Огромен прозорец изпълваше края на коридора, където тунелът завиваше наляво и се засичаше с входния люк. Спря там и погледна към мрака, изпълващ космодрума — беше точно преди зазоряване. Почти не забелязваше блъскащите се около нея пътници — знаеше, че сигурно за последен път вижда Град Европа, Града, в който бе живяла цял живот. Но сега този живот беше свършил и я чакаше нов. Емили Ашър беше мъртва, убита при фиктивна катастрофа преди три дена. Сега тя беше Мари Дженингс, блондинка от кантон Атланта, която се връщаше на източния бряг след двегодишна командировка в европейския клон на компанията си.

Беше седяла до късно и бе учила новата си биография, после бе успяла да дремне три часа, преди да я извикат. Това беше преди час. Сега съвсем буквално стоеше на прага на нов живот и се колебаеше. Дори и сега се чудеше дали е постъпила правилно.

Наистина ли беше твърде късно да се върне — да се помири с Мах? Въздъхна и бавно прокара пръсти по тъмната гладка повърхност на стъклото. Да. Де Вор може и да лъжеше, когато й каза, че няма никакъв мотив да й помага, но беше прав за това, че Мах я иска мъртва. Тя не беше дала на Мах никаква възможност. Никой не напускаше Пин Тяо. Не и доброволно, във всеки случай. И със сигурност — не и жив.

Дори и да беше така — нямаше ли и някакъв друг избор? Някаква друга възможност, освен да остава задължена на Де Вор?

Погледна бинтованата си лява ръка и се усмихна цинично на отражението си в тъмното стъкло. Ако имаше друг избор, то тя нямаше да бъде тук. Освен това имаше работа. Важна работа. И може би в Америка би могла да я върши със същия успех. Ако Де Вор я оставеше да я върши.

Това беше голямо „ако“, но тя беше готова да рискува. Единствената друга възможност беше смъртта и макар и да не се страхуваше от нея, надали си струваше да зарязва всичко ненавреме. Не. Щеше да запази тази възможност за друг случай. Щеше да я пази като последен аргумент в пазарлъка. Само в случай че Де Вор се окаже мъчен съдружник. А можеше дори да вземе и него заедно със себе си. Ако може.

Усмивката й се разшири, стана по-мека. Обърна се и се мушна в редицата от качващи се пътници. Подаде паспорта си на дребничката стюардеса хан и тръгна по пътеката между седалките.

Тъкмо се готвеше да седне на мястото си, когато стюардът я докосна по рамото.

— Простете, фу джен, но имате ли запазено място?

Тя се обърна, изправи рамене и подаде билета си за проверка, като изгледа мъжа от горе до долу. Беше набит, широкоплещест хан с едно от онези непроницаеми анонимни лица, каквито бяха лицата на доста от тяхната раса. Веднага разбра какъв е. Някой дребен чиновник, който си предаваше важност.

Той много внимателно огледа билета й — обърна го, после пак. Очите му се стрелнаха към лицето й, след това се плъзнаха по дрехите й, отбелязаха, че няма бижута, и пак се върнаха на лицето й. Гледаха я с почти неприкрито презрение. Поклати глава.

— Бихте ли ме придружили, фу джен?

Той се обърна и тръгна обратно по пътеката към опърпаните трето и четвъртокласни седалки в опашката на самолета, ала тя остана на мястото си. Стомахът й се беше свил в очакване на разправията, която щеше да последва.

— Трябва да дойдете, фу джен. Тези места са резервирани за други.

Тя поклати глава.

— Имам билет.

Той пъхна билета в горния джоб на униформата си.

— Простете, фу джен, но е станала грешка. Както вече казах, тези места са резервирани. Платени са предварително.

Произнесе последното така подчертано, че се издаде. За миг си бе помислила, че Де Вор може би си играе последна игричка с нея, но сега разбра. Стюардът смяташе да измъкне от нея пари. Да я накара да плати за нещо, което по право си беше нейно. Тя му хвърли изпепеляващ презрителен поглед, врътна се и седна. Щом ще се опитва да я ръси…

Той се наведе над нея — вече се беше ядосал.

— Фу джен! Трябва да се преместите! Сега! Веднага! Иначе ще извикам капитана!

Тъкмо понечи да му отговори, когато една ръка стисна рамото на стюарда и рязко го дръпна назад.

Мъжът беше едър хун мао. Безцеремонно избута назад стюарда хан. На лицето му беше изписано язвително презрение.

— Ума ли си си загубил, човече? Тази дама е платила за мястото си. Хайде, върни билета и я остави на мира, или ще докладвам за тебе на управата на космодрума — ясен ли съм, хсяо джен?

Стюардът зяпна и пак затвори уста, щом видя картата на силите за сигурност в ръката на мъжа. Наведе глава, извади билета от джоба си и го подаде.

— А така! — мъжът й върна билета с усмивка, после се обърна и заклати глава. — А сега изчезвай и майната ти, дребосък. И ако само те мярна в този отсек по време на полета…

Стюардът хан преглътна и припряно заотстъпва назад.

Мъжът се обърна отново към нея:

— Съжалявам. Вечно го играят този номер. Госпожица, пътува сама. От такива като вас обикновено изръсват поне по петдесет юана.

Тя погледна билета си. Разтърси я лека тръпка на възмущение. После отново погледна към мъжа и му се усмихна.

— Благодаря. Оценявам помощта ви, но и сама щях да се оправя.

Той кимна.

— Може би. Но един наш общ приятел ме помоли да се погрижа за вас.

— А… — тя присви очи, след това леко наклони глава и посочи картата, която той все още държеше в ръка. — А това истинско ли е?

Той се разсмя.

— Естествено. Вижте, може ли да седна за малко? Трябва да изясним едно-две неща.

Тя се поколеба, после кимна леко. Чиста работа, а? Но точно това и бе очаквала. През цялото време знаеше, че Де Вор си има някаква причина да й помага.

— И какви са те? — попита тя и се обърна да го огледа по-добре, щом той седна до нея.

— Ето тези… — подаде й портфейл и комплект карти. Картите бяха на името на Рейчъл де Валериан; в портфейла имаше препоръка за Мери Дженингс, включително диплома за икономическо образование и представително писмо за Майкъл Левър, директор на компания на име „Мем Сис“. Писмото беше с дата от след два дена.

Тя погледна към мъжа.

— Не разбирам.

Той се усмихна.

— Там ще ви трябва работа. Е, Левър има свободна щатна бройка за икономист. Това от утре.

Откъде знаете? — понечи да попита, но усмивката му беше достатъчна за отговор. Щом Де Вор беше казал, че ще има свободно място, значи щеше да има. Но защо Левър? И защо беше тази друга самоличност?

— Какво е това? — попита тя и посочи картите на името на Де Валериан.

Той сви рамене.

— Аз съм само куриер. Нашият приятел каза, че вие си знаете какво да правите с тях.

— Разбирам — огледа ги и ги прибра. Значи Де Вор искаше тя да основе свое собствено движение. Да вербува. Усмихна се и отново вдигна поглед. — И какво още?

Той й върна усмивката и за миг покри лявата й длан със своята.

— Нищо. Но ако имате нужда от мене, идвам за секунда. Приятен полет — и стана. — Добре. Ще се видим в Бостън.

— Бостън ли? Мислех, че отиваме в Ню Йорк.

Той поклати глава и се наведе.

— Вие не чухте ли? Ню Йорк е затворен. Ву Ши е свикал спешно заседание на Седмината и около Манхатън има затворена зона от двеста ли.

Тя се намръщи.

— Не знаех. Какво е станало?

Той се разсмя, наведе се още по-ниско и докосна с пръст таблото на гърба на предната седалка. Екранът веднага светна и на него се появи картина на опустошение.

— Ето това — посочи той. — Това е станало.

* * *

Двамата мъже седяха на високата стена на дигата. Зазоряваше се. Гледаха към ширналите се почернели ниви и фигурите, които се движеха почти като сомнамбули в мрака долу. Тръпчивият мирис на изгорелите посеви като че ли се усещаше всеки път, когато си поемаха дъх, въпреки че и двамата дишаха през филтри. Бяха облечени в униформи на доброволци от резервния корпус и макар само единият от тях да я носеше законно, беше трудно да се каже кой точно от двамата е той.

Огромни облаци дим се издигаха над далечния хоризонт и оцветяваха зората в охра, а на две ли оттам конвоят от транспортьори се изнизваше на запад, към безопасността на Града.

Де Вор се усмихна и се облегна назад. Извади пакетче ментови бонбони от горния си джоб и предложи на събеседника си. Мах погледна пакетчето, после си взе. Известно време и двамата мълчаха и съзерцаваха гледката, след това Мах се обади:

— И сега какво?

Де Вор срещна погледа му.

— Сега се разтваряме във въздуха. Като призраци.

Мах се усмихна.

— И после?

— После нищо. Не за дълго. Ти минаваш в нелегалност. Вербуваш хора. Възстановяваш движението си. Ще ти осигуря пари — колкото ти трябват. Но не бива да предприемаш нищо. Не и преди да сме готови.

— Ами Седмината?

Де Вор наведе глава.

— Седмината ще гледат как да засилят защитата си. Но ще им се наложи да я разпределят тънко. Може би прекалено тънко. Освен това те си имат проблеми. В Съвета има разкол.

Мах се опули и се втренчи в другия. Чудеше се, както често му се случваше напоследък, откъде Де Вор знае толкова много. И защо такъв човек като него ще иска да се бори срещу Седмината.

— Защо ги мразиш толкова много? — попита той.

Де Вор го погледна.

— А ти защо ги мразиш?

— Защото светът, който те са построили, е затвор. За всеки. Но особено за тези ниско долу.

— И на тебе ти пука за това?

Мах кимна.

— Тук навън… тук е истинско, не мислиш ли? Но онова вътре… — той потръпна, извърна глава и се втренчи в хоризонта. — Ами никога не съм виждал никакъв смисъл в това — защо човеците трябва да живеят по този начин? Затворени в кочини като животни мръвки. Притиснати от правила. Подредени по нива, според парите. Винаги съм го мразел. Още когато бях дете на пет-шест години. И се чувствах толкова безсилен да променя каквото и да било.

— Но сега вече не се чувстваш така?

— Не. Вече не. Гневът ми е насочен.

Млъкнаха отново. После Мах се извърна към Де Вор.

— Какво стана с Ашър?

Де Вор поклати глава.

— Изчезна. Мислех си, че сме я пипнали, но тя ни се измъкна. Бива си я нея, нали знаеш.

Мах се усмихна.

— Да. Винаги е била най-добрата. Дори Гезел го разбираше. Но не притежаваше никаква гъвкавост. Вечно оставяше идеализма си да й пречи на практическата работа. Скъсването й с нас беше неизбежно.

— И какво смяташ да правиш?

— Да правя ли? Нищо. О, има кой да ми пази гърба, не се безпокой. Но доколкото познавам нашата Емили, тя е намерила начин да се измъкне от Град Европа. Вечно говореше, че щяла да се премести някъде — да сме разпростирали влиянието си. Добра организаторка беше. Обзалагам се на добри пари, че пак ще чуем за нея.

Де Вор се усмихна при мисълта за нея — в момента тя летеше за Северна Америка — и за левия й показалец, замразен в медицинското сандъче, което пътуваше за Марс.

— Да — отговори той. — Ще чуем. Повече от сигурен съм.

* * *

Бяха застанали на голямата каменна тераса — седмината велики господари на Чун Куо. Небето над главите им беше безупречно синьо, лъчите на ранната утрин блестяха по императорско-жълтите им коприни. Под тях се простираше огромна градина, оградена от две големи реки, цялата опасана отвсякъде от една-единствена стена. Езерата и пагодите, мъничките горички и цветните лехи, мостовете и сенчестите алеи бяха радост за окото. Вита стълба от червен камък във формата на драконова опашка водеше надолу. Заслизаха бавно — разговорът им беше приглушено мърморене, едва различимо под чуруликането на птичките в клетките, окачени по дърветата. Водеше Ву Ши, Домакинът.

Щом стигна до подножието на стълбата, той се обърна назад. Зад групата тангове върху изкуствената могила се издигаше дворецът му, здраво вкопан, сякаш отколе е съществувал там, със стръмни червени керемидени покриви над белите стени. Цялата постройка беше увенчана с прекрасна шестетажна пагода, чийто строен силует се очертаваше на фона на небето. Кимна доволно и протегна ръка, за да прикани братовчедите си да влязат в градината.

Вятърът разнасяше тихия звън на камбанките на пагодата, мирисът на жасмин, на гардении и хризантеми лъхаше от голямата лунна порта в стената. Пристъпиха в един друг свят — свят на древни наслади, на строг ред, който изглеждаше като случайна подредба на хиляди нюанси на зеленото, контрастиращи със сивото на камъка, бялото на стените, червеното на керемидите. Това беше — макар и самият Ву Ши никога да не го беше твърдял — най-прекрасната градина в Чун Куо, Градината на върховното превъзходство, оформена от дванайсет различни градини, всяка — копие на прочут оригинал.

Бяха свършили работата си, бяха постигнали съгласие за това, какво ще правят занапред. Сега беше време да си починат, да се разтоварят, а какво по-добро място можеха да намерят от това, където симетрията и безредието, съвършената изработка и чистата случайност се смесваха в такова идеално равновесие?

Ву Ши се огледа невероятно доволен. Градината беше построена от неговия прапрадядо, но също като баща му и бащата на баща му той бе направил свои собствени дребни промени в оригиналния план и бе разширил градината на север така, че сега тя изпълваше целия древен остров Манхатън.

— Прекрасна градина, братовчеде — Ван Со-леян се обърна към него и му се усмихна любезно. — В живота има малко удоволствия, като това, получавано от една хармонично създадена градина.

Ву Ши се усмихна — Ван Со-леян го изненадваше за втори път тази сутрин. Като че ли съвсем се беше променил — цялата му грубост и заядливост бяха изчезнали. По-рано в Съвета най-неочаквано бе уверил Ли Шай Тун в подкрепата си, като изпревари предложението на Вей Фен да му предостави значително количество брашно от собствените си резерви. Щедростта на предложението бе изненадала всички и бе предизвикала цял порой от спонтанни предложения. Събранието бе завършило с широки усмивки, изписани по лицата на Седмината — пораженческите настроения отпреди бяха отхвърлени, чувството за единство — възстановено. Те отново бяха Седмина. Седмината.

Ву Ши докосна младия танг по рамото.

— Ако има рай на земята, то той е тук, в градината.

Ван Со-леян се поклони съвсем леко — сякаш от уважение към годините и опита на Ву Ши. И Ву Ши отново усети, че жестът го радва. Може би беше грешал по отношение на Ван Со-леян. Може би беше само заради младостта и шока от убийството на баща му и самоубийството на брат му. Това — и несигурността.

Ван Со-леян се обърна и посочи древната ръждясала табела, закачена високо на ствола на близката хвойна.

— Кажи ми, Ву Ши, какво означава тази табела. Всичко останало тук е хан. Но това…

— Това ли? — Ву Ши се засмя тихичко, с което привлече вниманието на останалите тангове. — Шега на моя прапрапрадядо, братовчеде Ван. Нали разбирате, преди той да построи тази градина, тук се е разполагала част от най-големия американски град. Оттук те всъщност управлявали голямата си република от шейсет и девет щата. А точно тук, където се разхождаме сега, било самото сърце на финансовата им империя. Разправят, че прапрапрадядо ми дошъл да види със собствените си очи как разрушават големия им град и щом видял табелата, се усмихнал — оценил играта на думи. В края на краищата кое е повече хан от една стена? И затова заповядал да запазят табелата. И затова тази алея дори и сега носи първоначалното си име — Уолстрийт^[1].

Танговете се усмихнаха — историята им беше харесала.

— Добре ще е да се поучим от тях — обади се Вей Фен и се протегна да откъсне листо от една клонка. Поднесе го към устата си и го близна, после погледна към Ван Со-леян и на старческото му лице се изписа усмивка. — Те са се престаравали. Амбицията им винаги е надхвърляла възможностите. Като абсурдния им план за колонизиране на звездите.

Ван Со-леян отново кимна съвсем леко.

— Съгласен съм, братовчеде. И все пак продължаваме да използваме звездолетите, проектирани и построени от тях. Както и много други неща.

— Вярно е — съгласи се Фен. — Не съм казал, че всичко, направено от тях, е лошо. Ала са нямали чувство за мярка. За равновесие. Всичко, което са вършили, са го вършили нехайно, без да мислят. В това отношение е по-добре да не следваме примера им. Липсата на мисъл — това е докарало империята им до упадък.

— И арогантността — додаде Ву Ши и се огледа. — Но хайде, елате, нека да продължим. Поръчал съм да сервират ча в павилиона до езерото. Ще има и развлечения.

Тук всички се усмихнаха. Отдавна не бяха се отдавали на такива удоволствия. Ву Ши зави и ги поведе по пан, покритата алея, после — по вита дървена стълба и ги изведе в една широка галерия над скрито езеро.

Ниска дървена балюстрада се издигаше на колони над преплетени издадени скали и оформяше квадрат около кръглото езеро. Дървото беше боядисано в яркочервено и украсено с резбован орнамент — повтарящия се йероглиф на безсмъртието. Широките, наситенозелени листа на лотоса закриваха водата, а от другата страна на езерото, върху тин на колони, засвири група музиканти. Старинните звуци се понесоха към Седмината.

Ли Шай Тун се облегна на стола си и огледа сродниците си тангове. За първи път от месеци насам облаците над духа му се бяха разсеяли, напрежението в стомаха — изчезнало. И не беше само той — сега го виждаше. Всичките изглеждаха по-ведри, ободрени и укрепнали след станалото тази сутрин. Така беше. И така трябваше и да бъде. Не беше разбирал досега колко важно е всичко това; не беше разбирал колко много зависи силата им от това, да са като един ум. А сега, след като Ван Со-леян се беше осъзнал, щяха пак да са силни. Беше само въпрос на воля.

Погледна към младия танг на Африка и се усмихна.

— Благодарен съм ти за подкрепата, братовчеде Ван. Бих ли могъл да ти услужа с нещо в замяна?

Ван Со-леян се усмихна и се огледа. За миг широкото му лице се превърна в образа на баща му на младини; след това сведе очи. Това беше жест на скромност.

— При сегашните обстоятелства е достатъчно да си помагаме взаимно, не е ли така? — той вдигна глава и погледна Ли Шай Тун в очите. — Аз съм горд човек, Ли Шай Тун, но не и твърде горд, за да си призная, като сгреша — а за заплахите на Пин Тяо грешах. Ще бъда доволен, ако помощта ми ти позволи да се справиш.

Ли Шай Тун се огледа и усмивка на огромно задоволство огря лицето му. Той се обърна отново към младия танг и кимна.

— Любезните ти думи ме ободряват, братовчеде Ван. Голяма мъдрост има в това, да осъзнаеш, че си сгрешил. И наистина съм чувал да наричат това първата стъпка по пътя към истинската милост.

Ван Со-леян сведе глава, без да каже нищо. Известно време мълчаха и слушаха старинната музика. Слугите кръжаха около тях и сервираха ча и закуски, а бледозелените им копринени дрехи се сливаха с цветовете на градината.

— Прекрасно — обади се Цу Ма, след като музикантите свършиха. Изражението му беше странно мечтателно. — Отдавна не бях слушал да свирят толкова добре.

— Наистина… — подхвана Ву Ши, но млъкна и се обърна. Канцлерът му се бе появил в далечния край на галерията. — Ела, Фен… — той му махна да се приближи. — Какво има?

Фен Чо-хсиен се спря на няколко крачки от своя танг и се поклони подред на всеки танг, преди отново да се обърне с лице към господаря си и да се поклони ниско.

— Не бих ви безпокоил, чие хсия, но току-що пристигна спешно съобщение. Като че ли генералът на господаря Ли се е разболял.

Ли Шай Тун се наведе нервно напред.

— Ноченци — болен? Какво му е, в името на всички богове? Фен се обърна към Ли Шай Тун и сведе очи.

— Простете, чие хсия, но сякаш никой не знае. Ала като че ли е много сериозно болен. И не само той, но и съпругата и децата му. Всъщност, ако докладът е точен, съпругата му вече е починала, както и две от децата му.

Ли Шай Тун наведе глава и тихо изстена. Богове, нямаше ли край всичко това? Пак вдигна поглед — сълзи изпълваха очите му, стомахът му отново се бе напрегнал.

— Ще ми простите ли, братовчеди, ако веднага тръгна обратно?

Разнесе се съчувствено мърморене. Всички погледи бяха приковани в стария танг и забелязаха, как изведнъж се беше прегърбил след вестта за последното злощастие. Но не друг, а Ван Со-леян стана и му помогна да се надигне от стола; после го прегърна през рамо и го поведе към стълбите.

Ли Шай Тун се обърна, погледна младия танг в очите и леко, благодарно му стисна рамото.

— Благодаря ти, Со-леян. Ти си достоен син на баща си.

След това се обърна и пое надолу по витата стълба, като остави канцлера на Ву Ши да го води, с наведена глава тръгна по Улицата на стената към драконовото стълбище и очакващия го летателен апарат.

* * *

Ким се събуди и остана да лежи в тъмнината, странно напрегнат. Ослуша се. В първия миг не разбра. Наоколо нямаше нищо. Съвсем нищо. После потръпна. Разбира се…

Надигна се и отметна чаршафа. Спря и се протегна, за да прогони последните следи от наркотика от крайниците си, след това приклекна и пак се ослуша.

Нищо.

Прекоси стаята и застана до вратата — умът му прехвърляше възможностите. Може би го бяха преместили. Или може би бяха закрили Проекта и го бяха зарязали. Оставили го бяха на произвола на съдбата. Но и двете обяснения не го задоволиха. Протегна ръка и напипа ключалката.

Вратата изсвистя и се отвори. Коридорът навън беше тъмен и празен. Само в далечния му край се виждаше светлинка. Лампата на стената пред стражевата будка.

Потрепери. Космите по врата и по гърба му настръхнаха. Наблюдателните камери не работеха — червените им лампички не светеха. А в дъното на коридора, отвъд монтираната на стената лампа, вратата към Проекта беше отворена, бариерата — вдигната.

Нещо не беше наред.

Остана на място — не беше сигурен какво трябва да предприеме. После се остави да го води инстинктът. Зави наляво и побягна към стаята на Тай Чо и лабораториите по-нататък — надяваше се да не е станало твърде късно.

В стаята на Тай Чо нямаше никого. Ким се обърна и се напрегна — дочу тихото мърморене на гласове по коридора. След това се отпусна. Гласовете му бяха познати. Забърза нататък, после забави крачка. Вратата към лабораториите беше широко отворена, сякаш някой я беше разбил. И това не беше както трябва. Предполагаше се, че когато никой не я използва, тя стои заключена с таймер-ключалка.

Завъртя се и се огледа нагоре-надолу из сумрачния коридор. Светеха само няколко лампи и то резервни. Работеше само аварийното осветление. Главната захранваща система трябва да беше изключена. Но дали беше злополука? Или някой го бе направил нарочно?

Пристъпи вътре предпазливо и погледна надясно, където беше канцеларията на Шпац. През отворената врата виждаше директора, който псуваше, удряше по клавишите на компютъра и се опитваше да го накара да реагира. Докато го гледаше, Шпац се опита да се обади по спешния телефон, после ядно го захвърли.

Значи може би се беше случило току-що. Може би точно дърпането на шалтера го бе събудило.

Приведе се и се запромъква през откритото пространство между вратата и първия ред бюра с надеждата да не го мерне Шпац, после се спусна по прохода между бюрата и стигна до края му. Главните лаборатории бяха наляво, гласовете се чуваха по-силно. Различи и гласа на Тай Чо.

Поколеба се, извърна глава и огледа пътя, откъдето беше дошъл, но коридорът беше празен. Продължи и стигна до лабораторията.

Бяха насядали в другия край — някои на столове, някои — приведени над бюрата. Всички бяха там освен Хамънд. Щом влезе, се огледаха и разговорът секна.

— Ким! — Тай Чо се изправи.

Ким протегна ръка напред, сякаш да отпъди приятеля си.

— Трябва да се махате! Веднага! Има нещо нередно!

Елис, помощникът на директора, се усмихна и поклати глава.

— Всичко е наред, Ким. Просто токът угасна. Шпац отиде да се разправя.

Ким се огледа. Неколцина бяха леко нервни, но нищо повече. Явно бяха съгласни с Елис.

— Не! — той се опитваше да прикрие паниката в гласа си. — Не е само това. Стражите ги няма и всички врати зеят отворени. Не разбирате ли какво значи това? Трябва да се махаме оттук! Нещо ще става!

Елис се изправи.

— Сигурен ли си? Стражите наистина ли ги няма?

Ким закима настоятелно. Усещаше напрежението в себе си като натегната спирала, чувстваше как в него се пробуждат усещания, каквито не беше изпитвал от… ами оттогава, откогато се опитаха да го реконструират. Усещаше как сърцето му бие в гърдите, а кръвта се разтича по вените му като тъмна гореща вълна. А над всичко усещаше сетивата си изострени от опасността. Сякаш можеше да вижда и да чува, да усеща миризма и вкус по-силно отпреди.

Метна се напред, сграбчи ръката на Тай Чо и го затегли. Тай Чо се съпротивляваше, но Ким упорито се бе вкопчил в него.

— Хайде! — примоли се той. — Преди да са дошли!

— За какво, в името на всички богове, говориш, Ким?

— Хайде! — отново се молеше Ким. — Трябва да дойдете! Веднага!

Забеляза как думите му предизвикаха промяна. Сега се споглеждаха нервно.

— Хайде! — подкани ги и Елис. — Ким може да е прав!

Тръгнаха към външните канцеларии, ала беше твърде късно.

Щом Ким издърпа Тай Чо зад един ъгъл, ги видя да идват по коридора — на няма и четирийсет чи от тях. Бяха четирима, облечени в черни костюми и с маски на главите, притиснали към гърдите си огромни картечници фенери. Щом съзря високата фигура на Тай Чо, първият вдигна оръжието и стреля.

Ким дръпна Тай Чо надолу и запълзя назад — усети как след изстрела лъхна топлина, придружена от остър сладникав мирис, който би могъл да е едва ли не приятен, ако не подсказваше за нещо толкова смъртоносно.

— Връщайте се! — кресна той на другите отзад, но още докато викаше, разбра. Бяха в капан. Като маймуните „Джен Син“, с които правеха опити. Без оръжие и нямаше никакъв начин да избягат.

— Мъртви… — прошепна той. — Мъртви. Сякаш никога не са били.

* * *

Убиецът се дръпна назад разтреперан — радваше се, че маската му филтрира вонята на изгоряла плът, изпълнила коридора. Усети как по гърба му полази тръпка. Не беше очаквал да реагира така. Не беше вярвал, че просто ще коленичат с наведени глави и ще умрат.

Но може би тъкмо това ги отличаваше от него. Превръщаше ги в наблюдатели, а не в действащи лица; в пасивни, а не активни. Но въпреки това начинът, по който бяха приели смъртта, го караше да се чувства странно. Не че му беше жал за тях — къде ти; пасивността им го отвращаваше. Той сам би умрял, докато се бори за живота си, докато се бори с нокти и зъби да съществува още малко. Но те го караха да се чувства някак особено. Сякаш му бяха отнели нещо.

Обърна се. Другите вече си бяха отишли — тръгнали бяха да хванат момчето и да поставят експлозивите. Значи беше време да се измита. Направи две-три крачки, после спря и се извърна рязко.

Нерви, помисли си той. Нерви, нищо повече. Просто една от маймуните сновеше из клетката си. Въпреки това се върна да провери — спомни си какво беше казал Де Вор за усилията.

Спря — десният му ботуш почти докосваше крака на един от четиримата мъртви — огледа се и се намръщи. Четирите маймуни лежаха на пода в клетките си упоени.

— Смешно… — обади се той. След това без предупреждение някой го сграбчи отзад за краката и го метна върху купчината трупове.

Обърна се задъхан — пушката му беше паднала; съществото веднага се метна отгоре му, нещо твърдо размаза лицето му и счупи носа му. Изстена — изгарящата болка от удара заля сетивата му и го вцепени.

Смаяно вдигна ръце към лицето си.

— Какво, по дяволите…?

Този път ударът дойде от другата страна — точно до лявото око.

— Куан Ин! — изхъхри той и рязко дръпна глава. Устата му започна да се пълни с кръв и той се закашля. Замахна яростно в опит да сграбчи съществото, но то се бе дръпнало. Седна — през кървавата мъгла му се мержелееше някакъв силует — съвсем дребен, като детски. Но не беше просто дете. Приличаше повече на създание, излязло от някой кошмар.

Стоеше там, прегърбено и кльощаво, и заплашително държеше тежкия предмет в мъничката си длан; огромните му черни очи бяха вперили убийствен поглед в него, зъбите му бяха оголени.

— Богове… — прошепна той и усети, че го облива студ. Това ли правеха тук? Такива… същества?

Но в мига, в който тази мисъл му хрумна, съществото нададе неземен крясък и скочи върху него — скочи високо, като обезумяло и се стовари върху му, оставяйки го без дъх.

* * *

Ли Шай Тун се обърна гневно към главния хирург:

— Кой, в името на всички богове, му е направил това, Чан Ли?

Чан Ли падна на колене, навел ниско глава.

— Простете, чие хсия, но причината за болестта на генерала все още не е известна. В момента правим аутопсии на съпругата и децата му, ала все още…

— Децата?! — Ли Шай Тун си пое продължително въздух, за да се успокои. Очите му бяха червени, бузите — мокри от сълзи. Дясната му ръка почти конвулсивно се метна напред и стисна лявото му рамо. — Ще живее ли?

Главният хирург отново наведе глава.

— Твърде рано е да се каже, чие хсия. Каквото и да е било, било е достатъчно силно, за да убие жена му и две от децата му само за час. Ноченци и другата му дъщеря… ами… и двамата са много болни.

— А вие съвсем определено сте извлекли някаква отрова от храната?

Чан Ли кимна.

— Точно така, чие хсия. Като че ли семейство Ноченци е обядвало с приятели, когато е било поразено — сервирали са си от едни и същи блюда, от една и съща купа с ориз. Ала на тримата, които са обядвали с тях, им няма съвсем нищо.

Ли Шай Тун потръпна и с жест подкани мъжа да стане.

— Благодаря ви, Чан Ли. Но веднага ми съобщете. Веднага щом нещо се разбере. И не съобщавайте все още на генерала, че е загубил жена си и децата. Нека да позаякне, преди да го научи. Не бих искал да оцелее, само за да умре от мъка.

Чан Ли сведе глава.

— Както кажете, чие хсия.

— Добре — той се обърна и тръгна по широкия болничен коридор. Стражите и приближените му го следваха на почтително разстояние. Ноченци беше в съзнание. Ала въпреки това приличаше на призрак. Цялата му ки — жизнената му енергия — бе изтекла. Гласът му беше слаб като шумолене на вятър в коприна.

— Простете, чие хсия — бе казал той, — но ще имате нужда от нов генерал.

Той бе хванал Ноченци за ръката и се бе опитал да отрече, но Ноченци настоя — стискаше немощно ръката му и не я пусна, докато тангът не прие оставката му.

При спомена за този момент спря, после леко се наведе напред — усети как лека болка се разля по ръцете му и ниско в корема и му се зави свят. Болката отмина и той се изправи, но миг по-късно тя се появи отново — по-силна — изгаряше вътрешностите му като въглен. Изстена, препъна се и едва не се просна на покрития с плочки под, но един от придворните го хвана точно навреме.

— Чие хсия!

Разнесе се загрижена глъч, цяла гора от ръце се протегна да го подкрепи, но Ли Шай Тун усещаше само как пари кожата му, сякаш бе обтегната твърде силно над костите, как смъдят очите му, сякаш някой е лиснал в лицето му гореща вода. Пое си треперливо дъх и усети как болката го прониза отново.

Богове! Какво беше това?

Докторите се втурнаха към него, вдигнаха го с внимателните си, вещи ръце и занареждаха успокоителни думи, докато му помагаха да се изправи, а после го понесоха обратно към отделението.

Болката вече утихваше, крайниците му отново се изпълваха със сила.

— Чакайте… — прошепна той. Те сякаш не го чуха и той повтори — този път по-силно, властно: — Спрете тук.

Те веднага се отдръпнаха и го пуснаха, ала останаха достатъчно наблизо, за да го хванат, ако залитне. Чан Ли беше вече там. Беше се спуснал към него веднага щом чу.

— Чие хсия… какво ви е?

Ли Шай Тун се изправи и си пое дъх. Имаше световъртеж, но иначе му се струваше, че всичко вече е наред.

— Вече ми няма нищо — обади се той. — Временен спазъм, нищо повече. Стомахът ми. От това, че се нахраних припряно и защото съм притеснен за състоянието на генерала — сигурен съм, че е заради това.

Забеляза как го гледа Чан Ли, несигурен какво трябва да предприеме, и едва не се разсмя.

— Ако толкова се притеснявате, доктор Чан, можете да изпратите двама от най-добрите си служители да ме придружат по обратния път. Но трябва да се връщам. Чака ме много работа. Трябва да видя сина си и да поговоря с него. Както и да назнача нов генерал.

Огледа се усмихнато и видя как усмивката му колебливо се отрази върху трийсет лица.

— Не мога да си позволя да се разболея. Накъде ще тръгне Чун Куо, ако ние, управляващите, все сме болни?

Разнесе се смях, но липсваше онази сърдечност и искреност, с която беше свикнал да се смеят заобикалящите го. Долавяше страха в гласовете им, разбираше и откъде идва. И това по някакъв странен начин му вдъхна увереност. Чак когато смехът съвсем секнеше, човек трябваше да се тревожи. Когато страхът отстъпеше пред облекчението и пред един по-различен смях.

Огледа се, вдигнал високо глава. Загрижеността им изведнъж бе стоплила сърцето му. После се обърна и се отправи към императорската ракета.

* * *

Ин Цу посрещна принца и му поднесе чай.

— Знаеш ли защо съм дошъл? — Ли Юан се опитваше да прикрие болката си.

Ин Цу сведе глава. Старческото му лице беше покрито с дълбоки бръчки.

— Знам, Ли Юан. И съжалявам, че този ден дойде. Голяма мъка цари в дома ми.

Ли Юан кимна неловко. Последното, което би желал, беше да нарани стареца, но нямаше как. Въпреки това огорчението беше голямо. На два пъти Ин Цу се бе опитал да свърже рода си с царе и на два пъти бе лишен от тази чест.

— Ти няма да загубиш от това, Ин Цу — каза тихо. Сърцето го болеше за стареца. — Синовете ти…

Но това беше вярно само наполовина. В края на краищата какво можеше да даде той на синовете на Ин Цу, за да уравновеси везните? Нищо. Или все едно нищо.

Ин Цу се наведе още по-ниско.

— Мога ли да я видя, татко?

Наричаше го така за последен път и забеляза каква болка се изписа по старческото лице. Не съм виновен аз — помисли си той, докато гледаше как Ин Цу се изправя и тръгва да я доведе.

Върна се почти веднага заедно с дъщеря си.

Фей Йен седна срещу него със сведена глава и зачака. Вече беше влязла в деветия месец и с това трябваше да се приключи веднага. Детето можеше да се роди всеки момент. Но въпреки всичко той бе решен да се държи внимателно с нея.

— Как си? — попита нежно. Беше загрижен за нея въпреки всичко, случило се помежду им.

— Добре съм, господарю — покорно отговори тя. Не смееше да го погледне в очите. Знаеше как стоят нещата. Знаеше защо е дошъл.

— Фей Йен, това е… болезнено за мене. Но когато се венчахме, ти знаеше, че не съм като другите мъже — че животът ми и онова, което избирам, не са като тези на обикновените мъже — въздъхна тежко. Много му беше трудно да изговори онова, което бе длъжен да каже. Вдигна брадичка и погледна към Ин Цу, който му кимна. Лицето му бе сковано от гримаса на болка. — Моето семейство… Аз трябва да осигуря продължение на рода. И да няма никакви съмнения.

Това бяха увъртания. Трябваше да го каже направо. Той си пое въздух и продължи:

— Казваш, че детето не е мое. Но трябва да съм сигурен. Трябва да се направят тестове. А после, ако се окаже, че не е мое, трябва да се разведем. Защото ако детето не е мое, не можеш да имаш никакви претенции. Това трябва да ти е ясно, Фей Йен.

Ин Цу отново кимна. Дъщеря му до него беше мълчалива и неподвижна.

Ли Юан извърна глава — за миг силата на чувствата му към нея отново го беше връхлетяла. После се насили да бъде настоятелен.

— Ще направиш ли каквото ти казвам, Фей Йен?

Тя вдигна очи. Бяха просълзени. Тъмни, бадемови очи, които го пронизваха с красотата си.

— Ще постъпя както желаете, господарю.

Той впери поглед в нея — искаше му се да прекоси пространството помежду им и да пресуши сълзите й с целувки; да й прости всичко и да започнат отначало. Но тя не му беше оставила никакъв избор. Това не можеше да се промени. В това той не можеше да се доверява на чувствата си — защото чувството го бе предало. Баща му беше прав. Какво ли струваше чувството, когато светът е мрачен и враждебен? Освен това неговият син трябваше да бъде негов син.

— Тогава ще бъде направено — безизразно каза той. — Утре.

Изправи се, прекоси стаята, за миг съчувствено докосна лакътя на стареца.

— Утре ще поговорим, Ин Цу. Когато нещата се изяснят.

* * *

Старият хан приклекна на изхода на коридора и зачака търпеливо — знаеше, че този сън беше истински сън; от онези, които не можеше да си позволи да пренебрегне. До себе си на стената бе подпрял нещата, които сам бе сънувал — одеяло и старата порцеланова манерка за вода.

Нивото беше почти изоставено. Голямата фабрика за дрехи, която заемаше по-голямата част от него, беше затворила още преди четири часа и сега тук, долу, се мотаеха само шепа стражи от силите за сигурност и инженери по поддръжката. Старецът се усмихна — спомни си как се бе промъкнал като сянка покрай стражите.

Казваше се Туан Ти Фо и въпреки че беше приклекнал като младеж и мускулите на краката му не се оплакваха, беше стар като самия велик Град. За другите беше просто старият Туан и възрастта му, също както и произходът му, беше неизвестна. Живееше просто, някои биха казали оскъдно, в дома си — осем нива по-нагоре от това, на което сега чакаше. Макар и мнозина да го познаваха, малцина биха казали, че са близки с мирния белокос старец. Той беше много затворен, изучаваше задълбочено древните книги, които пазеше в сандък до леглото си, правеше си гимнастиката или играеше сам със себе си на уей чи — дълги игри, които понякога отнемаха по цял ден, а понякога — и седмица, докато завършат.

Коридорът, към който се бе обърнал с лице, беше дълъг по-малко от двайсет чи — тесен и мижаво осветен, той малко се отличаваше от захранващ тунел и завършваше с шахта на поддръжката в долния си край. Туан Ти Фо наблюдаваше. Знаеше какво ще се случи — бе притворил клепачи, дишането му беше равномерно. Капакът на шахтата се разтресе веднъж, втори път, отвори се и се залюля на пантите си. Миг по-късно се подаде стъпало — детско стъпалце — последвано от крак, от подпираща се ръка. Наблюдаваше как момчето се измъкна от шахтата с краката напред и тупна на пода.

Туан Ти Фо се надигна леко и се вторачи в сумрака. Известно време момчето лежа на мястото си, после се претърколи настрани. До мястото, където старият хан бе приклекнал, достигна слаб хленч — вероятно от болка или от страх.

В съня си той бе действал точно в този момент. Сега — също. Кимна си леко и се протегна за одеялото.

Движеше се леко и безшумно в мрака. Коленичи до момчето и се вгледа в него. Отново също като в съня — реалността не беше по-отчетлива от видението, което бе получил. Усмихна се, след това разгъна одеялото и започна да увива в него заспалото момче.

Момчето измърмори тихичко нещо, когато го вдигна на ръце, после започна да се бори. Туан Ти Фо изчака, когато притисна детето към гърдите си — твърдо, ала успокояващо — докато то най-накрая се укроти. Извади тапата от гърлото на манерката, допря я до устните на детето и ги намокри. Изчака малко и отново допря гърлото на манерката до устата на момчето. Този път устните му се разтвориха и поеха малко вода.

Това беше достатъчно. Лекият наркотик във водата щеше да му помогне да се успокои — щеше да го приспи, докато премине шокът от преживените изпитания.

Туан Ти Фо запуши манерката и я закачи на кукичката на колана си, след това се изправи. Всъщност досега не го беше забелязал, но момчето почти никак не му тежеше. Погледна изненадано детето, сякаш то щеше всеки миг да, изчезне и да го остави с празни ръце.

— Странничък си — рече тихичко, като за миг излезе от съня. — Много години минаха, откакто боговете за последен път ми пратиха някой, за когото да се грижа.

Така си беше. Много-много години. И защо точно този? Може би беше свързано по някакъв начин с другите сънища — сънищата за мъртви, тъмни земи и огромни блестящи паяжини, разпрострели се като нанизи мъниста, горящи на фона на черното небе. Сънища за кладенци, шпилове и рухващи Градове. Сънища, изпълнени със страдание и странност.

И каква ли беше ролята на момчето във всичко това? Защо боговете бяха избрали него да им върши работата?

Туан Ти Фо се усмихна — знаеше, че нито е негова работа да пита, нито те ще му отговорят. След това отново остави съня да му диктува какво трябва да прави и тръгна с момчето на ръце по обширния главен коридор към стражевия пост и асансьора оттатък.

* * *

Лекарите си бяха отишли, бе разпуснал министрите и съветниците си. Най-после великият танг бе останал сам.

Ли Шай Тун постоя известно време прав, с протегната ръка, опрял длан на рамката на вратата, докато успокои дъха си. Подпората, на която се бе подпрял, се извисяваше като огромна четвъртита колона към тавана високо горе, боядисана в бяло — простата й форма беше подчертана от седемте йероглифа, изрязани в дървото и позлатени; йероглифите оформяха двойки с изрязаните върху отсрещната подпора йероглифи. Слугите бяха отворили по-рано огромните двойни, покрити с бял лак врати. Сега той беше застанал на прага и гледаше към Залата на вечния мир и покой. От едната страна, точно пред очите му, се издигаше величествен погребален постамент. Сивият камък беше гравиран отстрани с картини на градини и павилиони, в които на тронове седяха древни учени, а жените от дома тъчаха или готвеха, пееха или свиреха на старинна пи па. Срещу него имаше широк червен лакиран параван, в чийто център като златна мандала беше изрисуван Юе Лун — кръгът от дракони, символизиращ силата и властта на Седмината.

Въздъхна тежко и влезе вътре, като остави вратите притворени — беше твърде уморен, за да се обърне и да ги затвори след себе си. Беше вярно онова, което казваха — той трябваше да си легне и да си почине; трябваше да си вземе един-два дена почивка и да остави Ли Юан да поеме бремето на регент. Но не беше лесно да пристъпиш отколешни навици. Освен това, преди да си почине, трябваше да направи нещо. Нещо, което бе отлагал твърде дълго.

Прекоси залата и бавно се отпусна на колене пред голямото пано. Златният лист на Юе Лун сякаш струеше в трепкащата светлина на свещите; червеният лак на фона пламтеше. Никога досега не го беше забелязвал. Нито пък беше забелязвал как димът от ароматизираните свещи като че ли изписва думи — йероглифи хан — в сухия застоял въздух. Случайни думи без смисъл — като тръстиков гъсталак или рисунките по обгорена черупка от костенурка.

Потрепери. В стаята беше тихо и студено, ароматът на свещите му напомняше за подземната гробница в Тонджиян. Или беше само заради безмълвието и трепкащата светлина?

Преглътна сухо. Болката в костите му се беше усилила. Чувстваше се изморен, кожата му беше опъната като пергамент над крехките му кости. Хубаво щеше да е да си почине. Да полежи, без да мисли, в тъмното. Да… но преди да заспи, щеше да направи това последно нещо.

Протегна ръка, извади две ароматни пръчици от порцелановия буркан и ги задържа в тънкия лазерен лъч, докато се запалиха. После с почтителен поклон ги закрепи в бурканчето пред малкия портрет на прапрапрадядо си. Образът веднага сякаш се уголеми; нарасна на размер и до някаква степен сякаш изгуби своята вещественост.

Образът в цял ръст на стареца сякаш гледаше Ли Шай Тун — тъмните му очи внушаваха величие, осанката му беше изпълнена със сила.

Прапрапрадядо му, Ли Хан Чи, бил висок човек с огромно достойнство. За потомството се бе облякъл в имперския стил, отпреди сто и десет години — по-прост и по-груб стил без много украси. Едната му тежко украсена със скъпоценности ръка гладеше дългата бяла несплетена брада, а другата държеше сребърна сбруя — символ на любовта му към конете.

— Какво има, Шай Тун? Защо ме призоваваш от земите на мъртвите?

Ли Шай Тун усети как през него преминава лека нервна тръпка.

— Аз… аз исках да те питам нещо, почитаеми дядо.

Ли Хан Чи леко вирна брадичка, сякаш обмисляше думите на внука си — жест, в който Ли Шай Тун мигновено разпозна своя собствен.

Дори и в това не сме свободни — помисли си той. — Ние просто подражаваме на своите предци — несъзнателно, робски; онова, което смятаме, че е наша отличителна черта — онази странна игра на съзнанието, нервите и жилите, която наричаме жест — се е оформила стотина поколения преди ние да започнем да я използваме.

Той отново трепна и наведе глава — усещаше колко е уморен, колко по-надолу е паднал под вълнуващите стандарти на прапрапрадядо си. В този миг не се чувстваше нищо повече от лошо копие на Ли Хан Чи.

— Питай — отвърна му фигурата. — Питай каквото желаеш. Ли Шай Тун се поколеба, след това вдигна очи.

— Прости ми, най-почитаеми дядо, но въпросът, който бих желал да ти задам, е труден. Този въпрос ме измъчва от доста време насам и е следният: ние добри човеци ли сме или зли?

Лицето на холограмата затрептя — програмата не беше сигурна какъв точно израз на лицето би предизвикал въпросът. После оформи подобие на бръчка и цялото лице стана сурово, неумолимо.

— Що за въпрос, Шай Тун! Питаш добри или зли човеци сме. Но трябва ли човек да задава такива въпроси? В края на краищата как би могъл да отсъди човек? По делата ни? Някои биха рекли така. Ала дали делата ни сами по себе си са добри или зли? Без съмнение това биха могли да кажат само боговете — той поклати глава и се втренчи в потомъка си, сякаш разочарован от него. — Не мога да говоря от името на боговете, но за себе си казвам така: постъпвали сме, както е трябвало. Как иначе бихме могли да постъпим?

Ли Шай Тун си пое въздух продължително, на пресекулки. Сякаш в този кратък момент прапрапрадядо му беше тук, наистина беше тук пред него, в тази стая. Беше усетил могъщото му присъствие зад димната завеса на холографския образ. Беше усетил всепобеждаващата увереност на човек зад думите му и отново почувства ехото в себе си. И той някога бе спорил така. И той бе отговорил така на сина си, когато Юан дойде при него да му разкаже съня си — онзи ужасен кошмар за огромната планина от кости, изпълнила равнината, върху която преди се бе издигал Градът.

Тогава звучеше толкова уверено, толкова сигурен беше във всичко — но си бе задавал въпроси на някакво по-дълбоко равнище. Тогава се бе затворил в стаята си и бе лежал чак до зори, без да може да заспи, а думите на Юан горяха ярко в мозъка му: Ние добри човеци ли сме или зли!

Но всичко това беше започнало по-рано тази година, когато бе посетил Хал Шепърд в Имението. Тогава семето на съмнението бе посято в душата му; тогава в онзи дълъг разговор със сина на Хал, Бен, бе започнал да поставя всичко под въпрос.

Облегна се назад и заоглежда холограмата — усещаше как тя го чака с онова безропотно търпение, което отличаваше механичното от живото. Холограмата беше почти плътна. Почти. Защото през привидно плътната гръд на прапрапрадядо му прозираше замъгленият, изкривен образ на Юе Лун, великото колело от дракони, пречупено от тялото на неговия прародител.

Изпъшка леко и се протегна — опитваше се да облекчи обзелите го болки. Коленете го боляха и чувстваше все по-силно парене в гърба. „Трябва да си лежа в леглото — помисли си той, — а не да се тревожа за такива неща.“ Но не можеше да се сдържи. Нещо постоянно го подтикваше. Той се взря в древното, неумолимо лице и отново заговори:

— Никакъв друг избор ли не е имало, дядо? Никакъв друг път, по който бихме могли да тръгнем? Дали всичко е било толкова неизбежно, колкото ни се струва? Всичко ли е предопределено на този свят?

Ли Хан Чи поклати глава — лицето му приличаше на стара, потъмняла статуя от слонова кост — и вдигна заплашително сребърната сбруя:

— Нямало е друг избор.

Ли Шай Тун се разтрепери, внезапно гласът му стана слаб.

— Значи сме били прави да лишим хун мао от наследството им?

— В противен случай щяхме да видим края на света.

Ли Шай Тун сведе глава.

— Значи… — той млъкна, щом забеляза как са се втренчили в него очите на холограмата. Сякаш отново през тях го гледаше нещо отвъд. Нещо могъщо и заплашително. Нещо, което разумът му казваше, че не би трябвало да е там.

— Значи онова, което сме сторили, е било правилно?

— Не прави грешки, Шай Тун. Сторили сме това, което е трябвало. Не можем да си позволим празния лукс на съмнението.

— А… — Ли Шай Тун се взира още известно време в холограмата, после въздъхна и измъкна ароматните пръчици от купата за приношения и ги хвърли настрани.

Образът моментално се сви и се смали до предишните си размери.

Облегна се назад. Заля го остро чувство на гняв. Гневеше се на себе си заради гризящите го съмнения, на праотеца си, задето не му даде нищо повече от куп празни баналности. Сторили сме онова, което е трябвало… Поклати глава, горчиво разочарован. Значи никога нямаше да бъде сигурен? Нямаше да получи ясен отговор на зададения въпрос?

Не. И може би тъкмо това му пречеше да посещава тази зала през последните пет години: знанието, че никога вече не би могъл да споделя тяхната увереност. Това и ужасното, подкопаващо осъзнаване на собствената си празнота. Потрепери. Понякога се чувстваше по-безплътен и от образите в тази зала. Сякаш докато мигне окото, съществото му щеше да се превърне в дихание, щом боговете издърпат ароматните пръчици от купата за приношения.

Разтърка очи и се прозя — умората се върна като въглен в кръвта. Беше късно. Много късно. И не само това — изведнъж тук беше станало много горещо. Усещаше се плувнал в пот и чувстваше бодежи в ръцете и краката. Опъна уморените си кости и залитна — не можеше да си поеме дъх; внезапен студ обля крайниците му и той се разтрепери.

Няма нищо, помисли си. От възрастта е. И все пак известно време чувстваше ума си замъглен. Дали си въобразяваше, или Чун Ху-ян бе дошъл при него само преди час с вестта за ново нападение?

Вдигна длани към лицето си, сякаш за да разчисти паяжините от мислите си, после потръпна. Не. Преди един час той беше с министрите си. Ала въпреки това образът на Чун Ху-ян, който го буди с ужасната новина, не го оставяше на мира, докато най-накрая разбра.

— Лин Юа… — промълви тихо с глас, дрезгав от внезапно пронизалата го болка. — Лин Юа, моя малка прасковке… Защо трябваше да умреш? Защо ме остави сам-самичък тук?

Потрепери — изведнъж отново го бе обхванал студ. Зъбите му загракаха. Да, щеше да изпрати да повикат доктор Хуа. Но по-късно — сутринта, когато би могъл да понесе цупенето на старото момче.

— Спи — каза глас близко до ухото му. — Спи сега, Ли Шай Тун. Каквото имаше да свършиш, го свърши.

Обърна се. Очите му се спряха за миг върху смътния гъвкав силует на погребалния постамент. След това отново се обърна и се поклони за последен път на редицата от миниатюрни изображения. Като дихание — помисли си. — Или пламъци, танцуващи в чаша.

* * *

В стаята беше тъмно. Ли Юан лежеше по гръб в огромното легло и се взираше в сенките. Жената до него спеше, обгърнала го с крак — топъл и странно успокояващ.

Беше момент на липса на всякакви мисли, на пълно отпускане. Лежеше и усещаше как тежестта на тялото му притиска мекото легло, как се вдигат и спускат гърдите му с всеки дъх, как тече кръвта му. Усещаше се отпочинал, жената бе свалила от него тъмния товар на напрежението.

В мрака протегна ръка да докосне хълбока й, после се отпусна назад и затвори очи.

Известно време спа. След това от дълбините на съня чу, че някой го вика, и се надигна лека-полека — пак до повърхността на будуването.

Нан Хо беше застанал на вратата. Гледаше встрани. Ли Юан стана — разбра, че е нещо важно, и остави майстор Нан да загърне голотата му с наметалото.

Отиде в кабинета си и седна под портрета на дядо си Ли Чин. Веднага се сети защо го търсят. Лицето на лекаря на баща му, Хуа, изпълни екрана — чертите на стареца бяха по-изразителни от хиляди думи.

— Мъртъв е — просто каза Ли Юан.

— Да, чие хсия — отговори старецът и се поклони.

Чие хсия… Ли Юан потръпна.

— Как се случи?

— Умря в съня си. Не се е мъчил.

Ли Юан кимна, но нещо го глождеше.

— Не докосвайте нищо, доктор Хуа. Искам да запечатат стаята, докато дойда. И, Хуа, не казвайте на никого. Аз първи трябва да съобщя. Да уредя всичко.

— Чие хсия.

Ли Юан остана там, втренчен в образа на бащата на баща си. Чудеше се защо ли се чувства толкова незначителен. Затвори очи — спомняше си баща си такъв, какъвто го видя за последен път. Силата му, прикрита от външната крехкост.

Остана там още малко. Опитваше се да почувства мъката, която знаеше, че дължи на баща си, но тя не идваше. Все още не беше истинско. Докосването, само докосването щеше да го направи истинско. За миг мисълта му се отклони и той се сети за Фей Йен и детето в корема й. За Цу Ма и мъртвия си брат Хан Чин. Всичко това се смеси, замъглено от съня, в ума му. После се проясни и лицето на стареца дойде на фокус.

— И така, дойде и моят ред — промълви тихо, сякаш говореше на портрета. Ала бремето, реалността на онова, в което се бе превърнал, докато спеше, все още не го бяха докоснали.

Сети се, че трябва да се обади на другите тангове и да им съобщи, но засега не чувстваше никакъв подтик. Времето сякаш бе спряло. Погледна ръцете си, пръстена на принц, символизиращ властта, и се намръщи. След това, сякаш правеше отстъпка, се обади да приготвят транспортьора.

Върна се в стаята си и излезе на верандата. Жената се събуди и дойде при него гола. Меката й топлина се притисна към гърба му в хладния предутринен въздух.

Той се обърна и тъжно й се усмихна.

— Не. Върни се вътре.

Отново сам, се обърна и се загледа над сумрачните земи на своето имение към далечните планини. Луната беше нисък, блед полумесец над един от по-малките върхове далече вдясно. Загледа се в нея — чувстваше се кух, изпразнен от всякакви чувства, — след това рязко отмести поглед. Ядосваше се на себе си.

Моментът нямаше никакво значение. Трябваше да означава толкова много, но беше празен. Луната, планините, човекът — самият той — стоеше там, в тъмнината: нищо от това нямаше смисъл за него. Това бяха фрагменти, отделни парчета от някакъв безсмислен пъзел и съединяването им не означаваше нищо. Извърна се — болката от празнотата на всичко го потискаше. Не смъртта — животът го плашеше. Безсмислието на живота.

Остана там дълго, докато чувството се уталожи. После, щом то си отиде, се върна в кабинета си и се приготви да се обади.

* * *

Толонен беше застанал в центъра на хаоса и се оглеждаше. Подът под краката му беше отрупан с отломки, стените — почернели от сажди. Купчина черни найлонови чували бяха струпани отстрани до стената. Само това беше останало от хората, работили тук по Проекта.

— Никой ли не е оцелял, капитане?

Младият офицер пристъпи напред и се поклони.

— Само възпитателят, сър. Намерихме го трийсет нива по-надолу, вързан и упоен.

Толонен се намръщи.

— А другите?

— Освен Тай Чо по Проекта работеха осемнайсет души, като изключим охраната. Идентифицирахме седемнайсет отделни трупа. Като добавим и другия, Хамънд, сметката излиза.

— Разбирам. А записите?

— Всичко е унищожено, сър. Главните файлове са били унищожени при експлозията, но са успели да се доберат до резервните и да унищожат и тях.

Толонен се втренчи смаяно в него.

— Всички? Дори и онези, собственост на принц Юан?

— Така излиза. Разбира се, със самия принц още не сме говорили, но секретарят му Чан Ши-сен ме информира, че копията, които са му били дадени при последното му посещение, са унищожени.

— Унищожени? — Толонен преглътна сухо. Все още беше твърде шокиран, за да може да го приеме. Как бе могло да стане? Бяха взели най-строги мерки Проектът да остане не просто „невидим“, що се отнася до профила на охраната, но и при случай на саботаж, което не беше много вероятно, да има копия на всичко. Ала кой знае как всичките им усилия бяха пропаднали. Убийците бяха нахлули тук, сякаш им е бащиния, и бяха унищожили всичко. Бяха изтрили и последната следа от Проекта.

Де Вор. Нямаше как да е друг. Но защо? Каква полза би могъл да има от това?

— Дайте да видя докладите.

Офицерът се обърна и се върна миг по-късно с папка, която съдържаше предварителните доклади, писани на ръка. Толонен я взе и ги прегледа набързо.

— Много добре — каза най-сетне. — Много добре сте се справили, капитане. Аз…

Млъкна и отмести поглед от капитана. Дъщеря му Джелка беше застанала на вратата в края на коридора.

— Какво има?

Джелка му се усмихна неуверено и се приближи.

— Исках да видя. Аз…

Толонен се вгледа в нея, после сви рамене.

— Добре. Но не е много приятно.

Наблюдаваше я как влезе в стаята и се огледа. Забеляза как се приближи до чувалите, вдигна един етикет и го пусна леко разтреперана. Въпреки това виждаше в нея нещо от себе си — същата тази твърдост пред лицето на бедата. Но имаше и още нещо — почти му се струваше, че тя търси нещо там.

— Какво има? — попита след малко.

Тя се обърна. Погледът й се спря на папката, която той продължаваше да държи.

— Може ли да я видя?

— Нищо не е — обясни той. — Предимно технически неща. Оценка на използваните експлозиви. Прегледи на останките след настъпилата смърт. Такива работи.

— Знам — тя се приближи. — Може ли да я видя? Моля те, татко.

С ъгълчето на окото си забеляза, че капитанът леко се усмихва. Готвеше се да й откаже, но това промени решението му. В края на краищата тя беше маршалска дъщеря. На толкова неща я бе научил през всичките тези години. Може би и тя на свой ред би могла да научи младия офицер на нещо.

Подаде й папката. Наблюдаваше я как прелиства бързо страниците, сякаш отново търси нещо определено. После най-неочаквано го погледна — широка усмивка бе огряла лицето й.

— Знаех си! — възкликна тя. — Още щом влязох, го усетих! Жив е! Това го доказва!

Толонен се засмя, след това стрелна с поглед капитана, преди отново да вземе папката и да я отвори там, където му сочеше тя.

— В името на всички богове, за какво говориш, Джелка? Кой? Кой е жив?

— Момчето. Уард. Тук го няма! Не виждаш ли? Погледни доклада на главния патолог. Всички прегледани от него трупове са били на възрастни — на напълно развити мъже. А Ким си беше момченце. Поне физически. Което означава, че която и да е седемнадесетата жертва, той не е бил тук.

— И е жив.

— Да…

Вгледа се отново в нея — съзнаваше какво би могло да значи това. Момчето имаше отлична памет. Толкова добра памет, че беше почти невъзможно да забрави нещо. Което значеше, че…

Разсмя се, след това се сепна. Освен ако не го бяха пленили. Освен ако онзи, чието дело бе това, не е искал да унищожи всичко друго освен него. Но защо тогава бяха пленили и възпитателя, Тай Чо, и после го бяха пуснали? Или е било грешка?

— Богове… — прошепна той. Ако Де Вор бе взел момчето, значи притежаваше и пълния запис на работата по Проекта — основата на система, която може да контролира директно огромен брой хора. Мисълта го уплаши. Най-лошият му кошмар се бе сбъднал. Ако Де Вор го беше пленил.

Обърна се отново към дъщеря си. Тя се оглеждаше, очите й попиваха всичко — точно както я беше учил. Последва я. Младият капитан се влачеше зад тях.

— Какво има? — попита той тихо. Боеше се да не наруши съсредоточаването й. — Какво търсиш?

Тя се обърна и го погледна. Продължаваше да се усмихва.

— Измъкнал се е. Знам, че се е измъкнал.

Потръпна — не искаше да знае. Но за другото беше права, така че можеше да е права и за това. Минаха през развалините на външната канцелария и навлязоха в тъмното обгорено пространство оттатък, където бяха намерили повечето трупове.

— Ето! — възкликна тя тържествуващо и посочи някъде нагоре към задната стена. — Ето! Ето откъде се е измъкнал.

Толонен погледна. Някъде в средата на стената сред чернилката се открояваше малко по-тъмен квадрат. Приближи се и разбра какво е. Вентилационна шахта.

— Не виждам как… — започна той, но още докато го произнасяше, се сети и кимна. Разбира се. Момчето беше достатъчно дребно и достатъчно жилаво. Пък и в края на краищата идваше от Глината. Трябваше да се имат предвид и миналите му прояви на насилие. Ако някой би могъл да оцелее тук, това беше точно Ким. Значи може би Джелка беше права. Може би наистина се беше измъкнал оттук.

Толонен се обърна и погледна към младия офицер.

— Доведете веднага тук някой от вашите експерти, капитане. Искам да огледа този отдушник и да провери дали някой не го е използвал, за да избяга.

— Сър!

Докато проверяваха тесния тунел, той прегърна Джелка. Беше трудно — шахтата беше твърде малка, за да може в нея да се промъкне възрастен мъж, но като използваха допълнителни механизми, бавно проникваха все по-надолу в шахтата.

След двайсет минути командирът на отряда се върна и се приближи до Толонен. Поклони се, после извинително сви рамене.

— Простете, маршале, но като че ли не е много вероятно да се е измъкнал оттук. Каналът е много обгорен. Когато лабораториите са избухнали, огънят много го е повредил. Освен това той води надолу през помещенията на главния генератор. Вентилаторите щяха да го накълцат на парчета.

Толонен беше склонен да се съгласи. Не беше много вероятно момчето да е успяло да се измъкне, дори и Де Вор да не го беше пленил. Но когато погледна надолу и срещна погледа на дъщеря си, увереността й го смути.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Повярвай ми, татко. Знам, че се е измъкнал. Просто знам.

Толонен изсумтя, после отново погледна към командира на отряда.

— Продължете още пет чи надолу. Ако пак няма нищо, ще го отпишем.

Изчакаха. Надеждите на Толонен отслабваха с всеки миг. Но тогава изведнъж един от мъжете, контролиращи дистанционното, извика. Вдигна поглед от екрана и се разсмя.

— Права е. Проклет да съм, ако не е права!

Приближиха се и погледнаха. Там, на екрана, се виждаха няколко съвсем ясни отпечатъка, скрити зад гънка в стената на тунела — затова взривът не ги беше засегнал.

— Е? — попита Толонен. — На момчето ли са?

Последва известно колебание, после отпечатъците на момчето светнаха на екрана и компютърът ги наложи върху другите.

Нямаше никакво съмнение. Съвпадаха напълно.

— Значи е жив! — обади се Толонен. Впери поглед в дъщеря си, след това неразбиращо поклати глава. — Добре — додаде и се обърна към капитана: — Ето какво ще направим. Искам да се свържете с майор Грегор Кар в Бременския щаб и веднага да го извикате тук. А после…

Млъкна и зяпна срещу вратата.

— Ханс… какво правиш тук?

Ханс Еберт се поклони и се приближи. Беше пребледнял, цялото му поведение бе странно покорно.

— Нося новини — промълви той и преглътна. — Лоши новини, страхувам се, чичо Кнут. Тангът… Боя се, че е мъртъв.

* * *

Ханс Еберт се спря на терасата и се загледа към градината, сред която с гръб към него стоеше дъщерята на маршала.

Джелка бе облечена по южната хан мода — тясно копринено сам фу в бледосиньо обвиваше силното й, ала стройно тяло. Косата й беше сплетена и свита на кок на тила, но нямаше начин човек да я вземе за хан. Беше твърде висока и твърде руса, за да мине за нещо друго освен за хун мао. И не просто хун мао, а северен тип. Тип нов европеец.

Той се усмихна и тихо заслиза по стълбите — внимаваше да не наруши вглъбението й. Беше застанала точно зад моста, загледана в поточето — едната й ръка бе вдигната към гърдите, а другата държеше сгънато ветрило.

Жена му. Или съвсем скоро щеше да му стане жена.

Когато се обърна, той все още не я беше приближил съвсем — изведнъж тя застана нащрек, цялото й тяло се напрегна, сякаш се готвеше да посрещне атака.

— Всичко е наред — той вдигна ръце. — Аз съм.

Забеляза как тя се отпусна — или поне се опита, защото някаква част от нея продължаваше да му се противи. Усмихна се вътрешно. Да, имаше дух това момиче — една почти мъжка твърдост, на която той се възхищаваше. Баща му този път беше прав: тя напълно му подхождаше.

— Какво има? — попита тя и го погледна, сякаш се насилваше да срещне погледа му.

Отново й се усмихна.

— Съжалявам, Джелка, но трябва да тръгвам. Нещата се задвижиха и новият танг ме вика. Но моля те… нашият дом е и твой дом. Чувствай се като у дома си. Моята муй цай, Сладка Флейта, след малко ще дойде да се погрижи за тебе.

Тя продължаваше да го гледа, едва разтворила устни, след това леко се поклони.

— А баща ми?

— Той смята, че е най-добре засега да останеш тук. Както казах, всичко е наред, но се носят слухове за бунтове из долните нива. Ако се разпространят…

Тя кимна, извърна се и се загледа към старите нарови дървета. Разтвори ветрилото си. Странен, почти нервен жест. Известно време той се чуди какво ли означава, после се поклони ниско и тръгна да си върви. Но едва бе направил няколко крачки, и тя го повика:

— Ханс?

Обърна се — беше се зарадвал, че го вика по име.

— Да?

— Сега ти ли ще станеш генерал?

Той си пое дъх, след това сви рамене.

— Ако новият танг пожелае. Защо?

Тя леко помръдна глава и се загледа надолу.

— Ами… просто се чудех, това е.

— А… — той остана там още малко, загледан в нея, после се обърна и се отправи към къщата. Ами ако наистина станеше така? Е, това би било причина да ускорят сватбата. В края на краищата един генерал трябва да има жена, семейство, нали така? Усмихна се и се забърза нагоре — прескачаше по две стъпала наведнъж. Да. По-късно щеше да поговори за това с Толонен.

* * *

След като той си тръгна, тя остана там. Очите й проследиха бавното въртене на едно черничево листо, докато се носеше по изкуствения поток.

Значи онова момче, Ким, беше живо. Но как го беше разбрала?

Потръпна и се обърна — бе дочула стъпки по пътеката. Беше млада жена — момиче, съвсем малко по-голямо от нея. Муй цай.

Момичето се приближи, спря и се поклони ниско, със събрани отпред ръце.

— Извинете, хсяо чи, но моят господар ме помоли да изпълнявам всяко ваше желание.

Джелка се обърна. Това, че момичето я наричаше хсяо чи — „почитаема госпожо“ — а беше съвсем малко по-голяма от нея, я развесели. Но беше очевидно, че момичето просто се опитва да се отнася с нужното уважение.

— Благодаря ти, Сладка Флейта, но искам просто да изчакам баща си тук.

Муй цай я погледна и отново сведе очи.

— При най-голямото ми уважение, хсяо чи, но разбирам, че това ще отнеме доста време. Не бихте ли желали нещо освежително, докато чакате? Или може би бих могла да повикам музикантите. Има един павилион…

Джелка се усмихна отново — маниерите на момичето бяха много приятни. Ала въпреки това сега искаше да остане сама. Тази история с момчето я тревожеше. Предварителното претърсване на нивата под Проекта не се бе натъкнало на никаква следа от него.

Въздъхна и лекичко се засмя.

— Добре, Сладка Флейта. Донеси ми нещо за пиене. Нещо ободрително. Но не викай музикантите. Песента на птичките ми стига. И наистина искам да остана сама. Докато дойде баща ми.

Муй цай се поклони.

— Както желаете, хсяо чи.

Джелка се огледа и се отпусна за първи път, откакто беше чула за нападението над Проекта. Поглъщаше хармонията на градината. После отново се вцепени.

От дъното на градината се разнесе странен, пронизителен плач, сякаш стенеше ранено животно. Продължи почти минута, после секна също така рязко, както беше започнал.

Какво, в името на всички богове, беше това?

Тя притича през моста и се спусна по пътеката, след това се изкачи по дървените стъпала на терасата. Оттук идваше — беше сигурна.

Чу тихото мърморене на мъжки гласове зад вратата и спря. Бавно, стъпка по стъпка се запромъква по терасата, застана до вратата и надникна вътре.

Бяха четирима, облечени в бледозелените униформи на дома Еберт. По средата, между тях, се виждаше една жена със завързана уста. Жена хан, наближаваща трийсетте.

Джелка смаяно гледаше как жената рита и се мята, как се опитва да се изтръгне от мъчителите си. Лицето й беше потъмняло и разкривено. Но нямаше как да избяга. Мъжете успяха да я озаптят и да я напъхат в усмирителна риза, чиито дълги ръкави завързаха зад гърба й.

Разтреперана от възмущение, тя пристъпи вътре.

— Спрете! Спрете веднага!

Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната й поява. За миг забравиха за жената. Тя се строполи на пода, като безсилно риташе с крака.

Джелка направи още една крачка. Цялата трепереше от гняв.

— Какво си позволявате, в името на всички богове?

Те заотстъпваха назад, кланяйки се жалко.

— Простете, господарке Толонен — обади се един. Беше я познал. — Но ние само изпълняваме заповедта на господаря.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед, след това тръсна глава.

— Развържете я. Веднага я развържете.

— Но, господарке, вие не разбирате…

— Млъквай! — кресна тя. Силата в гласа й го стресна. Той падна на колене с наведена глава и остана така, потънал в мълчание. Тя потрепери и огледа другите.

— Е? Да ви повтарям ли?

Спогледаха се бързо и изпълниха нареждането й. Развързаха жената и се дръпнаха назад, сякаш се страхуваха от онова, което ще последва. Но жената просто се претърколи и седна. Изхлузи ризата. Сега беше спокойна, припадъкът — ако наистина беше припадък — бе отминал.

— Така — обади се Джелка, без да ги поглежда. Странната жена бе приковала вниманието й. — А сега си вървете. Искам да остана насаме с тази жена.

— Но, господарке…

— Вървете!

Този път нямаше никакво колебание. Като се кланяха трескаво един през друг, четиримата напуснаха стаята. Чуваше приглушеното мърморене на гласовете им отвън, след това то затихна. Беше останала сама с жената.

Джелка се приближи, коленичи над нея и докосна рамото й.

— Какво има?

Жената вдигна очи. Беше хубава. Много хубава. Дори по нещо приличаше на дете повече от самата Джелка.

— Как се казваш? — попита Джелка. Невинността в очите на жената я беше трогнала.

— Мойто бебче… — жената впери отнесен поглед в пространството. — Къде е мойто бебче?

Джелка се огледа из стаята и го видя. Там, в дъното на стаята, имаше люлка. И щом го видя, го чу — странно, настоятелно подсмърчане.

— Ето го — нежно каза тя. — Бебето ти е там.

Отстъпи встрани. Жената стана, хвърли усмирителната риза, спусна се към люлката, вдигна бебето на ръце и го залюля.

— Тихо, тихо… — чу я да нарежда. Гласът й беше пълен с майчинска нежност. — Тихо, тихо, нищо лошо няма да ти сторят. Ще се погрижа за това, миличкото ми. Мама е тук. Мама е при тебе.

Джелка усети вълна на облекчение. Но гневът й не беше стихнал. Гневеше се на Ханс — ако наистина той беше заповядал да вържат жената. Нямаше право да я измъчва така. Приближи се и я докосна по гърба.

— Дай да го видя…

Жената се обърна, усмихна се и й подаде детето. Малко, безпомощно вързопче, което подсмърчаше ли, подсмърчаше…

Джелка усети как я обзема студ, отстъпи назад, клатейки глава. Изведнъж устата й беше пресъхнала от отвращение.

— Не…

Беше втренчило в нея червените си очи. Розовото му лице беше твърде дребно за човешко, космите, които безразборно стърчаха от плътта му — твърде груби, въпреки че бе обвито в коприни. Малка трипръста ръчица се протегна към нея, сякаш искаше да я хване за ръката. Тя отстъпи назад — усети как в гърлото й се надига жлъч.

— Златно Сърце! — гласът идваше от вратата. — Махни веднага това противно нещо. Какво си мислиш, че правиш, в името на всички богове?

Беше муй цай Сладка Флейта. Влезе в стаята, остави питието на масата, приближи се до жената, взе вързопа от ръцете й и го върна в люлката.

— Всичко е наред — обърна се тя към Джелка. — Мога да ви обясня…

Но Джелка вече я нямаше там. Беше излязла навън и надвесена над перилата, жадно гълташе въздух, а образът на мъничкото козеподобно създание — като демон, който й се подиграва — гореше неизличимо в червенината зад затворените й клепачи.

* * *

Туан Ти Фо вдигна поглед от купата към момчето, което спеше в далечния ъгъл на стаята. От доста време спеше — беше съвсем изтощено от преживяното изпитание — но сега бе започнало да се върти и да се мята в хватката на някакъв ужасен кошмар.

Старецът остави купата с ча и кърпата, приближи се към момчето и приклекна над него.

Болка кривеше лицето му, почти се беше озъбило, цялото му тяло се бе свило на кълбо, сякаш нещо го ядеше отвътре. Мяташе се насам-натам, сякаш се бореше със себе си, после се разтресе така, че старецът се уплаши, и замря неподвижно.

— Gweder… — промълви то. — Gweder…

Говореше тихо, почти нежно, ала самата дума беше твърда. Туан Ти Фо никога не бе чувал нищо по-странно от тези две срички.

Възцари се тишина, след това момчето проговори пак — сякаш цялото му същество се беше съсредоточило в мърдащите устни:

— Pandr’a bos ef, Lagasek?

Този път гласът беше дрезгав, почти гърлен. Туан Ти Фо усети как през него премина тръпка от страх, ала се успокои — тих гласец запя вътре в него чен йен срещу страха.

— Travyth, Gweder. Travyth…

Присви очи — беше разбрал. Два гласа. Първият — много по-тих и нежен от втория. Гведер и Лагасек… Но какво означаваше това? И що за език беше този? Никога преди не го беше чувал.

Наблюдаваше го, забелязваше как се променя лицето му — в един миг беше грозно, в следващия — спокойно, почти невинно. Сега беше грозно, устата — разкривена. Отново говореше Гведер. Гласът му беше груб, той сякаш изплюваше предизвикателно думите:

— Praga obery why crenna? Bos why yeyn, Lagasek!

Момчето се разтресе и лицето му се промени — цялата злоба, целият гняв изчезнаха. Сега то отвърна тихичко, острите краища на думите бяха заоблени. И все пак в думите се долавяше болка. Болка и ужасно чувство за загуба.

— Yma gweras yn ow ganow, Gweder… gweras… ha an ryth bos tewl.

Промените бяха толкова резки, че старецът потрепери. А смехът…

Смехът беше демоничен. Сега лицето сияеше с тъмна, алчна злоба. Зло лице.

— Nyns-us pyth, Lagasek.

Такава ужасна подигравка беше изписана на това лице, че на Туан Ти Фо му се прииска да го фрасне с юмрук.

Бавно, много бавно злобата се оттече навътре в тъканта на лицето. Чертите на момчето отново придобиха доброта и човечност.

— A-dhywar-lur… — задъха се то. — A-dhywar-lur. — После изкрещя с болка: — My bos yn annown… Yn annown

Туан Ти Фо изпусна дъха си на пресекулки. Стана рязко, прекоси стаята и застана пред лавичката с книги. Извади една книга, приклекна пак, затвори очи и взе да разгръща книгата напосоки и да чете каквото първо му попаднеше пред погледа.

Усмихна се. Беше улучил пасаж по средата на Книга първа — един от любимите му. Зачете — гласът му беше инструментът, с който щеше да утеши момчето:

— Трийсет спици делят една главина. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще можеш да използваш каруцата. Меси глината, за да направиш съд. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш съда. Изрежи врати и прозорци, за да направиш стая. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш стаята. Така ние се сдобиваме с Нещо, ала можем да го използваме само чрез достойнствата на Нищото.

Погледна надолу, забеляза как момчето не помръдва, сякаш го слушаше, ала все още беше заспало.

— Кое си ти, момче? — попита той тихо и остави книгата на пода. Протегна ръка, издърпа одеялото и го зави. Да — помисли си, — и какво те е довело тук при мене? Защото е сигурно, че орисниците са те довели при мене, както е сигурно, че тази сутрин насочиха стъпките ми по път, по който никога досега не съм минавал.

Облегна се назад, взе книгата и отново се зачете, като остави думите на Лао Цзъ — думи на вече повече от 2 500 години — да се стелят над спящото момче и да му носят утеха.

* * *

— Е?

Кар погледна мрачно приятеля си и остави купичката си с ча.

— Нищо. Следата изстина. Проследих момчето до фабриката, но там следите свършваха. Сякаш е пропаднало вдън земя. Няма начин да е преминало покрай охраната.

Чен седеше на масата срещу Кар.

— Значи е още там. В тази фабрика.

Кар поклати глава.

— Цялата я разглобихме. В буквалния смисъл. Вкарах вътре сто души, които разглобиха всичко чак докато останаха голи стени. И пак нищо.

— Пропуснали сме нещо, това е. Ще се върна там с тебе. Можем да я претърсим пак.

Кар наведе глава.

— Може. Но съм я претърсил вече петнайсет-двайсет пъти. Като че ли се е изпарило.

Чен впери поглед в приятеля си. Никога не беше виждал Кар толкова навъсен.

— Горе главата — насърчи го той. — Не може да е чак толкова зле.

— Така ли? — Кар се облегна и се изпъна в цял ръст. — Май Еберт ще го правят генерал. Старият танг е приел оставката на Ноченци преди смъртта си. Толонен искаше пак да се хване с тази работа, но май новият танг иска да назначи на поста нов човек.

Чен направи гримаса.

— Значи животът ни не струва и колкото лайното на някой просяк.

Кар се вгледа в него и се разсмя.

— Така ли мислиш?

— Ами ти не го ли мислиш?

Кар се изправи.

— Ханс Еберт да върви по дяволите. Ние ще се захванем сериозно с намирането на момчето. В края на краищата нали това ни е работата — да намираме хора?

* * *

Ли Юан пристигна пръв. Докато се отдалечаваше от хангара, се чувстваше някак отстранен, сякаш бе излязъл извън себе си и се наблюдаваше отстрани. Значението на тази смърт бе проникнало в съзнанието му много бавно — не като мъка, а като оголеност, защото тази смърт го бе изложила на показ. Не бе останал никой друг освен него — самотна брънка от разкъсана верига.

Спря пред покоите на баща си. Никак не му се искаше да влиза, но всички го гледаха. Стегна се, заповяда да отключат вратите и пристъпи вътре.

Вратите се затвориха и го оставиха насаме с мъртвия му баща.

Ли Шай Тун лежеше в леглото си, все едно заспал, ала лицето му беше бледно, като изрязано от слонова кост, гръдта му — неподвижна.

Ли Юан го гледаше. Очите на стареца бяха затворени, тънките клепачи — покрити с воал — бежови листенца на млечнобелия фон. Коленичи и заразглежда рисунъка, но както и всичко останало, той не означаваше нищо. Просто повтаряща се рисунка.

Поклати глава — не разбираше, знаеше само, че никога не беше виждал баща си заспал. Никога досега не бе виждал тези проницателни, горди очи затворени.

Протегна ръка и докосна баща си по бузата. Плътта беше студена. Шокиращо студена. Отдръпна рязко ръка и потрепери. Къде беше отишла? Къде беше избягала цялата топлина?

— Във въздуха — рече си тихо. — Във въздуха.

Изправи се и дръпна покрова. Баща му лежеше гол под коприната, виждаше се колко крехко е тялото му. Инстинктивна жалост обзе Ли Юан. Не любов — жал. Жал за онова, което времето му беше сторило.

Смъртта го бе предала. Бе го заварила слаб и уязвим.

Очите му се плъзнаха надолу, опознавайки онова, което други бяха видели преди него — лекарите с безстрастните си очи; бяха го гледали така, както сега го гледаше той.

Потръпна. Тялото беше мършаво, болезнено изпито, но по него нямаше никакъв белег. Баща му беше болен. Много болен. Това го учуди и той не дръпна веднага покрова обратно. Не беше характерно за баща му да не казва нищо за здравето си. Нещо липсваше. Някакъв елемент отвъд обикновената старост беше причината за станалото.

Нямаше никакви доказателства, ала усещането, че нещо не е наред, беше силно. То го накара да се обърне и да се огледа. Отбеляза присъствието на всеки предмет в стаята, запита се за какво ли служат. Всичко изглеждаше нормално, ала чувството, че нещо не е наред, така и не изчезна.

Излезе навън, в коридора. Доктор Хуа чакаше там с помощниците си.

— Как беше напоследък баща ми, Хуа? Добре ли се хранеше?

Старецът поклати глава.

— От известно време не, чие хсия. Откакто Хан почина. Но… — той прехапа устни и се замисли. — Ами хранеше се достатъчно за стар човек. А баща ви беше стар, Ли Юан.

Ли Юан кимна, но все още се тревожеше.

— Беше ли… беше ли умът му ясен?

— Да, чие хсия. Дори снощи — Хуа млъкна и се намръщи, сякаш и той се тревожеше за нещо. — Изобщо не му личеше да е зле. Ние го… ние го прегледахме и…

— Не му личеше?

Хуа кимна, но погледът му изведнъж стана напрегнат.

— Но според тебе външният вид може да лъже, така ли, Хуа?

Старият лекар се поколеба.

— Не е нещо, в което мога да се закълна, чие хсия. Просто имам… едно такова чувство. Конфуций казва, че…

— Просто ми кажи, Хуа — прекъсна го Юан. Протегна ръка и го хвана за лакътя; на лицето му беше изписана привързаност към стареца. — Остави пословиците. Просто ми кажи кое те кара да мислиш, че нещо не е наред.

— Ще ви прозвучи непрофесионално, чие хсия, но щом молите… — Хуа прочисти гърло. — Е, като че ли не беше на себе си. Умът му беше остър и забелязваше всичко също като преди, но той някак си не беше Ли Шай Тун. Приличаше на актьор, който играе баща ви. Който го играе изключително добре, но…

Той млъкна и поклати глава, обзет от скръб.

— Но не като истински — довърши Ли Юан.

Хуа кимна.

— Беше… неуверен. А баща ви никога не е бил неуверен.

Ли Юан се замисли за миг, после нареди:

— Искам да направиш аутопсия, Хуа. Искам да откриеш какво го е убило.

* * *

Цу Ма беше облечен в бяло, косата му — сплетена назад в една-единствена елегантна плитка. Ефектът беше поразителен с простотата и трезвостта си, докато на лицето му имаше нежност, каквато Ли Юан не беше виждал никога досега. Той се приближи и го прегърна, притисна го към гърдите си, а ръката му го галеше по врата. Точно това — не смъртта, не студената буза на баща му — пропука леда около чувствата му. Най-накрая той усети как мъката се надига в него и започва да се излива навън.

— Добре, добре — прошепна му Цу Ма, докато го галеше по тила. — Мъжът трябва да плаче за баща си — и когато се отдръпна, в очите му имаше сълзи, а на лицето му беше изписана истинска скръб.

— Ами Вей Фен? — попита Ли Юан и изтри очи с ръка.

— Чака долу — усмихна се Цу Ма. Силна усмивка, усмивка на приятел. — Когато си готов, ще тръгнем.

— Готов съм — изправи се Ли Юан. Вече не го беше срам от сълзите — чувстваше се много по-добре. — Да вървим при братовчед ни.

Вей Фен чакаше в панорамната стая, облечен в проста бяла роба, набрана в кръста. Щом Ли Юан слезе по стълбите, Вей Фен се приближи и го прегърна, прошепна му утешителни думи. Но изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше Ли Юан. Много по-стар.

— Добре ли си, Вей Фен? — попита той, загрижен за здравето на стареца.

Вей Фен се разсмя. Кратък, мелодичен звук.

— Доколкото може да съм, Юан — изражението му леко се промени. — Но баща ти… — въздъхна. Сега Вей Фен беше най-старият. По-стар от всички с почти двайсет години. — Толкова много неща се промениха, Юан. Толкова много. А сега и това. Изглежда като… — той сви рамене, сякаш думите не му стигаха.

— Знам — Ли Юан се намръщи и го пусна. — Убит е, Вей Фен.

Вей Фен просто погледна озадачено, но Цу Ма се приближи и го хвана за ръката.

— Откъде знаеш? Има ли доказателства?

— Доказателства? Не. Но знам. Сигурен съм, Цу Ма. Помолих доктор Хуа да… да потърси нещо. Може и да намери, но въпреки това просто знам.

— И сега какво? — Вей Фен беше скръстил ръце. Лицето му изведнъж бе придобило твърдост, дребничката му фигурка се бе изпълнила с мощ.

— Ще играем тяхната игра. Ще си махнем ръкавиците.

До него Цу Ма кимна.

— Познаваме враговете си — рече Ли Юан. В думите му се усещаше сигурност. — Трябва само да ги намерим.

— Искаш да кажеш Де Вор? — Цу Ма погледна към Вей Фен. Лицето на стареца беше угрижено, но челюстта му беше твърда. Решителността бе взела връх над обзелите го противоречиви чувства. Цу Ма присви очи и се замисли.

— И после?

Ли Юан се обърна. Очите му бяха наситеночерни като самия космос — студени, празни. Всякакви следи от живот и топлина бяха изчезнали от тях. Лицето му беше затворено, безизразно като маска.

— Уреди среща на Съвета, Цу Ма. Нека Чи Хсин да бъде домакин. Трябва да поговорим.

Ли Юан едва бе навършил осемнайсет години, ала тонът, лекото движение на лявата ръка, придружаващо думите му, бяха странно познати. Сякаш чрез сина говореше бащата.

Бележки

[1] букв. от англ. Улица на стената — бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Бялата планина (15)

Метаданни

Данни

Бялата планина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 5Счупеното колело

Дейвид Уингроув
Бялата планина (15)

Глава 5
Счупеното колело