Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 8
Магии

Тялото на Гуенивар гореше от раздираща болка, агонията бе непоносима. Ала най-страшна бе скръбта, отчаянието, което я бе сграбчило в черните си лапи и я задушаваше бавно и мъчително. Гуенивар бе магическо създание, въплъщение на духа на животното, известно в Торил като пантера. Магия подклаждаше искрата на живота й и пак магия крепеше междупространствения тунел, който й даваше възможност да пребивава в Материалната равнина.

Ала ето че се бе случило немислимото, разкъсала се бе самата нишка, която свързваше Магията и я превръщаше в едно цяло, загадъчно и необозримо, но все пак предсказуемо и следващо своята логика.

На Гуенивар й се струваше, че ще умре от скръб.

Господарят й не спираше да я зове от началото на тунела, настойчиво и тревожно. Дризт чувстваше извън всякакво съмнение, че вярната му приятелка е в беда и дори не се опитваше да скрие отчаянието си. Здраво свързан с нея, той със сърцето си усещаше, че е на път да я изгуби. Започнал бе да се досеща, че му предстои да бъде откъснат завинаги от скъпата си приятелка.

Тази ужасна мисъл като че вдъхна нови сили на Гуенивар и я изпълни с нова надежда. Цялото й същество се съсредоточи върху елфа, който продължаваше да я вика, болката от мисълта, че никога вече няма да го види, я заля като вълна. От гърдите й се откъсна гръмовит рев и тя толкова яростно задращи със задните си лапи, че съумя някак да се залови за гладката, корава повърхност на тунела и да се върне назад.

Болката я връхлетя с утроени сили, ала това не можеше да я уплаши, не и в сравнение с агонията, която я очакваше, ако отново попаднеше в плен на огъня и политнеше извън тунела, единствената й връзка с материалния свят и любимия й господар.

Бори се по-дълго, отколкото би могъл да устои всеки друг, но макар че все още успяваше да се държи извън обсега на страховитите пламъци, не се бе приближила и на милиметър до скиталеца.

Най-сетне изтощението я надви и с един последен, отчаян поглед назад, тя се предаде. Изтерзаното й тяло потрепери и бе повлечено към горящия разлом.

Високите пламъци я обгърнаха.

* * *

Матрона Баенре нервно кръстосваше малката стаичка, сякаш всеки момент очакваше някой страж да се втурне вътре, задъхан и ужасен, с вестта, че враговете са нахлули в двора, че целият град се е вдигнал срещу дома й, а нея обвинява за всички струпали се неприятности.

Сякаш едва вчера бе мечтала за велики завоевания, беше се домогвала до зашеметяващи висоти на властта и могъществото. Трябваше само да протегне ръка, за да стисне Митрил Хол в железния си юмрук, а сънародниците й бяха готови да я последват навсякъде.

А ето че сега не можеше да опази дори собствения си дом, империята на Баенре, която бе просъществувала вече пет хиляди години.

— Митрил Хол! — издигна глас тя в безсилно проклятие, сякаш далечната джуджешка твърдина бе причината за всичко това.

Задъхана от ярост, тя посегна към врата си и откъсна причудливия медальон, който висеше там.

— Митрил Хол! — изкрещя над украшението, издялано във формата на пръстен и изработено от зъба на Гандалуг Бойния чук, основоположник на рода Боен чук и нейна връзка с техния свят.

Всички в Мензоберанзан, дори най-приближените й, смятаха, че вероотстъпникът Дризт До’Урден бе дал началния тласък на цялото начинание, че именно той бе причината, накарала Лолт да благослови подобен опасен поход така близо до Повърхността.

Ала Дризт бе само частичка от мозайката, едно съвсем незначително и дребно парченце. Не, истинския подтик матроната бе получила от медальона, който сега въртеше между пръстите си. В него бе прикован изтерзаният дух на Гандалуг, който познаваше в подробности както Сребърните зали и защитата им, така и обичаите на обитателите им. Лично матрона Баенре бе заловила стария крал преди много, много години, а това че изменникът До’Урден бе намерил толкова топъл прием точно сред потомците на Гандалуг, си бе чисто съвпадение. Съвпадение, което й бе предоставило отлично оправдание да се заеме със завоеванието, което жадуваше вече толкова години.

С гневен рев тя запрати зъба в другия край на стаята, където той — за нейно огромно изумление — се пръсна на хиляди парченца.

Старата матрона слисано се взря във валмата дим, които се извиха в ъгъла и бързо се разпръснаха, откривайки голото тяло на измъченото джудже, коленичило там. Очите й се разшириха от смайване — това не бе духът на Гандалуг, това бе материалното му, тяло!

— Как смееш да идваш тук! — изкрещя тя със зле прикрит страх в гласа.

Никога досега пленникът й не се бе появявал от междупространствения си затвор в плът и кръв, толкова истински и осезаем, още по-малко пък без дрехи. Един-единствен поглед й бе достатъчен, за да се убеди, че тъмницата на Гандалуг бе рухнала и той се бе завърнал точно такъв, какъвто бе в деня, когато падна в плен. Единствената разлика беше отсъствието на дрехи.

Изстрадалото старо джудже вдигна очи към своята мъчителка. Тя го бе заговорила на езика на Мрачните, който то не разбираше, ала това всъщност нямаше значение — вече не я слушаше, надали можеше и да говори. В този момент думите бяха ненужни.

С усилие, ръмжейки напук на болката, старият крал вдигна глава, после бавно се изправи. Той също разбираше, че този път има нещо различно. След всички тези векове на страдания, на полуживот насред безпределната сива бездна, Гандалуг Бойния чук се чувстваше различно, отново се чувстваше цял и истински. От деня, в който беше пленен, той бе водил едно нереално съществуване, бе живял в някакъв кошмар, изпълнен с ужасяващо ярки образи, които го връхлитаха всеки път, когато злата матрона го повикаше, а после отстъпваха място на безкрайни периоди на смазваща празнота, където време, място и мисъл не бяха нищо повече от една безконечна пустота.

Ала този път… този път Гандалуг се чувстваше различно, можеше да усети дори пукането в старите си кости, изтръпването от вековете, прекарани в пъкления затвор. Колко прекрасно бе това чувство!

— Върви си! — нареди му Баенре, този път на езика на Повърхността. — Връщай се в тъмницата и стой там, докато не реша да те повикам!

Погледът на Гандалуг обходи помещението, поспря върху счупената верижка, която се търкаляше на пода, и не пропусна да забележи, че зъбът вече не виси на нея.

— Не мисля тъй — отбеляза той на древното си наречие и пристъпи напред.

Очите на матроната се присвиха заплашително:

— Как смееш! — прошепна тя и извади тънка пръчица.

Прекрасно знаеше колко опасен е противникът й и затова побърза да изрече едно заклинание, което трябваше да го обвие в лепкава паяжина и да го прикове на място.

Нищо такова обаче не се случи.

Гандалуг направи още една крачка напред, ръмжейки като озверяло от глад животно.

Стоманеният блясък в очите на матроната отстъпи място на ужас. Тя бе създание на магията, разчиташе на нея, за да се защитава и да поваля неприятелите си. С разнообразните вълшебни предмети, които притежаваше (и които обикновено носеше със себе си), както и с многобройните заклинания, които знаеше, тя бе в състояние да отблъсне всеки неприятел, навярно би могла да се пребори с цял полк силни джуджета. Ала без помощта на дрънкулките и древните си магии, матрона Баенре бе само една жалка, безсилна старица, съсухрена и немощна.

Не че Гандалуг би се стреснал дори да имаше насреща си великан. Не разбираше какво точно става, но знаеше едно — след две хиляди години бе получил обратно не само свободата, но и тялото си. Дошло бе време за разплата.

Старата матрона съвсем не бе изчерпала всичките си възможности, а някой от тях (като кесийката, натъпкана с паяци, които начаса се отзоваваха на повика й) все още не бяха станали жертва на хаоса на Смутното време. Само че тя нямаше никакво намерение да рискува. Не и сега, когато бе толкова уязвима.

Ивонел Баенре се обърна и хукна към вратата.

Железните мускули на Гандалуг бързо възвръщаха силата си и с два гигантски скока той прекоси няколкото метра, които го деляха от мъчителката му, и й препречи пътя.

Тежкият му юмрук се стовари право в гърдите й и изкара и последната глътка въздух от дробовете й, а самата нея запрати в другия край на стаята.

Миг по-късно, след като бе прелетяла през цялото помещение, тя се блъсна в отсрещната стена и се сгромоляса на пода.

— Ще откъсна проклетата глава от раменете ти! — процеди през зъби джуджето и тръгна към нея.

В този миг вратата се отвори и Берг’иньон нахлу вътре. Гандалуг се обърна, тъкмо когато младият Баенре изваждаше оръжията си. Слисан от онова, което виждаше — как, в името на Лолт, някакво си джудже се бе озовало в Мензоберанзан и то не къде да е, а в покоите на първата матрона! Берг’иньон вдигна двата си меча, ала Гандалуг вече ги бе сграбчил, по един във всяка ръка.

Ако вълшебството, с което бяха надарени, все още действаше, остриетата с лекота щяха да срежат загрубялата джуджешка кожа и да се впият в плътта. Дори и без помощта на магията те потънаха дълбоко в тялото на Гандалуг.

Само че той дори не усети и като разтвори ръцете на противника си (стройният елф изобщо не можеше да се мери с якото джудже), сведе глава и с все сила се блъсна в гърдите му, опасани от фина митрилна ризница, чиято магическа закалка също бе отслабнала.

След още няколко такива удари, младият Берг’иньон вече се олюляваше, дъхът му излизаше на пресекулки и той почти не усети как Гандалуг издърпа оръжията от ръцете му. Главата на старото джудже за пореден път се стовари върху гърдите му и той, без подкрепата на мечовете, които до този миг го държаха свързан с противника му, рухна на земята.

Без да обръща внимание на наранените си длани, Гандалуг запрати едно от остриетата на елфа в другия край на стаята, а второто взе в ръка. После се обърна към матрона Баенре, която все още седеше на пода, мъчейки се да събере мислите си.

— Защо не се смееш? — ехидно попита той. — Искам да се усмихваш, когато отсека смрадливата ти глава и я вдигна, та всички да разберат какво се е случило с великата Баенре!

Не бе направил и една крачка, когато пред него се материализира отвратително, октоподоглаво чудовище и посегна към лицето му с гнусните си пипала.

Черна, задушаваща пелена се спусна над съзнанието на Гандалуг и той тръсна глава, събирайки цялата си воля, за да не изпусне меча и да не се строполи на земята.

Миг по-късно го връхлетя нов зашеметяващ взрив, после още един. Ако сляпата ярост, която изпитваше допреди малко, все още бушуваше в гърдите му, джуджето щеше да устои не само на тези, но и на следващите две мисловни атаки на Метил. Само че гневът бе отстъпил място на недоумение, а то не бе достатъчно силно, за да го предпази от нападенията на илитида.

Омаломощен и объркан, Гандалуг не усети как мечът се изплъзна от десницата му и тупна на пода, не чу и матрона Баенре да нарежда на Метил и на съвземащия се Берг’иньон да не го убиват.

Старата матрона бе уплашена, отслабването на магията, за което тя нямаше обяснение, я изпълваше със страх, ала злобата и жестокостта й си оставаха все същите. Незнайно как, доскорошният й пленник отново бе жив, възвърнал си бе тялото и се бе освободил от очевидно унищожения пръстен.

Каквато и да бе причината за това, Ивонел Баенре бе сигурна в едно — джуджето щеше да си плати за унижението и болката, които й бе нанесло. Първата матрона можеше да измъчва душите на пленниците си по-добре от всеки друг, ала дори невероятните й умения в това изкуство бледнееха, сравнени със страданието, което бе в състояние да причини на едно живо същество.

* * *

— Гуенивар! — статуетката пареше ръцете му, ала Дризт не искаше да я пусне и с все сили я притискаше до сърцето си, макар че крайчецът на плаща му вече пушеше, а дланите му бързо се покриваха с мехури.

Не, той нямаше да я пусне. Знаеше, че много скоро Гуенивар ще си отиде завинаги и като верен другар, който се вкопчва в умиращия си приятел и го притиска в обятията си, бе решен да остане с нея докрай.

Постепенно отчаяният му зов започна да затихва, не защото се бе примирил, а защото в гърлото му бе заседнала буца и го давеше. Дори ръцете му да станеха на въглен, той нямаше да пусне малката фигурка!

Кати-Бри го направи вместо него. Тласната от внезапен, необясним импулс, тя надмогна болката, която раздираше и нейните гърди, изби статуетката от ръцете му и я събори на земята.

Изумлението, което се изписа по лицето на Дризт, бързо отстъпи място на ужасена ярост, като последния гневен изблик на майката, която гледа как ковчегът на мъртвата й рожба завинаги потъва в гроба. В мига, в който статуетката докосна земята, младата жена извади Казид’еа от ножницата си и замахна. Блестящото острие се издигна над главата й, оставяйки червена диря след себе си.

— Не! — изкрещя Дризт и скочи към нея.

Твърде късно. С объркани мисли и преливащи от сълзи очи, тя някак си събра смелост за един последен, отчаян опит. Могъщото оръжие изсвистя и разсече ониксовата фигурка в мига, в който Гуенивар политна в междупространствения разлом.

Изригна светкавица, магическа болка опари десницата на Кати-Бри и я запрати далече назад. Скиталецът залитна, но успя да запази равновесие и инстинктивно се приведе, за да се предпази от гигантския огнен език, който бликна от разполовената статуетка, когато отсечената глава се търкулна на земята.

Пламъкът угасна миг по-късно отстъпвайки място на гъст, сив пушек. Първото, което двамата приятели видяха, когато най-сетне започнаха да идват на себе си, бе Гуенивар — немощна и обвита от сив дим, ала жива.

Дризт падна на колене и я притисна до гърдите си, после и двамата запълзяха към Кати-Бри, която все още седеше на земята, омаломощена от въздействието на магията, и ту се смееше, ту избухваше в сълзи.

— Какво направи? — попита скиталецът, когато гласът му се възвърна.

Младата жена не знаеше какво да отвърне, нямаше никаква представа какво се бе случило, когато Казид’еа докосна ониксовата фигурка. Тя погледна оръжието си — блясъкът, който играеше по ръба му допреди малко, сега бе угаснал, гладкото острие бе назъбено.

— Май току-що си съсипах меча — отговори тя.

По-късно същия ден Дризт лежеше в стаята си в горните нива на Митрил Хол и притеснено наблюдаваше Гуенивар. Тя се бе върнала и това, предполагаше той, бе по-добро от онова, което щеше да я сполети, ако Кати-Бри не се бе намесила.

По-добро, но не и добро само по себе си. Пантерата бе уморена и сега почиваше върху постелката край огнището, положила глава върху предните си лапи. Само че тази дрямка нямаше да е достатъчна. Гуенивар бе създание на Звездната равнина и можеше да възстанови силите си единствено там. Няколко пъти досега нуждата бе принуждавала елфа да я задържи при себе си за по-продължителни периоди и тя бе оцелявала, но и един ден повече от обикновено я оставяше изтощена и отслабнала.

Дори в този миг джуджетата от Сребърните зали, изкусни майстори на чука и длетото, изучаваха статуетката. Бруенор пък бе помолил за помощ не друг, а самата лейди Алустриел, с чиито магически умения не можеше да се мери никой заклинател из тези земи.

Колко ли време щеше да им отнеме, запита се Дризт, чудейки се дали изобщо някой от тях би бил в състояние да поправи ониксовата фигурка. И колко дълго можеше да оцелее Гуенивар в Материалната равнина?

Внезапно, без дори да почука на вратата, Кати-Бри нахлу в стаята. Един-единствен поглед към мокрото й от сълзи лице бе достатъчен на елфа, за да разбере, че нещо не е наред. Бърз като светкавица, той скочи от леглото и тръгна към стената, където висяха двата му ятагана.

Кати-Бри го спря, преди да бе направил и крачка, и го прегърна толкова силно, че той не успя да запази равновесие и двамата се строполиха на леглото.

— Единственото, което искам! — настойчиво прошепна тя и се вкопчи в него още по-здраво.

Объркан и разтревожен, Дризт извъртя глава и се взря в нея, мъчейки се да открие някакъв отговор в тъмносините й очи.

— Създадени сме един за друг, Дризт До’Урден! — изхълца младата жена. — От деня, в който се срещнахме, мисля само за теб.

Това беше нелепо. Дризт искаше да се откопчи от прегръдката й, но тя го притискаше толкова отчаяно, че той се побоя да не я нарани.

— Погледни ме! — изхлипа младата жена. — Погледни ме и кажи, че и ти изпитваш същото!

Лавандуловите очи на елфа се спряха върху нея, по-пронизващи откогато и да било. Права бе, обичаше я и още как. Обичаше я и на няколко пъти дори си бе позволявал да помечтае за мига, когато двамата щяха да изпаднат в подобна ситуация.

Ала сега всичко изглеждаше абсурдно и твърде, твърде неочаквано. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред, самото съзнание на Кати-Бри сякаш се бе объркало, точно както се случваше и с магията напоследък.

— Ами Уолфгар? — рече той, когато най-сетне успя да се посъвземе, макар младата жена да го притискаше така, че думите му бяха почти заглушени от гъстите червеникавокафяви къдрици, които падаха върху лицето му.

Трудно му бе да запази самообладание, когато при всяко вдишване долавяше сладкия аромат на косите й, а с всяка своя фибра усещаше меките извивки на силното й, ала нежно тяло.

— Кой? — сепна се Кати-Бри, като да бе получила плесница.

Сега бе ред на скиталеца да се почувства така, сякаш някой го бе зашлевил през лицето.

— Вземи ме! — умоляваше го младата жена.

Очите на Дризт замалко не изскочиха от орбитите си.

— Овладей ме! — извика тя.

— Овладей ме? — недоумяващо повтори елфът.

— Нека затанцувам в ръцете ти! — продължаваше Кати-Бри. — О, умолявам те! Това е единствената причина да съществувам, единственото ми желание!

Внезапно тя млъкна и се отдръпна назад, взирайки се в Дризт така, сякаш току-що й бе хрумнала нова мисъл.

— Другите не могат да се мерят с мен — опита се да го изкуши тя.

Кои други, искаше да изкрещи скиталецът, ала бе толкова слисан, че не можа да изрече нищо.

— Така, както не могат да се мерят и с теб — не спираше Кати-Бри. — И жената, в чиято власт съм сега, тя също е нищо, сравнена с теб!

При тези думи Дризт, който почти бе успял да се съвземе достатъчно, за да отговори, отново онемя. По дяволите деликатността, реши той, отскубна се от прегръдката на Кати-Бри и скочи от леглото.

Младата жена се хвърли след него и с все сила се вкопчи в единия му крак.

— Не ме отхвърляй, обич моя! — проплака тя толкова силно, че Гуенивар вдигна глава и изръмжа разтревожено. — Владей ме, умолявам те! Единствено в твоите ръце ще възвърна целостта си!

Дризт се накани да освободи крака си от хватката й, но в този миг съзря нещо, което го накара да се закове на място, нещо, което го изуми и в същото време напълно обясни смайващата сцена, разиграваща се в стаята му.

Вниманието му бе привлечено от меча на Кати-Бри, оръжието от Подземния мрак, което ги бе привлякло с красивия си ефес, издялан във формата на глава на еднорог. Ала сега главата на еднорога бе изчезнала…

… а на нейно място се бе появил образът на самата Кати-Бри!

Бърз като светкавица, елфът извади меча от ножницата, отскубна се от прегръдката на младата жена и отскочи назад. Ярка червена светлина окъпа острието на Казид’еа и то засия по-силно отвсякога. Дризт направи още една крачка назад, очаквайки Кати-Бри да го последва.

Само че това не се случи. Все така приклекнала на пода, младата жена отметна глава назад и нададе тържествуващ вик.

Напълно слисан, почти като насън скиталецът видя как дръжката на меча променя очертанията си и отново приема предишната си форма. Гореща вълна заля ръката му и плъзна по тялото му, сякаш оръжието бе неговата любима, копнееща двамата да се слеят в страстна прегръдка.

С мъка поемайки си дъх, Дризт насочи вниманието си обратно към Кати-Бри, която междувременно бе седнала на пода и сега учудено се оглеждаше наоколо.

— Какво правиш с меча ми? — тихичко попита тя, а недоумяващият й поглед отново обходи стаята.

И какво търся аз тук, искаше да добави, ала приятелят й вече бе прочел неизречения въпрос в сините й очи.

— Трябва да поговорим — меко каза той.