Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (20)

Глава 17
Блингденстоун

Те бяха сенки сред сенките, мимолетно раздвижване, изчезнало в мига, в който погледът спреше върху него. Невидими и напълно безшумни. Триста мрачни елфи маршируваха в стройни редици, тихи като смъртта и също толкова безмилостни.

Бяха тръгнали на запад от Мензоберанзан към удобните и широки тунели, които не след дълго отново щяха да поемат на изток и да ги отведат до Повърхността и Митрил Хол. Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, които Мрачните мразеха повече от всяка друга раса на света, бе съвсем наблизо — важно преимущество на този заобиколен път.

Утегентал Армго поспря в един малък, закътан участък, откъдето тръгваха притеснително просторни коридори. Свиърфнеблите бяха опитни във военните стратегии, освен това бяха изкусни строители. Ако се стигнеше до битка, те щяха да разчитат на големи отряди, навярно щяха да прибегнат и до бойни машини, за да се справят с елфите, които предпочитаха безшумните тайни нападения, даващи им възможност да се изправят срещу далече по-малочислен и обикновено изненадан противник. Разширяването на тези тунели не бе дело нито на водата и времето, нито на случайно хрумване на гномовете, сигурен бе Утегентал. Това бе бойно поле, отдавна подготвено от враговете им.

Ала къде бяха самите те? Патронът на втория дом бе навлязъл във владенията им, водейки със себе си триста мрачни войни, след тях идваха още осем хиляди негови събратя и хиляди роби от други раси. И въпреки това, при все че Блингденстоун не можеше да е на повече от двадесет минути път оттам (съгледвачите, които бе изпратил, бяха дори още по-близо), до този миг от свиърфнеблите нямаше и следа.

Необузданият Повелител на меча не беше доволен. Обичаше предвидимите неща, поне когато ставаше дума за битки и неприятели, и това, че все още не се бе натъкнал на нищо, което да показва, че наблизо има гномове, го тревожеше немалко. Фактът, че именно той бе начело на армията и то точно с този отряд, съвсем не бе случайност. Старата Баенре го бе направила заради матрона Мез’Барис, начин да обяви на всеослушание колко голямо е значението на втория дом не само в похода, но и в града. Ала заедно с признанието, жестът на първата матрона носеше и отговорности, които Мез’Барис без колебание бе прехвърлила върху здравите плещи на Утегентал. Дом дел’Армго на всяка цена трябваше да се покрие със слава в предстоящата война, особено след ужасяващото могъщество, което матрона Баенре беше демонстрирала с унищожаването на дом Облодра. Когато приключеха с това начинание, Мрачните най-сетне щяха да бъдат изправени пред необходимостта да сложат в ред йерархията на града си… поне доколкото бе възможно да има ред в общество като тяхното.

Неминуемо щяха да избухнат войни между отделните домове, а най-ожесточени несъмнено щяха да бъдат тези между желаещите да запълнят освободилите се места непосредствено след върха.

Ето защо, матрона Мез’Барис бе заявила безпрекословната си вярност към Баенре, а в замяна бе получила разрешение, вместо да тръгне на война, да остане в Мензоберанзан и да се погрижи да укрепи позициите на своя дом. Освен това, двете с Триел Баенре имаха задачата да създадат огромна мрежа както от лъжи, така и от съюзници, с чиято помощ да сложат край на всяко недоволство от постъпките и решенията на първата матрона. Самата тя напълно бе одобрила този план, разбирайки, че ако нещо в похода срещу джуджешката твърдина се обърка, домът й изведнъж ще се окаже опасно уязвим.

Ето как, оставен от Мез’Барис сам да спечели цялата слава, от която се нуждаеше домът им, Утегентал пое на война. От една страна, това го радваше, ала също така го притесняваше, изпълваше го с тревожна енергия, караше го да жадува битка, каквато и да е битка, която да разпали апетита му за предстоящата война и да покрие острието на верния му тризъбец с вража кръв.

Ала къде се бяха дянали грозните, малки изчадия, не спираше да се пита той. Плановете, съставени преди началото на похода, не предвиждаха нападение над самия Блингденстоун, поне не на тази етап. Ако изобщо щяха да атакуват града на гномовете, Мрачните имаха намерение да го сторят на връщане от Сребърните зали, чак след като осъществяха главната си цел. Въпреки това, Утегентал бе получил нареждане да провери доколко сигурна е защитата на свиърфнеблите и да се разправи както намери за добре с всички гномове, на които той и войните му се натъкнеха в откритите тунели.

Жестокият повелител на меча копнееше за това и дори си бе наумил, ако открие достатъчно големи пролуки в отбраната на града, да се възползва от тази възможност и да се завърне при Баенре и основната част на войската, понесъл главата на свиърфнебълския крал на върха на тризъбеца си.

И така да спечели още слава за Барисон дел’Армго.

Един от съгледвачите, жена — войн, мина покрай стражите и се насочи право към него. Използвайки, безмълвния език на жестовете, тя съобщи, че е стигнала съвсем близо до града, чак до стълбището, отвеждащо до масивните му порти, но никъде не е видяла и следа от гномовете.

Засада, това нашепваше войнският инстинкт на Утегентал — не можеше да има и капка съмнение, че свиърфнеблите са залегнали нейде наблизо, въоръжени до зъби и готови за бой. Мрачните елфи бяха известни с предпазливостта, която проявяваха в битка (знаеха, че могат да спечелят, което и да било сражение, стига да издебнат най-подходящия момент) и всеки друг на мястото на Утегентал би отстъпил. Всъщност, мисията му тук бе изцяло съгледваческа и сега, когато я бе изпълнил, спокойно можеше да се върне при матрона Баенре и то с вести, които със сигурност щяха да я зарадват.

Само че свирепият патрон на втория дом съвсем не бе като събратята си — вместо облекчение, в гърдите му бушуваше необуздана ярост.

— Отведи ме там — безмълвно нареди той и жената-разузнавач го изгледа смаяно.

— Прекалено си ценен — опита да се възпротиви тя.

— Отведи ни там! — Утегентал изостави езика на знаците и гръмогласният му рев стресна останалите войни. — Съобщете на всички, че още сега тръгваме към Блингденстоун!

Не един и двама от бойците се спогледаха разтревожено — със своите триста души отрядът им представляваше сериозна сила, ала съвсем не бяха достатъчно, за да нахлуят в града на гномовете. Свиърфнеблите несъмнено щяха да имат смазващо числено превъзходство, а те и без това бяха едни от най-опасните врагове на Мрачните — както заради бойните си умения, така и заради могъщите земни духове, с които се съюзяваха. Въпреки тези опасения, никой не се осмели да противоречи на Утегентал, още повече, че той единствен знаеше с каква цел матрона Баенре ги бе изпратила насам.

Не след дълго вече крачеха по стълбището, отвеждащо до портите на Блингденстоун. Един по-внимателен оглед бързо им разкри какъв капан бяха заложили гномовете — и най-малкият опит да отворят тежките порти щеше да задейства цяла поредица от хитроумни приспособления и да срути тавана отгоре им. Повелителят на меча повика жрицата, която се числеше към неговия отряд.

— Можеш ли да прехвърлиш един от нас от другата страна? — беззвучно попита той и щом жената кимна утвърдително, даде да се разбере, че лично възнамерява да проникне в града.

Това бе нещо нечувано! Никой елфически предводител не влизаше пръв, та нали затова бяха обикновените редници!

Ала кой можеше да спори с Утегентал? В действителност, жрицата изобщо не се интересуваше дали самонадеяният мъж ще срещне смъртта си, затова начаса подхвана заклинанието, което щеше да превърне тялото му в безплътна сянка, способна да се провре и през най-тесните пукнатини. Когато магията започна да действа, безстрашният Повелител на меча остави отряда си, без дори да си направи труда да им даде напътствия, в случай че не се завърне.

Горд и невъобразимо самоуверен, той просто не вярваше, че това може да се случи.

Няколко минути по-късно, след като остави зад гърба си празните караулни помещения (гъсто осеяни със защитни окопи и всевъзможни укрепления), Утегентал стана вторият елф на мрака след Дризт До’Урден, видял кръглите, ниски къщи и лъкатушещите улички, които представляваха града на свиърфнеблите. Колко различен беше Блингденстоун от Мензоберанзан, построен в съзвучие с естествените очертания на местността, а не преобразен до неузнаваемост, за да се вмести в представите за красота на своите обитатели.

Повелителят на меча, който искаше да контролира всичко около себе си, намери града за отблъскващ — отблъскващ и съвършено празен.

Блингденстоун, този най-древен и свещен дом на свиърфнеблите, беше изоставен.

* * *

Белвар Дисенгалп стоеше на прага на една просторна галерия, далече на запад от Блингденстоун, и се взираше пред себе си, чудейки се дали бе постъпил правилно, като убеди крал Шниктик да напуснат града. Беше настоял, че сега, когато магията в Царствата отново действа, Мрачните неминуемо ще потеглят срещу Митрил Хол и пътят им натам ще ги отведе опасно близо до Блингденстоун.

Малцина се бяха усъмнили, че елфите наистина ще се вдигнат срещу Сребърните зали, ала мисълта да си съберат нещата и да изоставят древния си дом, не се понрави никому. Вече повече от две хиляди години живееха в злокобната сянка на Мензоберанзан, две хиляди години, през които неведнъж бяха подозирали, че Мрачните се канят да им обявят война.

Този път обаче бе различно, сигурен беше Белвар, и точно така им бе казал. В пламенните му думи имаше много разум, ала нито това, нито дори близкото му познанство с Дризт До’Урден, който някога бе избягал от същия този Мензоберанзан, нямаше да успее да отвори очите на краля и останалите за надвисналата опасност, ако Фърбъл не се бе намесил, вземайки неговата страна.

Наистина, потвърдил бе съветникът, този път всичко беше различно. Вече не ставаше дума за алчните домогвания на някой амбициозен дом, решил да стигне до върха по краткия начин; сега цял Мензоберанзан щеше да се обедини и този път никой, имал нещастието да се изпречи на пътя им, не би могъл да разчита на обичайното съперничество между родовете, за да се спаси. Фърбъл бе научил от Джарлаксъл за повалянето на дом Облодра, а земният дух, изпратен в Хищния процеп от свиърфнебълските жреци, бе потвърдил гибелта им извън всякакво съмнение. Затова, когато при следващата им среща, наемникът бе намекнал колко „неразумно бе да се укрива Дризт До’Урден в този момент“, съветникът, наясно с нравите на мрачните елфи, окончателно бе повярвал в надигащата се буря. За него бе повече от сигурно, че Мрачните ще поемат към Митрил Хол, подтиквани от страха, който им вдъхваше матроната, чийто гняв бе унищожил третия дом.

На гномовете не им оставаше друго, освен да напуснат Блингденстоун. Отговорността за тази крайна стъпка лежеше най-вече на плещите на Белвар и той, неусетно и за самия себе си, започна да се пита дали постъпва правилно; онази логика, която съвсем доскоро му се бе струвала желязна, сега му се струваше погрешна тук, на запад, тунелите бяха напълно спокойни, но не с онова зловещо, напрегнато затишие, в което сякаш се чува как Мрачните се прокрадват в сенките. Тук цареше мир, а войната, която Белвар бе очаквал, като че ли бе останала на хиляди мили… или може би хиляди години зад тях.

Събратята му се чувстваха по същия начин и дори бяха започнали да подхвърлят (в началото рядко, ала напоследък все по-често), че решението да изоставят Блингденстоун е било, меко казано, недообмислено.

Едва когато и последният гном напусна града и дългият керван пое на запад, едва тогава Белвар осъзна към колко сериозна стъпка бе тласнал сънародниците си, едва тогава осъзна истинското значение на този избор. С бягството си те всъщност признаваха собствената си немощ, безсилието си пред Мрачните, мисъл, която като горчива жлъчка бе заседнала в гърлата на мнозина от тях и ги давеше. Увереността, че са на сигурно място, вярата в силата на техните шамани, дори упованието им в Сегоян, бяха безмилостно разклатени, без да е пролята дори една-единствена капка кръв.

Белвар се чувстваше като пълен страхливец.

Донякъде го утешаваше само мисълта, че Блингденстоун все пак не е оставен на произвола на съдбата. Един земен дух, невидим сред скалите, от които бе създадено и неговото тяло, бе натоварен със задачата да наблюдава и да чака. Ако опасенията на Белвар се окажеха основателни и Мрачните наистина се появяха, свиърфнеблите веднага щяха да научат.

А ако не дойдеха, запита се той. Ако в крайна сметка се окажеше, че двамата с Фърбъл са сгрешили, какви ли загуби щяха да са понесли събратята им заради прекомерната си предпазливост?

И дали някога отново щяха да се почувстват в безопасност в Блингденстоун?

* * *

Матрона Баенре никак не се зарадва на вестта, че Блингденстоун е празен. Ала колкото и кисело да бе изражението, с което изслуша разказа на Утегентал, то изобщо не можеше да се мери с гневната гримаса, разкривила правилните черти на сина й. Очите на Берг’иньон се присвиха заплашително, но патронът на втория дом, когото никое предизвикателство не бе в състояние да стресне, дръзко отвърна на погледа му.

Старата Баенре прекрасно разбираше какво бе събудило раздразнението на сина й, нещо повече, тя самата също не бе доволна да научи, че Утегентал лично се е нагърбил със задачата да проникне в града на свиърфнеблите. Постъпката му недвусмислено издаваше отчаянието на Мез’Барис — явно бе, че втората матрона се чувства крайно уязвима след могъществото, което Баенре бяха демонстрирали пред портите на Облодра, и бе стоварила огромна отговорност върху яките плещи на своя патрон.

Утегентал бе потеглил на война с едничката цел да прослави своя дом, потеглил бе начело на внушителен отряд от над триста мрачни войни.

За Берг’иньон това бе доста тревожно, тъй като не матрона Баенре, а той бе най-омразният съперник на страховития Повелител на меча.

Старата матрона обаче, която през всичкото това време не отделяше поглед от лицето на сина си, сметна дръзката постъпка на втория патрон за добре дошла — съперничеството щеше да подтикне Берг’иньон към съвършенство. А ако той се провалеше, ако Дризт До’Урден (очевидно именно вероотстъпникът бе плячката, която и двамата мъже жадуваха) паднеше от ръката на Утегентал, ако дори самият Берг’иньон рухнеше, покосен от тризъбеца на жестокия патрон, тя щеше да се примири. В крайна сметка, този поход бе много по-важен от който и да било елфически дом, пък бил той и онзи, който тя оглавяваше; тук нямаше място за лични домогвания и амбиции… освен, разбира се, за нейните собствени.

Когато покоряха Митрил Хол, независимо какво щеше да струва това на сина й, тя щеше да познае нечувано до този миг благоволение от страна на Лолт, а домът й веднъж завинаги щеше да стане недосегаем за дребнавите козни на останалите семейства в Мензоберанзан, дори те всички да се надигнеха срещу нея!

— Свободен си — рече тя на Утегентал. — Връщай се на поста си.

По устните на свирепия войн плъзна зла усмивка и той се поклони на матроната, без да сваля поглед от Берг’иньон. После се обърна и се накани да отиде при своя отряд, но не бе успял да направи и крачка, когато матрона Баенре отново го повика.

— А ако се натъкнеш на следи от бягащи свиърфнебли — заповяда тя, местейки поглед между двамата настръхнали войни, — не забравяй да изпратиш някой да ме уведоми за развоя на преследването.

При тези нейни думи, раменете на Берг’иньон увиснаха, а усмивката на Утегентал стигна почти до ушите му. Един последен поклон и той се отдалечи тичешком.

— Свиърфнеблите са опасни противници — подхвърли старата матрона на сина си. — Ще убият и него, и бойците му.

В действителност, тя самата не вярваше в това, а скептичното изражение на Берг’иньон красноречиво говореше, че и той не може да бъде залъган толкова лесно.

— Ако ли пък не — добави матроната и се обърна на другата страна, където стояха Куентел, с доста отегчено изражение, и Метил, комуто сякаш всичко беше досадно, — ако ли пък не стане така… е, за никого не е тайна, че не е чак толкова славно да убиеш неколцина гномове.

При тези думи тя отново погледна сина си:

— Всички знаем каква е истинската цел на този поход! — изръмжа, без да си прави труда да спомене, че неговата и нейната цели са съвършено различни.

Ефектът на тези думи върху разстроения Берг’иньон беше мигновен. Унинието изчезна и щом майка му даде знак, че е свободен, той се отдалечи с гордо вдигната глава, възседнал своя лепливоног гущер.

Когато синът й се скри от очите й, старата Баенре се обърна към Куентел:

— Погрижи се сред войниците на Утегентал да има наши шпиони — нареди тя на езика на знаците, после се замисли за миг, представяйки си какво може да сполети всеки изменник, заловен от необуздания Повелител на меча и побърза да уточни:

— Мъже.

Мъжете бяха заменими.

Седнала върху своя летящ диск, матрона Баенре се рееше над главите на войниците и мислеше. Съперничеството между Берг’иньон и Утегентал не я притесняваше, не я тревожеше и явното пренебрежение, с което патронът на дом дел’Армго се отнасяше към получените заповеди. Много по-обезпокоително бе необяснимото изчезване на свиърфнеблите. Дали лукавите гномове не възнамеряваха да се възползват от отсъствието на многохилядната армия, за да нападнат Мензоберанзан?

Това бе глупава мисъл и матрона Баенре я отхвърли начаса. Та нали повече от половината й сънародници бяха останали в града, зорко следени от Мез’Барис, Триел и Громф! Свиърфнеблите щяха да бъдат смазани за миг, за чест и слава на Кралицата на паяците.

Ала докато се успокояваше така, старата матрона усети, че я гризе грозно подозрение, в съзнанието й се заредиха картини, свързани със заговор и черни козни.

— Триел ти е вярна и напълно владее положението там — намеси се Метил телепатично и това поразсея опасенията й.

Преди да тръгне на война, матрона Баенре бе накарала илитида да проникне в мислите на дъщеря й и да разбере какво е истинското й отношение към случващото се в града. Резултатите бяха повече от задоволителни — Триел се боеше, че този път майка й се е прицелила твърде високо, ала също така бе убедена (както и всички други в Мензоберанзан след повалянето на дом Облодра), че походът е благословен от Лолт. Ето защо, като върховна жрица и повелителка на Арах-Тинилит, тя никога не би си позволила да заговорничи срещу първата матрона в нейно отсъствие или да стори каквото и да било против нейната воля.

Старата Баенре си отдъхна. Всичко вървеше по план, бягството на свиърфнеблите беше незначителна дреболия, която изобщо не я засягаше.

Не, помисли си тя, нещата се развиваха дори по-добре от очакваното. Съперничеството между Берг’иньон и Утегентал обещаваше да бъде доста забавно, очертаваха се някои наистина интересни възможности. Ако например Утегентал надвиеше Дризт До’Урден, убивайки същевременно и Берг’иньон, старата матрона можеше да го принуди да стане Повелител на меча в нейния собствен дом. Мез’Барис нямаше да се осмели да протестира… не и след като походът срещу Митрил Хол се увенчаеше с успех.