Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (2)

Пролог

Тя беше прекалено красива, за да броди из този слой на Бездната, където тихото клокочене на зловонна тиня не спираше и за миг, удавяно единствено от валмата оловносив пушек, които се кълбяха неспирно над мочурищата. С изваяните си, деликатни черти и абаносовочерна кожа, тя сякаш не бе живо същество, а изящна обсидианова статуя, излязла изпод ръцете на древен скулптор.

Страховитите твари, които пъплеха наоколо или пореха небето с прилеповите си криле, следяха всяко нейно движение и нито за миг не я изпускаха от поглед. Дори най-едрите и силни чудовища, които с лекота можеха да срутят цели градове, гледаха да стоят далече от нея — външният вид, отдавна бяха научили те, често пъти бе измамен. Прекрасната жена, която изглеждаше така крехка сред ужасяващите обитатели на Бездната, можеше само за миг да унищожи десетки от могъщите демони, които я наблюдаваха скришом.

Те го знаеха не по-зле от нея и затова се разбягваха във всички посоки, щом я зърнеха да приближава. Защото това бе Лолт, Кралицата на паяците, богиня на мрачните елфи. Тя бе въплъщение на първичен хаос и разруха, чудовище, скрито зад нежно лице.

Постепенно из тресавищата около нея започнаха да се появяват неголеми островчета, покрити с гигантски гъби. Лолт стъпваше толкова леко, че бълбукащата тиня не успяваше да измокри дори връхчетата на изящните и черни пантофки. Видя не един и двама от най-могъщите обитатели на тази равнина (сред тях имаше дори няколко танари) да спят между огромните гъби и грубо ги разбуди. Всеки път чудовищата скачаха от сън разярени и готови да разкъсат дръзкия натрапник и всеки път въздъхваха с облекчение, когато опасната богиня ги оставеше на мира, след като им зададеше един-единствен въпрос.

— Къде е той? — питаше тя и макар че никой не можеше да й каже точно, отговорите им бавно, но сигурно насочваха стъпките й, докато най-сетне я отведоха при страховития демон, когото търсеше огромен двукрак танари с кучешка муцуна, рога на бик и големи прилепови крила на гърба. Подпрял брадичка е ръка, звярът седеше в издълбаното пънче на една гигантска гъба и отегчено се почесваше с мръсните си, закривени нокти. От време на време изплющяваше с многоглавия камшик, който стискаше в другата си ръка, и го стоварваше върху гърба на един от по-низшите демони, имал нещастието да се превърне в „развлечението“ му за деня.

Окаяното създание жално изскимтя, но това само накара мъчителят му да го удари отново.

Внезапно чудовището се сепна и рязко вдигна глава. Кървавочервените му очи напрегнато се взряха в оловносивия пушек, който тегнеше между пънчетата на гъбите. Там имаше нещо, усещаше той с цялото си същество, нещо могъщо и зло.

Миг по-късно Лолт излезе от мътната прегръдка на дима и се приближи към него, най-страховития танари в този слой на Бездната, без дори да трепне.

От гърдите на демона се откъсна гърлено ръмжене, зла усмивка разкриви лицето му и той жадно преглътна, докато изучаваше съблазнителната „хапка“, която съвсем сама му падаше в ръцете. В началото я помисли за елфическа жрица, имала злощастието да се отдалечи твърде много от Материалната равнина и да се озове право в бърлогата му. Трябваха му само няколко мига, за да осъзнае грешката си.

Щом разбра кого всъщност вижда пред себе си, той скочи на крака и огромното му четириметрово туловище се извиси над дребничката натрапница.

— Сядай, Ерту! — нареди Лолт и нетърпеливо махна с ръка. — Не съм дошла, за да те унищожа.

Гордият танари изръмжа сподавено, ала не посмя да се приближи повече — твърде добре знаеше, че тя наистина може да го убие с едно махване на ръката си. В жалък опит да спаси поне частица от достойнството си, той остана прав.

— Сядай! — яростно повтори Кралицата на паяците и с едно мълниеносно движение, което Ерту дори не успя да забележи, го запрати обратно на земята.

Разкъсван от безсилен гняв, той започна да бичува злощастната си жертва с удвоена ярост.

— Какво търсиш тук? — гърленият му глас внезапно изтъня и застърга като нокът върху плоча за писане.

— Чу ли за безредиците в Пантеона? — попита Лолт.

Демонът не отговори веднага. Разбира се, че знаеше какво се случва — боговете се караха, бореха се за власт и често използваха някои от по-низшите същества като пионки в своите съзаклятия. В подобни времена много от обитателите на Бездната (дори могъщи танари като него), обикновено ставаха неохотни участници в политическите им междуособици.

А както вече се досещаше (и опасяваше) — именно това бе на път да му се случи сега.

— Задават се дни на люти битки, когато боговете ще трябва да плащат за собственото си безразсъдство — обясни тя.

Ерту се изсмя — груб, стържещ кикот, който накара Лолт да го изгледа недоволно.

— Нима това те тревожи, теб — върховната повелителка на хаоса? — попита той.

— Онова, което ни очаква този път, вероятно ще се окаже свръх силите на мнозина от нас, навярно дори и на мен — отвърна тя. — Аз самата нямам нищо против да наблюдавам отстрани как глупците от Пантеона губят властта и жалката си гордост, а някои тях и живота си, ала всяко божество, което не внимава достатъчно, рискува да се окаже въвлечено в безредиците.

— Лолт никога не се е славила със своята предпазливост — сухо вметна Ерту.

— Лолт никога не е била глупачка — поправи го тя.

Демонът кимна и се облегна в издълбаното гъбено пънче, размишлявайки над думите й.

— Какво общо имам аз с всичко това? — проговори най-сетне — като танари, той не беше божество и не черпеше силите си от молитвите, отправени към него.

— Мензоберанзан — отвърна Лолт без колебание.

Ерту наклони уродливата си глава на една страна и я изгледа учудено. Мензоберанзан, прословутият град на Мрачните, мястото, където бяха събрани най-много от нейните поклонници?

— Там вече цари хаос — поясни Кралицата на паяците.

— И той несъмнено е твое дело — подсмихна се демонът.

Лолт дори не се опита да го отрече.

— Ала това крие и своите опасности — продължи тя. — Ако бъда засегната от безредиците в Пантеона, молитвите на моите жрици ще останат нечути.

— Нима очакваш аз да се погрижа за това? — слиса се Ерту.

— Правоверните ще имат нужда от закрила.

— Но аз не мога да сляза в Мензоберанзан! — изрева той, давайки воля на гнева, който го бе разяждал през цялото това време на изгнаничество от Материалната равнина.

Мензоберанзан се намираше в Подземния мрак на Фаерун и макар от Повърхността да го деляха стотици мили яка скала, той си оставаше част от Материалната равнина. Преди няколко години Ерту бе откликнал на призива на един незначителен магьосник от Фаерун и се бе задържал там известно време, в опит да се сдобие с Креншинибон, кристален отломък, надарен с извънмерно могъщество, останка от една отдавна отминала епоха на велики заклинате ли и страховити магии. А колко малко не му бе достигнало, за да го притежава! Беше проникнал в кулата, която Креншинибон бе създал по свое подобие, и се бе съюзил с тогавашния му господар — жалък човек, след чиято смърт той най-сетне щеше да сложи ръка на така жадуваното съкровище. Ала точно тогава демонът срещна един мрачен елф, беглец от същия този Мензоберанзан, който боготвореше Лолт и за който тя искаше да го накара да се погрижи!

Дризт До’Урден беше надвил Ерту, а за един танари всяко поражение, понесено в Материалната равнина, означаваше стогодишно изгнание в Бездната.

Демонът вече трепереше от едва сдържана ярост и Лолт направи крачка назад, готова да го посрещне, ако се осмели да я нападне.

— Прав си, ти не можеш да отидеш там — съгласи се тя. — Но твоите слуги могат. Ще се погрижа между двете равнини винаги да има отворен портал, дори ако се наложи да изпратя всичките си жрици да го поддържат.

Свирепият рев на Ерту заглуши последните й думи.

Кралицата на паяците прекрасно разбираше какво го измъчва — за един демон нямаше по-голяма наслада от това да броди на воля из Материалната равнина и да си играе със слабите души на тамошните раси и още по-слабите им тела. Лолт го разбираше, ала не му съчувстваше. Злата богиня не знаеше що е съчувствие.

— Нима мога да ти откажа! — горчиво рече Ерту и изпъкналите му, кървясали очи злобно се присвиха.

Прав беше — за да си осигури помощта му, на Лолт й бе достатъчно да му предложи в замяна собствения му живот. Само че тя бе прекалено умна, за да постъпи така. Ако сега използваше сила и заплахи, за да подчини Ерту на волята си, а после се окажеше въвлечена в надвисналата буря, той можеше да се измъкне от властта й и дори да се обърне срещу нея. Богинята на Мрачните бе невъобразимо зла и безмилостна, ала наред с това беше и умна, и вече бе приготвила меда, с който да примами тази муха.

— Не те заплашвам — искрено отвърна тя. — Правя ти предложение.

Демонът не я прекъсна, ала яростта и отегчението от годините, прекарани в изгнание, заплашваха да вземат връх и да го накарат да избухне.

— Имам подарък за теб, Ерту — измърка тя. — Дар, който ще ти позволи да сложиш край на прокудата, наложена ти от Дризт До’Урден.

Демонът дори не се опита да скрие недоверието си:

— Няма дар, нито магия, която да ме освободи от изгнаническите окови! — изръмжа той. — Единственият, който е в състояние да го стори, е онзи, който ме изпрати в Бездната.

Лолт кимна — дори една богиня не можеше да наруши това правило.

— Именно! — възкликна тя. — С подаръка, който ти предлагам, Дризт сам ще поиска да се върнеш в Материалната равнина, там, където ще може да се добере до теб.

Ерту все още не изглеждаше особено убеден.

Кралицата на паяците вдигна ръка и стисна изящните си пръсти в юмрук. Гъстата тиня заклокочи от мощния взрив, който последва; оловносивата пелена се вдигна за миг, отстъпвайки място на водопад от пъстроцветни искри; разнесе се страховит тътен.

Окаян и прекършен, със сведена глава (на Лолт никога не й трябваше много време, за да сломи гордостта на пленниците си), той излезе от мъглата. Ерту не го познаваше, но не му бе никак трудно да се досети колко ценен е дар като този.

Кралицата на паяците стисна юмрук за втори път и затворникът отново изчезна под мрачния покров на дима.

Демонът подозрително се взря в гостенката си. Не можеше да отрече, че интересът му е пробуден, ала прекрасно знаеше, че всеки, посмял да се довери на подлата богиня на Мрачните, рано или късно плаща прескъпо за глупостта си. Само че примамката бе прекалена съблазнителна, за да й устои. Кучешката муцуна бавно се разтегна в жестока, уродлива усмивка.

— Грижи се за Мензоберанзан — рече Лолт и махна към масивното пънче на една от близките гъби, което бързо избледня, отрази сивите валма, кълбящи се наоколо, и им показа образ от прочутия елфически град. — Ролята ти в цялата тази история ще бъде малка, ала жизненоважна. Не ме разочаровай, могъщи Ерту!

Думите й бяха не толкова молба, колкото и предупреждение, усети демонът.

— А подаръкът? — попита той.

— Когато всичко се оправи — отвърна Лолт и по лицето на Ерту отново пробяга сянка на съмнение. — Дризт До’Урден е просто една дреболия — опита се да го успокои богинята. — Домът Н’а’шезбаернон вече не съществува и той не означава нищо за мен. Все пак, ще ми бъде забавно да видя как великият Ерту му отмъщава за всички неудобства, които ми причини.

Само че демонът съвсем не бе глупав. Думите на Лолт звучаха убедително, ала той не можеше току-така да пренебрегне факта, че не друг, а тя, страховитата Кралица на паяците, повелителка на хаоса и разрухата, му прави тези изкусителни предложения.

Не можеше да пренебрегне и факта, че подаръкът й му даваше възможност да се спаси от скуката.

Тук, в Бездната, той можеше да пребива по хиляда от по-слабите демони на ден, да ги измъчва и да ги накара да пълзят в краката му. Но дори да го правеше непрекъснато, в продължение на милион години, пак не би изпитал същото удоволствие, което щеше да му донесе един-единствен час в Материалната равнина, прекаран в сеене на болка сред онези, които с нищо не бяха заслужили скверната му злост.

Огромният танари се съгласи.