Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4


Глава 3
Пътят на измамата

Фей Йен бе отишла в дома на баща си. Една седмица Ли Юан не предприе нищо с надеждата, че тя ще се върне доброволно, но тъй като нямаше никакви признаци това да стане, той отдели време от задълженията си и отиде да я види.

Защитните системи на дома Ин започнаха да го следят още на двайсет ли оттам, като постоянно проверяваха кодовете му, преди да му дадат разрешение да кацне. Приземи личния си апарат във военния комплекс на гърба на имението, в сенчест хангар, където острите сладки миризми на бор и лимон се смесваха с миризмата на машинно масло.

Двама от тримата синове на Ин Цу, Сун и Чан, които чакаха да го посрещнат, му се поклониха ниско и запазиха почтително мълчание.

Дворецът се намираше на остров в средата на езеро — елегантна двуетажна постройка в стил Мин. Червеният й керемиден покрив беше с плавен наклон, огромните й прозорци напомняха за по-стари времена. Щом я видя, Ли Юан се усмихна — днешната тъга обагряше спомените от миналото.

Двамата синове го прекараха с лодка през езерото, като внимаваха да не го притеснят с вниманието си. Бащата на Фей, Ин Цу, го чакаше на площадката пред двореца, застанал под стара върба, която хвърляше сянка върху блестящата под слънцето вода.

Щом Ли Юан слезе от лодката, той се поклони ниско.

— Добре дошъл, Ли Юан. На какво дължа тази чест?

Ин Цу беше дребен, спретнат човечец. Чисто бялата му коса беше подстригана късо покрай врата в почти западен стил, пригладена назад над високото му чело. Сега се държеше сковано, ала въпреки белите си коси и седемдесет и четирите си години беше весел старец, предразположен към усмивки и смях. Точно сега обаче дребните му фини черти изглеждаха мрачни, тънката паяжина от бръчки в ъглите на очите и устата — врязана по-дълбоко отпреди.

Ли Юан го хвана за ръцете. Малки ръчички — като на жена — с гладка, почти копринена кожа и дълги нокти.

— Трябва да видя жена си, почитаеми тъсте. Трябва да поговоря с нея.

Лек бриз повяваше над водата. Окапали листа се завъртяха в краката им и бавно се отдалечиха.

Ин Цу кимна. Като го гледаше, Ли Юан виждаше оригинала на изящните черти на съпругата си.

— Влез. Сега ще я извикам.

Ли Юан се поклони и последва стареца. Вътре беше хладно. Слуги донесоха ча и хапки, докато Ин Цу отиде да говори с дъщеря си. Ли Юан чакаше и преповтаряше думите, които щеше да каже.

След малко Ин Цу се върна и седна срещу него.

— Фей Йен няма да се бави. Иска малко време да се приготви. Разбираш ли?

— Разбира се. Трябваше да те уведомя предварително, Ин Цу, но не знаех кога ще мога да дойда.

Старецът надигна брадичка и погледна зетя си над малкото си носле. В дълбините на очите му се криеха неизказани думи. После кимна, а лицето му доби изражение на тъга и примирение.

— Говори с нея, Юан. Но моля те, само й поговори. Това все пак е моят дом. Разбрахме ли се?

Ли Юан се поклони. Ин Цу беше един от най-старите приятели на баща му. Да го оскърби — това би означавало да оскърби баща си.

— Ако не иска да ме изслуша, то това ще е краят, Ин Цу. Но трябва да опитам. Мой дълг на съпруг е да опитам.

Думите му, също както и държанието му, бяха неловки. Те скриваха чувствата му в този миг — скриваха колко много означава за него всичко това.

Ин Цу се приближи до прозореца и се загледа в езерото. И на него му беше трудно. И в най-лекото му движение личеше напрежение, което разкриваше колко дълбоко приема всичко. Но това едва ли беше учудващо. Един път вече бе видял надеждите си попарени — когато убиха брата на Юан, Хан.

Ли Юан отпи от своя ча и остави купичката. Опита се да се усмихне, но мускулите на бузите му бяха сковани и усмивката се получи твърде измъчена. От време на време под окото му трепваше нерв. Откакто тя го беше напуснала, не спеше добре.

— Как е тя? — обърна се с лице към Ин Цу.

— В добро здраве. Детето расте с всеки ден — старецът го погледна и пак се загледа в езерото. Малките му ръчички бяха скръстени на корема.

— Това е хубаво.

В дъното на стаята до един лакиран параван на дълъг, тънък прът висеше клетка. Вътре имаше славей. Сега той си почиваше безмълвно на пръчицата, но някога му беше пял — през онзи ден, когато бяха дошли тук с баща му да видят Ин Цу и да помолят за ръката на дъщеря му.

Крайниците му сякаш бяха пълни с олово. Тя го бе напуснала вечерта, след като се бяха скарали. Беше си отишла, без да каже и дума, без да вземе нищо, и го бе оставила да мисли за стореното от него.

— А как е Ли Шай Тун?

Ли Юан го погледна с празен поглед.

— Прощавайте, почитаеми татко.

— Баща ти — как е той?

— А… — пое си дълбоко въздух и мислите му се върнаха при него. — Вече е добре, благодаря. Малко е слаб, но…

— Никой от нас не става по-млад — старецът поклати глава, после се приближи и отново седна. На устните му се изписа едва забележима усмивка. — Не че щяхме да го правим дори и да можехме, нали така, Юан?

Забележката на Ин Цу далеч не беше безобидна. Говореше за новите процедури за дълголетие. Както разправяха, вече повече от хиляда души от Горните нива си бяха направили операцията и редовно вземаха лекарствата. И то без конкретни доказателства за ефикасността на лечението — без да знаят дали има някакви изявени странични ефекти. Изглежда, тези хора бяха отчаяни. Биха се вкопчили във всяка възможност за по-продължителен живот.

— От това няма да излезе нищо добро, Юан. Гарантирам ти го — той се наведе напред, вдигна капачето на чайника, погледна вътре и извика прислужника, застанал отсреща. Щом прислужникът се спусна да го напълни, Ли Юан се замисли за скрития смисъл на думите на тъста си. Това не бяха само приказки, колкото да минава времето, осъзна той. Ин Цу му говореше не като на син, а като на бъдещ колега. По този начин му даваше да разбере, че каквото и да се случи, ще останат приятели и съдружници. Интересите на Фамилиите — и висшите, и низшите — бяха над всичко. И така и трябваше да бъде.

Когато прислужникът отново напусна стаята, Ин Цу се наведе напред и зашепна, сякаш се боеше някой друг да не чуе:

— Ако това изобщо ще ти помогне, Ли Юан, моите симпатии са на твоя страна. Действала е необмислено. Но тя е вироглава млада жена, предупреждавам те. Не можеш да промениш това с камшик и юзда.

Ли Юан въздъхна и отпи от ча. Беше вярно. Но той я бе искал едновременно такава, каквато си беше, и такава, каквато той искаше да бъде — все едно да затвориш огън в клетка. Погледна към Ин Цу и забеляза угрижеността му, дълбоко изразената му симпатия. И все пак старецът бе подкрепил дъщеря си. Беше й дал подслон, убежище, където да се скрие от съпруга си. Можеше да му симпатизира, но нямаше да му помогне.

От дъното на дългата стая се чу звук, нещо се размърда. Ли Юан вдигна поглед и я видя — беше застанала на вратата. Той се изправи, а Ин Цу се огледа назад.

— Фей Йен… ела. Ли Юан е дошъл да те види.

Ли Юан пристъпи напред да я поздрави, но тя го подмина, сякаш не беше там. Той се извърна — заболя го. Тя нежно прегърна баща си.

Стори му се по-бледа, отколкото си я спомняше, но крехкото й тяло сега беше добре закръглено — вече беше преполовила осмия месец. Искаше му се да докосне кръглия корем, да усети движенията на растящото вътре дете. Защото въпреки цялата й студенина чувствата му към нея си бяха останали същите. Те го заляха, по-силни от всякога: цялата нежност и цялата болка, пялата неимоверна любов към нея.

— Фей Йен… — започна той, но откри, че не може да каже нищо повече. А какво да каже? Как би могъл да я убеди да се върне? Погледна умолително Ин Цу. Старецът го видя, едва забележимо кимна и се отдръпна от дъщеря си.

— Прости ми, Фей, но трябва да тръгвам. Имам спешна работа.

— Татко… — започна тя. Протегна ръка към него, но той поклати глава. — Това си е между вас двамата, Фей. Трябва да се разберете тук и сега. Тази нерешителност е нездрава.

Тя сведе глава, после седна.

— Ела… — подкани го Ин Цу. Той се поколеба — виждаше я как седи с наведена глава, без да го поглежда в очите. После се приближи и седна срещу нея. Ин Цу остана там още малко, като поглеждаше ту към единия, ту към другия. След това излезе, без да каже нищо повече.

Известно време всеки от тях нито каза нещо, нито погледна другия. Сякаш между тях имаше непроницаем екран. После тя неочаквано заговори:

— Баща ми приказва така, сякаш има нещо за решаване. Но аз взех решението си, когато те напуснах — тя го погледна. Долната й устна беше странно нацупена, почти я беше прехапала. Придаваше й страдалчески вид. Погледът й беше студен, дързък. И все пак очите й бяха красиви. — Няма да се върна, Ли Юан. Никога вече.

Той я погледна — посрещна нейното презрение и дързост, гняв и горчивина и откри в себе си само и единствено любов. Тя беше всичко, което някога бе искал от една жена. Всичко, което някога щеше да поиска.

Наведе глава и се втренчи в ръцете си със съвършен маникюр, сякаш те можеха да му подскажат нещо.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам, Фей. Че сгреших.

Когато отново вдигна очи, видя, че е извърнала лице. Но раменете й бяха прегърбени, тялото — напрегнато; шията й беше изпъната, мускулите по нея — обтегнати. Ръцете й бяха притиснати към гърдите, сякаш се опитваше да удържи онова, което бушуваше там.

— Сгреших, Фей. Аз… реагирах прекалено бурно.

— Ти ги уби! — процеди тя през зъби.

Ти едва не уби детето ми… — но той преглътна дошлите на езика му думи, затвори очи и се помъчи да се успокои.

— Знам…

Отново последва мълчание — по-дълго и по-неловко отпреди. Фей Йен отново реагира първа. Изправи се и понечи да си тръгне.

Той стана, хвана ръката й и я задържа. Тя погледна дланта му, вкопчена в ръката й, после — лицето. Беше суров, безпощаден поглед — поглед на неприкрита неприязън. В очите й имаше съпротива, но не се опита да издърпа ръката си.

— Не сме разрешили проблема, Фей.

Разрешили… — тя изля цялото си презрение в тази дума. — Ще ти кажа как да го разрешиш, Ли Юан — обърна се с лице към него и го изгледа гневно. Кръглият й корем се притискаше о неговия. — Можеш да го извадиш от корема ми и да го държиш на сигурно място, докато му дойде времето. Това можеш да направиш! — думите й бяха твърди, безчувствени. Засмя се горчиво и се усмихна подигравателно. — После можеш да си вземеш пушката и…

Той затисна устата й с ръка.

Тя отстъпи назад и се изтръгна от хватката му. След това го погледна — разтриваше ръката си там, където я бе стиснал, и не откъсваше очи от него, но в тях нямаше нито следа от топлина.

— Ти никога не си ме обичал — рече тя. — Никога. Сега го знам. Било е от завист. Завиждал си на брат си. Искал си да имаш всичко, което има той. Да, това е, нали? — тя кимна и го изгледа тържествуващо. На устните й се изписа злобна разбираща усмивка.

Беше жестоко. Жестоко и невярно. Толкова много беше обичал брат си. И нея бе обичал. Все още я обичаше — дори сега, въпреки всичко онова, което беше изговорила. Повече от самия живот.

Ала не можеше да го изрече. Лицето му беше като застинала маска. Устата му беше пресъхнала, езикът му — вцепенен от гнева й, огорчението и презрението й.

Погледа я още малко — знаеше, че това е краят; всичко, което някога бе искал, сега беше разрушено. Беше го убил тогава, в конюшнята. Обърна се и тръгна към вратата, решен да си отиде и да не се обръща назад, ала тя го извика:

— Има още едно нещо, което трябва да узнаеш, преди да си тръгнеш.

Той се обърна.

— Какво?

— Детето — тя се усмихна: грозно движение, несъвършено копие на усмивка. — Детето не е твое — тя поклати глава; продължаваше да се усмихва. — Чу ли ме, Ли Юан? Казах ти — детето не е твое.

В клетката в дъното на стаята птичката запя. Сладките й трели изпълниха тишината.

Той се обърна и запристъпва, докато най-накрая излезе оттам. Лицето му остана безизразно, беше целият нащрек. Но докато вървеше, все още чуваше гласа й, най-после станал почти любезен:

Има още едно нещо — повтаряше тя и се смееше. — Още едно нещо…

* * *

— Това ли е? — попита Де Вор, докато внимателно оглеждаше статуята на коня и се опитваше да забележи някаква разлика по нея.

Мъжът го погледна и му се усмихна.

— Разбира се. А вие какво очаквахте — нещо в стара оловна бутилка с изрисувани череп и кости? Не, това е то. Ще накара арсеника да заприлича на медна роса, ала ще могат да го проследят колкото ланския сняг.

Де Вор отстъпи назад и пак погледна мъжа. Изобщо не приличаше на типичен учен. Нито по дрехите — ексцентрични одежди на хан — нито по маниерите, които бяха на наркотрафикант от долните нива. Дори и начинът, по който говореше, макар и речта му да беше изпъстрена с малки късчета тайни знания, като че ли намирисваше на нещо незаконно или на алхимия. И все пак той беше добър. Даже много добър, ако можеше да се довери на Еберт по въпроса.

— Е? Доволен ли си, или пак да ти го обясня?

Де Вор се разсмя.

— Няма нужда. Вече го научих наизуст.

Токсикологът се засмя.

— Много хубаво. Приятелчето ти също ще го научи, а? Който и да е той.

Де Вор се усмихна. Ако знаеше за кого става въпрос, по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да ми продадеш това.

Кимна.

— Тогава да си оправим сметките, а? Моят приятел ми спомена, че обичаш пари в брой. Да речем, петдесет хиляди?

Забеляза алчното огънче в очите на мъжа и вътрешно се усмихна.

— Мислех си за сто… В края на краищата си беше трудна работа. Тази генетична схема… не бях виждал подобна преди. Бих казал, че става въпрос за някой специален човек. Добре гледан. Много ми беше трудно да открия химическия ключ, за да разруша тези вериги. Аз… е, да го кажем така, наложи ми се да импровизирам. Да напрегна талантите си докрай. Заслужавам си награда, нали така?

Де Вор се поколеба — направи се, че се замисля; след това се поклони.

— Както кажеш. Обаче ако не свърши работа…

— О, ще свърши, приятел. Залагам си живота. Пиши го умрял, който и да е той. Както казах, съвсем безвредно е за всеки друг, но щом той го вземе, бактериите ще се активират. Останалото… — той се разсмя, — е минало-бешело.

— Добре — Де Вор бръкна в джоба на сакото си и извади десетте кредита — тънките чипове, еднакви почти във всичко с онези, които преди седмица беше дал на Мах. Само в едно много съществено отношение се различаваха от тях: тези бяха намазани със специална бактерия, разработена така, че да съвпада с ДНК на токсиколога. Бактерия, приготвена само преди дни от най-големия му съперник въз основа на кожни следи, взети от Де Вор преди първото му посещение тук.

Де Вор гледаше как човекът пое чиповете и ги мушна в джоба си. Мъртвец, помисли си той, усмихна се и протегна ръка да вземе обработената статуя. Пиши го умрял — най-много една-две седмици.

Ами той? Е, той би бил последният човек, който би се подложил на такъв риск. Предвидливо бе поставил фалшива кожа и на двете си ръце, преди да се захване с това. Ей така, за всеки случай.

Защото човек никога не знае, нали така? А пък отровителят в края на краищата си е отровител.

Усмихна се, притисна древната статуетка към гърдите си и се засмя; забеляза как мъжът се присъедини към смеха му.

— И няма противоотрова? Няма никакъв възможен начин това да бъде спряно, след като започне?

Човекът поклати глава и пак избухна в смях.

— И дяволът не може да ти помогне.

* * *

Там, където седеше Чен, беше тъмно. Панелът на тавана отсреща присветваше на пресекулки, сякаш заплашваше отново да се съживи и да грейне, но така и не успя да постигне нищо повече от кратки, спазматични проблясъци. Чен ближеше питието си вече цял час и чакаше Хаавикко и с всяка изминала минута ставаше все по-нервен. Откакто за последен път бе сядал в „Каменният дракон“, бяха минали повече от десет години — за това време той се бе променил из основи, ала заведението си беше останало същото.

Същата стара лайняна дупка, помисли си той. Място, от което е най-добре веднага щом можеш, да избягаш. Както беше направил навремето.

Но сега се бе върнал, макар и за кратко. И все пак Хаавикко надали го знаеше, нали?

Не. Въпреки това от съвпадението го побиха тръпки. Огледа се притеснено, сякаш призракът на Као Джиян или по-веществената фигура на Лу Бакенбарда можеха да изплуват от мрака, решени да го преследват с цената на всичко.

— Искаш ли фър-фър?

Погледна слабичкото приближило се момиче и поклати глава, като остави отвращение и истинска враждебност да се изпишат на лицето му.

Той леко се наведе към нея.

— Изчезвай, боклук, или ще ти разрежа гърлото чак до опашката.

Тя му показа среден пръст и пак изчезна в мрака, но не беше първата, която му предлагаше нещо. Всички бяха наизлезли да продават. Наркотици, секс и още по-зле. Тук долу можеше да правиш всичко, което си поискаш, срещу определена цена. Едно време не беше така, но сега беше. Сега Мрежата не се различаваше много от Глината.

Пак се отпусна назад. Повдигаше му се дори от миризмата на това място. Но това едва ли беше изненадващо: да, въздухът беше рециклиран, но тук това не значеше почти нищо. Преглътна и потисна напъна да повърне. Колко пъти въздухът, който поемаше, беше вече вдишван и издишван? Колко мръсни и болни усти бяха издишали последния си прокиснал от наркотици дъх в тази зловонна смес?

Твърде много, помисли си той. Твърде-твърде много.

Погледна насреща. На вратата имаше някой. Някой висок, с изпъчени рамене и съвсем не на място в тази обстановка. Хаавикко. Най-после беше дошъл.

Стана, приближи се, прегърна приятеля си, после се дръпна назад и се втренчи в лицето му.

— Аксел… как си? Отдавна не си идвал у нас. Уан Ти и момчетата… липсваш им. А и аз… ами, тревожех се за тебе. Чух, че… — млъкна и поклати глава. Не можеше да го изрече.

Хаавикко се извърна за миг, след това погледна приятеля си в очите.

— Съжалявам, Чен, но ми беше много трудно. Понякога чувствах, че… — потрепери, после на лицето му се изписа лека тъжна усмивка. — Е… нося ти онова, което искаше. Наложи се малко да хитрувам и доста да послъгвам, да не споменаваме, че и краднах мъничко, но е трудно да си честен сред крадци и лъжци. Трябва да се преструваш по малко, че и ти си взел тяхната окраска, просто за да оцелееш, нали така?

Чен се вгледа в него, изненадан от твърдостта в гласа му. Смъртта на сестра му го беше променила. Чен стисна леко рамото му и го обърна към масата.

— Ела да поседнем. Докато преглеждам папката, можеш да ми разкажеш какво си правил напоследък.

Аксел седна.

— Спомняш ли си публичния дом на Му Чуа?

Чен седна срещу него.

— Не. Май не.

— Домът на деветия екстаз.

Чен се разсмя.

— А… още ли го има?

Хаавикко заби поглед в ръцете си.

— Да, има го. И познай. Нашето приятелче Еберт продължава да ходи там най-редовно. Май беше там преди не повече от седмица.

Чен вдигна очи и се намръщи.

— Еберт? Тук? Че за какъв дявол?

Хаавикко го погледна — в погледа му се четеше сърдито отвращение.

— Ами май имаше среща. С някой си ши Рейнолдс.

— Откъде знаеш?

— Мадам Му Чуа ми го каза. Смешна работа… аз изобщо не споменах Еберт, но тя като че ли сама искаше да говори за Еберт. Разправяше ми за онова момиче, дето му го продала — четиринадесетгодишно, на име Златно Сърце. Спомням си я, макар да е странно. Беше преди повече от десет години, така че момичето като нищо може и вече да е умряло, но Му Чуа страшно искаше да разбере какво става с нея, да речеш, че й е родна дъщеря. Както и да е, тя ми разказа за съня, дето го сънувало това момиче — за тигър, който дошъл от запад и се съвъкупил с нея, и за бледосива змия, която умряла. Май този сън е бил много въздействащ, не е можела да го изхвърли от главата си и искаше да разузная какво е станало с момичето. Казах й, че ще разузная, а в замяна тя обеща да ми се обади, ако Еберт или приятелят му се върнат. Може да свърши работа, не смяташ ли?

— Този Рейнолдс… знаем ли кой е и защо се е срещал с Еберт?

— Май нищо не знаем. Но според Му Чуа е ходил там и преди. Каза, че й се е сторил познат.

Пин Тяо може би?

— Може би.

Чен погледна папката, докосна гривната на китката си, за да светне и да освети страницата под пръстите му. Известно време чете мълчешком, после вдигна глава и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Хаавикко го изгледа безизразно — очевидно умът му беше другаде — след това кимна.

— Това е. Не е много, нали?

Чен се замисли и изсумтя. Ханс Еберт по предположение бе възбудил разследване по повод изчезването на приятеля си Фест, но всъщност случаят изобщо не беше разследван. Нито бяха викани свидетели, нито някой бе проследявал нишките. Единственото съществуващо нещо беше тази тъничка папка.

— Ами Фест? Някакви следи от него?

Хаавикко поклати глава.

— Мъртъв е. Тази папка означава това. Те са го убили. Еберт и Одън. Защото се бяхме добрали до Фест може би, или пък заради нещо друго — подочух, че според Еберт Фест е започнал да си отваря устата твърде много — още преди ние да се свържем с него. Но както и да е — това е тяхна работа. Тази папка ме кара окончателно да се убедя.

Чен кимна.

— И сега какво?

Хаавикко се усмихна напрегнато.

— Момичето, Златно Сърце. Ще разузная какво е станало с нея.

— И после?

Хаавикко сви рамене.

— Още не знам. Нека първо да видим къде ще ни отведе това.

— Ами Еберт?

Хаавикко извърна глава. Напрегнатото му лице издаваше дълбочината на чувствата му.

— Отначало си мислех да го убия. Да се приближа до него в офицерския клуб и да му пусна един куршум в главата. Но това няма да я върне. Освен това искам всички да разберат какво представлява той. Да го видят такъв, какъвто го виждам аз.

Известно време Чен мълча, после протегна ръка и докосна рамото на Хаавикко, сякаш утешаваше дете.

— Не се тревожи — каза тихо. — Ще го пипнем, Аксел. Заклевам ти се, ще го пипнем.

* * *

Клаус Еберт беше застанал на стълбището на имението и чакаше маршала с протегнати ръце. Джелка наблюдаваше как той прегърна баща й и отстъпи назад, отпуснал ръка на рамото му. Личеше си колко е дълбока дружбата им, колко са близки. Бяха по-скоро братя, а не приятели.

Еберт се обърна и протегна ръце към нея с грейнали очи.

Притисна я към себе си и прошепна в ухото й:

— Наистина си невероятно красива, Джелка. Ханс има страшен късмет — но усмивката му само я накара да се чувства виновна.

— Ела, приготвили сме угощение — Еберт се обърна и я прегърна през раменете. После я въведе в обширната зала с високия таван.

Тя извърна глава към баща си и видя как й се усмихва. Сурова, безкомпромисна и горда усмивка.

Всичко вървеше добре, докато го видя. Докато не погледна насреща и не срещна погледа му. И вътре в нея пак се надигна онова, онзи дълбоко вкоренен страх — нещо много по-силно от неприязън. Може би ужас. Или чувството, което понякога изпитваше насън. Страхът, че ще се удави в мрака. От студеното, сляпо задушаване.

Наведе глава — боеше се, че очите й ще издадат какво мисли. За страничния поглед този жест би бил самото въплъщение на женствената скромност: покорната невяста, собственост на съпруга си, с която той може да се разпорежда както си поиска. Но не беше така.

С наведена глава седна до бъдещата си свекърва. С всеки миг ужасът нарастваше.

— Джелка?

Гласът беше мек, почти нежен, ала застаналият пред нея беше Ханс Еберт — изпънал рамене и по жесток начин красив. Погледът й мина по посребрените копчета на тъмносинята му униформа и се вдигна към лицето му. И срещна неговия. Студени, себични очи, почти същите, каквито ги помнеше — но сега те я забелязваха. Забелязваха я, бяха се отворили за женствеността й. И онова, което виждаха, ги изненадваше.

Извърна глава, уплашена от онова, което забеляза — от внезапния интерес, изместил предишното безразличие. Като проклятие — мина й през ума. — Проклятието на майка ми, преминало към мене. Но устата й просто изрече в отговор:

— Ханс.

— Много си хубава — гласът му беше ясен, кънтящ.

Тя вдигна поглед — силата в гласа му, това, колко убедено го изрече, я изненадаха. Красотата й някак бе успяла да пробие черупката на самомнението му. Гледаше я почти със страхопочитание. Беше очаквал да види дете, а не жена. И съвсем не красива жена. Да, беше изненадан, но в този поглед имаше и нещо друго — нещо хищно.

Беше се променила в неговите очи. Беше се превърнала в нещо, което той иска.

Сестрите му бяха останали на заден план — вече не бяха по-високи от нея. Оглеждаха я завистливо. За една нощ тя се беше издигнала по-високо от тях и сега те я мразеха. Мразеха красотата й.

— Хайде всички да си вземат чашите! — извика Клаус Еберт и пътьом й се усмихна, без да забелязва тъмните невидими потоци от чувства, които се вихреха навсякъде около него из стаята. А през цялото време синът му не откъсваше очи от нея. Бъдещият й съпруг — очите му бяха потъмнели от предчувствието, че тя ще му принадлежи.

Джелка извърна глава и заоглежда огромния сводест таван на залата. Беше сто чи широка, с високи стени, шестоъгълна — високи, боядисани в червено колони разделяха всяка стена на пет части. Стените бяха в тъмно, почти първично зелено, а в средата на всяка имаше двойна врата. Вратите се издигаха от пода чак до тавана между две колони. Бяха толкова огромни, че я караха да се чувства така, сякаш се е смалила. Пред всяка от колоните от двете страни на вратите беше застанал по един великан „Джен Син“ — тъмнозелените униформи на получовеците се сливаха с кожената тапицерия на вратите.

Бордюр от черни плочки — лъскаво черни, сияещи от мрак — ограждаше централното шестоъгълно пространство. Огромни плочи върху лъвски лапи стояха върху него, на всяка имаше ваза, висока колкото човешки бой: тежки вази в груби первази, украсени с яростни вихри в червено, зелено и черно.

Издължени животински тела се увиваха около дебелия ствол на всяка ваза — лице в лице едно с друго, оголили зъби и с пламтящи очи. По стените висяха огромни, закриващи цялата стена платна с дебели позлатени рамки — толкова тъмни, че сякаш постоянно бяха скрити в сянка — видения от някакъв древен горски ад, където ловци тичаха, размахали брадви и лъкове, след някой ранен елен. Отново зеленото на първичната гора, черното на сенките, червеното на кръвта — тези три цвята се повтаряха във всяка рамка и се преливаха един в друг като мъгла.

Тъмночервен килим, дебел и великолепен, се стелеше под краката й; а таванът над нея беше черен като беззвездна нощ.

Наблизо се обади глас. Долови сладникава, болнава миризма, която прикриваше някакъв по-силен мирис. Обърна се и в нея се втренчиха две розови очи. Трипръста ръка й подаваше чаша. Гласът беше гъгнив, плътен и идваше от гърлото на съществото. Погледна го с отвращение, после пое подадената й чаша.

Съществото се усмихна и наля кървавочервена течност в изящния кристал. Тя отново забеляза дантелените му ръкавели, спретнатата му бяла якичка. Но сега видя и яркочервените груби косми, които стърчаха от врата му, розово-червения цвят на плътта му и усети, че я побиват тръпки от отвращение.

Изправи се и се втурна покрай него, като поля с вино жакета му — яркоцветни петна върху снежнобялото кадифе на ръката му.

Очите на съществото светнаха гневно за миг, докато я проследяваха как тича през стаята към баща си. След това то погледна ръката си и дебелите му устни се начупиха заради нарушеното му съвършенство.

* * *

Ли Шай Тун седеше зад бюрото си, леко отпуснал длани от двете страни на порцелановата фигурка. Лицето му беше маска на болката и горчивото разочарование. Опитал се бе да го отрича, но вече нямаше съмнение. Последното съобщение на Цу Ма изясняваше всичко. Беше Ван Та Чуан. Ван, неговият доверен майстор на вътрешния дворец, беше предателят.

Старият танг потръпна. Първо момчето, Чун Хсин, а сега и Ван Та Чуан. Нямаше ли край тази глупост? На никого ли не можеше да има доверие?

Беше действал така, както му бе предложил Цу Ма след последното събрание на Съвета — бе търсил шпионина вътре в дома си и бе стигнал до извода, че само четирима души са имали достъп до информацията, използвана срещу него от Ван Со-леян — четирима от най-високопоставените му и най-доверени слуги: Чун Ху-ян, канцлерът му; Нан Хо, вътрешният шамбелан на покоите на Юан; Ли Фен Чуан, негов брат и съветник, и Ван Та Чуан.

Отначало му се струваше немислимо някой от тях да го е предал. Но беше постъпил така, както го посъветва Цу Ма — беше извикал всекиго поотделно и беше подхвърлил на всекиго — ей така, между другото, на доверие — по зрънце информация, различна във всеки отделен случай.

А после бе зачакал какво ще докладват шпионите на Цу Ма с отчаяната надежда да не докладват нищо. Но тази сутрин вестта бе дошла. Думата, която бе покълнала от фалшивото зрънце в ухото на Ван Со-леян.

Изпъшка, после се наведе напред и натисна бутона за повикване. Чун Ху-ян веднага се появи на вратата с наведена глава.

Чие хсия?

Ли Шай Тун се усмихна — тази гледка го утешаваше.

— Доведи ми Ван Та Чуан, Ху-ян. Доведи ми го, после затвори вратите и ни остави сами.

Ли Шай Тун забеляза как в очите на канцлера му премина сянка на въпрос. Чун Ху-ян беше твърде отдавна с него, за да не усеща настроенията му. Въпреки това не каза нищо, а просто се поклони, обърна се и тръгна да изпълнява нарежданията на господаря си без всякакви въпроси.

— Свестен човек… — промълви тихо Ли Шай Тун, после се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи.

Ван Та Чуан беше предател. Нямаше съмнение. Но искаше да го чуе от собствената му уста. Щеше да го накара да коленичи пред него и да си признае.

И после?

Ядно стовари юмрук върху масата и малката порцеланова статуетка издрънча.

Този човек беше длъжен да умре. И все пак семейството му можеше да живее. Ако той си признаеше. Ако доброволно си признаеше стореното. Иначе трябваше да умрат и те. Съпругите му, синовете му и всички прекрасни внучета — чак до трето коляно, както изискваше законът. И само заради неговата глупост, неговата поквара.

Защо! — запита се за стотен път, откакто го бе разбрал. Защо го беше предал Ван Та Чуан? От завист ли? Или за да си върне за някоя обида? Или беше нещо по-тъмно и по-гадно? Дали Ван Со-леян не го държеше в ръцете си по някакъв начин? Или пък беше просто алчност?

Поклати глава — не разбираше. Без съмнение Ван е притежавал всичко, което иска. Положение, богатство и здраво семейство. Че какво още му трябваше на човека?

Ли Шай Тун протегна ръка, придърпа към себе си статуетката и я заразглежда, докато тези мисли продължаваха да се въртят в главата му; въртеше я в ръце и някаква част от него се възхищаваше от умението на древния занаятчия — на красотата на меката синя глазура, на съвършената, повтаряща всички подробности форма на коня.

Бяха му я върнали по странен начин. Същата сутрин младият Еберт му я бе донесъл — бил я открил при нападението над една клетка на Пин Тяо. Беше една от трите, взета от сейфа в Хелмщатския арсенал, и фактът, че я бяха открили в ръцете на Пин Тяо, потвърди онова, в което винаги беше вярвал.

Но сега Пин Тяо бяха разбити и конят се беше върнал при него. Вече нямаше да му създават неприятности.

На външната врата се почука. Вдигна поглед и остави статуетката настрани.

— Влез! — каза властно и се изправи в креслото.

Чун Ху-ян въведе майстора на вътрешния дворец в стаята, отстъпи назад и затвори вратата зад себе си.

Чие хсия! — Ван Та Чуан се поклони ниско; държеше се все така почтително, все така загрижено — както винаги.

— Приближи се — нареди Ли Шай Тун. — Ела и коленичи пред бюрото.

Ван Та Чуан вдигна за миг глава, изненадан от молбата на своя танг, после изпълни каквото му бяха наредили.

— Да не би да не съм ви угодил, чие хсия!

Ли Шай Тун се поколеба, след това реши да говори направо; но преди да успее да си отвори устата, вратите на кабинета се отвориха с трясък и Ли Юан нахлу вътре като вихър.

— Юан! Какво означава това? — Ли Шай Тун стана от креслото.

— Съжалявам, татко, но се налагаше да те видя. Фей… Тя… — Ли Юан се поколеба, щом забеляза коленичилия мъж, после се приближи и го докосна по рамото.

— Ван Та Чуан, би ли ни оставил сами? Трябва да поговоря с баща си.

Юан! — яростта, с която тангът изрече името, изненада и принца, и коленичилия слуга. — По-спокойно, момче! Забрави ли къде се намираш?

Ли Юан преглътна и се поклони ниско.

— Добре — сърдито се обади Ли Шай Тун. — А сега си дръж езика и седни някъде. Имам спешна работа с майстор Ван. Работа, която не търпи отлагане.

Излезе иззад бюрото и застана пред Ван Та Чуан.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Ван Та Чуан?

Чие хсия? — тонът — на изненада и кротко възмущение — беше съвършен, но Ли Шай Тун не се остави да го измамят. За да бъде предател — съвършена имитация на верен и предан служител човек се нуждае от подобни трикове. Трикове с гласа и жеста. И освен това — от запас от готови усмивки.

— Значи по-добре да поставя въпроса другояче, майстор Ван? По-добре да ти го кажа аз?

Забеляза как маската му падна. Забеляза по лицето му как той започна да пресмята и усети как изстива. Значи беше вярно.

Ли Юан се бе изправил. Пристъпи към танга.

— Какво става тук, татко?

— Млъкни, Юан! — сряза го той отново и пристъпи към коленичилия мъж. Подгъвът на дрехите му забърса дланите му.

Татко!

Той се извърна, ала беше твърде бавен. Ван Та Чуан бе сграбчил полите на церемониалното пау на танга и навиваше коприната около ръката си, докато с другата си ръка трескаво ровеше из дрехите си. Най-накрая извади нож.

Ли Шай Тун се опита да се дръпне назад, но Ван Та Чуан дръпна яростно дрехата и го извади от равновесие. Ала въпреки това, щом тангът залитна, Ли Юан се стрелна край него и изби с ритник ножа от ръцете на Ван. После се извъртя и с втори ритник разби носа на служителя.

Ли Шай Тун отстъпи назад, вперил поглед в сина си, приклекнал над поваления мъж.

— Не, Юан… Не!

Но нямаше смисъл. Сякаш нещо бе прихванало Ли Юан. Дъхът му излизаше със свистене, а той риташе и блъскаше падналия. После сякаш дойде на себе си и отстъпи назад, залитайки и с изцъклен поглед.

— Богове… — възкликна Ли Шай Тун, опря се на ръба на бюрото си и си пое дъх.

Ли Юан се обърна и го погледна с опулени очи.

— Той се опита да те убие, татко! Защо? Какво е направил?

Старият танг преглътна сухо, след това извърна очи и поклати глава. Опитваше се да се овладее, да не дава израз на болката в себе си. Известно време не можа да каже нищо; после погледна сина си.

— Той беше шпионин, Юан. Шпионин на Ван Со-леян. Предавал е информация на братовчеда.

Последната дума произнесе с яд, с жлъч, които изненадаха и двама им.

Ли Юан смаяно се втренчи в баща си.

— Предател? — обърна се и погледна към мъртвото тяло. — Отначало си помислих, че е някое от онези неща. Онези копия, дето идваха от Марс. Помислих си…

Млъкна и преглътна — беше осъзнал какво е направил.

Ли Шай Тун погледа сина си още малко, след това отново мина и седна зад бюрото си. Известно време не каза нищо и само се взираше в ръцете си, после пак вдигна очи.

— Трябва да ти благодаря, Юан. Ти току-що ми спаси живота. Ала не трябваше да го убиваш. Сега никога няма да разберем какво го е накарало да ме предаде. Нито пък мога да се изправя срещу братовчед ни без неговото признание.

— Прости ми, татко. Не бях на себе си.

— Не… забелязах го — той се поколеба, след това се вгледа по-замислено в сина си. — Кажи ми. Когато току-що влезе — за какво беше дошъл? Какво е толкова важно, че да те накара да се самозабравиш така?

За миг му се стори, че Юан се готви да му отговори; но след това поклати глава.

— Прости ми, татко. Нищо.

Ли Шай Тун се вгледа отново в сина си, после кимна, протегна ръка и притисна малката статуйка към себе си, сякаш за да го успокои.

* * *

Клаус Еберт и маршалът, застанали един срещу друг, вдигнаха чаши.

— За нашите внуци!

Еберт кимна доволно и се наведе по-близо към Толонен.

— Трябва да призная, че Джелка е по-хубава от всякога, Кнут. Станала е истинска красавица. Сигурно ти напомня за Джени.

— Много…

Толонен се обърна. Джелка беше седнала до съпругата на Клаус, Берта, сплела длани в скута си. Ефирната небесносиня рокля, която бе облякла, открояваше прекрасно русите й коси. Ханс се приближи и застана до нея — красив, поразително елегантен. Бяха си лика-прилика, съвършената двойка. Толонен се обърна почти доволен — ала нещичко продължаваше да го гложди. В края на краищата тя беше още много млада. Съвсем естествено беше да си има съмнения.

— Ханс ще е добър за нея — каза, щом срещна погледа на стария си приятел. — Има нужда от влияние, което да я направи по-стабилна.

Клаус се наведе още по-близо.

— Като говорим за това, Кнут — подочух това-онова. Доста тревожни нещица — той сниши глас, за да не го чуе никой друг освен маршала. — Чувам, че някои от младоците са се хванали със старите номера. Че някои са нагазили доста надълбоко. И става въпрос за нещо повече от младежки лудории.

Толонен се вгледа в него, после отсечено кимна. И той беше чул нещо подобно.

— Тъжно ми е да го казвам, но е така. Времената пораждат неспокойствие в нашите младежи. Те са хубави ябълки, но червясали.

По лицето на Еберт за миг се изписа отвращение.

— Ние ли сме виновни, Кнут? Твърде строги бащи ли бяхме?

— Ти и аз ли? — Толонен тихичко се разсмя. — Не и ние, Клаус. Но други? — той се замисли. — Не, има нещо гнило в самата сърцевина на нещата. Сам Ли Шай Тун го каза. Сякаш човечеството не може да съществува, без само постоянно да се хваща за гърлото. Мирът — там се корени всичко. Твърде дълго живяхме в мир.

Това беше почти несъгласие с властта. Щом чу тези горчиви думи от устата на приятеля си, Еберт се вцепени. Наистина нещата вървяха на зле, щом подобни мисли се въртяха в главата на маршала.

— Ах, а аз живях твърде дълго! — добави Толонен и внезапният му ироничен тон им навя спомени за младостта. Двамата мъже се усмихнаха и се докоснаха по раменете.

— Всичко ще се оправи, Клаус, обещавам ти. Съвсем скоро ще стигнем до корена на нещата. И тогава — той сякаш изтръгна с ръка някакво растение и го хвърли, — ще свършим с всичко това.

Спогледаха се мрачно и си размениха погледи на взаимно разбиране. Знаеха как стоят нещата в този свят. Вече им бяха останали твърде малко илюзии.

Толонен се извърна, за да си вземе нова чаша, и мярна Джелка, която стана припряно и разля чашата си върху съществото сервитьор, застанало до нея. Щом тя се приближи, той се намръщи.

— Какво има, мила? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак!

Тя поклати глава, ала не можеше да каже нищо. Бузите й се бяха зачервили.

Клаус Еберт я погледна загрижено.

— Моето създание ли те обиди, Джелка? — погледна я нежно, а после изгледа гневно съществото.

— Не… — тя се вкопчи в ръката на баща си, сама учудена от реакцията си. — Просто…

— Уплаши ли те? — попита я нежно баща й.

Тя се разсмя.

— Да. Уплаших се. Аз… стресна ме, това е. Не съм им свикнала.

Еберт се отпусна.

— Аз съм виновен, Джелка. Забравям. Те са толкова внимателни и изтънчени създания, нали разбираш? Такива са направени.

Тя го погледна с любопитство.

— Но защо? — чувстваше се объркана. — Искам да кажа, защо изглеждат така? Като пръчове?

Еберт сви рамене.

— Предполагам, че така сме свикнали. Прапрадядо ми първи е имал такива слуги и оттогава ги използваме в нашия дом! Но те наистина са много мили създания. Маниерите им са безупречни. И имат съвършен вкус за обличане.

Тя се сети за фината коприна по ръкавите на съществото и потръпна — спомни си приказките от детството си за говорещи животни. Това и мускусът, който се долавяше в миризмата му; мракът в дъното на тези кървавочервени очи. Безупречно, съвършено и въпреки всичко си оставаше животно. Звяр — въпреки цялото му възпитание.

Обърна се, ала сервитьорът си беше отишъл, сякаш бе усетил, че присъствието му вече не е добре дошло. Съществото се държеше много възпитано, помисли си тя, но това не беше кой знае колко забавно. Беше я уплашило.

— Те се и размножават — добави Еберт. — Всъщност те са първите създадени във вана същества, направили тази еволюционна стъпка. Оправдано се гордеем с тях.

Джелка отново погледна към бъдещия си свекър и се учуди на гордостта му от пръчоподобното същество, което бе създал. Но лицето му изразяваше единствено човешка доброта.

Извърна очи объркана. Значи може би тя беше виновна. Може би тя не беше в час.

Но то беше грозно, помисли си тя. Онова нещо беше грозно. После омекна, усмихна се и пое чашата с вино, която й подаваше Клаус Еберт.

* * *

Ритуалът започна след час.

Светлините помръкнаха. Огромните врати в дъното на залата се отвориха бавно.

Коридорът оттатък беше тъмен, ала машината вътре сияеше. Като покрито с перлена глазура издуто яйце с външна повърхност, тъмна като опушено стъкло, тя плуваше безшумно над покрития с плочки под, а под нея се виеше стегнат, фокусиран кръг от светлина. Два великана „Джен Син“ я поведоха, прекараха я леко през колоните и над катраненочерния мрамор на плочите.

Джелка гледаше как тя се приближава. Стомахът й се бе свил от страх. Това беше нейната съдба. Неизбежна, неумолима, тя прииждаше към нея като на сън; външната й обвивка скриваше вътрешното й сияние, прикриваше огромната простота на предназначението й.

Вкопчи се здраво в ръката на баща си — усещаше присъствието му до себе си, гордата му осанка. За него този миг не криеше никаква заплаха. Днес семейството му чрез договор се съединяваше с това на Клаус Еберт — нещо, което бе жадувал от младини. Как можеше това да бъде грешка?

Машината спря. Слугите „Джен Син“ отстъпиха назад и затвориха вратите след себе си. Машината бавно се спусна върху дебелия килим — черна, ала бременна с вътрешна светлина.

Зад нея в тъмното, до Клаус Еберт, бе застанал някакъв непознат. Двамата разговаряха, приглушените им гласове стигаха до нея. Човекът беше много по-дребен от Еберт — дребосък, изцяло облечен в червено. Нотариусът. Хвърли й кратък, почти пренебрежителен поглед, после се обърна обратно.

Устата й беше пресъхнала. Наблюдаваше го как се извърна към машината и започна да я подготвя за церемонията.

Ну ши Толонен? — застана пред нея с протегната ръка.

Беше време.

Тя хвана ръката му. Малка, хладна ръка, суха на пипане. Погледна и забеляза, че беше с ръкавици — фина черна материя, през която личеше наситената бледност на кожата му. Поведе я за ръка към машината.

Обшивката се разтвори пред нея и се разля светлина. Тя се поколеба и пристъпи сред сиянието.

Той постави ръцете й върху чувствителните на допир датчици и ги притисна към тях, след това нежно, ала твърдо притисна лицето й към релефния екран от прозрачен лед и закопча шлема на главата й и колана — на кръста й. Движенията на ръцете му бяха внимателни и страхът й започна да утихва, да се губи под успокояващите му докосвания, но след това рязко се дръпна, вратата зад нея се затвори и тя остана сама, с лице към празното пространство отвъд преградата.

Заля я такава вълна на съмнение, че коремът й сякаш щеше да се разпадне. После стената отсреща се разтвори и вътре в машината пристъпи Ханс Еберт.

Сърцето й затупка бясно в гърдите. Зачака, изложена на погледа му, с тяло, здраво прилепено към прозрачната като лед преграда.

Той й се усмихна и остави нотариуса да си върши работата. След миг и той беше прикрепен с лице, притиснато към нейното, длан о длан. Разделяше ги само тънкият пласт лед.

Тя се взря в очите му — не можеше да извърне поглед. Искаше й се да затвори очи, да се изтръгне, чувстваше се толкова уязвима, така отвратително на показ под погледа му. Чувството в нея нарастваше, докато стоеше там, скована от безмилостния му взор, превърнала се в уплашено дете. След малко той заговори:

— Не се бой. Никога няма да ти причиня нищо лошо, Джелка Толонен.

Думите сякаш идваха от хиляди ли — далечни, безплътни; от огромната празнота отвъд повърхността на бледосините му очи. И все пак точно тези думи изникнаха в главата й без посредничеството на език и устни.

После нещо се случи в ума й. Една стена се взриви и вътре нахлуха трима мъже в черно. Разнесе се миризма на изгоряло и нещо се просна на пода до нея, отвратително безформено — сребрист метал стърчеше от окървавената плът.

Картината беше съвсем жива. И в очите срещу нейните се случи нещо: зениците се разшириха, откликвайки на нещо в нейните зеници. За миг тя погледна натам и разпозна Ханс Еберт, после споменът отново я сграбчи и погледът й пак се обърна навътре — виждаше как тримата мъже настъпват към нея с насочени дула.

Странно, този спомен я успокои. Аз оцелях — помисли си тя. — Изтанцувах пътя към живота си.

Преградата помежду им за миг потъмня и ги изолира един от друг. След това се проясни и в леда се оформи кръгов орнамент от пиктограми. Малки кръгчета от кодирана информация се появиха пред зениците на всеки, удвоени така, че всяко полукълбо от мозъка да може да чете и да разбира. Генотип. Кръвна проба. Мозъчен скенер. Оценка на плодовитостта. Джелка усети как коланът се стегна и за миг я прониза болка.

Цифрите се промениха. Ледът засия в зелено. Те прекрасно се съчетаваха генетично. Машината безстрастно записа цифрите и ги отбеляза в договора.

Зеленият отсек избледня заедно с пиктограмите. Тя отново се намери очи в очи с него.

Той се усмихваше. Кожата около очите му беше набраздена от мънички бръчици, очите му сияеха много по-силно отпреди.

— Прекрасна си — обади се гласът в главата й. — Хубаво ще ни е заедно. Ще ми родиш силни, здрави синове. Синове, с които двамата ще се гордеем.

Тя си представи как думите се оформят в мрака отвъд очите му; видя ги как се издигат, люшват се напред и пронизват леда помежду им; влизат в нея през очите й.

Страхът й се беше уталожил. Отново беше на себе си. Сега, когато го поглеждаше, забелязваше само колко е жесток, какъв егоист е. Беше изписано там, пред очите му, като кодирана пиктограма.

Щом машината започна литаниите си, тя се успокои, стегна се, за да го погледне в лицето. Не. Ти няма да ме победиш, Еберт. Аз съм по-силна, отколкото си мислиш. И ще оцелея и след тебе.

Усмихна се, устните й се размърдаха и произнесоха „да“ — подпечатаха договора, сложиха словесния си белег под ретиналната идентификация и ЕКГ, които машината вече бе записала като неин идентифициращ подпис. Но в главата й това „да“ си остана най-обикновено.

Ще изтанцувам пътя си към живота — помисли си тя. — Ха да видим няма ли да го направя.

* * *

Де Вор погледна индикатора на китката си и смъкна противогаза. Отвън хората му разчистваха, събличаха труповете, преди да подпалят нивото.

Гезел лежеше в безсъзнание на леглото, а момичето хан беше до него.

Той дръпна чаршафа и ги загледа. Жената имаше малки твърди гърди с големи тъмни зърна и белег, който тръгваше от левия й хълбок и стигаше почти до коляното. Де Вор се усмихна, наведе се и бавно прокара пръст по обръсната цепка на пола й. Много лошо — помисли си той. — Много лошо.

Отмести поглед нататък. Гезел лежеше настрани, подложил ръка под главата си. Гъсти черни косми покриваха ръцете и краката му; стърчаха обилно от слабините и подмишниците му. Пенисът му лежеше сред тях като новоизлюпено пиле в гнездо, свит в себе си.

Докато гледаше мъжа, Де Вор усети стегнат възел от гняв да свива гърлото му. Щеше да е лесно да ги убие сега. Никога да не се събудят. Но това не беше достатъчно. Искаше Гезел да знае. Искаше да се изплюе в лицето му, преди да умре.

Да. За всички негови заплахи. За всичките лайна, които го накара да изяде.

Извади игления пистолет от джоба си и го зареди, после го опря о гърдите на Гезел точно над сърцето. Извади празния патрон, презареди пистолета и направи същото и с момичето. После отстъпи назад и зачака противоотровата да подейства.

Първа се събуди жената. Обърна се леко, придърпа се към Гезел, след това замръзна и подуши въздуха.

— На твое място изобщо не бих помръднал, Мао Лян.

Тя извърна глава. Очите й разпознаха тъмния му силует и тя леко кимна.

— Добре… Приятелят ти ще дойде при нас след малко. Всъщност искам него. Така че се дръж прилично и нищо лошо няма да ти се случи. Разбра ли ме?

Тя отново кимна, след което се дръпна леко назад — Гезел се беше размърдал.

Де Вор се усмихна и измъкна пистолета от туниката си.

— Добро утро, приятелю. Съжалявам, че те събуждам така, но си имаме работа.

Гезел се надигна бавно, разтърка очи, после забеляза пистолета в ръката на Де Вор и замря.

— Как се промъкна тука, да ти го начукам? — прошепна той и присви очи.

Купих си влизането. Охраната ти с голяма радост те продаде.

— Продаде… — на лицето му се изписа разбиране. Погледна момичето, после — отново Де Вор — някаква дързост в природата му го караше да се инати до последно.

— Мах ще ти даде да разбереш, шибано копеле.

Де Вор сви рамене.

— Може би. Но това няма да ти помогне, нали така, Бент? Защото ти си мъртъв. И всичко онова, в което вярваше — и то е мъртво. Аз го пометох. Остана само ти. Ти и ей това момиче тук.

Забеляза движението почти с ъгълчето на окото си; забеляза как ръката й бръкна под възглавницата и после се дръпна; чу лекото изщракване на затвора.

Щом тя вдигна пистолета, той стреля два пъти. Тежките куршуми пробиха две равни дупки в гърдите й точно над сърцето. Тя се строполи мъртва назад.

Гезел рязко се дръпна напред, след това замря — беше забелязал насоченото право в главата му дуло на Де Вор.

— Винаги си приказвал много, Гезел.

Гезел го изгледа.

— Изобщо не трябваше да се хващаме с тебе. Емили беше права. На тебе никога не ти е пукало за друг освен за самия тебе.

— Някога да съм твърдял обратното?

Гезел се облегна назад. Лицето му беше напрегнато.

— Ами тогава защо не го направиш? И да приключим?

— Ще, ще… не се притеснявай. Но не с това.

Той хвърли пистолета. Гезел го зяпна за миг, после посегна към оръжието. Де Вор отстъпи назад, извади флакона със спрей от джоба си и изчака Гезел да се обърне и да се прицели.

— Празен е.

Гезел натисна спусъка. Щракна, после — пак.

Де Вор се усмихна, после пристъпи по-близо, вдигна флакона, натисна бутона и малките частици заизскачаха със свистене.

Гледаше как Гезел се опитва да разкъса тънкия филм от матов, почти прозрачен лед, покрил главата и раменете му; виждаше как пръстите му се борят да пробият в меката еластична материя дупка, за да диша, но тя вече се втвърдяваше. Отчаянието го накара да се мята и да крещи — но крясъците му бяха приглушени, далечни. Идваха иззад екрана, който му отрязваше въздуха.

Де Вор изпразни флакона, хвърли го и се отдръпна от мятащата се фигура. Сега и ръцете на Гезел бяха приклещени — здраво залепени за лицето му. Той залитна още няколко пъти, после се строполи и немощно пририта. И замря неподвижно.

Де Вор се надвеси над него и се загледа в лицето му. Остана доволен от паниката и върховните мъки, изписани на него, доколкото се виждаха през твърдата, стъклоподобна маска. След това вдигна поглед. Мах го чакаше на вратата.

— Мъртъв ли е?

Де Вор кимна.

— Боя се, че и жената също. Извади ми пистолет.

Мах сви рамене.

— Добре. Иначе щеше да е трудно. Тя беше влюбена в него.

— Ами Ашър?

Мах поклати глава.

— Нито следа от нея.

Де Вор се замисли, после кимна.

— Ще ти я намеря.

— Благодаря — Мах се поколеба, след това влезе и погледна към Гезел. — А бе, знаеш ли, той ми харесваше. Наистина. Но рано или късно щеше да ме убие. Такъв си беше.

Де Вор се изправи, протегна ръка и докосна Мах по рамото.

— Добре. Тук приключихме. Да се махаме. Преди да са се домъкнали хората на танга.