Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Част II: лятото на 2208 г.
Бялата планина

„Чи Кан Цу попитал Конфуций за властта: — Какво би си помислил, ако, за да се приближа повече към онези, които притежават Пътя, аз трябва да убия онези, които не следват Пътя?

Конфуций отвърнал:

— Ако упражняваш властта си, защо трябва да убиваш? Просто повикай доброто в себе си и простият народ ще бъде добър. Добродетелта на благородника е като вятъра; добродетелта на малкия човек е като тревата. Ако вятърът повее над тревата, тя със сигурност ще се огъне.“

Конфуций, „Аналекти“, книга XII

„Цялата война се основава на измамата.“

Сун Цу, „Изкуството на войната“, книга I, „Оценки“

Глава 15
Между светлината и сянката

Чен беше коленичил търпеливо пред огледалото. Наведената над него Уан Ти решеше косата му и я разделяше на снопчета. Той наблюдаваше как тя върза три от тях на темето му — пръстите й опитно и сръчно завързваха малките възелчета. После погледна отражението му, усмихна се и започна да сплита четвъртото в спретната, стегната плитка. Както винаги той се изненада от силата на ръцете й, от сръчността им и се усмихна. Добра жена беше тя. По-добра не би намерил.

— За какво си мислиш? — попита тя. Пръстите й подхванаха второто снопче, а очите й срещнаха неговите в огледалото.

— За това, че на мъжа му трябва жена, Уан Ти. И че ако всички мъже имаха жени, добри като моята, светът щеше да е по-хубаво място.

Тя се разсмя с мекия си, леко дрезгав, селски смях, който, също както толкова много други неща, които правеше, го караше да усеща дълбоко в себе си топлина. Чен сведе за миг очи и се замисли. Преди да я срещне, той беше мъртъв. Или все едно мъртъв. Там долу, под Мрежата, той просто беше съществувал, бе я карал ден за ден като гладен призрак, несвързан с нищо и пълен с тъга.

А сега? Той се усмихна и погледна издутия й корем в огледалото. След месец, най-много месец и половина щеше да се роди четвъртото им дете. Момиче, така казаха докторите. Второ момиче. Той потрепери и леко извърна глава — опитваше се да погледне подаръка, който й беше купил едва предния ден, но тя го дръпна за косата.

— Не мърдай. Само минутка и готово.

Той се усмихна и я остави да довърши прическата му.

— Готов си — тя отстъпи назад доволна. — А сега си облечи туниката. На леглото е, току-що я изгладих. След малко ще дойда да ти помогна да си обуеш клина.

Чен понечи да възрази, но тя вече беше тръгнала да нагледа децата. Чуваше врявата им от всекидневната — гласовете им надвикваха тривизора. Вторият му син, шестгодишният Ву, се караше с „бебето“ на семейство Чан Хсин, дразнеше го — често го правеше.

Чен се разсмя. Всичко вървеше добре. Не, помисли си той, никога не бе вървяло по-добре. Сякаш боговете го бяха благословили. Първо Уан Ти. После децата. А сега — всичко това. Огледа новия апартамент. Имаха осем стаи. Осем стаи! И само на четири пресечки от централата в Бремен! Разсмя се учудено, сякаш всеки момент можеше да се събуди и да се намери пак там, под Мрежата, и докато е спал, всепроникващата воня е изпълнила ноздрите му, а някаква бледа сляпа буболечка е пропълзяла по тялото му. Преди време да се измъкне от този ад беше единствената му амбиция. А всичко това — този апартамент в горната третина на Града, на ниво 224, който беше наел — изглеждаше толкова далече от него, колкото и звездите на среднощното небе.

Затаи дъх, потънал в спомена, след това поклати глава. Онзи миг на покрива на солариума — колко време беше минало оттогава? Десет години? Не, дванайсет. И все пак си го спомняше, сякаш беше вчера. Онази гледка — звездите, покритите със сняг планински върхове на лунната светлина. И после — кошмарът на дните, които последваха. И все пак — ето го тук, не мъртъв като спътника си Као Джиян, а жив: човек на танга, награден за своята вярност.

Надяна туниката си, след това се погледна в огледалото. За първи път обличаше лазурносинята церемониална дреха и се чувстваше неловко.

— Къде е онзи негодник Као Чен? — попита образа си. Забеляза колко странна изглеждаше косата му, сплетена така, колко странно стоеше плоското му, обикновено лице из тези елегантни дрехи.

— Много си хубав — обади се Уан Ти от вратата. — Трябва по-често да обличаш парадната си униформа, Чен. Отива ти.

Той притеснено попипа емблемата на гърдите си, проследи формата на младия тигър — символ на чина му като капитан от силите за сигурност на танга — и поклати глава.

— Неудобно ми е, Уан Ти. Чувствам се прекалено изтупан. Дори косата ми…

Дълбоко си пое въздух, след това пак поклати глава. Не трябваше да се оставя Уан Ти да го убеди да си сложи имплантите. През целия си съзнателен живот беше доволен от бръснатата си глава, носеше голотата й като емблема, но този път бе отстъпил пред настояванията й — знаеше колко малко иска тя от него. Вече бяха минали четири месеца от операцията, чрез която се бе сдобил с гъста, дълга, блестяща черна коса. На Уан Ти й хареса от пръв поглед, разбира се, и известно време това му стигаше, но сега недоволството му отново изплува на повърхността.

— Уан Ти… — започна той и млъкна.

Тя се приближи, докосна ръката му. Усмихна се — личеше си колко се гордее с него и това го караше да се чувства неловко.

— Какво има, съпруже?

Нищо… — отговори той. — Няма нищо…

— Тогава стой и не мърдай. Ще ти обуя клина.

* * *

Жената се беше навела над отворения канал и се опитваше да нагласи настройката, когато Лайден, по-възрастният от двамата мъже от силите за сигурност, й донесе купа ча. Тя остави телта, погледна го и смъкна запретнатите си ръкави.

— Благодаря — каза тя тихо и отпи от димящата купа.

— Колко още, Чи Ли?

Юе Хао вдигна очи в отговор на фалшивото име, изписано върху табелката на гърдите й, и се усмихна. Усмивката й беше прекрасна — топла, открита усмивка, която преобрази обикновеното й, доста тясно лице. Щом като старият страж я видя, неволно се усмихна в отговор, после се извърна притеснено. Тя се разсмя — знаеше го какво си мисли — но в смеха й нямаше никаква подигравка и когато той се обърна обратно, все още изчервен, също се смееше.

— Ако ми беше дъщеря… — подхвана той.

— Продължавай. Какво щеше да направиш? — тя все още се усмихваше, но усмивката й бе по-недоловима, а в погледа й се прокрадваше неподправено любопитство. Без да се извръща, вирна глава и прокара ръка през тъмната си къса коса.

— Кажи ми, Волфганг Лайден. Ако ти бях дъщеря… — и отново се разсмя, сякаш не го беше казвала вече десетки пъти.

— Ами… щях да те заключа вкъщи, момичето ми. Така щях да направя!

— Първо ще трябва да ме хванеш!

Той я погледна и мрежата от бръчки около очите му за миг се очерта рязко на ярката светлина на лампите. След това кимна и рече по-тихо:

— Ще те хвана, ще те хвана.

След като приключиха с обичайния си вечерен ритуал, те млъкнаха. Тя изпи чашата си, свали ръкавиците и се захвана отново за работа, приведена над канала. Той коленичи наблизо и загледа как сръчните й ръце пипат по стегнатата плетеница от нишки с жицата и търсят слаби сигнали.

Между тях имаше някакво естествено разбиране. От самото начало — вече бяха минали почти три седмици от първата им среща — той бе усетил в нея нещо по-различно — може би в начина, по който го гледаше. Или може би просто защото тя, с двайсет години по-млада от него, го беше погледнала; беше го забелязала, бе му се усмихнала с прекрасната си усмивка и го бе накарала да се чувства едновременно и млад, и стар, и щастлив, и тъжен. От този първи ден бе започнала и играта им — безсмислената закачка, която — поне за него — беше твърде натоварена със значение, за да е безопасна.

— Хоп! — обади се тя и вдигна очи. — Още една от тези малки проклетийки е издъхнала!

Лайден кимна, но в ума му все още се въртяха зъбите й, прехапали бледата й долна устна, когато се съсредоточаваше; очите й, изпълнени със странна, почти страстна напрегнатост. Сякаш виждаше всичко по по-различен начин. Виждаше го по-ясно и в по-големи подробности.

— Колко още?

Тя приклекна назад и си пое дълбоко въздух.

— Осемдесет и седем съединения, сто и шестнайсет канала, единайсет ключа и четири главни панела — усмихна се. — Три седмици работа навън.

Тя беше част от екип от трима души, изпратен да извърши прегледа на палубата, който се, провеждаше два пъти годишно. Другите двама работеха здраво някъде другаде — проверяваха транспортната мрежа за дефекти; поправяха основните системи за канализация и обслужване; прочистваха масивните шахти, които пронизваха горните палуби като гигантски „пачи крака“. И те вършеха съществена работа, но нейната беше жизненоважна. Тя беше експертът по комуникациите. В ръцете й беше сложната мрежа от компютърни връзки, от които зависеше животът на палубата. Разбира се, те имаха добра защита и беше трудно да им се нанесе истинска повреда, но все пак си беше деликатна работа — по-скоро хирургия, отколкото инженерство.

— Също като огромна глава — му беше казала тя, — пълна с фини нерви, които препредават информация. Можеш да го нараниш, нали разбираш — и той си спомни как поглеждаше тя, истинската нежност и загриженост в очите й; сякаш наистина гледаше нещо живо.

Но сега, докато я наблюдаваше, си помисли: Три седмици. Това ли ще е всичко? И после какво? Какво ще правя, когато си тръгнеш? Тя забеляза, че я гледа, наведе се и леко докосна ръката му.

— Благодаря ти за ча, но не трябва ли да си на пост?

Той се разсмя.

— То все едно нещо става тук — но забеляза, че вече е започнал да й досажда, и се обърна да си върви. Спря чак в дъното на дългата, тъмна шахта и я погледна.

Беше се преместила по-навътре към центъра. Лампата над нея, висяща на стойката и прикрепена към кръста й с тънка, подобна на паяжина нишка, хвърляше златни отблясъци по тъмната й прибрана коса, докато се бе навела над следващия канал в редицата. Погледа я още малко — главата й току сновеше между светлина и сянка като главата на плувец. После въздъхна, обърна се и тръгна да слиза.

* * *

Чен седеше и гледаше екрана в ъгъла, докато Уан Ти обличаше децата. Апаратът беше включен на местния канал „Мидтекст“ и показваше група от десетина видни граждани на издигната платформа, а огромна маса от хора се бе събрала пред тях на Главната. Предаването беше на живо от Хановер, на двеста ли на югоизток оттук.

Най-отпред на екрана се виждаше канцлерът на танга, Нан Хо — той представляваше господаря си на откриването на първия от новите здравни центрове „Нефритов феникс“. Зад него беше застанал хсиен лин, главният магистрат на Хановерския хсиен, Шу Чен-хай, висок мъж с патрицианска осанка и голо теме, което блестеше влажно на светлината на лампите. Канцлерът говореше, разпънал пред себе си голям списък, и обясняваше „новата разпоредба“ на Ли Юан за Долните нива, като в частност се разпростираше по-подробно върху плана на танга за построяване на сто и петдесет здравни центрове из цялата долна една трета на града.

— Време беше — обади се Уан Ти и вдигна поглед — в момента връзваше връзките на рокличката на най-малката им дъщеричка. — Твърде дълго пренебрегваха всичко това. Спомняш ли си какви проблеми си имахме, когато се роди Джиян? Ами че аз едва не родих още в приемната. А това беше по онова време. Оттогава нещата се влошиха много повече.

Чен изсумтя — беше си спомнил. И все пак подразбиращата се критика към танга го накара да се чувства неудобно.

— Ли Юан ни мисли само доброто — каза той. — Има и хора, които и една десета от това не биха направили.

Уан Ти го погледна преценяващо, после отмести поглед.

— Сигурна съм, но се носят слухове…

Чен рязко извърна глава. Твърдата якичка го задушаваше.

Слухове? За танга?

Уан Ти се разсмя и лекичко побутна Чан Хсин.

— Не. Разбира се, че не. И все пак ръцете му…

Чен се намръщи.

— Ръцете му ли?

Уан Ти се изправи бавно и сложи ръка на кръста си.

— Казват, че някои дебелеят от щедростта на танга, а други обират трохите от трапезата му.

— Нещо не схващам, Уан Ти.

Тя посочи фигурите на екрана.

— Нашият приятел хсиен лин. Разправят, че през последната половин година си бил накупил много неща. Бронз, статуи, коприни на наложниците си. И още, и още…

Лицето на Чен се беше стегнало.

Знаеш го, така ли, Уан Ти? Със сигурност?

— Не. Но слуховете…

Чен се изправи ядосан.

— Слухове! Куан Ин да ни пази! Би ли рискувала всичко това за някоя дребна неоснователна клюка?

Трите деца смаяно се втренчиха в него. Що се отнася до Уан Ти, тя сведе глава и изведнъж стана много покорна.

— Прости ми, съпруже, аз…

Рязкото движение на главата му я накара да млъкне. Той се извърна нервно, приближи се до апарата и ядосано натисна копчето за изключване. Обърна се отново към нея — лицето му беше изкривено от яд.

— Учудваш ме, Уан Ти. Да клеветиш свестен човек като Шу Чен-хай. Знаеш ли със сигурност какво е купил хсиен лин и какво не е купил? Влизала ли си в имението му? Освен това той е богат. Защо да не си купува такива неща? Защо толкова лесно хващаш вяра, че ги е купил с парите на танга, а не със свои? Какви доказателства имаш?

Той изсумтя нервно.

— Не разбираш ли колко глупаво е това? Колко опасно? Богове, ако повториш онова, което току-що ми каза, не пред когото трябва, ще навлечеш беля на всички ни! Да не би да го искаш? Да не би да искаш да изгубим всичко, за което се бъхтихме толкова време? Защото да навредиш на нечия репутация с фалшиви обвинения все още е престъпление. Понижение — за това ти говоря, Уан Ти. Понижение. Обратно под Мрежата.

Уан Ти трепна, после кимна.

— Прости ми, Као Чен. Не бях права да говоря така. Вече нищо няма да кажа за хсиен лин.

Чен се вторачи в нея, остави гнева си да се уталожи и кимна доволен.

— Добре. Няма вече да говорим за това. А сега побързай, или ще закъснеем. Обещах на Кар да бъдем там при втория звънец.

* * *

Шу Чен-хай се огледа нервно, след това, доволен, че всичко вече е готово, се опита да се отпусне.

Канцлерът на танга си беше тръгнал преди час, но макар че Нан Хо беше достатъчно високопоставен, че и тангът да слуша какво говори, следващият му гост — човек, който никога не се появяваше по медиите — беше в много отношения по-важен и от него.

За Шу това беше започнало преди година, когато бе назначен за председател на Финансовия комитет за новия здравен център. Тогава беше прозрял докъде би могло да доведе това… ако е достатъчно хитър и дързък. Беше чул за този търговец преди известно време, бе взел решение и се бе постарал да спечели приятелството му. Но чак когато ши Новачек му се обади, впечатлен повече от постоянството му, отколкото от способностите му и предложенията му за помощ, му се удаде възможността да го спечели за плана си. А сега, този следобед, дружбата им щеше да роди първия си плод.

Новачек го бе информирал как трябва да се държи. Въпреки това ръцете на Шу трепереха — изпитваше смесица от страх и възбуда при мисълта да забавлява Червен стълб 426 от истинския живот — също както в сериалите по тривизията. Повика главния иконом, избърса ръцете си в кърпата, която той му подаде, и нервно намръщи чело. Когато за първи път се бе замислил над това, той си бе представил среща с Големия шеф, със самия 489, но Новачек бързо разсея илюзиите му. Босовете на Триадите рядко се срещаха с хората, с които си имаха работа. Внимаваха и използваха посредници. Хора като Новачек и като техните Червени стълбове, „екзекуторите“ на Триадите — културни, дискретни мъже с маниери и мандарини с инстинкти на акули.

Завесите в далечния край на дългата стая се разтвориха. В стаята влязоха четирима млади, мускулести хан, а веднага след тях — Новачек. През челата си носеха жълти ленти с колело — символът на Триадата на големия кръг — избродирано отпред със синя коприна. Новачек го погледна и му се усмихна насърчително. Шу беше подготвен и за това — ала въпреки всичко мисълта, че Червените стълбове го „наблюдават“, леко го нервираше.

Действаха с впечатляваща прецизност, сякаш ставаше въпрос за нещо много по-голямо от прости предпазни мерки. Но пък ако казаното от ши Новачек беше вярно, светът долу беше такъв, че се режеха гърла и успяваха не само най-силните, но и най-предпазливите.

Новачек се приближи и се поклони на Шу Чен-хай.

— Добре сте се справили, хсиен лин Шу — рече той и посочи приготвената трапеза.

Шу му се поклони в отговор, невероятно доволен от похвалата на търговеца.

— Боя се, че е повече от скромно…

Новачек се приближи и зашепна:

— Помнете какво ви казах. Не се усмихвайте на нашия приятел, щом пристигне. Нито пък си позволявайте да покажете някакъв знак на фамилиарност. Яо Цу, също като повечето Червени стълбове, е много горд — има много силно чувство за собствено достойнство, но това е разбираемо. Човек не става Червен стълб чрез семейно влияние или като зубри за изпити. Хун мун, тайните общества, са друга школа — най-трудната школа, бихме могли да кажем — а нашият приятел, Червеният стълб, е нейният най-добър отличник. Ако някой друг ставаше за тази работа, то той щеше да бъде Червен стълб, а нашият приятел Яо Цу щеше да е мъртъв. Разбрахте ли?

Шу Чен-хай наведе глава и нервно преглътна — отново осъзнаваше какъв риск поема, като дори само се среща с този човек. Отново погледна хун мао в лицето.

— Вие ще бъдете ли до мене, ши Новачек?

Новачек му се усмихна насърчително.

— Не се безпокойте, хсиен лин Шу. Просто правете каквото ви казах и всичко ще бъде наред.

Шу Чен-хай потрепери, после отново сведе глава благодарен, че търговецът се е съгласил да му направи тази услуга. Знаеше си, че ще му излезе скъпо, но ако планът му успееше, това щеше да е малка цена.

На входа към кухнята един от бегачите се появи отново и махна отсечено на един от сънародниците си. Младежът веднага се обърна и изчезна зад завесата.

— Май всичко е наред — обади се Новачек и отново се обърна. — Елате, да отидем на входа. Нашият приятел Червеният стълб ще се появи всеки момент.

По време на вечерята не си казаха почти нищо. Яо Цу седеше с непроницаемо лице срещу Шу Чен-хай на главната маса, обкръжен и от двете страни с охрана. Ако онова, което бе казал Новачек, беше истина, самият Червен стълб беше невъоръжен, но това не означаваше, че е неподготвен за неприятности. Стражите бяха едри грубияни със зловещ вид, които просто си седяха и не ядяха нищо. Само гледаха Шу; гледаха го, гледаха го, докато първоначалната му нервност се превърна в нещо друго — студен, омаломощаващ ужас, който се просмукваше в костите му. За това Новачек не го беше подготвил и той се чудеше защо. Но не позволи да му проличи. Страхът и притесненията му, несигурността и съмненията в самия себе си оставаха скрити под плътната маска на лицето му.

Наблюдаваше как Червеният стълб внимателно избърса устни със салфетката и го погледна. Чертите на Яо Цу бяха дребни, почти детски; носът, ушите и устата му бяха изящни като на девойка, очите му — като две изрисувани топчета сред покритото с белези от шарка лице, почти хун мао по бледност. Гледаше Шу Чен-хай с безпристрастна враждебност, която като че ли си беше част от него. Щом срещна погледа му, Шу разбра, че няма нещо, което този човек не би направил. Нищо не би могло да разтревожи съня му дори за миг. Точно това го правеше толкова добър в занаята му — то го правеше 426, екзекутор.

Едва не се усмихна, но се спря навреме и зачака, както му бяха казали, Яо Цу да заговори пръв. Но вместо да заговори, Червеният стълб се извърна леко и щракна с пръсти. Един от хората му веднага се приближи и постави елегантен калъф на масата до лявата ръка на Яо Цу.

Яо Цу вдигна поглед и бутна калъфа към Шу.

Шу погледна Новачек, придърпа калъфа, после с поглед поиска от Червения стълб разрешение да го отвори. След като онзи му кимна отсечено, той щракна закопчалките и вдигна капака. Вътре върху яркочервена капитонирана коприна имаше три реда мънички, обвити в черно пакетчета. Върху всяко пакетче бяха отпечатани йероглифи хан в червено, синьо и жълто — по един ред от всеки цвят. Гледа ги известно време, след това вдигна очи и срещна погледа на Червения стълб. Отново потисна импулса да се усмихне, да се опита да установи някаква лична връзка с човека отсреща, но вътрешно ликуваше. Ако това тук беше онова, което си мислеше, че е… погледна към Новачек за потвърждение, после отново погледна към Червения стълб и сведе глава.

За първи път, след като беше изминал повече от час, Яо Цу заговори:

— Значи разбирате, Шу Чен-хай? Тук имате пълното разнообразие на последните видове наркотици, разработени така, че да задоволят всяка нужда, изработени в нашите лаборатории с най-високото качество в цяло Чун Куо в момента. През първите два месеца ще ви снабдяваме безплатно с каквото пожелаете, а вие на свой ред ще предавате безплатно капсулите на връзките си с Горните нива. После обаче започваме да определяме цени за всичко, което доставяме. Няма да е скъпо, разбира се — много по-малко от парите, които ще искате от приятелите си, нали така? — но достатъчно, за да сме доволни и ние, и вие.

Шу Чен-хай кимна едва-едва. Гърлото му беше пресъхнало, ръцете му, положени от двете страни на калъфа, трепереха.

— А моята идея?

Яо Цу сведе очи.

— Планът ви има нашето одобрение, хсиен лин Шу. Наистина, от доста време търсим начин да се задвижим в тази посока. И двамата имаме късмет, че интересите ни съвпадат, нали?

— А другите босове… няма ли да протестират?

Това беше най-голямата му тревога — единственото нещо, което вече нощи наред му пречеше да спи — и ето, сега бе изплюл камъчето. Отначало си помисли, че не е трябвало да го казва, но до него Новачек продължаваше да мълчи, а и Червеният стълб не показа никакви признаци на обида; въпреки това Шу усети как около масата отново се възцари напрежение.

— Ще се справим с това — студено отговори Яо Цу и го погледна в очите. — Когато кладенецът е дълбок, мнозина могат да вадят вода от него, нали? Освен това е по-хубаво да трупаш пари, отколкото да водиш война. Сигурен съм, че и другите босове ще мислят същото.

Шу остави напрежението му да се уталожи. Значи беше съгласувано. Усети отново как го облива вълна на чисто въодушевление.

Яо Цу го гледаше студено.

— Разбира се, вие отговаряте за вашите си работи. Ще се грижите за зарибяването и пазара. Освен това ще осигурявате всички бакшиши.

Шу наведе глава, прикривайки разочарованието си. Надяваше се, че те ще му помогнат, що се отнася до „бакшишите“ — подкупите; беше предположил, че ще му платят добре за неговите връзки, но сега стана ясно, че разбират нещата другояче. Разполагаше с много пари, защото се беше вмъкнал във финансите на Здравния проект, но все пак и тези пари си имаха свършване, а той беше натрупал богат опит в преговорите с чиновници. И те бяха като курвите, само дето курвите бяха много по-евтини.

Вдигна очи и срещна втренчения поглед на Червения стълб с внезапна увереност — знаеше, че през всичките тези изминали месеци не е грешил. Той, Шу Чен-хай, беше обречен да извърши големи дела. И синовете му също щяха да станат големци. Може би дори министри.

Когато си отидоха, той продължи да седи и да разглежда съдържанието на калъфа. Ако онова, което беше чувал, бе вярно, само това тук струваше половин милион. Замислено докосна с език предните си зъби, после извади едно от малките пакетчета.

По размер то беше съвсем еднакво с другите; наситено черната му опаковка от промазана хартия бе запечатана от обратната страна със знака на Големия кръг — синьото колело. Единствената разлика беше в знака отпред. На това пакетче йероглифите бяха в червено. Пишеше „пан шуай чи“ — „полуживот“. Другите имаха също толкова странни имена. Постави го на мястото му, облегна се назад и се взря замислено в далечината. Когато Новачек се върна, той продължаваше да седи така.

— Какво е това?

Новачек се поколеба, след това се разсмя.

— Нали знаеш?

— Знам, че са наркотици, но защо са толкова различни? Той каза, че в цяло Чун Куо нямало нищо като тях. Защо? Трябва да знам, защото ще ги продавам.

Новачек го изгледа продължително, след което кимна.

— Добре, Шу Чен-хай. Нека да ти обясня какво става… какво всъщност става тук.

* * *

— Всичкото е тръби — обади се Васка. Гласът му идваше от мрака наблизо. — Лайната се стичат надолу, водата се качва нагоре. Вода и лайна. Растеж и гниене. Стари-прастари процеси, но вече механизирани. Натикани в тесни тръби.

Топъл гърлен смях посрещна коментара на Васка.

— Как пък не го знаех досега — обади се Ерика. Коленете й опираха в тези на Юе Хао в теснотията.

— Залъгват се — продължи Васка разгорещено по темата. — Но това не е жизнено пространство, а само една проклета машина! Изключи я и ще измрат — толкова са отрязани от всичко.

— А пък ние сме съвсем различни, така ли?

Забележката на Юе Хао прозвуча остро — Васка я дразнеше, но към това чувство се прибавяше и страхът, че някой случайно може да ги чуе. Намираха се тук горе, на самия връх на нивата, точно под покрива, но кой ти знае какъв номер би могла да ти изиграе акустиката на вентилационната система? Погледна бледо светещата цифра на китката си и скръцна със зъби.

— Да, различни сме! — Васка се наведе към нея и тя усети дъха му на бузата си. — Различни сме, защото искаме да го разрушим. Да го сравним със земята и да стъпим отново на нея.

Това си беше почти обида. Като че ли тя би могла да забрави — тя, която беше в движението цели пет години повече от това… това хлапе! Нито пък тя беше искала да каже точно това. И те бяха отрязани. И те бяха прекарали живота си вътре в машината. Ами ако само си мислеха, че са различни?

Канеше се да му отговори, но Ерика се наведе напред и я докосна по ръката.

— Колко още, Чи Ли? Схванах се вече!

Вярно беше. Тук беше твърде тясно — централната подутина не беше предвидена за трима души.

— Поне още пет — тя покри дланта на Ерика със своята. Харесваше я въпреки недостатъците й, но Васка… Васка беше голяма досада. Беше срещала такива като него и преди. Верни и предани. Фанатици. Те използваха идеологията на Ю като заместител на собствената си мисъл. Останалото бяха общи приказки. Лайна и вода. Тесни тръби. Това бяха лафовете на старата Пин Тяо-интелигенция. Сякаш някой трябваше да й го напомни.

Затвори очи за миг и се замисли. Тримата бяха екип едва от месец и половина — първите трима от обучените в това, което наричаха „асимилация“. Васка, Ерика — те се казваха така, колкото и тя се казваше Чи Ли — името, изписано на табелката на гърдите й. Това бяха имена на мъртъвци от службата по поддръжката — мъже и жени, чиито самоличности Ю бе откраднала за свои цели. Тя никога нямаше да научи истинските им имена. Те бяха непознати, доведени от други клетки на Ю за тази мисия. След като приключеха тук, вече никога нямаше да ги види.

Тази система беше необходима и вършеше работа, но си имаше недостатъци. От самото начало Васка я бе предизвикал. Не беше го казал открито, но си личеше, че отхвърля нейното ръководно положение. Макар и да се предполагаше, че между мъжете и жените в движението съществува равенство, все още се очакваше лидерите да са мъже — онези, които действат и мислят, онези, които определят политиката и вземат решенията. И Васка беше от тези, които го очакваха. Не беше стигнал до открито несъгласие, но нещата вървяха нататък. Беше кисел, цупеше се, заяждаше се. Тя бе принудена отново и отново да му дава недвусмислени заповеди. А той на свой ред бе поставил под въпрос верността й към каузата и към основната догма на Ю-идеологията. Беше ги поставил под въпрос и най-накрая тя самата в миговете си на спокойствие бе започнала да се пита: „Вярвам ли в онова, което върша? Вярвам ли във видението на Мах за новия ред, който ще се възцари, след като веднъж изравним Града със земята?“ И въпреки че вярваше, сега й беше по-трудно от всякога да го каже — сякаш подобно лицемерие би я поставило на едно равнище с Васка.

Известно време се чуваше само дишането им и слабият, несекващ шум на животоподдържащите системи. После — забележката му беше предшествана от неприятен многозначителен смях — Васка отново се обади:

— Та как, казваш, е твоят човек, Чи Ли? Как е… Волф-ганг? — произнесе името на по-възрастния мъж така, че то прозвуча като незначително и абсурдно.

— Затваряй си устата, Васка! — Ерика прекъсна внезапното натрупване на напрежение. След това се наведе по-близо до Юе Хао и й прошепна: Отвори капака. Хайде да погледнем. Като че ли вече е време.

Юе Хао се усмихна в тъмното, благодарна на Ерика за намесата, после се обърна и откачи куката. В претъпкания мрак нахлу светлина и освети наблъсканите им едно до друго тела.

— Какво виждаш?

Известно време светлината й се струваше твърде ярка. След това, когато очите й се нагодиха към нея, тя забеляза, че вижда долу Главната улица — намираха се на около петдесет-шейсет чи над нея. Беше късно и тълпите вече се бяха разкарали — по Главната се мотаеха само шепа гуляйджии и един-двама работници, тръгнали да застъпват нощна смяна. Юе Хао погледна по-нататък, към малката вратичка вляво в дъното на Главната. Оттук едва се виждаше, но щом я различи, на вратата се показа фигура и вдигна ръка.

— Той е! — прошепна тя нервно. — Васка, давай. Искам този асансьор да е подсигурен — щом го отправи, се вгледа в женското лице със силни, изразителни черти, близо до нейното. — Е? Какво ще кажеш?

Ерика се замисли, след това кимна. Напрегната, стегната усмивка проясни лицето й.

— Ако е като последния път, имаме трийсет минути, четирийсет — отвън. Достатъчно време да подсигурим мястото и да подготвим нещата.

— Добре. Давай тогава да мърдаме. Втора такава възможност никога няма да ни се отвори.

* * *

Юе Хао се огледа, после кимна доволно. Стаите изглеждаха нормално — по нищо не си личеше тук да се е водила борба. Четирима от прислужниците бяха заключени в килера с вързани ръце и крака и упоени. В друга стая беше затворила жените и децата от домакинството, като се бе погрижила момченцата да поемат точната доза. Сега се обърна с лице към петия член на домакинския персонал — главния иконом. Числото и — едно — беше избродирано в червено върху зелената емблема на гърдите му, пришита към снежнобялото му пау. Той втренчи в нея оцъклените си от страх очи — беше привел леко глава и се чудеше какво ли смята да прави по-нататък тя. Преди това бе залепила на тила му леплива бомба и му бе обещала, че а е помръднал или е казал нещо, ще я задейства.

— Запомни — увери го тя. — Не тебе искаме, иконом Вон. Прави каквото ти казваме и ще останеш жив. Но Шу Чен-хай не трябва да подозира нищо. Той скоро ще се върне от онова момиче, така че му приготви ваната и се погрижи за него, както обикновено. Но помни, че ще следим всяко твое движение.

Икономът наведе глава.

— Добре — тя огледа отново стаята и потупа джоба на туниката си. Документите бяха вътре — брошурата, в която обясняваха причините да го екзекутират и официалната смъртна присъда, подписана от всичките петима членове на Висшия съвет на Ю. Щяха да ги оставят върху трупа на Шу, за да ги намери охраната. Междувременно приятели, симпатизиращи на каузата, щяха да разпространяват копия от брошурата из всички Долни нива — повече от петдесет милиона, издадени с парите на отдавна вече несъществуващата Пин Тяо. Пари, които Мах бе отмъкнал след Хелмщат и преди пълния провал в Бремен, довел до края на Пин Тяо.

— Добре. Нали знаеш какво да кажеш? Добре. Хващай се тогава на работа. Искам, като се върне, всичко да е готово.

Тя се върна при Ерика, която седеше зад бюрото в малката стая за наблюдение. Веднага започна да следи главния иконом, докато вървеше по коридора към голямата баня. Като продължаваше да го държи под око, тя огледа и другите екрани и за пореден път се отврати от лукса, от пълното прахосничество, което виждаше. Семейството на Шу Чен-хай не беше по-голямо от което и да било в Средните или Долните нива и все пак той притежаваше всичко това: двайсет и четири стаи, включително не по-малко от две кухни и три лични бани. Позор. Обида за онези, на които уж служеше. Но не затова беше тук тя — защото мнозина живееха като Шу Чен-хай, без да подозират на какво страдание се крепи тяхната алчност. Не, за избора на Шу Чен-хай си имаше специфични причини.

Разтрепери се — възмущението подсилваше гнева й. Шу Чен-хай беше измамник. И не просто измамник. Той мамеше на едро и това щеше да доведе до неописуеми страдания: деца нямаше да бъдат лекувани от осакатяващи ги болести; добри хора щяха да умират от загуба на кръв в спешните клиники; майки щяха да загиват при раждане, защото не са построени обещаните от танга помещения. Разсмя се студено. Онази церемония беше пълен фалш. Бяха развели канцлера на танга из новите отделения и операционни — все едно това беше типично за целия център. Но тя бе видяла. С очите си бе видяла празните отделения, непостроените операционни, празните пространства там, където трябваше да се намират истински, солидни помещения. Останалото не съществуваше — никога нямаше да съществува, защото Шу Чен-хай и приятелите му бяха взели отпуснатите за това пари и ги бяха похарчили по свое лично усмотрение. Тя бавно поклати глава — не можеше да престане да се смайва от мащаба на измамата. Не че беше нещо нечувано чиновници да си присвояват десет, дори петнайсет процента от някой проект. В този техен смахнат свят това дори се очакваше. Но осемдесет процента! Четири милиарда юана! Юе Хао стисна зъби. Не. Това не можеше да се търпи. Шу Чен-хай трябваше да стане пример, иначе безброй хора щяха да страдат, докато такива като Шу щяха да дебелеят за сметка на техните страдания.

Погледна към Ерика.

— Шу при кого ходи?

Ерика се усмихна, без да отмества поглед от екрана.

— При дъщерята на една своя подчинена. Момиче на тринайсет години. Майката знае, но си затваря очите. И кой би могъл да я обвини?

— Не… — и все пак при тази мисъл на Юе Хао й се догади. Това беше нов пример за поквареността на Шу — той се възползваше от дадената му власт. Власт, дадена в ръцете на дребни, безскрупулни душици. Хора, които не ставаха и за шефове на бардак, да не говорим за хсиен.

Извади ножа си и се загледа в него — чудеше се като как ли е да го забие в Шу Чен-хай и дали това би било достатъчно, за да уталожи гнева й. Не. Можеше да убие и милиони такива като Шу и пак нямаше да й стигнат. И все пак беше някакво начало. Знак и за тези Горе, и за тези Долу.

Тя заобръща ножа в ръката си, пробва колко е остър, после го прибра в ножницата.

— Готова ли си?

Ерика се разсмя.

— За мене не се притеснявай. Притеснявай се само за това, дали Васка си е свършил работата и е покрил асансьорите.

— Да… — отговори тя и се напрегна, щом видя фигурата на Шу Чен-хай — не можеше да го сбърка с никого — в далечния край на коридора. — Да. Но първо нашият човек…

* * *

Церемонията беше много напреднала. В малката претъпкана стая се възцари тишина, щом неоконфуцианският служител се обърна с лице към двойката.

Кар беше облечен в парадната си униформа — прилепнала лазурносиня туника подчертаваше масивния му торс. Ниско подстриганата му глава беше непокрита, но на врата му висеше огромният златен драконов медальон на чи чен. Тангът му го бе връчил преди два месеца и сега Кар го носеше с гордост — знаеше, че това е най-високата чест, с която властта би могла да удостои човек от простолюдието — така той беше станал Почетен помощник на императорския дом.

До Кар стоеше жената, която след миг щеше да му стане съпруга — жената, която бе срещнал в чайната „Драконовият облак“ преди шест месеца, Мари Енге. В противоположност на Кар тя беше облечена в ярка алена коприна — проста роба, пристегната в кръста. Макар и прост, ефектът беше поразителен. Изглеждаше лика-прилика на едрия мъж.

Кар се извърна и за миг срещна очите й. Усмихна се и отново се обърна с лице към служителя и заслуша внимателно стареца с мъдро лице, който им обясняваше брачните задължения.

— Трябва да ви напомня, че нито е уместно, нито прилично да показвате любовта си пред хора. Думите ви трябва да бъдат сдържани и съобразени с чувствата на обкръжаващите ви. Любовта трябва да се държи в определени граници. Не трябва да се позволява тя да пречи на мъжа да работи и да изпълнява дълга си към семейството. А ти, Мари Енге, трябва да гледаш домакинските си задължения като добра съпруга — без упреци и оплаквания. На публични събрания не трябва да сядаш до съпруга си, а да стоиш настрана. Омъжиш ли се, прекъсваш кръвните връзки. Ставаш част от семейството на съпруга си.

Старецът млъкна и заговори малко по-неофициално:

— Чувам, че сред младите не било модерно да се гледа на нещата в тази светлина, но има какво да се каже за нашите традиции. Те носят мир и стабилност, а мирът довежда до доволство и щастие. Във вашия случай, Грегор Кар и Мари Енге, разбрах, че няма семейства, с които сте длъжни да се съобразявате. При вас великата семейна верига е била разкъсана — не по ваша вина. И все пак тези традиции са в сила, защото след време и вие ще имате деца. Ще станете семейство. И така веригата ще бъде изкована отново, връзките — възсъздадени. С тази церемония вие се включвате в огромния прилив на живота в Чун Куо. Като участвате в този най-древен от всички ритуали, вие укрепвате тяхната сила и значение.

Чен, отляво на Кар, усети как при тези думи по гръбнака му премина лека тръпка. Така беше и за него, когато се ожени за Уан Ти. Сякаш се раждаше отново. Вече не беше просто Чен, а Као Чен, глава на семейство Као, свързано с бъдещето на синовете, които щяха да му се родят. Синове, които щяха да премитат гроба му и да изпълняват обредите. С женитбата си той беше станал праотец. Усмихна се — беше дълбоко трогнат за Кар, радваше се, като виждаше как едрият гледа невестата си, и знаеше, че този брак е създаден на небесата.

После той се приближи и притисна Кар мощно към себе си.

— Така се радвам за тебе, Грегор. Винаги съм се надявал… — млъкна, задавен от внезапно надигналото се чувство.

Кар се разсмя и го отдръпна от себе си.

— Какво е това, приятелю? Сълзи? Не… сега е време за радост, защото днес сърцето ми е по-преизпълнено с щастие от всякога.

Обърна се и вдигна ръка. При сигнала му вратите зад него се разтвориха и разкриха дълга стая с висок таван, цялата в кристали и дантела. Масите бяха наредени за двеста гости.

— Е, скъпи приятели, да минем оттатък. Има хапване и пиене, а по-късно ще има и танци — той погледна булката си, усмихна се широко и й протегна ръка. — Е… добре дошли всички. Тази вечер ще празнуваме!

* * *

Златното око на охранната камера се въртеше в драконовата уста и следеше приближаването на Шу Чен-хай. Мигове по-късно вратата се разтвори със свистене. Зад нея в покрития с плочки коридор го чакаше главният иконом — с наведена глава и преметнат през ръката копринен домашен халат.

Шу Чен-хай остави Вон Пао-ю да съблече връхните му дрехи и да му помогне да надене лекото пау. Пое си дълбоко въздух, наслаждавайки се на хладната тишина на антрето, после се обърна към прислужника си:

— Къде са всички?

Вон Пао-ю наведе глава.

— Първата ви съпруга, Шу Вен-по, е на гости при майка си, ваша светлост. Ще се върне утре сутринта. Втората ви съпруга, Шу Хе, заведе момчетата да купуват нови дрехи. Не много отдавна се обади и съобщи, че ще се забави още час.

Шу кимна доволен.

— А Юе Ли?

Старецът се поколеба.

— Спи, ваша светлост. Бихте ли желали да я събудя и да я изпратя в стаята ви?

Шу се разсмя.

— Не, иконом Вон. По-късно може би. Но точно сега бих искал да се изкъпя.

Вон Пао-ю отново наведе глава.

— Ваната вече е пълна, ваша светлост. Ако дойдете, сам ще се погрижа за нуждите ви.

— Не е необходимо. Само ми донеси питие.

Сам в банята, той се измъкна от тънките си шорти, остави купата с вино на земята и презглава съблече своето пау. Гол, той се протегна — беше му добре; след това вдигна с купата наздравица за себе си. Момичето се държа добре. Вече не беше толкова напрегнато, както преди. Много по-склонна беше да му угажда. Без съмнение това беше работа на майка й. Е, може би трябваше да възнагради майката. Да й изпрати някакъв малък подарък, за да я насърчи. Или следващия път да си легне и с двете — и с майката, и с дъщерята — в едно и също легло.

Мисълта го разсмя, но щом се обърна, замря — беше усетил чуждо присъствие в коридора.

— Вон Пао-ю? Ти ли си?

Пристъпи напред и спря — тежката порцеланова купа за вино изпадна от ръката му и се чукна във ваната.

— Какво, мамка му…?

Беше мъж, облечен в оранжево-жълтата униформа на работник по поддръжката — с вдигнат и насочен към него пистолет.

— Вон Пао-ю! — извика Шу, втренчен в мъжа. Осъзнаваше голотата си, уязвимостта си. — Вон Пао-ю, къде си?

Мъжът се засмя тихо и поклати глава.

— Кефа ли си правеше, а, Шу Чен-хай? Чукаме малки момиченца, а?

Гневът накара Шу да направи още две крачки и чак тогава си спомни за пистолета. Спря и се намръщи, щом забеляза странното задоволство по лицето на непознатия.

— Какво искаш? — попита той. — Всичко, което имам, е в сейфа в кабинета. Карти, пари в брой, това-онова…

— Аз не съм крадец, Шу Чен-хай. Ако бях крадец, щях да те спипам по-рано, още в коридорите.

Шу кимна, като се мъчеше да остане спокоен. Ако някой от босовете съперници на Триадите се мъчеше да се набърка в сделката, която беше сключил с Големия кръг, тогава не вървеше да показва страх пред вестоносците им. Изпъчи гърди — голотата му се превърна за него в знак за слабост.

— Кой те изпраща? Дебелият Вон? Лу без клепачите? Или да не би да е Лу Бакенбарда?

Мъжът нетърпеливо размаха пистолета и навря лист хартия в лицето му. Шу Чен-хай се извърна леко — нищо не разбираше, но след втората подкана взе листа. Погледна го и стомахът му се преобърна.

Листовка на терористи. В която се изреждаха престъпленията му. Обясняваха защо се налага да го убият.

— Вижте, аз… — започна Шу. Но нямаше как да спори. Нямаше начин да се разбере с тези копелета. Единственият му шанс беше да прескочи мъжа. Но сякаш прочел мислите му, мъжът отстъпи назад и дръпна резето. Беше вперил настоятелен поглед в Шу. Очите му горяха.

Кеф, а! — натърти мъжът и рязко насочи пистолета напред. Шу подскочи и изхленчи леко от уплаха. — Чукаш малки момиченца, а?

Заради това ли беше? Дали неговата подчинена, Фан Шу, не беше наела някого? И дали цялата тази работа с листовката не беше просто прикритие? Протегна ръка напред, сякаш за да се защити от мъжа.

— Ще ти платя. Много ще ти платя. Много повече, отколкото ти е платила Фан Шу. Сега ще те заведа при сейфа. Ще…

— Млъкни!

Мъжът се беше озъбил, но очите му бяха студени и безжалостни и Шу Чен-хай веднага разбра, че е сгрешил. Това беше терорист. Нямаше как да сбърка лудото пламъче в окото, безкомпромисния фанатизъм.

— От такива като тебе ми се повръща — вдигна пистолета и го насочи към челото на Шу. — Мислиш си, че можеш да купиш всичко. Мислиш си, че… — млъкна и се извърна рязко нататък, накъдето гледаше Шу.

В коридора се бе появила втора фигура. Жената също беше облечена в оранжево-жълтите дрехи на поддръжката. Щом огледа положението, тя насочи пистолета си и се приближи.

— Какво си мислиш, че правиш бе, твоята мама?

Мъжът трепна гневно, после отново се обърна към Шу Чен-хай. Но лицето му се беше променило — на него не беше изписано зловещо забавление. Шу веднага разбра как стояха нещата между тях — усещаше жлъчното презрение на мъжа — и веднага започна да се чуди как да го използва. Ала беше твърде късно.

Юе Хао насочи пистолета си и стреля два пъти, след това, миг по-късно — още веднъж, приведена над строполилия се безжизнен труп, за да се увери, че е мъртъв. По керамичните плочки потече кръв. В подобната на стъкло вода във ваната — също. Обърна се към Васка. Гневът правеше гласа й писклив.

— Шибан идиот такъв! Трябваше да изпратя Ерика вместо тебе. А сега се измитай! Върви и се свържи с нея. Веднага!

Мъжът изпухтя, но отпусна пистолета и тръгна да излиза. Беше изминал две крачки, когато спря и се обърна.

— Някой идва! Чувам стъпки!

Тя поклати глава. Какъв глупак само. Какъв тъп аматьор. Защо се падна точно в нейния екип? Бързо остави листовете върху трупа. Изправи се, подмина Васка и излезе в коридора. В дъното му се бе появил мъж — бос и, както се виждаше, по домашни дрехи. Щом се приближи, тя го позна. Стражът от охраната. Лайден.

— Не… — прошепна тя. — Моля те, не…

Но той продължаваше да се приближава. На няколко крачки от нея спря.

— Чи Ли… какво става? Стори ми се, че чух изстрели. Аз… аз…

Гласът му заглъхна. Беше се намръщил и гледаше пистолета в ръката й. Част от съзнанието му разбираше, а другата отказваше да разбере.

Тя поклати глава. Нямаше време да го върже. Нямаше време дори да спори с него. Тренингът и инстинктът й подсказваха да го застреля и да се маха, ала нещо я възпираше. Васка застана до нея, погледна към мъжа и вдигна пистолет.

— Не… — понечи да го възпре тя. — Пусни го да си върви. Той не е въоръжен.

Васка се разсмя.

— Ти си глупачка. И мекушава при това — ухили се той, забравил как бе действала в съседната стая. — Дай да го утрепем и да се махаме оттук.

Лайден вече гледаше уплашено. Като местеше поглед от единия към другия, заотстъпва назад. Васка пристъпи напред, бутна ръката на Юе Хао и се прицели. Но не успя да стреля. Прокънтяха нови два изстрела и той се строполи по очи — мъртъв.

Лайден погледна към Юе Хао — с изцъклен поглед и зяпнала уста.

— Върви! — очите й го подканяха. — Върви, преди да ми се наложи да убия и тебе! — и насочи пистолета към него — пистолета, убил Шу Чен-хай и Васка. Той се колеба само миг, после се врътна и побягна обратно по коридора. Гледаше го как се отдалечава и чуваше стъпките му дълго след като той се скри от погледа й. После прекрачи трупа на Васка и бавно закрачи по коридора с насочен пред себе си пистолет.

* * *

Светлините в приемната бяха приглушени и беше разчистено място за танци. Малък оркестър от музиканти хан бяха нагласили инструментите си в ъгъла и свиреха жизнерадостна мелодия с огрени от усмивки лица, докато гледаха как танцьорите кръжат по паркета.

Чен стоеше отстрани и гледаше как Кар води младата си булка в танца. Никога не беше виждал едрия толкова щастлив; никога не бе виждал тази голяма уста да се усмихва толкова широко, сините очи — да искрят така живо. Мари срещу него като че ли беше останала без дъх от щастие. Тя се задъхваше, смееше се, отмяташе глава и пищеше от радост. Тълпата ги притискаше отвсякъде, за да сподели щастието им. Чен се усмихна, извърна глава и погледна към собственото си семейство. Джиян и малкият Ву бяха седнали на една близка маса, пиеха питиетата си със сламки и поглъщаха жадно с очи всичко. Уан Ти седеше зад тях, а издутият й корем я принуждаваше да стои с изпъчени рамене и разтворени крака. Въпреки това сякаш не забелязваше, че не й е удобно, защото държеше Чан Хсин на ръце и въртеше дъщеричката си ту насам, ту натам в ритъма на музиката.

Чен се усмихна, после отпи голяма глътка от бирата си. Хубаво беше да може да му отпусне края. Да се отпусне и да не се тревожи какво ще му донесе утрото. Последните шест месеца бяха убийствени — подготвяше нов отряд за активна служба — но след тази вечер и двамата с Кар излизаха за една седмица в отпуска. Чен се прозина, след това вдигна ръце да приглади главата си и за част от секундата се изненада, че пръстите му напипват не голо теме, а мека коса. Отпусна длан и се намръщи. Трудно беше да промениш отколешни навици. Все забравяше…

Тръгна обратно. Докато заобикаляше, улови погледа на Кар и вдигна чаша за поздрав.

— Добре ли си? — приклекна до Уан Ти. — Ако си уморена…

Тя се усмихна.

— Не, не, добре съм. Просто наглеждай момчетата. Да не изпият нещо, което не трябва. Особено Ву. Голям пакостник е.

Чен се усмихна на свой ред.

— Добре. Но ако искаш нещо, само ми кажи, става ли? И ако се умориш…

— Не ми натяквай, съпруже. Кой го носи — аз или ти? Когато искам да си тръгвам, ще си го кажа направо. Става ли?

Чен кимна доволно, после се изправи. Точно в този миг вратата в дъното се отвори и в стаята влезе униформен страж. Чен присви очи и веднага забеляза, че мъжът е куриер от специалните служби. В едната си ръка държеше папка като тези на силите за сигурност. Щом влезе в стаята, се огледа и като позна Кар, свали шапка.

Чен се приближи и пресече пътя му.

— Аз съм капитан Као — представи се той и застана между Кар и мъжа. — За какво сте дошли тук?

Куриерът се поклони.

— Простете, капитане, но нося запечатана заповед за майор Кар. Маршал Толонен ми нареди да я предам лично в ръцете на майора.

Чен поклати глава.

— Но днес той се жени. Без съмнение… — след това-онова, което беше казал мъжът, най-после стигна до ума му. От Толонен… Намръщи се. — Какво става?

Куриерът сви рамене.

— Простете, капитане, но съдържанието не ми е известно. Знам само, че въпросът е крайно спешен.

Чен отстъпи встрани и пусна мъжа да мине. После го проследи, докато се промъкваше между танцьорите и накрая застана пред Кар.

Кар се намръщи, след това сви рамене, разкъса плика и извади напечатаните документи. Зачете се, след това тръгна към Чен с мрачно лице.

— Какво има? — попита Чен, обезпокоен от внезапната промяна в настроението му.

Кар въздъхна, после подаде на Чен копието от листовката на терористите.

— Съжалявам, Чен, но имаме работа за вършене. Май Пин Тяо пак са се размърдали. Убили са висш служител. Човек на име Шу Чен-хай.

— Шу Чен-хай… — Чен вдигна поглед от листовката. Челюстта му увисна. — Хсиен лин на Хановер?

Кар се облещи насреща му.

— Точно така. Познаваше ли го?

Ала Чен се бе обърнал и гледаше към Уан Ти. Спомняше си какво му беше казала същата сутрин — спора им за слуховете, че този човек е корумпиран. А сега той беше мъртъв — убит от убийци. Пак се обърна към Кар.

— Ами брачната ти нощ…?

Кар се усмихна.

— Мари ще ме разбере. Освен това след чакането ще е по-сладко, нали? — и здравенякът се обърна и се отдалечи.

* * *

Първият труп лежеше там, където се беше строполил — по гръб на пода на банята. По лицето му нямаше белези, очите му бяха затворени, все едно спеше, но гърдите му бяха на каша. Първите две високоскоростни гилзи бяха разкъсали гръдния кош на парчета и размазали сърцето и кажи-речи целия ляв бял дроб по стената, но който и да го беше убил, явно бе искал да бъде абсолютно сигурен. И трети куршум бе изстрелян в червата му, след като бе паднал, беше разкъсал стомаха и дебелото черво и унищожил левия бъбрек.

Чен вече беше гледал компютърната симулация на сцената, но искаше сам да види пораженията; да се опита да си представи какво е станало. Остана коленичил там още миг, оглеждайки мъртвеца; опипа фината коприна на халата му, после погледна към падналата купа за вино и леко порозовялата вода в ниската мраморна вана. Медицинският доклад показваше, че Шу Чен-хай скоро е правил секс. Що се отнася до виното, едва бе отпил от купата, преди да я изтърве — както предполагаше, от изненада, защото се търкаляше на известно разстояние от тялото, а дебелият каменен перваз беше нащърбен.

Чен се изправи и отстъпи назад, огледа цялата сцена, след това се обърна и погледна в коридора, където лежеше вторият труп — по очи. Гърбът на оранжево-жълтия му работен костюм беше изцапан с червени петна под формата на числото осем там, където раните се бяха застъпили. Чен поклати глава — опитваше се да върже нещата, но засега беше безсмислено. Вторият труп се предполагаше, че е терористът. Картата му за самоличност беше фалшива и, точно както бяха очаквали, на врата му висеше медальон риба, а в джоба му бяха намерили копие от листовката. Но това ли трябваше да намерят? Не бяха ли виновни Триадите за убийството, а останалото беше за прикритие с цел да ги изпрати на погрешна следа? Без съмнение това се връзваше с недвусмисленото споменаване на сделките на Шу с Големия кръг в брошурата. Ако някой бос съперник е искал да дискредитира Железния Му или по-скоро да уплаши онези, които биха искали да си имат работа с него, то какъв по-добър начин от този, да се възродят старите страхове от фанатични терористи, които нападат като призраци между нивата?

Защото Пин Тяо бяха призраци. Бяха унищожени — клетките им бяха разбити, водачите им — убити преди по-малко от половин година. Не беше възможно да са се възстановили за толкова кратко време.

Чен извади копието от листовката от джоба на туниката си и го разгъна. Никъде там не се споменаваше Пин Тяо, но йероглифът хан за риба — Ю, символът на старата Пин Тяо, се набиваше на очи на няколко места, а и шрифтът и стилът му бяха познати. Дори и самата Пин Тяо да не беше оцеляла, част от нея — вероятно един човек, мозъкът и очите на първоначалната организация — бе оцелял. Освен ако това не беше хитър фалшификат: маска, предназначена да ги обърка и да ги отклони от дирята. Но защо?

Приближи се до трупа. Първо ниво би трябвало да бъде имунизирано срещу нападения — убежище от такова насилие. Но този мит току-що бе рухнал. Който и да беше, ко мин или Триадите, той току-що бе предизвикал вълна от страх из целия Град Европа.

Кар излезе от една врата вдясно. Щом видя Чен, му кимна да влезе.

Бяха оборудвали работна стая тук, до главния вход. Стаята беше килер, но те бяха разчистили и настанили вътре собствената си апаратура. Бюрото на Кар беше в единия край на тясната стаичка, заринато от купчина касети и хартии. На единия стол пред него седеше мъж на средна възраст, облечен в униформата на палубната охрана.

— Това е Волфганг Лайден — представи го Кар и седна от другата страна на бюрото. — Той като че ли познава екипа, отговорен за това. Нещо повече — бил е свидетел на едното убийство.

Чен се втренчи невярващо в мъжа.

— Не разбирам.

Кар погледна към мъжа.

— Лайден, разкажете на капитан Као онова, което току-що разказахте на мене.

Бавно, с леко треперлив глас, Лайден повтори всичко отначало докрай.

— Е? — попита Кар. — Някога да си чувал нещо подобно? Чен поклати глава.

— Не. Но се връзва. Бях започнал да си мисля, че всичко това е някаква работа на Триадите. Някой от големите босове се бърка в работите на друг. Но сега… — беше разбрал. Пин Тяо наистина се бяха върнали. Или някакви такива като тях. — С какво още разполагаме?

Кар вдигна очи.

— С изненадващо малко неща. Жената се е справила прекрасно с комуникационната система на палубата. За всичките три седмици няма нито един техен видеозапис.

Чен се разсмя.

— Не е възможно!

— И аз така си помислих. През цялото време стражи от силите за сигурност следят всички екрани. Ако някой угасне, ще забележат, нали? Да, обаче тя е направила друго. Камерите са работели, но в компютъра на палубата не е запазено нищо. Нарича се „осветяване“. Биха могли да го забележат само ако някой иска да направи някаква справка и прегледа записите, а на това ниво се случват толкова малко неща, че силите за сигурност правят проверки много рядко. Прегледах и техния логаритъм. Откакто са проверявали нещо в паметта, са се изнизали повече от два месеца. Нали разбираш, тук по високото има много малко престъпления. Или поне много малко отявлени престъпления.

Чен се намръщи.

— Когато говореше за това, как някой бъркал в компютърната система, ти пак каза „тя“. Откъде знаеш?

Лайден се обади:

— Нея си я биваше. Виждал съм ги такива като тях и преди — колко пъти — но никой не е бил толкова добър като нея. Седях и я наблюдавах, докато работи. Сякаш самата тя беше част от системата! — млъкна, загледа се встрани и лицето му внезапно придоби замечтан израз. — Беше такова свястно момиче. Аз… просто нищо не разбирам.

Чен се наведе към него.

— Сигурен си, че е станало както казваш, така ли? Другият… — Васка ли рече, че му било името? — вече бил извадил пистолета си, когато тя го застреляла така ли?

Лайден кимна.

— Искаше да ме убие, но тя не му позволи. Беше се прицелил в мене. В главата ми — вдигна поглед и го плъзна по лицето на Чен. — Вие ще я убиете, нали? Ще я проследите и ще я убиете!

Чен сведе очи, притеснен от обвинителния тон на Лайден.

— Четох листовката им — продължи Лайден, — и всичко в нея е вярно. Виждал съм го да идва тук за срещи. С бизнесмени. И с разни други. Други, които си нямат тук легална работа. Видял съм и какво си накупи той през последните осем месеца. Неща, които не са му по джоба. Така че може би са били прави…

Кар вдигна ръка.

— Внимавай какво говориш, приятелю. Ние с капитан Као… разбираме те как се чувстваш. Момичето ти е спасило живота и ти си й благодарен. Но има и други, които няма да са толкова разбрани като нас. Те ще сметнат твоята благодарност за симпатия към идеалите на момичето. Бих ви посъветвал да запазите мнението си за хсиен лин за себе си, ши Лайден. Що се отнася до разказа ви…

Кар се поколеба — беше забелязал стража, появил се на вратата.

— Да?

Стражът застана мирно и наведе глава.

— Простете, майоре, пристигнал е служител на Тин вей.

Тин вей беше надзорникът на съда и неговият отдел отговаряше за въртенето на колелата на справедливостта в Град Европа, ала той беше по-активен в другата роля на отдела — като официален говорител на Държавата.

Кар се обърна към Лайден:

— Простете, но трябва да присъствам на това. Както и да е, бях тръгнал да ви казвам, че показанията ви ще бъдат включени в официалното досие и ако нещата стигнат до съд, ще бъдат представени като смекчаващи вината обстоятелства. Но се боя, че не бих могъл да гарантирам, че тя ще стигне до съд. Държавната политика спрямо тероризма е най-строга и такава и трябва да бъде. Да разобличиш Шу Чен-хай е едно, да го убиеш — съвсем друго.

Лайден потрепери, после се изправи и се поклони първо на Кар, после — и на Чен. Щом излезе, Чен погледна Кар.

Тин вей нещо много са се разбързали! Какво мислиш, че искат?

Кар изсумтя презрително.

— Да се месят — както винаги. Да оплескат всичко и да размътят и най-чистата вода. Че за какво друго ги бива?

Чен се разсмя.

— Значи ще им окажем пълно съдействие?

Кар кимна.

— И ще си свалим и гащите за по-сигурно, а?

Двамата мъже избухнаха в смях. Все още се смееха, когато влезе служителят от Тин вей, помъкнал след себе си четирима младолики, женствени убийци. И петимата бяха хан и петимата излъчваха самодоволната наглост, която беше отличителен знак на Тин вей — един вид брутална елегантност, която се отразяваше и в облеклото, и в поведението им.

Служителят се огледа неодобрително, после заговори, без дори да удостои Кар с поглед:

— Чух, че била разпространена листовка, в която хсиен лин се свързвал с определени престъпни организации.

Кар взе едно копие от листовката и понечи да му го подаде, но онзи не му обърна внимание.

— Нашата задача тук е да се погрижим истината да се разбере. Тези отвратителни лъжи трябва да бъдат разобличени и репутацията на Шу Чен-хай да бъде възвърната в предишното си бляскаво състояние.

Кар се втренчи в служителя, после се разсмя.

— Тогава се боя, че приключихте с работата си, ши…?

— Казвам се Йен Тун — студено отговори чиновникът и се обърна да вземе папка от един от помощниците си. — Аз съм трети секретар на министър Пен Лу-Хсин.

— Е, трети секретар Йен, налага се да ви осведомя, че обвиненията май ще се окажат действителни. Нашият приятел хсиен лин се е срещал с хора, с които човек с неговата… репутация… не би трябвало да се свързва. Що се отнася до парите за здравния център „Феникс“…

Йен Тун пристъпи напред и внимателно, почти нежно остави папката на ръба на бюрото на Кар.

— Простете, майор Кар, но вътре ще намерите официалния доклад за убийството на Шу Чен-хай. Той отговаря на всички зададени въпроси, както и на няколко други. Нещо повече, той обрисува пълна, здрава картина на покойника — Йен Тун отстъпи назад и изтри лявата си длан в копринените си дрехи, сякаш за да я почисти. — Копия от доклада ще бъдат разпространени за медиите утре при дванадесетия звънец. Скоро след това ще направя изявление относно залавянето на онези, които носят отговорност за това гнусно престъпление.

— Изявление ли? — Кар изведнъж придоби объркан вид. — Да не би да искате да кажете, че до дванадесетия звънец утре трябва да хванем виновните?

Йен Тун щракна с пръсти. Друг от помощниците му веднага отвори куфарчето, което носеше, и му подаде свитък. Йен Тун го разви с тържествуващ вид и зачете:

— „Бяхме информирани от нашите източници от силите за сигурност, че отрядът от четирима убийци от Триадите, отговорен за убийството на хсиен лин на Хановер, Шу Чен-хай, в ранните часове на тази сутрин е бил обкръжен от сили, лоялни на танга, и след кратка схватка те са се предали и са били заловени.“

— Разбрах — обади се след малко Кар. — Значи да зарежем всичко?

— Съвсем не, майор Кар. Вашето разследване ще си продължи, но оттук нататък откриете ли нещо, то ще бъде проверявано в моята канцелария. Ето и нареждането — той взе документа от третия си помощник и му го подаде.

Кар го огледа внимателно, след това вдигна глава.

— Значи да изкарваме бялото черно, така ли?

Йен Тун не каза нищо, само продължи да се усмихва неподвижно.

— Ами показанията на пазача Лайден?

Йен Тун вдигна въпросително вежди.

— Имаме свидетел, който е видял какво точно се е случило. Показанията му…

— … ще бъдат прегледани в канцеларията. А сега, ако ме извините, майор Кар, имам много работа.

Кар гледаше как третият секретар и свитата му си излизат, после се отпусна тежко назад и погледна към Чен.

— Можеш ли да го повярваш? Що за нахално лайненце! И всичко е готово предварително! До най-малката подробност!

Чен поклати глава.

— Няма да стане. Не и този път.

— Защо не? Тин вей доста си ги бива в тези работи и на нас с тебе може да не ни харесва онова, което правят, или начина, по който го правят, но то си е необходимо. На пропагандата на терористите трябва да се отговаря с нещо. Това смекчава общественото мнение и по този начин ни улеснява работата.

— Може би, но този път имам чувството, че що се отнася до това, ще са срещу хората, който са по-добри от тях.

Кар присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Чен се поколеба, после най-сетне каза онова, което си мислеше от самото начало:

— Уан Ти. Тя знаеше за Шу Чен-хай. Тази сутрин, докато се приготвяхме, тя заговори за него — за това, че бил корумпиран. Най-малкото от нея бих го очаквал. Обикновено тя изобщо не се занимава с такива приказки, но май този път мълвата е била необикновено упорита. Подозирам, че някой я е пуснал далеч преди убийството. А после — и листовките…

Кар кимна. Да, щеше да е трудно да се неутрализира ефектът на листовките. В миналото те бяха циркулирали в малък мащаб, но сега идваха рапорти, че по Долните нива били разпространени милиони листовки. Всичко това говореше за много по-широкомащабна дейност отпреди. А и самото убийство беше далеч по-изпипано, далеч по-добре планирано от предишните атаки на Пин Тяо. Много по-дръзко. Който и да стоеше зад него, той се бе поучил от миналите грешки.

Чен бе отишъл до вратата. Затвори я и се обърна към Кар:

— И сега какво? Откъде да започнем?

Кар вдигна листовката.

— Ще започнем с това. Искам да знам доколко е вярно, както и откъде нашите приятелчета терористите са се докопали до информацията.

— Ами двете жени?

Кар се усмихна.

— Разполагаме с подробни описания и на двете от няколко източника — Лайден, съпругите и прислугата, тримата стражи, които са се опитали да ги задържат при асансьора. Ще накараме някой от експертите да ги сравни с наличното в досиетата и ще видим какво ще изскочи оттам. След това ще задълбаем малко повече. Да видим какво ще излезе.

— Ами после?

Въпросът изглеждаше невинен, но Кар знаеше какво иска да каже Чен. Ако пипнеха момичето, какво щяха да правят с нея? Щяха ли да я убият? Или да я предадат, за да бъде измъчвана и унищожена по прищявка на Йен Тун, чиновника от Тин вей? Или имаше и нещо друго, което биха могли да направят? Нещо не точно по буквата на закона?

Кар се облегна назад и въздъхна тежко.

— Не знам, Чен. Нека първо да я намерим, а? После ще решим.

* * *

Мястото беше тъмно и празно, всеки звук отекваше в тишината, а таванът се губеше в мрака горе. Бяха се събрали в единия край, а в средата на кръга от столове светеше една-единствена лампа. Бяха деветима, включително Юе Хао. Говореха тихо — навеждаха се към лампата и лицата им преминаваха от тъмното към светлото, чертите изплуваха от анонимността на тъмнината. Точно сега говореше човекът на име Едел:

— Има ли някакво съмнение? — и погледна към Юе Хао. — Мнозина са чули историята на пазача. Как тя е убила брат ми — застреляла го е в гръб — и е пощадила пазача.

— Така казваш ти — дългото тънко лице на Мах се протегна към светлината. — Но имаш ли свидетели? Някакви писмени показания?

Едел се разсмя презрително и отново премина в мрака.

— Сякаш те биха дошли тук! Сякаш биха рискували да си напишат имената, за да остане доволен съдът на Ю!

— Значи няма дори и свидетел на Ю? Или просто само ти така си приказваш? Чи Ли отрича обвиненията ти. Без доказателства нейната дума тежи повече от твоята.

— Изпратете някого за доказателства.

Една жена се наведе напред — беше от Съвета на петимата. Чертите на лицето й, изрязано от светлината като дърворезба, бяха силни, решителни. Когато заговори, гласът й беше твърд и безкомпромисен:

— Знаеш, че не можем. Знаеш и че като си отишъл сам там, ти си престъпил нашата най-строга заповед.

— Той ми беше брат!

— Всички сме братя.

— Май не всички. Някои са убийци.

Последва мълчание, после Мах се наведе напред.

— Ти помоли да те изслушаме, Едел. Беше си твое право. Но ти отправи обвинения, неподкрепени от доказателства. Ти постави под въпрос репутацията на добър, проверен другар. Тя отговори на обвиненията ти пълно, ала ти продължаваш да упорстваш. Някой би възразил, че това е твой дълг като брат. Но не добавяй и наглостта към списъка от всичко, което е срещу тебе.

Едел се изправи. Гласът му прокънтя и отекна в тъмното празно пространство.

— Значи не е редно да искам справедливост, така ли? Не е редно да искам да разоблича тази кучка убийца?

Пръстът му сочеше през кръга право към Юе Хао, която продължаваше да седи с наведена глава, а светлината на лампата проблясваше по тъмната й пригладена коса. Едел се задържа така известно време, след това, без да каже дума повече, седна отново и опря разтрепераните си ръце на коленете си. Свирепият му поглед не оставяше съмнение, че вярва в онова, което е казал.

— Чи Ли? — погледна я жената. — Подкрепяш ли думите си?

Юе Хао вдигна поглед и светлината огря тъмните й, влажни очи.

— Васка беше глупак. Ние с Ерика едва се измъкнахме живи. При асансьора, който той трябваше да охранява, имаше патрул. Наложи се да стреляме, за да се измъкнем. Ерика беше лошо ранена. Това са фактите. Ако можех, бих го убила заради това — че рискува живота на другите. Но не го убих. Шу Чен-хай го уби. Уби го, преди да успея да се добера до него.

Така пишеше и в официалния доклад на силите за сигурност, предоставен на медиите. Едел нямаше никакви доказателства, за да го опровергае. Разполагаше само с мълва, слухове, онези романтични легенди, които често се свързваха с подобни събития. Петимата взеха решение и го огласиха.

— Според мене липсват доказателства — изправи се Мах. — Едел, ти трябва да се извиниш или да напуснеш Ю. Такъв е нашият закон.

Едел също се изправи, но извинение не последва. Вместо това той се наведе напред и се изплю над лампата към Юе Хао. Не улучи, но Веда, жената член на Съвета, веднага се надигна и блъсна Едел назад. После заговори — бързо и рязко:

— Беше дотук. Ти току-що доказа, че за тебе няма място тук. Махай се! И не казвай нищо, нито се опитвай да навредиш по някакъв начин на Ю. Една дума да си казал — ще я чуем. И после… — вдигна пръст към гърлото си и го прокара по него.

Навъсен, вперил кръвнишки поглед в Юе Хао, Едел напусна кръга и бавно тръгна през фабриката, като спря на осветения вход в дъното на залата и се огледа назад, сякаш за да им каже, че не е свършено.

Когато се изгуби от поглед, Мах махна на един от мъжете до себе си да проследи Едел.

— Най-добре още сега, Клаус. Предупреждението на Веда няма да му подейства. Той не е способен да мисли разумно.

Мъжът кимна, след това притича през тъмната зала по дирите на Едел — вече беше извадил ножа си. Мах се обърна към Юе Хао:

— Съжалявам, Чи Ли. Това беше тъжен ден за всички нас.

Но Юе Хао сподиряше с поглед мъжа, тръгнал да преследва Едел, и се питаше дали лъжата й струва колкото живота на още един човек; дали тази сделка — неговият живот за нейния — би могла да бъде оправдана по някакъв начин. И сякаш в отговор на това пред очите й отново изникна ужасеният Лайден срещу брата на Едел — мъжа, когото познаваше само като Васка — и разбра, че е била права, като е пощадила пазача и убила другаря си. Също толкова права, колкото и когато уби Шу Чен-хай.

Веда се приближи до нея, хвана я за ръката и й заговори тихо, успокояващо:

— Всичко е наред, Чи Ли. Не беше виновна ти.

Но когато бе убила Васка, това й бе харесало. Беше искала да го убие. И как щеше да живее по-нататък?

— Чуй ме — Мах се приближи и я извърна към себе си. — Имам нова задача за тебе. Има едно място, където ходят по-младите синове. Нарича се клуб „Водно конче“…