Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (5)

Глава 3
Като на игра

Дризт и Кати-Бри подскачаха надолу по скалистите пътеки и се промъкваха между грамадните камъни с пъргавината и жизнерадостта на две деца. Веселият им бяг се превърна в импровизирана надпревара, когато на пътя им се изпречи яма и те едновременно подскочиха, уловиха се за клоните на две тънички планински дръвчета, израснали наблизо, и се залюляха с всичка сила, опитвайки да се приземят колкото се може по-надалече. Следващото препятствие бяха няколко вирчета, над които те прелетяха с лекота (макар че Кати-Бри все пак се поизмокри малко), после се разделиха, за да заобиколят високата скала, която се изправи пред тях. Младата жена сви надясно, а Дризт тъкмо се канеше да поеме наляво, когато му дойде по-добра идея.

Кати-Бри стигна другата страна на камъка и със задоволство видя, че скиталецът още го няма.

— Аз водя! — провикна се тя, но още докато говореше забеляза стройната, тъмна фигура на елфа да прелита над главата й.

— Вече не! — поправи я той и стъпи на земята така меко, сякаш изобщо не бе скачал.

Кати-Бри изръмжа и се хвърли напред, ала не бе направила и две крачки, когато видя Дризт да спира.

— Денят е прекалено хубав — отбеляза той.

И наистина, след като есенните вихри започнеха да брулят листата на дърветата, за южния хребет на Гръбнака на света толкова хубаво време бе същинска рядкост. Хладен повей раздвижваше свежия въздух, пухкави бели облаци — досущ гигантски снежни топки — се гонеха из тъмносиньото небе, носени от бързия планински вятър.

— Прекалено хубав, за да се караме с Берктгар — добави Кати-Бри и се приведе напред с ръце на кръста, мъчейки се да си поеме дъх.

— Прекалено хубав, за да не го споделим с Гуенивар — поясни Дризт и лицето на Кати-Бри светна, когато го видя да изважда черната статуетка от раницата си.

Ониксовата фигурка бе едно от най-изящните творения, които младата жена бе виждала през живота си. Незнайният майстор не само че бе пресъздал изваяното тяло на котката до най-малката подробност, но дори бе успял да улови дълбокия й умен поглед. Ала колкото и съвършена да бе изработката, тя бледнееше пред великолепието на самата пантера.

Скиталецът благоговейно постави статуетката пред себе си и меко каза:

— Ела при мен, Гуенивар.

Очевидно пантерата с нетърпение бе очаквала да я призоват, защото сивата мъгла се завихри мигновено и бързо започна да придобива плътност и очертания.

Освен това дойде съвсем спокойна — явно се бе досетила от интонацията на господаря си, че няма нищо спешно и я викат просто ей така, за да се порадва на прекрасния ден.

— Надбягваме се до Заселническа твърдина — обясни Дризт. — Мислиш ли, че ще издържиш на темпото?

Гуенивар го разбра отлично. С един-единствен скок тя прелетя над главите им и се озова на върха на десетметровата скала. Гръмогласният й рев огласи тишината и тя се възправи над тях, величествена гледка, която изпълни двамата й приятели с ням възторг. Със своите триста килограма Гуенивар бе два пъти по-едра от обикновена пантера, красивата й глава бе широка почти колкото раменете на Дризт, тежката й лапа можеше да покрие човешко лице, а прекрасните й зелени очи грееха с интелигентност, каквато не можеше да се види у никое животно от Материалната равнина. Тя бе верен спътник и предан приятел и всеки път, когато я погледнеха, Дризт, Кати-Бри, Бруенор и Риджис усещаха как сърцата им се сгряват.

— Мисля, че ни се полага малка преднина — пакостливо прошепна младата жена и двамата с Дризт се втурнаха да бягат.

Миг по-късно Гуенивар отново изрева, все още от върха на скалата. Пътеката бе сравнително чиста и елфът бързо изпревари Кати-Бри. Само че тя бе млада и силна, и нямаше никакво намерение да се предава — неслучайно бе отгледана от раса, която се славеше със своята упоритост и несломим дух.

— Няма да ме победиш толкова лесно! — извика тя, но вместо отговор до ушите й достигна само веселият смях на скиталеца.

Той обаче не можа да се радва дълго време на преднината си — когато сви зад поредния завой, откри, че дръзката Кати-Бри бе избрала по-пряк път и сега с лекота подскача между купчинка натрошени камъни на десетина метра пред него.

Надпреварата започваше да става сериозна. Дризт наведе глава и побягна с такава главоломна бързина по неравната, камениста пътека, че за малко не се блъсна в едно дърво. Кати-Бри също препускаше лудешки и засега успяваше да удържа преднината си.

Гуенивар изрева за трети път — все още от скалата — и двамата й приятели веднага разбраха, че тя им се присмива добродушно.

И наистина, бяха минали само няколко секунди, когато покрай главата на Дризт профуча черна ивица. Миг по-късно пантерата бе задминала и Кати-Бри — толкова мълниеносно и безшумно, че в началото младата жена дори не разбра, че вече не е първа.

Не след дълго Гуенивар поизостана нарочно и Кати-Бри си възвърна водачеството… само за да го изгуби почти веднага, когато скиталецът мина напряко и я изпревари. Това продължи още доста време — момичето и елфът се потяха здравата, а Гуенивар просто здравата се забавляваше.

Напълно изтощени (поне Дризт и Кати-Бри, пантерата дори не се бе задъхала), тримата приятели най-сетне спряха, за да си починат. Избраха си неголямо сечище, обградено от високи скали от север и изток и стръмна клисура от юг. От едрите камъни, разпръснати наоколо, щяха да станат прекрасни столове, а в средата имаше дори импровизирано огнище, направено не от кого да е, а от самия Дризт, който често лагеруваше тук по време на своите скитания.

Кати-Бри се отпусна на един от камъните, а елфът се зае да накладе малък огън. В далечината пред себе си младата жена видя струйки дим да се вият лениво в кристалночистия въздух над Заселническа твърдина. Тази гледка й подейства доста отрезвяващо, защото й припомни за какво всъщност са тук и колко сериозно е положението, нещо, което като че ли бе забравила, докато се наслаждаваше на хубавата утрин. Ако Мрачните дойдеха, с подобни весели надпревари щеше да бъде свършено.

Тънките струйки дим върнаха мисълта й към човека, който бе довел коравите варвари чак от Долината на мразовития вятър, човека, за когото тя се канеше да се омъжи, преди една йоклола, най-приближената слугиня на скверната Кралица на паяците, неочаквано да прекъсне младия му живот. И Кати-Бри, и Дризт, носеха известна отговорност за смъртта на Уолфгар, ала не чувство за вина изпитваха те в този миг. Скиталецът също бе забелязал дима и сега стоеше и се взираше в него, потънал в тъжни мисли.

По лицата им вече нямаше усмивки — отново и отново си припомняха многобройните случаи, когато си бяха организирали подобни приятелски надпревари… само че тогава в тях участваше и русокосият варварин, който не можеше да минава през тесните процепи, където те се провираха с лекота, но пък наваксваше с гигантските си крачки.

— Де да можеше… — Кати-Бри не довърши, но Дризт прекрасно знаеше какво има предвид, защото и той изпитваше същото.

— Мъжете от Заселническа твърдина щяха да се бият много по-добре, ако начело им стоеше Уолфгар, син на Беорнегар — съгласи се той и сърцата им се свиха от болка — всичко щеше да бъде по-хубаво, ако можеха да го споделят с Уолфгар.

Това беше. Дризт го бе изрекъл на глас и сега нямаха какво повече да си кажат. Обядваха в пълно мълчание, дори Гуенивар лежеше съвсем неподвижно, без да издава звук.

Мислите на Кати-Бри се върнаха назад към времето, когато още живееха в Долината на мразовития вятър. Струваше й се, че отново вижда пред себе си Грамадата на Келвин, единственото възвишение, което разнообразяваше иначе монотонната сивота на равната тундра. Колко много си приличаха двете места, обгърнати от един и същ кристалночист, изпълнен с живот въздух! Колко далече бяха стигнали всички те — Дризт, Бруенор, Риджис, Гуенивар и, разбира се, Уолфгар! И то за толкова кратко време, което обаче по приключенията и опасностите, по вълненията и добрите дела, с които беше изпълнено, се равняваше сякаш на цял живот. Заедно, те бяха непобедими.

Или поне така си мислеха.

Кати-Бри бе видяла повече, отколкото мнозина старци на преклонна възраст, а бе едва на двадесетина години. Тя минаваше през живота тичешком, със същата лека, одухотворена стъпка, с която се спускаше по стръмната планинска пътечка, безгрижна и дръзка, и с чувството, че е безсмъртна.

Почти.