Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (18)

Глава 16
С открито сърце

Откри я на същата скална тераска, където Кати-Бри се упражняваше през последните няколко седмици; същото онова място, където съвсем наскоро бе наложила волята си над своя магически меч. Скалите зад гърба й хвърляха дълги сенки, слънцето бързо се спускаше към хоризонта. Първите звезди вече блещукаха на небето, светеха и тук, и над Лунния град, и над Сундабар, еднакво красиви и еднакво далечни.

Прегърнала колене с две ръце, тя седеше на земята и се взираше в сгъстяващия се мрак. С нищо не показа, че е чула безшумните стъпки на елфа и продължи да се полюлява напред-назад, потънала в мисли.

— Красива нощ — проговори скиталецът и когато Кати-Бри не се стресна от гласа му, той разбра, че този път бе усетила приближаването му. — Ала вятърът хапе.

— Наближава зима — тихо отвърна тя, без да сваля поглед от потъмнялото източно небе.

Дризт искаше да каже нещо, да разпръсне напрежението, което някак неусетно се бе настанило между тях, за първи път, откакто се познаваха. Отиде и приседна до нея, но не я погледна, така, както и тя не се обърна към него.

— Тази нощ ще повикам Гуенивар — рече той.

Кати-Бри кимна, но не каза нищо.

Мълчанието й го хвана неподготвен. Това щеше да бъде първият му опит да призове пантерата след залепването на статуетката и безразличието на младата жена го нарани. Тревожеше се дали магията на фигурката ще проработи и въпреки уверенията на Фрет, че всичко ще бъде наред, не можеше да бъде напълно сигурен. Не, елфът нямаше да се успокои, докато Гуенивар, изцелена и отпочинала, не потъркаше муцуна в крака му.

Кати-Бри би трябвало да се чувства по същия начин. Пантерата бе и нейна приятелка, навярно толкова скъпа, колкото и самият Дризт. А ето че тя не каза нищо и скиталецът, в чиито гърди започваше да се надига раздразнение, я погледна изпитателно.

Видът на сините й очи, плувнали в сълзи, го накара да забрави гнева си — явно бе, че онова, което се бе случило между тях неотдавна, съвсем не бе така дълбоко заровено, както той смяташе. При последната им среща, на същото това място, въпросите, които ги изгаряха, бяха останали неизречени, заглушени от звънтенето на оръжия в дружеския им двубой. В онзи ден, а и в седмиците преди него, докато се бореше да подчини Казид’еа на волята си, Кати-Бри можеше и трябваше да мисли само за това, цялото й съзнание трябваше да се съсредоточи върху усилието да покори могъщото оръжие. Ала сега, след като се бе справила с тази задача, тя повече не можеше да се преструва, че е забравила.

— Знаеш, че беше заради меча, нали? — неочаквано и почти умолително попита тя.

Дризт се усмихна успокоително. Разбира се, че Казид’еа я бе накарал да се хвърли на врата му, единствено той… Ала на част от него (а навярно и на част от нея, рече си скиталецът, докато я гледаше) й се искаше да не е така. Напрежението между тях се бе появило още преди неловкият инцидент с меча да обтегне отношенията им до краен предел.

— Добре стори, че ме отблъсна — задавено добави тя.

Дризт не отвърна веднага, внимателно обмисляйки отговора си.

— Отблъснах те, само защото видях ефеса на Казид’еа — при тези думи младата жена най-сетне се обърна към него и дълбоките й сини очи срещнаха неговите.

— Мечът беше — тихо добави скиталецът — Единствено той.

Кати-Бри не каза нищо, нито отмести поглед от лицето му. Колко достойно се бе държал той, един елф на мрака. Толкова много мъже на негово място биха се възползвали от неочаквания „подарък“, без да задават въпроси и без да се питат правилно ли постъпват или не. А дали наистина това би било чак толкова ужасно, запита се тя изведнъж. Чувствата й към Дризт бяха истински и дълбоки, свързваше ги здраво приятелство и искрена любов. Толкова ли ужасно щеше да бъде, ако той не я бе отблъснал, когато сама му се предложи?

Да, щеше, реши тя веднага, щеше да бъде погрешно и за двамата, защото макар тялото да бе нейно, разумът, който ръководеше постъпките и, бе на Казид’еа.

Отношенията им и сега бяха достатъчно напрегнати, ала ако Дризт се бе поддал на чувствата, които изпитваше към нея, ако в онази необичайна ситуация не бе постъпил толкова благородно и не бе устоял на изкушението, навярно след това никой от тях нямаше да е в състояние да погледне другия в очите.

И сега нямаше да седят заедно в планината, под хилядите звезди, които тази вечер като че ли светеха по-ярко отвсякога, и да слушат песента на бръснещия вятър.

— Ти си добър човек, Дризт До’Урден — рече тя и се усмихна сърдечно.

— Надали точно човек — засмя се той и за миг напрежението, легнало между тях, се разсея.

Усмивките им обаче бързо се стопиха и те пак се оказаха уловени в същия неловък момент, някъде между любовта и страха.

Кати-Бри отново вдигна поглед към небето, Дризт стори същото.

— Знаеш, че го обичах — промълви тя.

— И все още го обичаш — отвърна скиталецът и й се усмихна топло.

Тя се обърна към него за миг, после пак се взря в тъмното небе, а мислите й се насочиха към Уолфгар.

— Щеше да се омъжиш за него — продължи Дризт.

Дали наистина щях да го направя, запита се младата жена. При цялата си любов към Уолфгар, тя не можеше да забрави, че той бе варварин и като такъв бе отгледан в общество, където жените не бяха нищо повече от най-обикновени слугини. Наистина, младежът бе надрасъл голяма част от тесногръдите възгледи на своя народ, ала с наближаването на сватбата бе започнал да се отнася толкова покровителствено с нея, че държанието му нерядко граничеше с незачитане. А това бе нещо, което гордата Кати-Бри не можеше да изтърпи дори за миг.

Дризт, който я познаваше по-добре от всеки друг, веднага се досети какво става в главата й.

— Щеше да се омъжиш за него — повтори той и тонът му я накара да го погледне. — Уолфгар не беше глупак — добави той.

— Не си и помисляй да стоварваш цялата вина върху Ентрери и медальона на полуръста — предупреди го тя.

След като се справиха със заплахата на отряда на Мрачните, дошъл в Митрил Хол, за да го залови, скиталецът бе обяснил на нея и на Бруенор (който като че ли най-много от всички имаше нужда от оправдание за нелепите постъпки на мъртвия си син), че Ентрери, представяйки се за Риджис, бе изпробвал магическите сили на рубина върху Уолфгар. Ала дори това не извиняваше напълно странното поведение на варварина, тъй като то бе започнало още преди палачът да се появи в Митрил Хол.

— Все пак медальонът несъмнено утежни положението многократно — не отстъпи Дризт.

— Или само го подтикна да стори онова, което сърцето му нашепваше — не се съгласи тя.

— Не! — категоричният отговор на приятеля й я хвана неподготвена.

Тя наклони глава на една страна, при което гъстите й червеникавокафяви къдрици се посипаха по раменете й, и го изгледа заинтригувано.

— Беше уплашен — обясни елфът. — Нищо не ужасяваше безстрашния Уолфгар така, както мисълта, че може да изгуби своята Кати-Бри.

— Своята Кати-Бри? — повтори тя и Дризт не можа да сдържи усмивката си при тази проява на прекомерната й докачливост в това отношение.

— Неговата Кати-Бри, така, както и той беше твоят Уолфгар — думите му начаса прогониха обзелото я раздразнение и изтриха кривата усмивка от лицето й. — Той те обичаше с цялото си сърце и цялата си душа — продължи скиталецът.

Младата жена не знаеше какво да отвърне, затова не каза нищо й го остави да говори.

— Обичаше те и любовта му го правеше уязвим. Нищо, което можеше да сполети него самия — нито изтезание, нито битка, нито дори смъртта — не бе в състояние да го уплаши, ала и най-малката драскотина върху тялото на Кати-Бри му причиняваше болка, която нищо не можеше да излекува. Именно заради това, в седмиците преди вашата сватба той се държа като глупак. Ала още щом ви се наложеше пак да се биете рамо до рамо, щом отново видеше силата и уменията ти, той несъмнено щеше да разбере къде е сбъркал и колко дълбоко се е заблуждавал. За разлика от мнозина от своите горди събратя, за разлика от самия Берктгар, Уолфгар признаваше грешките си и повече не ги повтаряше.

Докато слушаше мъдрите думи на приятеля си, младата жена нямаше как да не си каже, че онова, което той описва, вече се бе случило. Мисълта й отлетя към битката, в която бе загинал варваринът. Именно страховете, които Дризт описваше сега, бяха станали причина за смъртта му, ала миг преди завинаги да бъде отделен от нея, той най-сетне бе осъзнал собствената си глупост, разбрал бе и каква висока цена трябва да платят и двамата за неговата грешка.

Именно това бе прочела младата жена в очите му, преди скалите и скверната йоклола да сложат край на младия му живот. Не, в любовта й към него нямаше самозаблуда; сега вече бе сигурна, че Уолфгар наистина бе онзи мъж, за когото го смяташе и в когото се бе влюбила.

И ето че едва сега, за първи път, откакто младежът бе загинал, споменът за него не я изпълваше с чувство на вина; вече не й се налагаше да живее със смазващата мисъл, че ако бе оцелял, тя нямаше да може да се омъжи за него. Защото Дризт бе напълно прав — въпреки гордостта си, Уолфгар щеше да признае, че е сбъркал и щеше да се поправи, да порасне, така, както правеше винаги. Това бе и най-хубавото у него, този по детски чист мироглед, който го караше непрекъснато да се развива. Уолфгар искрено вярваше, че и той, и целият свят вървят напред, към едно по-добро и по-хубаво бъдеще.

Кати-Бри се усмихна и това бе най-искрената и щастлива усмивка, огрявала лицето й от много месеци насам. Най-сетне се почувства в мир със себе си и с миналото си, свободна да продължи напред без угризения и горчивина.

Тъмносините й очи се спряха върху Дризт и любопитството, което грееше в тях, го изненада. Можеше да продължи напред, ала какво точно означаваше това?

Бавно, много бавно, тя поклати глава и скиталецът започна да се досеща, че тя иска да му каже нещо. Той вдигна ръка, за да отметне една къдрица от бузата й и изящните му черни пръсти изпъкнаха върху белотата на нежната й кожа.

— Обичам те — призна той и този път думите му не я учудиха. — Така, както и ти ме обичаш. Ала аз също трябва да погледна напред и да открия своето място сред вас, сега, когато Уолфгар го няма.

— Може би някой ден… — прошепна Кати-Бри.

— Може би — съгласи се Дризт. — Ала засега…

— Оставаме просто приятели — довърши тя вместо него.

Скиталецът свали ръката, която едва преди миг бе помилвала лицето й, и я протегна към нея. Младата жена я улови и здраво я стисна.

Приятели.

Двамата постояха така за миг, безмълвни и загледани един в друг, и навярно още дълго щяха да се взират в очите си, щастливи, че са заедно и всичко между тях отново е както преди, ако от пътеката зад тях не се бе разнесъл някакъв шум, последван от гласове, които им бяха добре познати.

— И защо глупавият елф не поиска да го свърши вътре? — фучеше Бруенор.

— Звездите повече подхождат на Гуенивар от каменния таван на Митрил Хол — задъхано обясни Риджис, мъчейки се да не изостава от приятеля си.

Двамата най-безцеремонно минаха през гъсталака, който се изпречи на пътя им, после, къде с препъване, къде хлъзгайки се по гладката скала, се появиха пред Дризт и Кати-Бри.

— Глупав елф? — въпросително повтори младата жена.

— Х-м-м — изсумтя Бруенор. — Не съм казвал, че…

— Всъщност, каза… — започна полуръстът, ала разумно предпочете да замълчи, когато джуджето яростно го изгледа с единственото си здраво око и изръмжа в лицето му.

— Добре де, признавам, тъй рекох! — съгласи се той, обръщайки се предимно към Дризт и това бе най-близкото подобие на извинение, излизало някога от устата му. — Ама се тревожа, че работа ме чака.

И като хвърли поглед към пътеката, по която бе дошъл, там, където се намираха източните двери на Митрил Хол, добави:

— Вътре!

Вместо отговор, Дризт извади ониксовата статуетка и нарочно я постави съвсем близо до краката му.

— Когато Гуенивар дойде, ще й обясня какви неудобства ти е причинило усилието да се изкачиш чак дотук, за да видиш завръщането й — подхвърли той лукаво.

— Глупав елф! — промърмори Бруенор тихичко.

Изобщо нямаше да се учуди, ако Дризт отново накараше пантерата да си подремне върху него, или дори нещо още по-лошо.

Кати-Бри и Риджис избухнаха в смях, ала веселието им трая само миг, преди да отстъпи място на тревожно очакване, докато скиталецът тихичко викаше Гуенивар. Болката, която щяха да изпитат, ако се окажеше, че магията не действа и че пантерата никога вече няма да се завърне при тях, щеше да бъде не по-малко жестока от онази, която им бе причинила загубата на Уолфгар.

Те и четиримата го знаеха, дори свадливото джудже, което навярно до последен дъх щеше да отрича колко привързан е всъщност към нея.

Учудването на Гуенивар граничеше почти с недоумение, когато се появи в Материалната равнина, заобиколена от приятелите си, които я гледаха безмълвно, без да смеят да си поемат дъх.

Първи реагира Дризт и по лицето му се разля широка усмивка при вида на вярната му спътница, излекувана и с възстановени сили. Гъстата й черна козина отново блестеше, окъпана от ярката звездна светлина, мускулите й, които едва допреди няколко дни бяха отпуснати и безсилни, сега бяха стегнати както винаги.

Беше накарал Бруенор и Риджис да дойдат, защото смяташе, че четиримата трябва да са заедно в този толкова важен момент.

Още по-хубаво би било, ако и Уолфгар беше тук, смълчан, заедно с тях върху тази скала, под звездите и луната, в последните часове на мира в Митрил Хол.