Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (11)

Глава 9
Недомлъвки

Не се случваше често Громф и Триел Баенре да посещават майка си по едно и също време, още по-голяма рядкост бе Берг’иньон и Сос’Умпту, както и другите две високопоставени дъщери на Баенре, Куентел и Бладен’Кърст, също да присъстват на срещата. Този ден обаче, всички те бяха насядали в светилището на първия дом. Всички, с изключение на Бладен’Кърст, най-жестоката от рода, която крачеше напред-назад като животно в клетка, свъсила чело и присвила тънките си устни. Втора дъщеря в семейството, тя отдавна трябваше да е напуснала дома — или за да стане матрона — повелителка в Академията или, по-вероятно, за да оглави свой собствен, по-нископоставен дом. Само че старата Баенре не й бе позволила да го стори, от страх, че необузданият нрав и липсата на всякакви обноски ще посрами рода Баенре дори в очите на жестоките обитатели на Мензоберанзан.

Триел вдигаше очи и презрително клатеше глава всеки път, щом по-малката й сестра се доближеше до нея. Всъщност, първородната дъщеря на дома рядко се сещаше за Бладен’Кърст. Също като Вендес, друга от сестрите й, която изменникът До’Урден бе убил по време на бягството си, Бладен’Кърст не бе нищо повече от уред за мъчения, използван отлично от матрона Баенре. Не, Бладен’Кърст не представляваше заплаха за никого в дома с чин над обикновен редник.

Съвсем другояче стояха нещата с Куентел и Триел сваляше суровия си изпитателен поглед от нея, само когато Бладен’Кърст минеше наблизо.

Куентел й отвръщаше със същата неприкрита враждебност. Тя се бе издигнала до сегашното си положение на първожрица за забележително кратко време; говореше се, че няма друг, който да се радва на по-голямо благоволение от страна на Лолт. Куентел бе достатъчно мъдра, за да съзнава колко опасно е положението й — ако не беше тази божествена подкрепа, Триел отдавна щеше да я е убила, тъй като по-малката й сестра дори не се опитваше да скрие апетитите си към поста й. Той щеше да й даде възможност да се издигне още по-нависоко, но пък Триел нямаше ни най-малко намерение да се отказва от него.

— Сядай! — сопна се най-сетне старата матрона, когато й дойде до гуша от дръзката Бладен’Кърст.

Едното й око бе подпухнало и затворено, по бузата й още тъмнееше морава синина там, където се бе блъснала в стената. Старата матрона не бе свикнала да носи подобни белези, така както останалите не бяха свикнали да я виждат в този вид. Всеки друг път една обикновена изцелителна магия би заличила следите от сблъсъка с Гандалуг само за миг, ала сега времената бяха различни.

Бладен’Кърст се закова на място и впери студен поглед в израненото лице на майка си. За нея то символизираше две неща. Първо, то бе недвусмислен знак, че силите на рода отслабват и че в този момент всички Баенре са страшно уязвими. Освен това, съчетани с разтревожената гримаса, която напоследък непрестанно разкривяваше чертите на старата матрона, белезите издаваха гняв.

Гняв, който несъмнено вземаше превес над временната немощ, както Бладен’Кърст мислено отбеляза. Тя се подчини и седна на посочения й стол, потропвайки нетърпеливо с тежките си ботуши (необичайни за един елф на мрака, но пък твърде удобни за раздаване на ритници).

Никой не й обърна особено внимание, тъй като матрона Баенре вече бе насочила заплашителен поглед към Куентел:

— Сега не е време за лични амбиции и домогвания — недвусмислено отсече тя и очите на дъщеря й се разшириха от престорено недоумение, което изобщо не успя да заблуди старата матрона. — Предупреждавам те — спокойно продължи тя.

— Както и аз! — решително се намеси Триел.

Обикновено избягваше да прекъсва майка си, тъй като прекрасно знаеше колко опасна можеше да бъде подобна дързост, ала сега прецени, че този въпрос трябва да бъде решен веднъж завинаги и че вместо да се ядоса, старата матрона всъщност ще й бъде задължена.

— През всичките тези години разчиташе на подкрепата и защитата на Лолт — продължи тя. — Ала Лолт, незнайно защо, ни обърна гръб и сега сме уязвими, ти, може би най-много от всички.

При тези думи Куентел се приведе напред и се усмихна ледено.

— Не се ли боиш, че Кралицата на паяците рано или късно ще се върне? — просъска тя. — И запитвала ли си се изобщо защо ни обърна гръб?

При тези думи Куентел спря обвинителен поглед върху майка си, арогантност, каквато рядко някой си позволяваше с първата матрона.

— Не е това, което си мислиш! — сопна се Триел, без изобщо да се изненадва, — беше очаквала, че по-малката й сестра ще се опита да стовари вината върху матрона Баенре.

Амбициозната Куентел можеше само да спечели, ако майка им бъдеше свалена от престола на първия дом. Всъщност, самата Триел също бе обмисляла възможността за един такъв преврат (навярно единствената стъпка, която би могла да позакрепи разклатеното положение на рода Баенре), но бързо се бе отказала от подобни планове, осъзнавайки, че грешките на майка й надали имат нещо общо с необяснимите неща, случващи се напоследък.

— Лолт изостави не само нашия дом — добави тя.

— А и далече не става дума само за нея — вметна Громф, чиито умения не се дължаха нито на Кралицата на паяците, нито на което и да било божество от Пантеона.

— Достатъчно! — намеси се матрона Баенре и строго изгледа децата си. — Няма как да разберем каква е причината за възцарилия се хаос, а и не това е важно в момента. Единственото, което има значение сега, е как ще ни се отрази всичко това.

— Градът настоява за пера’дене — сухо рече Куентел, а погледът й, неотклонно следящ всяко движение на старата матрона, не оставяше никакво съмнение какво има предвид.

Пера’дене бе елфическата дума за изкупителна жертва.

— Глупачка! — сряза я майка й. — Нима вярваш, че ще се задоволят само с моята глава?

Недвусмисленото предупреждение хвана Куентел неподготвена.

— Някои от по-нископоставените домове никога не са имали и навярно никога няма да имат по-добра възможност да ни свалят от върха — продължи матрона Баенре, този път обръщайки се към всички. — Ако искате да ми отнемете властта, направете го, ала не мислете, че това ще уталожи недоволството на сънародниците ни — тя въздъхна и безпомощно вдигна ръце. — Тъкмо напротив, така само още повече ще улесните козните им. Аз съм връзката ви с Бреган Д’аерте, наемниците, чийто главатар враговете ни вече се опитват да примамят на своя страна. Освен това аз съм Баенре! Не Триел, нито пък Куентел. Без мен сред вас ще настъпи хаос, ще започнете да се карате помежду си, всяка ще се мъчи да докопа повече власт от другите, разчитайки на поддръжниците, които е успяла да си създаде сред войската. Къде ще бъдете, когато К’иорл Облодра нахлуе в двора ни?

Последните думи им подействаха отрезвяващо. Бяха разбрали от майка си, че К’иорл и останалите от рода й не са изгубили силата си, а ненавистта, която третият дом хранеше към Баенре, им бе добре известна.

— Сега не е време за лични амбиции — повтори старата матрона. — Време е да загърбим различията помежду си и да отстояваме позициите си.

Пет от децата й закимаха в знак на съгласие и тя нито за миг не се усъмни в искреността им. Куентел обаче ги гледаше все така студено.

— Надявай се Лолт да не се завърне при мен, преди да е дошла при теб! — изсъска тя в лицето на Триел.

Сестра й никак не изглеждаше впечатлена.

— По-добре се моли изобщо да се върне — нехайно отвърна тя. — Защото ако не го стори, ще откъсна главата ти и ще я дам на Громф, за да украси Нарбондел с нея, та очите ти да грейват всеки път, когато настъпи ден.

Куентел се накани да каже нещо, ала брат й я изпревари:

— За мен ще бъде удоволствие, скъпа сестро — обърна се той към Триел.

Наистина, архимагьосникът не обичаше особено най-голямата си сестра, ала докато към нея изпитваше все пак смесени чувства, към Куентел, с болните й амбиции и безпределна дързост, хранеше само най-люта ненавист. Ако дом Баенре рухнеше, с Громф беше свършено.

При мисълта, че Триел и Громф може да са се съюзили, Куентел най-сетне обузда резкия си език и до края на срещата не продума повече.

— Може ли най-сетне да обсъдим К’иорл и опасността, която ни грози? — попита матрона Баенре.

Никой не се възпротиви (ако някой го бе сторил, тя най-вероятно щеше да изгуби и малкото останало й търпение и да убие нахалника на място) и разговорът се насочи към въпроса за защитата на дома. Матрона Баенре обясни, че Бреган Д’аерте все още са на тяхна страна, но не пропусна да отбележи, че ако везните се наклонят в полза на неприятелите им, Джарлаксъл нито за миг няма да се поколебае да смени лагера. Триел ги увери, че Академията също им е вярна, а Берг’иньон със задоволство съобщи, че войската е в пълна бойна готовност, прекрасно обучена и за най-тежкото сражение.

Въпреки добрите новини и заслужената слава на бойците от армията на Баенре, и седмината осъзнаваха, че в крайна сметка има един-единствен начин да се преборят с третия дом. Берг’иньон, който бе взел участие в битката с Гандалуг, пръв го изрече на глас:

— Ами Метил и неговите събратя? Ако те ни подкрепят, Облодра вече няма да представляват такава сериозна заплаха за нас.

Останалите закимаха в знак на съгласие, ала лицето на майка им остана все така мрачно — прекрасно разбираше, че на същества като крадците на мисли не може да се разчита.

— Метил е на наша страна, единствено защото и той, и събратята му знаят, че тяхната сигурност зависи от нас. Илитидите не наброяват и една стотна от жителите на Мензоберанзан. И точно дотам се простира верността им — Метил ще ни изостави в мига, в който реши, че Облодра са по-силни от нас.

При тези думи старата матрона се засмя горчиво, после добави:

— Не бих се учудила особено, ако в една такава ситуация сънародниците му се съюзят с К’иорл. В крайна сметка нещастницата доста прилича на тях с тези нейни мисловни способности. Навярно се разбират по-добре, отколкото ние можем да си представим.

— Трябва ли да говорим толкова открито? — обади се Сос’Умпту и притеснено се огледа наоколо, сякаш се боеше, че Метил може да е някъде наблизо, невидим и четящ всяка тяхна мисъл.

— Няма никакво значение — „успокои“ я матрона Баенре. — Той вече знае притесненията ми. Нали разбираш, няма как да скриеш каквото и да било от един илитид.

— Какво ще правим тогава? — намеси се Триел.

— Ще съберем всичките си сили — решително отвърна майка й. — Нито за миг няма да показваме страх или слабост. И каквото и да става, няма да правим нищо, което би отблъснало Лолт още по-далече от нас.

Последната й забележка бе насочена към двете съперници, Триел и Куентел, но най-вече към Триел, която с радост би се възползвала от възможността да се отърве от досадната си сестра.

— Трябва на всяка цена да покажем на илитидите, че дом Баенре все още е най-могъщият в цял Мензоберанзан — продължи старата матрона. — Ако ги убедим в това, те ще ни подкрепят, макар и само за да попречат на К’иорл да отслаби позициите ни.

— Аз ще се върна в Сорсъри — рече Громф.

— А аз — в Арах-Тинилит — обади се Триел.

— Не си правя илюзии, че някой от съперниците ми изпитва приятелски чувства към нас — добави Громф. — Но няколко обещания за подобаваща отплата, когато нещата в града се поуспокоят, могат да сторят чудеса.

— Учениците нямат никаква връзка с външния свят — допълни Триел. — Разбира се, подочули са, че нещо не е наред, ала дори не подозират за опасността, надвиснала над първия дом. В своето невежество те са ни напълно верни.

Матрона Баенре кимна на двете си най-големи деца, после се обърна към Куентел:

— А ти ще се срещнеш с останалите.

Тази задача бе наистина важна, тъй като голяма част от властта и силата на Баенре зависеше от десетина по-незначителни рода, оглавявани от благородници, излезли от редиците на първия дом. Куентел, всеизвестна с височайшето благоволение, на което се радваше (поне докато Лолт все още не бе изоставила града), бе най-добрият избор за подобна мисия.

Изражението й красноречиво говореше, че съпротивата й най-сетне е преодоляна, по-скоро от заплахите на Триел и Громф, отколкото от трошиците, които й бе подхвърлила старата матрона.

Ако искаше да сложи край на съперничеството и дрязгите между двете си дъщери, знаеше майка им, и двете трябваше да запазят достойнството си и да се почувстват важни. Ето че бе успяла да го стори и можеше да бъде доволна — срещата бе постигнала целта си и усилията на всички щяха да бъдат съсредоточени единствено в защитата на дома.

Това обаче бе слаба утеха за опитната матрона. Прекрасно знаеше на какво е способен Метил и подозираше, че К’иорл сигурно е почти толкова силна. Първият дом щеше да се приготви да посрещне нападението, ала дали опитите им да се защитят нямаше да са напразни без жреческите умения, дарени им от Лолт, и без магиите на Громф?

* * *

Близо до тронната зала на Бруенор се намираше неголяма стая, пригодена специално за майсторите, които се опитваха да поправят ониксовата статуетка. Малката пещ вътре гореше непрекъснато, имаше най-различни фини инструменти, както и десетки стъкленици, пълни с всевъзможни отвари и мехлеми.

Сърцето на Дризт се качи чак в гърлото му, когато го повикаха в импровизираната работилничка. Не че никога досега не бе влизал там, тъкмо напротив, отбиваше се поне десетина пъти на ден, макар и без покана, и винаги заварваше група джуджета, скупчени над все още счупената фигурка, да поклащат мрачно глави и да си шушукат нещо. Беше минала цяла седмица от необяснимата случка и Гуенивар вече бе толкова изтощена, че нямаше сили да се държи на краката си, дори не можеше да вдигне глава от лапите си и само лежеше, безсилно отпусната, пред огнището в стаята на господаря си.

Чакането започваше да става нетърпимо.

Ала ето че най-сетне Дризт беше повикан в работилничката. Знаеше, че тази сутрин бе пристигнал пратеник от Града на сребърната луна и можеше само да се надява, че лейди Алустриел ще успее да им помогне.

Вратата на тронната зала бе отворена и когато видя приятеля си да приближава, Бруенор му кимна и посочи към съседната стая. Скиталецът го разбра и влезе, без да почука.

Вътре го очакваше една от най-странните гледки, които бе виждал през живота си. Счупената (уви, все така счупена!) статуетка лежеше върху малка кръгла масичка, край която бе застанал Риджис и яростно счукваше някакво черно вещество в една гаванка.

От другата страна на масичката се бе изправил Бъстър Якоделец, прочутият оръжеен майстор, сред чиито изкусни изделия не на последно място се нареждаше и фината митрилна ризница на самия Дризт.

Сега джуджето изглеждаше толкова съсредоточено, че елфът не посмя да го поздрави, боейки се да не наруши вглъбеността му. Застанал с широко разкрачени крака, Бъстър не помръдваше, само от време на време шумно си поемаше дъх. Причината за това необичайно държание се изясни много скоро, когато в ръцете му скиталецът зърна, увити в мек плат… две очни ябълки!

Дризт не знаеше какво да мисли, когато изведнъж до ушите му достигна познат бълбукащ глас, който начаса го извади от унеса:

— Добра среща, о, смуглокожи друже! — весело поздрави безплътният магьосник.

— Харкъл Харпъл? — започна да се досеща скиталецът.

— Че кой друг! — сухо подхвърли Риджис.

„Кой друг наистина“, каза си Дризт.

— За какво е всичко това? — обърна се той към полуръста, тъй като всеки отговор от Харкъл щеше да направи бездруго неясната ситуация още по-мъглява.

Риджис вдигна гаванката, която държеше в ръце, и обясни:

— Лапа от Града на сребърната луна. Харкъл надзирава приготовленията.

— Добре казано, надзирава — избухна в смях магьосникът. — Това означава, че държат очите ми над съдинката!

Дризт обаче не можеше да сподели веселието му, не и докато главата на ониксовата фигурка лежеше на масата, отделена от изваяното тяло.

Риджис се изкиска — по-скоро насмешливо, отколкото развеселено.

— Мисля, че е готова — рече той, — и ми се искаше ти да я изпробваш.

— Мрачните имат толкова сръчни пръсти! — намеси се Харкъл.

— Но къде си? — попита Дризт, поизнервен от всички тези причудливи неща, които се случваха около него.

Два клепача се появиха сякаш от нищото и Харкъл примигна няколко пъти.

— В Несме — отвърна. — Съвсем скоро поемаме на север от Тролови блата.

— Към Митрил Хол, където ще можеш да се събереш с очите си — довърши скиталецът вместо него.

— С нетърпение очаквам да се видя отново! — провикна се магьосникът и отново избухна в гръмък смях… към който не се присъедини никой от останалите в работилничката.

— Ако продължава тъй, нищо чудно да изхвърля проклетите очи в пещта! — промърмори Бъстър.

В това време Риджис остави гаванката на масичката, извади миниатюрен метален инструмент и го подаде на Дризт.

— Няма да ти трябва много от сместа — обясни той. — Освен това Харкъл ни предупреди да внимаваме да не намажем вътрешната част на отчупените парчета.

— Това си е най-обикновено лепило — вметна магьосникът. — Всъщност, онова, което ще помогне на фигурката да се възстанови, ще бъде магията, заключена в самата нея. След няколко дни ще трябва да изчегъртаме мазилото на полуръста. Ако нещата се наредят както ние предвиждаме, статуетката… — тук той помълча малко, сякаш се опитваше да намери подходящата дума. — Статуетката ще бъде изцерена — довърши той.

— Ако нещата се наредят — повтори Дризт и замислено се вгледа в малкия инструмент.

За щастие ръцете му вече се бяха оправили от изгарянията, получени, когато фигурката замалко не пламна в ръцете му преди една седмица, та сега можеше да свърши работата с обичайната си прецизност.

— Всичко ще бъде както трябва — успокои го Риджис.

Скиталецът си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, после взе главата на статуетката. Взря се в очите й и за пореден път се възхити на умението на неизвестния майстор, който така съвършено бе предал интелигентността в погледа на вярното животно. Внимателно, като да бе родител, грижещ се за болната си рожба, той съедини главата и тялото и се зае с трудната задача да нанесе лепило подобната смес в пукнатините.

Бяха минали повече от два часа, когато Риджис и елфът най-сетне излязоха от малката работилничка и отидоха в тронната зала, където продължаваше срещата между Бруенор, пратеника на лейди Алустриел и още неколцина джуджета.

Бруенор не изглеждаше особено доволен и все пак бе очевидно, че му е поолекнало за първи път от началото на това смутно време.

— Не било номер на Мрачните! — рече той без никакво предисловие, когато Дризт и Риджис се приближиха. — Или проклетите му псета са по-могъщи, отколкото всички ние предполагаме! Алустриел казва, че целият свят е пощурял.

— Лейди Алустриел — поправи го пратеникът, едно много чисто и спретнато джудже, с къса, поддържана брада и снежнобели одежди.

— Добра среща, Фредегар — поздрави го скиталецът, разпознавайки в него Фредегар Трошискал (известен повече като Фрет), любимия мъдрец и съветник на Сребърната лейди. — Ето че най-сетне успя да видиш чудесата на Митрил Хол!

— Де да можеше поводът, поради който съм тук, да е по-приятен — тъжно отвърна Фрет. — Надявам се, че с Кати-Бри всичко е наред?

— Тя е добре — успокои го Дризт и на лицето му изгря топла усмивка при мисълта за младата жена, която се бе върнала в Заселническа твърдина, за да предаде на Берктгар някакво съобщение от баща си.

— Не било номер на Мрачните! — повтори Бруенор по-настоятелно, давайки им да разберат, че според него часът и мястото съвсем не са подходящи за подобни лековати разговори.

Дризт, който през цялото време го бе уверявал, че нещо толкова мащабно не може да е дело на събратята му, кимна в знак на съгласие.

— Каквото и да се случва, то отне силата и на магическия медальон на Риджис — рече той и вдигна рубина, който почиваше върху гърдите на полуръста. — Сега това не е нищо повече от един най-обикновен — макар и несъмнено приказно красив — камък. Гуенивар също пострада, да не говорим пък за харпъловци. Никой от моя народ не владее толкова могъщи магии… за щастие, защото иначе отдавна щяха да са завзели целия свят.

— Нещо ново? — попита Бруенор.

— Неприятностите започнаха преди няколко седмици — намеси се Фрет. — Ала едва през последните десетина дни вълшебствата станаха така непредсказуеми и опасни.

Бруенор, който никога не бе смятал магията за нещо кой знае колко необходимо, шумно изсумтя.

— Толкоз по-добре! — отсече той. — Мрачните псета се нуждаят от тях много повече, отколкото моите войни, или пък мъжете от Заселническа твърдина! Нека всичката магия в Царствата секне, пък да ги видя тогаз тез’ нашественици от Мензоберанзан!

При тази мисъл Тибълдорф Пуент подскочи почти до тавана от радост и във въодушевлението си потупа спретнатия Фредегар по гърба с мръсната си миризлива ръка. Малко неща бяха в състояние да отрезвят един възторжен бесовойн, ала ужасеният, а миг по-късно и разлютен, поглед на Фрет, стори именно това.

— Какво? — не разбра Пуент.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще ти строша черепа — безстрастно каза чистичкото джудже, което навярно тежеше наполовина на набития и свиреп бесовойн, ала незнайно по каква причина, Тибълдорф му повярва и направи крачка назад.

Скиталецът, който по време на многобройните си посещения в Града на сребърната луна бе опознал Фрет достатъчно добре, беше наясно, че той не би издържал и десет секунди в двубой с Тибълдорф Пуент…, освен ако в спора помежду им не ставаше въпрос за мръсотия. Ако бесовойнът имаше неблагоразумието да развали грижливо подготвения тоалет на Фредегар, Дризт би заложил всичките си пари на съветника и несъмнено би спечелил.

Това си бе съвсем хипотетична възможност, разбира се, тъй като Пуент никога не би сторил нещо, което да навреди на интересите на Бруенор, а бе повече от очевидно, че Бруенор не желае никакви проблеми с пратениците, дошли при него с мир, особено когато този пратеник бе джудже и идваше от Града на сребърната луна, който винаги бе заставал зад Митрил Хол. И така, вместо да им се наложи да разтървават бесовойна и Фрет, всички в тронната зала се посмяха от сърце на чудатостите им, облекчени, че необяснимите събития от последните няколко седмици не са свързани с опасните елфи на мрака.

Всички, с изключение на Дризт До’Урден. Скиталецът не можеше да се радва на нищо, докато не видеше статуетката поправена и не отпратеше Гуенивар обратно у дома й, в Звездната равнина.