Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (13)

Глава 11
Отчаяни средства

Обикновено Джарлаксъл с удоволствие се оставяше да бъде замесен в подобни конфликти, харесваше му да бъде ухажван и от двете страни в спора. Не и този път обаче. Мразеше да си има вземане-даване с К’иорл Одран — независимо дали като неин съюзник, или като неин враг, освен това никак не му допадаше да бъде въвлечен в някаква отчаяна битка с първия дом. Наемникът просто възлагаше твърде големи надежди на матрона Баенре. Лукав и предпазлив, той рядко разчиташе, на каквото и когото и да било, и все пак наистина бе вярвал, че Баенре ще останат на върха поне до смъртта му, така както управляваха Мензоберанзан от неговото рождение и дори цяло хилядолетие преди това.

Не че изпитваше някаква привързаност или особено топли чувства към първия дом. Не, те просто му предлагаха опорна точка, известна доза сигурност в неспирния водовъртеж на междуособиците и постоянните борби за власт в града.

Вярвал бе, че това ще трае вечно, ала сега, след разговора си с К’иорл (ах, как само я ненавиждаше!), вече не беше толкова сигурен.

Матрона Облодра искаше да го привлече на своя страна, най-вероятно възнамеряваше да използва Бреган Д’аерте за връзка с външния свят. Неговите бойци можеха да го сторят и несъмнено щяха да се справят отлично, ала Джарлаксъл се съмняваше, че той самият, който винаги имаше свои лични планове (често пъти съвсем различни от тези на матроните, прибегнали до услугите му), би могъл да запази благоразположението й задълго. Веднъж прочела истината в мислите му (а при нейните умения това рано или късно щеше да се случи), тя щеше да го убие и да му намери заместник.

Такъв бе светът на Мрачните.

Демонът бе огромен — страховит, двукрак и подобен на куче, с четири мускулести ръце, две, от които завършваха с ужасяващи щипци. Как подобно създание се бе озовало в скривалището на Джарлаксъл, тайната пещера, разположена в Хищния процеп, в близост до дома на Облодра, това бе загадка, на която никой от стражите нямаше отговор.

— Танари! — смайващата новина трескаво обиколи пещерата, предавана кога с приглушен шепот, кога с широко разпространения език на жестовете, и навсякъде бе посрещната с ужас.

Танари, най-могъщото създание на Бездната, чието име — еднакво във всички диалекти и наречия в Забравените царства — всяваше страх дори у най-храбрите войни.

Двамата часовои, които първи видяха приближаването на близо петметровия звяр, му наредиха да спре и когато той не се подчини, смело се хвърлиха в атака, водени от верността си към Бреган Д’аерте и убедени, че останалите бързо ще им се притекат на помощ. Каква безсмислена саможертва!

Ако вълшебството, заключено в оръжията им, действаше, те навярно щяха да му нанесат няколко удара, преди страховитият му гняв да се излее върху тях. Ала магията в цялата Материална равнина все още бе слаба, непредсказуема и несигурна. Наистина, демонът също не можеше да използва значителните си магически умения, но със своето двутонно туловище, въоръжено с остри зъби и страховити щипци, той изобщо нямаше нужда от тях.

Двамата войни бяха разкъсани на парчета само за миг и чудовището продължи напред, търсейки Джарлаксъл, както му беше наредил Ерту.

Откри го още зад първия завой, заобиколен от цял отряд от своите най-добри бойци. Неколцина от тях понечиха да се хвърлят срещу натрапника, ала главатарят им ги възпря — нямаше никакво желание да дава повече жертви.

— Глабрезу — почтително рече той, разпознавайки демона.

Звярът оголи зъби и изръмжа, докато с присвити очи изучаваше наемника, за да се убеди, че е намерил онзи, който му трябва.

— Баенре кок диемрей нохтеро — изсъска той, после, без да чака отговор, се обърна и си тръгна, привеждайки се почти одве, за да не се удари в тавана на тунела.

И този път неколцина храбри, ала глупави войни, поискаха да го спрат, но Джарлаксъл отново им попречи. Демонът бе проговорил на езика на низшите равнини и бе изрекъл точно онова, което наемникът копнееше да чуе.

Притеснените изражения на бойците наоколо недвусмислено издаваха въпроса, който напираше на устните им. Те не разбираха наречието на звяра и сега повече от всичко друго искаха да разберат какво е казал.

— Баенре кок диемрей нохтеро — повтори Джарлаксъл. — Дом Баенре ще възтържествува.

Тънката му, обнадеждена усмивка, както и нетърпеливият начин, по който сви юмруци, бяха повече от красноречиви — предсказанието на чудовището можеше само да ги радва.

* * *

Зеерит К’хорларин, матрона — повелителка на петия дом, прекрасно знаеше какво означава необичайният състав на днешното събиране. Триел и Громф Баенре бяха тук, преди всичко, за да запълнят двете празни места край осмокракия мангал. Едно от тях принадлежеше на матрона Облодра и тъй като се бяха срещнали именно с цел да я обезвредят (както Лолт лично им бе наредила), тя не бе поканена.

Другото свободно място, онова, което сега бе заето от Громф, бе мястото на Генни’тирот Тлабар, най-близката приятелка на матрона К’хорларин. Никой не го бе изрекъл на глас, ала Зеерит вече си бе направила необходимите изводи. Отсъствието на Генни’тирот можеше да означава едно-единствено нещо.

К’иорл Одран ненавиждаше четвъртата матрона (това не бе тайна за никого) и тази омраза бе подписала смъртната присъда на Генни’тирот, превърнала я бе в примамката, която да отклони вниманието на К’иорл и да забави нападението й. Така наречените съюзници на матрона Фаен Тлабар, както и богинята, на която всички те служеха толкова ревностно, не само бяха оставили най-добрата приятелка на Зеерит да умре, но и сами бяха допринесли за тази смърт, като не я бяха посветили в плановете си.

Известно време това не даваше покой на Зеерит, но недоволството й се изпари в мига, в който осъзна, че този нов обрат я прави третата по ранг в малката стая. Ако призоваването се окажеше успешно и К’иорл Одран си получеше заслуженото, това несъмнено щеше да засегне цялата йерархия в града. Облодра щяха да рухнат, освобождавайки досега заеманото положение на трети дом, и тъй като Фаен Тлабар най-неочаквано бяха останали без матрона — повелителка, дом К’хорларин спокойно можеше да ги прескочи и да се настани на така жадуваното място.

Генни’тирот бе превърната в изкупителна жертва. Зеерит К’хорларин се усмихна широко — изведнъж вече нямаше нищо против това.

Така беше в света на Мрачните.

Първа в осмокракия мангал политна паяковата маска на Громф Баенре, неимоверно силен магически предмет, единственият в цял Мензоберанзан, който можеше да прехвърли притежателя си през вълшебната ограда на дом Баенре. Пламъците подскочиха във въздуха, яркооранжеви и зловещо зелени.

Мез’Барис кимна на първата матрона и престарялата, съсухрена жена хвърли в мангала буцата сяра, която бе получила от Лолт.

Ако стотина превъзбудени джуджета се бяха заловили за някой от гигантските си ковашки мехове, надали биха успели да разпалят по-буен огън. Пламъците се сляха в огромна пъстроцветна колона, чиято страховита красота накара осмината в стаята да занемеят.

— Какво става тук? — долетя глас откъм вратата. — Нима сте се осмелили да свикате събрание на Съвета, без да поканите дом Облодра?

Матрона Баенре, която стоеше начело на масата и заради това бе с гръб към новодошлата, вдигна ръка, за да накара останалите да се успокоят, после бавно се обърна и впи свиреп поглед в своята най-омразна съперница.

— Палачът не кани своята жертва на ешафода — хладно проговори тя. — Не, той я довежда насила или я подмамва с хитрост.

Резките думи на Баенре накараха мнозина от съзаклятничките да се размърдат неспокойно. Ако се бяха отнесли с К’иорл по-дипломатично, част от тях може би щяха да оцелеят.

Старата матрона обаче знаеше какво прави. Единствената им надежда — нейната единствена надежда — бе да се доверят на Кралицата на паяците, да се уповават от цялото си сърце, че богинята не ги е насочила по грешен път.

Когато първата вълна от психическа енергия се стовари върху й, в сърцето на Ивонел Баенре също започна да покълва съмнение. Успя да устои няколко секунди, забележителна проява на могъщата й воля, ала К’иорл най-сетне я прекърши и я запрати назад към масата. Старата матрона почувства как краката й се отделят от пода, стори й се, че някаква огромна, невидима ръка я сграбчва и я повлича към пламъците, танцуващи над мангала.

— Колко по-разкошна ще бъде молитвата ви към Лолт — възторжено се провикна К’иорл, — когато й принесем в жертва самата Ивонел Баенре!

Останалите в стаята, особено петте матрони, не знаеха как да реагират. Мез’Барис сведе глава и тихо поде заклинание, молейки се Лолт да я чуе и да й помогне да го изпълни.

Зеерит и другите съзаклятници безпомощно гледаха пламъците. Правеха всичко това по заповед на своята богиня и не разбираха защо от пламъците не излизат съюзници, могъщи танари или други страховити демони.

* * *

Насред тинестите мочурища на Бездната, Ерту се бе настанил удобно върху гъбения си трон и с върховно удоволствие наблюдаваше схватката между двете матрони. Дори и през магическото приспособление, което бе получил от Лолт и което му даваше възможност да вижда какво става в Мензоберанзан, усещаше страха, изпълнил сърцата на поклонниците й, и вкусваше лютата омраза, която горчеше върху устните на К’иорл Одран.

К’иорл му харесваше, реши той. В нея виждаше отразен собствения си образ и това му допадаше. Неимоверно зла и безмилостна, Одран убиваше просто ей така, за удоволствие, и често пъти кроеше черни козни само заради тръпката от зловещата игра. Огромният демон с радост би я оставил да запрати противницата си в огнената колона, та да може и той да се наслади на мъчителната смърт на Баенре.

Ала нарежданията на Лолт бяха съвсем недвусмислени, а отплатата, която тя предлагаше в замяна — прекалено примамлива. Изненадващо, въпреки че магиите навсякъде бяха изгубили почти цялата си сила, междупространственият портал зейна широко.

Ерту вече бе изпратил свой пратеник — гигантски глабрезу — през друга, по-малка врата, ала тя бе създадена лично от Кралицата на паяците и не само че бе по-тясна, но и бе останала отворена едва няколко мига. Демонът не вярваше, че този подвиг може да бъде повторен, не и в тези времена.

Мисълта за хаоса, постигащ всички магии и заклинания напоследък, му даде неочаквана идея. Кой знае, може би и старите правила за изгнаничество от Материалната равнина вече не действаха. Дали пък нямаше да успее да прекрачи прага между измеренията? Тогава, освободен от задължението да слугува на Лолт, той щеше да открие омразния Дризт До’Урден и след като го накаже за причинените страдания, да се завърне в мразовития Север, земята, където вечните снегове бяха затрупали Креншинибон, могъщата отломка от прастари времена.

Ерту прекрачи през отворения портал.

И незабавно бе захвърлен назад, обратно в Бездната, където бе обречен да прекара стоте години на изгнаничеството си.

Няколко демони, надушили междупространствената порта, го заобиколиха и тъкмо се канеха да преминат, когато Ерту ги спря, освирепял от ярост задето не бе успял да се пребори с оковите на заточението си.

Много добре тогава, каза си той. Нека К’иорл запрати любимката на Лолт в прегръдката на пламъците. Жертвоприношението щеше да поддържа портала отворен, дори можеше да го накара да зейне още по-широко.

Грамадният танари мразеше да бъде прокуждан откъдето и да било, така, както мразеше да бъде нечий слуга. Нека и Лолт разбере какво е болка, нека пламъците завинаги погълнат Ивонел Баенре. Едва тогава Ерту щеше да изпълни нарежданията на Кралицата на паяците.

* * *

Единственото, което спаси старата матрона от подобна черна съдба, бе неочакваната намеса на илитида Метил. След посещението при Джарлаксъл, изпратеният от Ерту глабрезу бе отнесъл и на него съобщението за предстоящото повторно въздигане на Баенре, и Метил, изпълняващ ролята на посланик на своя народ в Мензоберанзан, бързо бе взел решение — щеше да остане на страната на победителя.

Мощна вълна мисловна енергия прекъсна телепатичното нападение на К’иорл и матрона Баенре безсилно се свлече до масата.

Очите на К’иорл се разшириха от изненада и тя недоумяващо се заозърта наоколо, докато илитидът, който до този миг бе стоял в сянката на господарката си, пристъпи напред.

— Изчакай изхода от двубоя! — изкрещяха мислите й, така че само той да може да я чуе. — Изчакай да видиш кой ще спечели и тогава реши на чия страна ще застанеш!

Отговорът на Метил, че вече знае кой ще е победителят, съвсем не я разтревожи толкова, колкото видът на огромното прилепово крило, което внезапно се показа от огнената колона. Танари… истински танари!

Миг по-късно демонът — още един ужасяващ глабрезу, досущ като онзи, който бе нахлул в пещерата на Джарлаксъл — скочи в стаята и се изпречи между матрона Баенре и противничката й. К’иорл изпрати вълна от мисловна енергия срещу него, ала и сама знаеше, че не може да се мери с подобно създание.

На всичко отгоре пламъците над осмокракия мангал продължаваха да се полюшват напред-назад и в тях вече бе започнал да се откроява силуетът на още едно чудовище. Матрона Облодра най-сетне разбра какво става — самата Лолт се бе надигнала против нея! Цялата Бездна се притичваше на помощ на старата Баенре!

Оставаше й да стори едно-единствено нещо и тя го направи без колебание — превърна се в безплътна сянка и с все сили хукна към сигурността на дома си.

Междувременно от отворения междупространствен портал продължаваха да излизат нови и нови демони. Цял час прииждаха слугите на Ерту, които сега изпълняваха волята на Лолт; идваха, призовани от отчаяните матрони — повелителки, и с блеснали от зла възбуда очи, се стичаха към северозападната стена на Мензоберанзан, там, където се намираше домът на Облодра.

Лицата на осмината съзаклятници грейнаха от широки усмивки, радостни възклицания огласиха малката стаичка. Богинята бе изпълнила обещанието си и бъдещето на нейните поклонници отново изглеждаше привлекателно мрачно.

Една от усмивките обаче, бе неискрена, ликуването на един от заговорниците — престорено. Не че Громф искаше Облодра да победят, разбира се, че не. Ала как можеше да се радва, след като много скоро животът в града отново щеше да потече по старото си русло и той, въпреки могъществото и безграничната си отдаденост на магията, пак щеше да се превърне в един най-обикновен мъж.

Насред скритото недоволство, което го изгаряше отвътре, Громф неочаквано видя нещо, което за миг го накара да забрави опасенията си. Когато пламъците угаснаха и матроните започнаха да се разотиват, той забеляза, че част от магическите предмети, с които бяха наклали огъня, са оцелели. Предпазливо вдигна поглед към Триел и майка си, но и двете бяха прекалено погълнати да наблюдават нападението на демоните и не му обръщаха никакво внимание.

Безшумно и без да привлича ненужно внимание върху себе си, той мушна паяковата маска в една от гънките на робата си, после прибра и останалите оцелели предмети — несъмнено едни от най-ценните в цял Мензоберанзан.