Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 21
Точка за добрите

Тежък товар превиваше силните плещи на най-почитания надзирател, ала въпреки това той крачеше изправен из дългите, лъкатушещи тунели. Беше взел решението с ясно съзнание за всички последици, които то водеше подире си, и нямаше никакво намерение да измине целия път до Митрил Хол, раздиран от съмнения дали постъпва правилно.

Противниците му твърдяха, че се ръководи от загрижеността за приятеля си, а не от интересите на своите събратя. Фърбъл беше научил, че Дризт До’Урден е избягал от Мензоберанзан и че Мрачните са поели право към Митрил Хол, в немалка степен мотивирани от предполагаемата омраза на Лолт към изменника.

Но нима Белвар щеше да поведе Блингденстоун на война, само за да спаси един-единствен елф на мрака?

В края на краищата, спорът бе решен не от надзирателя, а от Фърбъл, друг от най-старите свиърфнебли — онези, на които им бе най-трудно да се разделят с Блингденстоун.

— Изборът, който стои пред нас в този миг — бе заявил той, — е съвсем ясен. Да поемем към Митрил Хол и ако можем, да помогнем на враговете на Мрачните или да си намерим нов дом. Защото Мрачните ще се върнат и ако ние още сме тук, ще ни се наложи да се изправим срещу тях сами.

Тежък, мъчителен избор бе това за Съвета и за крал Шниктик. Ако тръгнеха след елфите и подозренията им се потвърдяха, ако на Повърхността наистина кипеше война, нима можеха да разчитат на съюзничество с джуджетата и хората, живеещи там — все раси, за които не знаеха почти нищо?

Белвар ги бе уверил, че могат. С цялото си сърце надзирателят вярваше, че Дризт и всичките нови приятели, които скиталецът бе срещнал там, няма да го разочароват. Фърбъл, който познаваше света по-добре от всеки друг гном (макар да признаваше, че за Повърхността знае много по-малко, отколкото би му се искало), се съгласи с Белвар, просто защото бе сигурен, че никоя раса — дори глупавите гоблини — не би отказала съюзничеството на друг народ, когато трябва да се бие с Мрачните.

И така, крал Шниктик и останалите от съвета най-сетне отстъпиха, ала, както винаги ставаше с благоразумните гномове, стигнаха до компромис. Белвар, Фърбъл и всички доброволци, пожелали да се присъединят към тях, щяха да поемат по следите на Мрачните. Това бе съгледвачески отряд, на няколко пъти подчерта крал Шниктик, а не истинска армия. В действителност и той, и останалите от съвета, които се бяха противопоставили на доводите на Белвар, бяха доста изненадани от големия брой доброволци, решени да тръгнат на този дълъг и опасен поход — толкова много, че заради доброто на града, кралят трябваше да се намеси и да ограничи бройката им до триста бойци.

Белвар обаче, съвсем не беше изненадан от желанието на сънародниците си да тръгнат на война, тъй като знаеше какво се крие зад него. Ако Мрачните надделееха и превземеха Митрил Хол, никога нямаше да им позволят да се завърнат в Блингденстоун. Обитателите на Мензоберанзан не биха завладели пещерите, само за да си тръгнат след това. Не, веднъж превзели Сребърните зали, те щяха да поробят обитателите им и да си присвоят мините и тогава за Блингденстоун щяха да настанат черни времена — градът на гномовете просто щеше да се окаже прекалено близо до най-преките пътища, водещи към завладяната джуджешка твърдина.

Затова, въпреки че никога преди не се бяха отдалечавали толкова много от Блингденстоун, Белвар, Фърбъл и останалите прекрасно разбираха, че всъщност отиват да се бият за дома си.

Не, решението за похода беше правилно, каза си надзирателят и при тази мисъл товарът, превил плещите му, сякаш поолекна.

* * *

Огненото кълбо се понесе надолу по тунела, ала въздушната вълна, която предизвика, се оказа прекалено мощна за тесния коридор. Огромен огнен език, досущ като дъха на разгневен червен дракон, облиза пода и се върна обратно в пещерата. Дрехите на Бидърду пламнаха и той изпищя, същото сториха и коболдите, джуджетата, прииждащите минотаври, както и елфите, спотайващи се зад тях.

Многогласният вик трая само миг, заглушен от страховития грохот на стотици тонове рушаща се скала.

И отново се надигна мощна въздушна вълна, която нахлу в пещерата, угаси горящите дрехи на Бидърду, после подхвана тялото му и го запрати към отсрещната стена. Замаян и напълно безпомощен (като всички, които се намираха в галерията), той се понесе във въздуха и, макар да не можа да се предпази от дъжда от дребни камъчета, посипали се по лицето му, все пак имаше късмета да не бъде размазан от падащите сталактити и тежките скални късове, разлетели се наоколо.

Земята потрепери, отекна силен тътен, после всичко свърши. Тунелът беше изчезнал, сякаш никога не бе съществувал, а пещерата, наречена на името на Тънълт, изведнъж се бе смалила.

Разтреперан от глава до пети, Бидърду изпълзя изпод купчината прах и каменни отломки, която го бе затрупала, и се зае да поизчисти скъпоценния камък, с чиято помощ виждаше — с цялата тази мръсотия, светлината му изглеждаше някак мътна и неясна. Когато свърши, сведе поглед към изпокъсаните си дрехи, под които прозираше израненото му (а на места, където огънят го бе достигнал — и обгорено) тяло.

От една купчина недалече от себе си видя да стърчи поизкривен шип и, натъжен от гибелта на джуджето, което го бе довело дотук, тъкмо се канеше да изрече няколко прощални думи, когато Пуент изскочи от камарата, плюейки камъчета и прах, ала усмихнат до уши.

— Отлично! — възторжено се провикна той. — Направи го пак!

Преди Бидърду да успее да отвърне каквото и да било, отровата на Мрачните най-сетне надви моментния приток на адреналин и краката му се подкосиха. Когато отново дойде на себе си, нещастният магьосник установи, че се намира в ръцете на бесовойна, който упорито изливаше в гърлото му най-отвратителната течност, приготвяна някога в целите Царства. Отвратителна, ала несъмнено ефикасна — от замайването не бе останала и следа.

— Отварата на изкормвачите! — щастливо оповести Пуент и затъкна вярната бутилка обратно в пояса си.

Междувременно прахта се слегна и привидно безжизнените тела започнаха да се надигат едно по едно. Отрядът на Тибълдорф бе оцелял до последното джудже, а неколцината коболди, спасили се от взрива, бяха разкъсани на парчета, преди да успеят да помолят за милост.

При срутването, съседната пещера се бе оказала изцяло затрупана, основите на стената насреща й бяха поддали и тя се бе изкривила причудливо, откъсвайки бесовойните и Бидърду от останалите. За щастие, изход все пак имаше — един тесен проход тръгваше наляво и по всичко личеше, че отвежда обратно към сърцето на Галерията. Там битката бе в разгара си, виковете на джуджета и коболди се смесваха със звъна на стомана и кънтяха надалече.

За изненада на магьосника, Пуент не поведе отряда в тази посока. Тунелът, бездруго не особено широк, се стесняваше още повече към края си, дотолкова, че бесовойнът с основание се съмняваше дали ще успее да се провре оттам. Освен това бе забелязал нещо интересно — голяма пукнатина, проточила се по стената до рухналия тунел. Приближи се, за да погледне отблизо и усети топла струя да раздвижва застоялия въздух. Очевидно бе, че налягането в коридорите се изравнява след мощния взрив.

С боен вик на уста, Пуент с все сила се блъсна в стената току под зейналата цепнатина. Камъкът не издържа и се срути, откривайки тунела, който започваше от другата й страна и поемаше надолу.

— Трябва да се върнем и да съобщим на крал Бруенор — възпротиви се Бидърду. — Или поне да стигнем докъдето можем и да им привлечем вниманието, за да разчистят скалите и да ни измъкнат оттук.

— Че какви съгледвачи ще бъдем, ако не видим накъде води тоз’ тунел! — изсумтя бесовойнът. — Ако псетата го открият, ще се върнат по-бързо, отколкото Бруенор си представя. Ето туй е нещо, което той трябва да знае!

В действителност, на свирепия боец му беше страшно трудно да пренебрегне съблазнителния звук на кипяща битка, който се носеше откъм Галерията на Тънълт, ала още повече го блазнеше възможността да открие други, по-опасни противници в неизследвания коридор — минотаври, а защо не и елфи на мрака.

— Освен туй — добави той след малко, — ако се заклещим в онзи тунел, ще бъдем чудна мишена за Мрачните псета!

Без повече приказки, Отрядът на изкормвачите се строи зад своя предводител, ала Бидърду поклати глава и се мушна в тесния проход. Опасенията му се потвърдиха почти веднага — не само че не можеше да стигне до откритата галерия от другата страна, но щеше да му бъде невъзможно дори да се приближи достатъчно, за да надвика шума от битката и да привлече вниманието на джуджетата там.

Но пък навярно щеше да открие някоя магия, която да му помогне, каза си той и бръкна в най-дълбокия си джоб, където съхраняваше скъпоценната си книга със заклинания. Вместо нея обаче, извади купчинка смачкани страници, опърлени и почернели. На много места мастилото се бе размазало от горещината, лепилото също не бе издържало и книгата се разпадна в ръцете му.

Внезапно Бидърду усети как леден ужас го стисва за гърлото, стори му се, че стените и таванът се стоварват отгоре му и като събра колкото страници можа да спаси, той се завтече обратно към входа на галерията, където, за свое учудване, завари Пуент и останалите да го чакат.

— Досетих се аз, че може да си промениш решението — обясни бесовойнът и без повече приказки поведе отряда и магьосника към неизследвания тунел.

* * *

— Петдесетина елфи и цял отряд минотаври! — съобщи Куентел и от отривистите й жестове старата матрона разбра, че е бясна.

Глупачка, каза си майка й, и се запита правилно ли бе постъпила като я взе на този поход. Макар жреческите й умения да бяха безспорни, младата Куентел за първи път виждаше истинска битка. Първият дом не бе воювал вече векове наред, участието в тренировъчни патрули в тунелите извън Мензоберанзан също й беше спестено, докато се обучаваше в Академията.

Всъщност, внезапно осъзна матрона Баенре, дъщеря й никога досега не бе напускала границите на града.

— С главния път, отвеждащ в Митрил Хол, вече е свършено — все така безмълвно продължи Куентел. — Както и с още няколко от страничните проходи. И не е само това — тя поспря за миг и, въпреки че си пое дълбоко дъх в опит да се успокои, лицето й се разкриви от гняв. — Много от убитите елфи бяха жени, имаше и няколко жрици и дори една върховна свещенослужителка!

Бързи и отсечени, движенията й издаваха колко е ядосана по-красноречиво и от най-яростната и гръмогласна тирада. Нима наистина смяташе, че ще превземат джуджешката твърдина току-така, учуди се майка й. Нима бе вярвала, че нито един елф няма да загине?

За пореден път старата Баенре се запита дали не бе сбъркала като доведе нея, вместо Триел, несъмнено най-опитната и умела жрица в града.

В суровия поглед, с който измери дъщеря си, ясно личеше недоволство… породено, както Куентел осъзна изведнъж, далече не само от лошите вести.

— Напредваме ли? — попита старата матрона на глас.

Куентел прочисти гърлото си и отвърна:

— Бреган Д’аерте откриха много други пътища, дори проходи, за чието съществуване не знаят и самите джуджета и които излизат съвсем близо до тунелите, водещи до Залите.

Матрона Баенре притвори очи и кимна одобрително — този оптимизъм вече й харесваше. Права бе, наистина имаше коридори, за които джуджетата не знаеха; тесни проходи, издълбани под най-долните нива на Митрил Хол и забравени от тях с времето, докато те постепенно бяха разширявали мините в други посоки, в търсене на по-богати рудни жили. Само че старият Гандалуг още ги помнеше, а след атаките на крадеца на мисли, Мрачните също ги бяха научили. Тези тайни пътища не бяха свързани със самите зали, ала за един магьосник не представляваше никаква трудност да отвори врата там, където такава липсваше; илитидите пък не само минаваха необезпокоявани и през най-яката скала, но и можеха да взимат елфи със себе си в тези псионистки пътешествия.

Старата матрона отвори очи.

— Някакви новини от Берг’иньон? — попита тя.

Куентел поклати глава:

— Напусна тунелите, както му нареди, ала оттогава не съм го чувала.

Матроната отново се намръщи. Отлично знаеше, че Берг’иньон си дава вид на засегнат, задето го изпращат извън Митрил Хол. Той предвождаше най-големия отряд от войската — почти хиляда елфи (мнозина от тях — възседнали подземни гущери) и около пет хиляди коболди и гоблини. Само че неговата задача, макар и жизненоважна за успеха на целия поход, щеше да го отведе навън, в планината, извисяваща се край джуджешката твърдина. Дризт До’Урден обаче, почти сигурно щеше да бъде вътре, в тунелите, и да се бие там, където най-много подобава на един мрачен елф. И вероятно не Берг’иньон, а Утегентал Армго пръв щеше да получи възможност да премери сили с него.

Старата матрона се усмихна развеселено при спомена за гневния изблик на сина си, когато бе научил за отредената му задача. Е, разбира се, той трябваше да се държи точно така, да се преструва на ядосан, дори вбесен. Естествено, че трябваше да се възпротиви, да настоява за правото той, а не Утегентал да поведе челния отряд, който пръв щеше да нахлуе в Залите. Само че Берг’иньон и Дризт бяха съученици и съперници от Мелей Магтеър, войнската школа на Мрачните и Берг’иньон навярно го познаваше по-добре от всеки друг елф в града. А пък матрона Баенре познаваше сина си.

И отдавна се бе досетила, че той изобщо не иска да си има вземане-даване с опасния изменник.

— Използвай магия, за да разбереш къде е — проговори тя внезапно и Куентел подскочи стреснато. — Открий го и ако все още упорства, го смени.

Очите на младата жрица се разшириха от ужас. Беше присъствала, когато брат й напусна тунелите и прекрасно помнеше скалната тераса, по която той и войните му бяха минали. Гледката на дълбоката клисура, която зееше под нея, я смая и зашемети, зави й се свят. Мнозина от останалите елфи изпитаха същото, почувстваха се дребни, незначителни и много, много уязвими. Тази огромна пещера, чийто, черен купол искреше с безброй непознати светлинки, бе само едно съвсем малко късче от света на Повърхността, свят прекалено необятен, за да може да бъде обхванат дори с мисъл.

Матрона Баенре изобщо не се впечатли от стреснатото й изражение.

— Тръгвай! — сопна се тя и Куентел безмълвно се подчини.

Едва се бе отдалечила, когато следващият съгледвач, отново жена, пристъпи пред светлосиния диск на старата матрона и съобщи, че войските в долните тунели на Залите неотклонно напредват, все още незабелязани от джуджетата.

Това бяха добри новини, ала Ивонел Баенре почти не ги чу — всички тези подробности вече бяха започнали да я отегчават. Джуджетата несъмнено бяха прекрасни бойци, а и бяха имали достатъчно време, за да се подготвят, ала въпреки това в гърдите на първата матрона нямаше и зрънце съмнение — за нея, убедена, че изпълнява недвусмислените заповеди на Лолт, изходът от войната отдавна беше ясен. Мрачните щяха да надделеят, а Митрил Хол — да рухне.

И все пак, задълженията си бяха задължения, и тя изслуша не само този доклад, но и следващия, както и този след него и още много други, с все същото привидно заинтересувано изражение.