Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (4)

Глава 2
Отрядът на изкормвачите

— Мислиш ли, че ще ни потрябва? — попита Кати-Бри, докато двамата с Дризт си проправяха път през долните нива на Митрил Хол.

Скиталецът поспря и се вгледа в нея, после сви наляво, където започваше просторната галерия, побрала в себе си прословутия Подземен град на джуджетата. Прекрачи прага и се озова на второто ниво, високо над каменния под.

Врявата беше невероятна, стотици джуджета тичаха насам-натам, крещейки гръмогласно, за да надвикат неспирния бумтеж на грамадните ковашки мехове и звънтенето на чуковете о митрилните късове. Това бе сърцето на Митрил Хол — огромна открита пещера, в чиито стени бяха вдълбани гигантски стъпала. Долното ниво бе и най-широко и точно там се намираха масивните пещи. Част от джуджетата теглеха колички, натоварени с руда; други се грижеха за съоръженията, които управляваха пещите; трети откарваха готовия метал към горните нива, където изкусни майстори изработваха от него най-различни предмети. Обикновено изпод ръцете им излизаше огромно разнообразие от прекрасни изделия: изящни сребърни прибори, бокали, инкрустирани с безценни камъни, богато украсени шлемове и какво ли още не. Те всички бяха неизказано красиви, ала често това бе и единственото им предназначение. Сега обаче, когато над главите им бе надвиснала заплахата от война, в ковачниците се произвеждаха единствено оръжия и бойни доспехи. Недалече от Кати-Бри и Дризт, едно джудже, изцапано със сажди от глава до пети, тъкмо подпираше на стената поредната двуметрова стрела, изработена от най-яко желязо. То дори не можеше да достигне митрилната обковка на острия й връх, ала въпреки това й се любуваше с такова блажено изражение, че двамата приятели веднага се досетиха — сигурно си я представяше как се врязва в редиците на Мрачните, покосявайки десетки от тях с един удар.

На един от извитите мостове, които свързваха различните нива, на петдесетина метра над главите на Дризт и Кати-Бри, избухна разпален спор. С целия този шум наоколо, двамата не можеха да чуят какво точно си говорят джуджетата, но все пак разбраха, че става дума да се срути моста (както и голяма част от останалите пътечки между етажите), така че ако нашествениците поискат да достигнат горните нива, да бъдат принудени да поемат по онези тунели, в които може да се заложи засада.

Всички те — и Дризт, и Кати-Бри, и хилядите джуджета — се надяваха да не се стигне дотам.

Двамата приятели се спогледаха многозначително. Много рядко в цялата си история Подземният град на Митрил Хол бе ставал свидетел на подобно трескаво вълнение. Две хиляди джуджета се щураха насам-натам, викаха, размахваха тежките си чукове или пък теглеха товари, които биха затруднили дори някое муле.

И всичко това — заради страха, че Мрачните идват.

Кати-Бри най-после разбра защо скиталецът бе решил да минат оттук и защо бе настоял да говорят с Риджис, преди да се отправят към Заселническа твърдина, както бяха обещали на Бруенор.

— Да вървим да открием малкия хитрец — рече тя, крещейки с цяло гърло, за да надвика оглушителния шум.

Дризт кимна и я последва обратно към относителния покой на сумрачните коридори. Оставиха Подземния град зад гърба си и се насочиха към отдалечените стаи, където според Бруенор щели да намерят полуръста. Движеха се бързо и безшумно и скиталецът с одобрение забеляза колко тихи бяха станали стъпките на приятелката му. Също като него и тя носеше ризница, изплетена от тънки, но изключително яки митрилни халки, пригодена за нейния ръст лично от Бъстър Якоделец, най-изкусния оръжеен майстор в Сребърните зали: Както всичко, което излизаше изпод ръцете му, и ризницата на Кати-Бри бе толкова лека и така сръчно изработена, че следваше движенията на тялото й сякаш беше от най-мек плат.

Ботушите й, също като тези на Дризт, не бяха никак дебели, освен това бяха доста износени и все пак малко хора, пък били те и така облечени, бяха в състояние да се движат по-безшумно. Скиталецът внимателно се взря в нея и дори на мътната светлина, разпръсквана от малобройните фенери, забеляза, че момичето ходи досущ като мрачен елф — при всяка крачка възглавничките на стъпалата й първи докосваха пода, вместо петите и пръстите й, както правеха хората. Времето, прекарано в Мензоберанзан, й се бе отразило добре.

Дризт забеляза и се зарадва на напредъка й, ала не каза нищо. Кати-Бри вече си бе получила похвалата за този ден и беше най-добре да не се възгордява прекалено.

Коридорите бяха празни и постепенно ставаха все по-тъмни. Това не убягна от вниманието на опитния скиталец и той реши да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, където топлината на предметите му помагаше да определи формата и местоположението им. Разбира се, Кати-Бри не притежаваше тази способност, ала вместо това на челото си носеше изящна сребърна верижка, в центъра, на която бе инкрустиран бледозелен камък, прорязан от тънка, черна жилчица. Това бе Котешкото око, подарък от самата лейди Алустриел. Вълшебството му бе такова, че дори наоколо да тегнеше най-непрогледен мрак, онзи, който го носеше, виждаше всичко така ясно, сякаш е застанал под обсипания с безброй звезди небосвод.

Но макар да не ги затрудняваше, тъмнината доста ги притесняваше. Защо ли фенерите не бяха запалени, не спираха да се чудят те. И двамата крачеха с ръце върху дръжките на оръжията си, а Кати-Бри започна да съжалява, задето не е взела със себе си своя магически лък Таулмарил.

Внезапно се разнесе страховит грохот, а подът под краката им потрепери. Те мигновено приклекнаха, а Дризт извади ятаганите си така мълниеносно, че Кати-Бри дори не усети, че е помръднал. В началото реши, че невъобразимо бързото движение се дължи на магическите предпазители, но когато хвърли поглед към ръцете на приятеля си, забеляза, че той не ги носи. Тя също извади меча си, като не пропусна да се смъмри наум, задето и за миг бе повярвала, че е започнала да се доближава по бойни умения до невероятния скиталец. Бързо прогони тази мисъл (сега нямаше време за нея) и насочи цялото си внимание към тунела пред себе си. Двамата се запрокрадваха напред, оглеждайки се за врагове, скрити в сенките, и умело замаскирани врати. Тайните странични проходи бяха нещо съвсем обичайно тук, тъй като много от джуджетата, с обичайната за расата им недоверчивост, предпочитаха да държат личните си богатства далече от чужди очи. Нито Кати-Бри, нито Дризт познаваха тази рядко използвана част от Сребърните зали.

Подът под краката им потрепери още по-силно и те разбраха, че наближават източника на страховития грохот. В този миг младата жена се почувства доволна, задето напоследък бе тренирала толкова усилено, още повече се радваше, че елфът бе с нея.

Изведнъж спря и Дризт я изгледа с любопитство.

— Гуенивар? — беззвучно попита тя.

Скиталецът се замисли над предложението й. Напоследък избягваше да призовава пантерата прекалено често, тъй като се боеше, че много скоро ще дойде време, когато присъствието й ще им бъде наистина необходимо. Магията си имаше своя предел — пантерата можеше да остава в Материалната равнина за не повече от десетина-дванадесет часа на всеки два дни.

Не, все още няма да я викат, реши Дризт. Не знаеха с какво точно се занимава Риджис тук долу, ала Бруенор не бе споменал, че може да съществува някаква опасност, затова елфът поклати глава и двамата отново поеха напред с безшумни и сигурни стъпки.

Странният тътен проехтя за трети път, последван от глух стон.

— Главата, идиот такъв! — изгълча някой съвсем наблизо. — Използвай таз’ непотребна тиква!

Кати-Бри и Дризт се изправиха и свалиха ръце от дръжките на оръжията си — вече знаеха кой е там.

— Пуент — проговориха те в един глас.

Нямаше как да сбъркаш Тибълдорф Пуент, невероятния бесовойн, най-дразнещото и смрадливо джудже на юг от Гръбнака на света (а вероятно и на север).

— Току-виж и шлем ми поискал след малко! — продължаваше да се гневи той.

Зад следващия ъгъл ги очакваше разклонение. Отляво се носеше гръмогласната тирада на Пуент, вдясно имаше напукана, дървена врата, през която се процеждаше светлина. Иззад нея долетя добре познат тихичък смях и Дризт наостри уши.

Миг по-късно даде знак на Кати-Бри да го последва и влезе в стаята, без да почука. Вътре; облегнат до някакъв лост, който стърчеше до вратата на лявата стена, стоеше Риджис и се подсмихваше развеселено. Доста нисък дори за расата си, той нямаше и метър. За сметка на това се гордееше с доволно закръгления си корем, който обаче се бе постопил през последните седмици — дори ленивият полуръст взимаше съвсем на сериозно заплахата, надвиснала над мястото, което се бе превърнало в негов дом.

Лицето му грейна, когато видя приятелите си, и той им махна за поздрав, после сложи пръст на устните си и посочи назад. Само един поглед бе достатъчен на Кати-Бри и Дризт, за да се досетят какво става. Механизмът до Риджис управляваше дебел метален лист, който покриваше вратата така, че от нея не се виждаше почти нищо.

— Давай! — долетя гръмовна команда от съседната стая, последвана от яростен рев и тропот на препускащи крака.

Грохотът, който за пореден път разтърси пода, можеше да означава едно-единствено нещо — джуджето от другата страна се бе блъснало в барикадираната врата и естествено бе полетяло далече назад.

— Бесовойнска тренировка — преспокойно обясни полуръстът, при което Кати-Бри хвърли кисел поглед на Дризт, припомняйки си разказа на баща й за плановете на Пуент.

— Отряда на изкормвачите — отбеляза тя и елфът кимна — Бруенор и на него бе споменал, че Тибълдорф Пуент има намерение да обучи група джуджета в не особено благородното изкуство на бесовойнството, негов личен отряд от силно надъхани, необуздани и недотам интелигентни бойци.

Поредното джудже се блъсна във вратата, най-вероятно челно и Дризт си каза, че Пуент не трябва да се тревожи поне за третото си „изискване“.

Кати-Бри поклати глава и въздъхна. Не се съмняваше в ползата, която щяха да имат от един такъв отряд (бесовойнът можеше да надвие и най-опитния боец в Митрил Хол, с изключение на Дризт и вероятно на Бруенор), ала при мисълта, че наоколо ще се разхождат цяла орда същински копия на Тибълдорф Пуент, усещаше как вътрешностите й изстиват.

Междувременно Пуент отново се бе развихрил и сега хокаше учениците си, като ги наричаше с всички джуджешки обиди, за които се сещаше — много от които дори Кати-Бри, прекарала почти целия си живот сред Бруенор и събратята му, не бе чувала. Някои очевидно бяха творение на самия бесовойн — кой друг би нарекъл някого „развъдник на бълхи“, който се „целува с мулета“ и „пие само вода“ (очевидно най-оскърбително от всичко) и след това да добави, че те до един са банда негодници, които смятат, че „трябва да изстискате проклетата крава, за да получите мляко, вие, безмозъчни буци пясъчник“.

— Тръгнали сме към Заселническа твърдина — обясни Дризт на Риджис, внезапно обзет от силно желание да се махне оттам. — Берктгар ни създава проблеми.

— Да — кимна полуръстът. — Бях там, когато заяви, че иска чука — при тези думи по херувимското му лице плъзна тънка усмивка. — Имах чувството, че Бруенор ще го посече на място.

— Имаме нужда от него — напомни му Кати-Бри.

Риджис пренебрежително махна с ръка:

— Блъфира — отсече той. — Берктгар също има нужда от нас, а и хората му няма току-така да обърнат гръб на джуджетата, които са им сторили толкова добрини.

— Бруенор не би го убил — доста неубедително се обади Дризт.

Тримата приятели се спогледаха и мислите им се насочиха към коравия джуджешки крал, в чиито гърди отново гореше прежният необуздан плам. Пред очите им неволно изплува образът на прекрасния Щитозъб, покрит със свещените руни на джуджешките богове. От едната страна на искрящата митрилна глава бяха издълбани чукът и наковалнята на Морадин Душековец, а от другата — кръстосаните брадви на Клангедон, джуджешкия бог на битките. Изкусната резба се допълваше от скъпоценния камък от планината — символът на Думатоин, Пазителя на тайните. Бруенор бе един от най-добрите джуджешки майстори, ала след като сътвори Щитозъб, това тържество на ковашкото изкуство, рядко слизаше в ковачницата си.

Мислеха си за бойния чук и за Уолфгар, високия, русокос младеж, който бе като син за старото джудже и за когото то бе изработило великолепното оръжие.

— Ще го убие и още как! — Кати-Бри изрази на глас онова, което и тримата почувстваха в този момент.

Дризт се накани да каже нещо, ала Риджис сложи пръст върху устните си.

— … а сега си наведи главата! — в другата стая Пуент крещеше поредните си указания.

Полуръстът кимна усмихнат и даде знак на скиталеца да продължи.

— Мислехме си, че може би…

Земята потрепери, откъм вратата долетя нов стон, последван миг по-късно от звучно „Б-р-р-р!“ — очевидно бъдещият бесовойн току-що бе разтърсил глава, за да се съвземе.

— Бързо се оправи! — похвали го Пуент.

— Мислехме си, че може би ще искаш да дойдеш с нас — довърши Дризт, без да обръща внимание на отвратената въздишка на младата жена.

Риджис се замисли. Нямаше да му се отрази никак зле да се измъкне от тази дупка и да се порадва на слънчевите лъчи, все още топли, макар че есента вече бе започнала да измества лятото.

— Трябва да остана — отказа им той с необичайна за него самоотверженост. — Имам работа.

Кати-Бри и Дризт кимнаха, без изобщо да се изненадат. Риджис наистина се бе променил през последните няколко месеца. Когато те двамата поеха към Мензоберанзан (скиталецът — за да сложи край на заплахата, надвиснала над Митрил Хол, а Кати-Бри — за да го открие и върне обратно), той бе поел командването на войските, с надеждата да извади Бруенор от унинието, в което бе изпаднал, и да го подтикне към действие. Полуръстът, за когото най-важното в живота бе доброто похапване и сладката дрямка, се бе справил повече от добре и със своя жар и енергия бе успял да впечатли не само калените джуджешки генерали, но и самия Тибълдорф Пуент. И Дризт, и Кати-Бри знаеха, че Риджис на драго сърце би ги придружил до Заселническа твърдина, но в този миг за него задълженията бяха по-важни от удоволствията.

Дризт се вгледа в лицето на дребничкия си приятел, чудейки се как най-деликатно да отправи молбата си. За негово учудване, Риджис, очевидно досетил се за намеренията му, вече бе изхлузил верижката от врата си и му я подаваше.

Този жест бе поредното доказателство за това колко много бе израснал полуръстът през последните седмици, помисли си скиталецът, докато се взираше в рубина, който проблясваше върху тъмната му длан. Това бе най-голямото съкровище на Риджис, могъщ магически предмет, който той бе откраднал от главатаря на своята гилдия в далечен Калимпорт и който пазеше като зеницата на окото си… поне до този момент.

Дризт не можеше да откъсне очи от скъпоценния камък; многобройните пламъчета, които играеха в дълбините му, го мамеха при себе си и обещаваха…

Той тръсна глава и се насили да отвърне поглед. Дори без ничия чужда воля, която да го направлява, рубинът се бе опитал да го впримчи! Никога досега не бе виждал толкова могъща магия, а ето че Джарлаксъл му го беше върнал доброволно, когато се срещнаха в тунелите край Мензоберанзан. Неочакваната щедрост на наемника със сигурност означаваше нещо, но какво точно, Дризт все още не можеше да разбере.

— Трябва много да внимаваш, ако решиш да го използваш върху Берктгар — думите на Риджис го извадиха от мислите му. — Много е горд и ако усети, че си служим с магия срещу него, като нищо ще развали съюза.

— Прав е — съгласи се Кати-Бри и се обърна към Дризт.

— Само, ако нямаме друг избор — обеща той и окачи верижката на врата си, там, където носеше и снежнобялата глава на еднорог, която полуръстът бе издялал за него още докато живееха в Долината на мразовития вятър.

Откъм другата стая долетя нов грохот, последван от глухо тупване — поредното джудже се бе хвърлило срещу вратата и сега лежеше на пода и стенеше.

— Вие джуджета ли сте или някакви феи с доспехи? — провикна се Пуент. — Дръпнете се да ви покажа как се прави!

Риджис кимна — дошло бе време да действа. Бързо и напълно безшумно, той задейства механизма на стената и тежкият метален лист се прибра.

— Пазете се — предупреди той двамата си приятели, тъй като бяха застанали точно там, където се очакваше да връхлети Пуент.

— Да се махаме — твърдо рече Кати-Бри и се отправи към вратата, през която бяха влезли.

Нямаше никакво желание да се среща с бесовойна, който я пощипваше по бузата с мръсните си пръсти всеки път, щом я видеше, и я питаше кога най-сетне ще си пусне брада, та да стане „трижди по-хубава“.

Дризт не чака да го подканят втори път и като докосна рубинения медальон в знак на безмълвна благодарност към Риджис, се втурна след нея.

Не бяха направили повече от няколко крачки, когато откъм стаята зад гърба им се разнесе звук на строшено дърво, последван от гръмогласния кикот на Тибълдорф и възхитените възклицания на наивните му ученици.

— Трябва да ги изпратим в Мензоберанзан — сухо подхвърли Кати-Бри. — Пуент няма да миряса, докато не срине града до основи!

Дори Дризт, който бе отрасъл сред Мрачните и неведнъж бе ставал свидетел на разрушителната ярост на жриците и магиите, много по-могъщи от всичко, което бе виждал след това на Повърхността, не можеше да не се съгласи.

* * *

Съветник Фърбъл прокара ръка по оплешивялата си глава, изнервен от светлината на факлата. Нисичък и набит (не повече от метър и около четиридесет килограма стегнати, железни мускули), той бе типичен представител на своята раса, която се славеше със забележителното си умение да оцелява в Подземния мрак. Малцина се справяха с живота в недрата на земята така добре, както свиърфнеблите, а в каменоделството и способността да проникват в дълбините на скалите, те отстъпваха единствено на рядката раса Печ.

Ала днес, докато крачеше из празните (поне така се надяваше) тунели отвъд границите на Блингденстоун, съветникът изпитваше страх. Той ненавиждаше факли и изобщо каквато и да било светлина, но заповедите на крал Шниктик бяха пределно ясни и трябваше да се спазват от всички: никой гном не биваше да излиза в тунелите без запалена факла, в ръка.

Никой гном, с изключение на един. Спътникът на Фърбъл нямаше факла, защото нямаше и ръце. Преди много години Белвар Дисенгалп бе осакатен от един мрачен елф, всъщност не от кого да е, а от брата на Дризт, Дайнин До’Урден. За разлика от повечето обитатели на Подземния мрак обаче, свиърфнеблите знаеха що е жал и вместо да оставят безпомощния си другар да умре, му изработиха прекрасни заместители от най-чист митрил, при това надарени с магия — чело на чук за дясната ръка и двуглава кирка за лявата.

— Завършихме обиколката — подхвърли Фърбъл. — Време е да си вървим у дома.

— Още не! — възпротиви се Белвар с дълбокия си, звучен глас, който сякаш извираше от вътрешността на масивния му гръден кош.

— Никакви елфи няма в тези тунели — настоя съветникът. — Цели три седмици минаха от последната битка!

Това беше истина — след дългите месеци, през които нападенията на Мрачните в тунелите край Блингденстоун бяха станали ежедневие, сега се бе възцарило необичайно спокойствие. Белвар бе сигурен, че Дризт До’Урден има нещо общо с тази промяна и се боеше да не би приятелят му да е заловен или дори убит.

— Съвсем спокойно е — доста по-тихо добави Фърбъл, осъзнавайки колко високо е говорил до този момент.

По малкото му свиърфнебълско телце пробягваха неспокойни тръпки. Беше тук единствено заради Белвар. Вярно, че бе негов ред да патрулира, ала за един толкова опитен и уважаван гном не бе никак трудно да се освободи от това задължение. Само че най-почитаемият надзирател бе настоял да тръгнат заедно и по някаква причина, която Фърбъл не разбираше, кралят го бе подкрепил.

Не че съветникът не бе свикнал с тези проходи. Тъкмо напротив — той познаваше тунелите около града на елфите по-добре от всеки друг свиърфнебъл, освен това беше единственият обитател на Блингденстоун, който имаше връзки в Мензоберанзан. Ала именно това, че бе толкова опитен в отношенията с Мрачните, му причиняваше такива тревоги напоследък, особено от страна на Белвар. Когато събратята му плениха предрешената Кати-Бри и откриха коя е всъщност, именно той, излагайки се на голяма опасност, й бе показал най-презрян и таен път до Мензоберанзан.

Нещо подобно ставаше и сега. Белвар не се тревожеше, че наблизо може да има врагове, в това Фърбъл бе сигурен. В тунелите всичко си беше наред. Нито свиърфнеблите, нито някой от тайните им съюзници бе забелязал следи от Мрачните — както из проходите край Блингденстоун, така и по обичайните елфически пътища в близост до Мензоберанзан. За всички бе ясно, че там се е случило нещо важно и в него несъмнено бяха намесени както Дризт До’Урден, така и приятелката му, която според Фърбъл създаваше само неприятности. И точно това беше истинската причина, поради която Белвар го бе довел тук, сигурен бе съветникът. При тази мисъл по гърба му отново пробягаха ледени тръпки — не искаше дори да мисли защо кралят толкова лесно се бе съгласил с надзирателя!

— Случило се е нещо — проговори Белвар изведнъж, сякаш бе прочел мислите му. — В Мензоберанзан.

Фърбъл го изгледа подозрително — вече знаеше какво предстои, знаеше, че ще го помолят отново да се срещне с онзи мошеник Джарлаксъл.

— Неспокойни са самите скали — продължи Белвар.

— Сякаш Мрачните скоро ще поемат на война — сухо вметна съветникът.

— Косим камман деноктусд — съгласи се надзирателят, използвайки стар свиърфнебълски израз, който означаваше буквално „стаената земя преди земетръс“ или, както казваха на Повърхността, „затишие пред буря“.

— Да се срещна със своя информатор от Мензоберанзан, това иска крал Шниктик, нали? — рече Фърбъл — нямаше смисъл да се преструва, че не се е досетил какво ще поиска Белвар от него.

— Косим камман деноктусд — повтори надзирателят мрачно.

И той, и кралят, и мнозина от обитателите на Блингденстоун бяха убедени, че елфите скоро ще тръгнат на война. Наистина, най-прекият път към Повърхността и мястото, което Дризт До’Урден наричаше свой дом, минаваше на изток от града на свиърфнеблите, отвъд Мензоберанзан, ала въпреки това Мрачните първо трябваше да поемат на запад и тогава щяха да минат опасно близо до Блингденстоун. Силно притеснен от тази мисъл, крал Шниктик бе изпратил съгледвачески отряди на изток и на юг, толкова надалече от родните пещери и от Мензоберанзан, колкото гномовете изобщо бяха стигали някога. Носеха се слухове, че е възможно да изоставят поселището си, а в такъв случай щеше да им трябва ново място, където да си построят дом. Никой не го желаеше, Фърбъл и Белвар може би най-малко от всички. И двамата бяха вече стари, скоро щяха да навършат двеста години и се чувстваха силно свързани с Блингденстоун.

Ала и двамата прекалено добре разбираха колко страшна е опасността, която ги дебне, и знаеха извън всякакво съмнение, че ако Мрачните дойдат в града, с тях е свършено.

— Ще го направя — рече Фърбъл с примирена въздишка. — Малко ще науча, няма съмнение. Рядко казва нещо важно, а винаги получава пребогата отплата.

Белвар не отвърна нищо. Цената на една среща с алчния елфически информатор изобщо не го тревожеше — незнанието можеше да им струва хилядократно повече. Фърбъл също мислеше така, в това надзирателят бе сигурен, а мърморенето бе просто начин да си придаде малко важност. Наистина, той обичаше да се оплаква, ала Белвар, който го бе опознал доста добре, истински го харесваше.

А в този момент както той, така и всички останали свиърфнебли, отчаяно се нуждаеха от Фърбъл и неговите връзки.