Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (12)

Глава 10
Сърцето на Киерстаад

Когато излязоха от пещерата, петимата завариха Гуенивар, удобно разположила се върху гърдите на поваления Дънкин. Дризт й махна да слезе оттам и всички поеха към брега.

Скиталецът измина разстоянието до лодката като насън, без да каже нито дума, освен, за да отпрати пантерата, когато стана ясно, че от зомбитата няма и следа. Останалите също мълчаха, уважавайки чувствата, които смущаващите думи на вещицата бяха събудили в гърдите му.

Дризт не спираше да си ги повтаря наум, мъчейки се да ги запомни до най-малката подробност. Всяка дума — не, всяка сричка! — можеше да крие ключ към загадката, отговор на въпроса в чий плен се намира баща му. Ала съобщението бе дошло толкова внезапно, толкова неочаквано!

Неговият баща! Закнафейн! Дъхът му спираше само като си помисли за това. Спомените го върнаха назад във времето, към годините, когато Закнафейн го посвещаваше в тайните на бойното изкуство време, когато двамата тренираха усърдно и истински се забавляваха. Спомни си как веднъж баща му се опита да го убие, ала вместо да ги раздели завинаги, този случай още повече скрепи обичта им — единствената причина, накарала Закнафейн да вдигне ръка срещу него, бе погрешното убеждение, че любимият му син се е превърнал в безмилостен убиец, също като останалите си събратя.

Дризт тръсна глава, за да прогони спомените. Сега не бе моментът да се отдава на носталгия, не и когато трябваше да съсредоточи всичките си усилия върху задачата, която му предстоеше. Въодушевлението, обзело го при мисълта, че може отново да зърне баща си, бе огромно, ала не по-малка бе и тревогата му. Някое могъщо същество — матрона — майка или дори самата Лолт — държеше ключа към загадката, освен това сляпата старица достатъчно ясно бе дала да се разбере, че този път не става въпрос само за него, но и за Кати-Бри. Скиталецът хвърли поглед към младата жена, която също бе потънала в подобни мисли. Според вещицата, зад случилото се — нападението в Града на бездънните води, споменаването на Каеруич, пътуването до далечния остров — стоеше някой, дирещ разплата не само с Дризт До’Урден, но и с Кати-Бри.

Елфът поизостана от другарите си, които се заловиха да изтеглят лодката във водата, откъсна поглед от Кати-Бри и за миг забрави и нея, и всичко наоколо, изцяло погълнат от усилието да си припомни думите на вещицата до последната подробност. Най-доброто, което можеше да стори както за баща си, така и за младата жена, бе да запамети стиховете, колкото се може по-точно. Разумът му нашепваше да се опита да стори точно това, ала самата мисъл, че Закнафейн може да е жив, му пречеше да разсъждава трезво и правеше думите на старицата неясни и някак далечни, чути сякаш в полузабравен сън. Докато се отдалечаваха от острова, Дризт механично следеше движещите се гребла и бе потънал в мислите си толкова дълбоко, че ако от водата изскочеха цяла орда зомбита, той сигурно щеше да бъде последният, извадил оръжие.

За щастие се добраха до „Морски дух“ без произшествия и Дюдермонт, след като се допита до елфа, за да е сигурен, че нямат повече работа на Каеруич, се погрижи да отплуват незабавно. Още щом се измъкнаха от хватката на синкавата мъгла, капитанът нареди да вдигнат всички платна и не след дълго островът остана далече, далече зад тях. Едва когато Каеруич не се виждаше дори като малко петънце на хоризонта, Дюдермонт повика Дризт, Кати-Бри и двамата магьосници в каютата си, за да обсъдят случилото се в пещерата.

— Знаеш за какво говореше вещицата, нали? — обърна се той към скиталеца.

— Закнафейн — отвърна елфът без колебание и с крайчеца на окото си видя как лицето на Кати-Бри помръкна.

Откакто се бяха върнали от острова, младата жена бе някак напрегната, сякаш не бе на себе си, ала в този миг, помисли си Дризт, тя изглеждаше просто унила.

— А сега накъде? — попита Дюдермонт.

— У дома — обади се Робилард. — Отиваме си право у дома. Нямаме провизии, а и още не сме поправили всички повреди, които бурята ни нанесе при Скалите на чайката.

— А след това? — настоя капитанът, гледайки Дризт в очите.

Елфът се почувства поласкан, че Дюдермонт се допитва до него, ала не отвърна нищо.

— „Онзи, който мрази го с изгарящ плам“, така каза вещицата — продължи капитанът, когато видя, че няма да получи отговор. — Кой ли може да е това?

— Ентрери! — отсече Кати-Бри. — Артемис Ентрери, убиец от земите на юг.

— Същият, когото преследвахте чак до Калимпорт? — спомни си Дюдермонт.

— Той като че ли не иска да ни остави на мира — обясни младата жена. — Мрази Дризт повече от…

— Не! — поклати глава скиталецът и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса. — Този път не е той.

Дризт познаваше и разбираше Артемис Ентрери добре, дори прекалено добре. Наистина, убиецът го мразеше, или поне някога го бе мразил, ала всъщност враждата им не бе породена от някаква основателна причина, а се дължеше най-вече на сляпа гордост, на отчаяното желание на Ентрери да докаже, че е по-добър войн от него. Престоят в Мензоберанзан обаче бе излекувал палача, поне донякъде. Не, тук ставаше въпрос за нещо много по-сериозно нещо, в което имаше пръст самата Лолт и което засягаше не само него, но и Кати-Бри и онзи сталактит, рухнал върху светилището на първия дом. Зад това преследване, зад този „златен ръстен“, както го бе нарекла вещицата, се криеше чиста и неподправена ненавист.

— Кой тогава? — наруши възцарилото се мълчание Дюдермонт.

Елфът обаче нямаше категоричен отговор.

— Най-вероятно някоя Баенре — предположи той. — Създал съм си немалко врагове. Десетки в Мензоберанзан желаят смъртта ми.

— Ала откъде си сигурен, че става въпрос за някой от Мензоберанзан? — намеси се Харкъл. — Не ме разбирай погрешно, но не по-малко врагове имаш и на Повърхността.

— Ентрери! — повтори Кати-Бри, но Дризт отново поклати глава.

— Старицата каза „в първия ти дом роди се таз’ омраза“ — рече той. — В Мензоберанзан.

Младата жена не бе съвсем сигурна, че това са точните думи на вещицата, ала логиката на елфа изглеждаше неопровержима.

— И така — отново се обади Дюдермонт, — откъде ще започнем?

— Вещицата говореше за други Равнини — напомни им Робилард. — Спомена нещо за Бездната.

— Домът на Лолт — добави Дризт.

— Значи ето къде трябва да потърсим отговор — рече магьосникът.

— И как точно? — изсмя се капитанът. — Да не смяташ да доплуваме дотам?

Робилард, който несъмнено имаше по-голям опит в тези неща, се усмихна снизходително:

— Ще призовем някой демон в нашата Равнина. Той ще ни даде информацията, от която се нуждаем. Нищо работа за онези, които имат опит с подобни магии.

— Някой като теб? — предположи Дюдермонт, ала Робилард поклати глава и погледна към Харкъл.

— Какво? — учуди се другият вълшебник, който отново се бе разсеял (тъкмо се опитваше да си припомни думите на вещицата, макар че от мястото, където бе застанал в пещерата, не бе чул почти нищо) и сега с изненада установи, че всички го гледат.

— Някой като теб — обясни Робилард. — Който има опит в черната магия.

— Аз ли? — възкликна Харкъл. — О, не, не! Такива неща не са разрешени в Бръшляновото имение, вече двадесет години никой не се занимава с черна магия. Прекалено много неприятности! Прекалено много демони, бродещи на свобода и похапващи харпъловци!

— Тогава кой ще ни даде отговорите, които търсим? — попита Кати-Бри.

— В Лускан има чародейци, които се занимават с подобни магии — предложи Харкъл. — Някой жрец от Града на бездънните води също може да ни помогне. Обаче и двете ще ни струват доста скъпо.

— Имаме предостатъчно злато — махна с ръка Дюдермонт.

— То е на „Морски дух“ — възпротиви се Дризт. — На всички от екипажа.

Капитанът махна с ръка и каза, като натъртваше на всяка сричка:

— Преди Дризт До’Урден и Кати-Бри да се присъединят към нас, никога не сме се радвали на подобни печалби. Вие двамата сте част от екипажа и няма човек на борда, който да не е готов да ви даде своята част от златото, така както и вие бихте дали своята за тях.

Скиталецът нямаше какво да отвърне на това, макар от вниманието му да не убегна начина, по който Робилард измърмори „Нима!“

— И така — обърна се Дюдермонт към магьосника, — кое да бъде — Лускан или Града на бездънните води?

— Града на бездънните води — неочаквано се намеси Харкъл. — Лично аз бих избрал някой жрец. Добър жрец. Много по-разумен избор, отколкото някой магьосник, когато става въпрос за демони — магьосникът най-вероятно ще иска да му зададе и други въпроси. А хич не е хубаво звярът да се замесва прекалено много в нашите работи.

Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт любопитно го изгледаха, опитвайки се да разберат какво точно има предвид.

— Прав е — подкрепи го Робилард. — Жрецът — добрият жрец — ще се придържа стриктно към задачата си. Освен това с него можем да сме сигурни, че ще призове демона единствено, ако е за добра и справедлива кауза.

При тези думи магьосникът хвърли на Дризт странен поглед, в който сякаш личеше съмнение дали пък няма да допуснат грешка, ако се вслушат в думите на вещицата. И дали мотивите им наистина си заслужават.

— Да освободим Закнафейн от лапите на Лолт или някоя матрона — майка ще бъде добро и справедливо дело — увери го скиталецът с едва доловим гняв в гласа.

— Тогава един жрец е точно онова, от което имаме нужда — спокойно отвърна Робилард, без никакво намерение да се извини.

* * *

Киерстаад се вгледа в тъмните, безжизнени очи на елена, който лежеше неподвижно — толкова неподвижно! — насред тундрата и пъстрите цветя, които бързаха да се разтворят, преди краткото лято на Долината да е отминало. Еленът бе паднал от неговото копие, убит с един-единствен удар.

Младежът бе доволен. Не изпитваше угризение, защото животът на варварите зависеше от успеха на лова им. Нито едно парченце от тялото на гордото животно нямаше да отиде на вятъра. Радваше се, че при първия си лов се бе справил толкова добре и бе убил елена чисто. Той се вгледа в очите на животното и мислено поблагодари на духа му.

Берктгар се приближи и потупа младежа по рамото. Той обаче, прекалено развълнуван от мисълта, че вече не е момче, почти не забеляза как едрият мъж пристъпи пред него, хванал голям нож в ръка.

Берктгар приклекна до животното и премести предните му крака така, че да не му пречат. Ударът му, упражняван безброй пъти, бе чист и точен. Миг по-късно вождът се изправи и протегна към Киерстаад окървавените си ръце, в които държеше още топлото сърце.

— Изяж го и ще придобиеш силата и бързината на северния елен — обеща вождът.

Младежът пое сърцето и предпазливо го поднесе към устните си. Това също бе част от изпитанието, досети се той. Не знаеше, че нещо подобно се очаква от него, ала тържествеността в гласа на Берктгар бе съвсем явна и Киерстаад за нищо на света не биваше да се провали. Вече не съм момче, каза си той и усети как нещо диво се надига в гърдите му при мириса на кръв и мисълта за онова, което трябваше да стори.

— Духът на елена е заключен в сърцето му — обади се друг варварин. — Вкуси от него.

Без да се колебае повече, Киерстаад вдигна сърцето до устните си и заби зъби в него. Почти не усещаше какво прави, някак като насън погълна сърцето, приемайки духа на могъщото животно, докато напевът на ловците го обгръщаше и бавно се издигаше във въздуха. Събратята му го приветстваха с добре дошъл в света на мъжете.

Вече не беше момче.

Това бе всичко, което се очакваше от него, и докато той стоеше безучастно встрани, останалите се заеха с убитото животно. Да, ето така трябваше да живее народът му, помисли си младежът — волен като вятъра над тундрата, свободен от оковите на златото и отношенията с другите. Въпреки това, той не хранеше лоши чувства нито към джуджетата, нито към жителите на Десетте града и нямаше да допусне никоя лъжа да разклати уважението му към Уолфгар, който бе сторил толкова много за добруването на племената от Долината.

Погледът му спря върху тялото на убития елен, което другите вече бяха одрали и почистили, с цялото уважение, което гордото животно заслужаваше дори и след смъртта си. Нито частица от него нямаше да отиде нахалост. Младежът сведе очи към изцапаните си ръце и усети как струйка кръв се стича по брадичката му и капва в краката му. Това бе неговият живот, неговата съдба. Ала какво всъщност означаваше то? Нови войни срещу Десетте града, както се бе случвало безброй пъти в миналото? Ами джуджетата, които отново се бяха настанили в мините си на юг от Грамадата на Келвин?

Киерстаад бе чул доста неща, откакто се завърна в Долината, неведнъж бе ставал свидетел на споровете между своя баща и Берктгар. Ревик бе признат от всички за вожд на Племето на лоса (единственото племе, в истинския смисъл на думата, останало в Долината), ала Киерстаад бе сигурен, че много скоро Берктгар ще се отлъчи. Заедно с мнозина от по-младите, исполинът щеше да възвърне към живот едно от старите племена, най-вероятно Мечото племе. И тогава извечната междуплеменна вражда, която толкова отдавна не бе помрачавала живота на варварите, отново щеше да хвърли черната си сянка върху Долината. Отново щяха да воюват помежду си, било за храна, било за територия.

Не, тръсна глава младежът, опитвайки се да прогони тази тревожна мисъл. Това бе само предположение, нещата може би никога нямаше да стигнат дотам. Берктгар искаше да бъде върховният повелител на всички варвари копнееше да се превърне в легенда като Уолфгар и дори да го надмине. Нямаше обаче да го постигне, като посее раздор между варварите, които бездруго не бяха достатъчно многобройни, за да оцелеят разделени.

Уолфгар бе обединил племената.

Разбира се, имаше и други възможности, ала като се замисли, младежът осъзна, че никоя от тях не му се нрави особено.

Берктгар вдигна поглед и се усмихна широко. Той наистина приемаше Киерстаад без никакви задни мисли. И все пак Киерстаад си оставаше синът на Ревик и все така не можеше да се отърве от усещането, че Берктгар и баща му са поели по опасен път. Властта на един варварски вожд можеше да бъде оспорена във всеки момент.

Притесненията на младежа се засилиха още повече, когато досами лагера на варварите малкият им отряд се натъкна не на кого да е, а на Бруенор Бойния чук и на още едно джудже, жрицата Стъмпет Рейкингклоу.

— Мястото ви не е тук! — сопна се Берктгар в лицето на Бруенор.

— Добра среща и на теб — Стъмпет не бе от онези, които биха премълчали нещо подобно, оставяйки някой друг да говори вместо тях. — Като гледам, май е истина, че си започнал да забравяш Заселническа твърдина, а?

— Не обсъждам такива важни въпроси с някаква си жена — пренебрежително отвърна варваринът.

Бруенор побърза да пристъпи напред, за да попречи на побеснялата жрица да се нахвърли върху грубиянина.

— Аз пък не смятам да обсъждам каквото и да било с теб — сряза го джуджето. — Тук съм, за да си поприказвам с Ревик, истинския вожд на Племето на лоса.

Ноздрите на Берктгар се разшириха от ярост и за миг Киерстаад и останалите се уплашиха, че главатарят им ще го удари. Джуджето очевидно си мислеше същото, защото изпъна застрашително рамене и прокара пръсти по острието на осеяната си с резки брадва.

Ала Берктгар не бе глупак и побърза да се овладее.

— Аз също предвождам ловците от Долината — заяви той. — Казвай каквото имаш да казваш и се връщай там, откъдето си дошъл!

Бруенор се изкиска подигравателно и като мина покрай него, влезе в лагера. Исполинът нададе гневен рев и с един огромен скок му препречи пътя.

— Ти бе начело на варварите в Заселническа твърдина — твърдо рече джуджето, — предполагам, че и сега имаш власт. А може и да нямаш. Ревик обаче беше крал, когато си тръгнахме оттук, крал е и сега, поне тъй чувам.

И без да сваля поглед от лицето на Берктгар, Бруенор отново го заобиколи.

Стъмпет вирна глава и последва своя крал, без дори да погледне разлютения варварин.

Киерстаад, който харесваше Бруенор и неговите джуджета, проследи цялата сцена със свито сърце.

* * *

Лек ветрец издуваше платната на „Морски дух“, единственият звук, който нарушаваше покоя на нощта, бе тихото поскърцване на дъските, докато шхуната бавно се носеше на изток. Пълната бледа луна се изкачваше по безоблачното небе, спокойното море едва-едва полюшваше кораба.

Кати-Бри се бе сгушила до балистата на светлината на една свещ и час по час драсваше нещо на разгънатия пред нея пергамент. Дризт, чийто пергамент вече бе готов и сега почиваше на дъното на джоба му, се бе облегнал на бордовата ограда, вперил поглед в тъмните води. По съвет на Дюдермонт, шестимата, присъствали в пещерата, трябваше да запишат стиховете, колкото се може по-точно. Петима от тях можеха да пишат, шестият — Уейлан Миканти, когото не го биваше много в тази област — щеше да продиктува онова, което си спомняше, на двамата магьосници поотделно. Те, от своя страна, щяха да се постараят да не се влияят от собствените си спомени за срещата с вещицата.

На Дризт не му бе отнело много време да запише думите й, поне това, което си спомняше, онези редове, които му се струваха най-важни. Прекрасно разбираше, че и най-несъществената на пръв поглед подробност може да е от огромно значение, ала в този момент беше прекалено развълнуван, прекалено слисан, за да може да се съсредоточи истински. Във втория ред старицата съвсем недвусмислено бе споменала баща му, а и след това на няколко пъти бе намекнала, че той е жив — това бе всичко, за което скиталецът можеше да мисли в този момент, всичко, което можеше да си спомни.

Кати-Бри бе много по-старателна, а онова, което успя да запише — далече по-точно. И все пак, думите на вещицата бяха сварили и нея неподготвена и тя не можеше да е сигурна доколко верни са спомените й.

— Как ми се иска да споделя една такава нощ с него — гласът на Дризт наруши тишината така внезапно, че младата жена замалко не проби дупка в тънкия пергамент.

Тя вдигна очи и видя приятеля си да се взира замечтано в бледата луна.

— Една-единствена нощ — продължи той. — Закнафейн би харесал нощта на Повърхността.

Кати-Бри се усмихна. Изобщо не се съмняваше в думите му, не и след всичко, което бе чула от елфа за Закнафейн. Характера и моралните си ценности Дризт бе наследил от баща си, а не от злата си майка. Двамата си приличаха както по невероятните си войнски умения, така и по високите идеали, в които вярваха. Имаше едно-единствено изключение — Дризт бе намерил куража да си тръгне от Мензоберанзан, докато Закнафейн бе останал сред злите си събратя и в крайна сметка бе принесен в жертва на Лолт.

„Даден на Лолт и от Лолт върнат“.

Правилният стих изведнъж осени Кати-Бри и тя си го прошепна тихичко, за да се убеди, че не греши, после го потърси в пергамента. Да, беше написала „предаден“ вместо „даден“ и сега побърза да го поправи.

И най-малката думичка можеше да има съдбоносно значение.

— Предполагам, че опасността, пред която ще се изправя, е по-голяма от всичко, което сме виждали досега — рече скиталецът колкото на Кати-Бри, толкова и на самия себе си.

Младата жена не пропусна да забележи начина, по който се бе изразил приятелят й, сякаш тя изобщо не бе замесена, но преди да му обясни колко много греши, в съзнанието й изникна още един от стиховете:

„За да потърсиш пътя, тънещ в черен мрак“.

Точно така! Това бе следващият ред и тя трескаво го записа. Дризт каза още нещо, но тя бе прекалено погълната от работата си… поне докато не осъзна какво е чула. Тогава рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Та той пак говореше така, сякаш щеше да тръгне сам!

— Думите й се отнасяха и за двама ни — напомни му тя.

— Черният път води към моя баща — отвърна Дризт. — Един елф, когото дори не си виждала.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Че аз съм онзи, който трябва да поеме по него…

— Заедно с мен! — решително заяви младата жена. — Хич и не си помисляй, че ще те оставя да ми се изплъзнеш! Веднъж вече го стори и замалко не навлече гибел както на себе си, така и на всички нас!

Скиталецът се обърна и я погледна право в очите. Колко много я обичаше! Знаеше, че не може да спори с нея, че каквито и доводи да й изтъкне, тя ще ги обори или просто ще ги пренебрегне.

— Идвам с теб — отсече младата жена с нетърпящ възражение глас. — До края. Освен това вярвам, че Дюдермонт и Харкъл (а навярно и повечето от останалите) ще сторят същото. И не се опитвай да ни попречиш, Дризт До’Урден!

Елфът се накани да отвърне нещо, ала после размисли. Имаше ли смисъл? Приятелите му за нищо на света нямаше да го оставят да поеме сам по този опасен път. За нищо на света.

И той пак се загледа в тъмните води и осеяния с безброй звезди небосвод, а мислите му се насочиха към Закнафейн и „наградата“, която вещицата му предлагаше.

— Цели две седмици, докато хвърлим котва!

— Три, ако вятърът не се усили — поправи го Кати-Бри, все така погълната от работата си.

Недалече от тях, застанал на кърмата, Харкъл Харпъл доволно потри ръце. Той напълно споделяше недоволството на Дризт, че трябва да чакат толкова дълго и мисълта да прекара още три седмици насред безбрежния океан никак не му се нравеше.

— Съдбовната мъгла — промърмори той едва чуто.

Най-новата му магия бе сработила веднъж и го бе довела на борда на „Морски дух“.

По всичко личеше, че е дошъл моментът отново да прибегне до нея.