикел. И като Айвън — добави тя и джуджето се изчерви като домат.

Дризт разбра, че пред себе си има жена войн, още щом я видя да се приближава към тях — леко, безшумно, с прекрасно отмерени движения. Беше дребничка, с няколко сантиметра по-ниска от Кати-Бри и надали имаше повече от петдесетина килограма, ала всяко мускулче по тялото й бе калено до съвършенство. Бадемовидните й очи бяха поразително красиви, дълбоки и пълни с живот. Гъсти, червеникаворуси къдрици обрамчваха лицето й и, сякаш енергията, която струеше от самото същество на младата жена, се бе предала и на тях, не искаха да стоят мирно и закачливо подскачаха при всяко нейно движение.

Дризт неволно премести поглед от Даника към Кати-Бри — двете несъмнено си приличаха, ако не на външен вид, то поне по дух.

— Позволи ми да ти представя Дризт Дуден — тържествено започна Айвън и си свали шлема. — Това пък е Кати-Бри, дъщеря на Бруенор Бойния чук от Митрил Хол, капитан Дюдермонт от „Морски дух“, кораб от Града на бездънните води, а това… — тук русото джудже млъкна и с интерес се взря в кльощавия магьосник. — Как рече, че се казваш?

— Харпъл Харкъл… Ъ-ъ-ъ, Харкъл Харпъл — заекна вълшебникът, очевидно напълно запленен от лейди Даника. — От Дългата седловина.

Младата жена кимна и поздрави всекиго с добре дошъл. Най-накрая се спря пред скиталеца.

— Дризт До’Урден — уточни той и тя се усмихна.

— Дошли са да говорят с Кадърли — обясни Айвън.

— Иди да го събудиш — помоли Даника, все така държейки десницата на елфа в своята. — Сигурна съм, че не би искал да пропусне среща с толкова забележителни гости.

Без да чака подкана, Айвън изскочи през вратата и хукна нанякъде.

— Нима знаете кои сме? — учуди се Кати-Бри.

Даника се вгледа в нея и кимна:

— Славата ви се носи надалече — отвърна тя. — Всички сме чували за Бруенор Бойния чук и битката за възвръщането на Митрил Хол.

— А за войната с Мрачните? — попита Дризт.

Даника отново кимна:

— Отчасти. Но се надявам да научим цялата история, преди да си тръгнете оттук.

— Знаеш ли нещо за заминаването на Бруенор? — не се сдържа Кати-Бри.

— Кадърли може да ви каже повече, но това, което аз съм чувала, е, че Бруенор бил отстъпил трона на някакъв свой предшественик.

— Гандалуг Бойния чук — вметна скиталецът.

— Така казват — продължи Даника. — Ала къде е отишъл Бруенор, заедно с двестате войни, които тръгнали с него, не знам.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха — и двамата се досещаха накъде може да се е отправил старият им приятел.

В този момент се появи Айвън, придружен от стар, но изпълнен с енергия мъж, облечен в снежнобяла туника и панталони. Около раменете си бе наметнал светлосиня, копринена пелерина, а на главата си носеше широкопола синя шапка, обточена с червена лента. Върху лентата, точно над челото му, бе закачен медальон от порцелан и злато, във формата на око, над което гореше свещ — свещеният символ на Денеир, бога — покровител на литературата и изкуствата.

Мъжът бе висок около метър и осемдесет и, въпреки възрастта си, имаше силно, мускулесто тяло. Косата му, поне това, което бе останало от нея, бе посребряла от времето и само тук-там се виждаха по-тъмни кафеникави кичури. И четиримата приятели бяха обзети от внезапното усещане, че нещо у него е не на място, някак странно неестествено. Очите, осъзна Дризт изведнъж — поразително сиви и пълни с живот, те не бяха очи на старец, а на млад мъж.

— Аз съм Кадърли — представи се новодошлият и се поклони ниско. — Добре дошли във „Възвисяване на вярата“, дом на Денеир и Огма, както и на всички добри богове. Виждам, че вече сте се запознали с жена ми, лейди Даника?

Кати-Бри изненадано премести поглед от стария Кадърли към Даника, която надали беше много по-възрастна от самата нея и със сигурност нямаше повече от тридесет години.

— А и с близнаците — подсмихна се Айвън, без да сваля развеселен поглед от лицето на Кати-Бри.

Наблюдателни както винаги, Дризт и Дюдермонт лесно се досетиха, че джуджето и друг път е ставало свидетел на подобно объркване у хора, които за първи път срещат необичайната двойка. По всичко личеше, че напредналата възраст на свещеника не се дължи на естествени причини.

— А, да, близнаците — поклати глава Кадърли и при мисълта за буйното му потомство по устните му заигра усмивка.

После, досещайки се за въпроса, който гризеше посетителите му, макар те с нищо да не го показваха (което той не пропусна да оцени), добави небрежно:

— Двадесет и девет. На двадесет и девет години съм.

— Ще станат тридесет само след две седмици — подхвърли Айвън. — Обаче никой не би ти дал и ден повече от сто и шест!

— Построяването на катедралата — в сдържания глас на Даника се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Кадърли предаде жизнената си енергия на това място — избор, който направи в прослава на своя бог.

Дризт изпитателно се вгледа в лицето й и почувства, че не само жрецът бе направил голяма саможертва — младата жена също бе изгубила много заради неговото решение. Някъде дълбоко в нея бе стаено недоволство, може би дори гняв, ала каквото и да бе чувството, то бе скрито дълбоко под огромната й обич към Кадърли и възхищението от постъпката му.

Не по-малко прозорлива от приятеля си, Кати-Бри лесно се досети какво става в душата на Даника. Тя, която бе изгубила любимия си, със сигурност разбираше как се чувства жената на свещеника, ала в същото време осъзнаваше, че тук съчувствието би било неуместно. Простичките думи на Кадърли и Даника, самото им присъствие и преди всичко великолепието на това свещено място, превръщаха всяко съжаление в обида, която омаловажаваше жертвата на Кадърли, постижението, заради което той бе дал младостта си.

Погледите на двете жени се срещнаха — екзотичните бадемовидни очи на Даника и наситеносините очи на Кати-Бри. „Поне имаш децата на мъжа, когото обичаш“ искаше да каже Кати-Бри, да обясни на Даника каква празнина бе оставил Уолфгар, когато си бе отишъл преди…

… още преди да е живял истински, помисли си младата жена с горчивина.

Даника знаеше историята й и в тези няколко мига, когато погледите им се срещнаха, тя прозря и сякаш сама изпита чувствата, стаени в сърцето на гостенката й.

Следващите два часа осмината (Пикел се присъедини към тях почти веднага, обяснявайки, че децата са легнали да поспят в градината под бдителните погледи на неколцина жреци) прекараха в разговор. Дризт и Кадърли се оказаха сродни души, не само по нрав и мислене, но дори бяха преживели подобни приключения — и двамата се бяха изправяли срещу червен дракон и го бяха надвили и на двамата им се бе наложило да се преборят с миналото си. Още от самото начало си допаднаха като отдавнашни познати. Кати-Бри и Даника също имаха много общо помежду си и макар че двете джуджета изгаряха от желание да чуят нещо повече за Митрил Хол, така и не успяха да се намесят в разговорите им. Най-сетне се отказаха от опитите да научат каквото и да било от елфа и младата жена и вместо това се заприказваха с Харкъл, който също беше ходил в Залите и дори бе взел участие във войната срещу Мрачните. Всъщност, магьосникът се оказа превъзходен разказвач и дори илюстрираше по-интересните моменти с помощта на дребни магийки.

В това време Дюдермонт стоеше малко встрани и се чувстваше странно не на място. Океанът и „Морски дух“ му липсваха, искаше му се пак да е в открито море и да преследва пирати.

Разговорите навярно щяха да продължат чак до вечерта, ако два часа по-късно един свещеник не бе почукал на вратата, за да съобщи на лейди Даника, че децата са се събудили. Тя се накани да отиде при тях заедно с двете джуджета, ала Дризт я спря и повика Гуенивар.

При вида на огромната пантера Айвън едва не си глътна езика! Пикел обаче изпищя щастливо, възхитен от прекрасното животно… въпреки че „прекрасното животно“ можеше да съдере кожата на лицето му с един-единствен удар на тежката си лапа.

— Близнаците ще се радват да си поиграят с нея — обясни скиталецът.

Гуенивар излезе от стаята, следвана плътно от Пикел, който се бе уловил за опашката й, да не би да я изгуби от поглед и да изпусне цялата веселба.

— Не колкото брат ми — отбеляза Айвън, който още не се бе съвзел напълно от шока.

Даника искаше да попита доколко сигурно бе да остави децата си в компанията на страховитата котка, ала бързо се отказа — ако на пантерата не можеше да се има пълно доверие, Дризт никога не би я повикал. Младата жена се усмихна и като се поклони, излезе от стаята заедно с Айвън. Кати-Бри тъкмо се канеше да отиде с нея, когато забеляза лицето на скиталеца — станало внезапно сериозно, почти мрачно, то красноречиво издаваше, че е дошъл моментът да говорят по работа.

— Не сте дошли тук, само за да си разказваме истории за отминали приключения, колкото и интересни да са те — рече Кадърли и се поизправи в стола си, с ръце в скута, готов да чуе най-важния им разказ.

Този път говори Дюдермонт, като от време на време Дризт и Кати-Бри добавяха по нещо, което смятаха за важно, а Харкъл подхвърляше забележки, които като че нямаха абсолютно никаква връзка с разказа.

След като ги изслуша, Кадърли потвърди, че е чувал за Каеруич и за сляпата вещица.

— Казват, че говори в гатанки, които невинаги са онова, което изглеждат на пръв поглед — предупреди ги той.

— И ние чухме така — съгласи се Дюдермонт. — Ала приятелите ми не могат току-така да пренебрегнат думите й.

— Ако не ни е излъгала — намеси се Дризт, — значи баща ми, когото изгубих преди години, се намира в лапите на някакво зло същество — слугиня на Лолт, навярно, или пък някоя матрона — майка от Мензоберанзан.

Харкъл прехапа устни. Скиталецът допускаше огромна грешка, ала той не можеше да му я посочи, защото трябваше да се съобразява с ограниченията на Съдбовната мъгла. Наистина, той беше чел казаното от вещицата, дума по дума, поне дузина пъти, докато не го бе запомнил до най-малката подробност, ала това бе поверителна информация и тя бе извън обсега на магията. Съдбовната мъгла със сигурност оказваше влияние върху случващото се, но да използва онова, което тя бе разкрила само на него, означаваше да промени бъдещето. Дали това би довело до катастрофа или до по-добър край на пътя, който приятелите му трябваше да изминат, Харкъл можеше само да гадае.

Кадърли кимна — в думите на елфа имаше логика, ала къде беше неговото място във всичко това?

— Предполагам, че е йоклола — продължи Дризт. — Създание от Бездната.

— И искаш да използвам уменията си, за да се уверим в това — досети се свещеникът. — Може би дори да я повикам тук, за да се споразумеете или да се биете за душата на баща ти?

— Разбирам, че може би искам прекалено много — отвърна Дризт. — Йоклолите са твърде могъщи…

— Много отдавна се научих да не се боя от злото — увери го Кадърли.

— Имаме злато — обади се и Дюдермонт, готов да плати всяка цена… а тя, сигурен бе капитанът, сигурно щеше да е доста висока.

Скиталецът обаче не мислеше така. За краткото време, прекарано в храма, бе успял да прозре в сърцето на Кадърли достатъчно, за да е сигурен, че той няма да приеме нито злато, нито каквото и да е друго заплащане за услугата. И затова простичкият отговор, дошъл миг по-късно от свещеника, изобщо не го изненада:

— И най-голямото усилие си струва, когато трябва да се спаси нечия душа.