Дейвид Уингроув
Бялата планина (20)

Глава 10
Призраци

Беше студена сива сутрин, небето беше мрачно. Вятърът брулеше повърхността на Западното езеро и огъваше тръстиките на брега на Острова на нефритовия извор. Пред големия павилион — грамадна кръгла двуетажна постройка със стръмни покриви, покрити с карминени плочки — хилядата златно-червени знамена с дракони на танга плющяха шумно, а редиците от знаменосци в доспехи се възправяха като железни статуи срещу вятъра. Шапките им се ветрееха.

На юг от павилиона беше издигната голяма платформа, която стигаше почти до брега на езерото. В средата й, издигнат на постамент високо над останалите, беше тронът. Голям балдахин от червена коприна го пазеше от дъжда, който току преваляваше над езерото.

Ли Юан седеше на трона. Червените му копринени одежди бяха украсени с малки златни дракони и феникси. Под него, под деветте стъпала на огромния пиедестал, се бяха събрали придворните и министрите му, също облечени в червено.

На не повече от стотина чи срещу Ли Юан широк мост свързваше острова с източния бряг. Беше древен мост, построен по времето на династията Сон преди повече от хиляда години. Белите му каменни перила бяха украсени с лъвове, дракони и други митични зверове.

Ли Юан гледаше към моста, после извърна глава и огледа с празен поглед езерото — почти не забелязваше голямата процесия, която чакаше от другата страна на моста. Тази сутрин бе дошла новина. Фей Йен беше родила. Беше момче. Момче.

Музиката засвири — сурова, нехармонична: звънци, тъпани и цимбали. Неоконфуцианските служители веднага излязоха напред, поднесоха му почитанията си и отстъпиха назад. Шествието потегли — голяма червена вълна, която бавно прииждаше по моста.

Въздъхна и погледна ръцете си. Само преди два дена беше махнал венчалната халка. Два дена… потръпна. Толкова беше просто. Беше се видял как сваля пръстена и го слага на златната копринена възглавничка, поднесена от Нан Хо. Беше видял как Нан Хо се обърна и я изнесе от стаята — и с това свърши животът, който бе споделял с нея, и мечтата му рухна завинаги.

Пое си дъх на пресекулки и отново вдигна очи. Не беше време за сълзи. Не. Днес беше ден за празнуване — днес той се женеше.

Гледаше ги как идват. Старейшините на трите рода вървяха редом най-отпред: горди старци, всеки понесъл честта на лицето си като знак. След тях идваха редиците от братята и братовчедите, сестрите и съпругите — всичко няколко стотици; зад тях бяха лун тин — „драконовите павилиони“ — по четирима гологлави евнуси носеха всеки от тях. Малките носилки бяха отрупани с тежки дарове за танга: топове коприна и сатен, сребърни ракли, златни плочи и чаши, бродирани роби, изящен порцелан, седла и ветрила, позлатени клетки, пълни с пойни птички. Толкова много наистина, че точно тази част от шествието засега беше най-дълга — с повече от стотина лун тин за всяко семейство.

После идваше почетната стража. След нея идеха трите фен ю, носилките с феникси — по четири сребърни птици бяха кацнали върху всеки балдахин, а по дузина носачи крепяха всяка алено-златна носилка.

Неговите невести…

Беше казал на Нан Хо да убеди старейшините на трите рода да пропуснат предварителните церемонии — бе настоял всичко това да се претупа, ако все пак е нужно — ала не беше възможно да се отърве и от този последен ритуал. В крайна сметка това беше въпрос на престиж. На достойнство. Да се омъжиш за танг — това не можеше да стане без подобаващата тържественост, без подобаващата помпозност и церемония. Би ли ги лишил тангът от това?

Не можеше. Защото това, да бъдеш танг, освен предимства си имаше и задължения. И ето, в тази студена, мокра и ветровита сутрин той се женеше за три млади жени, които никога досега не беше виждал.

— Необходимо е — беше си казал. — Защото родът отново трябва да стане силен.

Въпреки това сърцето го болеше, а душата му крещеше колко погрешно е всичко.

Гледаше ги как идват и в него се надигаше чувство на ужас. С тези жени трябваше да споделя живота си. Щяха да му родят синове; щяха да лежат под него в леглото му. Ами ако ги намразеше? Ами ако те го намразеха? Защото това, което щеше да стане тук, не можеше да се разтури толкова лесно.

Не. На един мъж биха простили собствения му провал. Но ако допуснеше нов, светът щеше да го презре, независимо чия е вината.

Съпруги. Тези непознати щяха да му станат съпруги. И как се беше случило това? За миг тази мисъл го развесели. После музиката се смени, долу започнаха литаниите, той се изправи и се приближи до стъпалата, готов за церемонията.

След час всичко бе свършило. Ли Юан отстъпи назад. Съпругите му коленичиха и се поклониха ниско, като докоснаха три пъти с чело пода пред него.

Нан Ха беше направил добър избор. Бе подходил много внимателно — нито една от трите ни най-малко не му напомняше за Фей Йен и въпреки това всяка беше посвоему забележителна. Миен Шан, най-възрастната и официално негова Първа съпруга, беше дребно, силно, добре сложено момиче с приятно закръглено лице. Фу Ти Чан беше най-младата — само на седемнайсет години — и най-висока — момиче като срамежлива, изящна върба. Съвсем обратното, Лай Ши изглеждаше доста оперена — беше с продълговато лице, надали би могла да се нарече красавица, но в очите й блещукаха искрици, които засега я правеха най-привлекателна от трите. Ли Юан се бе усмихнал, когато тя отметна воала си, изненадан, че усеща как в него се поражда интерес към нея.

Днес дългът изискваше да посети леглото на Миен Шан. Но утре?

Освободи съпругите си, после се обърна и повика Нан Хо.

— Чие хсия?

Сниши глас.

— Много съм доволен от случилото се тази сутрин, майстор Нан. Справи се добре — успя да подготвиш всичко толкова бързо.

Нан Хо се поклони ниско.

— Само изпълних дълга си, чие хсия.

— Може би, но се справи отлично, Нан Хо. Оттук нататък ти вече не си майстор на вътрешните ми покои, а мой канцлер.

Слисаният поглед на Нан Хо беше почти комичен.

— Чие хсия! Ами Чун Ху-ян?

Ли Юан се усмихна.

— Загрижеността ти ме радва, Нан Хо, но няма защо да се притесняваш. Вчера вечерта съобщих на Чун. И наистина, той потвърди избора ми.

Нан Хо се слиса още повече.

— Чие хсия?

— Може би е редно да обясня, майстор Нан. Всичко това беше уговорено много преди да почине баща ми. Знаеше се, че аз ще имам нужда от нова кръв, когато стана танг, от ново обкръжение. Хора, на които мога да се доверя. Хора, които ще растат заедно с мене и ще бъдат като колони, които да ме крепят, щом остарея. Разбираш ли ме?

Нан Хо сведе глава.

— Разбирам, чие хсия, и за мене е чест. Неизказана чест.

— Е… а сега върви. Чун Ху-ян се съгласи да е твой съветник, докато свикнеш с новите си задължения. После ще стане мой съветник.

Нан Хо кимна разбиращо едва-едва. Съветник. Това практически щеше да превърне Чун в чичо на Ли Юан — член на вътрешния съвет на Ли Юан, който щеше да обсъжда и формулира политиката. Нищо чудно, че нямаше нищо против да се откаже от поста си на канцлер.

— А кога започвам, чие хсия?

Ли Юан се разсмя.

— Започна преди два дена, майстор Нан, когато дойде в стаята ми и взе книгата с невестите. Назначих те още тогава ето тук — и потупа челото си. — Оттогава си мой канцлер.

* * *

Джелка стоеше до баща си сред гостите в големия павилион, когато Ханс Еберт се приближи към тях.

— Маршал Толонен… — Еберт се поклони на стареца, после се обърна и се усмихна на Джелка. В яркочервената си парадна униформа приличаше на млад бог; златистата му коса беше пригладена назад, силните му хубави черти изпъкваха приятно. Дори очите му, обикновено толкова студени, изглеждаха добри, когато я погледнеше. Въпреки това Джелка се стегна и прогони илюзията — напомни си какво знае за него.

Той наведе глава, без да откъсва поглед от очите й.

— Прекрасно е, че те виждам тук, Джелка. Надявам се, че се чувстваш добре.

Каза го тихо, думите му бяха точно онези, които е редно да произнесе един бъдещ съпруг, ала все пак тя не можеше да ги приеме за искрени. Той беше добър актьор — изключително добър актьор, защото изглеждаше така, сякаш наистина я харесва — но тя знаеше какво се крие зад тази фасада. Лайно. Студено егоцентрично лайно.

— Много по-добре съм, благодаря — тя сведе очи и леко се изчерви. — Просто си бях изкълчила крака, нищо особено.

Изчервяването беше заради лъжата. Изобщо не си беше изкълчвала глезена. Просто това, да види как произвеждат Ханс Еберт в генерал на мястото на баща й, беше повече, отколкото можеше да понесе. Да прекара цяла вечер във вдигане на наздравици за мъжа, който така я отвращаваше! — не можеше да се сети за нищо по-гадно.

Продължаваше да гледа надолу, усещайки накъде потичат мислите й. Наистина ли беше толкова зле? Наистина ли Ханс Еберт беше толкова отблъскващ? Погледна отново нагоре, срещна погледа му и забеляза колко загрижено я гледа. Въпреки това чувството не я изоставяше. Да си мисли, че би могла да се омъжи за този човек, беше грешка. Ужасна грешка.

Усмивката му се разшири.

— Надявам се, че ще дойдете на вечеря у нас след седмица. Баща ми чака с нетърпение да ни посетите. Аз — също. Ще ми бъде много приятно да си поговорим, Джелка. Да се опознаем.

— Да… — тя го погледна, после отново сведе очи. При мисълта за това през нея премина тръпка на отвращение. Ала какъв избор имаше? Този мъж щеше да й стане съпруг — спътник за цял живот.

Еберт вдигна дланта й и леко я целуна, преди да я пусне. Усмихна се, след това се поклони, засвидетелствайки й най-дълбоко уважение.

— Доскоро…

Извърна се леко, поклони се на баща й и се отдалечи.

— Прекрасен младеж — обади се Толонен, докато гледаше как Еберт се промъква през тълпата към танга. — Знаеш ли, Джелка, ако имах син, би ми се искало да бъде като Ханс.

Тя потръпна. Самата мисъл накара стомаха й да се свие; напомни й за лудото момиче в имението на Еберт и за ужасното бебе козле с розови очи. Син като Ханс… тя поклати глава. Не! Това нямаше да го бъде!

* * *

В колата, с която пътуваха обратно към Нанкин, Джелка беше седнала срещу баща си, слушаше го и за първи път в живота си усещаше колко помпозни и празни са думите му. Например, когато каза, че били в началото на нов „златен век“. Глупости! Беше чела специалните доклади за положението по долните нива и знаеше колко е зле. С всеки ден нарастваше недоволството от Седмината и тяхното управление — избухваха стачки, бунтове, убиваха чиновници — ала той беше сляп за всичко това. Говореше за растеж и стабилност и за славните години, които идват. Години, които щели да повторят величието на неговата младост.

Тя дълго седя така, без да се обажда, с наведена глава. После изведнъж го погледна в очите.

— Не мога.

Той млъкна по средата на думата.

— Не можеш какво?

Тя се взираше в стоманеносивите му очи и се опитваше да събере кураж.

— Не мога да се омъжа за Ханс Еберт.

Той се разсмя.

— Не ставай глупава, Джелка. Всичко вече е уредено. Освен това Ханс вече е генерал.

— Не ме интересува! — яростта в думите й го сепна. — Просто не мога!

Той поклати глава, след това се наведе към нея.

— Не бива да говориш така, Джелка. Не бива!

Тя му хвърли дързък, яростен поглед.

— Защо? Така го чувствам! Ако се омъжа за Ханс, това ще ме убие. Ще се съсухря и ще умра.

— Глупости! — кресна й той, вече ядосан. — Що за глупости! Не виждаш ли как те гледа момчето? Той е влюбен в тебе до уши!

Тя сведе поглед и поклати глава.

— Ти не разбираш. Наистина не разбираш, нали? — тя сви рамене, после отново вдигна очи. — Аз не го харесвам, татко. Аз… — засмя се тихо, болезнено. — Как бих могла да се омъжа за някой, когото дори не харесвам?

Той застина, присвил очи.

— Виж какво, моето момиче, ще се омъжиш и то по-скоро, отколкото си мислиш. Договорих нова дата за сватба. След месец.

Тя залитна назад и се втренчи в него. Беше зяпнала от изненада.

Той се наведе и заговори по-меко:

— Не исках да ти го кажа по този начин, но това е положението. И край с тези глупости. Ханс е прекрасен младеж. Най-добрият от най-добрите. И ти си голяма късметлийка, само дето трябва да си избиеш всички онези глупости от главата. По-нататък ще го разбереш. И ще ми благодариш.

— Да ти благодаря! — нотката на недоверие в гласа й отново го накара да настръхне.

— Да. Ще ми благодариш. А сега престани. Настоявам.

Тя поклати глава.

— Ти не го познаваш, татко. Той държи в къщата си едно момиче — лудо момиче, чието бебе е убил — и съм чувала, че…

— Стига!

Толонен скочи на крака и колата се залюля. Щом забави ход, седна. Лицето му бавно пребледняваше.

— И думица не искам да чувам повече от тебе, моето момиче. Нито дума повече. Ханс е прекрасен младеж. А тези лъжи…

— Не са лъжи. Видях я. Видях какво й е сторил.

— Лъжи… — натърти той и поклати глава. — Наистина… не мога да повярвам, Джелка. Такова поведение. Ако майка ти беше жива…

Тя рязко наведе глава, разтреперана от гняв. Богове! Да споменава майка й в такъв момент. Започна да диша по-бавно, за да се успокои, после отново повтори:

— Не мога.

Вдигна очи и забеляза как я гледаше: студено, толкова далече от нея и чувствата й, сякаш беше непознат.

— Ще се омъжиш за него — рече той. — Щом аз казвам, ще се омъжиш.

* * *

Лекарят продължаваше да се занимава с рамото на Кар, когато доведоха мъжа. Кар се обърна с болезнена гримаса, махна на доктора да се отдръпне, после се наведе през масата и огледа новопристигналия.

— Сигурен ли си, че това е той? — попита и погледна към Чен.

Чен кимна.

— Проверихме всичко. Май е точно онзи, който твърди, че е. Кар се усмихна, след това се облегна назад. За миг болка изкриви лицето му.

— Добре. Значи вие сте Райд, така ли? Томас Райд. Е, кажете ми, ши Райд, какво търсите тук?

Мъжът сведе очи, прикривайки мимолетно обзелия го страх, после събра кураж и заговори:

— Нали разбирате, аз бях там. Когато нападнахте крепостта. Бях там с лейтенанта на Човека…

— Човека ли?

— Де Вор. Ние така му викаме. Човека.

Кар погледна към Чен.

— И?

— Ами аз бях там и после. Ние с Леман…

— Леман?

— Щефан Леман. Албиносът. Синът на низшия секретар Леман.

Кар се разсмя изненадано.

— Значи той е лейтенант на Де Вор?

— Да. Та виждате ли, бях с него. Отидохме да занесем нещо на Човека. Но когато се върнахме малко след осем, видяхме доста отдалече вашите транспортьори и разбрахме, че е станала беля. Полетяхме на юг и после се върнахме, прекосихме долината пеша и се изкатерихме до развалините.

— Развалини ли?

— Да, там има един замък… или поне останки от замък. От другата страна на планината е, в подножието. Под него има стара система от тунели. Човека ги използваше, докато строяхме базата. Свърза се с тях.

— А… — в очите на Кар просветна разбиране. — Но защо сте отишли там?

— Защото Леман имаше някакво предчувствие. Мислеше, че Де Вор може да е там, в стария тунел.

— И там ли беше?

— Да.

Кар пак погледна към Чен. Беше точно както го каза. Но сега знаеха със сигурност: Де Вор се беше измъкнал — беше на свобода и можеше да пакости на света.

— Знаеш ли къде е сега?

Райд поклати глава.

— Ами защо си дошъл тогава? Какво искаш?

Райд се извърна.

— Ами… хвана ме страх. Там нещата започваха да стават отчайващи. Взеха да излизат извън контрол. Де Вор, Леман… тия не са хора, през чиито глави можеш да действаш.

— И все пак си дошъл тук. Защо?

— Защото ми писна. И защото мисля, че ако някой може да ме защити, то това сте вие.

— И защо така?

— Защото знам разни неща. Знам къде са другите бази.

Кар се дръпна назад смаян. Други бази…

— Но аз си мислех, че… — прехапа език и погледна Чен. Изненадата, изписана на лицето му, беше огледален образ на собствената му изненада. Бяха се натъкнали на базата в Ландек съвсем случайно, докато претърсваха Пустошта, обезпокоени от ритъма й на излъчване на топлина. Благославяха късмета си, но дори за миг не им беше хрумвало, че ще има и други. През цялото време предполагаха, че Де Вор работи в по-малък мащаб, че държи много по-стегнато организацията си.

Това променяше нещата. Променяше ги драматично.

Райд наблюдаваше Кар.

— Знам как са организирани нещата там, навън. Сам съм отговарял за няколко неща. Свързах наум всичко. Знам къде са им слабите места.

— И ще ни кажеш всичко в замяна на твоята безопасност?

Райд кимна.

— Да. И още десет милиона юана.

Кар се дръпна назад.

— Мога да наредя да те измъчват. Да изтръгна истината от тебе.

— Можеш. Но тогава Еберт ще разбере, нали? И това ще ти развали работата. Чух, че вече е започнал широкомащабно разследване на дейността ти.

Кар се наведе рязко напред. Лицето му се изкриви — изведнъж болката в рамото беше станала много силна.

— Откъде го знаеш?

Райд се усмихна — ефектът от думите му го забавляваше.

— Подочух. Човека говореше с Еберт. Като че ли новият генерал планира чистка в редовете си. А ти и твоят приятел Као Чен сте начело на списъка.

— Но десет милиона? Че откъде да ти намеря десет милиона юана?

Райд сви рамене.

— Това си е твой проблем. Но докато не приемеш условията ми, нищо няма да ти кажа. И колкото по-дълго чакаш, толкова по-вероятно е Еберт да ти тегли балтията.

Чен наруши мълчанието:

— А каква би била ползата за вас, ши Райд?

Райд се обърна към Чен:

— Така, както схващам нещата, Као Чен, аз или ще съм мъртъв, или жив, здрав и много-много богат. Аз така разбирам избора. Точно такива рискове съм склонен да поема. Но вие? Ти имаш деца, Као Чен.

Чен пребледня, беше слисан, че Райд знае толкова много. Това предполагаше, че Де Вор има досие за всеки един от тях: досиета, без съмнение доставени от Еберт. Тази мисъл го стресна. Възможността Де Вор да заплашва Уан Ти и децата му караше кръвта му да изстива. Погледна към Кар.

— Грегор…

Кар кимна, после сурово погледна Райд.

— Ще намеря парите, ши Райд. Давам ви честната си дума. Още тази вечер ще ги получите. Но трябва да ми кажете каквото знаете. Сега. Докато все още мога да направя нещо. Иначе думата ми няма да струва и колкото дупката на умряла курва.

Райд се поколеба, след което кимна.

— Добре. Дайте ми подробна карта на Пустошта. Ще ви отбележа къде са базите. А после ще поговорим. Ще ви разкажа една история. За млад генерал и бивш майор и за срещата им в една стара ски база преди година.

* * *

Ли Юан седеше на стола си в един стар кабинет в Тонджиян, а пакетът беше на бюрото пред него. Огледа се и си припомни разни неща. Тук беше разбрал какво е да поемеш отговорност; да се занимаваш с държавните въпроси. Тук се беше потил чак до късно през нощта и бе разплитал заплетената нишка на събитията, за да намери решения на бащините си проблеми. А сега тези проблеми бяха негови. Погледна пакета и въздъхна.

Обърна се и се взря в големия комуникационен екран.

— Свържете ме с Ву Ши — нареди, без дори да погледне нагоре към камерата. — Кажете му, че трябва да обсъдим нещо спешно.

След малко екранът светна и десетократно увеличеното лице на танга на Северна Америка го изпълни.

— Братовчеде Юан, надявам се, че си добре. И честито. Как са съпругите ти?

— Съпруги като съпруги, Ву Ши. Но чуй сега. Мислех си за онова, което говорихме, и вярвам, че съм намерил решение.

Ву Ши вдигна вежди. Преди няколко седмици неговите източници от силите за сигурност бяха разкрили съществуването на ново народно движение, „Синовете на Бенджамин Франклин“. Засега нищо не ги свързваше с нещо, което поне отдалече да наподобява заговор срещу Седмината, нито пък можеха да им се припишат някакви актове на насилие или подбуждане на вълнения. В това отношение те строго спазваха буквата на закона. Ала самото съществуване на такова тайно общество — което, както предполагаше името му, се връщаше към забраненото минало — беше причина за сериозна тревога. При други обстоятелства той би могъл просто да залови най-видните фигури и да ги унищожи. Но тези не бяха обикновени луди глави. „Синовете“ без изключение бяха наследници на някои от най-големите компании в Северна Америка. Проблемът на Ву Ши беше как да спре дейността им, без да се изолира от техните могъщи и влиятелни бащи. Проблемът беше заплетен, а фактът, че не е извършено никакво „престъпление“, усложняваше нещата, защото липсваше и претекст за действия.

— Решение ли, Ли Юан? И какво решение?

— Изпратих един човек в твоя Град, Ву Ши. Като мой пратеник, би могло да се каже, макар и той самият да не го знае.

Ву Ши се намръщи и леко се наведе напред. Образът му се разкриви за миг, после пак придоби яснота.

— Пратеник?

Ли Юан обясни.

След това Ву Ши се облегна назад и се замисли.

— Разбирам. Но смяташ ли, че ще свърши работа?

— Няма гаранция, но ако се провалим, нищо не губим, нали така?

Ву Ши се усмихна.

— Доста разумно звучи.

— Ще се грижиш ли за момчето заради мене?

— Като за собствен син, Ли Юан.

— Добре. Тогава те оставям, Ву Ши. Много работа трябва да свърша до вечерта.

Ву Ши се разсмя.

— И през нощта също, а?

На лицето на Ли Юан се изписа моментно колебание, после той се усмихна насилено в отговор на Ву Ши и леко се поклони на другия танг, преди да прекъсне връзката.

През нощта. Потръпна. През нощта искаше само да остане сам. Но не това беше съдбата му. Сега беше женен. Имаше задължения към съпругите си. И към предците си. Защото трябваше да осигури наследник. Да продължи рода. Така че да не се прекъсне веригата, да поднесе даровете на потомците си, да се погрижи за гробовете.

Ала въпреки това сърцето му сякаш беше мъртво. Още от сутринта новороденото не можеше да му излезе от ума — представяше си го в ръцете на Фей Йен, облегната на възглавници в леглото в имението на баща си.

Поклати глава и се изправи. Болеше. Много болеше, но това вече беше зад гърба му. Така и трябваше. Животът му беше пред него и той не можеше да продължи да носи болката като отворена рана. Нито пък можеше да чака времето да излекува белезите. Трябваше да продължи да натиска. Защото сега беше танг. Танг.

Взираше се в пакета, подпрял длани на бюрото — все още не можеше да реши дали да го изпрати. После се наведе и натисна звънеца.

— Пратете ми Нан Хо.

Разпитът на момчето беше излязъл по-успешен, отколкото биха се осмелили да се надяват; наяве излезе и лъжата на директора Шпац за „нулевия принос“ на Уард към Проекта. Уард помнеше всичко. Всъщност мащабът на знанията му за проекта „Жица в главата“ беше изненадал всички. Въз основа на онова, което той им бе съобщил, можеха да реконструират устройството за броени месеци. Устройство, което щеше да е много по-съвършено от онова, с което Шпац се бе провалил по такъв зрелищен начин.

Този път щеше да се справи както трябва. Да се погрижи да бъдат назначени нужните хора; проектът да бъде адекватно финансиран и охраняван както трябва. Не, този път нямаше да допусне никакви грешки.

Грешки. Разтърси глава. Много лошо беше преценил всичко. Трябваше да се довери на инстинкта си за момчето, но не беше на себе си. Цялата тази история с Фей Йен го беше подлудила. Не можеше да вижда ясно нещата. Но сега можеше да постави всичко на мястото му. Да възнагради момчето. И наистина, как по-добре да накара Уард да му стане верен освен чрез връзките на благодарността? А му беше нужна верността на момчето. Сега го разбираше. Разбираше какво едва не беше загубил поради невнимание.

Такъв талант като този на Ким се появяваше рядко на света. Беше безценен дар. И онзи, който го впрегнеше да работи за него, можеше да има само полза. В Чун Куо настъпваше промяна — независимо дали това им харесваше или не — и трябваше да намерят начин да я обуздаят. Уменията на Уард — геният му, ако щете — биха могли да се окажат полезни не за да предотвратят Промяната — не можеш да спреш надигащия се прилив — а за да й придадат форма, съобразена с желанията на Седмината.

Засега обаче Ли Юан щеше да го използва в различна роля. Като око, което да наднича в мрака в сърцата на враговете му. Като ухо, което да се вслушва в ритъма на мислите им. А после, когато свършеше с това, щеше да го пусне да лети на дълга каишка като млад сокол, да му даде илюзията за свобода, да го остави да разпери крила, като тайно го спира и насочва.

Някой леко почука на вратата.

— Влез.

— Викали сте ме, чие хсия.

Той вдигна пакета и го подаде на своя канцлер.

— Изпратете това веднага на ши Уард. Искам, когато тази вечер се върне, това да го очаква в стаята му.

— Разбира се, чие хсия. — Нан Хо се поколеба. — Това ли е всичко?

Както винаги бе прочел мислите на Ли Юан. Бе го разбрал без нужда от думи.

— Още нещо, Нан Хо. Ще отнесеш една бележка. Лично. На Фей Йен. За да й пожелая всичко най-хубаво.

Нан Хо наведе глава.

— Простете, чие хсия, но дали това е мъдро? Има хора, които биха решили, че подобна бележка означава…

Ли Юан го сряза:

— Нан Хо! Просто го направи. Мъдро или не, чувствам, че трябва да го направя. Така че те моля, отнеси й моето съобщение и й пожелай всичко най-хубаво. Няма да се сърдя за миналото, разбра ли ме? Ще бъда силен. А как мога да бъда силен, ако не гледам на миналото с ясен поглед.

Нан Хо се поклони — думите на господаря му го бяха впечатлили.

— Веднага тръгвам, чие хсия.

— Добре. А когато се върнеш, ми намери нов майстор на вътрешните покои. Човек, който ще ми служи също толкова добре, колкото ми служи и ти.

Нан Хо се усмихна.

— Разбира се, чие хсия. Дори имам някого наум.

* * *

Минаваше полунощ и в „Кухнята на Архимед“ беше претъпкано. Осветлението в клуба беше мижаво — също като на океанското дъно; въздухът тегнеше от екзотични миризми. Щом човек влезеше вътре и минеше под голямата арка, дълбокият тътен на примитивни звуци заглушаваше останалото като бавен, надвиващ другите звуци сърдечен ритъм, който отеква във всичко, което докосне.

Архитектурата на клуба беше ексцентрична, но това беше нарочно. Тук нищо не напомняше за хан. Обстановката изглеждаше старомодна — от последните години на Американската империя преди Големия срив.

„Кухнята“ се намираше в горния край на Града и гледаше към тъмнозелените, осеяни с острови води на залива Бъзард. През широките прозрачни прозорци на горните етажи в ясен ден се виждаше югозападният край на Мартас Вилард, далечен и зелен, неомърсен от никакви постройки. Малцина имаха склонност да се любуват на пейзажа. През повечето време великолепните панорамни прозорци бяха затъмнени. Арабески с ярки цветове се вихреха по слепите им повърхности.

Отвътре мястото приличаше на пещера. Ред след ред се издигаха амфитеатрално около централния кръг на рампата. Една-единствена широка рампа, надигаща се плавно към тъмните висини. Покрай това бавно извиващо се, покрито с елегантни килими „авеню“ бяха подредени маси. Живописни, внушителни маси в „имперски“ стил; върху дървената повърхност бяха изрязани старите символи на шейсет и деветте щата, бронзови орли с разперени криле бяха накацали по облегалките на столовете. Сервитьори в черно-златни костюми се рееха — буквално се рееха — покрай парапета и вземаха поръчки. Малките им реактивни двигатели раници, спомен за постиженията на технологичното минало, бяха нарушение на Едикта. Като пчели се грижеха за нуждите на претъпканите тераси, носеха, отнасяха, изплуваха от мрака над главите на шефовете си.

В центъра на всичко това се издигаше огромна лека скулптура — двойна спирална лента от злато, която се простира от пода до тавана. Това беше сложна двойна спирала, изработена до най-малките подробности, която струеше и пулсираше с тежкия басов ритъм — ту крехка, ту напрегната, призрачно тънка, а после широка, рязко очертана, сякаш материална. И това граничеше с незаконното — беше един вид предизвикателство към управляващите.

В „Кухнята“ не членуваха случайни хора. Пет, почти шест хиляди членове се тълпяха тук, когато вечерта беше добра — а тази беше добра, но броят на членовете беше пет пъти по толкова, а кандидат-членовете бяха двайсет пъти по толкова. Нещо по-важно, за членове се приемаха само представители на част от населението. Тук не се допускаха нито хан, нито онези, които работеха за хан. С това, както и в толкова други отношения, клубът нарушаваше правилата, спуснати от управата преди години, въпреки факта, че всички до един североамерикански представители бяха също и членове на „Кухнята“.

Това беше място за ексцесии. Тук се позволяваше много повече, отколкото навсякъде другаде. Ексцентричността беше нормата и навсякъде се виждаше голота или частична голота, при която почти нищо важно не беше скрито. Мъжете носеха на гениталиите си сребърни калъфи, от възбудените им от наркотик „копия“ стърчаха малки перки. Женската символика беше не по-малко неприкрита: много жени носеха натруфени пръстени от полиран метал около пола си, „космически порти“, подобни по форма на апаратурата за приземяване на космическите кораби. Това беше игра, но зад тази игривост се криеше символика.

Сред облечените — трябва да кажем, че те бяха болшинството — малцина демонстрираха желание да се отклонят от преобладаващия стил — стил, който може да бъде описан най-добре като техно-варварски: смес от космически костюми и древни ризници. Контрастът между изящните, понякога дори красиви аристократични лица и грубото, примитивно облекло беше много любопитен. Той като че ли носеше някакъв смисъл, илюстрираше някакво убягващо качество на самото общество. Беше почти признание.

Когато Ким пристигна на „портала“ и представи поканата си, беше почти два часа сутринта. Скромното му облекло, както и дребният му ръст издаваха, че е гост. Хората го зяпаха безсрамно, когато го поведоха през претъпкания тунел към централната част.

За да го отведат до масата му, го качиха на малко превозно средство — копие на четириколесен, задвижван от акумулатор джип, използван за първи път на луната преди двеста трийсет и осем години. Някъде по средата на спиралата той спря. Там имаше празна маса с пет места. Наблизо, над парапета от месинг и кристал, се рееха двама сервитьори.

Ким седна на парапета и се загледа надолу към дансинга — на повече от сто чи. Тук шумът не беше толкова оглушителен. Там долу обаче хората бяха наблъскани като сардели и се движеха бавно, чувствено, под влияние на стимуланта „добро настроение“. Малки облаци от светулки халюциногени се мотаеха между танцуващите и беззвучно проблясваха, щом се допираха до влажната топлина на гола плът.

Ким погледна нагоре. Домакините му бяха пристигнали. Бяха застанали от другата страна на масата — двама едри мъже с атлетично телосложение, облечени във всекидневни къси делови пау — сякаш за да го накарат да се чувства по-удобно.

По-възрастният се приближи да го поздрави.

— Радвам се, че дойде — усмихна се той широко. — Казвам се Чарлз Левър.

— Знам — просто отговори Ким и му се усмихна.

Старият Левър. Той оглавяваше най-голямата фармацевтична компания в Северна Америка, може би и в цяло Чун Куо. Другият, личният му асистент, беше синът му Майкъл. Ким стисна ръката на Левър, после погледна към сина му и забеляза колко си приличат.

Седнаха. Старият се наведе към него през масата.

— Имаш ли нещо против аз да поръчам, Ким? Знам специалитетите на това място.

Ким кимна, огледа се и забеляза кой седи на съседната маса на долния ред. Очите му щяха да изскочат от изненада. Обърна се и видя, че на съседната маса горе е същото.

Сега на всяка маса седеше по група аристократи. Преди ги нямаше там, но сигурно се бяха промъкнали на местата си, след като бяха пристигнали двамата Левър. В облеклото им нямаше нищо особено, ала веднага се набиваха на очи. Бяха плешиви. Тази липса на коса беше първото, което привличаше погледа, но после и друга подробност задържаше вниманието: кръстовидните белези — тънки линии като мрежа от жици в древна електрическа верига. Изпъкваха — сини върху белите им скалпове — като някакъв чуждоземен код.

Известно време Ким ги оглежда омагьосан — не беше сигурен какви са; след това погледна към стария Левър и забеляза, че той го наблюдава с лека усмивка на задоволство.

— Виждам, че си забелязал приятелите ми.

Левър стана и започна да обикаля от маса на маса, като ги представяше зрелищно. Ким наблюдаваше, откъснат от реалността — осъзнаваше само колко еднакви изглеждат, въпреки че чертите им бяха различни; как това единствено нещо изтриваше всякаква индивидуалност от лицата им и ги превръщаше в предмети.

— Това, което виждаш събрано тук, Ким, е първият етап на голям експеримент. Експеримент, в който бих искал да ми помогнеш — старият беше скръстил ръце на гърдите си, отпуснат, уверен в собствената си власт и знания, убеден, че Ким го слуша внимателно. — Това са първите хора, възползвали се от един пробив в научната програма на „Им Вак“. Бихме могли да ги наречем „пионери“. Пионери на един нов начин на живот.

Ким кимна, ала му се стори странно, че Левър прави всичко това публично, че е избрал точно този начин, за да представи нещата.

— Това тук — Левър млъкна и се усмихна широко, сякаш шегата беше изключително смешна, — това тук са първите безсмъртни, Ким. Най-първите.

Ким прехапа устни — мислеше, опитваше се да предугади какво ще поиска от него старият. Беше изненадан. Не си бе мислил, че някой се е приближил вече толкова много до това. Но ако беше така, какво означаваше то? Защо Левър искаше да го включи? Къде беше гънката, която трябваше да изглади?

— Безсмъртни — повтори старият и очите му светнаха. — Онова, за което човечеството винаги е мечтало. Да победи самата смърт.

По съседните маси се разнесе шепот, сякаш шумолене на тънки като хартия станиолени серпентини, разлюлени от вятъра. Зад гърба на Ким въртящите се спирални светлинни нишки пулсираха и трепкаха, бели сервитьори се рееха между нивата. Въздухът беше напоен с омайващи аромати. Всичко беше като насън, почти абсурдно.

— Честито — каза той. — Предполагам, че…

Млъкна, като продължаваше да гледа стареца в очите. Какво предполагаше? Че ще стане? Че Левър знае, че нарушава Едикта? Че това наистина е „отколешната мечта на човечеството“? Може би всичко това, но той каза нещо съвсем друго:

— Предполагам, че ще ми платите за помощта, ши Левър.

Синът рязко извърна глава и слисано погледна към Ким. Бащата се замисли, после се разсмя от сърце и седна.

— Ами че да, разбира се, трябва да ви се плати, ши Уард. Много-много добре. Ако ни помогнете.

Сервитьорите донесоха храна и вино. Известно време, докато нареждаха чиниите и чашите, никой не говореше. Щом свършиха, Ким си наля чаша вода от каната, пренебрегвайки виното. Отпи от течността с цвят на лед и отново погледна към стария Левър.

— Но защо е всичко това? Защо да обсъждаме темата тук, на публично място?

Левър отново се усмихна и взе да рови из ордьовъра си. Известно време дъвка, после остави вилицата си.

— Още не си свикнал с тукашните порядки, а? Всичко това… — той посочи с ножа. — Това е пазар. А тези — посочи приятелите си, — са мой продукт — усмихна се и посочи Ким с ножа.

— Ти, както ми съобщиха сериозни авторитети, идваш с репутация, нямаща равна на себе си. Забрави за връзките — в ъгълчето на окото му проблесна нещо. — Като се срещаме тук, сигнализирам за намерението си да работя с тебе. Най-добрите с най-добрия — боцна си една хапка, предъвка я и я преглътна. Синът му зад него гледаше, без да хапва нищо.

— Значи става въпрос за реклама?

— Един вид — обади се синът вместо бащата. — Това по никакъв начин не вреди на акциите ни. Добрата мълва е храна за здравата компания.

Старият Левър кимна.

— Точно така. Така е то, Ким. А и на собствената ти кариера нито на йота няма да й навреди да те видят свързан с „Им Вак“.

„Да — помисли си Ким, — освен ако Седмината не започнат да възразяват срещу онова, което правите, и не ви затворят.“ На глас каза:

— Знаете, че имам други планове.

Старият кимна.

— Всичко знам за тебе, Ким.

Прозвуча злокобно. Ким вдигна поглед от чинията, обзет от тревога, но това беше просто дежурна фраза. Не всичко — помисли си той.

— Става въпрос за… теоретична работа — продължи Левър.

— Както разбирам, точно в това си много добър. Синтез.

Ким наклони глава — беше му нервно, но не разбираше точно защо. Може би думите просто го бяха притеснили. Не искаше толкова бързо да го опознават.

— Разполагаме с лекарство, което върши работа. Стабилизатор. Нещо, което само по себе си предотвратява грешката-катастрофа, която е причината за остаряването на човека. Но не искаме да спираме дотук. Дълголетието не трябва да бъде само за младите, нали, Ким? — в смеха му се прокрадна лека нервност, която не убягна на никого от седящите на масата. Това явно притесни сина, личеше си, че се чувства неудобно. Ала за Ким беше най-важното нещо, което Левър бе казал досега. Знаеше кое го е подтикнало да се занимава с всичко това.

За себе си го искаш. А лекарството, с което разполагаш, не може да ти го даде. То не обръща процеса, само го задържа. Искаш пак да бъдеш млад. Искаш да живееш вечно. А точно сега не можеш да имаш и двете.

— А какви са условията ви?

Левър отново се разсмя, сякаш Ким изведнъж бе проговорил на неговия език.

— Условията ще обсъждаме по-късно. А засега просто се наслаждавай на прекрасната храна. Бодни си, Ким. Бодни си. Никога не си опитвал нещо подобно на тази риба, гарантирам ти.

Ким хапна една хапка и кимна.

— Хубаво е. Какво е?

От съседните маси се разнесе смях. Левър вдига ръка, за да ги накара да млъкнат, след което се наведе към момчето.

— Тук сервират само един вид риба. Акула.

Ким огледа напрегнатите лица на новите безсмъртни, после отново — двамата Левър, баща и син. Забеляза колко им е харесала тази шегичка.

— Като времето — обади се той.

— Какво, какво? — попита старецът. Беше се облегнал назад, обхванал с длан крилото на орела.

— Времето — повтори Ким и бавно си отряза втора хапка от филето. — То е като акула в окървавено море.

Забеляза как веселието им помръкна — беше успял да ги засегне. В ъгълчето на окото на стареца нещо проблесна. Забеляза и още нещо. Уважението. Забеляза как Левър го гледа и го преценява отново.

— Да — рече той най-сетне. — Точно така си е, момчето ми. Точно така.

* * *

Толонен изкачи стъпалата съвсем леко, вземаше ги по две наведнъж, все едно беше на половината на годините си, ала когато се обърна да каже нещо на началника на почетната стража, разбра, че е сам. Стълбата зад него беше празна, вратата в подножието й — затворена. Коридорът пред него беше тих, сумрачен, от двете му страни имаше врати. В края му една врата извеждаше в централната контролна зала.

— Какво, по дяволите… — започна и млъкна. Нещо не беше наред. Инстинктът му го бодна предупредително. Нещо в униформите им…

Реагира бързо, обърна се и застреля първия още на вратата, ала и те бяха бързи и вторият вече бе вдигнал ножа, преди Толонен да успее да го повали.

Падна на колене и се сви до стената. От лявата му ръка бликаше кръв — от ръката, с която стреляше. Оръжието му бе паднало на пода. Чуваше изстрели нейде отдолу, там, откъдето бяха дошли, но нямаше време да размишлява какво означава това. Щом измъкна ножа от ръката си и се изправи, в края на коридора се появи още един убиец.

Сграбчи пистолета и започна да стреля с дясната си ръка. Улучи го точно когато онзи му се нахвърляше. Убиецът отскочи назад и остана да лежи там. Потръпваше, лицето му беше отнесено от изстрела, а дългият нож продължаваше да трепти в ръката му.

Разбра. Бяха ги инструктирали да го хванат жив. Ако не беше така, вече щеше да е мъртъв. Но кой ли го искаше?

Нямаше време да размишлява — чу как вратата долу се отвори, после — стъпки по стълбите. Изви се. Пареща болка жегна ръката му, когато се прицели надолу.

Беше Хаавикко. Толонен усети как го облива вълна от гняв.

— Не! — припряно извика Хаавикко и вдигна ръце. Дулото на големия автомат, който носеше, вече не сочеше към маршала.

— Вие не разбирате! Почетната стража. Емблемите на гърдите им… Мислете, маршале! Мислете!

Толонен отпусна оръжието си. Точно така. Опознавателната лента на нагръдните им емблеми беше в друг цвят. Беше зеленото на африканското знаме, а не оранжевото на европейското.

Хаавикко продължи нагоре по стълбите.

— Бързо! Трябва да влезем вътре.

Толонен кимна, после се обърна да покрие коридора, докато Хаавикко се приближи.

— Ще проверя първата стая — прошепна Аксел в ухото му. — Можем да се укрием там, докато дойде помощ. Ще ни е по-лесно да се защитаваме.

Старецът кимна и изскърца със зъби — болката беше много силна.

Придвижи се надясно и покри входа и коридора, докато Хаавикко отвори вратата. Хаавикко пристъпи вътре, след това се обърна и му махна да дойде.

Вътре в стаята цареше пълна бъркотия. Целият този отсек се водеше „безопасна област“ — силно охранявана зона за почивка на дошли на посещение представители на силите за сигурност — но някой го беше обърнал с главата надолу. Дюшеците бяха изтърбушени, шкафовете — преобърнати. Подът беше целият в листове.

Хаавикко посочи стаята.

— Скрийте се там отзад — между шкафа и леглото. Аз ще заема позиция до вратата.

Толонен не възрази. Болката пулсираше в ръката му и беше започнало да му се вие свят. Прекоси стаята колкото можа по-бързо и се строполи до стената. Гадеше му се.

Точно навреме. Толонен чу как вратата в коридора се затръшна, после — стъпки на тичащи мъже. След това се обади автоматът на Хаавикко — гърмът му беше оглушителен в това затворено пространство.

Хаавикко се обърна към него:

— Идват още. Отдолу. Чакайте тук. Аз ще се оправя с тях.

През падащия пред погледа му мрак Толонен го видя как извади от пояса си граната и излезе в коридора. Големичка беше — такива използваха да си пробиват път през блокиран Печат. Затвори очи и чу как гранатата затрополи по стълбите.

И после — нищо.

* * *

Аксел притича през стаята, хвърли се върху шкафчето и закри маршала с тялото си. Точно навреме. Миг по-късно взривът разтресе въздуха, одра гърба му, разлюля цялата стая.

Изправи се на крака. Болка го жегна по дясното рамо и внезапна топлина обля ухото и врата му. Погледна надолу. Толонен беше в безсъзнание, от раната на ръката му продължаваше да тече кръв, но взривът като че ли не му беше навредил.

Аксел се обърна. Стаята бавно се изпълваше с дим и прах. Закашля се, леко повдигна стареца и го издърпа в коридора. Спря и се ослуша, после с пъшкане метна стареца на гръб — беше забравил собствената си болка. След това тръгна по коридора приведен, пристъпвайки между труповете. Автоматът тежеше странно в лявата му ръка. В края на коридора ритна вратата и тя се отвори — молеше се там да не го причаква още някой от тях.

Стаята беше празна, вратата в другия й край — отворена. Пое си дъх и продължи нататък. Чуваше тичащи стъпки и крясъци от всички страни, но далечни, приглушени, сякаш идваха от друго ниво.

Пин Тяо! Ако беше така, трябваше да изнесе маршала възможно най-далече.

Маршалът дишаше едва-едва, на пресекулки. Раната на ръката му беше тежка, униформата му — просмукана от кръв.

Отнесе стареца в дъното на стаята, пусна го долу внимателно и разкопча яката му. Откъсна ивица плат от собствената си туника, нави го като ремък и стегна ръката на маршала точно над рамото. Старецът беше действал, без да мисли. Да измъкне ножа — това беше най-лошото, което би могъл да направи. Трябваше да го остави там вътре. Сега щеше да е много по-трудно.

Приклекна на пети и успокои дишането си. Беше подпрял автомата на коляното си и приглаждаше русите си коси с ръка. Чакаше…

Секундите минаваха. Една минута… почти си беше отдъхнал, когато го видя.

Нещото пълзеше по тавана в дъното на коридора. Нещо ново. Никога досега не беше виждал нищо подобно. Нещо като сонда. Тънка, прикрита, издаваше се само с движенията си, с мъничките сенки, които хвърляше.

То се приближи още малко, после спря и се фокусира върху тях. Мъничкото му око камера се завъртя; лещата едва трепна.

Хаавикко веднага разбра. Това бяха „очите“ на убиеца. Той ги наблюдаваше, без те да го виждат, готов да удари веднага щом разбере как стоят нещата.

Аксел се хвърли напред, претърколи се и скочи на крака — точно когато убиецът се показа иззад ъгъла.

Тактиката свърши работа. Успя да му осигури нужната му частица от секундата. Не се намираше там, където онзи си мислеше, че ще го открие, и заради този миг на несигурност убиецът беше свършен.

Аксел се наведе над трупа. Ръцете и краката му силно трепереха — адреналинът се беше превърнал в чист страх. Съзнаваше, че се е отървал на косъм от смъртта.

Обърна се и се върна при Толонен. Кървенето беше спряло, но старецът все още беше в безсъзнание. Дишаше бавно, тежко. Лицето му бе добило нездрава бледност.

Аксел коленичи до маршала, наклони главата му назад и повдигна раменете му. После стисна носа на маршала и вдъхна в устата му.

Къде се бавеха подкрепленията? Къде беше редовният отряд? Или Пин Тяо бяха превзели цялата палуба?

Потрепери, наведе се отново надолу и отново вдъхна в устата на стареца — знаеше, че се бори за живота му.

И тогава дойде помощта. В стаята нахлуха хора — от специалните елитни части на силите за сигурност и лекари. Някой го докосна по рамото и пое стареца. Друг го придърпа настрани.

— Маршалът ще се оправи. Регулирахме дишането му.

Хаавикко се разсмя. Значи се беше провалил! Опитът за убийство се беше провалил! Понечи да се обърне, да отиде при Толонен и да му го каже, но щом помръдна, го заля огромна черна вълна.

Някой го прихвана във въздуха, после внимателно го положи до стената.

— Куан Ин! — възкликна някой, щом забеляза как е обгорял. — Най-добре веднага да го носим в спешното отделение. Цяло чудо е, че е стигнал дотук.

* * *

На десет хиляди ли оттам, от другата страна на Атлантическия океан, Де Вор се готвеше да закуси в имението на Левър. Двамата Левър — баща и син — току-що се бяха върнали от „Кухнята на Архимед“. Де Вор беше станал рано, за да ги поздрави — енергията на стария го беше впечатлила. След нощ, прекарана в ядене и пиене, той изглеждаше също толкова свеж, колкото и когато бе поздравил Де Вор за първи път преди повече от трийсет часа.

Прислужниците се разтичаха насам-натам, а те влязоха в Имперската стая. Това беше голяма, далеч не елегантна стая — мебелите бяха твърде тежки, твърде натоварващи за вкуса на Де Вор. Въпреки това тя правеше определено впечатление — с масивните си колони, които се издигаха нагоре в мрака към галерията, заобикаляща я от четири страни. Масата, на която седнаха, беше огромна — на нея спокойно можеха да се настанят няколко дузини души — и все пак беше наредена само за тях тримата. Де Вор се облегна на високата облегалка и погледна към Левър, който беше седнал чак в другия край.

Старецът се усмихна и вдигна ръка, за да повика един от прислужниците.

— Е, Хауард? Как се справи?

Де Вор се усмихна. Ставаше дума за мача реванш с шампиона на Кустоу по уей чи.

— Голям късмет. Първите две ги загубих. Но после…

Левър вдигна вежди.

— Бил си го?

Де Вор наведе глава, преструвайки се на скромен, но това му се беше удало много лесно. Можеше да спечели и всичките пет.

— Както казах, извадих късмет.

Майкъл Левър впери в него изненадан поглед.

— Приятелите ти бяха много гостоприемни — обади се Де Вор. — Много свестни хора, Майкъл. Щеше ми се и ние в Град Европа да си имаме такива като тях.

— Ами ти, Хауард? Върна ли си парите?

Де Вор се разсмя.

— Съвсем не. Знаех колко слаб е човекът на Кустоу. Нямаше да е честно да измъквам и пари накрая.

Майкъл Левър кимна.

— Разбирам…

Но се виждаше, че това му е направило по-голямо впечатление, отколкото искаше да си признае. Така беше с онези другите снощи: очите им говореха онова, което устните им не можеха. Беше видял новото уважение, с което го гледаха. Беше спечелил с десет камъка последната игра. Шампионът на Кустоу никога нямаше да го преживее.

Старецът ги гледаше от другия край на масата. Сега се намеси:

— Лошо, че не можеш да останеш по-дълго, Хауард. Бих искал да те разведа да огледаш инсталациите ни.

Де Вор се усмихна. Беше чувал разни слухове за това, колко били напреднали; как свободно престъпвали указанията на Едикта. Но пък войната с дисперсионистите, така пълно опустошила Горните нива в Град Европа, тук почти не ги беше докоснала. Мнозина от естествените съюзници на дисперсионистите тук бяха останали извън войната. В резултат на това тук всичко кипеше бурно, главите на Компаниите бяха изпълнени със сурова самоувереност, която беше заразна. Навсякъде витаеше оптимизъм — чувство, че ако не другаде, то тук промяната можеше да бъде наложена независимо от Седмината.

Погледна към стария Левър и наведе глава.

— Много бих искал, Чарлз. Но може би следващия път? Казвали са ми, че заводите ти са нещо внушително: с няколко години по-напред от европейските.

Левър се разсмя и се наведе напред.

— Така и трябва! Потроших много пари за реконструкции през последните няколко години. Но не беше лесно. Никак. За да напреднем, трябваше да се върнем назад, ако разбираш какво искам да ги кажа.

Де Вор кимна — разбираше. И наистина, ако му трябваше още някакъв ключ към това, какво искаше да му каже Левър, то трябваше просто да се огледа. Навсякъде из стаята всичко напомняше за Американската империя — от огромните орли с разперени криле по облегалките на столовете до гербовете по сребърните прибори. Най се набиваше на очи огромната карта, окачена на стената зад стария Левър: карта на Американската империя от времето на разцвета й през 2043 г., пет години след окрупняването й до шейсет и девет щата. Годините на убийството на президента Грифин и Големия срив.

На картата червено-бяло-синята империя се простираше далече навътре в южния континент. Само тройният съюз между Бразилия, Аржентина и Уругвай беше устоял на масирания американски натиск и съставляваше последния пост на някога изцяло латинския континент, докато на север цяла Канада беше погълната, а обширната й територия — разделена на три големи административни области.

Погледна надолу. За него тези карти бяха живи доказателства за ефимерността на империите: за сигурното разпадане на всичко човешко пред лицето на времето. Но за Левър и тези като него те бяха нещо различно. За тях тази карта представляваше идеал — златен век, към който трябваше да се върнат.

Америка. Беше забелязал как щом кажат тази дума, грейват вътрешно; как живват очите им, щом я чуят. Също като европейските им братовчеди и тях ги изкушаваше мечтата за завръщането. Мечта, която неговият дар — файлът „Аристотел“ — със сигурност щеше да разпали, като масло, налято в огъня на омразата им, докато целият този Град не избухнеше в пламъци.

Въздъхна. Да, този ден щеше да дойде. И той щеше да присъства на този ден. Да види Градовете в пламъци, а Седмината — повалени.

Обърна се на стола си, пое кафето от прислужника, после пак срещна погледа на Левър.

— Ами момчето? Как мина вечерята? Разбрах, че сте го водили в „Кухнята“.

Левър се усмихна замислено.

— Добре мина. Сече му умът на това момченце. Много му сече. И съм ти много благодарен, че ме запозна с него, Хауард. Може да се окаже много ценен контакт.

— Така си и мислех…

— Както и да е — намеси се Левър, — чудех се…

Де Вор отпи от кафето си, остави чашата и я бутна по-надалече.

— Чудеше ли се?

— Да. Я си помисли. Щом момчето е толкова ценно, защо Ли Юан го е изпратил тук? Защо не си го е държал подръка в Европа?

Де Вор се усмихна.

— Да ти кажа честно, Чарлз, не съм много сигурен. Знам, че старият танг имаше намерение да заповяда да го унищожат. Всъщност ако не беше нападението над Проекта, момчето сега нямаше да е тук. Ли Юан е размислил.

— Да. Но какво ли е намислил сега?

Де Вор се разсмя.

— Всички ние бихме искали да знаем точно това, нали така? Сега сериозно. Ето как го схващам аз: момчето е преживяло силен шок. Определени психологически блокажи, създадени в него по време на реконструкцията на личността му, са паднали. В съвсем истински смисъл вече не е същият човек, какъвто е бил преди атаката. Така са казали на Ли Юан. Освен това са му казали, че в резултат на това момчето не е стопроцентово надеждно. Че има нужда от почивка и може би смяна на обстановката. И какво прави той? Изпраща момчето тук заедно с пълен медицински екип с надеждата пътуването да му се отрази добре и да се върне освежен, готов за нова работа.

Левър кимна замислено.

— Значи мислиш, че Ли Юан все пак ще го използва?

Де Вор вдигна вежди.

— Може би. А може би не. Носят се разни слухове.

— Слухове ли?

Де Вор се усмихна и извинително сви рамене.

— Повече засега не мога да кажа. Но когато чуя още нещо, ще ви съобщя, обещавам.

Левър изпухтя нервно, извърна се на стола си и щракна с пръсти.

— Хайде! По-живо! Ще умра от глад.

Отсреща синът му се разсмя.

— Но, татко, ти яде само преди три часа! Как така умираш от глад?

Левър се втренчи в сина си, после също се разсмя.

— Знам. Обаче въпреки всичко умирам от глад — и погледна към Де Вор. — А ти, Хауард? Какво ще ядеш?

Де Вор се усмихна. Целия свят — помисли си той. — Ще глътна целия свят.

Но на глас каза:

— Кафето ми стига, Чарлз. Точно сега нямам апетит. Може би по-късно, а?

Обърна се и погледна към сина.

— Майкъл, ти ще ядеш ли, или бих могъл да ти предложа глътка въздух?

Младият се облегна назад и прокара пръсти през късата си руса коса.

— Смятах да дремна някой и друг час, но ако си легна половин час по-късно, това едва ли ще има значение. — Обърна се и погледна към баща си. — Ще ни извиниш ли, татко?

Левър кимна.

— Всичко е наред, Майкъл. Но помни, че до петък вечерта трябва да свършим много работа.

Младият Левър се усмихна.

— Всичко е под контрол.

— Добре! — Левър вдигна вилицата си и посочи към Де Вор. — Защо не промениш решението си и не поостанеш, Хауард? Ще даваме бал за Деня на благодарността. Можеш да видиш как празнуват американците. Освен това ще дойдат много интересни и важни хора. Хора, с които трябва да се срещнеш.

Де Вор наведе глава.

— Благодаря, но тази вечер наистина трябва да се връщам. Може би друг път?

Левър сви рамене, след това им махна да вървят и се захвана със закуската си.

Отвън беше по-хладно. Леката светлина създаваше впечатлението, че навън наистина е утрин; че наистина вървят под свежото небе на ранната есен и лек бриз шепне в клонките на околните дървета.

Де Вор наблюдаваше младия Левър и забеляза как той веднага се промени, щом излязоха; как напрегнатата официална поза изведнъж изчезна.

— Прав ли бях? — попита той веднага, щом вече не можеха да ги чуят от имението.

Левър се обърна.

— Умен човек си ти, Хауард, но не подценявай баща ми.

— Може би. Но бях ли прав?

Левър кимна.

— Само за това говореше. Но и това няма защо да ни изненадва. То си му е мания. Безсмъртието… — той поклати глава.

Де Вор хвана младежа за лакътя.

— Разбирам как вероятно се чувстваш, Майкъл. Досега не съм казал нищо — може би едва ли би било възпитано да говоря за това пред баща ти — но с тебе мога да разговарям свободно. Нали разбираш, намирам идеята за вечен живот доста абсурдна. Да си мислим, че можем да надхитрим смъртта — че можем да бием стария Майстор в собствената му игра! — печално поклати глава; забеляза, че е успял да дръпне тънката струна в другия. — Е, сигурен съм, че и ти си съгласен. Самата идея е нелепа. Освен това защо да се занимаваме със слабостите на старото създание — мей ю джен вен! Защо да не се стремим да създадем по-добро и по-съвършено същество?

— Какво искаш да кажеш?

Де Вор снижи глас:

— Видя какво съм постигнал вече. Е, има още много работа. Крепостите са само малка част от плана ми. Вярвам, че трябва да гледаме отвъд унищожаването на Седмината и да предугаждаме какво ще стане по-нататък. И не просто да предугаждаме. Мъдрият трябва да оформя бъдещето, нали така?

Левър кимна замислено.

— Точно това винаги съм казвал и аз.

— Добре. Тогава ме изслушай, защото имам план, от който бихме имали полза и двамата.

— План ли?

— Да. Нещо, от което всички биха останали доволни.

Левър се разсмя.

— Голяма приказка каза.

— Но това съвсем не е невъзможно. Слушай сега. Какво ще стане, ако създадем Научноизследователски център по безсмъртието в Пустошта?

Левър трепна.

— Но аз си мислех, че ти каза, че…

— Казах го. И то съвсем сериозно. Но я го погледни оттук: ти искаш едно, баща ти — друго. Обаче той държи властта — по-точно той държи парите — а ти нямаш нищо. Или почти нищо.

По киселото изражение на младежа позна, че е докоснал оголен нерв.

— Е, защо не пренасочим известна част от парите в нещо, което ще е за самия тебе, Майкъл?

Очите на Левър се разшириха — беше разбрал.

— Ясно. Като говориш за научноизследователски център, нямаш предвид точно това, нали? Говориш за фасада. За начин да се пренасочват пари.

— Естествено.

— Искаш от мене да метна баща си. Да бъзикна манията му с надеждата, че ще остане сляп за онова, което правя.

Де Вор поклати глава.

— Нищо не искам от тебе, Майкъл. Ще действаш както намериш за добре. И ако то е в съгласие с онова, което искам, аз, всичко е наред. Ако не е… — сви рамене и се усмихна учтиво, все едно нямаше значение.

— А ти какво искаш?

Де Вор се поколеба. Толкова често му задаваха този въпрос напоследък, че дори беше започнал сам да си го задава. За миг се изкуши да обясни всичко — целия величествен план, изграден в ума му — но после промени решението си.

— Мисля, ти знаеш какво искам. Но нека само да те попитам, Майкъл. Ако баща ти най-после постигне най-свидното си желание — ако най-накрая намери начин да стане безсмъртен — тогава какво? Не би ли се оказало това проклятие за всички, свързани с него? В края на краищата, ако той наистина живее вечно, ти кога ще го наследиш?

Левър срещна за миг очите на Де Вор, след което извърна глава. Но от погледа на Де Вор не можа да убегне, че му е напипал слабото място. Точно от това се страхуваше той — както и цялото му поколение. Да остане завинаги син, син на жив призрак.

Левър потрепери и поклати глава.

— Ами този център… как ще пробутва идеята на баща ми?

Де Вор се усмихна, после пак хвана младежа за лакътя и го поведе нататък, като започна да му изяснява плана си. Но най-трудното беше минало. Останалото щеше да е лесно.

Безсмъртие. Беше глупост, ала полезна глупост. И той щеше да я изцеди до последната капка. Да разчисти нещата и да отбележи няколко точки за последно.

* * *

Когато Ким се върна в комплекса, където беше отседнал, под усилена охрана, минаваше шест. Стражите провериха документите му и го пуснаха.

Апартаментът тънеше в мрак — само слабото сияние на дисплея на конзолата се виждаше в дъното на коридора. Остана там известно време — чувстваше се изнервен. Спалнята му беше само малко по-нататък, вдясно. Прибра се, затвори вратата и включи нощната лампа.

Замря, после бавно се заоглежда. Обвитият с червена коприна пакет на нощната масичка го нямаше там, когато излезе. Някой беше влизал в стаята.

Впери поглед в него — чудеше се какво да прави. Ако беше бомба, можеше и да е твърде късно — можеше да е задействал таймера просто като е влязъл в стаята. После видя бележката, която се подаваше отдолу, и се усмихна — беше познал почерка.

Седна, постави пакета до себе си на леглото и зачете бележката. Беше на мандарин — йероглифите бяха изписани с черен туш с леки, но уверени мазки. В долния край на малкото копринено листче се виждаше печатът на младия танг — Юе Лун, вдълбан в златистия восък. Бързо плъзна поглед по редовете.

Ши Уард,

При първата ни среща ви казах, че ако изпълнявате каквото ви наредя, ще скъсам издадената от баща ми заповед. Вие направихте много повече от онова, което изискваше уговорката ни, ето защо ви връщам документа на баща ми, надлежно унищожен.

За мене ще е чест, ако приемете също и тези няколко малки подаръка заедно с искрената ми благодарност за вашата помощ при възстановяването на Проекта.

Очаквам с нетърпение да ви видя, след като се върнете от Града на моя братовчед.

С най-дълбоко уважение, Ли Юан

Ким вдигна поглед. Бележката беше повече от необичайна. С най-дълбоко уважение. Един танг обикновено не използва такива думи, когато се обръща към поданик. Не, достатъчно добре разбираше обществения механизъм в Чун Куо, за да е наясно, че подобно поведение от страна на младия танг беше нещо изключително. Какво ли искаше от него?

И беше ли честно това? Трябваше ли непременно Ли Юан да иска нещо от него?

Остави бележката и взе пакета. Под копринената опаковка имаше малка кутийка: черна лакирана кутийка, върху която с ярки златни букви беше изписано името на Ким. Усети как в него трепна предчувствие; след това го отвори. Вътре в кутийката, обвити в парчетата от разкъсаната заповед на Ли Шай Тун, имаше четири малки карти. Изсипа ги на леглото. Бяха малко по-различни от компютърните карти, използвани из цяло Чун Куо: многоцелеви карти, които служеха за съхраняване на информация във всякакви форми. Нямаше как да се сети що за карти са това, докато не ги постави в комсета. Можеха да са кредитни чипове например или пък холограми, или някакви специални програми. Единственият ключ към това бяха номерата, които Ли Юан беше надраскал на всяка една от тях.

Събра ги, мина в крайната стая, включи настолната лампа до конзолата и пъхна в процепа първата карта — с номер и, едно.

Облегна се назад и зачака.

Звънна малка камбанка — чиста, висока нота — след това на екрана се появи:

ПАРОЛА?

Постави ръката си с дланта надолу върху опознавателния панел и се наведе над тъмната огледална повърхност с широко отворени очи, така че машината да сравни отпечатъка от ретината му. Изговори четири кодови думи, после се облегна назад.

След част от секундата отговорът се изписа на екрана:

АУДИО ИЛИ ВИДЕО?

— Видео — каза тихо.

По повърхността мина вълна — знак, че съобщението е прието — също като по спокойната повърхност на вир, когато едно-единствено малко камъче падне точно в центъра му. Миг по-късно екранът плавно се повдигна над бюрото и се наклони така, че да е срещу него.

Отново въведе кода. Екранът веднага се изпълни с информация. Набързо я прегледа и се облегна назад. Беше обновено копие на договора му със „Сим Фик“, с което се откупуваше интереса му към тях. А новият собственик? Беше написано там, най-отдолу. Ким Уард. За първи път в живота си той сам си беше господар.

Потрепери, после извади картата и я смени с нова, ер, две.

Екранът отново светна и той кимна. Разбира се. Да си бъде сам господар нямаше да означава нищо без това — документите му за гражданство. Но Ли Юан беше отишъл по-далече: беше му издал пропуск за всички нива. Това му разрешаваше да пътува накъдето си иска из седемте Града, а това се позволяваше на малцина дори и сред онези от Горните нива.

Още две… Взира се известно време в малките карти, като се чудеше, след това пъхна в процепа третата, обозначена със сан.

Отначало не разбра. Може би някой от слугите на Ли Юан беше сбъркал нещо и бе сложил в пакета погрешна карта. После, когато документът се разгърна, дъхът му спря, щом видя името си, изписано под „Регистриран собственик“.

Компания! Ли Юан му подаряваше компания — с всичките му там офиси, патенти и достатъчно пари, за да наеме персонал и да се заеме с предварителни изследвания. Поклати объркано глава. Всичко това… нищо не разбираше.

Затвори очи. Беше като сън — сън, от който скоро щеше да се събуди, и все пак, когато отново отвори очи, информацията си беше там, на екрана, а по ръба му трептяха личните кодове за верификация на Ли Юан.

Разсмя се невярващо, след това отново поклати глава. Винаги все до това се стигаше. Толкова беше свикнал да е нечия собственост — да го използват — че не можеше да си представи, че подобен жест може да се дължи на друго. Но ако Ли Юан не искаше нищо? Ако наистина имаше предвид точно това, което беше написал в бележката? Какво губеше, като правеше този жест?

А какво печелеше?

Намръщи се — опитваше се да стигне през обърканите си чувства до обективната истина, но този път това се оказа твърде трудно. Не се сещаше за никаква причина Ли Юан да е толкова щедър. Никаква освен тази, която сам беше посочил.

Извади картата и постави последната — си.

А сега какво! Какво още би могъл да му подари Ли Юан?

Файлът беше по-различен — веднага го забеляза. Като начало не присъстваше личният код на Ли Юан. Но имаше и нещо повече. По дължината и сложността на файла си личеше, че е подготвен от експерти.

Въведе кода за достъп. Екранът веднага се изпълни с бляскави цветове като взрив на звезда и бързо се разгърна в сложна диаграма. Зяпнал от изненада, се дръпна назад. Беше генотипно изследване.

Не. Не просто генотипно изследване. Разбра веднага какво е, нямаше нужда да му се обяснява. Изследваният генотип беше неговият.

Гледаше с широко отворени очи как програмата се разгръща детайл подир детайл върху дръзко очертаната карта на ДНК на екрана. После, като повдигаше детайлите един след друг над плоския екран, тя започна да изгражда холографски образ на двойна спирала, който заплува във въздуха над бюрото, като бавно се въртеше.

Загледа се в едва въртящата се спирала, за да я запомни. Сърцето му туптеше в гърдите му. След това даде устна команда на програмата да продължи нататък.

На следващата страница бяха изброени всички вероятни негови бащи. Възможните кандидати наброяваха почти шест милиарда — пълният брой на възрастните мъже хун мао през 2190 г. Потрепери — започваше да разбира. След това отново задейства файла. Всичко на всичко десет имена. Прегледа списъка, отново зяпнал от изненада. Неговият баща… един от тези хора беше баща му.

Програмата започна да го информира подробно за всеки от десетимата, един по един: портрети анфас, подробни биографии — толкова подробни, че да се уплаши човек.

Когато и последната изчезна от екрана, даде команда за пауза, после се облегна назад със затворени очи. Дишаше съвсем леко. Чувстваше се странно, сякаш беше застанал на края на дълбок кладенец, не можеше да запази равновесие и аха-аха да падне. Потрепери — никога досега не се беше чувствал така. Знанието винаги беше прозорец — пробив в мрака — но това…

За първи път го беше страх да узнае нещо.

Изчака замайването му да мине, отвори очи и се опита да се стегне.

— Добре. Нататък…

Последва цяла секунда колебание, после екранът светна. Този път изброяваше подробности за известното движение на десетимата кандидати за тримесечния период през зимата на 2190 г. — подробности, извлечени от досиетата на силите за сигурност.

Всичко това сведе нещата до един-единствен кандидат. Само един от десетимата беше посещавал Глината през този период. Ето защо само един би могъл да му бъде баща.

Преглътна сухо и продължи нататък.

Образът се появи веднага, толкова рязко очертан, сякаш снимката беше от същия ден. Млад мъж около трийсетте; висок, с крехко телосложение, с фини, изящни кости и отявлено аристократични черти. Светлокестенявата му коса беше подстригана добре, ала не твърде късо, а тъмнозелените му очи бяха добри, топли. Беше облечен просто, ала стилно в тъмночервено пау, а двете му китки бяха украсени с тънки тяо туо — гривни от злато и нефрит.

Ким присви очи — беше забелязал нещо странно. Сякаш главата и тялото на мъжа бяха части от две различни, съвсем отделни същества: главата беше твърде голяма, брадичката и чертите на лицето му — твърде силни за стройното, почти крехко тяло, което ги поддържаше. Ким намръщи чело, след това изговори името на баща си:

— Едмънд… Едмънд Уайът.

Снимката беше стара. Докато я гледаше, усети нещо като съжаление, че никога няма да се срещне с този човек, нито да се запознае с него, защото, както сочеше файлът, Едмънд Уайът беше мъртъв от осем години — осъден на смърт за убийството на министър на танга Лу Кан. Престъпление, за което по-късно без много шум бил оправдан.

Ким потрепери. Това ли беше причината за щедростта на Ли Юан? Да постави всичко на мястото му? Или един танг беше над подобни морални скрупули?

Наведе се напред — точно понечи да затвори файла и образът на Уайът изчезна. Известно време екранът остана празен, след това отново светна:

Даде команда за задържане — гласът едва излезе от гърлото му, сърцето му отново се разтуптя.

Седя така дълго, сгушен на стола, втренчен в заглавието, после почти шепнешком нареди на програмата да продължи.

Първо излезе генотипът — пъзелът на ДНК, която щеше да се съедини с тази на Едмънд Уайът, за да оформят неговата собствена. Гледаше как двойната спирала се очертава във въздуха. След това тя рязко изчезна и на мястото й не се появиха нови цифри, а компютърна графична симулация — триизмерен портрет на гола жена в цял ръст.

Ахна и поклати глава — не можеше да повярва на това, което виждаше. Това беше майка му. Макар че не я беше виждал почти от дванайсет години, веднага я позна. Но не такава, каквато я помнеше. Не, тази жена изобщо не беше онова мършаво, плоско като дъска създание с проскубани коси, което беше познавал.

Образът беше толкова абсурден, че му идеше да се засмее, но едно далеч по-силно чувство — горест — заглуши смеха.

Изстена и извърна глава — чувството за загуба беше толкова огромно, че за миг се уплаши да не се побърка.

— Мамо… — прошепна той; очите му се замъгляваха. — Мамо…

Компютърът беше направил предположения. Беше програмиран да предполага нормалната диета на Горните нива, нормалния живот на Горните нива. Беше ги включил в симулацията и резултатът беше такъв, че ако в Глината съществуваха подобни условия, вероятно би бил доста точен. Но така, както беше…

Ким погледна отново изображението. Втренчи се с отворена уста в образа на майка си такава, каквато би могла да бъде: тъмнокоса красавица със силни ръце и крака, пищна, пълногръда и с цели две чи по-висока, отколкото беше в действителност. Силна, хубава жена.

Потръпна гневно — това беше ужасно, някаква кошмарна подигравка — след това поклати глава. Реалността — истината — тя беше гротескна. А това?

Поколеба се — страхуваше се да използва думата. Но нямаше как иначе да опише образа, който плуваше там, в мрака.

Беше прекрасен. Прекрасен.

Образът беше лъжа. И все пак това беше майка му. Нямаше съмнение. Мислеше, че я е забравил съвсем, че всякаква следа от нея е изтрита от ума му. В края на краищата, когато племето го беше взело, той нямаше и пет години. Но сега спомените се връщаха като призраци и го измъчваха.

Трябваше само да затвори очи и я виждаше, приклекнала и сгушена под ниския каменен зид точно след като бяха избягали от бардака в Мигтерна, със светнали от вълнение очи. Виждаше я, легнала до него в тъмното, как се протяга да го притисне до себе си, как тъничките й ръце го обгръщат. Виждаше я по-късно как се промъква сред скалите в сянката на Стената и ловува, как пъргавото й тяло се свива и разгъва, докато следи някакво бледо, подобно на плъх същество. Виждаше я как се обръща и го поглежда, а устните й и черните й кръгли очи се усмихват.

Виждаше я…

Прикри очи и притисна длани към орбитите, сякаш за да не вижда повече всичко това; дълбоко вътре в него се надигаше една-единствена треперлива нота на болка — нисък, суров животински звук, непоносимо силен.

Известно време не усещаше нищо освен болката. Нищо освен огромния, непоносим мрак на загубата. После, щом болката утихна, отново вдигна очи и като си пое треперливо въздух, протегна ръка да я докосне.

Пръстите му докоснаха въздуха, преминаха през прекрасния призрачен образ.

Въздъхна. О, сега я виждаше. Да. И не само каквато беше, а и такава, каквато можеше да бъде. Великолепна. Прекрасна…

Облегна се назад, избърса мокрите си бузи и поклати глава. Знаеше, че не е справедливо да се живее така: Градът — горе, Глината — долу. Беше уверен — никога досега не се бе чувствал толкова уверен — че тук има нещо гнило. Много гнило.

Наведе се, затвори файла, отпусна се назад и въздъхна — дълга, трепетна въздишка. Да, сега го беше разбрал. Виждаше го толкова ясно, че не оставаше и следа от съмнение. Чун Куо беше като самия него — без майка, преследвано от призраци, противоестествено разделено. На вид кипеше от живот, ала в действителност беше огромна ехтяща черупка; празнотата й отекваше надолу по нивата, към дъното.

Ким взе четирите мънички карти и за миг ги задържа в дланта си. Ли Юан му беше върнал живота. Нещо повече, беше му дал и бъдеще. Но кой би дал подобен шанс на Чун Куо? Кой би върнал на този огромен свят миналото и би се помъчил да го излекува?

Поклати глава. Не, това не беше по силите дори и на Ли Юан. Дори и да го искаше.