Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Глава 19
Бялата планина

Ракетата се приземи в Найроби на пистата, над която се извисяваха околните планини. Беше късен следобед, но въздухът беше сух и непоносимо горещ след хладината в кораба. Чен се спря, после припряно се спусна към подслона на сградите на стотина чи нататък. Когато най-сетне стигна, се беше задъхал, а ризата му беше подгизнала от пот.

— Добре дошли в Африка! — обади се единият от стражите, след това взе картата на Чен и се засмя.

Хванаха скимер на югоизток, над стария изоставен град, към Кибуези. Чен гледаше през илюминатора. Долу се виждаше прилична на черга зелено-кафява пустош, която се простираше чак до хоризонта във всички посоки. Огромни скали стърчаха над равнината. Страните им бяха набраздени и древни на вид като хълбоците на огромни спящи зверове. Той очакваше да е нещо като Плантациите. Нещо спретнато и подредено. Дори не си беше представял, че ще е толкова първично.

Станция Кибуези представляваше сборище от ниски сгради, заобиколено от висока ограда, опасана с бодлива тел. Наблюдателните кули се извисяваха като стражи на всеки ъгъл. Скимерът се сниши над централния комплекс и кацна на малка шестоъгълна площадка за приземяване. До площадката имаше сграда, която тук изглеждаше съвсем нелепо. Дълга, старомодна конструкция от дърво с висок, стръмен покрив. На верандата бяха застанали двама мъже и наблюдаваха приземяващия се скимер. Щом се приземи, единият слезе на площадката по откритите нащърбени стълби — хун мао с крехко телосложение, наближаващ трийсетте. Когато Чен слезе долу, мъжът мина между стражите, взе багажа му и му протегна ръка.

— Добре дошли в Кибуези, Тон Чу. Аз съм Майкъл Дрейк. Ще ви показвам въжетата. Но елате, влезте. Тази ужасна жега…

Чен кимна и огледа ниските безлични сгради наоколо си. И тогава го видя.

Куан Ин! — възкликна той и излезе от сянката на скимера. — Това пък какво е?

Дрейк се приближи и застана до него.

— Наричат го Килиманджаро. Бялата планина.

Чен се загледа в далечината. Зад оградата земята се спускаше надолу. В късния следобед пространството там изглеждаше изпълнено със синьо като море. Гъста мъгла скриваше голяма част от гледката, но над нея се издигаше гигантски синьо-бял силует с плосък връх. Издигаше се нагоре и нагоре над мъглата, по-висок от всичко, което някога беше виждал Чен. По-висок, както му се струваше, и от самия Град. Чен избърса чело с опакото на ръката си и изпсува.

Дрейк се усмихна и фамилиарно го докосна по ръката.

— Както и да е, елате. Твърде е горещо, за да стоим тук.

Вътре Чен присви очи — беше му притъмняло; след това забеляза и втория мъж, седнал зад бюро в дъното.

— Влезте, Тон Чу. Назначението ви дойде малко изненадващо — обикновено ни съобщават за подобни неща доста по-рано, — но въпреки това сте добре дошли. Така че… заповядате, седнете. С какво имате навика да се тровите?

— Да се…? — после схвана. — Само бира, ако ви се намира случайно. Благодаря — прекоси стаята и седна на близкия до бюрото стол. Изведнъж беше загубил ориентация, чувстваше се откъснат от нормалното.

Зад бюрото имаше прозорец, но също като всички прозорци в стаята над него бяха спуснати щори. След жегата отвън стаята беше хладна, а единственият шум, който се чуваше, беше тихото бръмчене на климатика. Мъжът се наведе напред, махна на Дрейк да донесе питието и включи старомодната настолна лампа на бюрото.

— Нека ви се представя. Казвам се Лаело Дебренцени и съм действащ администратор на станция Кибуези.

Мъжът се надигна леко и протегна ръка.

Дебренцени беше висок, широкоплещест хун мао на четирийсет и осем-четирийсет и девет години; няколко кичура руса коса бяха сресани напреки на почернялото му от слънцето теме, но нищо не успяваха да прикрият. Имаше голяма любезна уста и меки зелени очи над правия нос.

Дрейк се върна с питиетата и подаде на Чен висока чаша, оросена с хладни капчици вода. Чен вдигна наздравица, после отпи дълга глътка. Почувства се ободрен.

— Така, така — обади се Дебренцени сякаш в отговор на Чен. — Първото нещо е да се аклиматизирате. Свикнали сте с Града. С коридори, нива и стандартен план на всеки ден. Но тук… ами тук е по-различно — усмихна се загадъчно. — Много по-различно.

* * *

Бялата планина изпълваше небето. Щом скимерът се приближи, тя изглеждаше така, сякаш се издига от самите вътрешности на Земята и се извисява над тях. Чен притисна чело към стъклото на кабината — опитваше се да види върха, но скалата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и се губеше от погледа.

— Колко е висока? — попита шепнешком. Тези огромни скали му внушаваха страхопочитание.

Дрейк вдигна поглед от контролното табло и се разсмя.

— Към дванайсет ли в най-високата точка, но платото е по-ниско… не повече от десет. Всъщност кратерите са два — Кебо и Мауензи. Диаметърът на цялата планина горе на върха е към пет ли и там е пълно с ледници и ледено покритие.

— Ледници ли? — Чен никога досега не беше чувал тази дума.

— Реки от лед — искам да кажа, истински лед, не пластмаса. Покриват целия връх като глазура на някаква чудовищна торта — пак погледна таблото. — Вижда се от близо четиристотин ли. Ако знаеше, че е тук, можеше да я видиш и от Найроби.

Чен погледна навън — планината ставаше все по-голяма. Намираха се в полите й, а огромните скални балвани под тях приличаха на прашинки върху хълбока на спящата планина.

— Колко е стара?

— Стара е — отговори Дрейк по-меко отпреди, сякаш просто мащабът на планината му бе повлиял и на него. — Формирала се е далеч преди да се появи човечеството. Далечните ни предци вероятно са я гледали от равнините и са се чудели какво ли е това.

Чен присви очи.

— Там горе ще ни трябват дихателни апарати — продължи Дрейк. — Въздухът е рядък и е най-добре да не рискуваме, понеже сте свикнали на климатици и коридори.

В тона на Дрейк отново се долавяше леката, добродушна подигравка, която сякаш означаваше: „Ще видиш ти, момче, че тук навън е друго.“

* * *

С маска на лицето си Чен стоеше на ръба на кратера Кебо и гледаше над тъмното гърло към високите скали и тераси на северния ледник. Не, помисли си той, докато го гледаше, не е река, а град. Огромен многоетажен град от лед, проблясващ на обедното слънце.

Вече се беше нагледал на чудеса: съвършени, изящни цветя от лед в потъналите в дълбока сянка пещери под разрушените скали по ръба на кратера, жълтеникавите, димящи гърла на изворите от лава, вонящите кристали жълта сяра, струпани непристойно около всяка дупка. На едно място бе попаднал на пресен сняг, оформил се под въздействието на вятъра и студа в странни полета от високи до коленете и остри като бръснач папратови листа. Neige penitant, така го нарече Дрейк. Молещ се сняг. Беше застанал на ръба на вътрешния кратер и се бе втренчил надолу в пепеливата му уста, четиристотин чи дълбока, и се бе опитал да си представи силите, оформили тази огромна, неестествена постройка. Не успя. Беше виждал чудеса, но тази издигаща се над всичко стена от лед му направи небивало впечатление.

— Още пет минути и ще е най-добре да се връщаме — Дрейк се приближи и застана до него. — Имам още какво да ви показвам, но трябва да почака. Първо трябва да видите някои неща в Кибуези. Това… — той вдигна ръка и описа широк кръг, — е упражнение в перспектива, ако искате. После останалото е по-лесно. Много по-лесно.

Чен се вгледа в него — не разбираше. Но изразът под маската на другия предполагаше неудобства, може би дори болка.

— Ако някога почувстваш нужда, качи се тук. Поседни, помисли си. След това се върни към задачите — Дрейк се извърна и се загледа в мъглявата далечина. — Помага, знам го. Сам вече съм го правил няколко пъти.

Чен помълча — гледаше го. После, сякаш мястото внезапно му беше омръзнало, протегна ръка и докосна лакътя на Дрейк.

— Добре. Хайде да се връщаме.

* * *

Стражите влязоха първи. Миг по-късно в килията ги последваха двама прислужници, понесли стол носилка с висока облегалка, на който седеше някой. Следваха го още четирима, млади хан, облечени в официалния син цвят. Парфюмът им изпълни килията.

Оставиха носилката в другия край на стаята, на около десетина крачки от мястото, където седеше Юе Хао с вързани ръце и крака.

Леко се наведе напред — цялата беше напрегната. По дрехите му — по кройката на одеждите и по сложната фигура на емблемата на гърдите му — личеше, че този е голяма клечка. А от осанката му — по бруталната елегантност на стойката му — тя се сети и от кое министерство е. Тин вей, надзирателството на съдилищата.

— Казвам се Йен Тун — представи се чиновникът, без да я погледне. — Трети секретар на министъра. Тук съм, за да взема решение по вашия случай.

Тя затаи дъх, изненадана от внезапната вест, после кимна едва-едва — изведнъж всички илюзии се изпариха от главата й. Те вече бяха решили съдбата й в нейно отсъствие. Точно както я беше предупредил Мах. Тази работа с Кар — неговата доброта и демонстрираното от него уважение — беше размътила бистрата вода на мислите й. Но сега знаеше. Това беше Война. Те и ние. И нямаше възможност за компромиси. Знаеше го още откакто брат й умря. От онзи ден, когато надзирателят беше изчистен от всякаква вина, след всичко, което се изговори.

Вдигна глава и огледа чиновника. Забеляза копринената кърпичка, която държеше пред носа си, леко нацупените от отвращение устни.

Третият секретар щракна с пръсти. Веднага един от четиримата младежи му подаде свитък. Йен Тун го взе и го разгъна с театрален жест. След това я погледна — за първи път, откакто беше влязъл — и зачете:

— „Аз, Юе Хао, признавам, че на седми юни, година 2208-ма, в пълно съзнание за моите действия убих почитаемия Шу Чен-хай, хсиен лин на негова най-висша светлост Ли Юан, член на Великия съвет и танг на Град Европа. Още признавам, че на девети същия месец участвах в нападението над клуб «Водно конче» и последвалото убийство на следните невинни граждани…“

Тя затвори очи и се заслуша в имената — още веднъж живо си представи лицата им, страха или презрението в очите им, когато стояха пред нея голи и разтреперани. И за първи път от онази вечер насам усети как за един съвсем кратък миг я прободе жалост към тях, съчувствие към страданието им в тези последни техни мигове.

Списъкът свърши, Йен Тун млъкна. Тя вдигна глава и забеляза, че е приковал поглед в нея — очите му бяха жестоки, странно твърди на мекото лице.

— По-нататък — продължи той, без вече да поглежда свитъка. — „Аз, Юе Хао, дъщеря на Юе Кай-чан и Юе Суа…

Усети как стомахът й се свива. Родителите й… Куан Ин, това пък как го бяха открили?

— … признавам също и че съм виновна по обвинението, че принадлежа към нелегална организация, замисляща свалянето на негова най-висша светлост…“

Тя се изправи и кресна:

— Това е лъжа! Нищо не съм признавала!

Стражите отново я смъкнаха на табуретката. Отсреща й Йен Тун се втренчи в нея, все едно че гледаше някакво насекомо, с израз на дълбоко отвращение.

— Няма значение какво искаш да кажеш. Ти си тук само за да изслушаш признанието си и да го подпишеш, като свърша.

Тя се разсмя.

— Ти си лъжец, Йен Тун, лъжци ти плащат и нищо на света не би могло да ме накара да подпиша хартийката ти!

В погледа му проблесна гняв. Той раздразнено вдигна ръка. При сигнала един от младежите скочи и я зашлеви през лицето — веднъж, втори път — жилещи удари, от които очите й се насълзиха. След това се поклони на господаря си и отстъпи назад, зад носилката.

Йен Тун се облегна леко назад и дълбоко си пое въздух.

— Добре. А сега млък, жено. Само една думица да си казала още и ще ти запуша устата.

Тя го изгледа убийствено — опита се гневът й да бъде чист, най-съвършен израз на дързостта й. Но той още не беше свършил.

— Освен това — добави той тихо, — всъщност няма нужда дори да подписваш.

Обърна страницата и й я показа. Там, най-отдолу, стоеше нейният подпис — или поне идеално негово копие.

— Така че вече разбра. Ти трябва да признаеш, после ние трябва да прочетем признанието и след това трябва да подпишеш. Така е по закон. С това вече приключихме и ти, Юе Хао, вече не съществуваш. Както и семейството ти. Всички данни вече са изтрити от официалните записи.

Тя се втренчи в него, обзета от внезапно вцепенение. Майка й… бяха убили майка й. Можеше да го прочете по лицето му.

Сякаш в мъгла ги гледаше как вдигат носилката и изнасят голямата клечка от килията.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя с изпълнен с болка глас. — Тя не знаеше нищо. Майка ми не знаеше нищо!

Вратата се затръшна. Нищо…

— Ела — тихо, почти нежно я повика един от стражите. — Време е.

* * *

Отвън беше жега — петдесет чи жега. От една врата в оградата от бодлива тел стълбище — дванайсет стъпала, не много стръмни — водеше надолу към бункерите. Там леденият хлад действаше като шок след трийсет и осемте градуса навън.

Влизането вътре беше като моментна загуба на зрение. Чен спря точно зад вратата — сърцето му бумтеше, изчака зрението му да се нормализира, после бавно продължи нататък. Чуваше как стъпките му отекват по твърдия бетонен под. Огледа голите стени, простите, небоядисани метални врати и се намръщи. Лампите зад решетки по дългите стени с ниски тавани светеха мижаво и едва разпръскваха плътния мрак. Отначало мястото му се стори пусто, но и това, също като загубата на зрение, беше временно впечатление. Един етаж по-надолу — минаваше се през черна кръгла дупка в пода — бяха килиите. Там държаха затворниците — по петдесет души в килия, всеки — прикован към пода за китката и глезена. Веригите бяха толкова къси, че ги караха да клечат на пода като животни.

Чен слизаше долу за първи път. Дрейк мълчаливо стоеше до вратата и го оставяше да прецени сам. Килиите бяха отделени една от друга с прости прегради — стени нямаше, само редици от решетки и във всяко оградено място се влизаше през решетъчна врата, вградена в редицата. Всичко се виждаше от пръв поглед — мизерията и деградацията, в която тънеха тези мършави голи хора. И това може би беше най-лошото — откритостта, отвратителната откритост. Две редици от килии — отляво и отдясно. А помежду им — не ги беше забелязал чак докато не се натъкна на тях — бяха хидрантите. Източваха от килиите и изплакваха изпражненията и кръвта, пикнята и повръщаното надолу към огромните, покрити с решетка шахти в средата на всяка килия.

Чен гледаше онемял, отвратен, после се обърна към Дрейк. Но Дрейк се беше променил. Или по-скоро лицето на Дрейк се беше променило: беше станало по-твърдо, по-грубо, сякаш след като бе слязъл тук, той беше отхвърлил маската за пред обществото, която носеше горе, и бе разкрил истинското си лице: по-старо, по-мрачно и по-варварско лице.

Чен продължи нататък — принуждаваше се да върви, без да спира или да се обръща. Докато вървеше между редицата от килии, въртеше глава ту наляво, ту надясно. Забеляза как затворниците се дърпат назад — толкова, колкото им позволяваха веригите. Не го познаваха, ала вече се страхуваха от него. Разпознаваха, че е страж.

В края се обърна, приближи се до решетките и се взря в сумрака. Лицето му се изкриви от болка и ужас. Отначало си беше помислил, че са само мъже, но имаше и жени — с болезнено мършави ръце и крака, с подути кореми, по целите им тела имаше белези от мъчения и бой. Повечето бяха с бръснати глави. Някои пълзяха или просто лежаха — виждаше се, че ги боли, но никой не издаваше дори и най-тих хленч. Сякаш им бяха отнели всякакви сили и не можеха дори да се оплачат, да изплачат болката си от това, което им бяха сторили.

Никога не беше виждал… никога не си бе представял…

Разтреперан се извърна, но те бяха навсякъде, накъдето и да погледнеше — бледите им сухи очи го гледаха. Потърси с поглед Дрейк и го намери там, в дъното.

— Ние… — започна той, после се разсмя странно и млъкна. Но въпросът му остана на езика и разбра, че трябва да го зададе, независимо дали тези хиляда свидетели щяха да го чуят или не. — Ние това ли правим?

Дрейк се приближи.

— Да — отговори той тихо. — Това правим. Това сме наети да правим.

Чен затрепери яростно, огледа се — отвращението от пасивното страдание на затворниците, от неразбираемото примирение, изписано на всяко похабено лице, го връхлетя отново.

— Не разбирам — обади се след малко. — Защо? Какво се опитваме да постигнем тук?

Гласът му издаде колко дълбоко е объркан всъщност. Изведнъж беше станал отново дете — невинно, разголено от ужаса на всичко това.

— Съжалявам — Дрейк се приближи. Сега лицето му не беше толкова грубо, беше почти съчувствено; но съчувствието му не се простираше по-нататък от Чен. — Няма друг начин. Трябва да слезеш тук и да го видиш с очите си, неподготвен — сви рамене. — Онова, което чувстваш сега… всички сме го изпитвали. Дълбоко в себе си още го изпитваме. Но трябва да минеш през първоначалния шок. Това е… необходимо.

Необходимо? — Чен се разсмя, но смехът му прозвуча неуместно. Секна в гърлото му. Усещаше гадене, чувстваше се омърсен.

— Да. И после… след като потъне там, надълбоко… можем да започнем с обясненията. И тогава ще разбереш.

Но Чен не разбираше. Погледна към Дрейк с нови очи, сякаш никога досега не го беше виждал, заобиколи го и се отправи към стълбите и чистата, изстъргваща жега отвън. И когато Дрейк протегна ръка да го докосне по рамото, се дръпна, сякаш протегнатата ръка беше нещо чуждо и нечисто.

— Това е ужасно! Това е…

Но за това не съществуваше дума. Обърна се и побягна обратно нагоре по стълбите и навън — навън през ледения хлад към изгарящата жега.

* * *

Беше късна нощ. Една-единствена лампа светеше в дългата стая с дървени стени. Чен седеше на нисък стол срещу Дебренцени. Мътеше и слушаше. Дори не беше докоснал питието си.

— Те са мъртви. Тоест официално. Според документите те вече са екзекутирани. Но тук намираме начин да ги използваме. Проверяваме разни теории — той прочисти гърло. — Всъщност го правим вече от години. Отначало си беше съвсем неофициално. Едно време, когато Бердичев дърпаше конците, нуждата да бъдем дискретни за тези неща беше много по-голяма. Но сега…

Дебренцени сви рамене, после протегна ръка към каната с вино и напълни чашата си. В гласа му имаше ужасяваща ирония — чувство на дълбоко недоверие в думите още докато ги изговаряше. Отпи от чашата си, след това се облегна назад и впери бледозелените си очи в Чен.

— Можехме да откажем, разбира се. Да прекратим договора и някоя прекрасна сутрин да се намерим изхвърлени в Мрежата с промити мозъци и безпомощни. Това е едната възможност. Моралната възможност, би могъл да я наречеш. Но не е кой знае какъв избор, нали така? — той се разсмя — остър, невесел смях.

— Както и да е… правим го, защото сме длъжни. Защото нашата „страна“ настоява някой да го прави и ние сме изтеглили късата клечка. Онези, с които си имаме работа тук, са убийци, разбира се — макар че съм открил, че като се замислиш, този факт почти никак не ти помага. В края на краищата ние какво сме? Предполагам, работата е в това, че те са го започнали. Те са започнали да убиват. Що се отнася до нас, ами според мене ние просто довършваме започнатото от тях.

Въздъхна.

— Виж какво, докато си тук, ще си намериш дузина рационални обяснения. Сто различни начина да заобикаляш и да се самозалъгваш. Но се доверявай на първоначалния си инстинкт, на първоначалния си отклик. Никога — каквото и да правиш — не го поставяй под въпрос. Първоначалната ти реакция — тя е правилната. Естествената. Онова, с което сме свикнали тук — то е неестественото. Може и да започне да ти изглежда естествено по някое време, но не е. Помни това през идните седмици.

— Разбирам.

— Някои забравят — Дебренцени се наведе напред и понижи глас: — На някои дори им харесва.

Чен дълбоко си пое въздух.

— Искаш да кажеш, като Дрейк?

— Не. За него не позна. Майкъл го чувства много дълбоко, може би по-силно от всички ни. Често съм се чудел как успява да го понася. Планината помага, разбира се. На всички ни помага. Място, където можеш да отидеш. Да седнеш, да обмислиш всичко — над света и цялата му дребнавост.

Чен кимна едва-едва.

— Кои са те? Искам да кажа, затворниците. Откъде идват?

Дебренцени се усмихна.

— Мислех, че си разбрал. Те са терористи. Луди глави. Сега ги изпращат тук. Всички врагове на Държавата.

* * *

Станция Кибуези беше по-голяма, отколкото Чен си бе помислил първия път. Простираше се надолу под повърхността, оградена от бодливата ограда — дълбоко надолу в земята, пласт след пласт. Тъмни килии съседстваха с ярко осветени, претрупани стаи, голи коридори с нисък таван водеха към претъпканите стаи на стражата, чиито стени бяха целите в наблюдателни екрани и червените и зелени светлинки на следящите лампи. Всичко това беше някак свързано, пронизано от лабиринт от тесни коридори и вити стълбища. Отначало му се беше сторило много по-различно от Града — място, което караше по-големия свят от нива да изглежда просторен, отворен в сравнение с него — и все пак при тази концентрираност и контрасти това място до голяма степен беше дестилат на Града. На най-ниското ниво бяха лабораториите и операционните — „тъмната страна на нещата“, както го наричаше Дрейк с онзи остър, стържещ смях, който вече лазеше по нервите на Чен. Звукът на черен и напрегнат хумор.

Чен за първи път беше на смяна в операционните. В защитно облекло и с маска, той бе застанал под яркия блясък на лампите и чакаше — не знаеше още какво да очаква — и наблюдаваше високата фигура на Дебренцени, който се миеше на мивката. След малко двама нови дойдоха, кимнаха му и отидоха да се мият. След като всички вече бяха готови и сложили маските, Дебренцени се обърна и кимна към камерата на тавана. Миг по-късно двама стражи докараха носилка.

Затворникът беше вързан здраво за носилката, тялото му бе покрито с просто зелено покривало, само бръснатата му глава се показваше над него. От мястото, където стоеше, Чен не можеше да различи чертите на лицето му — виждаше само прозрачната му плът, плътните шевове на черепа му, които се открояваха на рязката светлина. После с лек потрес, който го изкара от чувството за ужасяваща нереалност, обзело го, откакто влезе в тази стая, той осъзна, че човекът все още е в съзнание. Главата му се извърташе леко, сякаш се опитваше да види какво има отзад. За миг нещо проблесна — влажно и пронизително синьо око, което се напрягаше да види нещо — след това мускулите на врата му се отпуснаха и главата замря неподвижно.

Чен наблюдаваше как един от мъжете се наведе, стегна лентите, прекара един свободен край през устата и го завърза, после прекара и втора лента през челото, така че главата изобщо да не може да помръдне. Доволен, мъжът заобиколи тялото и стегна всички връзки, за да е сигурен, че когато започнат, затворникът няма да може да мърда.

С пресъхнала уста Чен погледна към Дебренцени и забеляза, че той също е зает — методично подреждаше скалпелите върху бялата покривка. Щом свърши, администраторът вдигна поглед и се усмихна с очи — знак, че вече е готов.

За миг нереалността на всичко това заплашваше, че ще залее Чен. Усети студ с цялото си тяло, а кръвта му сякаш пулсираше бясно в главата и дланите му. След това забеляза нещо, което досега му беше убягвало, и се засмя тихичко, притеснено. Не беше мъж. Затворникът на носилката беше жена.

Дебренцени работеше бързо и уверено — вкара иглата в четири различни точки в черепа и инжектира малко количество местно обезболяващо. После със сръчност, на която Чен дори не си представяше, че е способен, започна да пробива черепа с бургия с нажежена жица, за да пререже костта. Издължените, бледи длани се движеха изящно, почти нежно над оголения череп на жената, търсеха и намираха точните точки, в които щяха да отворят плътта и да прережат костта над мекия мозък. Чен беше застанал в горния край на носилката и наблюдаваше всичко — виждаше как единият от асистентите попива кръвта, докато другият подава инструментите. Всичко беше толкова сръчно и внимателно. И когато привършиха, дванайсетте тънки жички бяха на местата си, готови за свързване.

Дебренцени огледа черепа, проверявайки опипом собствената си работа. След което кимна, взе от покривката един спрей и покри черепа с тънък, почти пластичен слой, който блестеше като мокър на рязката светлина. Ароматът му беше сладък и неочакван, като на някой екзотичен плод.

Чен се приближи и погледна лицето на жената. През цялото време тя не беше гъкнала и почти не бе помръднала — дори когато малката ръчна бургия беше започнала да надава пронизителния си, късащ нервите вой. Беше очаквал да пищи, да проявява някакви външни признаци на съпротива, но нямаше нищо — само нейната неподвижност и изнервящата тишина.

Очите й бяха отворени. Когато той се наведе, погледът й срещна неговия, зениците се разшириха и се фокусираха върху него. Той рязко се дръпна назад — беше шокиран, че след всичко това тя е в пълно съзнание, и погледна неразбиращо към Дебренцени. Бяха й бъркали в черепа…

Изведнъж се уплаши. Всичко това никак не се връзваше. Тя реагираше съвсем неправилно. Когато нагласиха подобния на паяк шлем и свързаха жичките с онези, които сега стърчаха от бледия й, покрит с белези череп, умът му трескаво затърси начин сам да свърже нещата. Погледна ръцете й и за първи път забеляза, че трепкат, сякаш реагират на някакъв вътрешен стимул. Известно време му се струваше, че това означава нещо — предполага нещо — но после то му се изплъзна и остави в него само чувството, че тук нещо не е наред, че нещата никак не се връзват.

Щом нагласиха шлема, Дебренцени ги накара да смъкнат количката по-ниско и да нагласят жената в седнало положение. Подпряха я с възглавнички. При това покривалото се смъкна надолу и откри бледите й рамене и ръце, малките й твърди гърди, гладкия й корем. Имаше младо тяло. В противоположност на това лицето й изглеждаше старо и отнесено. Краката на металния паяк образуваха клетка около него.

Чен се вгледа в нея, сякаш я виждаше с нови очи. Преди гледаше на нея като на нещо абстрактно; сега виждаше колко е крехка и уязвима, колко индивидуално и неповторимо е тялото й. Но имаше и още нещо — нещо, което го накара да се отвърне засрамен. Беше се възбудил. Само я погледна — и бе реагирал силно и незабавно. Срам го беше, но си беше факт и щом се извърна, си го призна. Безпомощната й голота го беше накарала да я пожелае. Не между другото, не хладно, а с внезапна сила, която го бе изненадала неподготвен.

Под жалостта, която изпитваше към нея, се криеше желание. Дори и сега му се искаше да се обърне и да я погледне — да зарадва очите си с гледката на безпомощната й голота. Потръпна — презираше се. Това беше отвратително — още повече, че беше толкова неочаквано, толкова непреодолимо.

Когато отново се обърна, погледът му избягваше жената. Но Дебренцени го беше забелязал. Гледаше замислено към Чен — беше свалил маската от лицето си. Погледна го в очите — откровено, без да трепне.

— Казват, че подобна работа дехуманизира хората, които я извършват, Тон Чу. Но тук ще разбереш, че не е така. Сега го виждам при тебе, както съм го виждал и при други, които са идвали тук. Част по част то се връща при нас. Онова, което наистина представляваме. Не идеалът, а реалността. Пълната човешка реалност на онова, което сме. Животни, които мислят — това е. Животни, които мислят.

Чен извърна поглед — необяснимо защо го болеше. Не знаеше защо. Сякаш онова, което бе осъзнал Дебренцени, изведнъж му беше дошло много. И за втори път откакто беше пристигнал, той се втурна към коридора — далече от нещо, от което, дори и докато бягаше, знаеше, че не може да избяга.

* * *

Там горе денят беше преминал в нощ. Беше топло и влажно, а светлината на пълната луна къпеше откритото пространство между комплекса и къщите в изобилна сребриста светлина. В далечината тъмната сянка на Килиманджаро се извисяваше на хоризонта, плътно черна на кадифено синия фон.

Дебренцени беше застанал там и дълбоко вдишваше топлия, съживителен въздух. Лунната светлина като че ли го покриваше със сребро и за миг той се стори на Чен нереален като изображение, прожектирано на чисто черен фон. Чен понечи да протегне ръка, после я отдръпна — чувстваше се глупаво.

Гласът на Дебренцени долетя до него:

— Трябваше да останеш. Щеше да ти е интересно. Не много често правя подобни операции, а тази мина добре. Нали разбираш, сложих й жици в главата.

Чен се намръщи. Мнозина от висшите офицери от силите за сигурност имаха жици в главите — приспособени за свръзка с комсет — или като Толонен имаха специални процепи, имплантирани по хирургичен път зад ушите, така че информацията от касетите да влиза директно в мозъка им. Но това беше по-различно.

Дебренцени забеляза съмнението, изписано на лицето на Чен, и се разсмя.

— О, изобщо не е толкова грубо като онези, обичайните неща. Не, това е следващата стъпка в еволюцията. Съвсем очевидна, но стъпка, която по съвсем очевидни причини досега не е предприемана. Този вид жици нямат нужда от проводници. Използват пулсиращ сигнал. Това означава, че могат да се управляват дистанционно. Трябва ти само нужният код за достъп.

— Но това ми звучи… — Чен млъкна. Готвеше се да каже, че му звучи като прекрасна идея, но се сети за някои усложнения и те го поразиха. Съществуването на преки проводници даваше на субекта някакъв избор. Можеш да ги включиш или не. Без тях нямаше избор. Той или тя се превръщаха просто в поредните машини, управлявани от някой друг.

Разтрепери се. Значи това правеха тук. Ето защо провеждаха опити върху осъдени затворници, а не върху доброволци. Погледна отново към Дебренцени, отвратен.

— Добре — обади се Дебренцени, ала очевидно го беше заболяло от прозрението на Чен.

Чен наведе глава — изведнъж целият този маскарад му беше омръзнал. Искаше му се да може да каже на Дебренцени кой е наистина и защо е тук; беше вбесен, че му се налага да е част от това злодейство. За миг гневът му се насочи дори срещу Кар, задето го беше изпратил тук, без да знае защо; задето го беше накарал да се оправя опипом в този лабиринт от полуоткрити истини. После трепна и преглътна яда си.

Дебренцени се обърна с лице към Чен. Лунната светлина посребряваше темето му и превръщаше лицето му в черно-бяла маска.

— Всяка идея има две лица. Едно приемливо и едно неприемливо. Тук експериментираме не само с усъвършенстване на техниката на поставянето на жиците в главите, но и с това, да направим идеята приемлива.

— И след като докарате нещата до съвършенство? — попита Чен и стомахът му се сви.

Дебренцени го изгледа, след това се извърна. Осветеният му от лунната светлина профил се очертаваше рязко на фона на далечната планина. Ала не каза нищо. А Чен, докато го гледаше, изведнъж се почувства съвсем сам, уплашен и много-много малък.

* * *

Чен гледаше как стражите ги водят — трима мъже и две жени, хлабаво оковани един за друг с тънки вериги, с непрани дрехи и небръснати глави.

Разбира се, тя беше с тях — между двамата мъже отпред, извърнала глава, забила поглед в земята.

Дрейк взе папката от стража и прелисти тънките листове почти без да ги поглежда. После кимна доволно, приближи се и подаде папката на Чен.

— Имената са фалшиви. Що се отнася до останалото, май няма да можем да ги използваме по никакъв начин. В сигурността още си мислят, че е възможно да се извлича фактически материал в принудителни ситуации, но ние тук знаем как е. Причини на някого болка и ще ти признае каквото искаш. Но всъщност няма значение. Нас всъщност не ни интересува нито кои са, нито какво са направили. Всичко това е минало.

Чен изсумтя, после вдигна поглед от папката. Забеляза как го гледат затворниците — сякаш когато му бе подал папката, Дрейк беше посочил, че той командва тук. Върна му папката и се приближи до затворниците. Стражите веднага пристъпиха напред и вдигнаха пушките си, готови сякаш да се намесят, но присъствието им не му вдъхваше кой знае каква увереност. Не че се страхуваше — колко пъти бе попадал и в по-опасни ситуации — но никога не се беше сблъсквал лице в лице с такава открита омраза, с такава яростна враждебност. Усещаше как се излъчва и от петимата. Наблюдаваше я как гори в очите им. А до този миг те не го бяха виждали.

— Кой ще е пръв? — попита Дрейк и се приближи.

Чен се подвоуми.

— Момичето — каза той най-накрая. — Онази, която се представя като Чи Ли.

Гласът му беше силен, кънтящ. Изведнъж самият звук го изпълни с увереност. Веднага забеляза как външното му спокойствие, самият му тон ги впечатли. Сега зад омразата им личеше страх и уважение. Обърна им гръб, сякаш беше приключил с тях.

Чу как стражите откопчават оковите на момичето и го дърпат. Разнесе се протестиращо мърморене, звуци от кратка борба, но когато Чен отново се обърна нататък, тя стоеше на разстояние от другите, в дъното на килията.

— Добре — обади се той. — Ще видя другите по-късно.

Изведоха останалите. В килията остана един-единствен страж с гръб към вратата.

Огледа момичето. Без оковите вече не изглеждаше толкова дръзка. Сякаш беше по-уязвима. Като че ли усетила мислите му, тя изправи гръб и го погледна в очите.

— Само се опитай да направиш нещо и ще ти строша и двата крака — рече той, щом забеляза как тя оглежда ситуацията. — Сега никой не може да ти помогне — само ти самата. Ако ни съдействаш, всичко ще е наред. Ако ни се опънеш, край с тебе.

Думите бяха натруфени — Дрейк му беше казал, че трябва да изрече нещо подобно при тази ситуация — но сега, когато всичко беше истинско, прозвучаха странно зловещо. Докато ги беше репетирал, си мислеше, че са много театрални и мелодраматични, като от някоя стара опера хан, но сега насаме със затворничката те придобиха сила, от която, докато ги изговаряше, го побиха студени тръпки. Забеляза ефекта им върху нея. Забеляза колебанието й — как се напрегна, после се отпусна. Искаше му се да се усмихне, но не го направи. Кар беше прав. Тя беше привлекателна, дори и с това разбито лице. Самата й твърдост я правеше красива.

— Какво искаш да правиш? — попита Дрейк.

Чен пристъпи към него.

— Засега само ще си поговорим.

Момичето го гледаше неуверено. Беше лошо пребита. По ръцете и лицето й имаше синини, по лявата страна на врата й — незараснали рани. Чен усети внезапен пристъп на гняв. Всичко това й го бяха причинили, след като я бяха предоставили на „Сим Фик“. Нещо повече, присвитите й устни подсказваха, че е била и изнасилена. Потрепери, след което каза каквото му беше дошло наум:

— Казаха ли ти, че си мъртва?

Зад него Дрейк си пое шумно въздух. Репликата беше импровизирана. Нямаше я в сценария за първото интервю.

Момичето погледна надолу, усмихна се, но когато вдигна поглед, Чен продължаваше да я гледа с непроницаем израз.

— Да не си мислеше, че това е поредната арестантска килия? — попита той вече по-грубо. Беше ядосан и внезапно ядът му се беше насочил към нея — към детинската крехкост, скрита зад външната й сила; към простия факт, че тя беше там и го принуждаваше да постъпва така с нея.

Момичето сви рамене и не каза нищо, но Чен забеляза потта, избила по челото й. Приближи се на крачка от нея — достатъчно близо, за да го удари, ако посмее.

— Тук правим разни неща. Странни неща. Ще те разглобим и пак ще те сглобим. Но ще си друга.

Сега тя се беше втренчила в него — любопитството й надделяваше. Говореше й спокойно, делнично, сякаш й приказваше за някакви съвсем обичайни неща, но онова, за което намекваше с тези думи, беше ужасно и самата нормалност на тона му изглеждаше жестока.

— Стига — промълви тя тихо. — Просто правете каквото смятате да правите.

Очите й го молеха като обидените очи на дете; Чан Хсин го гледаше понякога по същия начин, когато я дразнеше. Тази прилика — между някаква непозната и най-малката му дъщеря — го накара да се дръпне назад, да осъзнае, че неговата честност я наранява. Ала той беше тук, за да наранява. Това му беше работата. Независимо дали си играеше ролята или не, раните си бяха истински.

Извърна се. Лека тръпка премина по гърба му.

Дрейк го гледаше странно, с полупритворени очи. Ти какво си намислил? — сякаш му казваше той.

Чен срещна погледа му.

— Тази става.

Дрейк се намръщи.

— Но още не си видял другите…

Чен се усмихна.

Става.

Когато тя го изрита в бъбреците, все още се усмихваше.

* * *

Биха я, съблякоха я, хвърлиха я в килия. Пет дни крееше там в пълен мрак. Сутрин и вечер идваше да я нагледа страж — подаваше й яденето през дупката и вземаше стария поднос. Иначе я бяха оставили съвсем сама. Нямаше нито легло, нито мивка, нито гърне за изхождане — само облицована с метал дупка в ъгъла на пода. Използваше я отначало неохотно, после — с все по-нарастващо безразличие. В крайна сметка имаше ли значение? В живота имаше и по-гадни неща от изхождането в дупка.

През първите няколко дена нямаше нищо против. След като цял живот беше обкръжена от хора, самотата беше като облекчение, почти лукс. Но от третия ден нататък стана трудно.

На шестия ден я изведоха от килията — на ярката светлина, която я накара здраво да стисне клепачи — сякаш тънки копия от светлина пронизаха главата й. Навън я обляха с вода, след това — с дезинфектант, хвърлиха я в друга килия и я приковаха към пода за китката и глезена.

Известно време лежа на пода, докато очите й свикнат с осветлението. След утробния мрак на тясната килия имаше чувството, че я обкръжава голямо пространство, ала когато най-накрая вдигна лице, беше, за да открие, че се гледат очи в очи с някакъв гол мъж. Той беше клекнал на четири крачки пред нея с див блясък в очите. Пенисът му стърчеше надървен между краката. Тя рязко се дръпна назад; веригите удържаха внезапното й движение. И тогава го видя.

Огледа се отвратено. В килията заедно с нея имаше около четиридесет, може би петдесет голи хора — и мъже, и жени. Всичките бяха приковани към пода за китката и глезена. Някои срещнаха погледа й, но без всякакво любопитство, почти без да й обърнат внимание. Други просто лежаха съвсем отнесени. Докато ги гледаше, една жена се вдигна на пети и изля светла струя урина, а после легна отново, без да мърда, като животно, което си почива.

Разтрепери се. Значи това беше. Това беше съдбата й, последното унижение — да стане същата като тези нещастни окаяници тук. Обърна се и погледна към съседа си. Той се дърпаше към нея и сумтеше, на лицето му беше изписана груба похот, опъваше веригите, опитваше се да я докопа. С едната си ръка стискаше пениса си и усърдно я движеше напред-назад.

— Престани — обади се тихо тя. — Моля те…

Но той сякаш не разбираше думите. Наблюдаваше го ужасено — видя как лицето му се изкриви от болка, движенията му станаха още по-трескави, а след това със силен болезнен стон той свърши и семето му изпръска пода между тях.

Заби поглед надолу — лицето й гореше, сърцето й туптеше бясно в гърдите. За миг — за съвсем кратък миг — беше усетила, че откликва; беше усетила как в нея нещо тръгна да изплува на повърхността, сякаш в отговор на свирепата, животинска похот на лицето му.

Остана да лежи така, докато пулсът й се забави и мислите й се успокоят, после вдигна глава — почти я беше страх да го погледне отново. Сега той лежеше кротко на не повече от две чи от нея, а гърдите му ту се надигаха, ту се спускаха леко. Гледаше го и чувстваше огромна жалост — чудеше се кой ли е той и за какво ли престъпление го бяха изпратили тук.

Известно време той лежа неподвижно — тихото похъркване разкри, че е заспал. След това леко се извърна настрани със слаб хленч. И тогава тя видя клеймото на рамото му; видя го и дъхът й секна, а душата се сви в гърдите й.

Беше риба. Стилизирана риба.

* * *

Чен стоеше на вратата на столовата и оглеждаше сумрачната стая. Чуваше се тих шум от разговори, във въздуха витаеше аромат на тиха еуфория. На бара — сам, с висока чаша до лакътя си — седеше Дебренцени. Щом видя Чен, вдигна ръка и му махна да отиде при него.

— Как са бъбреците?

Чен се разсмя.

— Болят, но не е нищо сериозно. Лошо изпълнен удар.

— Знам. Видях — Дебренцени остана сериозен още миг, после се усмихна. — Но въпреки това се справи добре. Все едно се занимаваш с това от години.

Чен сведе глава. През последните шест дни беше в болнични, като първите два бе прекарал, гърчейки се от болка.

— Какво искаш да пиеш?

Чен вдигна поглед.

— Май най-добре да не пия нищо.

— Май си е така — Дебренцени се облегна леко назад и се огледа. — Знаеш ли, късмет извади, че тя не те уби. Ако силите за сигурност не я бяха обработили, преди да ни я пратят, сигурно щеше да успее.

Чен кимна — беше схванал иронията.

— Какво стана с нея?

— Нищо. Мислех си да изчакаме, докато пак се върнеш на работа.

Не това беше очаквал Чен.

— Искате да продължа? Дори и след това, което стана?

— Не. Заради това, което стана — Дебренцени здраво стисна рамото на Чен. — Ние тук извеждаме всичко докрай, Тон Чу. До горчивия, неизбежен край.

— Неизбежен?

— Неизбежен — повтори сериозно Дебренцени. — Колкото и да се бориш, не можеш да избягаш.

— А… — в ума си Чен виждаше момичето и пред него бавно се разгръщаше съдбата й. Неизбежен. Като гравитацията в черната дупка или дългият, бавен процес на ентропия. Неща, за които му беше разказал синът му Джиян. Изсмя се — кратък горчив смях.

Дебренцени се усмихна и дръпна ръката си.

— Значи разбираш?

Чен го погледна.

— Имам ли някакъв избор?

— Не. Тук никой няма избор.

— Значи разбирам.

— Добре. Тогава започваме утре сутринта. Точно в шест. Искам да я доведеш от килията. Ще бъда в операционната. Разбра ли ме?

* * *

Когато Чен се върна в стаята си, беше вече късно. Чувстваше се разнищен и раздразнен. Нещо повече, чувстваше срам и — за първи път, откакто беше дошъл в Кибуези — някаква вина за нещо ужасно, която щеше да изкупва цял живот. Отпусна се тежко на леглото и обхвана главата си с ръце. Днес беше денят. Преди успяваше да се разграничи от ставащото. Дори и последния път, лице в лице с нея в килията, ставащото не го беше засегнало наистина. То беше нещо абстрактно; нещо, което се случваше на някой друг — вероятно на Тон Чу, който се бе заселил в кожата му. Но сега знаеше — беше си той. Никой друг не я бе завел там и не я беше вързал, за да я оперират. Онзи, който я беше гледал, докато я режеха и слагаха разни неща в главата й, беше той.

— Аз бях — каза на глас и се разтрепери. — Там вътре бях аз.

Седна, притегли краката си под себе си, после поклати невярващо глава. Ала трябваше да повярва. Всичко беше твърде реално — твърде лично — за да не му повярва.

Преглътна тежко. Дрейк го беше предупредил. Дрейк му беше казал, че ще стане така. Първия ден — нищо, на следващия ден светът беше съвсем различен; сякаш някой си прави някакви мрачни гадни номера със зрението ти и те кара да не виждаш нищо освен смърт. Е, Дрейк беше прав. Сега и той го виждаше. Смърт. Навсякъде — смърт. И той беше неин слуга.

На вратата се почука.

— Върви си!

Чукането се повтори. После се чу глас:

— Тон Чу? Добре ли си?

Обърна се и легна с лице към стената.

— Върви си…

* * *

Юе Хао никога не беше тичала толкова бързо, нито пък бе изпитвала такава уплаха. Докато тичаше, сякаш успяваше да уравновеси вътре в себе си двата страха — страхът от онова, което беше останало зад гърба й, уравновесяваше страха от тъмнината, сред която тичаше. Инстинктът я водеше към Града. Дори и в тъмното различаваше масивния му силует на хоризонта, който засенчваше поръсения със светлинки кадифен фон.

Беше по-студено, отколкото изобщо си беше представяла. И по-тъмно. Докато тичаше, хленчеше и не смееше да се огледа назад. Когато първите утринни лъчи осветиха небето зад нея, тя изкачваше един полегат склон. Беше забавила крачка, ала още се боеше да спре и да си почине. Можеха да открият отсъствието й всеки момент. И щяха да хукнат подире й.

Щом светлината се усили, тя забави крачка, после спря и се обърна назад. Известно време стоя там със зяпнала уста. След това, когато студът и оголената откритост на мястото се стовариха върху й, тялото й се разтресе. Трети, нов страх, далеч по-голям от всичко, изпитвано досега, я накара да отстъпи назад.

Целият далечен хоризонт пламтеше. Докато гледаше, слънцето се издигна в небето — толкова огромно, толкова заплашително, че й секна дъхът. Ужасена му обърна гръб и после, в първите утринни лъчи, забеляза какво се извисява пред нея.

Отначало земята се издигаше бавно, осеяна със скали. После сякаш ставаше все по-странна и накрая — така изведнъж, че я плашеше колкото всичко останало, видяно досега — завършваше в плътен, задушаващ бял воал. Погледна още по-нагоре… Не, не воал — стена. Твърда бяла стена, която изглеждаше мека, почти безплътна. Отново се разтрепери — не разбираше. Дълбоко вкорененият първичен страх от подобни неща я накара да се свие. Ала очите й продължаваха да се насочват все по-нагоре, докато най-накрая, над горния край тя видя силуета, към който беше тичала цяла нощ. Градът…

Отново усети, че нещо не е наред. Формата му й се струваше… Каква? Ръцете й правеха странни дребни, отсечени движения; коленете й се огънаха. Тя заскърца със зъби и се опита да накара ума си да заработи, да възтържествува над тъмния безсъзнателен страх, който я заливаше вълна след вълна. За миг сякаш успя да дойде на себе си.

Какво не беше наред? Какво, в името на всички богове?

И тогава разбра. Формата му — това не беше наред. Грубата му, назъбена, неравна форма. Докато… Отново зяпна. Но ако не беше Градът… то какво беше тогава, по дяволите?

Остана така още миг, като се олюляваше между два импулса, след това колебливо, като поглеждаше през рамо нарастващия огнен кръг, се втурна отново да бяха. И докато бягаше — а тъмният образ на слънчевия полукръг танцуваше пред очите й, — стената от мъгла се спусна да я посрещне.

* * *

Точно се зазоряваше, когато двата крайцера излетяха от площадката и се отправиха на северозапад, към планината. Чен беше във втората машина, а Дрейк до него управляваше. На китката на Чен, съвсем малко по-голямо от стандартните комсети на силите за сигурност, беше прикрепено устройството за проследяване. Погледна го, после се втренчи навън през предното стъкло. Тревистата равнина се изнизваше на около петдесет чи под него.

— Ще я убием, нали?

Дрейк го погледна.

— Тя вече беше мъртва, когато дойде тук. Запомни го.

Чен поклати глава.

— Това са само думи. Не, питах те дали ние ще я убием. Ние. Лично.

— Един вид.

Чен погледна ръцете си.

— Не. Не „един вид“. Това става наистина. Ние ще я убием. Опитвах се да не мисля за това, но не мога. Струва ми се, че… — поклати глава. — Просто има дни, в които не мога да повярвам, че аз върша всичките тези неща. Аз съм добър човек. Или поне така си мислех.

Дрейк не каза нищо, прегърбен над контролното табло, все едно се съсредоточаваше, но Чен го виждаше, че мисли, че предъвква казаното от него.

— Е? — обади се Чен.

— Ами сега кацаме, вършим си работата, връщаме се. Това е.

Чен отново се вгледа продължително в Дрейк — не беше сигурен дори какво точно търси в него. Но каквото и да беше, го нямаше. Погледна малкото екранче. Под централното стъпало имаше две копчета. Бяха доста безобидни на вид, но не беше сигурен. Само Дрейк знаеше за какво служат.

Извърна се и прехапа език. Може би беше най-добре да гледа на всичко това като Дрейк. Като поредната работа, която трябва да бъде свършена. Но безпокойството му не утихна и докато планината ставаше все по-огромна там, пред предното стъкло, заедно с нея нарастваше и чувството му за нереалност.

Всичко това беше толкова безлично. Сякаш следяха нещо неодушевено — някаква друга машина, която можеше да бяга. Но Чен бе видял жената отблизо; бе я погледнал в очите и се бе взирал в лицето й, докато Дебренцени оперираше. Беше видял колко е уязвима.

И колко силно е човешкото в нея…

* * *

Беше включил нагревателя на костюма и беше спуснал визьора, ала въпреки това краката му бяха ледени, а бузите — замръзнали. Сега от планината вееше студен вятър и разкъсваше мъглата на места, ала общо взето тя си оставаше плътна, сякаш зрението му не беше наред.

В шлема му се разнесе слабо жужене, след това се чу глас:

— Тука се вдига. Сега виждаме цялата планина чак до върха.

Чен погледна нагоре към хълма, като че ли се опитваше да проникне с поглед отвъд гъстата мъгла, после отново погледна към Дрейк.

— Ами сега?

Дрейк кимна разсеяно, след което каза в микрофона си:

— Движете се в граница от сто чи. Като че ли е спряла. Густафсон, ти тръгваш на север от нея. Палмър, заобиколи от изток. Ние с Тон Чу поемаме другите точки. По този начин я обкръжаваме отвсякъде.

Дрейк се обърна и погледна към планината.

— Добре. Дай да го изпробваме това нещо както трябва.

Чен заговори зад гърба на Дрейк:

— Следачът трябва да е вграден в дисплея на визьора. Когато се катериш, това нещо е уязвимо. Пък и неудобно.

— Прав си — отговори Дрейк и започна да се изкачва. — Голяма досада. Трябва да го направят част от стандартното оборудване за глава на силите за сигурност с директно компютърно управление от разстояние.

— Искаш да кажеш, да сложат и на стражите жици в главите?

Дрейк спря. Мъглата обви фигурата му.

— Защо не? Така координаторът може да е на разстояние, извън обсега на опасността. И екипът ще е по-малко уязвим. Беглецът не би могъл да се добере до главата, до мозъка на операцията. Има смисъл, не смяташ ли?

Някъде по средата на пътя Дрейк спря и посочи:

— Ей там. Продължавай да вървиш, докато не стигнеш на юг от нея. Тогава спри и чакай. Ще ти кажа какво да направиш.

Чен тръгна бавно по трудния терен, после спря — екранът му сочеше, че се намира точно на юг от следата, приблизително на сто чи по-надолу. Даде сигнал и зачака, докато другите потвърдят, че са по местата си. Мъглата се беше разсеяла там, където беше застанал, и той виждаше и Густафсон, и Палмър. От бегълката нямаше и следа.

Гласът на Дрейк прозвуча в ушите му:

— Бъди готов всеки момент. Започваме от тебе.

Чен зачака, докато мъглата бавно изтъняваше около него. След това съвсем изведнъж планината надвисна над него — върховете близнаци Кебо и Мауензи бяха бели на фона на яркосиньото небе. Разтрепери се, загледа се нагоре и забеляза и другите на склона.

— Виждам те — обади се Дрейк, преди да успее да си върне дар-слово. — Добре. Сега се изкачи малко по-нагоре по хълма. Ще я обкръжим на около петдесет чи. Палмър, Густафсон, направете и вие същото.

Чен бавно тръгна напред — усещаше как и другите се приближават. Пред него се извисяваше стръмен перваз от гола земя. Щом го приближи, ги загуби от поглед — първо Дрейк, после — и другите двама.

— Ще трябва да се изкача горе — обади се той в микрофона. — Оттук не виждам нищичко!

Изкатери се и застана на равното над перваза, където започваше да расте гъста трева. Сега се намираше само на двайсет чи от сигнала на следача. Останалите си стояха на петдесет чи и го наблюдаваха.

— Къде е? — попита той, този път по-тихо.

— Точно където следачът показва, че е — обади се Дрейк в ухото му. — В тази вдлъбнатина точно пред тебе.

Беше я видял вече, но му се стори твърде плитка, за да може жена да се скрие в нея.

— Палмър? — пак беше Дрейк. Чен се заслуша. — Искам да провериш с ръчното устройство сигнала за лявата ръка. Обърни я бавно наляво.

Чен изчака, вперил поглед в плитката яма пред себе си. Като че ли не се случи нищо.

— Добре — обади се Дрейк. — А сега ти, Густафсон. Натисни и двете копчета едновременно. Натисни ги здраво за около двайсет секунди. Става ли?

Този път от вдлъбнатината се чу шум. Тихо стенание, което ставаше все по-силно с всяка изминала секунда. След това рязко секна. Чен трепна.

— Какво беше това?

— Просто проверка — отговори Дрейк. — Всеки наш сигнал е двупосочен. Те препредават, но имат и втора функция. Този на Палмър прекратява всякаква моторна активност в мозъчната кора. Този на Густафсон работи в така наречената „врата на болката“ — стимулира нервите в основата на мозъка.

— Ами твоят? — попита Чен. Чуваше дишането на другите по връзката.

— Моят е най-финият. Аз мога да говоря с нашата бегълка. Да говоря направо в главата й.

Линията замлъкна. От ямата отпред се чу хленчене от чист страх. После Дрейк пак се обади:

— Добре. Можете да преместете сигнала отново на начална позиция. Нашата бегълка е готова да излезе.

Зачакаха напрегнато, а след това от плитката яма се подаде глава. Жената се измъкна уморено — личеше си, че я болеше — от дълбоката дупка. Щом главата й се показа, тя погледна право към Чен. Известно време остана на място, като се олюляваше, после се строполи долу и седна на земята. Болката и умората бяха набраздили опустошеното й лице. Изглеждаше разбита и изтощена. Ръцете и краката й бяха целите в контузии и кървящи рани.

Дрейк сигурно пак й беше казал нещо, защото тя подскочи на място, огледа се и го видя. След това отново се огледа и забеляза и другите. Главата й се отпусна надолу и известно време тя просто седеше там с отпуснати ръце и дишаше тежко.

— Добре — обади се Дрейк. — Да свършваме.

Чен се обърна и погледна към Дрейк. Осветен от слънчевите лъчи, вече ослепителни, той изглеждаше като студена, чужда фигура. Костюмът му, както и на всички останали, не отразяваше светлината. Само визьорът проблясваше заплашително. Точно сега се приближаваше. На двайсет чи от жената спря. Чен наблюдаваше как Дрейк накара Палмър отново да изпробва сигнала си. Щом сигналът се изключи, жената се килна нелепо на една страна. После, само след секунди, тя отново се изправи и се огледа — чудеше се какво ли е станало с нея. След това беше ред на Густафсон. Чен видя как лицето й се напрегна, как стисна зъби и цялото й тяло се изви в дъга, а краката й заритаха от ужасни болки.

Когато тя отново се надигна, се виждаше как лицето й се криви от тикове. Нещо в нея се беше пречупило. Когато го погледна, очите й сякаш бяха празни.

Погледна към Дрейк отвратен, но Дрейк пак й говореше. Чен виждаше как мърдат устните му, после отново погледна към жената и видя как тя се опитва да запуши с длани ушите си, а на лицето й е изписан чист ужас.

Бавно, болезнено тя се изправи и забила поглед в Чен, се прехвърли през перваза и тръгна към него. Сега почти подскачаше — колчем докоснеше с наранения си крак земята, лицето й се кривеше от болка. Ала продължаваше да върви.

Той понечи да отстъпи, но гласът на Дрейк изведнъж прокънтя в ушите му по индивидуалния канал:

— Просто натисни и задръж лявото копче и докосни дясното.

Тя се беше приближила вече на не повече от два човешки боя от него и протягаше ръце. Погледна малкия екран, после натисна копчето и докосна другото.

Мек, мокър звук на експлозия изпълни въздуха. Сякаш някой беше стрелял с пушка отвътре в огромен плот. А там, където беше стигнал сигналът, вече нямаше нищо.

Вдигна очи. Тялото вече падаше — раменете и гърдите бяха разкъсани от експлозията, която бе отнесла главата. Извърна се — гадеше му се, ала вонята на изгорена плът изпълваше ноздрите му, а кървави парчета от разкъсаната й плът се бяха пръснали по целия му костюм и по визьора. Препъна се и едва не се затъркаля надолу по стръмния гол склон, но се задържа за ръба. Залитна, за да запази равновесие, като отново и отново си повтаряше, че не му се гади.

След малко се обърна, плъзна поглед по трупа и погледна Дрейк в очите.

— Копеле гадно… защо тя идваше към мене? Какво й каза?

Дрейк свали шлема си и го хвърли на земята.

— Казах й, че ще й помогнеш — отговори той и студено се разсмя. — И ти й помогна. Помогна й и още как!