Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (3)

Глава 1
Дипломация

Гъстите червеникавокафяви къдрици се мятаха около раменете й, докато Кати-Бри трескаво отбиваше свистящите ятагани. Със своите почти шестдесет килограма железни мускули, калени от живота сред джуджетата, тя беше кораво момиче и прекрасно се справяше с тежкия ковашки чук.

Както и с меча. А този в ръцете й, освен че бе наистина красив с бялата си дръжка, изваяна във формата на глава на еднорог, беше и най-добре балансираното оръжие, което бе хващала някога. Въпреки това, Кати-Бри бе сериозно притисната от противника си. Малцина в Царствата можеха да се мерят с Дризт До’Урден, легендарния скиталец.

Той също не бе едър, може би само един-два килограма по-тежък от нея, ала жилав и със стоманено яки мускули. Гъстата му бяла коса, досущ като нейната червеникавокафява грива, се спускаше под раменете, абаносовочерната кожа на лицето му лъщеше от тънки струйки пот, доказателство за войнските умения на младата жена.

Елфът кръстоса двата ятагана пред себе си (единият от тях бе обгърнат от мек синкав светлик, който се процеждаше дори през предпазната калъфка, надяната отгоре му), после отново ги раздалечи, предизвиквайки Кати-Бри да използва пролуката помежду им.

Само че тя бе твърде опитна, за да се улови в подобен капан. Дризт беше прекалено бърз и щеше да пресрещне върха на меча й с единия си ятаган, като в същото време стовари втория в основата на нейното оръжие. Крачка напред и леко встрани… и скиталецът щеше да я победи.

Затова, вместо да се възползва от „удобния случай“, Кати-Бри отскочи назад и вдигна меча пред себе си. После предпазливо надникна иззад удебеленото острие на оръжието и срещна лавандуловите очи на приятеля си.

— Една пропусната възможност — подразни я той.

— По-скоро избегната клопка — не му остана длъжна тя.

Дризт се хвърли напред и кръстосаните ятагани отново се раздалечиха — единият политна нагоре, а другият се спусна ниско. Кати-Бри светкавично приклекна, отби стрелналото се надолу острие и наведе глава, за да избегне другото.

Всъщност, нямаше нужда да го прави — Дризт замахна прекалено рано, още преди краката му да успеят да „настигнат“ ръцете, и ятаганите изсвистяха твърде далече от целта си.

Кати-Бри побърза да се възползва от пролуката в защитата му и се втурна към него с високо вдигнат меч.

Невъобразимо бързи, оръжията на елфа се върнаха обратно и заклещиха острието й помежду си. Само че краката на елфа и този път не бяха там, където бе необходимо, за да може той да довърши нападението, както трябва.

Младата жена направи стъпка напред и встрани, освободи оръжието си и замахна към бедрото на противника си.

Сиянието се стрелна назад с мълниеносна скорост и отклони меча й.

Двамата се отдръпнаха един от друг, без да се изпускат от поглед. По устните на Кати-Бри заигра хитра усмивка — никога досега през всички тези месеци на тренировки, не се бе доближавала толкова много до възможността да нанесе удар на изкусния и пъргав елф.

При вида на сянката, която легна върху лицето му, задоволството й бързо се изпари. Дризт сведе оръжия и раздразнено поклати глава.

— Предпазителите? — досети се младата жена.

Имаше предвид магическите предпазители, които скиталецът бе взел от тялото на Дантраг Баенре, Повелител на меча в първия дом на Мензоберанзан. След като го надви, Дризт бе свалил от ръцете му обточените с митрилни халки черни ленти, за които се говореше, че придавали невъобразима бързина на ръцете на Дантраг, давайки му по този начин преимущество в боя.

Когато се изправи срещу първия Повелител на меча, скиталецът със собствените си очи се убеди в невероятните им способности, а няколкото седмици, през които носеше двата предпазителя, му дадоха възможност още по-добре да разучи предимствата им. Само че Дризт съвсем не беше убеден доколко полезни всъщност са те. Та нали в двубоя си с Дантраг той бе успял да обърне нещата в своя полза и да използва предимството, което те даваха на притежателя си, в негов ущърб! Ръцете на Дантраг бяха толкова бързи, че, веднъж започнал едно движение, той не можеше нито да спре, нито да го промени, в случай че противникът му прибегне до някой неочакван ход. А сега, по време на тренировките с Кати-Бри, скиталецът бе открил още една слабост на предпазителите.

Краката му просто не смогваха да се движат така бързо, както ръцете.

— Ще се научиш — уверено рече Кати-Бри.

Дризт обаче не бе толкова сигурен:

— Истинско умение в боя се постига единствено със съвършена хармония между движенията — обясни той.

— Вече си по-бърз — отвърна младата жена.

— По-бързи са само ръцете ми — поправи я той. — Войнът не побеждава с ръцете, а с краката си, като застава така, че най-лесно да се възползва от пролуките в защитата на противника си.

— Краката ти ще ги настигнат — опита се да го успокои тя. — Дантраг беше най-добрият боец в цял Мензоберанзан, а ти сам каза, че това се дължи именно на предпазителите.

Така си беше — магическите ленти наистина бяха допринесли много за майсторството на Дантраг, но Дризт не можеше да не се запита доколко полезни биха били за войн като него или като Закнафейн например. С един посредствен боец предпазителите можеха да извършат чудеса, давайки му бързината, с която да компенсира липсата на особени умения. Ала на истинския майстор, съумял да постигне съвършен синхрон между всички свои мускули, те щяха повече да пречат, отколкото да помагат, разрушавайки хармонията, придобита от него с толкова труд. Или пък биха били от полза за биещия се с нещо по-тежко, някой масивен боен чук като Щитозъб например. Изящните ятагани на Дризт обаче (никой от тях не превишаваше и един килограм), бяха прекрасно балансирани — както на ковашкия тезгях, така и от магическо заклинание — и разсичаха въздуха с такава лекота, че ръцете на скиталеца изпреварваха краката му и без помощта на предпазителите.

— Хайде! — подкани го Кати-Бри и като размаха меча си, заканително присви сините си очи.

Усетила е, че е дошъл нейният час, разбра Дризт. Знае, че противникът й е в неизгодно положение и сега твърдо е решила да се възползва от преимуществото си, за да си върне за всички поражения, които бе претърпяла през месеците, прекарани в тренировъчни двубои с него.

Елфът си пое дъх и вдигна оръжия. Дължеше й го и нямаше нищо против да й достави това удоволствие, ала тя трябваше да си го заслужи!

Преминал изцяло в защита, той бавно пристъпи към нея. Мечът на Кати-Бри се стрелна напред, но двата ятагана се стовариха от лявата му страна и го спряха много преди да успее да се доближи до тялото му.

Младата жена се олюля под напора на оръжията му и трябваше да опише пълен кръг, за да се задържи на крака. Както и очакваше, когато отново си възвърна равновесието, ятаганите на Дризт вече свистяха край лицето й.

Все пак нападението на елфа бе доста сдържано, нито прекалено бързо, нито твърде яростно. Остриетата му се кръстосаха, после отново се раздалечиха — той очевидно си играеше с нея.

Кати-Бри изръмжа и замахна, твърдо решена да открие пролука в защитата му. Двата ятагана и този път връхлетяха отляво и тя политна на другата страна, където Дризт вече я очакваше.

Младата жена приклекна и се отдръпна назад. Ударът на противника й отново дойде твърде рано и двете остриета изсвистяха пред лицето й, без да я наранят.

Когато миг по-късно елфът си възвърна синхрона между движенията на ръцете и краката, с изненада установи, че Кати-Бри вече не е пред него.

Този ход се наричаше „призрачната стъпка“ и той й го бе показал едва преди седмица. Тънкостта на „призрачната стъпка“ се криеше в мълниеносното придвижване напред и встрани под прикритието на размаханото противниково оръжие. Така онзи, който я използваше, успяваше незабелязано да се озове точно до опорния крак на неприятеля си.

Сиянието политна назад и с острието надолу, тъй като Кати-Бри беше приклекнала. Макар и съвършено насочено, то отново дойде твърде рано и не успя да спре връхлитащия меч.

Дризт неволно сви лице в болезнена гримаса, когато тъпата му страна се стовари върху бедрото му.

За Кати-Бри това бе миг на върховна наслада. Разбира се, тя не бе забравила, че магическите ленти спъват движенията на приятеля й и го принуждават да прави грешки, каквито иначе никога не би допуснал. И все пак, дори с неудобните предпазители, скиталецът си оставаше страховит противник, с когото малцина в Царствата можеха да се мерят.

Нищо чудно, че Кати-Бри изпита такова въодушевление, когато новият й меч необезпокоявано срещна тялото на елфа.

Чистосърдечната й радост внезапно бе помрачена от грозен порив, тласкащ я да забие острието в плътта на Дризт; в гърдите и заклокочи гняв, насочен, необяснимо защо, към приятеля й.

Скиталецът вдигна ръка, за да й даде знак, че е ударен и когато младата жена най-сетне се съвзе и се огледа наоколо, го видя да стои недалече от нея и да разтрива насинения си крак.

— Съжалявам — извини му се тя, осъзнавайки, че е попрекалила.

— Не се притеснявай — успокои я Дризт и по устните му заигра пакостлива усмивка. — Незначителната драскотина, която ми нанесе, е смешна дреболия в сравнение с всички поражения, които си понесла от моите ятагани… както и с тези, които тепърва ти предстои да изстрадаш.

— На мен пък ми се струва, че започвам да те догонвам, Дризт До’Урден — не му остана длъжна тя. — Несъмнено ще получа още не един и два удара от твоите оръжия, ала сега вече и моят меч ще има какво да ти каже!

Двамата избухнаха във весел смях и Кати-Бри отиде в другия край на стаята, за да свали тренировъчните си дрехи.

Скиталецът махна предпазната обвивка от острието на Сиянието и се замисли над думите й. Кати-Бри наистина ставаше все по-добра. Тя имаше сърце на истински войн, ала огънят, който бушуваше в гърдите й, бе всякога смекчаван от уравновесения нрав и нежната й душа — едно наистина опасно съчетание. Тя, също като Дризт, предпочиташе да избегне битката, ако е възможно, но когато добрите думи и увещанията не вършеха работа, когато единственият начин да оцелее, бе да извади оръжие, тогава тя се биеше с чиста съвест и истинска страст. Биеше се с цялото си сърце и с цялото си умение, а при нея и двете бяха достойни за възхита.

А бе едва на двадесет години! Ако принадлежеше към неговия народ, сега щеше да учи в Арах-Тинилит, където високите й идеали всеки ден щяха да се сблъскват с грозните лъжи, насаждани от жриците на Кралицата на паяците. Дризт тръсна глава, за да прогони тези мисли — дори не искаше да си я представя в онова скверно място! Какво ли би станало, запита се той вместо това, ако Кати-Бри се бе обучавала в Мелей-Магтеър, войнската школа на Мензоберанзан? Как ли би се справила срещу младите елфически бойци?

Добре, отговори си той сам. В Мелей-Магтеър тя несъмнено щеше да бъде сред най-добрите в класа, със своя плам и самоотверженост непременно би попаднала в първите десет или петнадесет процента. Докъде ли можеше да стигне под неговото наставничество, запита се Дризт и неволно се намръщи, когато си припомни несъвършенството на нейната раса. Той бе едва на шестдесет години, още младеж по стандартите на Мрачните, които нерядко доживяваха седем столетия, ала когато. Кати-Бри навършеше неговата възраст, щеше да бъде прекалено стара, за да се бие добре.

Тази мисъл всякога караше скиталеца да потръпва от болка. Освен ако вражеско острие или челюстите на гнусно чудовище не прекъснеха живота му преждевременно, Кати-Бри щеше да остарее и да си отиде от този свят пред очите му.

Погледът му отново се задържа върху нея. Тя свали подплатения ремък на сабята си и откопча металния нагръдник, който бе надянала върху тънката си риза, сега мокра от пот и прилепнала плътно по тялото й.

Тя бе истински войн и никой не можеше да отрече това, ала освен това бе и много красива жена, стройна и силна, с жизнерадостта на младо жребче, пуснато да тича на воля за първи път, и сърце, изпълнено с благороден плам.

Внезапно усилилият се звън на ковашки чукове би трябвало да подскаже на Дризт, че някой е отворил вратата, ала той бе прекалено погълнат от противоречивите си мисли, за да му обърне внимание.

— Хей! — разнесе се гневен вик откъм другия край на стаята и той се обърна тъкмо навреме, за да види как Бруенор нахлува в помещението.

Скиталецът вече очакваше, че кралят, воден от прекалената си привързаност към Кати-Бри и бащинското желание да я защитава от всичко и всекиго, ще го скастри, затова въздъхна с истинско облекчение, когато, вместо да го попита какво, в името на Деветте пъкъла, зяпа, той с почервеняло от ярост лице се впусна в гневна тирада за Заселническа твърдина, варварското поселище близо до Митрил Хол.

С надеждата, че черната му кожа ще скрие издайническата руменина, която опали бузите му, елфът отметна гъстата коса от лицето си и се зае да сваля тренировъчните си дрехи.

Кати-Бри изцеди капчиците пот от червеникавокафявите си къдрици и се приближи.

— Берктгар ти създава проблеми, нали? — досети се тя.

Берктгар Храбри беше новият вожд на варварите от Заселническа твърдина.

— Както винаги! — изсумтя Бруенор.

Дризт вдигна поглед към лицето на Кати-Бри. Не искаше да си го представя как повяхва, макар да бе сигурен, че тя ще остарее благородно и красиво.

— Горд е — отвърна младата жена. — Освен това се бои.

— Ха! — възкликна джуджето. — Че от какво толкоз се бои? Има си цяла армия от силни мъже и нито един враг наблизо!

— Бои се, че е обречен завинаги да остане в сянката на предшественика си — обясни Дризт и Кати-Бри кимна в знак на съгласие.

Бруенор млъкна по средата на гневния си изблик и се замисли. Берктгар беше станал вожд след смъртта на Уолфгар, най-великия герой, раждал се някога сред варварите от Долината на мразовития вятър. Уолфгар бе войнът, надвил смразяващия, страховития бял дракон; едва двадесетгодишен, той бе обединил враждуващите племена на тундрата и им бе осигурил много по-добър живот от номадското съществуване, което бяха водили до този момент.

Кралят бавно кимна, твърдо убеден, че няма човек, пък бил той и най-безстрашният боец, който да не бледнее, сравнен с Уолфгар. Тъмна сянка помрачи лицето му, стоманеносивите му очи овлажняха — той никога нямаше да престане да скърби за момчето, което приживе му бе като син.

— Какво го притеснява? — попита Дризт, за да смени темата.

— Целият проклет съюз! — изпухтя приятелят му.

Скиталецът и Кати-Бри се спогледаха многозначително — Бруенор със сигурност не им казваше истината. Съюзът вече беше факт — джуджетата на Бруенор обработваха скъпоценния митрил, а варварите от Заселническа твърдина продаваха в съседните градове прекрасните предмети, излезли изпод ръцете им. Двата народа заедно бяха прочистили Сребърните зали от злите дуергари, след което хората на Уолфгар се бяха заселили наблизо именно заради крепката дружба, която ги свързваше с джуджетата. Ето защо бе толкова невероятно Берктгар да недоволства срещу съюзничеството с рода Боен чук, не и сега, когато опасността от нападение на Мрачните ставаше все по-реална.

— Иска чука — призна Бруенор най-сетне, виждайки недоверието в очите на двамата си приятели.

Това вече обясняваше всичко. Чукът, за който ставаше дума, бе могъщият Щитозъб — оръжието, което Бруенор бе изковал за Уолфгар през годините, прекарани от варварина в служба при джуджетата, за да откупи свободата си. Годините, през които Бруенор, Дризт и Кати-Бри бяха научили необуздания младеж на истински стойностните неща в живота.

Скиталецът изобщо не бе изненадан, че Берктгар е пожелал да притежава Щитозъб, който отдавна бе много повече от обикновено оръжие. За хората от Заселническа твърдина той бе символ на могъщество и сила, съхранил завинаги спомена за Уолфгар, и ако успееше да склони Бруенор да му го даде, Берктгар със сигурност щеше да се издигне неимоверно в очите на поданиците си.

Само че джуджето никога, никога нямаше да се съгласи някой друг да носи Щитозъб.

Дризт и Бруенор безмълвно се взряха в младата жена, чудейки се дали пък тя не одобрява идеята да дадат бойния чук на Берктгар. Какви ли мъчителни чувства я разкъсват в този момент, питаше се скиталецът. Тя и Уолфгар се канеха да се оженят; двамата заедно бяха оставили детството зад гърба си и бяха навлезли в младостта; рамо до рамо бяха усвоявали уроците на живота, нерядко по най-трудния начин. Дали сега Кати-Бри бе в състояние да превъзмогне тези чувства, да потисне мъката си и да отстъпи в името на един по-здрав съюз между двете племена?

— Не! — отсече тя най-сетне. — Берктгар няма да получи чука!

Дризт кимна в знак на съгласие, доволен, че младата жена отказва да се раздели със спомените си за Уолфгар и да загърби любовта си към него. Самият той също бе обичал младежа, усещал го бе като роден брат и не можеше да си представи Щитозъб да попадне в ръцете на някой друг, пък бил той и самият Темпос, варварският бог на войната.

— Не съм си го помислял и за миг — съгласи се Бруенор и гневно размаха юмрук във въздуха. — А ако този син на въшлив северен елен отново се осмели да ми го поиска, ще получи нещо, дето никак няма да му се понрави!

Задават се сериозни неприятности, каза си Дризт. Берктгар горещо желаеше чука, което беше напълно разбираемо, дори естествено, ала младият, амбициозен вожд очевидно не осъзнаваше какво точно иска от приятелите на Уолфгар. Положението лесно можеше да прерасне в нещо повече от напрежение между съюзници, не бе изключено да се стигне и до открита война между двата народа. Скиталецът нито за миг не се съмняваше в заплахата на Бруенор — ако поискаше Щитозъб като възнаграждение за помощта, която трябваше да даде на джуджетата безусловно, Берктгар щеше да извади голям късмет да се прибере в поселището си здрав и невредим.

— Двамата с Дризт ще отидем в Заселническа твърдина — предложи Кати-Бри. — Ще го накараме да се съгласи с плановете ни, без да му дадем нищо в замяна.

— Прекалено е глупав! — изсумтя Бруенор недоверчиво.

— Ала хората му не са — отвърна младата жена. — Иска чука, за да се издигне в очите на поданиците си, ала много скоро ще научи, че ако посяга към нещо, което не му принадлежи, това може единствено да разклати положението му.

Силна, пламенна и толкова мъдра, възхити се Дризт, без изобщо да се усъмни в думите й — тя наистина щеше да стори онова, което обещаваше.

Кати-Бри отиде да прибере нещата си от другия край на стаята, а баща й се насочи към вратата. Скиталецът неволно въздъхна, докато наблюдаваше приятеля си да крачи с предишната жизненост в походката. Истинският Бруенор отново се бе завърнал сред тях, старият огън пак гореше в гърдите му. Колко ли години щеше да царува рижобрадото джудже, запита се Дризт. Сто? Двеста?

Ако вражески меч или ноктите на някое чудовище не съкратяха дните му, Бруенор също щеше да види как Кати-Бри остарява и си отива от този свят.

Мисъл, която скиталецът не можеше да понесе, докато я гледаше да се движи из стаята с леката стъпка на младо жребче.

* * *

Казид’еа спокойно почиваше на кръста на Кати-Бри. Моментната ярост си бе отишла, отстъпвайки място на търпеливо доволство. Жената напредваше забележително добре, наистина си я биваше и все пак Посичащия нямаше да се примири, докато не увисне на кръста на най-добрия боец.

А в този момент това несъмнено беше Дризт До’Урден.

Мечът бе разбрал, че иска да бъде негово притежание още в мига, в който скиталецът уби предишния му господар. Без да губи време, той прибягна до обичайната си хитрина и преобрази дръжката си — от демонска глава (с която бе подмамил Дантраг), тя се превърна в красивата глава на еднорог, символ на богинята, която Дризт До’Урден почиташе. Какво бе разочарованието му обаче, когато, вместо да го вземе, елфът реши да го даде на приятелката си, обяснявайки, че самият той предпочита ятагана.

Предпочитал ятагана!

Де да можеше да променя и острието си, така както правеше с дръжката! Само да можеше да го извие, да го скъси и удебели…

Ала той не можеше, а пък Дризт не искаше меч. От друга страна, жената наистина си я биваше, а и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Расата й не бе особено дълголетна, мислеше си Посичащия, и тя надали щеше да живее достатъчно, за да постигне майсторството на Дризт, но ако успееше да я убеди да убие скиталеца…

Имаше много начини да стигнеш до върха.

* * *

Матрона Баенре, съсухрена и прекалено стара дори за жена от нейната раса, стоеше в светилището на първия дом — нейния собствен дом — и наблюдаваше как робите й се опитват да измъкнат огромния сталактит от куполовидния покрив. Много скоро мястото щеше да стане досущ като преди. Отломките, посипали се по пода след рухването на гигантската скала, отдавна бяха изчистени, измита бе и кръвта на десетината елфи, убити при това злощастие.

Ала споменът за онзи момент все още бе тук. Никога нямаше да забрави унижението, нанесено й пред повелителките на всички важни родове в Мензоберанзан и то точно в мига, когато бе достигнала върха на своето могъщество. Сталактитът се бе забил в покрива на светилището, ала старата матрона имаше чувството, че е пронизал сърцето й. Тя бе успяла да обедини вечно враждуващите елфически домове, съюз, скрепен допълнително от мисълта за славата, която ги очакваше след завземането на Митрил Хол.

Още слава за Кралицата на паяците. Още слава и за Ивонел Баенре.

А ето че всичко се бе срутило, разрушено от бягството на Дризт До’Урден. Той бе отговорен за смъртта на една от дъщерите й, злата Вендес; пак той бе погубил и Дантраг, най-големия син в семейството и може би най-добрия Повелител на меча в цял Мензоберанзан. Ала онова, с което старата матрона не можеше да се примири, бе, че с бягството си изменникът и приятелите му бяха станали причина за рухването на съюза и й бяха отнели възможността да се сдобие със славата и могъществото, които щеше да й донесе превземането на Сребърните зали. След като със собствените си очи бяха видели как сталактитът се сгромолясва върху светилището, това обречено на Лолт място, и то не кога да е, а по време на церемония в нейна чест, матроните от Съвета, както и останалите жрици, събрани за ритуала, напълно бяха изгубили вярата си, че Кралицата на паяците подкрепя съюза и предстоящата война. Всички се бяха втурнали обратно по домовете си, където зад здраво заключени врати се бяха заели лично да прозрат каква точно е волята на богинята.

Положението на първата матрона бе пострадало значително.

Старата Баенре бе убедена, че може да се съвземе дори след този провал и отново да обедини най-могъщите родове. Тя носеше окачен на врата си пръстен, издялан от зъба на древен джуджешки крал, някой си Гандалуг Бойния чук, основателя на Митрил Хол. Тя бе подчинила духа на Гандалуг и щеше да изкопчи от него и най-малките подробности за джуджешката твърдина. Въпреки бягството на Дризт, Мрачните все още можеха да поемат на поход срещу Митрил Хол и да накажат вероотстъпника и неговите приятели.

Съюзът можеше да бъде възстановен, ала по някаква причина, която матрона Баенре не разбираше, Лолт й бе забранила да го стори. Веднага след злополучната церемония матрона Баенре бе получила предупреждение лично от няколко йоклоли (най-приближените слугини на богинята), които я бяха предупредили да изостави всякакви планове за война и вместо това да обърне повече внимание на собствения си дом и да подсигури защитата му. Това бе заповед, на която една жрица не можеше да не се подчини.

Зад гърба й се разнесе звучно чаткане, съпроводено от звън на многобройни украшения, и тя нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че току-що в стаята бе влязъл Джарлаксъл.

— Направи ли онова, което ти наредих? — попита тя, без да откъсва поглед от трудещите се роби.

— Добра среща и на теб, първа матрона на Мензоберанзан — саркастичен както винаги, отвърна наемникът.

Дързостта му накара старата Баенре да се обърне и да го изгледа с онова гневно изражение, което често се изписваше по лицата на повечето от матроните — повелителки, когато си имаха работа с Джарлаксъл.

Той се перчеше — надали имаше друга дума, която да му подхожда по-добре. Обитателите на Мензоберанзан, особено мъжете, обикновено носеха скромни и практични дрехи: тъмни одежди, с извезани по тях паяци, или прости, черни куртки, върху които надяваха фини, гъвкави ризници. И преди всичко, почти нямаше елф, бил той мъж или жена, който да не се загръща с пиуафуи, магически плащ, който ги скриваше от зорките погледи на враговете им.

Ала не и Джарлаксъл. Върху гладко обръснатата си глава той винаги нахлупваше екстравагантна широкопола шапка, украсена с гигантско перо от диатрима; вместо наметало носеше лъскава пелерина, която проблясваше във всички цветове на дъгата, както на светло, така и в мрака, в който надарените с инфрачервено зрение елфи виждаха с лекота. Дрехата, която обличаше отдолу, нямаше ръкави и бе изрязана така, че да открива изваяните мускули на корема му, а от многобройните накити, с които се бе окичил (наред с пръстените, огърлиците и обикновените гривни, той имаше гривни дори на глезените си) се разнасяше пронизително дрънчене… поне когато той решеше. Досущ като ботушите, които бяха изтракали толкова силно върху каменния под на светилището, украшенията можеха да не издават и най-слабия звук.

Този път, забеляза матрона Баенре, наемникът бе избрал да сложи превръзката над лявото си око, но какво означаваше това (ако изобщо зад него се криеше някакъв таен смисъл), тя не знаеше.

А и кой изобщо имаше някаква представа каква магия е заключена в превръзката, в накитите, в ботушите, в двете пръчици, които Джарлаксъл носеше втъкнати в колана си, или пък в изящния меч, окачен на кръста му? Старата матрона беше убедена, че поне половината от тези неща, включително и една от пръчките, не притежават никакво вълшебство, освен може би способността да бъдат абсолютно безшумни. Половината от нещата, които наемникът казваше и вършеше, бяха най-обикновен блъф, ала другата половина бяха лукави, изкусни и нерядко фатални за противниците му.

Именно това го правеше толкова опасен.

И именно заради това матрона Баенре го мразеше толкова силно… и имаше такава нужда от него. Защото Джарлаксъл беше главатар на Бреган Д’аерте, огромна мрежа от шпиони, крадци и убийци, предимно мъже, останали без дом и семейство след някоя от честите войни между отделните родове. Не по-малко мистериозни от своя предводител, членовете на Бреган Д’аерте не бяха познати на останалите елфи в града, ала бяха наистина силни (дори армиите на някои от най-могъщите родове не можеха да се мерят с тях) и изключително добри в онова, което вършеха.

— Какво знаеш? — рязко попита матрона Баенре.

— Ще ми трябват векове, за да ти разкажа всичко, което знам — отвърна дръзкият наемник.

Очите на старата матрона се присвиха заплашително и той бързо разбра, че моментът не е подходящ за шегички. Тя беше уплашена и то с основание, като се имаше предвид злощастния завършек на церемонията.

— Не открих никакъв заговор — призна той.

Този път очите на матрона Баенре се разшириха от изненада и тя направи крачка назад, слисана от директния му отговор. Естествено, беше направила няколко магии, с чиято помощ да разбере, ако Джарлаксъл прибегне до откровени лъжи… което той също знаеше. Само че тези магии като че ли изобщо не го притесняваха — със своето лукавство той умело заобикаляше въпросите и макар никога да не стигаше до явни лъжи, никога не казваше и цялата истина.

Този път обаче, бе отговорил съвсем недвусмислено и, поне доколкото тя можеше да прецени, казваше истината.

Ала старата матрона не го вярваше. Може би магиите не действаха както трябва. Може би Лолт наистина я бе изоставила и сега я заблуждаваше с привидната искреност на наемника.

— Матрона Мез’Барис Армго — продължи Джарлаксъл, — все още ти е вярна, на теб и на каузата, въпреки… — сега трябваше внимателно да подбере подходящата дума, — неприятностите по време на церемонията. Дори е наредила на армията си да бъде в бойна готовност, в случай че поемем на поход срещу Митрил Хол. Мога да те уверя, че във втория дом наистина изгарят от нетърпение да тръгнем към Сребърните зали, особено сега, когато…

Тук наемникът замълча и въздъхна престорено тъжно.

Матрона Баенре бързо схвана намека му. Естествено, че в дом Мез’Барис копнеят да тръгнат на войната нали след смъртта на Дантраг, Угегентал, техният Повелител на меча, бе станал неоспоримият първенец в града. Ако Утегентал успееше да победи изменника До’Урден, каква слава очакваше дома му тогава!

И все пак точно, това, както и очевидно искрените думи на Джарлаксъл, поуталожиха страховете й — старата матрона прекрасно знаеше, че без помощта на Барисон дел’Армго никой съюз между домовете не може да застраши рода Баенре.

— Разбира се, дребните търкания между собствените ти деца вече започнаха — добави наемникът. — Ала те рядко се срещат, пък и дори да замислят нещо срещу теб, ще им се наложи да го направят без помощта на Триел, която след бягството на изменника е прекалено заета в Академията.

Матрона Баенре трябваше да положи немалко усилия, за да скрие облекчението, което я заля при тази новина. Ако Триел, най-могъщата от дъщерите й и със сигурност тази, която се радваше на най-голяма подкрепа от страна на Лолт, не се канеше да се надигне срещу нея, то тогава вероятността за заговор в семейството ставаше съвсем незначителна.

— Те всички очакват да направиш Берг’иньон Повелител на меча — отбеляза Джарлаксъл. — Громф също няма да се възпротиви.

Матроната кимна в знак на съгласие. Громф беше най-големият й син и като архимагьосник на Мензоберанзан имаше повече власт от който и да било мъж в града (с изключение може би на лукавия наемник). Той нямаше нищо против Берг’иньон да бъде новият Повелител на меча в дома, а и положението на дъщерите й също изглеждаше доста стабилно. Триел си бе на мястото като матрона — повелителка на Арах-Тинилит и макар че не бе изключено между останалите членове на семейството да възникнат дрязги за това кой да заеме опразненото от Вендес място, те надали щяха да засегнат старата Баенре.

Тя вдигна поглед към сталактита, който Дризт и спътниците му бяха съборили върху покрива и усети, че не е доволна. В жестокия, безмилостен Мензоберанзан, удовлетворението и самодоволството, което идва с него, често предшестваха падението.