Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 26
Груба сила

Основните тунели, отвеждащи към долната порта на Митрил Хол, бяха срутени и запечатани, ала нашествениците бяха очаквали нещо подобно. Дори и след като най-големият батальон от армията им бе принуден да пъпли едва-едва из коридорите край портата, положението на джуджешката твърдина си оставаше крайно тежко. И макар да нямаше никакви вести за онова, което се случваше отвън, Утегентал лесно можеше да си представи сечта, оплискала с вражеска кръв планинските склонове. Джуджетата и слабите хора несъмнено гинеха като мухи, двете порти на Залите трябва да бяха паднали, а ездачите на Берг’иньон навярно вече кръстосваха надлъж и нашир горните тунели.

Тази мисъл тревожеше свирепия Повелител на меча повече, отколкото му се искаше да си признае. Ако съперникът му от дом Баенре бе успял да проникне в Митрил Хол и Дризт До’Урден също бе някъде там, то нищо чудно изменникът да паднеше от ръката на Берг’иньон. Тласкан от тези опасения, Утегентал, заедно с шестимата елитни бойци, се зае да открие тесните проходи, които трябваше да ги отведат в същинските Сребърни зали. Очакваше, че те ще са отворени, отдавна разчистени от елфите, проникнали през Подземния град.

Не след дълго се озоваха в пещерата, която непосредствено преди войната бе служила като команден пост на Бруенор, а сега бе изоставена — само тук-там по пода се търкаляха забравени пергаменти и следи от правените съвсем наскоро магии. По всичко личеше, че след срутването на тунелите и рухването на част от Галерията на Тънълт (както и на доста от страничните проходи, в това число и главния коридор, отвеждащ до Галерията) долните отряди на Бруенор бяха разпръснати и оставени без единно командване.

Утегентал мина през празното помещение, без да му обърне внимание, и пое на изток толкова бързо, колкото му позволяваха криволичещите тунели. Не след дълго той и шестимата му спътници достигнаха широко разклонение, край което забелязаха костите на двуглавия етинг, убит не от кого да е, а от самия Бруенор преди много, много години. Това, което тревожеше патрона на втория дом обаче, не беше купчината изсъхнали кокали, а въпросът накъде да поеме оттук нататък.

Раздразнен от поредното забавяне, той изпрати съгледвачи в двете посоки, а сам, заедно с останалата част от малкия си отряд, пое по десния тунел, който според него отиваше на изток.

Най-сетне видя вратата, която търсеше, и от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Няколко мига по-късно се появи и съгледвачът, когото бе изпратил да провери другия коридор, а с него дойде и една жрица.

— Добра среща, Повелителю на меча на Втория дом — поздрави го тя, доста по-почтително, отколкото обикновено се държеше с мъжете.

— Защо си тук? — направо попита Утегентал. — Все още сме далече от Подземния град.

— Дори по-далече, отколкото си мислиш — отвърна жената и хвърли недоволен поглед на изток, към дългия тунел, в края на който тъмнееше вратата към Митрил Хол. — Пътят още не е освободен.

Утегентал изръмжа разярено. Подземният град трябваше вече да е превзет, а коридорите дотам — разчистени. Той направи крачка напред и жрицата ясно видя гневната му гримаса.

— Няма да успееш — предупреди го тя и гордият мъж я изгледа разлютено, сякаш го бе зашлевила през лицето. — Вече повече от час се опитваме да разбием вратата — обясни жената, — но ще ни трябва цяла седмица, за да я превземем. Джуджетата я охраняват твърде добре.

— Ултрин Саргтлик! — изрева Утегентал, напомняйки й титлата, която си бе извоювал и която никой не можеше да му оспори — той не бе какъв да е войн, той бе Върховният войн!

Въпреки респектиращия му ранг, жрицата не изглеждаше особено впечатлена:

— Стотина бойци, петима магьосника и десет жрици не успяха да се справят — спокойно отвърна тя. — Джуджетата отвръщат на нашите заклинания с огромни копия и горящ катран. А и тунелът, отвеждащ до вратата е тесен и осеян с капани, защитата му е сигурна като тази на дом Баенре. Двадесет минотаври водехме с нас, но те едва съумяха да избегнат клопките… само за да бъдат спрени от внезапно наизскочилите войни, скрити до този миг в тайни ниши. Двадесет минотаври рухнаха мъртви пред очите ни само за няколко минути. Никога няма да превземеш вратата — увери го тя, ала думите й не прозвучаха обидно — просто му съобщаваше фактите такива, каквито бяха. — Нито пък ние. Не и докато онези, които са в Подземния град, не ни се притекат на помощ и не нападнат отвътре.

Утегентал изгаряше от желание да се нахвърли отгоре й, най-вече защото разбираше, че е права.

— И защо изобщо искаш да влезеш? — неочаквано попита тя, при което Повелителят на меча я изгледа подозрително, сякаш се чудеше дали не поставя под съмнение храбростта му — не беше ли естествено да копнее за още битки?

— Говори се, че търсиш Дризт До’Урден — продължи жената и Утегентал усети как го обзема любопитство. — Говори се също така, че изменникът броди из тунелите извън Митрил Хол. Ловувал със своята пантера. Казват, че вече бил убил немалко от нашите.

Повелителят на меча прокара пръсти през късата си, щръкнала коса и се обърна на запад, към плетеницата от коридори, която бе оставил зад гърба си. Усети как по тялото му плъзва приятна възбуда, мускулите му се напрегнаха, безжалостна гримаса изкриви лицето му. И сам знаеше, че след първата битка в галерията със седемте пещери, доста от защитниците кръстосват тунелите извън същинския Митрил Хол. Нещо повече, докато идваха насам, той и придружителите му бяха срещнали и унищожили един такъв отряд.

Сега като се замислеше, наистина му се струваше логично Дризт До’Урден да е някъде там, из коридорите. Много вероятно бе той също да е взел участие в битката в Галерията на Тънълт, а ако беше така, след края й надали бе побягнал обратно в Митрил Хол.

Не, Дризт беше ловец, някогашен водач на патрул, войн, прекарал в безпощадните тунели на Подземния мрак цели десет години съвсем сам, придружаван единствено от магическата си пантера — подвиг, който будеше искрено възхищение у Утегентал.

Да, жрицата несъмнено беше права — Дризт До’Урден бе някъде там, кръстосваше западните тунели и убиваше. Повелителят на меча се изсмя гръмко и, без да каже нищо повече, се запъти обратно към коридора, по който бе дошъл.

Нямаше нужда от обяснения — нито за жрицата, нито за шестимата му спътници, които тръгнаха след него, без да задават въпроси.

Утегентал дел’Армго отиваше на лов.

* * *

— Ние печелим — заяви матрона Баенре.

Никой от онези, които стояха около нея — нито Метил, нито Джарлаксъл, нито матрона Зеерит К’хориларин, повелителка на четвъртия дом, нито Ауро’пол Дир, господарка на рода Аграх Дир, който се бе издигнал до пети дом в йерархията на Мензоберанзан, нито Бладен’Кърст и Куентел Баенре — никой не се осмели да оспори думите й.

Гандалуг Бойния чук, изранен и мръсен, с ръце, стегнати в магически окови, толкова здрави, че и най-силният великан не би могъл да ги строши, се прокашля подигравателно. Тази самоувереност обаче бе само привидна — старото джудже носеше на плещите си тежък товар, който не можеше да забрави нито за миг. Колкото и добра да бе защитата на неговия народ, Мрачните бяха проникнали в Подземния град. Бяха се добрали дотам и виновникът за това бе не друг, а самият той, със своите спомени за всички тайни кътчета на Залите. Да, знаеше, че никой не би могъл да устои на атаките на един илитид, и все пак чувството за вина не го напускаше нито за миг, мисълта, че не е бил достатъчно силен, не спираше да го измъчва.

Куентел, по-бърза дори от злата Бладен’Кърст, яростно го удари с камшика си, оставяйки кървави следи по гърба му.

Гандалуг отново изсумтя, петглавият бич на Бладен’Кърст изплющя и старото джудже рухна на колене.

— Достатъчно! — скара се матрона Баенре на дъщерите си, без да крие раздразнението си.

Всички знаеха (дори и тя, въпреки самоуверените си думи), че войната не се развива според техните планове. Съгледвачите на Джарлаксъл бяха докладвали за неуспешните опити на нашествениците да превземат долните двери на Митрил Хол, както и за срутените тунели край източната врата, където бяха загинали голям брой елфи. Куентел, която през цялото време поддържаше магическа връзка с брат си, бе научила, че по западните и южните склонове на Четвъртия връх кипи люта битка и че западната порта още се държи. Подобни вести имаше и Метил — освен за загубата на двамата свои събратя, убити от Фрет, Белда и Харкъл, той им бе съобщил, че Подземният град също не е превзет.

Въпреки това думите на старата матрона не бяха просто самохвалство, нито пък самоувереността й — само маска. Битката в планината може и да не бе свършила, ала Берг’иньон бе уверил сестра си, че не след дълго и това ще стане… а като знаеше колко многочислена бе армията, която воюваше на повърхността, Куентел нямаше основание да се съмнява, че победата, наистина е въпрос на време.

Да, мнозина бяха загинали в долните тунели, ала те бяха предимно роби, а не елфи. Освен това, след битката в Галерията на Тънълт, оцелелите джуджета бяха принудени да преследват враговете из външните коридори, да се прокрадват тайно и да разчитат преди всичко на изненада — тактика, в която безшумните мрачни елфи бяха много по-опитни от тях.

— Долните тунели скоро ще бъдат прочистени — продължи матрона Баенре, макар това да се разбираше от само себе си — тя и неколцината й придружители отиваха именно натам, а те бяха прекалено ценни, за да рискуват да срещнат какъвто и да е враг.

Елитните бойци, които трябваше да водят и охраняват първата матрона, нямаше да й позволят да направи и крачка, преди да се уверят, че пътят пред тях е напълно безопасен.

— Не след дълго земите около Митрил хол ще бъдат наши — добави старата Баенре, — както и двете порти към Повърхността.

— А тунелите зад тях — срутени — осмели се да вметне Джарлаксъл.

— Улавяйки джуджетата в капан без изход — също така бързо отвърна матроната. — Долната порта няма да издържи още дълго, освен това магьосниците и жриците скоро ще открият нови пътища, които да ни отведат до вътрешните тунели, в самото сърце на вражеските войски.

Старата Баенре беше права, само че онова, за което говореше с такава сигурност, щеше да отнеме време, а плановете им изобщо не включваха продължителна обсада. Подобен развой на събитията никак не се нравеше на спътниците й и най-вече на другите две матрони — повелителки. Те бяха тук, единствено защото тя ги бе заставила — не бяха посмели да откажат, въпреки че след последните събития в Мензоберанзан борбата за надмощие бе пламнала по-ожесточено отвсякога. В замяна на участието им в похода, матрона Баенре им бе позволила да оставят по-голямата част от войниците си у дома, докато останалите родове (и особено онези, чиито повелителки участваха в управляващия съвет) бяха принудени да изпратят половината си бойци. Да, четвъртият и петият дом можеха да са спокойни през няколкото месеца, които се очакваше да отнеме завладяването на Митрил Хол.

Само че Зеерит и Ауро’пол си имаха други грижи — неспирната тревога да не бъдат предадени от своето собствено семейство. Йерархията в родовете на Мрачните (освен може би тази в дом Баенре) бе несигурна и двете матрони много добре знаеха, че ако отсъстват твърде дълго, могат да бъдат изместени от престола.

В притеснените погледи, които си размениха след думите на старата Баенре, имаше зле прикрито съмнение… нещо, което наблюдателният Джарлаксъл не пропусна да забележи.

Малкият отряд бавно продължи напред — трите матрони седяха на летящите си дискове, до тях, влачейки окования Гандалуг, вървяха Куентел и Бладен’Кърст. Последен идваше Метил, чиито дълги одежди се спускаха досами земята и създаваха впечатлението, че той не ходи, а се плъзга над пода. Не след дълго, уведоми ги матрона Баенре, трябваше да достигнат подходяща пещера, в която да се установят и да ръководят войната.

Което, не пропуснаха да отбележат Зеерит и Ауро’пол, несъмнено означаваше, че войната няма да свърши скоро.

Бладен’Кърст видя смутените им лица и заплашително присви очи.

Всичко това не убягна от вниманието на Джарлаксъл — вечно нащрек, той долавяше и най-слабите признаци, вещаещи неприятности за матрона Баенре.

Без да се издаде, че е забелязал притеснението на Зеерит и Ауро’пол, той се поклони и поиска разрешение да се присъедини към своите бойци, за да събере още информация.

Старата матрона го освободи, без да се замисли, ала един от придружителите й имаше друго мнение:

— Ти и твоите наемници ще избягате — неочакваното телепатично съобщение хвана Джарлаксъл неподготвен и той не успя да скрие, че мисълта да дезертира наистина му е минавала през ума.

Почти отчаян (нещо, което рядко му се случваше), наемникът хвърли поглед през рамо.

— Баенре ще ти отмъсти жестоко, ако някога се завърне — долетяха следващите думи на Метил, после, с все същото безстрастно изражение, той последва старата матрона.

Щом малкият отряд се скри от погледа му, Джарлаксъл спря и се замисли над случилото се. Нещо в начина, по който илитидът се бе обърнал към него, го караше да вярва, че матрона Баенре няма да научи колко струва верността му в действителност.

Сега обаче, наемникът трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Не се съмняваше, че ако армията на Мрачните остане обединена, рано или късно ще победят. Да, загубите щяха да бъдат по-големи, отколкото предвиждаха (те вече бяха по-големи), ала това нямаше да има особено значение, след като сложеха ръка на Митрил Хол и баснословните му съкровища.

И все пак — какво трябваше да стори той? Още размишляваше над това, когато се натъкна на неколцина от своите лейтенанти. Те всички носеха едни и същи новини — долната врата още не бе превзета, а все повече и повече мрачни елфи и роби ставаха жертва на малките отряди, които кръстосваха тунелите извън Митрил Хол.

Джуджетата се бранеха с всички сили.

Джарлаксъл най-сетне взе решение и побърза да го съобщи на войниците си, използвайки безмълвния език на знаците. Бреган Д’аерте нямаше да дезертират… още не. Ала повече нямаше да оглавяват атаката, рискувайки живота на своите съгледвачи.

— Избягвайте всякакви битки — нареди Джарлаксъл и мъжете кимнаха в знак на съгласие. — Ще стоим настрани и ще наблюдаваме, нищо повече.

— Докато Митрил Хол не падне — отвърна един от бойците.

— Или докато не стане ясно, че усилията ни са обречени — допълни Джарлаксъл, а изражението му красноречиво говореше, че подобен развой на събитията съвсем не му изглежда невероятен.

* * *

Пуент и неговият отряд кръстосваха тунелите с нарастващо раздразнение — никъде не се виждаха нито елфи, нито гоблини, нито дори жалки коболди, които да разкъсат на парчета.

— Къде, в името на Деветте пъкъла, се намираме? — избухна Тибълдорф.

Не получи отговор, но като се позамисли, разбра, че друго не можеше и да очаква — познаваше тези тунели по-добре от когото и да било от своите войни и ако той не знаеше къде са, то останалите със сигурност нямаха никаква представа.

Не че това го тревожеше. Никой от неудържимите му бойци не се интересуваше къде са попаднали, стига да имаше с кого да се бият. Истинският проблем всъщност беше отсъствието на каквито и да било врагове.

— Да вдигнем малко шум! — изрева Пуент.

Без да чакат подкана, Изкормвачите въодушевено се хвърлиха към стените и така силно заудряха с чуковете си, че грохотът се разнесе надалече, издавайки присъствието им на всеки, който се намираше в тази част на тунелите.

Горкият Бидърду Харпъл, повлечен от самоубийствения, според него, устрем на най-необуздания отряд в цялата джуджешка армия, стоеше насред коридора и на светлината от вълшебния скъпоценен камък трескаво прелистваше овъглените страници на книгата с магии, мъчейки се да открие каквото и да е заклинание, което да му е от полза (по възможност — някое, с чиято помощ да се измъкне оттам колкото се може по-бързо!).

Врявата продължи още няколко минути, после, раздразнен, че нищо не се случва, Пуент им даде знак да спрат и да го последват в нов бесен щурм. Минаха под висок, естествен свод, свърнаха зад няколко завоя и се озоваха в началото на широк коридор с гладки, обработени стени и равен под. Тибълдорф доволно щракна с пръсти, разбрал най-сетне къде са — намираха се на югозапад от Митрил Хол, а зад следващия завой ги очакваше една от отбранителните позиции на джуджешката армия. Бесовойнът хукна напред и се изкатери по барикадата, която препречваше пътя и стигаше почти до тавана. Надяваше се да открие още съюзници, които да причисли към малкия си, ала смъртоносен отряд, но щом се изкачи догоре, се закова на място, а усмивката му се стопи.

От другата страна, насред труповете на гоблини и коболди, лежаха десет мъртви джуджета.

Пуент тупна на земята, претърколи се и скочи на крака, после тръгна между съсечените тела, мрачно клатейки глава. Мястото бе добре укрепено — в единия му край се издигаше висока стена, а в другия, точно където коридорът правеше остър завой наляво, имаше друга, по-ниска, но също толкова здрава преграда.

Отгоре й, току преди страничния проход, който тръгваше оттам, бе закрепено причудливо приспособление — смъртоносен катапулт, с късо, но здраво рамо, което вместо напред, запращаше снаряда настрани. Оръжието бе готово за стрелба, ала мунициите бяха свършили — очевидно джуджетата се бяха отбранявали докрай.

Миризмата на горящите снаряди тегнеше във въздуха, тук-там още тлееха малки огньове. Зад ъгъла, Пуент бе сигурен преди дори да надникне, лежаха още десетки вражески трупове.

— Умрели са като герои — рече той на останалите от малкия отряд, които също се бяха прехвърлили през преградата и сега се разхождаха между телата.

Нападението на противника беше мълниеносно и съвършено безшумно — група мрачни елфи се показаха иззад завоя, а в ръцете им проблясваха дълги мечове.

Ако Бидърду не беше нащрек (и ако междувременно не бе успял да открие последната използваема страница от книгата с магии), това щеше да бъде краят на бесовойнския отряд. За щастие, вълшебникът реагира светкавично и ярката светлина, която изригна от ръцете му, заслепи връхлитащите неприятели.

Те се поколебаха само за миг, но и той бе достатъчен, за да могат Изкормвачите да заемат бойна позиция. Обратът беше пълен — елементът на изненада вече го нямаше и петимата мрачни войни изведнъж се оказаха изправени срещу седем джуджета… седем необуздани бесовойни, които, за беда, стояха до труповете на свои другари.

Посипаха се юмруци и ритници, разнесоха се свирепи викове и скърцане на доспехи. Изкормвачите се биеха с невиждана ярост, без да обръщат внимание на ударите, които получаваха; биеха се, за да накарат своя главатар да се гордее с тях. Хвърлиха се към двама от нашествениците, а едно от джуджетата успя да се откъсне и се втурна към ъгъла с гръмовен рев на уста.

Също толкова настървен, Пуент спря меча на своя противник с металната си ръкавица, като в същото време му нанесе страховит удар в лицето, преди той да успее да вдигне другото си острие, за да се предпази.

Главата на елфа буквално експлодира под тежестта на ошипената ръкавица и юмрукът на Тибълдорф потъна дълбоко в черепа му.

Бесовойнът го удари още няколко пъти, преди да запрати прекършеното тяло на пода, където вече лежаха труповете на останалите четирима нашественици. Когато вдигна поглед към облените с вража кръв Изкормвачи, той не пропусна да забележи, че един от тях липсва. Застанал встрани от битката, Бидърду потръпваше от необуздани конвулсии, а устните му трепереха. Пуент тъкмо се канеше да го попита какво става, когато от страничния коридор долетя писък, който смрази дори неговата кръв.

Разтреперан, той се хвърли натам и надникна зад ъгъла.

Както очакваше, подът на коридора беше осеян с вражески трупове, дори повече, отколкото предполагаше; много от снарядите още тлееха.

В този миг в другия край на тунела изникна тъмен силует на мрачен елф, най-едрият, когото Пуент беше виждал някога. В десницата си гигантът носеше огромен тризъбец, на който бе нанизан изчезналият бесовойн. Още един елф идваше зад Повелителя на меча, ала джуджето не му обърна внимание, не би забелязал, дори ако насреща му се изпречеше цял отряд от Мрачни.

От устните му се откъсна страховит рев, ала нападение не последва. Този път, както никога досега, разумът надделя над яростта и Пуент отскочи назад.

— Какво има, най-необуздани главатарю? — провикнаха се трима от бойците му в един глас.

Вместо отговор, Тибълдорф скочи в кошницата на катапулта и с помощта на металната си ръкавица сряза въжето, което задържаше рамото.

Утегентал Армго тъкмо беше успял да се отърве от трупа на последната си жертва, когато катапултът се задейства, изпращайки живия снаряд право към него. Очите на елфа се разшириха от уплаха и той изкрещя. Пуент също не можа да сдържи вика си. На Повелителя на меча изведнъж му се прииска да не бе изхвърлял тялото на убитото джудже, за да го използва като щит. Воден от инстинкт за самосъхранение, той сграбчи другаря си за яката и го вдигна пред себе си.

Шипът на островърхия шлем, както и половината от главата на бесовойна, потънаха в тялото на злощастния елф и излязоха от другата страна, одрасквайки смаяния Утегентал.

Повелителят на меча побърза да се измъкне от кървавото меле, същото стори и Пуент. Ръмжейки гърлено, двамата се изправиха един срещу друг, с разкривени от ярост лица. Бесовойнът успя да нанесе няколко удара, на които Утегентал, опитен и невероятно силен, ожесточено отвърна.

Дръжката на тризъбеца се стовари върху лицето на Пуент и погледът му се замъгли. Неволно отстъпи назад и миг по-късно с ужас разбра, че току-що сам е осигурил на могъщия си противник достатъчно място, за да го прониже.

Преди обаче елфът да успее да вдигне оръжието си, отгоре му връхлетя огромен сребрист вълк и го повали на земята.

Тибълдорф тръсна глава, за да прочисти мислите си и спря тревожен поглед върху чудовището. Изведнъж до ушите му достигнаха въодушевените крясъци на Изкормвачите и когато се обърна назад, той ги видя възторжено да сочат грамадното животно.

— Бидърду! — промърмори джуджето, досещайки се най-сетне откъде се бе появил страховитият звяр и защо ходи на задните си крака.

Утегентал отхвърли тежкото тяло на върколака от себе си и се надигна. Преди обаче да се изправи напълно, Пуент се озова отгоре му, последван миг по-късно и от останалите бесовойни.

Повелителят на меча изрева свирепо и изведнъж придоби великанска мощ. Тръсна ръце и джуджетата, които висяха по тялото му, се разлетяха на всички страни, сякаш бяха дребни гризачи, които му досаждаха.

Пуент го блъсна в гърдите толкова силно, че ударът можеше да повали дори бик.

Утегентал изръмжа и го зашлеви така, че бесовойнът полетя във въздуха и тупна на няколко метра от него.

— Бива си те! — трябваше да признае разтрепераното джудже, докато мъчително се изправяше на едно коляно.

Огромният елф се запъти към него. За първи път в дългия си, изпълнен с битки и кръвопролития живот (с изключение може би на онзи случай, когато по погрешка бе нападнал Дризт), бесовойнът разбра, че е срещнал противник, който не му е по силите — противник, който не е по силите на целия му отряд! — и видя смъртта да протяга костелива ръка към него. Бойците му лежаха ранени и никой не можеше да спре приближаващия исполин.

Вместо да се опита да стане, Пуент изкрещя и се хвърли напред. Изправи се едва в последната секунда и замахна, влагайки цялата си останала сила в този удар.

Утегентал пресрещна юмрука му и го сграбчи с желязната си длан, принуждавайки джуджето да се закове на място. В същото време стисна лицето му в другата си ръка и бавно започна да превива тялото му назад.

През разперените пръсти, които се впиваха в лицето му, Пуент виждаше яростната гримаса на противника си. Някак си успя да събере сили и левият му пестник се стовари върху ръката на елфа.

Утегентал сякаш не усети нищо.

Пуент изскимтя.

Внезапно исполинът отметна глава назад.

Бесовойнът помисли, че се кани да нададе победоносен вик, ала такъв не последва. Вместо това, нещо в гърлото му заклокочи зловещо.

Почувствал как хватката на неприятеля му отслабва, Пуент побърза да се откопчи и направи крачка назад. Разбра какво става миг по-късно — впил зъби във врата му, сребристият вълк висеше на гърба на Утегентал, а под натиска на мощните му челюсти, прешлените на Мрачния се трошаха един по един.

Безмълвният двубой продължи още дълги секунди. Онези от Изкормвачите, които не бяха изгубили съзнание, гледаха занемели, слисани от силата на преобразения Бидърду и от издръжливостта на елфа, който още не бе рухнал.

Най-сетне всичко свърши — разнесе се шумен пукот, главата на Утегентал увисна безжизнено и той се строполи на Земята.

Пуент кимна към огромния вълк, който все още не изпускаше тялото на противника си:

— Трябва да го накарам да ми покаже как го направи! — отбеляза той със страхопочитание.

Бидърду, сключил челюсти около гърлото на мъртвия елф, дори не го чу.