Дейвид Уингроув
Бялата планина (16)

Глава 6
Чен Йен

Купичката за ча, счупена, се беше катурнала на една страна, а съдържанието й бе разплискано по пода. Туан Ти Фо бе коленичил до нея с гръб към вратата и с лице към момчето.

— Yn-mes a forth, cothwas! — изръмжа момчето. Гласът идваше от дълбините на гърлото му. — Yn-mes a forth!

Туан Ти Фо усети как всички косми по врата му настръхват. Момчето се бе изправило на четири крака, лицето му беше грозно и противно — чертите му бяха изкривени от гняв, брадичката — агресивно издадена напред, кръглите му черни очи — изпълнени с животинска заплаха. Тялото му леко трепкаше ту насам, ту натам, преценявайки как ще откликне Туан Ти Фо. Ниско ръмжене излизаше от гърлото му.

За трети път момчето се опитваше да мине покрай него и също както и преди изглеждаше изненадано от бързината на стареца; шокирано, че накъдето и да мръднеше, Туан Ти Фо му преграждаше пътя.

Старецът се олюля леко на пети, после, щом момчето се метна наляво, без усилия се придвижи и леко го блъсна назад, като използва съвсем малко сила, за да постигне целта си. Момчето се дръпна, хълцайки от яд, след това се обърна и пак се хвърли като куче към гърлото на Туан.

Този път се наложи да се бори с момчето. Да го удари, да се дръпне и да го обезкуражи с ритник в стомаха. Дори и когато момчето падна по гръб, борейки се да си поеме дъх, онази странна трансформация го овладя отново. Пред погледа на Туан Ти Фо грубостта на чертите му избледня и те станаха меки, човешки.

— Добре дошъл, Лагасек — каза той и си пое продължителен, треперлив дъх. Колко ли щеше да трае? Огледа се, забеляза счупената купичка, разлетия ча и поклати глава. Трябваше да връзва момчето, докато спи, защото след време и той трябваше да поспи. Не можеше да се варди вечно от тоя „Гведер“.

Приближи се и приклекна над момчето. Сега то беше мирно, лицето му — почти ангелски невинно. Но отдолу? Туан Ти Фо присви очи замислен и започна да говори — тихо, нежно, сякаш думаше на себе си:

— Погледни се, дете. Сега изглеждаш толкова мило. Толкова невинно. Но добро ли си, зло ли си? Дали те управлява Гведер или Лагасек? И кой от двамата те е довел тук, в моя дом?

Усмихна се и стана, донесе малка кърпа, за да забърше ча, четка, за да събере парченцата порцелан. После продължи да говори — оставяше гласа си да се усилва и отслабва като течащ поток и да приспива спящото дете:

— Као Цу е вярвал, че всеки човек при раждането си е като върба, а справедливостта — като купа. За да стане човек справедлив, значи той трябва да бъде отсечен и оформен, както от върбово дърво се прави купа. Най-първичните инстинкти — желанието за храна и секс — според него са всичко, което се съдържа в неоформения човек, а човешката природа е също толкова безразлична на доброто и злото, колкото свободно течащата вода — към формата, която изпълва.

Обърна се и погледна към детето — видя как гърдите му се повдигат и отпускат леко, сякаш успокоени от гласа му. Усмихна се, обърна се и започна да попива мокрото петно.

— Мен Ву, разбира се, не се съгласил. Според него ако казаното от Као Цу било вярно, то да станеш справедлив би било насилие над човешката природа — всъщност би било бедствие. Но аз си имам собствени причини да не съм съгласен с Као Цу. Ако беше така — ако човешката природа беше такава, каквато твърди Као Цу — тогава защо при лоши обстоятелства идва добро? И защо доброто поражда зло? — той се засмя тихо. — Някои хора са водни капки и върбови издънки, така е, но не всички. Защото има такива, които определят собствената си форма, вземат сами решения и простото им съществуване доказва, че твърдението на Као Цу е погрешно.

Приключи с бърсането, отнесе кърпата до легена в ъгъла и я пусна вътре. Върна се, отдели двата големи чирепа от купата настрани и започна да събира на купчинка малките парченца порцелан.

— Разбира се, има и друго обяснение. Казват, че скоро след като земята се отделила от небето, Ну Куа създала човеците. Излиза, че е създала първите хора, мачкайки и слепвайки жълта глина. Дълго се трудила и много внимателно оформяла и моделирала мъничките човешки тела, но после се уморила. Работата й оставяла твърде малко време за самата нея и тя решила да опрости задачата. Взела едно дълго въже, прокарала го насам-натам из калта, струпала я на купчинки и я превърнала в хора. Но това били груби, зле оформени същества в сравнение с предишните. Ето защо се твърди, че богатите и благородните са потомци на съществата, създадени преди Ну Куа да се умори — хората от жълта глина — а бедните с нисък произход са потомците на онези, създадените с помощта на въжето — хората от кал.

Той се разсмя тихо, отново вдигна поглед и забеляза колко спокойно беше момчето.

— Но пък тогава, както се казва в Тиен Вен, Ну Куа е имала тяло. Кой го е оформил и моделирал?

Обърна се, взе кутията от тънка хартия, в която бе притиснал калъпа ча, остави я долу, събра в нея парчетата, след това прибра вътре и двата най-големи чирепа.

— Ах, да, но ние живеем в един полудял свят. Купата на справедливостта отдавна е разклатена — когато Цао Чун е построил този Град. На отделните хора им остава да намерят начин — да създадат малки островчета от разум сред бурен океан — той се огледа. — Това тук е такъв остров.

Или беше преди. Преди детето да дойде. Преди купата да се счупи и покоят му да бъде нарушен.

Туан Ти Фо затвори очи за миг — търсеше дълбоко вътре в себе си онзи вътрешен покой. Устните му занареждаха чен йен — „верните думи“ — на мантрата. С леко потръпване той отстрани от себе си стегнатия възел на напрежението, след това отново вдигна поглед. В ъгълчетата на устните му играеше едва забележима усмивка.

— Храна — каза тихо. — Това ти трябва на тебе. Нещо специално.

Изправи се, приближи се до малката фурничка, вградена в отсрещната стена, и я запали. Взе една купа, напълни я донякъде с вода от буркана и я постави вътре.

Обърна се и огледа простата подредба на стаята си.

— Хаос. Светът върви към хаос, момчето ми, и нито ти, нито аз можем да го спрем — усмихна се тъжно, взе легена и го отнесе до вратата. Щеше да го изхвърли по-късно, след като нахрани детето.

Момчето се беше обърнало настрани, леко докосваше шията си с пръстите на едната си ръка. Туан Ти Фо се усмихна, взе едно одеяло и зави момчето.

Приклекна и се загледа в него.

— Знаеш ли, Чу са вярвали, че земята и небето някога са били неразривно преплетени в състояние на неопределен хаос, като кокоше яйце. Това състояние са наричали хун тун. Хун тун…

Кимна, върна се при фурната, взе един буркан от полицата на стената и изпразни съдържанието му до половината върху дъската до фурната. Мъничките, подобни на тръбички кнедли така, несготвени, приличаха на бледи, мокри, неоформени същества. Потомци на хората от кал. Усмихна се и поклати глава. Хун тун, така се наричаха. Сам ги беше направил от онези неща, които момичето, Мари, му беше донесло последния път. Пълнежът вътре в тънките тестени черупки, разбира се, беше соя, а не месо, но той бе поискал така. Не смяташе, че е редно да се яде плът. Това не беше Пътят.

Щом водата завря, той пусна кнедлите в купата и ги разбърка леко, преди да ги остави да се варят. Сложи вътре билки, изпратени му от негови приятели в Плантациите, и други специални неща. Наведе се, помириса леко сместа и кимна. Точно това му трябваше на детето. Щеше да го успокои и да му възвърне силата.

Онази безценна сила, която „Гведер“ беше прахосал така неразумно.

Извърна се — очакваше да види, че детето се е надигнало и лицето му пак е изкривено в озъбена гримаса, но то продължаваше да спи.

Обърна се и се зае с приготвянето на храната. Щом кнедлите се свариха, изля половината от бульона в глинена купа и я отнесе при момчето.

Остави купата на пода, после внимателно вдигна момчето и го нагласи в полуседнало положение. Момчето се размърда, опита се да се бори, след това се отпусна. Туан Ти Фо загреба с лъжицата, допря я до устните на момчето и леко я наклони.

— Ето, дете. Поднасям ти самото небе.

Момчето пое глътка топъл бульон, после леко извърна глава. Туан Ти Фо настоя — не отлепяше лъжицата от устата му и му наливаше глътка След глътка, докато най-накрая устата на детето започна да се отваря широко за всяка нова лъжица.

Най-накрая купата се изпразни. Туан Ти Фо се усмихна, притисна момчето към себе си и отново осъзна колко безплътно му се струва то. Сякаш е направено от нещо по-фино от костите и плътта; по-фино от жълтата глина. И отново се зачуди защо ли се е появило в съня му. Какво ли означаваше това? Защото трябваше да значи нещо.

Придърпа една възглавница, отпусна главата на момчето и го зави с одеялото.

— Може би ти ще ми кажеш, а? Като се събудиш. Тоест, ако онзи странен език не е единственият, който говориш.

Върна се при фурната, изсипа остатъка от хун тун в купата, изсърба го бързо, после изнесе купите и легена навън, заключи вратата зад себе си и се запъти към умивалнята в края на коридора. Не му отне много време, ала той бързаше — не искаше твърде дълго да оставя детето само. А когато се върна, отвори вратата много внимателно — да не би „Гведер“ да се промъкне покрай него. Но момчето продължаваше да спи.

Туан Ти Фо приседна на колене и се загледа в него. Разбра, че щяха да минат цели часове, докато се събуди, стана, донесе комплекта си за уей чи, разгъна платнената „дъска“ на пода и постави купичките от двете й страни — белите камъчета отляво и черните — отдясно. Известно време потъна в играта — цялото му същество се беше събрало във формите, които камъчетата образуваха върху дъската, докато накрая започна да му се струва, че дъската е великото Тао, а той — камъчетата.

Някога беше Първата ръка на цяло Чун Куо, майстор на майсторите и осемкратен победител в големия годишен шампионат, който се провеждаше в Сучжоу. Но това беше преди трийсет, не, преди почти четирийсет години. Тогава, когато все още се тревожеше за света.

Вдигна поглед от дъската и осъзна, че съсредоточеността му е нарушена. Засмя се — един цитат от Чун И му беше дошъл наум:

„Във вселената всичко си има противоположност: където има Ин, има и Ян. Където има добро, там има и зло.“

Ами в момчето? Пое си дълбоко въздух и го погледна. Гведер и Лагасек. Ин и Ян. Както във всички хора. Но в него Тао воюваше със самото себе си. Ин и Ян не се допълваха, а враждуваха. В този смисъл това дете беше като света на Чун Куо. И тук равновесието беше нарушено. Да, също като момчето и Чун Куо беше единство, което воюваше само със себе си.

Но тази мисъл му донесе и прозрение. Също както някой си играеше с този свят, така беше и с това дете. Нещо се беше случило, то го беше разцепило на две и го бе накарало да се бори със себе си. Беше загубило единството си.

Или някой му го бе отнел.

Туан Ти Фо бавно разчисти дъската — беше се притеснил за момчето. И все пак може би тъкмо това беше неговата роля — да направи момчето отново цяло, да помири животинското в него с човешкото. Защото какво е човек без равновесие?

— Нищо — отвърна той тихо сам на себе си. — Или по-зле от нищо.

Започна отново, докато формите в бяло и черно бавно изпълваха дъската, докато разбра, че вече няма камъни за игра, нищо не му оставаше за печелене или губене.

Туан Ти Фо вдигна поглед. Момчето се беше надигнало и го гледаше, тъмните му, прекалено големи очи се чудеха на наредените по кърпата фигури.

Погледна надолу, без да казва нищо, после разчисти дъската и започна нова игра. Съзнаваше, че сега момчето го гледа, бавно се придърпва все по-наблизо, докато камъчетата отново се подреждат и изпълват дъската.

Отново постави последния камък — нямаше какво повече да се печели или губи. Вдигна поглед. Момчето седеше на една ръка разстояние от него и разглеждаше черно-белите фигури с яростна напрегнатост, сякаш се мъчеше да схване някакъв смисъл в тях.

Разчисти дъската и тъкмо смяташе да започне нова игра, когато ръката на момчето се протегна и взе едно бяло камъче от купичката вляво. Туан Ти Фо понечи да го поправи — да го накара да вземе едно от черните, — но момчето не отстъпи. Постави едно камъче в най-близкия до себе си десен ъгъл. В цу — север.

Играеха бавно в началото, после — по-бързо — Туан Ти Фо не се държеше снизходително с момчето, наказваше го за всяка направена от него грешка. И все пак, когато понечи да вземе редица камъчета, които бе обградил на дъската, момчето постави длан върху дланта на Туан, повдигна я така, че да може да разгледа позицията, набърчило чело, сякаш се опитваше да схване къде точно е сбъркало. Едва тогава вдигна ръката му обратно — знак, че Туан Ти Фо може да вземе камъчетата.

Следващата игра беше по-трудна. Момчето не повтори нито една от простите грешки, които бе допуснало първия път. Този път на Туан Ти Фо му се наложи доста да се поизпоти, докато го победи. Облегна се назад, присви очи и се втренчи в момчето, учуден от добрата му игра.

— Така — каза той. — Значи можеш да играеш.

Момчето го погледна ококорено, след това поклати глава. Не, помисли си Туан, не беше възможно. Трябва да си играл и преди.

Разчисти дъската, облегна се назад и зачака — усети, че почти не помръдва, сякаш нещо странно — нещо съвсем извън обичайното — ще се случи ей сега.

Този път момчето постави камъка в юг, шанг, само на една педя от коляното на Туан Ти Фо. Това беше стандартен първи ход — ход, който нямаше съществено значение за крайния изход — но момчето го бе направило като предизвикателство. Час по-късно Туан Ти Фо знаеше, че е победен. За първи път от повече от четирийсет години насам някой го бе посрамил в играта, която смяташе за своя.

Облегна се назад. Дишаше дълбоко, възхищаваше се на изяществото на подредените от момчето фигури, спомняше си смайващата оригиналност на стратегиите му — сякаш то току-що бе измислило играта отново. После се поклони ниско и почти опря чело о дъската.

Момчето се втренчи в него, след това му върна поклона.

Значи в крайна сметка си човек — помисли си Туан Ти Фо, клатейки глава — жестът го беше развеселил. — И сега съм сигурен, че боговете са те изпратили — той се разсмя. — Кой знае? Може би ти дори си един от тях.

Момчето седеше, кръстосало крака, съвсем неподвижно, вперило поглед в Туан Ти Фо — беше присвило очи, сякаш се опитваше да проумее защо старецът се усмихва.

Туан Ти Фо се наведе, започна да разчиства дъската и тогава на вратата се почука. Небрежно почукване — той веднага позна, че е Мари.

Видя как момчето застина, как лицето му се скова от страх и посегна да го хване за ръката.

— Няма нищо… — прошепна той. — Ето там! — посочи одеялото. — Мушни се там, момче, и си стой скрит. Ще ги отпратя.

* * *

Мари чу шум зад себе си и се обърна, после на устните й цъфна усмивка и тя се поклони на двамата минаващи по коридора възрастни господа. Обърна се и се намръщи. Къде беше той? Не му беше навик да се бави.

Мари Енге беше висока, хубава жена, наближаваща трийсетте, с физическо присъствие, което повечето мъже намираха за заплашително. Те предпочитаха по-крехки, по-слаби жени. И това впечатление за физическа сила не беше измамно. Тя беше силна жена, владееше изкуството на самоотбраната, но това не означаваше, че й липсва женски чар. Ако я погледнеше по-внимателно, човек забелязваше и по-меката страна от природата й: в изящния орнамент на цветчета по ръба на туниката й; в наниза перли и розови мъниста на китката й; в пеперудената панделка на иначе по мъжки сплетената й плитка.

Изчака още малко и почука пак — този път по-твърдо, по-настоятелно.

— Туан Ти Фо? Там ли сте? Аз съм, Мари. Дойдох да изиграем една игра.

Чу тътрене на крака отвътре и въздъхна с облекчение. За миг си беше помислила, че може да е болен. Дръпна се назад и зачака вратата да се отвори, но тя си оставаше здраво затворена.

— Туан Ти Фо?

Сега в гласа й едва-едва се долавяше загриженост. Пристъпи напред и точно понечи да долепи ухо до вратата, когато тя леко се отвори.

— Какво има? — старецът я гледаше почти подозрително.

— Аз съм, ши Туан. Не си ли спомняте? Имахме уговорка да играем.

— А… — той отвори вратата още малко и в същото време пристъпи напред така, че да й попречи да надникне в стаята. — Прости ми, Мари, току-що се събудих. Не спах добре и…

— Не сте болен, нали? — загрижено го прекъсна тя:

— Не… — той се усмихна и се поклони. — Както и да е, наистина съм много уморен. Така че би ли ме извинила — само този път?

Тя се поколеба, после му върна поклона.

— Разбира се, ши Туан. Може би утре?

Той леко килна глава, след това кимна.

Може би…

След като вратата пред нея се затвори, тя отстъпи назад, после се обърна. Но едва бе изминала няколко крачки и я обхвана чувството, че става нещо странно или нередно. Никога досега той не беше говорил за безсънни нощи; нито пък, доколкото знаеше, някога се бе оплаквал от каквато и да било болест. Нещо повече, не познаваше по-жилав и пъргав дядка. Нито пък някога преди я беше отпращал. Намръщи се, след това отново се обърна и се отдалечи бавно, неохотно.

За миг се поколеба — не знаеше какво да прави, после си кимна и забърза. Щеше да отиде направо в „Драконовият облак“. Да говори със Сан Чен дали не би поработил един час допълнително вместо нея и щеше да си тръгне по-рано. Да. А после щеше да се върне тук. За всеки случай — старецът можеше и да се нуждае от нея.

* * *

„Драконовият облак“ изпълваше единия край на главната и се издигаше над пазара, който се простираше под темелите му. Беше голяма сграда в традиционен стил, със стръмен покрив с червени плочки, петте му етажа не бяха оградени със стени, а открити и всяко ниво беше свързано с другите с широки, имитиращи дърво стълбища. Навсякъде имаше зеленина — в купи, по паравани, висяща от откритите балюстради — чайната приличаше на избуяла градина. Сервитьори, облечени в бледосиньо — мъже и жени, хан и хун мао — се щураха между нивата и разнасяха големи табли, пълни с фини керамични съдове; купите и гърнетата бяха чисто бели, лакирани и със син белег. Из цялата чайна на стратегически места зад тезгяси седяха майсторите на ча, специалистите по ча шу, изкуството на чая, и приготвяха специалните смеси.

„Драконовият облак“ побираше до пет хиляди души. Повече от достатъчно, би си помислил човек, за околните нива. Въпреки това, когато стигнаха там, беше претъпкано — нямаше и една свободна маса. Чен се огледа и погледна към Кар.

— Да вървим някъде другаде, Грегор. Цял час ще мине, докато се доберем до маса.

Кар се обърна и кимна на един от сервитьорите. Чен забеляза как човекът притича, като предпазливо поглеждаше Кар от горе до долу, сякаш се мъчеше да прецени какви проблеми би могъл да му създаде. Зад него на тезгяха неколцина други сервитьори, предимно хан, се обърнаха и го проследиха с очи.

Чен наблюдаваше; видя как Кар притисна нещо в дланта на сервитьора; забеляза как човекът погледна надолу, после — отново нагоре, опулил очи. Кар измърмори нещо, след това притисна втора малка бучка в дланта на келнера. Този път сервитьорът се поклони. Обърна се и махна на още двама да дойдат, после притича и им прошепна нещо.

След малко сервитьорът се върна, целият — поклони и усмивки, и ги поведе два етажа по-нагоре към маса в центъра на чайната. Докато минаваха между масичките, към тях се завтече възрастен хан, поклони се и се усмихна.

Чен се наведе към Кар и му прошепна:

— Купил си масата, така ли?

Кар се усмихна и върна поклона на възрастния господин, преди да позволи на един от сервитьорите да го настани. Щом и Чен седна срещу него, отговори:

— Чувал съм, че „Драконовият облак“ е културният център на тези нива. Място, където идва всеки, който представлява нещо. Ако някъде можем да чуем нещо за момчето, то ще е тук. Разбра ли ме?

— А… — Чен се усмихна, след това се облегна назад и се отпусна. Кар не беше такъв — не използваше толкова грубо привилегиите си — и за известно време поведението му го беше притеснило.

— Освен това — добави Кар и пое менюто, което сервитьорът му подаде, — съм чувал, че „Драконовият облак“ е чайна на чайните. Славата й се носи надлъж и нашир — дори към небесата.

Последното беше казано на по-висок глас — явно за удоволствие на сервитьорите. Онзи, който пръв се бе разбрал с Кар, се поклони леко в отговор.

— Ако чун цу желаят нещо… по-специално?

Кар се облегна назад. Дори и седнал, той беше почти с една глава по-висок от мъжа хан.

— Случайно да имате хсян пиен?

Сервитьорът се наведе още по-ниско и на лицето му цъфна радостна усмивка.

— Това е специалитетът на „Драконовия облак“, чун цу. Какъв вид хсян пиен ще желаете?

Кар погледна към приятеля си.

— Имаш ли някакви специални предпочитания, Као Чен?

Чен разгледа менюто, като се опитваше да намери сред стотиците екзотични запарки нещо, което да му звучи познато. После вдигна поглед и сви рамене.

— Не знам. Май най-добре да взема каквото и ти.

Кар се замисли, след това извърна глава и погледна към сервитьора.

— Имате ли чин ча с лотосов аромат?

— Разбира се, господарю. Вероятно ще желаете пао юн?

Кар кимна.

— Облак със скъпоценни камъни би било прекрасно.

Човекът се поклони, все така забил поглед в земята, и прибра менютата.

— Момичето ей сега ще донесе ча и хапки. Ще отнеме само минутки, чун цу — той отново се поклони и заотстъпва назад.

Чен изчака човека да си отиде, след това се наведе и прошепна:

— Какво, в името на всички богове, е хсян пиен?

Кар се усмихна и се отпусна за първи път от почти дванайсет часа насам.

— Хсян пиен е ча от цветя. А чин ча е зелен, неферментирал ча. Онзи, който ще пием ние, го слагат в мънички муселинови торбички за една нощ заедно с венчелистчетата на лотос, откъснати току-що — той се разсмя. — Не си ли чел Шен Фу, Чен?

Чен също се разсмя и поклати глава.

— Нямам време за това, приятелю. С тия три деца едва ми остава време да се изсера, та да чета ли?

Кар се засмя, после го загледа. Протегна ръка и леко го докосна по лакътя.

— Може и така да е, Као Чен, но човек трябва да чете. Някой път ще ти дам Шен Фу. Книгата му „Шест летописа на един плаващ живот“. Живял е преди четири века, преди да построят великия Град. Било е съвсем друга ера, казвам ти, Чен. По-груба, ала в някои отношения по-добра от нашата. Въпреки това някои неща си остават неизменни. Човешката природа, например.

Чен леко наклони глава. Така си беше. Огледа се, наслаждавайки се на странното спокойствие на това място. Всяка маса беше отделена от другите с параван от зеленина; въпреки това той можеше да вижда какво става по другите маси и по другите етажи. Обърна се и се огледа. Над най-близкия тезгях един огромен транспарант с портрета на бога на ча, Лу Ю, леко се ветрееше от повея на вентилаторите горе. Това беше образ, който дори и Чен позна — нали се ветрееше по същия начин над всяка чайна в Чун Куо.

— Откъде да започнем? — след малко попита Чен. — Искам да кажа, не можем да тръгнем по масите и да питаме, нали така?

Кар зяпаше почти разсеяно наоколо. Сега погледна към Чен.

— Не. Прав си, Чен. Трябва да се пипа меко. Тихичко. Ако стане нужда, цял ден ще висим тук, утре — също. Докато не чуем нещо накрая.

— Ами ако не чуем? — Чен поклати глава. — Освен това страшно мразя да вися и чакам. Защо просто не опразним цялата палуба и не я претърсим стая по стая?

Кар се усмихна.

— Смяташ, че идеята е добра, така ли, Чен? И каква причина ще им изтъкнем?

— Каква причина да им изтъкваме? Работим за танга, нали така?

Кар се приведе към него и сниши гласа си до шепот:

— Ами ако по нивата тръгнат слухове, че тангът е загубил нещо важно и би разчистил цяла палуба, за да го намери? Такъв слух със сигурност би си струвал, а? Не би ли стигнал до нечии уши, до които според нас е по-добре да не стига?

Чен отвори уста, после я затвори.

— Дори и да е така, все има нещо, което можем да направим?

Кар поклати глава.

— Следата е изстинала. Ако вземем сляпо да се лутаме насам-натам, това до нищо няма да доведе. Момчето е тук някъде. Знам, че е тук. Сега единственият начин е да чакаме. Да си клатим краката и да се вслушваме в лекия шепот по околните маси.

Чен се наведе напред — готвеше се да каже нещо, но премълча. Една сервитьорка — този път жена — се приближаваше към тяхната маса. Висока, руса хун мао. Погледна я, когато тя остави подноса на масата помежду им, след това се намръщи, щом забеляза как я беше зяпнал Кар.

— Вашият хсян пиен — тя се отдръпна леко назад с наведена глава. — Да ви налея ли, чун цу?

Кар се усмихна.

— Би ни било извънредно приятно.

Чайникът беше квадратен, с плетена дръжка от ракита; покрит с бял лак керамичен чайник със син кръгов орнамент, изрисуван от всички страни — стилизираният йероглиф за „дълъг живот“. До него имаше чун, купа за сервиране с капак, и две обикновени купички за ча. Жената пристъпи напред и наля в купичките току-що запарения ча, после сипа останалото в чун и го покри с капака.

Беше едра жена, ала движенията й бяха точни, почти деликатни. Докосваше купичките, сякаш бяха живи, а самият ча се изливаше изящно, почти музикално в купичките, без нито капка да се отдели или да се разлее навън.

Докато гледаше Кар, Чен забеляза някакво раздвижване по лицето на Кар; забеляза одобрителния поглед, който й хвърли.

— Благодаря — Кар се усмихна на жената. — Много е хубаво да ти сервира някой, толкова загрижен за изкуството.

Тя го погледна за първи път, след което сведе очи.

— Стараем се, колкото можем, чун цу.

— И тези купички… — продължи Кар, сякаш не му се искаше тя да си тръгне. — Рядко съм виждал такава елегантност, такава грациозна линия, такива изчистени цветове.

Тя се усмихна за първи път.

— Хубави са, нали? Често съм обяснявала колко е приятно да се сервира ча в такива купички. Те имат… ю я, нали?

Кар тихо се разсмя — личеше, че това определено му беше доставило удоволствие.

— Дълбока елегантност. Да… — той се облегна назад и я огледа по-внимателно. — Разбирате от това, фу джен…!

Тя отново сведе очи и бузите и вратът й леко поруменяха.

— Имах добър учител. Освен това… хсяо чие Енге, не фу джен. Не съм омъжена, нали разбирате?

Усмивката на Кар помръкна.

— О… простете — той се приведе леко напред. — Както и да е, благодаря ви пак, хсяо чие Енге. Както казах, много е приятно да ти сервира някой, който разбира така добре великото изкуство на ча шу.

Тя се поклони за последен път и се обърна. После, сякаш беше променила решението си, тя се обърна и се наведе към Кар.

— И ако не ви се струва, че много прибързвам, чун цу, можете да ме наричате Мари. По тези нива ме знаят така. Питайте за Мари. Всеки ще се сети.

Чен я проследи с поглед, докато си отиваше, след това се извърна и погледна към Кар. Едрият продължаваше да я гледа — зяпаше как тя изпълнява следващата поръчка.

— Ти май я харесваш, а, Грегор?

Кар го погледна почти неразбиращо, после се изсмя.

— Мисля, че си намерихме връзката, Чен. Какво ми каза тя? Всички ме познават. Значи и тя познава всички, нали така? — той вдигна вежди.

Чен се усмихваше.

— Не ми отговори на въпроса, Грегор. Харесваш я, нали?

Кар задържа погледа си върху него още малко, след което сви рамене и се извърна. Точно в този миг зад тях, до един тезгях за ча, настъпи някакво раздвижване.

Чен се обърна нататък. Там се бяха появили трима мъже хан, облечени в черна коприна, препасани с кървавочервени ленти през челата. Погледнаха Кар многозначително, после извърнаха глави.

— От Триадите — прошепна Чен. — Но какво правят толкова високо горе?

Кар поклати глава.

— Нещата се променят, Чен. През последните години те изграждаха мрежата си все по-нагоре и по-нагоре. Вълненията бяха тяхна работа.

— И така да е… — Чен поклати ядосано глава.

Кар протегна ръка и го стисна предупредително за лакътя.

— Спомни си защо сме тук. Не можем да си позволим да се забъркваме.

Единият от мъжете се разкрещя към онези зад тезгяха — поток от заплахи и псувни на куо ю — мандарин — а двамата се оглеждаха заплашително. Това си беше класически номер на Триадите — опит да изкарат от равновесие собствениците на „Драконовият облак“, преди онези да успеят да отреагират адекватно.

— Ще ми се да ги изкарам оттук с шутове — измърмори Чен.

Кар се усмихна.

— Забавничко би било, а? Но не сега. Може би след като намерим момчето. Ще открием кой стои зад това и ще ги посетим, става ли?

Чен се огледа и се усмихна.

— Би било добре.

— Междувременно… — Кар млъкна и се наведе напред. Очите му изведнъж се присвиха.

Чен се обърна и погледна нататък. Лидерът на онези тримата продължаваше да крещи, но сега псувните бяха насочени към жената насреща му. Чен се изправи и от устните му се откъсна вик, щом видя проблясъка на изваденото острие.

Този път Кар не се опита да го спре. По-точно скочи преди него и бързо се втурна напред между масичките.

Чен видя как ножът описа дъга във въздуха и усети как трепна. Но после главорезът от Триадите залитна назад, а ножът му се завъртя във въздуха, без да навреди на никого. Миг по-късно вторият се строполи долу с остър стон, стиснал топките си. Третият се обърна и понечи да побегне, но жената се метна върху му като тигрица, дръпна го за косата, а дланта й се вряза в гърдите му.

Чен скочи рязко и почти се сблъска с Кар, който беше застанал там с ръце на хълбоците, а огромният му гръден кош тежко се надигаше и спадаше. Той гледаше втренчено тримата проснати на пода гангстери.

Жената се обърна и за миг срещна погледа на Кар — очите й бяха разширени, цялото й тяло — напрегнато, сякаш се готвеше да отбие някоя нова заплаха. После се обърна, по нея премина едва забележима тръпка и тя остави колегите си да изнесат тримата.

Кар се поколеба, после забърза след нея. Настигна я от другата страна на чайната, в зоната, отделена с въжета, където допускаха само хора от персонала.

— Какво искаш?

Кар поклати глава.

— Това беше направо… поразително. Аз… — той сви рамене и разтвори длани. — Исках да ти помогна, но на тебе не ти беше нужна помощ, нали? — и неловко се разсмя. — Къде си се научила да се биеш така?

Тя отново го погледна почти засегнато — реакция на вече уталожващия се гняв. Забеляза, че ръцете й треперят леко, и си спомни усещането. Кимна и усети, че уважението му към нея все повече нараства.

— Досега не бях виждал жена да се бие така — пак подхвана той.

— Виж — сряза го тя, внезапно ядосана. — Ти какво точно искаш?

— Търся един човек — беше решил да й се довери; беше разбрал, че не я ръководи единствено личният интерес. — Племенникът ми. Нали разбираш, с него стана нещастен случай и той избяга. Не си спомня кой е, но знам, че е някъде тук. Дотук го проследих, но сега той изчезна.

Тя се взира дълго в него и накрая сви рамене.

— И това какво общо има с мене?

Той преглътна — съзнаваше, че хората го чуват; после продължи настоятелно:

— Просто може би би могла да ми помогнеш. Познаваш тези нива. Познаваш хората. Ако се случи нещо странно, ти ще разбереш, нали така?

Тя кимна неохотно.

— Предполагам.

— Ами добре тогава. Ще ми помогнеш, става ли? Той е син на покойния ми брат и означава много за мене. Аз…

Той сведе поглед, сякаш неспособен да продължи, и усети, че тя се приближава до него.

— Добре — съгласи се тихо и го докосна по ръката. — Ще ти помогна. Ще се ослушвам, може и да чуя нещо.

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Благодаря. Казвам се Кар. Грегор Кар.

Тя продължи да го гледа, после се усмихна.

— Ами… най-добре се връщай да пиеш ча, Грегор Кар. Хсян пиен е отвратителен на вкус, когато изстине.

* * *

Както и преди, старецът се забави, докато отвори, но този път тя беше готова. Когато вратата се открехна, тя пристъпи напред, сякаш очакваше да я пусне вътре, и започна да му разказва за инцидента в Драконовата къща, като държеше пред себе си плетена кошница с остатъци от чайната.

Номерът почти мина; тя почти вече беше влязла в стаята, когато той неочаквано й прегради пътя.

— Съжалявам, Мари, но не можеш да останеш. На никого от нас не би било от полза да играем точно сега.

Тя извърна глава и се втренчи в него. Забеляза как е навел глава и избягва да я погледне в очите и веднага разбра, че я лъже. Това я шокира, но всъщност затвърди и чувството, което бе усетила в ресторанта, докато разговаряше с онзи мъж, Кар.

Момчето беше тук. Знаеше, че е тук. Но какво беше намислил Туан Ти Фо?

— Прости ми — каза той; лекият натиск на ръката му я принуждаваше да отстъпи назад, — но съм в най-лошото си възможно настроение, Мари. А когато човек е в лошо настроение, става за компания само на себе си, нали? — с тази мека извинителна усмивка той повече приличаше на стария Туан Ти Фо.

Опита се да погледне над рамото му, но беше почти невъзможно да се види кой или какво има в стаята оттатък. Като се бореше да спечели време, тя бутна кошницата към него.

— Поне това трябва да вземете, майстор Туан. В края на краищата трябва да ядете — независимо дали сте в лошо настроение или не.

Той погледна към кошницата, после вдигна очи и се усмихна.

— Изключително съм ти благодарен, Мари. Да, наистина ще съм извънредно глупав старец, ако не приема подаръка ти.

Лекият поклон, който той направи, беше единственото, което й трябваше. Защото в този кратък миг успя да огледа стаята и там, изпод онова, което на пръв поглед изглеждаше като възглавница под одеялото, стърчеше момчешки крак.

Потрепери, после се дръпна крачка назад и върна поклона на Туан Ти Фо.

— Утре — обади се той. — Като ми се оправи настроението.

— Утре — тя гледаше как вратата отново се затваря. След това се обърна и се отправи обратно към апартамента си. Чувстваше се объркана, дълбоко в нея се беше загнездила мрачна несигурност.

* * *

Туан Ти Фо остана така, втренчен във вратата, още известно време. Ракитената кошница почти не тежеше в ръцете му. После чу, че нещо се раздвижи зад гърба му, и се обърна.

Момчето беше изпълзяло изпод одеялото и бе коленичило на пода, вперило в Туан Ти Фо изцъклени от страх очи.

— Беше една приятелка — успокои го старецът. — Но май е по-добре да не рискуваме, нали?

Той остави кошницата на ниската масичка до фурната, след това се обърна към момчето:

— Сега трябва да се махаме оттук. Не мога да извъртам вечно и скоро тя ще вземе да подозира нещо, ако вече не е заподозряла. Не е лоша жена, точно обратното, но любопитството може да е нещо много опасно.

Задържа поглед върху момчето още малко — не беше сигурен докъде е разбрало онова, което му каза — после сви рамене.

— Отдавна вече съм на този свят, момчето ми. Какво ли не съм бил навремето. Работил съм и във фабриките им, и на Плантациите им. Бил съм и чиновник и съм живял сред криминалните долу, под Мрежата. Познавам света им. Знам що за лудница е. И въпреки това понякога не знам какво ме чака. И сега е така. Трябва да се махаме оттук. Това е ясно. Но къде да отидем?

— В Глината — отговори момчето, вперило в него странно напрегнат поглед. — Отведи ме долу в Глината. Там ми е мястото. Оттам идвам.

— Глината… — прошепна старецът и кимна. Беше разбрал. Също като в съня, който бе сънувал. — Паяци — продължи той и видя как момчето бавно кимна в отговор. Да, паяци. Малки прекрасни създания, просмукани от вътрешна светлина, които плетат огромните си мрежи сред безкрайния мрак. Беше ги виждал — здравите им, ала крехки мрежи, заловени за Глината. И там — колко ясно си го спомни изведнъж! — там, като ги гледаше как пълзят в мрака, беше и момчето. Усмихваше се с ангелска усмивка, а огромните му черни очи бяха изпълнени с удивление.

Туан Ти Фо потръпна, завладян от силата на видението.

— Как се казваш, момче? Как ти викаха в Глината?

Момчето извърна поглед, сякаш споменът го тревожеше, после отново погледна Туан Ти Фо в очите.

— Лагасек — отвърна най-сетне. — Викаха ми Лагасек. Кокорчо.

Дъхът на Туан Ти Фо секна.

— Ами Гведер?

Момчето се намръщи и сведе очи, сякаш се мъчеше да си спомни думата.

— Гведер ли? Гведер означава огледало. Защо? Какво съм казал? Аз… — потръпна и се огледа. — Нещо се е случило, нали? Нещо… — и поклати глава. — Чувствам се смешно. Гласът ми — той е… различен — втренчи се в дланите си. — А и тялото ми — то е…

Озадачено погледна към Туан Ти Фо.

— Сякаш съм спал дълго-дълго време. Хванат в капана на огромния, дълбок кладенец на съня. Работех в леярната. Сега си спомням. Чан Шуи го нямаше. И тогава… — челото му се набръчка в мъчителен опит да се съсредоточи, след това се отпусна и се отказа. — Не разбирам. Тай Чо смяташе да…

— Тай Чо? Кой е Тай Чо?

Момчето пак го погледна.

— Ами Тай Чо ми е приятел. Възпитателят ми в Про…

Бръчката се появи отново. Момчето пак се втренчи в дланите си, заоглежда ръцете и краката си, сякаш не бяха негови.

— Какво става, Лагасек? Какво не е наред?

— Лага… — момчето впери поглед в него, след това отново поклати глава. — Не, не се казвам така. Ким. Казвам се Ким. Лагасек — така ми викаха там долу…

— В Глината?

— Да, и… — той поклати глава. — Чувствам се… странно. Тялото ми… все едно, че не е мое. Като че ли…

Млъкна и се втренчи в стареца. На лицето му бе изписано напрегнато любопитство.

— Какво казах? Онези думи. Трябва да си ме чул, като говоря. Какво още казах?

Туан Ти Фо го погледна в очите и си спомни яростното лице, другото му лице — лицето на Гведер, огледалото. После поклати глава.

— Нищо не си казал, Ким. Съвсем нищо. Но ела. Сега трябва да си стягаме багажа и да се махаме оттук. Преди да са ни намерили.

Ким остана още миг така, втренчен в стареца. След това сведе очи и кимна.

* * *

— Ши Кар! Моля ви… спрете за малко!

Кар се обърна — очакваше някаква неприятност, но се отпусна, щом видя кой го беше извикал.

— А, това си ти, Мари Енге. Как ме намери?

Тя прокара ръка през косата си и колебливо се усмихна.

— Както казах, познавам всички по тези нива. А вие… — изгледа го с възхищение от горе до долу. — Е, кой би могъл да не забележи мъж като вас, ши Кар?

Той се разсмя.

— Така си е. Но с какво мога да ти бъда полезен, Мари Енге?

Преди да заговори, тя като че ли го погледна замислено.

— Онова, за което ми говорихте…

Той веднага застана нащрек.

— Момчето — и се наведе към нея. — Знаеш къде е, така ли?

Тя пак се поколеба, но този път той я изпревари:

— Виж какво, влез за малко. Това е частна стая. Можем да говорим на спокойствие, ако искаш.

Тя кимна и се остави да я поведе към стаята си — на второто ниво на пансиона за пътници. Както подобаваше на такова място, стаята беше чиста, впечатляващо мебелирана, но въпреки всичко „временно жилище“ и като го гледаше, не можеше да не се въздържи да не си помисли, че тук той изглежда съвсем не на място. Беше забелязала още тогава, в „Драконовият облак“, че грубичката му външност прикрива добри обноски.

Предложи й единствения стол, после се отпусна срещу нея на ръба на леглото.

— Е? Какво точно знаеш?

Тя извърна глава за миг — мислеше си за Туан Ти Фо. Дали беше постъпила правилно, като беше дошла при Кар? Или беше грешка? Обърна се отново към него.

— Чух нещо. Нищо определено, но…

Забеляза как Кар присви очи. Забеляза как погледна надолу, след това — пак към нея — лицето му беше претърпяло някаква лека промяна.

— Мога ли да ти имам доверие, Мари Енге?

Странната откритост на тъмносините му очи я изненада. Някакво качество, скрито досега, прозираше през тях. Погледна го също толкова открито.

— Честно ви говоря, ако имате това предвид, ши Кар. И мога да пазя тайна, когато ме помолят. Искам да кажа, ако ме помоли някой, на когото имам доверие.

Той леко вирна брадичка.

— А-ха… разбрах. Мислиш си: „Мога ли да имам доверие на ши Кар?“ Е, да видим какво можем да направим за това. Първо аз ще рискувам с тебе. И после, ако все още искаш да ми помогнеш, може би и ти ще ми се довериш, става ли?

Тя го изгледа, след което кимна.

— Добре. Значи първо най-важното. Името ми е Кар, но аз не съм ши Кар — той бръкна в джоба на туниката си, извади картата си за самоличност и й я подаде. — Както виждаш, аз съм майор от силите за сигурност на танга, и приятелят ми Чен, когото си виждала преди, е капитан. Момчето, което търсим, не ми е племенник, ала въпреки това трябва да го открием. Жив и невредим.

Тя вдигна поглед от картата и му я върна.

— Защо трябва да го намерите? Не разбирам. Щом е само някакво си момченце…

Кар си прибра картата, извади нещо друго — плосък, матовочерен калъф — и й го подаде.

— Това е холограма на момчето. Нея можеш да задържиш. Имам и други. Но това ще ти помогне да провериш дали той е онзи, когото търсим.

Тя постави калъфа на коляното си и за малко притисна длан към него. Топлината на плътта й активира холограмата. Разгледа изображението, после го премахна и погледна към Кар.

— Момчето изглежда доста странно. Защо се интересувате от него?

— Защото той е единственият оцелял след терористично нападение над една от инсталациите на танга. Много важна научна инсталация. Цялото място е било унищожено, а всички колеги на Ким — убити.

— На Ким?

— Това му е името. Но аз казвах, че…

Тя го докосна по лакътя и го прекъсна:

— Чакайте, нещо не схващам. Казахте „колегите му“. Но той е само едно момченце. Какво е търсил в научен проект?

Кар погледна ръката и леко се облегна назад.

— Недей да го подценяваш, Мари Енге. Той може и да е само едно момченце, но е нещо като гений. Или е бил преди нападението. И може би е единствената оцеляла брънка, свързана с Проекта. Ако е все още жив. И ако успеем да го намерим, преди терористите да са разбрали, че се е измъкнал.

Тя го гледаше много странно.

— Значи това е нещо много важно?

Кар присви очи.

— Искаш да ти се плати за помощта?

— Казала ли съм нещо такова?

Резкостта в гласа й го накара леко да се намръщи. После той наведе глава.

— Съжалявам. Просто…

— Няма нищо, майор Кар. Разбирам. Сигурно ви се налага да си имате работа с доста гадни типове.

Той й се усмихна.

— Да… Но нека ти отговоря: имам лично нареждане от танга да намеря момчето. Ако искам, мога да направя всичко тук на парчета, за да го намеря. Но аз не действам така. Освен това го искам невредим. Кой знае какви може да ги свърши, ако се почувства заплашен.

— Разбирам… — тя сведе поглед. Изведнъж съвсем беше притихнала.

— Виж — каза той. — Защо не опростим всичко това? Защо не действаш като посредник? Може би е най-добре нито аз, нито някой друг от нас да си има работа с момчето. Може би за него ще е по-лесно да се довери на тебе.

Тя го погледна с благодарност.

Кар се усмихна.

— Значи знаеш къде е.

Тя затаи дъх; някакво странно трепване на лицето й издаде, че той бе успял да я подведе. След това тя кимна.

— Да. Или поне така си мисля.

Задържа поглед върху него. На лицето й все още беше изписано колебание. После се засмя тихичко.

— Значи говорите сериозно? И ще ме оставите аз да се оправя с това?

Той кимна.

— Дадох ти честна дума, нали? Но вземи и това — подаде й огърлица. — Когато си готова, просто натисни копчето на врата си. Ще те проследим и ще дойдем.

Колебанието отново се изписа на лицето й.

Той й се усмихна насърчително.

— Довери ми се, Мари Енге. Нищо няма да предприемем, докато не ни повикаш. Дори няма да пратя някой по следите ти, щом напуснеш тази стая. Но разчитам на тебе, така че не ме разочаровай. Много неща зависят от това.

— Добре — тя стана и надяна огърлицата на врата си. — Ами ако се уплаши? Ако не иска да се връща?

Кар кимна и пак бръкна в джоба си.

— Дай му това. Той ще разбере.

Беше медальон. Красив сребърен медальон. А вътре, под малкото сребърно капаче, имаше изображение на жена. Красива тъмнокоса жена. Тя затвори медальона, вдигна го и го заоглежда, докато той се въртеше и проблясваше на светлината.

Пусна медальона в джоба на престилката си и се обърна, за да си върви, ала той я повика.

— Между другото — каза, — ти как си с уей чи?

Тя се обърна на вратата и му се усмихна.

— Как ли? Е, може някой път да изиграем някоя игра и сам да разберете — така става ли, майор Кар?

Кар се усмихна.

— Би ми било приятно, Мари Енге. Би ми било много приятно.

* * *

Когато вратата се отвори, там стоеше тя. Точно минаваше два часа през нощта и коридорите бяха празни. Туан Ти Фо пристъпи крачка напред и щом я забеляза там, в сенките, спря.

— Мари…

— Знам — побърза да го прекъсне тя. Беше забелязала как е облечен, как е метнал рогозката на гръб. Момчето надничаше зад гърба му, ококорило очи, и се чудеше какво ли става.

Той си пое дъх.

— Значи ще разбереш защо трябва да се махаме. Тук момчето е в голяма опасност.

Тя кимна.

— И аз го знам. Опитват се да го убият. Избили са приятелите му.

Той присви очи.

— Откъде знаеш всичко това, Мари?

— Ами знам го — отговори тя и се приближи. — Моля те, Туан Ти Фо. Трябва да поговоря с тебе — щом видя, че той се колебае, протегна ръка и го докосна по лакътя. — Моля те, майстор Туан. За доброто на момчето.

Влязоха в стаята. Момчето се беше дръпнало навътре. Клечеше до задната стена и стрелкаше с очи ту Туан Ти Фо, ту новодошлата. Цялото се беше напрегнало.

— Всичко е наред, Ким — Туан Ти Фо се приближи и коленичи до него. — Тя е приятелка — и леко се извърна към Мари. — Това е Ким. Ким, запознай се с Мари.

Тя се приближи, спря и заклати глава.

— Ти си момчето, ясно — но нещо не ми се връзва — премести поглед върху Туан Ти Фо. — Казаха ми, че бил учен, гений, но… — отново се обърна. — Ами че той е едно най-обикновено момченце. Уплашено момченце.

При тези й думи Туан Ти Фо се опули. После пак се разсмя.

— Че е момченце, момченце е, но „най-обикновено“ със сигурност не е. Знаеш ли какво, Мари? Ами че той ме би. А играеше за трети път в живота си.

— Не те разбирам, майстор Туан. Как така те е бил? На какво?

— На играта. На уей чи. Природен талант.

Тя се втренчи в Туан Ти Фо, след това пак погледна към момчето — в погледа й пролича ново уважение.

— Бил те е? — гласът й се сниши до шепот. — Богове…

— Да… — изкикоти се Туан Ти Фо. — И с повече от пет камъка, няма шега! Не само че ме би, ами направо ме унижи! — погледна към Ким и леко му се поклони. — Което значи, че нашият приятел тук неофициално е Първата ръка на цяло Чун Куо, нали така?

Тя се разсмя — кратък, смаян смях.

— Нищо чудно, че онези искат да си го върнат.

Туан Ти Фо се вцепени, лицето му застина.

— Кои „онези“?

Мари кимна — изведнъж отново беше станала сериозна.

— Ли Юан. Новият танг. Ким е работил за него.

После накратко обясни всичко.

Туан Ти Фо въздъхна.

— Разбирам… И ти си сигурна, така ли?

— Ами аз… — поколеба се, припомни си срещата с Кар; след това кимна. — Да. Но има нещо, което трябва да дам на момчето. Нещо, което ми казаха, че означава нещо за него.

Извади медальона от джоба си, приклекна и го подаде на момчето.

Известно време то сякаш не забелязваше блестящия сребърен кръг в дланта й. После очите му се изпълниха с все по-нарастващо удивление, протегна ръка и докосна висящата верижка.

Тя постави медальона в дланта му и се дръпна назад, като продължаваше да го наблюдава.

Момчето извика — неистов вик, от който на човек му се преобръщаше стомахът, изпълни стаята. След това притисна медальона към бузата си с треперещи пръсти. Лицето му беше станало мъртвешки бледо.

— Тай Чо… — изстена с пресипнал, треперещ глас. — Тай Чо… убили са Тай Чо!