Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4


Глава 20
Пламъци в чаша

— Уан Ти?

Чен беше застанал на вратата изненадан, че намира апартамента потънал в тъмнина. Протегна ръка и опипа стената, после бавно запали светлините. Всичко изглеждаше нормално, всичко си беше на мястото. Въздъхна. За миг само…

Отиде в кухнята, напълни чайника и го включи. Щом се обърна и се протегна да вземе каната за ча, чу някакъв шум. Някой кашляше.

Излезе в ярко осветената всекидневна.

— Уан Ти? — повика тихо и погледна към тъмния вход на спалнята им. — Ти ли си?

Отново се разнесе кашлицата; силна, разтрисаща кашлица, която завърши с тихо стенание.

Приближи се и погледна в стаята. Там под завивките лежеше Уан Ти — веднага го забеляза. Но никога не я беше виждал такава: косата й чорлава, челото й оросено от пот. Уан Ти, която през целия си живот не беше боледувала и един ден.

— Уан Ти?

Тя изстена и леко извърна глава.

— Нммм…

Той се огледа и усети, че нещо липсва, но не се сещаше какво.

Уан Ти?

Очите й бавно се отвориха. Щом го видя, тя изстена пак, извърна се и дръпна чаршафа над главата си.

— Уан Ти? — повика я той нежно и се приближи. — Къде са децата?

Гласът й беше слаб, приглушен от чаршафите.

— Изпратих ги долу. При чичо Мей.

— А-ха… — той приклекна до леглото. — А ти, любов моя?

Тя се поколеба, после му отговори със същия немощен, уплашен глас:

— Добре съм, съпруже.

Нещо в тона й и в начина, по който решеността й да бъде прилежна съпруга, която не се оплаква, се разколеба пред огромната тежест на страданието й — го накара да изстине отвътре. Беше се случило нещо ужасно.

Дръпна надолу чаршафа и се взря в лицето й в полумрака. Тя почти не приличаше на себе си. Устата й — силна уста, създадена за смях — беше прехапана в болезнена гримаса. Очите й — обикновено толкова топли и вдъхващи доверие — бяха стиснати, сякаш искаше да задържи вътре цялото си нещастие; клепачите бяха тежки и безцветни. От тази гледка го заболя. Той докосна с пръсти бузата й — искаше да я успокои; след това изненадано отдръпна длан. Тя плачеше.

За миг изгуби ума и дума, после усети как стомахът му се свива.

— Детето…

Уан Ти кимна, след това зарови лице във възглавницата и се разрида. Тялото й конвулсивно потръпваше под чаршафите.

Той седна на леглото до нея, притисна я към себе си и се опита да я утеши, но умът му беше в шок.

— Не… — Каза той след малко. — Винаги си била толкова силна. А и детето беше добре. Доктор Фан го каза.

Тя лежеше, без да помръдва — толкова неподвижно, че той се уплаши. Значи беше вярно. Беше загубила детето.

— Кога стана това? — попита ужасено.

— Преди седмица.

— Седмица! Ай я! — той се облегна назад и се втренчи сляпо в сенките — мислеше за болката й, за страданието й и за това, че той не е бил до нея. — Но защо никой не ми е казал нищо? Защо Кар не ми се е обадил? Трябваше да съм тук!

Тя протегна ръка и докосна гърдите му.

— Той искаше да ти се обади. Молеше ме да се обади, но аз не му позволих. Работата ти…

Той отново я погледна. Подутите й червени очи бяха изпълнени с жалост. От гледката — от загрижеността й за него — сърцето му се сви в гърдите от любов.

— О, Уан Ти, гълъбчето ми… какво, в името на всички богове, се случи?

Тя се разтрепери и отново извърна глава.

— Чаках, но никой не дойде…

Той поклати глава.

— Но докторът… Нали му платихме, за да дойде специално!

— Имаше усложнения — тя се страхуваше да го погледне в очите. — Чаках го. Три часа го чаках, но той изобщо не дойде. Джиян се опита да…

— Изобщо не дойде? — вбесено извика Чен. — Повикали са го, а той не дойде?

Тя кимна бързо, отсечено.

— Накарах Джиян да изтича до Медицинския център, но никой от лекарите не бил свободен — за миг го погледна в очите, после отново извърна глава. Едва изговаряше думите със слаб, уплашен гласец. — Или поне така му казали. Но Джиян ми каза, че си седели в някаква стая зад рецепцията и се смеели — пиели си ча и се смеели, докато моето бебе умираше.

Чен усети как отново изстина, но този път от гняв. Силен, почти заслепяващ гняв.

— И никой не дойде, така ли?

Тя поклати глава и лицето й отново се изкриви. Той я прегърна силно и я остави да плаче в прегръдките му. По собственото му лице се стичаха сълзи.

— Горкичката ми, миличката ми — говореше той. — Горкичката ми, обичната ми — но дълбоко вътре в него гневът се беше втвърдил в нещо друго — в студена, чиста ярост. Представяше си ги, насядали там, да се смеят и пият ча, докато дъщеричката му умира. Виждаше охранените им засмени лица и му се искаше да ги размаже, да усети как юмрукът му троши скулите им.

А малкият Джиян… Какво ли му е било на него, като е знаел, че майка му е в беда, сестричката му умира, а той не може да направи нищо? Какво ли му е било? Чен изстена. Така се бяха надявали. Такива планове бяха градили. Как така всичко се беше объркало?

Огледа познатата стая. Мисълта за мъртвото дете го хвърляше в агония, изгаряше гърдите му.

— Не… — промълви той и разтърси глава. — Неееее!

Изправи се, свил юмруци.

— Отивам при доктор Фан.

Уан Ти го погледна уплашено.

— Недей, Чен. Моля те. Така нищо няма да постигнеш.

Той поклати глава.

— Трябваше да дойде, този мръсник! Трябвало е да слезе само две палуби по-надолу! Три часа… Къде се е губил три часа?

— Чен… — тя протегна ръка и се опита да го спре, но той се отдръпна от нея.

— Не, Уан Ти. Този път не. Този път ще действам, както аз съм решил.

— Ти не разбираш… — започна тя. — Кар знае всичко. При него са всички доказателства. Щеше да те посрещне…

Щом забеляза, че той вече не я слуша, тя млъкна. Лицето му беше неподвижно като лице на статуя.

— Той уби дъщеря ми — тихо рече той. — Оставил я е да умре. А и ти, Уан Ти… и ти можеше да умреш.

Тя се разтрепери. Вярно беше. Едва не бе умряла, докато се напъваше да изтласка детето вън от себе си — не, щеше да умре, ако Джиян не се беше сетил да се свърже с Кар и да го извика на помощ.

Отпусна глава на възглавницата. Значи може би Чен беше прав. Може би — само този път — беше правилно да действа — да отвърне с удар на онези, които им бяха навредили, пък майната им на последствията. Може би така беше по-добре, отколкото да го остави да събира гной дълбоко вътре в себе си. По-добре, отколкото да се посрами за втори път пред сина си.

Тя затвори очи — болеше я при спомена за всичко, което й се беше случило. Без него тук беше ужасно. Толкова ужасно, че да не повярваш.

Усети дъха му на бузата си, устните му нежно се притиснаха към челото й и тя потръпна.

— Трябва да вървя — тихо се обади той и нежно отпусна длан на страната й. — Разбираш ли ме?

Тя кимна — сдържаше сълзите си, искаше този път да се покаже храбра пред него. Но беше трудно и когато той излезе, тя отново рухна и избухна в силни, неудържими ридания. Споменът за докосването му сияеше с топъл блясък в мрака.

* * *

Стаята беше студена и ярко осветена; белите фаянсови плочки, които покриваха стените и пода, подчертаваха оскъдната обстановка. В средата имаше маса за дисекции. Около нея стояха тримата хирурзи, провели аутопсията, и чакаха с наведени глави.

Трупът на масата беше тежко обгорен, крайниците му — разкривени, главата и горната част на торса — смазани; въпреки това тялото можеше лесно да се идентифицира като „Джен Син“. На три отделни места плътта беше разрязана чак до костта и се виждаше отличителният белег на „Джен Син“ — яркочервеното G, което оформяше не докрай затворена окръжност около мъничкото S вътре.

Най-накрая го бяха притиснали в ъгъла в пещерите северно от имението. Хун Миен-ло и малка група стражи се бяха борили цял час с него, преди една добра граната да свърши работата, да заглуши ответния огън на съществото и да събори покрива на пещерата отгоре му. Или поне така разправяше Хун.

Ван Со-леян беше застанал там и се взираше в трупа. Очите му попиваха всичко. На лицето му надеждата се бореше с цинизма, но когато погледна отново към своя канцлер, изражението му беше на дълбоко подозрение.

— Сигурен ли си, че е това, Хун? Лицето…

Лицето беше почти безформено. Едва-едва загатнато.

— Казвали са ми, че някои модели са такива, чие хсия. Пазят определен брой от тях за спешни поръчки и моделират лицата им в последния момент. Проверих в протоколите на „Джен Син“ и открих, че точно този модел е бил произведен преди осем години. Бил откраднат от клона им в Западна Азия — от завода в Караганда — преди близо пет години.

Ван погледна трупа, после поклати глава.

— Въпреки това…

— Простете, чие хсия, но в пещерата намерихме и други неща — Хун Миен-ло се обърна и взе малка кутия от секретаря си, след това пак се обърна, отвори я и я подаде на танга. — Сред тях и това.

Ван Со-леян се втренчи в лицето и кимна. Беше разкъсано, окаляно и цялото в дупчици, ала въпреки това си личеше чие е. Беше лицето на брат му. Или поне негово съвършено копие. Пусна го върху гърдите на трупа.

— Значи така е успяло, а? С фалшиво лице и студено тяло.

— Не е студено, чие хсия. Или поне не съвсем. Нали разбирате, този модел е бил разработен за работа при температури под нулата или при жегата в мините. Той има особено здрава и издръжлива кожа, която изолира вътрешните процеси на съществото от крайностите на жегата и студа. Точно затова камерите не са го регистрирали. През нощта те са програмирани да реагират само на топлина и тъй като това нещо не им е дало никаква следа, камерите изобщо не са се активирали.

Ван кимна. Устата му беше пресъхнала. Въпреки всичко не беше съвсем убеден.

— Ами следите от кожа и кръв, които беше оставило по камъка?

Хун леко наведе глава.

— Според нас, чие хсия, съществото ги е оставило там нарочно, за да ни накара да мислим, че наистина е вашият брат.

Ван склони глава, после се засмя с тих, огорчен смях.

— Страшно ми се иска и аз да си мисля така, канцлер Хун, но това просто не е възможно. Проверих при „Джен Син“. Те ми казаха, че не било възможно от една драскотина да се създаде копие на индивидуалната ДНК.

— От драскотина — не, чие хсия. Но защо случаят да е точно такъв? Всичко, което трябва, за да се копира ДНК, е една-единствена верига от оригинала. Увериха ме, че можела да стане дори с труп.

— И ти предполагаш това? Че някой е проникнал в гробницата, преди това същество да я разбие отвътре, отнесъл е парче от тялото на брат ми и го е използвал, за да дублира неговата ДНК?

— Това е едната възможност, чие хсия, но има и друга. Ами ако някой близък на брат ви е взел образец от неговата кожа или кръв още преди той да умре? Взел го е и го е запазил?

Ван поклати глава.

— Това е абсурд. Знам, че брат ми беше слабак и глупак, но дори и той не би стоял мирно, докато някой прислужник взема проба от кръвта му!

— Пак не това исках да кажа, чие хсия. Ами ако брат ви е претърпял някоя малка злополука и някой от прислужниците му се е погрижил за него? Ами ако прислужникът е запазил материалите, с които са превързали раната на брат ви — парче окървавена марля например или купа с кървава вода?

Ван присви очи.

— И според тебе е станало точно така?

Хун кимна.

— Точно така е станало, чие хсия. Имаме подписано признание.

— Признание? А как е получено това признание? По обичайния ти начин?

Хун се обърна, взе свитъка от секретаря си и го подаде на танга.

— Ву Мин! — Ван се разсмя невярващо. — Това ли са ви всичките доказателства — признанието на Ву Мин?

Хун Миен-ло поклати глава.

— Боя се, че не, чие хсия. Прегледах протоколите на дома за подробности около дребните злополуки с брат ви. Май през последните пет години е имало няколко подобни инцидента, но във всички случаи освен в един материалите, с които са били превързвани раните му, са били изгаряни, както е редно.

— И единствения път, когато не са били — тогава е бил замесен Ву Мин, така ли да го разбирам?

— Да, чие хсия. Ву Мин и още един. Предателят, Сун Ли Хуа.

Ван ахна от изненада.

— Това сигурно ли е?

— Абсолютно, чие хсия. Имаме запис на инцидента — как Ву и Сун се грижат за брат ви — но няма запис на унищожаването на превързочните материали.

— А… — Ван се обърна и отново погледна към трупа. Протегна ръка и проследи с пръсти контурите на лицето на брат си.

— Значи зад всичко това стои братовчед ми — промълви той. — Това е дело на Ли Юан.

— Така изглежда, чие хсия.

— Така изглежда… — и все пак нещо продължаваше да го човърка. Отново се обърна към канцлера си: — Преди колко време се е случило това?

— Преди две години, чие хсия.

— Две или почти две години? Говори по-точно, Хун Миен-ло.

— Двайсет и два месеца, ако трябва да бъдем точни, чие хсия.

— Месец преди да умре?

— Точно така, чие хсия.

Ван си пое дълбоко въздух — беше доволен. Ако беше станало по-рано, нямаше да има смисъл, защото Ли Юан нямаше да има мотив за действията си, а баща му щеше да е още жив. А така, както излизаше…

Усмихна се.

— Добре си се справил, канцлер Хун. Ти оправда доверието ми в тебе. Ала все още остават два въпроса, на които трябва да се отговори. Първо, как съществото е попаднало в гробницата, без камерите да го забележат? И, второ, къде е трупът на мъртвия ми брат?

Хун Миен-ло се поклони ниско.

— И двата въпроса ме тревожиха дълго, чие хсия, но мисля, че имам отговор.

Той се изправи, извади нещо от джоба си и го подаде на танга. Беше малък, прозрачен лъскав кръг като лещата на камера.

Ван го повъртя в ръце, после погледна към своя канцлер.

— Какво е това?

— Имиджър, чие хсия. Поставен върху обектива на камерата, той фиксира образа пред обектива и го поддържа за определен период. След това имиджърът се самоунищожава на молекулярно равнище и преминава в газообразно състояние. Докато е на обектива, можете да се разхождате съвсем свободно пред камерата без страх, че ще регистрира присъствието ви, а след това не оставя никаква следа.

— Разбрах. И според тебе нещо подобно е било използвано за затапване на камерите около гробницата?

Хун се усмихна.

— Това обяснява как вратата на гробницата е била отворена, без камерите да забележат нищо.

— Ами трупът на брат ми?

— Нито следа от него, чие хсия. Ала Намерихме следи от пепел в една дупка близо до поток северно от двореца. На средата на пътя оттук до хълмовете.

— Значи съществото е изгорило трупа?

Хун съвсем леко сви рамене.

— Не съм чак толкова сигурен. Ако е така, защо не забелязахме никакви следи? За да се изгори човешко тяло, трябва много топлина и от момента, в който се включиха алармените системи, всеки страж в двореца застана нащрек за всяко едно подозрително топло нещо. Ако съществото беше изгорило трупа, щяхме да го видим. Така че, чие хсия, аз бих предположил, че пепелта е от нещо друго, може би от някакъв малък религиозен обред. Що се отнася до трупа, мисля, че все още е там отвън, скрит някъде.

Вай се замисли, след това се разсмя.

— И там и ще си го оставим, а? Сред скалите и потоците, като министър в изгнание — отново се разсмя, вече с по-плътен и по-богат смях — смях на облекчение и на древна, непрощаваща злоба. Обърна се и погледна към трупа и маската с лицето на брат си. — Що се отнася до тези неща, изгорете ги, канцлер Хун. Отвън, пред портала на двореца, така че всички да видят.

* * *

Във фоайето на Медицинския център беше тихо. Щом Чен влезе, сестрата зад бюрото го погледна и се усмихна, но Чен тръгна право напред, бутна вратата и се отправи към стаята, в която знаеше, че държат архива си.

Някой викна подире му, но Чен не му обърна внимание. Нямаше време за формалности. Искаше на мига да разбере кой е убил детето и защо.

Двамата мъже стреснато вдигнаха погледи от екраните, когато той влезе в стаята с архива. Единият понечи да възрази, после видя пистолета и млъкна.

— Искам подробности за смъртта на едно дете — направо започна Чен. — Името е Као. К-А-О. Преди седмица се е случило. Момиче. Новородено. Искам регистрирания час на смъртта, точното време, когато са се обадили в този офис, и списък на дежурните същата вечер заедно с протоколите за дежурството на всички от списъка.

Чиновниците се спогледаха — не бяха сигурни какво трябва да правят, но яростният крясък на Чен ги накара да подскочат. Той насочи дулото на оръжието към по-висшестоящия.

— Мърдай! Веднага! На разпечатки. И дори и през ум да не ти минава да ме прецакаш. Ако не получа точно каквото искам, ще ти пусна куршум в гърдите.

Мъжът преглътна нервно, наведе глава и започна да набира на комсета си.

Щом разпечатката заизлиза с тракане от машината, отвън се разнесе шум. Чен се обърна. Трима санитари — едри, яки мъже — бяха дошли да проверят какво става. От начина, по който бяха застанали там и му преграждаха пътя, беше ясно, че нямат никакво намерение да го оставят да си излезе.

— Връщайте се на работа — рече тихо той. — Това тук не ви засяга.

Отново погледна към чиновниците. Младият беше започнал да набира нещо на клавиатурата си. Чен поклати глава.

— На твое място не бих…

Човекът спря. Миг по-късно другата машина млъкна.

Чен посегна и взе разпечатката. Един поглед потвърди онова, което беше подозирал. По времето на смъртта на дъщеря му поне четирима души от медицинския екип са били свободни. Защо тогава не са отговорили на спешното повикване? Или по-скоро кой им е наредил да го пренебрегнат?

Щеше да посети доктор Фан, главния консултант на Центъра — човека, който трябваше да дойде при Уан Ти. Щеше да го намери и да го накара да изплюе камъчето. И после щеше да ги убие. Които и да бяха те.

Чен отново се обърна с лице към санитарите.

— Не ме ли чухте, чун цу! Връщайте се на работа. Това тук не ви засяга.

Виждаше колко ги е шубе от пистолета. Беше ги шубе, но бяха решени. Мислеха си, че могат да му скочат. Е, нека се пробват тогава. Но бъркаха, ако разчитаха на едната решителност, за да го победят.

Прибра пистолета в кобура си, наведе се и измъкна дългия, остър нож от ботуша си.

— Искате да ме спрете, така ли? Я да видим как ще стане, а? Хайде де!

* * *

Минути по-късно той тропаше на вратата на апартамента на Фан Цен-ли. Знаеше, че охраната вече е под тревога. Чуваше отвътре шум от движение и бърборене на гласове. Страхливи, паникьосани гласове. Извика — гласът му беше пълен с увереност:

— Сили за сигурност! Отворете! Аз съм лейтенант Тон и съм изпратен да ви пазя!

Видя как камерата над вратата се завъртя и вдигна пропуска си, като закри името с палец. Миг по-късно вратата се отвори и трима прислужници го въведоха вътре, като му се усмихваха благодарно.

Щом извади пистолета, усмивките им замръзнаха.

— Къде е? Къде е това лайно с лице на невестулка?

— Не зная за кого говорите — отвърна най-възрастният — дядка, на чиито гърди беше избродирано числото две — но Чен го зашлеви и той млъкна.

— Сега много добре знаеш за кого говоря. За Фан. Искам да знам къде е и то веднага, а не след две минути. Първо ще застрелям тебе, лао цу, после и тебе, шибаняк дребен!

По-възрастният, номер две, заби поглед в земята и прехапа език, но най-младият от тримата започна да бърбори — страхът по чудо му беше развързал езика. Чен го изслуша внимателно, като запомняше какво му казва.

— И сега е там, така ли?

Младежът кимна.

— Добре — той погледна към домашния комсет — голяма натруфена машина, украсена с дракони. — Някой говорил ли е с него вече?

Младежът поклати глава, без да обръща внимание на сърдития поглед на стареца.

— Добре — Чен мина покрай тях и стреля два пъти в машината. — Това е, за да не се изкушавате. Но нека да ви предупредя. Само да разбера, че някой го е предизвестил, и се връщам. Така че ще слушкате, разбрахте ли ме? Крайно старателно ще ме слушкате!

* * *

Икономът на дома се усмихна и наведе глава.

— Ако изчакате тук, капитан Као, ще извикам господаря си…

Директен удар в стомаха накара човека задъхан да се прегъне на две. Чен го прескочи и тръгна нататък, откъдето се чуваха гласове и звън на чаши.

Един прислужник се спусна към него и се опита да му попречи да влезе в трапезарията. Чен го хвана за гърлото.

Отвори вратата с трясък и се огледа. Подмина стреснатите лица и щом забеляза доктор Фан от другата страна на масата, изрева яростно.

Фан Цен-ли се изправи, залитайки. Беше пребледнял, очите му се бяха изцъклили от ужас. Останалите бяха започнали да крещят като побеснели. Гледаха ту към Чен, ту към Фан и се опитваха да разберат какво става. Известно време в стаята цареше врява, после падна студена, страшна тишина.

Чен беше извадил ножа си.

Ай я! — изхриптя Фан и се огледа нервно. — Кой е този лудият?

— Много добре знаеш кой съм, майната ти! — озъби се Чен и се приближи до масата. — И аз знам кой си ти, Фан Цен-ли. Ти си гадното копеле, което остави неродената ми дъщеричка да умре.

Лицето на Фан се скова от страх.

— Не сте разбрали правилно. Бях възпрепятстван. Един мой клиент…

Фан млъкна. Чен беше застанал само на една ръка разстояние от него и го гледаше кръвнишки — само омразата в погледа му можеше да убие човек.

— Знам те що за гадно насекомо си, Фан. Но искам да знам и кой ти е платил да оставиш дъщеря ми да умре, а жена ми — да страда — замахна диво, сграбчи Фан за косата, свлече го на колене и допря големия нож до гърлото му. — Кой беше, Фан Цен-ли? Кажи!

Около масата се надигна протестиращо мърморене, но Чен не му обърна внимание. Гледаше право в лицето на Фан, озъбен в гримаса на убийствена омраза.

— По-добре ще е да ми кажеш — той стисна още по-здраво косата на Фан, — и то веднага, Фан Цен-ли. Освен ако нямаш и втора уста под брадичката.

Фан изкриви лице, после погледна Чен в очите.

— Цуй Вей. Цуй Вей ме накара.

— Цуй Вей? — Чен се намръщи. Опитваше се да си спомни кой е той. — Той…?

Млъкна — беше се сетил. Цуй Вей. Разбира се! Така се казваше бащата на онзи младеж. Високият, кльощав мъж, който го беше заплашил, след като осъдиха сина му. Чен потрепери. Значи това беше. Затова беше умряло детето му.

Прибра ножа в ножницата, след това се обърна и огледа събралите се около масата.

— Чухте! — яростно изрече той. — И сега знаете що за изчадие е вашият приятел Фан Цен-ли.

Чен отново погледна към Фан, изсумтя диво и фрасна лицето му с коляно.

Пусна Фан и той се претърколи настрани. После заобиколи масата — виждаше ги как страхливо се дърпат пред него. На вратата прислужниците му направиха път, без дори да се опитат да му попречат. Бяха видели какво се беше случило и бяха разбрали. Някои дори се поклониха на Чен в знак на уважение. В трапезарията обаче се беше надигнала врява — ядосаните, възмутени гласове призоваваха да се предприеме нещо.

* * *

Беше застанал в мрака в дъното на ресторанта и наблюдаваше. Бяха всичко седмина — петима бяха седнали на една маса до касата. Светлината осветяваше фигурите им в гръб и лицата им не се виждаха. Другите двама бяха седнали на съседните маси. Бяха едри мъжаги и това, че се озъртаха, също както и размерите им, подсказа на Чен какви са. Петимата се бяха скупчили нагъсто и си говореха.

— Трябва да заминеш — обясняваше единият. — Все имаш някакви роднини, при които можеш да се скриеш за известно време, Цуй Вей. Докато нещата се поуталожат.

Цуй Вей се наведе агресивно към него.

— Няма да се крия от това копеле! Той изпрати сина ми надолу. Само да ме заплаши и стой, та гледай!

— Прави каквото искаш, Цуй Вей, но чух, че силите за сигурност се ровели из архива на палубата и ти събирали данните.

Цуй се облегна назад с нагло изражение.

— Е, и? Нищо не може да докаже. Просто доктор Фан трябва да си затваря устата.

Дебелият се наежи.

— Фан Цен-ли е самата дискретност. Той поне се вслуша в съвета ми и ще се покрие, докато тази работа се разнесе.

Цуй Вей изсумтя.

— Типично за това егоистично лайно! Ще ми се изобщо да не ти бях слушал глупостите. Можехме да го ударим. Да го ударим здраво. И не само с някакво си шибано неродено бебе. Можехме да го направим на луд. Дъщеричката му…

Чен се разтрепери — гневът му беше стигнал до точката на кипене. Не го очакваха. Това придаваше елемент на изненада. Но там бяха и телохранителите. Трябваше да се справи първо с тях.

Докато стоеше там и ги слушаше как заговорничат и кроят планове, усети как гневът му се превръща в дълбока погнуса. Гнусеше се от тях, но и от себе си — защото докато беше ставало всичко това, с какво се бе занимавал той самият?

Изпусна дълга, бавна въздишка. Не. Никога нямаше да е същото. Защото накъдето и да погледнеше, я виждаше как пристъпва към него като счупена кукла, чуваше избухването на взрива…

Ами детето? Затвори очи и болката се върна — стягаше като желязна лента гърдите му. Сякаш той сам беше убил детето. Сякаш беше натиснал някакво малко копче и…

Чен пристъпи на светло. Един от телохранителите вдигна поглед, когато той се приближи, после се извърна. Беше го взел точно за такъв, какъвто изглеждаше — работник от нощната смяна, спрял да изпие купичка ча на път за вкъщи. Точно на това се беше надявал и Чен.

На три крачки от мъжа той замахна с юмрук в широка дъга и го стовари в лицето на мъжа. Счупи му носа. Мъжът залитна назад, Чен се обърна, извъртя се и изрита другия в гърдите точно когато онзи се надигаше от стола. След това с два бързи удара го повали на земята.

Чен се обърна към насядалите около масата мъже. Бяха разбутали столовете си и се бяха дръпнали назад. Сега бяха втренчили в него ужасени, опулени очи.

— Я, ми кажи — заговори тихо Чен и направи крачка напред. — Дъщеричката ми… Какво щеше да й направиш, Цуй Вей? Я, ми разкажи какво си бил намислил.

С пребледняло лице Цуй Вей се опита да се дръпне назад, но се натъкна на стената. Взе да върти нервно глава — търсеше накъде да побегне, но пътят му беше блокиран и от двете страни.

Чен вдигна отрупаната маса и я метна настрани, после се наведе и измъкна големия ловджийски нож от ботуша си.

— Нямам кураж да се бия с тебе, така ли, Цуй Вей? — той се изсмя студено. Цялата му омраза и отвращение от самия него изведнъж се съсредоточиха в ръката му и големият нож затрептя на светлината.

Цуй Вей се блещи насреща му още миг, като само отваряше и затваряше уста, след това падна на колене и прилепи чело към пода. Тялото му се тресеше от страх.

— Милост! — примоли се той. — В името на всички богове, милост!

Чен си пое дъх на пресекулки — спомни си как изглеждаше Уан Ти, спомни си какво му беше, че тогава не е бил до нея; а и Джиян, горкичкият Джиян… какво ли му е било на него, като е знаел, че не може да направи нищо?

И това… това лайно тук… иска милост?

Вдигна ножа. Цялото му тяло се напрегна. Беше готов да удари…

— Татко! Не! Моля те…

Обърна се и ножът падна от ръката му. Беше Джиян. Синът му Джиян.

Момчето притича и се хвърли на врата му, прегърна го, притисна го толкова здраво, че Чен усети как нещо в него се скъса. Зарида и думите се заизливаха от устата му:

— О, Джиян… Джиян… Толкова съжалявам… Не знаех… Не знаех! Ужасно ли беше, момчето ми? Много ужасно ли беше?

Джиян притисна баща си с всичка сила и го погледна в очите. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Всичко е наред, татко… Всичко вече е наред. Ти се върна. Сега си при нас.

Той целуна сина си по челото, после го вдигна и го прегърна здраво. Да, така беше. Но никога нямаше да е същото.

Обърна се и отново се втренчи в мрака. Там беше Кар, а зад него — отряд от неговите стражи.

— Добре ли си, Као Чен?

Чен кимна.

— Аз… — нервно се разсмя. — Щях да го убия.

— Да — тихо отговори Кар. — А аз щях да те оставя да го убиеш. Но Джиян… Е, Джиян си знае най-добре, нали? В края на краищата животът е пред тебе, Као Чен. И то — хубав живот.

Чен потрепери, прегърна още по-здраво сина си и кимна. Кар стисна леко рамото на Чен, после мина покрай него и пое командването на ситуацията.

— Добре! — ревна той, надвесен над уплашените глави. — Дайте веднага да оправим това. Вие! Всичките до един! Стройте се до стената с ръце зад тила! Арестувани сте като съучастници в убийството на дете и в заговор срещу правосъдието.

* * *

Кар седеше на каменния перваз, загледан в осветения силует на Мемориалния камък. Минаваше девет и езерото с лотосите беше потънало в тъмнина. Навсякъде под лампите, осветяващи тесните пътеки, се разхождаха влюбени и си говореха тихичко, като се държаха на почтено разстояние един от друг. Зад Кар в полумрака на чайната седеше Чен с наведена глава. Току-що бе завършил разказа си.

Известно време Кар седя, без да помръдне, после въздъхна, сякаш се събуждаше от дълбок, страшен сън.

— И това е истината?

Чен мълчеше.

Кар затвори очи, дълбоко покрусен. Разбира се, че беше истината. Такава лъжа не можеше да се измисли лесно. Не. Но не му беше жал само за Чен. Той толкова много бе харесал тази жена. Ако само беше знаел…

— Това е грешно, Као Чен. Много грешно — Кар се умълча и прокара пръст по медальона дракон на врата си, след това го извади и го погледна. Той беше чи чен, почетен помощник на императорския дом. Можеше по право да иска тангът да го приеме.

Обърна се към Чен:

— Ще се видя с Ли Юан. Ще му разкажа всичко, което ти току-що ми разказа.

— Мислиш ли, че не знае?

Кар кимна.

— Убеден съм. Той е свестен човек. Някой крие всичко това от него. Е, тогава ние ще бъдем неговите очи и уши, нали? Трябва да му кажем какво се върши в негово име.

Чен се извърна.

— А Толонен? Той ще получи доклада ми утре сутринта. Ами ако ти нареди да не предприемаш нищо?

Кар сведе поглед. Вярно беше. Той беше човек на Толонен и според правилата трябваше първо да поговори със стареца. Но някои неща бяха по-важни от правилата.

— Значи трябва да го предприема още сега.

* * *

Стената се беше променила. Беше се превърнала в гледка от Тай Шан, свещената планина, обвита в мъгли на светлината на ранното утро. Големият храм на върха беше като мъничко червено петно на синия фон на небето. Лек ветрец повяваше в стаята и разнасяше мирис на бор и акация.

Дебелия Вон отново се обърна към гостите си и вдигна чаша.

— Братя мои…

Около ниската маса бяха насядали петима мъже. Всеки от тях беше равен на Вон И-сун. И петимата бяха големи босове на големите Триади, които управляваха най-долните нива на Град Европа. Много му беше струвало да ги докара тук тази вечер, но беше успял да ги събере. Всички. Всички, които имаха значение.

Гледаха го със студени очи. Отговаряха на усмивката му само с уста — като алигатори.

— Радвам се, че дойдохте всички. Разбирам какви жертви сте направили, за да дойдете тук толкова бързо, но след като чуете какво имам да ви казвам, знам, че ще се съгласите, че съм бил прав да свикам това събрание на Съвета.

— Къде е Железния Му?

Вон се обърна към стареца, седнал в края на масата.

— Простете, генерал Фен — и дотам ще стигна.

Големият бос на 14 К го погледна намръщено.

— Съветът се състои от седмина членове, Вон И-сун, но аз виждам около тази маса само шестима.

— Нека да изслушаме Вон, Фен Шан-пао — обади се дребният мъж с бръснатата глава, седнал през две места от него, и се наведе, за да си вземе кашу от купичката. — Сигурен съм, че ще получиш отговор на всичките си въпроси.

Фен се облегна назад и го изгледа сърдито.

— Ние трябва да спазваме нашите закони, Ли Чин. Да се държим както подобава.

Ли Чин — Ли без клепачите — извърна кокалестата си глава и погледна към Фен. Прекалено големите му очи фиксираха стареца.

— Не го оспорвам, Фен Шан-пао. Но Во Ши Во би желал да чуе какво има да каже Дебелия Вон и освен ако не го оставиш да се изкаже…

Фен наведе глава. Огромните му гърди се вдигаха и спускаха бързо-бързо. После кимна.

— Добре — обади се Вон. — Нека тогава да ви обясня. Днес следобед получих писмо.

Ли Бакенбарда, бос на Куей Шуан, се наведе и обърна стопената маска на лицето си към Вон. Единственото му здраво око блестеше.

— Писмо ли казваш, Вон И-сун?

— Да — Вон измъкна писмото от гънките на одеждите си и го хвърли пред Лу. — Но преди да го отвориш, нека да кажа няколко думи.

Вон стана и огледа всички подред.

— Ние от хун мун се гордеем с наследството си. И оправдано. Още, откакто сме били основани от петимата монаси от манастира Фу Чоу, винаги сме уреждали споровете си приятелски. И това е добре, нали така? В края на краищата е по-добре да правиш пари, а не война — усмихна се, после усмивката му угасна.

— Този път обаче заплахата беше прекалено голяма. Железния Му е търсил нещо повече от печалба. Искал е да си построи силова база — база, която да смъкне Съвета от власт. Да го замени — той кимна със сериозен израз. — Нека повече да не се крием зад думите. Железния Му се е опитал да ни унищожи.

Умрелия Юно от Червената банда прочисти гърло.

— Чух те какво казваш, Вон И-сун, но намирам думите ти за странни. Говориш за неща, които всички знаем, ала говориш за тях в минало време. Защо?

Вон се усмихна, след това се обърна и се приближи до малкия шадраван. Известно време остана там, загледан в седемте златни рибки, които мързеливо плуваха сред кристалните води, после със светкавично движение улови една в шепата си, обърна се и я показа на останалите. Тя потрепна във въздуха, след което Вон я хвърли върху сухите каменни плочи.

Около масата се разнесе разбиращо мърморене.

— Значи Железния Му е мъртъв. Но как е умрял? — попита Хо Пръста и предпазливо погледна към Вон.

Вон се приближи — в ъгълчетата на устата му личеше самодоволство.

— Ще ви обясня. Всичките трийсет и седем палуби в сърцето на Големия кръг бяха ударени едновременно в разстояние на половин час. Нахлу войска от сто и тридесет хиляди хей, подкрепена от хиляда и петстотин редовни стражи.

Хей… Тази една-единствена дума предизвика вълна от страх сред насядалите мъже. Бяха виждали хей в действие на екран — огромните получовеци на „Джен Син“, които разчистваха цели палуби от бунтовници толкова безмилостно, че дори и най-фанатичните им последователи не можеха да се сравнят с тях. Известно време никой не каза нищо, само се споглеждаха и се чудеха какво ли означава това. После Ли без клепачите се наведе пред Лу Бакенбарда и взе писмото. Разгъна го и започна да чете на глас, след това млъкна и по лицето му проумя, че изведнъж е проумял.

Това писмо от Ли Юан — тази кратка бележка, с която известяваше съгласието си — променяше всичко. Никога преди на някого от тях не беше оказвано подобно благоволение. Отгоре. Никога хун мун не бяха работили ръка за ръка със Седмината. Днес Дебелия Вон беше прибавил много към престижа си. Беше укрепил положението си като Големия бащица на братствата. Ли извърна глава и се огледа. Забеляза как всички гледаха разбиращо, после се обърна отново с лице към Вон и сведе глава в знак на уважение.

* * *

Гоблените горяха. Пламъците ближеха древните конци и поглъщаха планини и гори, превръщаха ловците в пепел само за едно мигване на окото. Черен дим изпълваше въздуха, напоен с виковете на умиращите. Хей тичаха през задушаващия мрак, дългите им мечове проблясваха, очите им в дълбоките орбити се оглеждаха за всичко, което тича, ходи или пълзи.

Вратата към имението на Железния Му беше разбита преди десет минути, но една малка група от елитни бойци на Му все още се държеше. Хей се тълпяха пред последната барикада и се хвърляха към бариерата без всякаква мисъл за самосъхранение. Лице в лице с тях Яо Цу, Червен прът на Големия кръг, насърчи хората си за последно усилие. Раните по главата и гърдите му кървяха, ала той продължаваше да се бие и да замахва с ножа си към всичко, което се подаде над барикадата. Огромната купчина се задържа още миг, после трепна и започна да се свлича. Разнесе се рев и хей се втурнаха. Яо Цу отстъпи назад — ножът беше паднал от ръката му, трима от хората му бяха паднали при първата атака. Щом първият хей се появи, той скочи напред с пронизителен вой и срещна изчадието с летящ ритник, който строши ребрата на получовека. Това окуражи хората му и те нападнаха с вихър от летящи крака и юмруци, но това не беше достатъчно. Първата вълна от хей нахлу, а след това се надигна оглушителният рев на стрелба, командирът на хей беше започнал да стреля с голям автомат над рухналата барикада.

Последва тишина; димът се виеше нагоре. А после те нахлуха във вътрешното светилище.

* * *

Съпругите му бяха мъртви, тримата му синове — изчезнали. Отвън се носеха писъците на умиращите му войници. Само след секунди щяха да проникнат в покоите му. Въпреки всичко не можеше да бърза.

Железния Му се изми и се подготви. Сега седеше със скръстени крака, с разтворен халат, а ритуалният нож беше на килимчето пред него. Отзад чакаше прислужникът му, издигнал специално наточения меч, готов за последния удар.

Наведе се напред, взе ножа, завъртя го и опря острия му като игла връх о голия си корем. Съзнанието му беше странно ясно, мислите му — бистри. Търговецът Новачек беше виновен за това. Той трябваше да е. Никой друг не знаеше достатъчно. Въпреки това нямаше значение. Щеше да умре достойно. Сега само това беше важно.

Щом се напрегна, вратата се разтърси, после се отвори — някой беше разбил огромните ключалки. На входа стояха двама хей — задъхани, вперили очи в него. Миг по-късно вътре пристъпи и човек, облечен в сиво-синкавата униформа и с емблемата на полковник на гърдите. Маска филтър закриваше долната половина на лицето му.

Железния Му срещна дръзко погледа на полковника и го задържа. Сега, в последния миг не чувстваше нито страх, нито отчаяние — само яснота на целта, близка до съвършенство.

Нищо, дори и хей, които наблюдаваха, не можеше да го разсее.

Пое си дъх, после — още веднъж, по-продължително и после…

Очите на полковника се разшириха, той стисна зъби, след това се извърна и остави хей да довършат всичко. Разтрепери се — беше се впечатлил против волята си и изпитваше към този човек ново уважение. Железния Му беше умрял достойно. Много достойно. Ала въпреки това нямаше да се разчуе как е умрял. Не. Хората щяха да научат как е плакал и молил за милост, как се е крил зад съпругите си. Защото така искаха Тин вей. А онова, което Тин вей искаха, го получаваха.

Да, но докато той беше жив, смъртта на Железния Му щеше да живее в паметта му. И един ден, когато Тин вей може би вече нямаше да съществуват, щеше да разкаже своята история. Как е умрял един от великите господари на подземния свят, с какво достойнство и колко безстрашно е посрещнал мрака.

* * *

Дебелия Вон стоеше до вратата — събранието беше свършило и той благодареше на останалите босове, че са се отзовали. Когато си тръгваха, накара всеки от тях да спре и да целуне знамето.

Това трябваше да е достатъчно. Ала след като си заминаха, той не усещаше въодушевление, а бе обзет от внезапно чувство на празнота. Тази победа не беше негова. Не беше наистина негова. Сякаш я бе купил.

Приближи се до шадраванчето и се загледа във водата — опитваше се да види нещата ясно. Известно време остана неподвижен, сякаш медитираше, после извади писмото от джоба си, бавно го скъса на две, след това — още на две и го пусна на пода. Не. Нямаше да бъде подчинен на никого, дори и на един син на небето. Сега го беше прозрял окончателно. Защо Ли Юан се бе съгласил да действа, ако не от страх? И ако беше така…

Пое си дъх — дълбоко и продължително, после запретна ръкав, бръкна вътре и започна да вади рибките от водата, докато най-накрая пет златни създания, полегнали върху камъка, безпомощно трепкаха във враждебния въздух.

Пътят му беше ясен. Трябваше да обедини подземния свят. Да унищожи братята си един по един, докато остане само той. И когато приключеше с това, можеше пак да вдигне глава и да съзерцава светлината.

Погледна надолу към задъхващите се, умиращи рибки, след това се извърна и се усмихна. Не. Пътят му беше ясен. И нямаше да спре, докато не постигне своето. Изцяло и докрай.

* * *

Ли Юан стоеше на терасата под ясната пълна луна, зареял поглед над земите на двореца — усещаше колко тих и празен изглежда дворецът в тази късна доба. Никакви градинари не коленичеха в пръстта под решетките на долната градина, никакви прислужници не се разхождаха по тъмната тясна алея, която водеше към перачницата. Обърна се и погледна към конюшните. Там една-единствена лампа хвърляше бледата си кехлибарена светлина върху празната арена.

Потръпна и вдигна поглед към луната; известно време съзерцаваше този огромен бял камък и си мислеше за онова, което му беше казал Кар.

Застанал там се развълнува дълбоко под трепкащата светлина на лампата, докато слушаше разказа на едрия мъж. Не знаеше — наистина не знаеше — какво се прави в Кибуези и трогнат от суровия апел на Кар, бе обещал да затвори Кибуези и да провери как се отнасят към осъдените терористи.

Беше се върнал на приема, но разказът на Кар го беше разсеял, въпросите, които повдигаше той, го безпокояха. И докато се разхождаше между братовчедите си усмихнат и редеше любезности, всичко това изведнъж започна да му се струва една голяма преструвка, едно нищо — сякаш се разхождаше в зала, пълна с холограми. Колкото повече се усмихваше и бърбореше, толкова по-силно чувстваше върху себе си натиска от разказа на Кар.

Но сега най-накрая можеше да се изправи лице в лице с всичко това под невиждащото око на луната.

До този миг беше отричал съществуването на морален проблем, свързан с проекта „Жица в главата“. Беше възразявал, че просто зависи от гледната точка. Но проблем имаше, защото — както от самото начало твърдеше Толонен — свободата не е само илюзия и дори и свободата да се бунтуваш трябва да бъде запазена по някакъв начин, макар и само заради равновесието.

Ако беше просто въпрос на философия — на думи — всичко щеше да е наред. Но не беше. Проблемът с населението съществуваше наистина. Не можеше просто да си представи, че го няма.

Сведе очи и се втренчи в ръцете си — в големия железен пръстен на показалеца на лявата си ръка. За мъже като Као Чен в една обикновена фраза като „Ние сме ръцете на нашия господар“ имаше много по-голямо буквално значение, отколкото някога би могъл да си представи. Далеч по-голямо значение. Защото какво беше човекът? Същество, което избира и само изковава съдбата си, или просто камъче на дъската, което чака да го премести някой друг, по-голям от него?

И може би точно това го тревожеше повече от съдбата на жената. По-големият въпрос за избора.

Обърна се, погледна към стаята си и видя доклада на министър Хен на бюрото си, където го беше оставил.

Пълен доклад за „полицейската акция“ срещу Триадата на Големия кръг; доклад, който радикално се различаваше от официалната версия на Тин вей. Въздъхна — отново го обхвана дълбокото безпокойство, което бе почувствал, докато го четеше. Долу отрядите на хей за потушаване на бунтове направо бяха полудели. Убити бяха повече от двеста хиляди души, сред тях много жени и деца.

Да, и това беше още един аргумент в защита на жиците в главата. Ако ще и да е само за предотвратяване на подобни масови кланета, макар и „необходими“ като това.

Обърна се и остана така. Нощният ветрец разхлаждаше лицето му.

Луната беше високо горе. Погледна я изненадано — изведнъж бе започнал да я възприема обратно: като огромна сияйна дупка сред мрака на небето. Големият кръг на смъртта. Разтрепери се, погледна надолу и забеляза как светлината е посребрила градините като прашец.

До днес винаги се бе стремил да постъпва правилно, да бъде добър човек — благосклонният владетел на Конфуций — но сега виждаше всичко ясно. Нямаше правилен курс на действие, нямаше чисти решения, а само различни степени на несправедливост.

И така, той щеше да избере по-трудното. Разбира се, щеше да удържи на обещанието, което беше дал на Кар. Щеше да затвори станция Кибуези. Що се отнася до другото, нямаше избор. Или поне нямаше истински избор. Проектът „Жица в главата“ трябваше да продължи и така и щеше да стане — някъде другаде, скрит от любопитни погледи. Докато работата бъде свършена и системата — усъвършенствана.

Въздъхна, обърна гръб на мрака и се върна вътре. Да. Защото идваше време, когато Проектът щеше да бъде нужен.

* * *

Счупени стъкла бяха пръснати по терасата пред стражевата будка и блестяха като покрити със слана листа на лунната светлина. Наблизо първият труп беше проснат като изхвърлена кукла — лицето му беше на каша, разкъсаната му униформена туника — подгизнала от кръв. През счупения прозорец се виждаше и втори труп, превит на стола — главата му беше изкривена под необичаен ъгъл, бледото му лице се взираше с празен поглед през счупеното стъкло.

Зад него в дъното на стаята се виждаше врата. Там, на едно легло в стаята за почивка, беше проснат и последният труп, гол и потрошен. Очите му се издуваха над лицето, езикът му се подаваше непристойно между зъбите.

В дъното на неосветения коридор, сред неподвижната тишина на сигналната стая формата стоеше до трансмитера. Безполовото й тяло беше голо. От едната й страна на бюрото имаше длан — като рак на сухо. Пръстите й бяха обърнати нагоре.

Формата се напрегна — отсечената китка на лявата й ръка се притисна към входната вдлъбнатина, тънките жички затърсиха съответствията си, свързаха се с таблото, после тя се отпусна. На таблото пред нея на равнището на очите й просветна мека кехлибарена светлина. Последва миг на неподвижност — и лека тръпка разтресе съществото. След като преброи до дванайсет, треската спря също толкова рязко, колкото беше и започнала. Съобщението беше изпратено.

Зачака — минутите се нижеха бавно. Неподвижността й беше неестествена като неподвижността на машина. После дойде отговорът.

Тя потръпна, след това прекъсна връзката, рязко дръпна китката си от таблото, а от тесните й устни се откъсна странна въздишка, сякаш сред дърветата бе полъхнал вятър.

Протегна ръка, вдигна дланта и внимателно я нагласи на китката. Дванайсетте силни пластмасови закопчалки — шест на дланта, шест на китката — щракнаха. Дланта потръпна, пръстите се разтрепериха, после отново замря неподвижно.

Обърна се и се загледа през черния квадрат на прозореца. На петдесет чи нататък ограда от бодлива тел ограждаше бетонния плац. Зад оградата беше гората. Известно време остана така, взряна в мрака, след което се обърна и тръгна.

През последните няколко нощи беше сънувала. Сънувала беше черен вятър, който духаше отвъд; черен, мълчалив натиск — зад него. Сън, който приличаше на пороя от знания, който се изливаше по гръбнака й и караше нервните й окончания да трептят във внезапен екстаз. И заедно със съня беше дошло и видението — ярко и твърдо видение на свят под повърхността на този свят. Свят, управляван от играта. Игра на светлина и мрак. На слънца и луни. На самото време и пространство. Игра, която смъкваше черния воал от реалността и разкриваше бялата кост отдолу.

На терасата спря и се замисли. Разстоянието от Тао Юан до Ташкент беше шест хиляди ли. Ако пътуваше нощем, можеше да изминава по осемдесет, може би и по сто ли всяка нощ през първите десетина дни. По-късно, докато прекосяваше голямата пустиня, можеше да изминава и повече в жегата на деня — там не летяха патрулни кораби. Ако извадеше късмет, можеше да стигне за петдесет дни.

Усмихна се — спомни си наставленията на Де Вор. В Ташкент щяха да я посрещнат и да й дадат нови документи. Оттам щеше да отлети на запад, за Одеса, а после — за Нант. От Нант щеше да се качи на кораб — един от големите кораби, обслужващи големите плаващи градове сред Атлантическия океан. Там щеше да поостане и да прекара известно време, като работи за северноамериканската компания „Им Вак“ и да се вкорени в тази организация, докато не я повикат.

Остана там още миг като сребърен бог — висока, силна, изящна на лунната светлина; след това скочи долу, прекоси бързо светлия кръг и се отправи към оградата и към мрака отвъд нея.

* * *

Де Вор вдигна очи от комуникационното табло и втренчи поглед в мрака на марсианската нощ. Минаваше два и светлините на далечния град бяха приглушени. Под тях се беше ширнала стена от мрак.

Изправи се и се прозя — съобщението беше дошло и вече можеше да си легне. После се обърна и погледна към спящия.

Ханс Еберт лежеше на походното легло съвсем облечен. Чантата му беше захвърлена на пода до него. Беше се появил преди четири дена — изплашен, отчаяно търсещ помощ — и накрая Де Вор го бе „спасил“ тук от затворническата килия.

Приближи се, наведе се над спящия и го огледа. Еберт изглеждаше болнав и измършавял от изтощение. Беше отслабнал много и — по миризмата му си личеше — му се бе наложило да понесе много неща, които никога досега не беше преживявал. Тялото му беше страдало, но лицето му все още беше достатъчно известно, за да го познаят където и да било в системата.

Е, може би това беше проблем, може би не беше. Едно познато лице би могло да се окаже предимство в дните, които идваха. Особено когато зад това лице стоеше млад принц, изгарящ от амбиция и жадуващ за отмъщение. И точно затова — въпреки очевидните опасности — беше приел Еберт. Знаеше, че изхвърлените по-късно можеха да се окажат изключително полезни.

Наведе се, дръпна одеялото над гърдите на Еберт, след това се извърна, погледна навън и отново забеляза стражите, които обикаляха отвън в студа, а високо горе над тях в марсианското небе беше огромният синьо-бял кръг на Чун Куо.

* * *

Чен клечеше на планинския склон и гледаше към долината, където тъмните стръмни склонове свършваха с плоско, бяло плато. Приличаше на огромна, гигантска стена, цели две ли висока, която отрязваше долината; повърхността й беше леко перлено бяла, осветена отвътре. Чен — това беше то. Град и стена.

Луната беше високо. Беше идеален бял кръг сред кадифения мрак. Чен се взря в нея за миг омагьосан, завладян от бляскавото й невиждащо око, после погледна надолу и пръстите му започнаха да ровят из пепелта.

Обърна се, погледна към Кар, след това вдигна парчето счупено стъкло и взе да го върти из ръцете си и да си спомня.

— Какво е това място? — Кар се приближи. Плътна сянка покриваше лицето му.

Чен се вгледа в него, после извърна глава.

— Оттук започна всичко. Тук, на този планински склон, с Као Джиян. Запалихме огън — точно там, където си застанал сега. И Джиян… Джиян купи бутилка и две чаши. Спомням си как го гледах.

Лек ветрец разбърка праха и пепелта край краката му. Носеше мириса на Пустошта.

Изправи се, след това се обърна и се загледа на север. Там, недалече от мястото, където бяха застанали, започваше Градът и изпълваше огромната северна равнина на Европа. По-рано, докато летяха насам, бяха видели възстановения императорски солариум, в чието бомбардиране беше участвал преди дванайсет години. Чен дълбоко си пое въздух, после отново се обърна към едрия:

— Донесе ли бръснача, както те помолих?

Кар втренчи в него неподвижен поглед, след което измъкна финото острие от туниката си.

— За какво ти е?

Чен го погледна в очите.

— Не е някоя глупост, обещавам.

Кар се поколеба още миг, после му подаде бръснача. Чен го огледа, провери с палец колко е остър. Отново приклекна доволен, хвана с другата ръка опашката си и отряза гъстата черна коса почти до кожа.

— Као Чен…

Чен погледна едрия мъж, после, без да казва нищо, продължи. Щом свърши, отново се изправи и подаде бръснача на Кар, докато с другата си ръка опипваше черепа си и усещаше късите косъмчета.

Кар взе бръснача и огледа приятеля си. На лунната светлина лицето на Чен изглеждаше безизразно и анонимно — лице на хиляди поколения селяни хан. Лице, което можеш да видиш навсякъде Долу. Просто, незабележително с нищо лице. Докато не го погледнеш в очите…

— Защо дойдохме тук, приятелю? Какво търсим?

Чен се обърна и се огледа. Очите му попиваха всичко — планините, небето, огромния Град, ширнал се като грамаден ледник под ярката луна. Беше си все същото. Дванайсетте години почти не го бяха променили. И все пак беше съвсем различно. Така както го виждаше сега, беше изцяло преобразено. Тогава не познаваше нищо друго освен Мрежата. Беше видял този пейзаж с очи, които виждаха само на повърхността. Но сега погледът му проникваше надълбоко. Чак до костта.

Кимна бавно — сега разбираше защо трябваше да дойде тук. Защо бе помолил Кар да отклони кораба на юг и да кацне в подножието на Алпите. Понякога, за да разбереш, трябва да се върнеш — да се върнеш точно там, откъдето си тръгнал.

Трепна, изненадан от силата на спомените, които се връщаха. Беше странно колко добре си го спомняше — дори и сега, когато бяха изминали почти трийсет години. Да, съвсем живо си спомняше стария майстор, който го беше обучавал за куай — висок, жилав стар хан с длъгнесто безизразно лице и проскубана брадица, винаги облечен в червено. Старият Шан — така му викаха. Бяха петима — от Чи Су, най-големия, широкоплещест шестнайсетгодишен момък, та до самия него, грозновато шестгодишно момченце с кльощави ръце и крака. Сираче, което Шан беше прибрал.

През следващите дванайсет години апартаментът на стария Шан се превърна в негов дом. Беше делил кон с още двама, прибираше рогозката си за спане в шест сутринта и я постилаше отново в полунощ. Междувременно — дълъг ден, изпълнен с работа; никога не беше работил толкова много — нито преди, нито след това. Въздъхна. Странно как бе скрил от себе си всичките тези години, но те го бяха оформили също толкова сигурно, колкото и дървото пониква от семето. Думите на Шан, жестовете на Шан бяха станали негови собствени. Така беше в този свят. Така и трябваше да бъде. Защото без това човек беше безформен, годен само да се въргаля в отвратителния мрак на Глината.

Обърна се и погледна Кар в очите.

— Той имаше сръчни ръце. Наблюдавах го точно от мястото, където си застанал сега ти. Виждах го как гледа в чашата си — ето така — и наблюдава как пламъците трепкат и се вият като мънички змии сред мрака на виното. По онова време не разбирах какво вижда. Но сега разбирам.

Кар сведе поглед. Чен говореше за Као Джиян. Као Джиян, неговият колега убиец през онази нощ преди дванайсет години.

— Дойде съобщение — промълви той. — От Толонен.

Чен продължаваше да го гледа, но сякаш беше някъде другаде и очите му виждаха неща, за които Кар беше сляп.

— Потвърждава, че Ли Юан е наредил да затворят Кибуези.

— А… — Чен наведе глава.

Кар се умълча — гледаше приятеля си и се опитваше да разбере, да усети същото, което чувстваше той, но този път се оказа трудно. Приклекна, загреба прах и прахът потече между пръстите му.

— Приятелят ти, Као Джиян… Какво е видял?

Чен се засмя тихо, сякаш изненадан от това, че едрият не знае, после отново извърна поглед и прокара ръка по голия си череп.

— Промяна — каза тихо и през него премина лека тръпка. — И пламъци. Пламъци, танцуващи в чаша.

 

Край на Книга трета