Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Настъпващ хаос
Част втора

В баладите на странстващите певци то завинаги остана с името Смутното време — дните, когато боговете бяха изхвърлени от небесата и, въплътени в смъртни тела, слязоха на земята. Дните, когато кражбата на Съдбовните скрижали събуди разрушителния гняв на Ао, Повелителя на Боговете; когато магиите започнаха да се провалят и когато, в резултат на това, в обществените и религиозни йерархии, крепящи се именно на тях, настана хаос.

Десетки пъти съм срещал фанатизирани жреци, разказващи с благоговение как са срещнали божеството, което почитат; чувал съм екзалтирани излияния от устата на мъже и жени, убедени, че са видели със собствените си очи небесните господари. Мнозина се обърнаха към религията в онези размирни времена, подтиквани от несломимата увереност, че очите им най-сетне са прогледнали за светлината и истината, независимо колко мъглява е тя в действителност.

Аз не отхвърлям твърденията им и не се опитвам да поставям под съмнение значението на тези срещи. Напротив, радвам се за онези, които успяха да открият утеха насред хаоса; радвам се всякога, когато някой познае насладата от духовното пречистване.

Ала къде остава вярата?

Къде остават упованието и верността? Абсолютното доверие? Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство. Тя идва от сърцето и душата. Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя бог, то той превръща духовното в плътско, приравнява светостта с обикновената логика.

Аз имах щастието да докосна еднорог, това толкова рядко и невероятно същество, символа на Миелики, богинята, която царува в моето сърце. Това се случи, преди да започне Смутното време, но ако разсъждавах по същия начин като онези, които тръбят наляво и надясно, че са срещнали своите божества, въплътени в материални тела, можех да кажа същото. Можех да кажа, че съм докосвал Миелики, че тя е дошла при мен, там, на полянката край Прохода на мъртвите орки.

Онзи еднорог не бе Миелики и все пак тя беше в него, така както може да бъде открита и в изгрева и годишните времена, в птиците и катеричките, в могъщото прастаро дърво, видяло зората и залеза на безброй векове. Тя е част от листата, обрулени от полъха на есенния вятър, и от дълбоките снегове, затрупали скътаната между високи планински склонове долчинка; част е от уханието на прохладния нощен въздух, от блещукането на звездите и от далечния, скръбен вой на самотен вълк.

Не, аз не споря с онези, които твърдят, че са срещнали божество, въплътено в материално тяло, защото те не разбират, че самото му присъствие обезсмисля и обезценява вярата. Та нали ако истинските богове бяха толкова осезаеми и достижими, ние нямаше да бъдем същества със свободна воля, поели по пътя към извечната истина, а просто стадо овце, нуждаещи се от напътствията на пастира и неговите кучета, немислещи и непознати същинската вяра.

Невидимите напътствия съществуват, разбира се. Не така осезаеми, ала не по-малко истински, те могат да бъдат открити в онова, за което сърцето ни нашепва, че е добро и справедливо. Начинът, по който реагираме на чуждите постъпки, е най-вярното мерило за истинската стойност на собствените ни дела и, ако се нуждаем от недвусмислена проява на своя бог, от веществено доказателство, за да поемем по правилния път, то значи сме най-недостойни окаяници.

Смутно време? О, да! Дори нещо повече, ако решим да повярваме на разказите за всички тези божествени въплъщения, крачещи по белия свят в облик, подобен на нашия. Защото истината е една, постоянна и неизменна, и самата й природа прави тези многобройни (и така различни) прояви невъзможни.

Еднорогът не беше Миелики, ала в същото време беше. И аз убедено мога да кажа, че съм се докосвал до своята богиня. Не, не в някаква материална форма, нито в тялото на еднорога, а с начина, по който съм избрал да живея. Миелики е моето сърце. Аз следвам повелите й, защото те са същите като повелите на съвестта ми. Следвам я, защото Миелики е онова, което наричам истина.

Така е с голяма част от вярващите и, ако се вгледаме по-внимателно в пантеона на Царствата, ще открием, че повелите на „добрите“ богове всъщност доста си приличат, различен е само начинът, по който ги тълкуват отделните религии.

Що се отнася до останалите божества, онези, които насърчават хаоса и войната, божества като Лолт, Кралицата на паяците, обсебила сърцата на жриците, които управляват Мензоберанзан… те просто не си струва да бъдат споменавани. Те даряват само лична изгода, но не и познание, а всяка религия, която се основава на възможността за облагодетелстване, води единствено към задоволяване на дребнави светски страсти, но не и към духовно извисяване. Затова жриците на Лолт, колкото и голямо да е тяхното могъщество, всъщност са кухи, лишени от всякакъв смисъл и съдържание. Ив крайна сметка животът им, независимо до какви висоти са се издигнали, е празен — без любов и без радост.

Така че не ми говорете за богове, приели материален облик. Не ми натрапвайте доказателства, че само вашият бог е истинският бог. Аз не оспорвам вярата ви, нито я съдя, ала ако вие сторите същото с онова, което живее в сърцето ми, то такива осезаеми доказателства стават неуместни.

Дризт До’Урден

Глава 6
Провалени магии

Оръжията на Берг’иньон Баенре, Повелител на меча в първия дом на Мензоберанзан, описваха кръгове във въздуха с такава мълниеносна бързина, че съперникът му (редник, имал нещастието да извърши дребно провинение) усети как му се завива свят.

Група стражи от охраната на дома, добре обучени, макар и предимно мъже, бяха описали полукръг около двамата противници, мнозина техни другари наблюдаваха битката от седлата на лепливоноги подземни гущери, които бяха пръснати по отвесните стени на близките сталактити и на гигантските сталагмитени могили.

Войниците надаваха одобрителни възгласи всеки път, когато Берг’иньон (великолепен майстор на меча, макар повечето да смятаха, че не може да се сравнява с брат си, убития неотдавна Дантраг) успееше да нанесе удар на съперника си или пък избегнеше атаката му. Въпреки това, младият Баенре не пропусна да забележи колко вяли са виковете на бойците.

Прекрасно знаеше на какво се дължи това. В продължение на дълги години той бе оглавявал Гущеровия отряд на дома, най-елитните войници сред мъжете, които служеха в стражата на Баенре. След смъртта на Дантраг той бе поел и неговите задължения на Повелител на меча. Огромното напрежение, на което тези два поста го подлагаха, вече си казваше думата, освен това майка му зорко следеше и най-малкото му движение, и най-незначителното му решение. Всичко това неизбежно оказваше влияние върху постъпките му. Колко ли битки бе започнал през това време, колко ли подобни наказания бе наложил на подчинените си, откакто Дантраг бе мъртъв!

Противникът му замахна и макар ударът съвсем да не бе силен, замалко не проби защитата на разсеялия се Баенре. Мечът на Берг’иньон се стрелна напред и отклони острието на противника само миг, преди то да се забие в тялото му.

Зад гърба му някой шумно изпусна дъха си и той разбра, че част от войниците около него — може би дори всички! — се бяха надявали редникът да успее.

Подтикван от неприязънта на бойците си, Повелителят на меча изръмжа глухо и се хвърли в яростна атака. Нека ме ненавиждат, каза си той, нека ме мразят. Ала наред с това, те трябваше и да го уважават… не, не просто да го уважават. Трябваше да се боят от него!

Направи крачка напред, после още една и замахна, първо наляво, след това надясно. Съперникът му с лекота спря връхлитащите остриета — прекрасно познаваше това разиграване, в което Берг’иньон пристъпваше към него за миг и отново се дръпваше назад. Само че този път младият Баенре не се върна назад. Вместо това се приближи още повече, с високо вдигнати мечове.

Хванат натясно, редникът отбиваше ударите, но не можа да отстъпи достатъчно бързо и преди да успее да реагира, Берг’иньон приклещи оръжията му.

Войникът като че ли не бе в опасност (всъщност по-скоро имаше чувството, че най-неочаквано е получил възможност да си поеме дъх и да събере силите си), ала Баенре очевидно си бе наумил нещо. С гърлен рев той рязко изпъна ръце и го запрати назад. Още преди да си възвърне равновесието, провинилият се боец вдигна оръжие, готов да отбие нападението на командира си.

Такова обаче не последва.

Миг по-късно редникът се блъсна в оградата.

В цял Мензоберанзан надали имаше нещо по-забележително от шестметровата, подобна на паяжина ограда, която опасваше двора на първия дом. Сребристите й нишки, дебели колкото елфическа ръка, оформяха красиви, симетрични шарки, така сложни, сякаш бяха изтъкани от безброй паяци. Тя не можеше да бъде преодоляна по никакъв начин — нито с оръжие, нито с магия… с нищо, освен с един-единствен вълшебен предмет и той бе притежание на матрона Баенре. Всеки, имал нещастието да се докосне до някоя нишка, неизменно оставаше залепен за нея, пък бил той и най-могъщият демон от Бездната.

Очите на войника се разшириха от ужас, когато с всичка сила се блъсна в оградата и най-сетне проумя тактиката на противника си. По лицата на заобикалящите го стражи се изписа одобрение, а самият Баенре спокойно пристъпи към него.

Редникът скочи напред и се приготви да го посрещне.

Зазвънтяха мечове, двамата си размениха няколко бързи удара, ала Берг’иньон бе прекалено слисан и едвам се защитаваше. Единствено годините на обучение му помогнаха да удържи атаките на своя съперник.

Изумление се четеше и в очите на останалите елфи; оживеният шепот, който огласи импровизирания ринг, красноречиво говореше, че не само младият Баенре не знае какво да мисли.

— Ти докосна оградата! — рече той най-сетне.

Войникът нямаше как да го отрече и побърза да свали оръжия, когато видя командира си да прави същото. Дори хвърли поглед назад, сякаш искаше да открие някакво обяснение за необяснимото.

— Удари се в нея! — невярващо продължи Берг’иньон, когато боецът отново се обърна към него.

— Наистина — съгласи се той, но Баенре дори не го чу и като прибра мечовете в ножниците им, се втурна към магическата мрежа.

Всички присъстващи го последваха, твърде заинтригувани, за да мислят за недовършената битка.

— Сложи меча си отгоре — нареди той на една жена, която стоеше наблизо.

Тя постави оръжието върху дебелите нишки, после преспокойно си го взе обратно.

Недалече от нея, един от мъжете протегна ръка и докосна оградата. Другарите му го изгледаха недоверчиво, убедени, че поема прекалено голям риск, и направо онемяха, когато го видяха да вдига ръката си без никакво затруднение.

Берг’иньон усети как го обзема паника. Говореше се, че преди хилядолетия оградата е била подарена набода от самата Кралица на паяците и ако тя бе изгубила силата си, това може би означаваше, че дом Баенре вече не се радва на подкрепата на Лолт. Може би тя нарочно бе обезвредила защитата им, та да улесни по-низшите родове, които заговорничеха срещу тях.

— По местата! — провикна се Повелителят на меча. — Всички до един!

Войниците му се подчиниха на мига — всички споделяха опасенията му.

Самият Берг’иньон се насочи към централната могила, за да потърси майка си. Докато бързаше натам, мина покрай доскорошния си противник, който срещна погледа му с неподправен ужас в очите. Всеки друг път младият Баенре, „почтен“ като един истински елф на мрака, щеше да забие меча си в гърдите му и така веднъж завинаги да сложи край на спора им. Прекалено погълнат от тревога заради повредената ограда и напълно неподготвен, редникът примирено се приготви да умре.

— Отивай си на мястото! — нареди му вместо това Берг’иньон.

Ако подозренията му се окажеха верни, ако някой наистина кроеше заговор срещу дома, а Лолт бе оттеглила подкрепата си, то тогава Баенре щяха да се нуждаят от всичките си две хиляди и петстотин войници.

* * *

Крал Бруенор Бойния чук беше прекарал цялата сутрин в горното светилище на Митрил Хол, опитвайки се да въведе ред в жреческата йерархия на Залите. Доскоро пръв свещенослужител бе Кобъл, негов скъп приятел, прочут с магическите си умения и голямата си мъдрост.

Ала дори това не бе успяло да го спаси и той бе паднал, поразен от грозно елфическо заклинание — беше умрял, премазан от тежка, метална стена.

В кралството бяха останали около дванадесетина по-низши жреци и една жрица на име Стъмпет, които в този момент стояха пред трона на Бруенор, подредени в две редици и изгарящи от желание да го впечатлят.

Кралят кимна на поредното джудже и надигна халба с медовина, светената вода, приготвена лично от този жрец. Отпи предпазливо, после по лицето му се разля доволно изражение и той пресуши чашата до дъно.

— Водопад от светлина в чест на негово величество! — провикна се поредният кандидат за поста на покойния Кобъл и, като размаха ръце, поде напевна молитва към Морадин, един от най-почитаните джуджешки богове.

— Бистра, освежаваща и леко тръпчива — отбеляза кралят и прокара пръст по ръба на празната халба, след което го облиза, за да се наслади докрай на вкусната напитка.

Писарят, който стоеше зад гърба му, не изпускаше нито дума.

— Изобилен букет, чието ухание приятно накъдря косъмчетата в носа — добави Бруенор и отсече: — Седем!

Останалите единадесет кандидат — магьосници простенаха печално. Седем по десетобалната система не бе никак зле — от петте чаши с медовина, които бяха опитани досега, тази бе получила най-високата оценка.

Ако Джербола, джуджето, което я бе сварило, се справеше толкова добре и с магията, щеше да им бъде почти невъзможно да го победят.

— И нека светлината бъде — провикна се Джербола, напълно погълнат от заклинанието си, — червена!

Разнесе се оглушителен пукот, сякаш бяха гръмнали стотина балона, а после…

… не се случи нищо.

— Червена! — възторжено изкрещя магьосникът.

— Как ли пък не! — сряза го Бруенор, който (също както и останалите джуджета в стаята) не виждаше и най-малка промяна в цвета на светлината.

— Червена! — потрети Джербола и се обърна към краля, а от въодушевление лицето му бе станало огненочервено… в най-буквалния смисъл на думата пред очите му сякаш се полюшваше ален воал.

Обзет от отчаяние, Бруенор изстена и стисна главата си с две ръце.

— Е, поне медовината му си я бива! — подхвърли някой и джуджетата избухнаха в смях.

Горкият Джербола, който все още бе напълно убеден, че магията му е подействала, така и не можа да разбере на какво толкова се смеят.

Стъмпет[1], която също искаше да заеме освободеното място на Кобъл, реши да се възползва от ситуацията и подаде на краля своята халба със светена вода.

— Бях подготвила друго заклинание — обясни тя, докато Бруенор отпиваше от чашата (лицето му се озари още на втората глътка и той твърдо отсече „Девет!“). — Ала един свещенослужител на Морадин и на Клангедон, за когото няма тайни в изкуството на войната, трябва да умее да импровизира.

— Така си е, Блуднице! — провикна се едно от джуджетата край нея и дори Бруенор се подсмихна, когато светилището се огласи от гръмък смях.

Стъмпет, която отдавна бе свикнала с прякора си и дори се гордееше с него, изобщо не се засегна.

— Джербола каза „червено“ — продължи тя, — и нека светлината наистина бъде червена!

— Че тя вече си е червена! — възмутено се обади Джербола и в отговор получи пошляпване по врата от джуджето зад себе си.

Младата магьосница разроши късата си рижа брада и направи няколко толкова отривисти движения, че за миг останалите се запитаха дали не е получила някакъв пристъп.

— Само така, Блуднице! — окуражително подхвърли някой и в стаята отново отекна весел смях.

Бруенор вдигна полупразната халба и потропа по нея, за да привлече вниманието на шегобиеца:

— Девет! — напомни му той. — Високата оценка вече й бе дала огромна преднина и ако Стъмпет успееше да се справи с магията, в която Джербола се бе провалил, надали щеше да се намери кой да я измести от мястото на главен свещенослужител.

И тогава остроумникът щеше да стане неин подчинен.

Джуджето зад скастрения шегаджия го плесна по врата и той млъкна засрамен.

— Червена! — извика Стъмпет с пълен глас.

Нищо не се случи.

Няколко души се изкискаха, ала в действителност всички бяха повече изненадани, отколкото развеселени. Стъмпет бе наистина могъща магьосница и би трябвало да е в състояние да извика светлина в стаята, независимо дали червена, или с някакъв друг цвят. Постепенно у всички (с изключение на Джербола, който продължаваше да настоява, че магията му е сработила прекрасно) започна да се прокрадва подозрението, че нещо не е наред.

Стъмпет се обърна към престола на Бруенор, притеснена и недоумяваща. Накани се да поднесе извиненията си, ала преди да успее да каже каквото и да било, светилището бе разтърсено от толкова мощен тътен, че тя и половината от останалите джуджета тупнаха на пода.

Младата магьосница се преметна през глава и се вгледа в другия край на стаята. Изведнъж кълбо сини искри се появи сякаш от нищото, увисна във въздуха и се стрелна право към зяпналия от слисване Бруенор. Той все пак успя да се приведе и вдигна ръка, за да се предпази. Кълбото се стовари върху халбата, в която допреди миг тъмнееше медовината на Стъмпет, и я разби на парченца. Хиляди миниатюрни сини пръски полетяха из цялата стая, принуждавайки джуджетата да се изпокрият кой където свари.

Само за миг цялото помещение бе озарено от десетки ярки експлозийки, пламтящи сфери се разхвърчаха във всички посоки, глухи гърмежи разтърсиха пода и стените.

— В името на Деветте пъкъла, какви ги вършиш, жено! — изкрещя кралят, свит на топка върху величествения си трон.

Горката Стъмпет се опита да отговори, да му обясни, че вината не е нейна, ала в този миг над главата й изникна малка тръбичка и започна да я обстрелва с разноцветни клъбца, така че тя се видя принудена да си потърси по-сигурно място.

Неразборията продължи няколко дълги, страшни минути, през които джуджетата панически бягаха във всички посоки, а искрите като че ли ги следваха по петите, горяха гърбовете и пърлеха брадите им. После всичко свърши така внезапно, както беше започнало. В светилището се възцари тишина, а въздухът натежа от мириса на сяра.

Бруенор се надигна на трона си, опитвайки да си възвърне поразклатеното достойнство.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, беше това? — сопна се той, но Стъмпет само сви рамене.

Няколко джуджета се разсмяха.

— Е, поне все още е червено! — отбеляза Джербола тихичко, но все пак достатъчно високо, за да го чуят и останалите.

Както и преди, получи плесница по тила за глупостта си.

Бруенор отвратено поклати глава, ала изведнъж замръзна на мястото си — във въздуха се бяха появили две очни ябълки и злокобно се взираха в него.

Това не трая дълго, тъй като няколко мига по-късно те тупнаха на пода и се затъркаляха насам-натам. Най-сетне успяха да спрат, на около метър-два една от друга.

С нарастващо изумление кралят видя как една призрачна ръка се показа от нищото, събра очите и ги завъртя така, че отново да са обърнати към него.

— Я виж ти — обади се някой, сякаш от много далече. — Е, това не ми се беше случвало досега!

Бруенор подскочи уплашено, после отново седна на трона и шумно простена. Отдавна не бе чувал този глас, но не можеше да го сбърка. Освен това, той напълно обясняваше странните събития отпреди малко.

— Харкъл Харпъл — въздъхна Бруенор и джуджетата зашепнаха възбудено.

Повечето от тях бяха чували разказите му за Дългата седловина, градче на запад от Митрил Хол, в което живееха легендарните (и твърде ексцентрични) вълшебници от рода Харпъл. По пътя си към изгубените Сребърни зали, Бруенор и приятелите му бяха минали оттам и дори бяха отседнали в Бръшляново имение. Престой, който едно джудже, с всеизвестната неприязън на расата им към всякакви магии и заклинания, нямаше как да не запомни завинаги… и то съвсем не с топли чувства.

— Добра среща, кралю Бруенор — гласът сякаш идваше от земята, там, където лежаха двете очни ябълки.

— Тук ли си наистина? — попита джуджето.

— Хм-м-м… — замислено проточи гласът от пода. — Чувам и теб, и гостите в „Мъхестата сопа“ — Харкъл говореше за гостилницата в Бръшляновото имение. — Само за секунда, ако обичате.

Подът изсумтя още няколко пъти, после очите примигнаха доволно, когато (и това бе може би най-странната гледка, която Бруенор бе виждал някога) два клепача се появиха от нищото, покриха ги за миг-два и пак изчезнаха.

— По всичко личи, че май се намирам и на двете места едновременно — помъчи се да обясни Харкъл. — Тук съм съвсем сляп… което си е напълно в реда на нещата, та нали очите ми са при вас. Чудя се… дали пък няма да успея да си ги върна обратно…

Ръката отново се показа и започна да опипва пода, в търсене на очните ябълки. Опита се да улови едната, но единственото, което постигна, бе да я претърколи няколко пъти.

— Сто-о-ой! — стреснато извика магьосникът. — Значи така виждали гущерите! Трябва да го запомня…

— Харкъл! — раздразнено изрева Бруенор.

— О, да, да, разбира се! — сепна се вълшебникът, осъзнал, че говори несвързано (което според джуджето си бе нормалното му състояние). — Моля те, извини неволното ми отклонение, кралю Бруенор. Никога досега не ми се бе случвало подобно нещо!

— Е — сухо отвърна джуджето, — ето че се случи.

— Очите ми са там — невъзмутимо продължи магьосникът, сякаш се опитваше да си изясни положението на глас. — Разбира се, много скоро ще пристигна и аз. Честно казано, надявах се вече да съм го сторил, но не можах да премина. Любопитно, любопитно… Бих могъл да опитам отново, или пък да помоля някой от братята си…

— Не! — прогърмя стреснатият глас на Бруенор.

Само това оставаше — отгоре му да се посипят части от телата и на останалите харпъловци!

— Прав си — съгласи се Харкъл след малко. — Твърде опасно е. Но и много интересно… Добре тогава. Идвам в отговор на твоя призив, приятелю!

Кралят отпусна глава в ръцете си и тежко въздъхна. Вече цели две седмици се притесняваше, че ще му се наложи да чуе точно тези думи. Наистина, беше изпратил посланици в Дългата седловина, но го бе сторил, само защото Дризт бе настоял.

Виж, ако питаха него, той бе на мнение, че присъствието на харпъловци като съюзници прави каквито и да било врагове ненужни.

— Една седмица — обеща невидимият Харкъл. — Ще пристигна след една седмица!

Последва продължително мълчание, нарушено най-сетне от гласа на магьосника:

— Ъ-м-м, дали ще бъдеш така любезен да се погрижиш за очите ми?

Бруенор даде знак на своите поданици и тези, които стояха край трона му, се втурнаха напред, любопитни и забравили всякакво притеснение. Сборичкаха се кой да вдигне очите и накрая те се оказаха в шепите на две различни джуджета… които явно искрено се забавляваха, като се кривяха насреща им.

Бруенор им викна да престанат с глупостите, още преди Харкъл да бе изпищял ужасено.

— Моля ви! — простена невидимият вълшебник. — Нека ги държи само един от вас!

Двете джуджета незабавно стиснаха „трофеите“ си още по-силно.

— Дайте ги на Стъмпет! — изрева Бруенор. — И без туй тя започна цялата тази неразбория!

Двете джуджета не посмяха да не се подчинят на краля си и неохотно подадоха очните ябълки на младата магьосница.

— И ги поддържайте влажни — добави Харкъл, при което Стъмпет веднага пъхна едната в устата си.

— Не така! — изписка гласът. — Не, не така!

— Аз трябваше да ги взема. Все пак, нали моята магия се получи! — оплака се Джербола и джуджето зад него за пореден път го шляпна по врата.

Бруенор се свлече в стола си и поклати глава. Никак нямаше да е лесно да въдвори ред сред жреческия орден, а сега, с пристигането на харпъловци, подготовката за война щеше да отнеме още повече време.

В другия край на стаята Стъмпет, която, независимо от впечатлението, което създаваше, бе едно наистина здравомислещо джудже, се тревожеше за нещо много по-сериозно. Неочакваната поява на Харкъл бе отклонила вниманието от истинските проблеми, ала младата жена бе убедена, че своеобразното пристигане на вълшебника от Дългата седловина съвсем не обясняваше странните събития отпреди малко. Тя, неколцина от останалите магьосници и дори писарят бяха наясно — нещо не беше наред.

* * *

Когато достигнаха планинския проход, отвеждащ до източната порта на Митрил Хол, Гуенивар усети, че е изморена. Дризт я бе задържал в Материалната равнина по-дълго от обикновено и макар това да я бе изтощило, пантерата искрено се радваше, че го бе сторил. Покрай приготовленията, които кипяха в джуджешките тунели, скиталецът рядко излизаше навън, поради което тя също нямаше много възможности да се порадва на свежия въздух.

В продължение, на столетия ониксовата статуетка бе принадлежала на различни мрачни елфи от Мензоберанзан, столетия, в които Гуенивар нито за миг не бе виждала слънцето и небето над Материалната равнина. Въпреки това, именно тук, под открито небе тя се чувстваше най-много у дома; това бе мястото, където живееха обикновените пантери, родствениците й от това измерение, и пак тук бе домът на първите й спътници на земята.

Беше се позабавлявала чудесно по време на разходката си с Дризт и Кати-Бри, но сега бе време да се прибере в Звездната равнина и да си отдъхне. При цялата си обич един към друг, нито тя, нито Дризт, можеха да си позволят какъвто и да било риск, не и сега, когато над главите им бе надвиснала заплаха от война с Мрачните. Война, в която скиталецът и пантерата най-вероятно щяха да играят първостепенна роля, биейки се рамо до рамо.

Вярното животно бавно започна да обикаля около черната фигурка, очертанията му постепенно избледняха и то се стопи, оставяйки след себе си облаче сива мъгла, което бързо се разпръсна.

* * *

Когато напусна материалния свят, Гуенивар се озова в дълъг, нисък тунел, сребристия път, който щеше да я отведе у дома, в Звездната равнина. Тя леко подскачаше по лъкатушещия коридор — не бързаше особено, освен това бе твърде уморена, за да се втурне да бяга с всички сили. Пътуването бездруго не бе никак дълго, пък и тук никога нищо не се случваше.

Внезапно, след един от поредните завои, тя се закова на място и присви уши.

Тунелът гореше.

Демонични силуети изскачаха от пламъците със зловещ смях и без да обръщат никакво внимание на Гуенивар, неумолимо рушаха стените на овалния коридор. Пантерата предпазливо пристъпи напред. Усещаше непоносимата горещина, виждаше лицата на скверните създания и чуваше възбудените им крясъци.

Внезапно почувства как въздухът се раздвижва и разбра, че тунелът е разкъсан. Някъде там, в междупространствената пустош зееше дупка! Огнените демони се извиваха в див танц, телата им се издължиха гротескно, сетне изведнъж изчезнаха, погълнати от бушуващата стихия. Пламъците подскочиха нависоко, люшнаха се и потрепериха, сякаш всеки момент щяха да изгаснат, после изведнъж изригнаха с удвоена мощ. Нов повей на вятъра пропя в ушите на Гуенивар, мамейки я да се втурне напред, да скочи в дупката и да потъне в нищото.

Ала инстинктът й нашепваше, че ако се поддаде на този порив и послуша гибелния му зов, връщане назад нямаше да има. Щеше да се превърне в изгнаница от Равнините на съществуванието, обречена завинаги да се скита извън измеренията.

Знаейки, че брани живота си, тя заби нокти в пода и бавно заотстъпва назад, борейки се със свирепия вятър за всеки милиметър. Черната й козина настръхна, гърбът й се изви като дъга.

Крачка назад.

Само че тунелът беше гладък, прекалено гладък, за да може да се залови за каквото и да било. Лапите й тупкаха отчаяно, ала въпреки всичките си усилия, Гуенивар започна да се плъзга към бушуващия огън и зейналата дупка.

* * *

— Какво има? — разтревожи се Кати-Бри, виждайки изражението, с което скиталецът вдигна ониксовата фигурка.

— Гореща е — отвърна той. — Статуетката е гореща!

Лицето на младата жена се сгърчи от притеснение, което бързо бе заменено от чист, неподправен ужас.

— Повикай Гуен обратно! — предложи тя.

Не по-малко уплашен, от нея, Дризт вече го бе сторил.

* * *

Гуенивар отчаяно искаше да се подчини на призива, който долиташе от Материалната равнина, ала вече бе твърде близо до зейналия пролом. Високи пламъци танцуваха около нея и изгаряха муцуната й; вятърът бе по-силен отвсякога и тя нямаше нищо, нищо, за което да се залови.

Усети как я връхлита вълна от страх и раздираща скръб. Никога вече нямаше да отвърне на повика на Дризт; никога нямаше да ловува заедно със скиталеца из горите край Митрил Хол, нито пък да се надпреварва с него и с Кати-Бри по стръмните пътеки на някоя висока планина.

Гуенивар не за първи път изпитваше болката на раздялата, горчиво бе оплаквала загубата на някои от предишните си господари, ала този път… този път бе съвсем различно. Никой никога нямаше да успее да замести Дризт До’Урден. Нито пък Кати-Бри и Риджис, и дори Бруенор, свадливото джудже, чийто сприхав нрав и своеобразно отношение към нея неведнъж бяха ставали повод за истинска веселба.

Прекрасно помнеше как веднъж Дризт я бе подучил да си подремне върху заспалия Бруенор. Как само се беше разгневило джуджето тогава!

Пламъците облизаха муцуната й. Вече виждаше дупката, можеше да надникне вътре и да зърне нищото, което се протягаше към нея.

Някъде далече, далече, отвъд пелената на свирепия вятър, отново долетя зовът на Дризт.

Зов, на който Гуенивар не можеше да отвърне.

Бележки

[1] В превод от англ. означава блудница — Б.р.