Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 29
Крал срещу кралица

Нощта наближаваше своя край, а Мрачните отново бяха взели предимство в битката за Стражев дол. Берг’иньон бе на път да се окаже прав — дори след като получиха подкрепления от джуджетата и от свиърфнеблите, защитниците изглеждаха обречени. Нашествениците постепенно бяха погълнали редиците на гномовете, след което отново се заеха да притиснат противника до стената на дола.

Ала после стана нещо неочаквано.

След като се бяха били цяла нощ, след като часове наред бяха държали сражението под контрол, използвайки магьосниците и елитните гущерови ездачи в най-подходящите моменти, без нито за миг да ги излагат на ненужна опасност, мрачните пълководци изведнъж видяха как изпипаните им до най-малката подробност планове се провалят с гръм и трясък.

Небето на изток ненадейно изсветля, обагриха го първите утринни лъчи. За елфите и останалите обитатели на Подземния мрак това бе може би най-значимото събитие от началото на битката.

Един от мрачните магьосници прекъсна заклинанието за гръм, с който възнамеряваше да погуби враговете наоколо, и вместо това запрати кълбо магически мрак към върха на слънчевия диск, който тъкмо изплуваше над хоризонта. Разбира се, не успя да угаси светлината и докато наблюдаваше как малкото черно петънце (единственият резултат от усилието му) се стопява в утринния въздух, той се разсея за миг — напълно достатъчно, за да могат най-близките му противници да го посекат на парчета.

Друг от Мрачните, напълно погълнат от двубоя със своя противник, когото почти бе надвил, дори не забеляза изгрева… поне докато първият сноп слънчеви лъчи не прониза чувствителните му очи. Заслепен и ужасен, той отчаяно размаха ръце, ала оръжията му срещнаха само въздух.

После го заля пареща болка.

Разбира се, елфите и преди бяха виждали предмети в нормалния спектър, ала никога така ясно, с такава ярка светлина и толкова наситени цветове. Е, да, и преди бяха чували за ужасяващите лъчи на слънцето (Берг’иньон дори ги бе виждал, макар и през рамо, докато заедно с отряда Мрачни войни, с които бяха излезли да плячкосват на Повърхността, бързаше да се завърне обратно към спасителния мрак на тунелите). Сега обаче всичко беше много различно и нито синът на Баенре, нито мъжете му знаеха какво да очакват. Дали безмилостното слънце нямаше да ги изгори живи, така както ослепяваше очите им? Наистина, по-възрастните ги бяха уверили, че нищо такова няма да се случи, ала освен това ги бяха предупредили, че светлината ще ги направи много по-уязвими, а на враговете им ще вдъхне нови сили и увереност.

Берг’иньон събра войните от отряда около себе си и се опита да ги прегрупира. Все още можеха да спечелят, сигурен бе той, макар че този неочакван обрат несъмнено щеше да струва живота на не един и двама от мъжете му. Не, не слепотата притесняваше Повелителя на меча (в крайна сметка, всички мрачни войници можеха да се бият и със затворени очи). Как обаче щеше да се отрази всичко това на куража и желанието им за победа, безпокоеше се той. Слънчевите лъчи, огрели склоновете на планината, бяха напълно различни от всичко, което бяха виждали някога. И ако недосегаемият звезден покров ги бе стреснал с мекия си зрак, то слънчевото зарево ги ужаси.

Берг’иньон привика магьосниците около себе си и трескаво започна да се съвещава с тях — може би все пак имаше някакъв начин да спре изгрева. Вместо да го успокои обаче, онова, което научи, го уплаши повече и от страховитата светлина. Заклинателите в Стражев дол следяха не само битката в долината, но и цялата война и именно от тях младият Баенре чу мълвата, че събратята му напускат долните тунели и че онези, които бяха спрени в проходите край източната порта, се оттеглят от Залите и се насочват към дълбоките коридори в източната част на Четвъртия връх. Повече от очевидно бе какво става — те бягаха към Мензоберанзан.

Берг’иньон прекрасно разбираше какви ще са последствията от това. Съюзите между сънародниците му винаги бяха крехки и нестабилни и той не можеше да не се запита докъде ли се е разпрострял процесът на дезертьорството. Въпреки изгрева и първоначалната уплаха, младият Баенре вярваше, че мъжете му могат да спечелят битката за Стражев дол и да превземат западната порта. Какво обаче щяха да открият там?

Матрона Баенре и съюзниците й? Крал Бруенор и изменника Дризт, заедно с цял полк джуджета, въоръжени до зъби и готови да защитават дома си с цената на живота си? Тази мисъл никак не се понрави на бездруго разтревожения Повелител на меча.

Ето как се получи, че не с числено превъзходство бе спечелена битката в долината; не безстрашието на Берктгар Храбри и решителният устрем на Белвар Дисенгалп и неговите гномове, нито пък мъдростта и уменията на Стъмпет Рейкингклоу обърнаха везните в полза на защитниците. Онова, което ги спаси, бе зората и недоверието на Мрачните един към друг, липсата на сплотеност и съвсем основателният страх, че подкрепления така и няма да пристигнат — всички, от Берг’иньон до обикновените редници, знаеха, че другарите им изобщо не биха се поколебали да ги изоставят, дори това да ги обричаше на сигурна смърт.

Затова, когато Берг’иньон Баенре нареди на войниците си да се изтеглят от долината, никой не попита защо, нито пък помисли да протестира. Ездачите от Гущеровия отряд (все още повече от триста на брой) се отправиха на север, изоставяйки както битката, така и съюзниците си.

Скръб и ярост тегнеха над Стражев дол, ала изведнъж всичко бе обгърнато от зловеща тишина, изпълнена с напрежение и тревога. Единственият звук, който я нарушаваше от време на време, бе агонизиращият вик на някой умиращ боец. Берктгар Храбри, Стъмпет Рейкингклоу и Териен Дукард, новият предводител на Сребърните рицари, стояха един до друг и чакаха; строени зад тях, с гордо вдигнати глави и блясък в очите, чакаха и доблестните им бойци.

На няколко метра оттам, прегърнал изстиващото тяло на Фърбъл, стоеше Белвар Дисенгалп и също чакаше, заобиколен от храбрите си войни. Мнозина свиърфнебли бяха паднали тази нощ, защитавайки дома си, макар от Блингденстоун да ги деляха много мили.

Двуметровият варварин и дребничкият гном не знаеха какво да мислят един за друг — никой от тях не говореше езика на другия, нямаха дори общи жестове, с които да изразят добронамереността си.

Ала, макар да бяха непознати и напълно различни, в този миг едно нещо ги свързваше по-силно от векове крепка дружба — труповете на омразните врагове и на скъпите приятели, които покриваха земята на Стражев дол.

* * *

Вълшебен огън обгърна тялото на Дризт и го превърна в лесна мишена за нападателите му. Без да губи и миг, той призова кълбо магически мрак, опитвайки се да отнеме преимуществото на тримата си противници.

Двата ятагана изскочиха от ножниците и той се смая от жадния порив на един от тях — не на Сиянието, а на острието, което бе взел от пещерата на Смразяващия. Оръжие, изковано от незнаен древен майстор, за да сее смърт сред създанията на огъня.

Сега то бе гладно — много, много отдавна Дризт не бе усещал такава жар у него.

Всъщност, припомни си той с яснота, която го накара да простене, от деня, когато се изправи срещу демона Ерту. Това можеше да означава едно-единствено нещо.

Ивонел Баенре бе довела подкрепления.

* * *

Кати-Бри запрати втора стрела срещу ехидно усмихнатата матрона, ала и този път единственото, което последва, бе фойерверк от красиви и напълно безполезни искри. На младата жена не й оставаше друго, освен да се подчини на Дризт и, като хвана баща си за ръката, тя се накани да побегне.

Само че Бруенор не помръдна. Погледът му не се отделяше от лицето на съсухрената матрона, в съзнанието му имаше една-единствена мисъл — най-сетне я бе открил, нея, виновницата за това кръвопролитие; жената, заради която бе изгубил момчето си. В този миг кралят забеляза старото джудже, което стоеше зад злата жрица и го позна. Дълбоко в сърцето си, въпреки че не разбираше какво става, Бруенор Бойния чук разпозна основоположника на своя род.

— Да бягаме! — викът на Кати-Бри го извади от унеса и той се обърна към нея и тунела зад гърба й.

Някъде там, не чак толкова далече, кипеше битка.

В този миг Куентел завърши магията си и в тесния коридор лумнаха пламъци, отрязвайки пътя за отстъпление. Без дори да трепне, Бруенор се освободи от ръката на Кати-Бри и отново се обърна към матрона Баенре… към злата жрица, която бе погубила момчето му.

Без да отделя поглед от лицето й, той направи крачка напред.

Ивонел Баенре избухна в ехиден смях.

* * *

Дризт спря оръжията на враговете си и сам нанесе няколко бързи удара. После, използвайки прикритието на магическия мрак, отстъпи встрани толкова мълниеносно, че жената, която се прокрадваше зад гърба му, изобщо не разбра какво става и с все сила заби острието си в гърдите на предишната му противничка.

Щом чу звука от удара, скиталецът светкавично се върна и отново замахна. Неприятелката му успя да спре първото нападение, справи се и с второто, третото и четвъртото.

Само че Дризт нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Знаеше, че яростта може да му изиграе лоша шега — ако насочеше цялото си внимание към сегашната си противница, рискуваше да не съумее да се защити от третия враг, който още се криеше в кълбото мрак. Ала наред с това, скиталецът нито за миг не забравяше, че приятелите му имат нужда от него — докато той се биеше със стражите на Баенре, тя всеки миг можеше да довърши и спътниците му, и него самия с някоя от могъщите си магии.

Противничката му с лекота спря петата атака (широка дъга, при която леденият ятаган долетя отляво), справи се и със следващата — мощен десен удар. Дризт обаче не се отказваше и продължаваше да я притиска с нови и нови атаки. И двамата знаеха, че единственият й шанс е съюзничката й, която се спотайваше някъде в мрака, да й се притече на помощ.

Задавен вик, последван от глухото ръмжене на пантера, набързо сложи край на тази надежда.

Дризт се хвърли още по-настървено и противничката му инстинктивно отстъпи назад в мрака. Обхваната от неочаквана паника, тя се блъсна в един сталактит, който би трябвало да забележи, ако невероятно острите й сетива не бяха притъпени от страх. Бързо се съвзе и вдигна меча си, за да спре връхлитащото оръжие на скиталеца.

И пропусна.

Сиянието обаче, точно както винаги, намери целта си, прониза ризницата й и потъна дълбоко в гърдите й.

Без да я погледне повече, Дризт измъкна острието от тялото й и се обърна назад…

… където го очакваше огромният демон.

* * *

Бруенор направи още една крачка напред, после се затича. Кати-Бри не можа да сдържи отчаяния си писък, когато видя високи пламъци да изригват от пода току пред краката му.

Обзета от сляпа ярост, тя отново опъна тетивата на Таулмарил, ала и този път стрелата бе спряна от магията, с която Баенре се бе защитила. Сълзи на отчаяние изпълниха очите й и тя едва забеляза, че Бруенор се пребори с огнената преграда и пак се хвърли напред…

… само за да бъде спрян миг по-късно от Бладен’Кърст, която обгърна тялото му в пелена от прозрачно лепкаво вещество. Той упорито се опита да продължи, ала движенията му бяха толкова бавни, че щяха да му трябват часове, за да достигне ехидно смеещите се жрици.

Поредната сребърна стрела на Кати-Бри полетя във въздуха и като потъна дълбоко в магическото вещество, увисна над главата на пленения Бруенор.

Погледът на младата жена трескаво се премести от баща й към Дризт и ужасяващото четириметрово чудовище, изникнало сякаш от нищото, после се спря и върху Риджис, който стенеше и напразно се мъчеше да изпълзи от нишата. Усети топлината на пламъците, които бушуваха в тунела зад гърба й; чу и шума от битката, която се водеше някъде там.

Трябваше им чудо, някакъв неочакван обрат, който да отнеме смазващото превъзходство на враговете им. Изведнъж Кати-Бри почувства как я обзема надежда — привършила с последната си жертва, Гуенивар изръмжа и приклекна, готова да скочи върху демона.

Въодушевлението на Кати-Бри изчезна миг по-късно, когато една от жриците вдигна ръка и хвърли нещо във въздуха. Тялото на пантерата начаса избледня и се стопи в сива мъгла. Гуенивар бе отпратена обратно в Звездната равнина.

— И тук свършва нашата история — прошепна Кати-Бри — този път врагът беше прекалено силен.

Въпреки това тя пусна Таулмарил на пода и откачи Казид’еа от кръста си. Пое дълбоко дъх и като си напомни, че откакто бе станала достатъчно голяма, за да участва в битките наравно с баща си, непрекъснато си играеше със смъртта, се накани да се хвърли в атака, та дори това да бе последната атака в живота й.

Изведнъж между нея и лепкавото вещество, обгърнало Бруенор, се появи някакъв силует и тя с огромна погнуса видя как едно отвратително, октоподоглаво създание се материализира от пода и бавно се понася към нея, без дори да стъпва по земята.

Напук на ужаса, Кати-Бри вдигна Казид’еа, ала после се закова на място, спряна от нещо, каквото не бе срещала досега — мощна псионистка вълна.

Метил се нахвърли отгоре й.

* * *

Когато най-после спряха, за да оправят редиците си, войните на Берг’иньон отдавна бяха оставили далече зад себе си Стражев дол и битката, която кипеше там. Сега им оставаше само да се доберат до тунелите, които щяха да ги отведат обратно в Подземния мрак. Наоколо започнаха да се отварят междупространствени портали и ездачите от Гущеровия отряд, магьосниците, както и онези елфи, които се намираха достатъчно близо, прекрачиха от другата им страна. Всички, които бяха имали нещастието да изостанат — повечето от пехотата, заедно с гоблините и останалите чудовища, доведени от Мрачните на този поход, също се хвърлиха към спасителните портали, ала напразно. Теренът от тази част на планината бе твърде тежък за тях, а Берг’иньон изобщо не се интересуваше дали те ще се спасят или не.

Слънцето бързо се изкачваше по небосвода и онези, които успяха да се измъкнат от Стражев дол, обърнаха очаквателни погледи към своя предводител.

— Майка ми сгреши — рече той. Това бе откровено богохулство, като се имаше предвид, че за всеки мрачен елф думите на една матрона — повелителка бяха закон, на който трябва да се подчиняват безпрекословно, като да бе дошъл от устата на самата Лолт.

Въпреки това никой не се възмути и когато Берг’иньон пое на изток, към изгряващото слънце, те го последваха, победени и унили, без дори да се опитат да протестират.

— Повърхността не е за нас — подхвърли Повелителят на меча на една от своите съветнички, която яздеше наблизо. — Никога повече няма да се завърна тук.

— Ами Дризт До’Урден? — попита тя, — за никого не бе тайна, че матрона Баенре горещо желае синът й да погуби изменника.

Берг’иньон се изсмя подигравателно — много отдавна, още докато учеше заедно с Дризт в Академията, бе разбрал, че за нищо на света не би искал да се изправя срещу него.

* * *

Дризт не виждаше нищо друго, освен огромния глабрезу, противник, за какъвто изобщо не бе подготвен. Този път смъртта изглеждаше неминуема.

А дори ако демонът не го убиеше, със сигурност щеше да го забави достатъчно дълго, за да даде възможност на матрона Баенре да довърши и него, и четиримата му приятели!

Скиталецът усети жаждата на своя ятаган, изкован, за да се бори именно с такива чудовища, ала удържа ръката си — сега трябваше да намери начин да заобиколи ужасяващите щипци на демона.

С крайчеца на окото си забеляза как Гуенивар изчезва, отпратена от някоя от жриците. Един съюзник по-малко.

Битката бе свършила още преди да е започнала. Бяха убили неколцина елитни стражи и това бе всичко. В тази галерия бе съсредоточено цялото могъщество на Мензоберанзан — те се бяха хвърлили с главата напред, изправили се бяха срещу най-страховитите жрици на Лолт и бяха изгубили. За миг Дризт усети, че го връхлитат угризения, ала бързо ги прогони — беше дошъл, защото вярваше, че това е единствената надежда на Митрил Хол. Дори да знаеше, че матрона Баенре лично предвожда похода към Залите, пак нямаше да постъпи по друг начин, нито пък щеше да поиска от приятелите си да не идват с него.

Да, бяха изгубили, ала нямаше да се дадат току-така.

— Бий се, изчадие на преизподнята! — изръмжа той в лицето на чудовището и приклекна, вдигнал оръжия над главата си — леденият ятаган най-сетне щеше да утоли жаждата, която го изгаряше от мига, в който звярът пристъпи в галерията.

Демонът се изправи и вдигна причудливо метално ковчеже.

Без да изчака да види какво ще стане, скиталецът неволно унищожи единствения шанс, който имаха, и докато противникът се канеше да отвори ковчежето, той се хвърли в атака, избегна наведените щипци и заби оръжието си дълбоко в корема на демона.

Мощен прилив на енергия се разля по тялото му, когато магическият ятаган най-сетне вкуси кръвта на могъщия глабрезу.

* * *

Кати-Бри бе прекалено объркана, за да нанесе удар; прекалено зашеметена дори за да извика, когато Метил протегна гнусните си пипала и докосна лицето й. Изведнъж, през пелената на вцепенението и ужаса, до съзнанието й достигна ясен глас:

— Давай! — подкани я Казид’еа.

Тя го послуша и макар ударът й да не бе съвсем точен, острието на меча й се стовари върху рамото на Метил и едва не отсече ръката му.

Кати-Бри усети как погледът й се прояснява и със свободната си ръка отмахна пипалата на илитида от лицето си.

Едва се бе съвзела, когато я връхлетя нова вълна от псионистка енергия. Силите я напуснаха, колената й омекнаха и тя се олюля. Докато младата жена се мъчеше да се задържи на крака, тялото на Метил потрепери конвулсивно и той рухна на земята, а зад него, с окървавен боздуган в ръка и коса, все още щръкнала от токовия удар, се показа Риджис.

Залитайки, той се наведе над илитида и отново замахна. Това със сигурност щеше да бъде краят на крадеца на мисли (след като и Кати-Бри се съвземеше достатъчно, за да се притече на помощ на приятеля си), ако той не бе предвидил подобно развитие на нещата и не бе съхранил достатъчно псионистка енергия, за да се измъкне от битката. Риджис отново вдигна боздугана си, но в този миг тялото на Метил сякаш се разтвори във въздуха и изчезна. Полуръстът извика стреснато, а оръжието му глухо издрънча, когато се удари в каменния под.

* * *

Всичко стана само за миг, една-единствена секунда, в която горкият Бруенор не се бе приближил дори с милиметър към подигравателно усмихващите се врагове.

Един миг, в който демонът, раздиран от болка, каквато не помнеше да е изпитвал някога, спокойно можеше да свърши с Дризт. Цялото му същество го караше да смаже дръзкия елф и да сложи край на агонията, ала нещо го спираше, нещо по-силно и от болката, и от инстинктите му на безмилостен убиец — страхът от отмъщението на Ерту, което щеше да се стовари отгоре му, щом се завърнеше в Бездната. А с раната, която жестокият ятаган бе пробол в тялото му, звярът съвсем ясно усещаше, че всеки миг може да се озове там.

Отчаяно копнееше да се разправи със скиталеца, ала бе дошъл тук с друга цел и знаеше, че Ерту няма да търпи никакъв провал. С гневно ръмжене и като се утешаваше с мисълта, че Ерту много скоро ще се върне и лично ще се погрижи за изменника До’Урден, демонът отвори ковчежето и извади черния сапфир.

Изведнъж жадният плам на ледения ятаган угасна; краката на Дризт вече не се движеха толкова бързо.

Смутното време бе отминало, ала из Царствата все още имаше ниши, където магията не действаше. Наричаха ги мъртви зони и именно отрицателната енергия на една такава зона бе заключена в сърцевината на сапфира. Тя притежаваше способността да изпива всяко вълшебство, до което се докоснеше, и нито ятаганите на Дризт, нито магическите предпазители, които носеше около глезените си, нито Казид’еа, нито дори заклинанията на мрачните жрици можеха да се преборят с нея.

Всичко трая само миг, тъй като антимагията прекъсна и връзката, която задържаше демона в Материалната равнина и той бе принуден да се върне обратно в Бездната, отнасяйки сапфира със себе си.

Само за миг пламъците в тунела зад Кати-Бри угаснаха. Само за миг оковите, които стягаха ръцете и краката на Гандалуг, изгубиха силата си. Само за миг лепкавото вещество, което обгръщаше Бруенор, изчезна.

Само за миг, ала и той бе повече от достатъчен на Гандалуг, в чиито гърди кипеше вековна ярост, за да разкъса веригите; достатъчен бе и на Бруенор, за да се хвърли напред — когато лепкавото вещество отново се появи, той вече беше далече от него и със свиреп вик на уста тичаше право към матрона Баенре.

Самата тя пък седеше на земята, а вълшебният диск, който също бе изчезнал за миг, сега се рееше над главата й.

Юмрукът на Гандалуг се стовари върху лицето на Куентел и ударът я запрати към стената; после старият крал се нахвърли върху Бладен’Кърст и сграбчи змиеглавия й бич, без да обръща внимание на острите зъби, които се впиха в ръката му.

Въпреки болката, той не отслаби хватката си и като се протегна над рамото й, хвана дръжката на камшика и го усука около врата й.

Вкопчени в двубой на живот и смърт, двамата рухнаха на земята.

* * *

Никой в Царствата не бе обграден с повече магии от матрона Баенре; дори драконите със своите здрави брони не бяха защитени от вражески удари по-сигурно от нея. Ала повечето от тези вълшебства изчезнаха в мига, в който черният сапфир унищожи всяка магия в галерията. А никой в Царствата не можеше да изпитва по-свирепа ярост от онази, лумнала в гърдите на Бруенор при вида на старото, изтерзано джудже, което му бе така познато. Ярост, подклаждана от мисълта, че дори и все още да не са мъртви, скъпите му приятели и обичната му дъщеря навярно съвсем скоро ще се простят с живота си. Ярост, насочена към съсухрената Мрачна жрица, която в неговите очи въплъщаваше черното зло, погубило момчето му.

Митрилната брадва, осеяна с безброй резки, се вдигна над главата му и със страховита мощ полетя надолу. Светлосиният диск се пръсна на хиляди късчета, а острието продължи да се спуска все по-ниско и по-ниско. Бруенор усети как оръжието сякаш пламва при досега с един от малкото оцелели магически щитове на матроната; мощен прилив на енергия се вля в ръката му и плъзна по цялото му тяло.

Брадвата позеленя, после се обагри в оранжево, а накрая засия в синьо, докато упорито разсичаше щит след щит. Сляпа ярост се изправяше срещу Мрачна магия. Жестока болка сковаваше тялото на Бруенор, ала той стискаше зъби и сякаш не я усещаше.

Секирата посече крехката ръка, която матрона Баенре бе вдигнала в отчаян опит да се защити, вряза се в черепа й, разполови главата и потъна дълбоко в гърдите й.

* * *

Куентел тръсна глава, за да се съвземе от удара на Гандалуг и инстинктивно направи крачка към сестра си. В този миг майка й рухна мъртва и вместо да се притече на помощ на сестра си, Куентел хукна към стената и зеления портал, който отвеждаше в коридора от другата страна. Щом прекрачи прага, се обърна и го посипа със сребрист прашец, който трябваше да затвори портала и отново да направи стената съвършено гладка.

Отворът бързо започна да се стеснява и не след дълго там, където допреди малко зееше врата, сега имаше плътна скала.

Единствено Дризт До’Урден, с помощта на магическите ленти, които опасваха глезените му, успя да се шмугне в тунела, преди порталът да изчезне напълно.

* * *

Джарлаксъл и войниците му не бяха далече. Бяха научили, че група свирепи джуджета заедно с огромен, сребрист върколак, са пресрещнали отряд от елитните бойци на Баенре някъде наблизо; знаеха също така, че сънародниците им са победени и сега джуджетата и вълкът бързо приближават към галерията.

Скрит в малка ниша високо в тунела зад галерията, наемникът се досещаше, че брадатите войни са закъснели — битката вътре беше свършила и без тях. В мига, в който Куентел изскочи в коридора, следвана от Дризт До’Урден, Джарлаксъл разбра, че това е краят на похода срещу Митрил Хол.

Един от бойците му вдигна малкия си арбалет и се прицели в скиталеца, без да може да повярва на прекрасната възможност, която му се откриваше. Напълно погълнат от преследването на бягащата жрица, Дризт не забелязваше нищо друго — всичко щеше да свърши, преди дори да е разбрал какво става.

Неочаквано, Джарлаксъл хвана ръката на боеца и го накара да сведе оръжие. После безмълвно кимна към тунелите зад тях и тихичко тръгна натам, следван от донякъде обърканите си, ала безрезервно предани войници.

Докато се отдалечаваха, до ушите им достигна предсмъртният вик на Куентел:

— Измяна! — крещеше тя и макар да имаше предвид убиеца си, вероотстъпника Дризт До’Урден, думите й спокойно можеха да се отнасят и за Джарлаксъл.

Така да бъде, безразлично сви рамене той.

* * *

Утринният въздух бе ясен, ала студен и ставаше все по-мразовит, докато Стъмпет и Териен Дукард бавно се изкачваха по стръмното планинско било.

— Сигурен ли си? — не можа да се стърпи Стъмпет.

Териен, полуелф с гъста, кестенява коса и черти, прекалено красиви, за да бъдат помрачени дори от трагедията, разиграла се тази нощ в Стражев дол, не си направи труда да отговори, само кимна едва-едва — през последните двадесетина минути, Стъмпет го бе питала същото поне десет пъти.

— Това ли е стената, която търсим? — продължаваше да задава ненужните си въпроси джуджешката жрица.

— Вече сме съвсем близо — увери я Териен.

Стъмпет се покатери върху неголямата скална тераса, изпречила се на пътя им, и се прехвърли от другата й страна. Погледът й се зарея към долината, която се простираше на повече от шестдесет метра под нея. Там долу, при десетките ранени, я чакаше страшно много работа, но пък ако Териен беше прав, ако лейди Алустриел наистина беше паднала някъде тук, това щеше да бъде най-важната задача, с която Стъмпет се бе нагърбвала през живота си.

Чу как Териен се мъчи да се качи при нея и като се надвеси от скалата, тя с лекота го издърпа нагоре. Запъхтени, двамата се облегнаха на каменната стена зад себе си и се загледаха в облачетата пара, които излизаха от устата им.

— Удържахме долината — весело проговори жрицата, мъчейки се да прогони угнетеното изражение от лицето на спътника си.

— Щеше ли да се радваш на победата в битката, ако Бруенор Бойния чук бе загинал в нея? — горчиво попита полуелфът, а зъбите му потракваха от студ.

— А кой казва, че лейди Алустриел е мъртва! — сопна се Стъмпет и като свали раницата от гърба си, нетърпеливо се залови да рови из нея.

Беше възнамерявала да поизчака, преди да направи онова, което се канеше да стори сега, с надеждата да се приближи още малко до мястото, където бяха видели да пада Сребърната лейди.

Явно обаче бе дошло време да действа и като извади малка митрилна купа, тя вдигна манерката си над нея.

— Най-вероятно е замръзнала — обади се съкрушеният Териен и посочи към манерката.

Вместо отговор, жрицата изсумтя презрително. Джуджешката светена вода не замръзваше… не и тази, която тя вареше — в нея винаги имаше по няколко капки силен, деветдесетградусов спирт, за „оправяне на вкуса“. Без да губи време в обяснения, Стъмпет махна запушалката на манерката и като поде ритмичен напев, бавно започна да налива от течността в митрилната купа. Това се казва късмет, помисли си тя — макар образът, който заклинанието й извика, да бе доста неясен и да изчезна само след миг-два, тя знаеше къде се намира това място и как да стигне до него.

Тръгнаха колкото се може по-бързо (Стъмпет дори не си направи труда да прибере купата и манерката). Териен неведнъж се подхлъзваше опасно, само за да бъде уловен съвсем навреме от спътницата си; често пъти пък бързите му реакции и ловкостта, с която си служеше с въжето, спасяваха Стъмпет от лоши падания.

Най-сетне достигнаха тераската, която заклинанието им беше посочило, и откриха лейди Алустриел да лежи там студена и неподвижна. Единствено обгорената земя наоколо говореше, че магическата й колесница се бе разбила тук — създадена изцяло с вълшебство, тя не бе оставила нищо друго след себе си.

Териен се втурна към своята повелителка и нежно повдигна главата й. Стъмпет извади малко огледалце от пояса си и го поднесе до устните й.

— Жива е! — доволно оповести тя миг по-късно и хвърли раницата си на полуелфа.

Думите й го извадиха от вцепенението и като положи главата на господарката си върху, скалата, той трескаво започна да рови в раницата. Измъкна няколко дебели одеяла и плътно уви вкочаненото тяло на Алустриел после се зае да разтрива премръзналите й ръце. Докато той се мъчеше да сгрее припадналата жена, Стъмпет неуморно редеше молитви към своите богове, просейки лек и топлина. Всичката енергия на неуморната джуджешка жрица сякаш се вливаше в тялото на Алустриел, прекрасната повелителка на Града на сребърната луна, която я заслужаваше до последната частица.

Само след няколко минути лейди Алустриел отвори красивите си очи и, потрепервайки от студ, промълви нещо, което нито Стъмпет, нито Териен успяха да доловят. Полуелфът се приведе над нея и този път съвсем ясно чу:

— Победихме ли?

Рицарят гордо вдигна глава и по лицето му се разля усмивка:

— Стражев дол е наш! — доволно заяви той и очите на господарката му блеснаха.

Сега вече лейди Алустриел можеше да се отпусне в прегръдките на съня — сигурна бе, че джуджешката жрица няма да позволи на студа и раните да я надвият. А и каквато и да беше нейната съдба, едно бе сигурно — целта й бе изпълнена, а доброто, за което бе дошла — сторено.

За спасението на всички добри раси.