Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (15)

Глава 13
Възстановяване

— Внимателно! — с изтънял от притеснение глас прошепна Фрет, докато наблюдаваше как скиталецът остъргва последните остатъци от мехлема, събрали се в гънките край врата на статуетката. — Моля те, внимавай!

Разбира се, че Дризт внимаваше! Внимаваше така, сякаш животът му зависеше от това. Колкото и ценна да бе ониксовата фигурка в очите на Фредегар, тя несъмнено бе хиляди пъти по-скъпа за елфа, който обичаше пантерата от цялото си сърце и я нареждаше сред най-добрите си приятели. Никога досега не се бе нагърбвал с по-сериозна задача, никога не бе впрягал нито ума, нито ятаганите си в нещо толкова важно. Инструментът, който използваше в деликатната си работа (беше го получил от Фрет), бе тънка сребърна пръчка с тъп и леко закривен връх.

Поредното парченце от засъхналото лепило се отчупи от врата на статуетката, откривайки цял сантиметър от блестящата черна материя. Блестяща и съвършено гладка, без нито една пукнатина по нея, обнадеждено забеляза Дризт. Мехлемът бе слепил фигурката толкова изкусно, че сега на мястото, където мечът я бе посякъл, не се виждаше дори драскотина.

Скиталецът си наложи да потисне вълнението си, тъй като то неминуемо щеше да го накара да прибърза и да допусне някоя грешка. Трябваше да действа много бавно и много предпазливо. Обиколката на врата надали имаше и десет сантиметра, ала и двамата с Фрет смятаха, че работата ще отнеме цялата сутрин.

Дризт направи крачка назад и показа на джуджето почистената до този момент площ. Фредегар я огледа от всички страни и усмихнато кимна — вярата му в магията на лейди Алустриел и способността й да оправи последиците и от най-страшната трагедия, беше непоклатима.

Той окуражително потупа елфа по рамото и се отдръпна. Дризт отново се залови за работа, внимателно и съвсем бавно, всеки път отделяйки по една съвсем миниатюрна люспичка от засъхналото лепило.

По пладне вратът на фигурката най-сетне беше напълно почистен. Скиталецът бавно завъртя скъпоценния предмет в ръцете си, изучавайки мястото, където мечът на Кати-Бри го бе разсякъл на две. След като се увери, че няма нито драскотина, нито следа от магическото вещество, с което я бяха слепили; той хвана статуетката за главата, пое си дълбоко дъх и я вдигна във въздуха така, че цялата й тежест да падне върху повреденото допреди малко място.

Нищо не се случи. Дризт я тръсна с все сила, ала фигурката остана все така непокътната.

— Споено е също толкова здраво, колкото и всяка друга част от тялото — увери го Фрет. — Бъди спокоен — статуетката е досущ както преди.

— Така е — съгласи се Дризт. — Ала дали и магията се е завърнала?

На този въпрос джуджето не знаеше какво да отвърне.

— Истинското изпитание ще бъде, когато отпратя Гуенивар у дома й — продължи скиталецът.

— Или когато опиташ да я повикаш обратно в Материалната равнина.

Тези думи стреснаха елфа. Фредегар беше прав, каза си той. Нищо чудно да успее да отвори междупространствен портал, който да отведе пантерата в Звездната равнина, а след това да открие, че повече не може да я призове при себе си. Въпреки това мисълта да задържи Гуенивар при себе си, изобщо не му мина през ума. Наистина, тя нямаше да умре (очевидно можеше да остава в Материалната равнина колкото си поиска), ала нито физическото, нито душевното й състояние беше добро. Напълно изтощена, тя не можеше да си намери място; някога железните й мускули сега бяха отпуснати и безжизнени; очите й непрекъснато се затваряха, ала леката дрямка, в която често потъваше, не й носеше така жадуваната отмора.

— Ще я отпратя у дома — твърдо отсече елфът. — Вярно е, в живота ми ще остане огромна празнина, ако никога повече не я видя, ала дори това е по-добро от мъчителното съществувание, което Гуенивар е принудена да води сега.

И така, стиснал черната статуетка в ръка и следван от Фредегар, Дризт се отправи към своята стая. Както обикновено, пантерата лежеше пред огнището, мъчейки се да сгрее изнемощялото си тяло на топлината от пламъците. Без да се поколебае и за миг, господарят й отиде при нея и постави магическия предмет на пода. Изнуреното животно едва-едва повдигна глава.

— Лейди Алустриел и мъдрият й съветник ни се притекоха на помощ, Гуенивар, — нежно започна той, но после, при мисълта, че това може да е последният път, когато вижда скъпата си приятелка, гласът му изневери.

Умното животно усети тревогата му и като събра всичката си останала сила, успя да седне и да погледне коленичилия Дризт в очите.

— Време е да се върнеш у дома, приятелко — прошепна той.

Гуенивар се поколеба, чудейки се каква ли бе причината за очевидното му притеснение. Тя също почувства (по-скоро заради неговите думи и тъгата в очите му, отколкото заради статуетката, която й изглеждаше досущ както преди), че този път раздялата може да е завинаги.

Ала вече не бе в състояние да промени нищо — прекалено изтощена бе, за да се опитва да устои на магията, която я зовеше обратно в Звездната равнина. Бавно и несигурно, тя се изправи и олюлявайки се, започна да обикаля около фигурката.

Миг по-късно Дризт, едновременно развълнуван и уплашен, видя как тялото й започва да избледнява и постепенно отстъпва място на сива мъгла.

Щом и последното валмо се разсея, той вдигна вълшебния предмет и се поуспокои, когато усети, че той е все така хладен и че каквото и да бе станало предишния път, очевидно не се случваше отново. Внезапно осъзна колко неразумно е постъпил и лавандуловите му очи се разшириха от ужас.

— Какво има? — учуди се Фрет.

— Мечът на Кати-Бри не е у мен! — прошепна той. — Ако нещо в междупространствения тунел се обърка…

— С магията отново всичко е наред — успокои го Фрет. — Както в статуетката, така и в целия свят. С магията всичко е наред.

Дризт притисна фигурката до гърдите си. Нямаше никаква представа къде може да е Кати-Бри и единственото, което му оставаше да направи, бе да чака и да се надява.

* * *

Бруенор седеше на трона си, ала за разлика от Риджис, който бе застанал до него, не изглеждаше особено въодушевен. Полуръстът вече се бе срещнал с гостите, които всеки момент щяха да бъдат тържествено въведени при краля — със своето вродено любопитство, той винаги се радваше да види ексцентричните харпъловци от Дългата седловина. Четирима от тях сега се намираха в Митрил Хол, четирима магьосници, които можеха да играят много важна роля в защитата на джуджешката твърдина… разбира се, ако преди това неволно не я сринеха до основи.

Това бяха рисковете, които грозяха всеки, захванал се да върши нещо заедно с харпъловци.

Четиримата гости се втурнаха в залата, като замалко не стъпкаха горкото джудже, което вървеше пред тях, за да обяви появата им. Разбира се, Харкъл, чиито очи се бяха озовали в Митрил Хол преди него, също беше тук, с превръзка на очите и воден от пълничкия Регуелд, който пък беше пристигнал, яхнал причудлив жребец с глава на кон и задница на жаба. Съвсем подходящо, магьосникът го бе нарекъл Скокльо.

Нито Риджис, нито Бруенор познаваха третия магьосник, а и той не сметна за необходимо да се представи, само изръмжа и им кимна.

— Аз съм Белла дон Дел Рой Харпъл — тържествено обяви четвъртият посетител — нисичка, но доста красива млада жена, чиито очи като че ли никога не гледаха в една и съща посока.

И двете бяха зелени, ала докато едното гореше с ярък вътрешен плам, другото бе мътно и някак сивкаво. Това обаче, вместо да я загрозява, само й придаваше още по-екзотичен вид.

Едно от имената й бе познато на Бруенор и той се досети, че Белла трябва да бе водачката на малката групичка.

— Дъщеря на Дел Рой, главния магьосник в Бръшляновото имение? — попита той, при което дребничката жена се поклони толкова ниско, че дългата й руса коса докосна пода.

— Приеми почитанията на всички в Дългата седловина, о, кралю Бруенор! — подобаващо заяви тя. — Твоят зов за помощ не остана нечут!

„За съжаление“, каза си джуджето, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.

— Заедно с мен дойдоха и…

— Харкъл и Регуелд! — намеси се Риджис, който познаваше двамата магьосници от предишното си посещение в имението. — Добра среща! Радвам се да чуя, че опитите ви да кръстосате жаба и кон най-сетне са се увенчали с успех.

— Казва се Скокльо! — отвърна Регуелд с толкова щастлива усмивка, каквато рядко озаряваше обикновено мрачното му лице.

Това бе гледка, която си заслужава да се види, нетърпеливо си помисли полуръстът.

— Аз съм дъщерята на Дел Рой — натърти Белла й го погледна накриво. — Бих те помолила да не ме прекъсваш отново, иначе ще бъда принудена да те превърна в нещо, което Скокльо с удоволствие би хапнал.

Искриците, които играеха в тъмнозеленото й око, както и тези, които проблясваха в сивите очи на полуръста, красноречиво говореха, че заплахата съвсем не е сериозна. Все пак Риджис я послуша, тъй като най-неочаквано бе обзет от огромно желание да не си разваля отношенията с Белла. Тя бе висока около метър и приятно закръглена… всъщност донякъде приличаше на самия Риджис, с изключение на това, че никой не можеше да отрече женствеността й. Поне той не можеше.

— Третият ми спътник е Бидърду — продължи Белла и двамата приятели веднага разбраха защо непознатият магьосник отвърна на това представяне със звучен лай.

Бруенор простена, а Риджис се разсмя и плесна с ръце. Когато преди време бяха минали през Дългата седловина в търсене на Митрил Хол, Бидърду, „благодарение“ на една несполучлива отвара, се бе превърнал в семейното куче на харпъловци.

— Трансформацията все още не е съвсем завършена — извинително рече Белла и плесна Бидърду по врата, за да го накара да си прибере езика.

Харкъл, който вече не издържаше, шумно си прочисти гърлото и нетърпеливо запристъпя от крак на крак.

— Но, разбира се! — възкликна Бруенор и изсвири, при което един прислужник излезе от близката стая, понесъл двете очни ябълки, по една във всяка ръка.

За негова чест трябва да кажем, че се отнасяше наистина внимателно с тях, опитваше се да не ги тръска твърде много и ги държеше обърнати към магьосника.

— Колко се радвам да се видя отново! — доволно въздъхна Харкъл и се завъртя, с намерението да отиде при очите си, но вместо това се насочи право към вратата, през която бе влязъл преди малко.

— Не, не! — скара се сам на себе си той и описа пълен кръг, мъчейки се да се ориентира, което не бе никак лесно, като се имаше предвид, че очите му го наблюдаваха от другия край на стаята.

Бруенор простена още по-отчаяно.

— Толкова е объркващо — оплака се Харкъл, когато Регуелд го сграбчи за раменете и се опита да го обърне в правилната посока. — А, да! — доволно рече той и отново се насочи към вратата.

— На другата страна! — раздразнено извика Регуелд.

Бруенор разбра, че се налага да поеме нещата в свои ръце и като взе двете очи от прислужника, ги вдигна така, че да виждат собствената му смръщена физиономия.

Стреснат, Харкъл неволно изпищя.

— Хей ти! — изрева джуджето. — Завърти се обратно!

Магьосникът стори каквото му казаха и се обърна с лице към Бруенор.

Кралят хвърли поглед към Риджис, подсмихна се и запрати една от очните ябълки към Харкъл. Миг по-късно втората я последва, въртейки се лудешки във въздуха.

Нещастният вълшебник отново изпищя и припадна.

Регуелд улови едно от очите, а Бидърду скочи към другото с широко отворена уста. За щастие Белла го изпревари, но въпреки това окото се изплъзна между пръстите й и се търкулна по пода.

— Това не беше редно, кралю Бруенор! — смъмри го дъщерята на Дел Рой. — Това беше…

Тук тя не издържа повече и се присъедини към веселия смях на спътниците си (макар кикотът на Бидърду подозрително да приличаше на ръмжене). Риджис също прихна, разсмя се и Бруенор, ала само за миг. При цялата комичност на ситуацията, кралят не можеше да забрави, че тези, често пъти забележително непохватни вълшебници, вероятно щяха да бъдат единствената му магическа защита срещу армията на Мрачните.

Мисъл, която съвсем не бе приятна.

* * *

Дризт напусна Митрил Хол призори на следващия ден. Предишната нощ бе видял далечен лагерен огън на един от склоновете и знаеше, че край него седи Кати-Бри. Все още не бе опитал да повика Гуенивар и сега отново устоя на желанието да го стори, напомняйки си, че трябва да решава проблемите един по един.

Онзи, с който възнамеряваше да се занимае сега, бе Кати-Бри и по-специално — нейният меч.

Откри я зад един от многобройните завои, в сенките, легнали между два големи скални блока. Намираше се точно под него, върху неголяма равна тераска, която гледаше към обширните, хълмисти земи на изток от Сребърните зали. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта пред нея и лъчите я обгръщаха така, че скиталецът виждаше само очертанията на тялото й. С изящество и впечатляваща ловкост, тя се упражняваше, описвайки дъга след дъга със своя меч. Дризт приседна на земята и одобрително се загледа в танца й. Сам той й бе показал тези удари и, както винаги, тя ги бе овладяла до съвършенство. Това би могло да бъде неговата собствена сянка, помисли си той, впечатлен от точните й, хармонични движения.

Не я прекъсна, не само защото знаеше колко важно е за нея да се упражнява, а и понеже гледката му доставяше истинско удоволствие.

Най-сетне, след около двадесетина минути, младата жена си пое дъх и се протегна, наслаждавайки се на топлите утринни лъчи.

— Отлично! — поздрави я Дризт и заслиза към нея.

Кати-Бри подскочи от изненада и рязко се обърна, а по лицето й пробягаха чувства на неудобство и раздразнение.

— Трябва да предупреждаваш, когато наблюдаваш така едно момиче — рече вместо поздрав.

— Натъкнах се на теб по случайност — излъга елфът. — Щастлива случайност.

— Забелязах, че гостите от Дългата седловина пристигнаха вчера — каза тя. — Говори ли вече с тях?

Дризт поклати глава:

— Сега те не са важни — обясни той. — Ти си тази, с която трябва да говоря.

„Това май е сериозно“, помисли си Кати-Бри, й се накани да прибере оръжието в ножницата си, но спря, когато видя, че скиталецът й дава знак да не го прави.

— Става въпрос за меча ти — обясни той.

— Казид’еа? — учуди се младата жена.

— Какво? — още по-учудено попита Дризт.

— Така се казва — обясни тя и вдигна острието, което отново бе окъпано в червено сияние. — Казид’еа.

Скиталецът знаеше думата, тя беше на неговия език! Означаваше „сека“ или „посичащия“ и наистина бе подобаващо име за меч, който бе в състояние да среже яка скала. Ала откъде я бе научила Кати-Бри?

— Той сам ми каза — отвърна тя на неизречения му въпрос.

Поуспокоен, Дризт кимна. Всъщност, не беше особено изненадан — и сам бе усетил, че оръжието е надарено със свой собствен разум.

— Казид’еа — повтори той, после откачи Сиянието от кръста си, обърна го и го подаде на Кати-Бри.

Тя се взря в него, без да разбира какво става.

— Така е справедливо — обясни той. — Сиянието в замяна на Казид’еа.

— Но ти предпочиташ ятагана — недоумяваше младата жена.

— Ще се науча да се бия с един меч и един ятаган — увери я той. — Приеми предложението ми. Казид’еа сам ме помоли да му стана господар и не искам да му откажа. Смятам, че е правилно двамата с него да бъдем заедно.

Изненадата на Кати-Бри отстъпи място на открито недоверие — и за миг не можеше да допусне, че Дризт иска това от нея! Беше прекарала дни — не, седмици! — сама в планината, упражнявайки се с този меч, опитвайки се да го разбере и да установи връзка с него.

— Забрави ли какво се случи в моята стая? — суровите думи на елфа я накараха да се изчерви.

Дали бе забравила? Разбира се, че не беше… и все още се чувстваше като пълна глупачка заради начина, по който се бе предложила (или по-скоро мечът й, използвайки тялото й, се бе предложил) на Дризт.

— Дай ми оръжието — продължаваше да настоява скиталецът, протягайки дръжката на Сиянието към нея. — Двамата с него трябва да се бием заедно.

Вместо да се подчини, Кати-Бри още по-здраво стисна Казид’еа и притвори очи. На елфа, който я наблюдаваше по-внимателно отвсякога, му се стори, че говори с меча си.

Когато тъмносините очи отново го погледнаха, той посегна към оръжието й, но (за негова изненада и задоволство) острието подскочи във въздуха и го одраска.

— Мечът вече не те иска! — почти изръмжа младата жена.

— Нима ще ме удариш? — попита скиталецът и думите му я накараха да се овладее.

— П-п-просто защитна реакция — заекна тя, опитвайки да се извини.

Реакция, повтори Дризт наум, и то точно реакцията, която се бе надявал да предизвика. Казид’еа бе готов да отстоява правото й да го владее, беше отхвърлил онзи, за когото копнееше допреди дни, за да остане с истинската си господарка.

Бърз като мълния, елфът окачи Сиянието на кръста си и се усмихна.

— Това беше изпитание — досети се Кати-Бри. — Ти току-що ме провери!

— Трябваше да го сторя.

— Дори не си помислял да ми вземеш оръжието — повиши глас тя, усещайки как в гърдите й се надига раздразнение. — Даже и да бях приела предложението ти…

— Щях да го взема — искрено отвърна приятелят й. — Щях да го взема и да го сложа на сигурно място, в Залата на Думатоин.

— А после щеше да си прибереш Сиянието! — продължи Кати-Бри. — Ти, безсрамен лъжец такъв!

Дризт се замисли за миг, после сви рамене и кимна в знак на съгласие.

Младата жена сви устни и ядосано тръсна глава, при което червеникавокафявите й къдри се посипаха по раменете й.

— Казид’еа просто знае, че аз съм по-добрият боец от двама ни — убедено заяви тя.

Дризт избухна във весел смях.

— Извади оръжията си тогава! — Кати-Бри не искаше да отстъпи и дори зае нападателна позиция. — Нека ти покажа на какво сме способни аз и моят меч!

Без да спира да се усмихва, скиталецът свали двата ятагана от кръста си. Това бяха последните, решаващите изпитания, които щяха да покажат дали младата жена наистина бе наложила волята си върху опасното оръжие.

Звън на метал огласи кристалночистия утринен въздух; двамата приятели започнаха да обикалят в кръг, а от устата им излизаха облачета пара. Много скоро след началото на битката, Дризт свали защитата си, предоставяйки на съперницата си отлична възможност да го победи.

Казид’еа политна към тялото му, ала спря още преди да го бе докоснал.

— Направи го нарочно! — отсече Кати-Бри, докато отскачаше назад, без да разбира, че с отказа си да нанесе удар, тя и мечът й бяха издържали и второто изпитание.

Оставаше още само едно.

Без да каже нищо, Дризт отново приклекна. Този път не носеше магическите предпазители, както младата жена не пропусна да забележи, значи съвършената хармония на движенията му нямаше да бъде нарушена. Въпреки това Кати-Бри се хвърли в атака, давайки всичко от себе си, докато слънцето бавно се показа на хоризонта и запълзя по небесния свод.

Биеше се от все сърце, но изобщо не можеше да се мери с елфа. Всъщност, отдавна не помнеше да го е виждала да се бори с такава жар. Когато всичко свърши, тя се озова седнала на земята, Посичащия лежеше на няколко метра от нея, а двата ятагана почиваха върху раменете й.

Дризт се опасяваше, че Казид’еа ще се разяри, задето господарката му е била победена толкова лесно, затова се отдръпна от Кати-Бри и отиде при падналото й оръжие. Наведе се, за да го вдигне, но ръката му замръзна на сантиметри от него.

Нямаше я вече дръжката, изваяна във формата на глава на еднорог, отишъл си бе и демонският образ, който ефесът приемаше в десницата на Дантраг Баенре. На тяхно място сега се виждаше гладкото, мускулесто тяло на бягаща котка, нещо като умалено копие на Гуенивар. Още по-многозначително бе присъствието на една древна руна — две напълно еднакви планини, символът на Пазителя на тайните, джуджешкия бог Думатоин. Богът на Бруенор и на Кати-Бри.

Скиталецът вдигна оръжието от земята и го задържа в ръка. Този път не усети нито враждебността, нито изгарящото желание, които срещаше досега от страна на Посичащия. В този миг Кати-Бри застана до него и му се усмихна, зарадвана от очевидното й у одобрение за дръжката, която си бе избрала.

Без да каже нищо, Дризт върна Казид’еа на истинския му господар.