Дейвид Уингроув
Бялата планина (24)

Глава 14
Разлюляната земя

Клаус Еберт чакаше сина си в кабинета. Беше отпратил прислужниците и чакаше сам в обширната, мижаво осветена стая с безизразно лице. Папката лежеше на бюрото зад него — освен нея върху кожената тапицерия нямаше нищо друго. От посещението на Толонен бяха изминали петнайсет часа и през това време той беше успял да свърши много неща; но това бяха дълги, ужасни часове, изпълнени със злокобно очакване.

Беше извикал Ханс два пъти. Първия път той бе изпратил вест, че в момента изпълнява някаква поставена му от танга задача и не може да дойде, втория — че ще дойде след час. Между двете старецът изпрати краткото съобщение: Ела веднага или вече не съществуваш за мене.

Един звънец иззвъня в коридора отвън — сигнал, че синът му е пристигнал. Еберт чакаше разкрачен, с ръце зад гърба. Беше самото въплъщение на силата, на властта — късата му посивяла коса беше силно пригладена назад, над високото му чело, ала сивкавозелените му очи бяха съвсем безжизнени.

По плочките на пода затрополиха стъпки, после някой почука по дебелата дъбова врата. Ханс влезе, следван от двама млади лейтенанти. Прекоси стаята и спря само на лакът от баща си. Двамата офицери застанаха в свободна стойка до вратата.

— Е, татко? — в тона на младежа се прокрадна нетърпение, граничещо с наглост.

Клаус Еберт присви очи и отмести поглед към двамата лейтенанти.

— Това засяга само семейството — съобщи им той. — Моля ви, оставете ни.

За миг на лицата им се изписа колебание. Спогледаха се, ала не помръднаха. Еберт задържа поглед върху тях, после погледна към сина си — искаше обяснение.

— Те са на мое пряко подчинение, татко. Не могат да ме оставят. Нито за миг — гласът му беше снизходителен, сякаш обясняваше нещо на някой по-низшестоящ.

Еберт погледна сина си и забеляза неща, които никога досега не беше забелязвал: арогантната му осанка, киселото изражение на леко начупените му устни, липсата на истинска дълбочина в ясните му сини очи. Сякаш те гледаше, но не те виждаше. Виждаше само повърхности: само себе си, отразен в другите.

Усети как нещо вътре в него се втвърдява. Това беше неговият син. Това… същество. Изпусна дълга въздишка — гърдите го стягаха; след това пристъпи напред и кресна на двамата офицери:

— Вън, дяволите да ви вземат! Веднага! Преди да съм ви изхвърлил!

Този път не последва никакво колебание. Подскочиха като опърлени, врътнаха се и се изнесоха от стаята. Клаус се втренчи в хлопналата се зад тях врата, после се обърна към сина си.

— Нямаше нужда…

— Имаше и още как! — кресна той и забеляза как синът му трепна. — Викам те, а ти ми се извиняваш. А след това имаш нахалството да домъкнеш тук и твоите перчовци!

— Те са офицери… — прекъсна го Ханс, но старецът го отряза с рязък жест.

— Твоите… приятелчета — обърна се и погледна сина си в очите. Вече не прикриваше гнева си. — Да ги доведеш тук, Ханс! — процеди през зъби и посочи пода. — Тук, където влизаме само ние — пое си дъх, за да се успокои, после се върна до бюрото. Обърна се и погледна сина си.

Ханс беше извърнал глава и едва прикриваше раздразнението си.

— Е? Какво има, татко?

Произнесе го рязко, навъсено. Ханс хвърли поглед към баща си, след това отново изпъна рамене — цялото му поведение излъчваше вкиснатост, наглост, сякаш отговаряше на някой омразен висшестоящ офицер.

Значи дотук се стигна? — помисли си Еберт, загледан в сина си, без да помръдва. Погледна към папката и стисна челюсти. Нямаше нужда от солидно подплатените с документи доказателства на маршала. Всичко, което му беше нужно, беше там, пред него — виждаше го с просто око.

— Е? — настоя младежът. — Накара ме да зарежа дълга си, заплаши ме да ме лишиш от онова, което по право ми принадлежи, и обиди офицерите ми. Искам да зная защо, татко. С какво съм заслужил подобно отношение?

Еберт се разсмя горчиво.

— Сине — вложи в тази дума цялата ирония, на която беше способен, но всъщност го болеше; дълбока, всепоглъщаща болка и чувство за разбити илюзии, което заплашваше да го подлуди. Изправи се, направи няколко крачки, заобиколи сина си и застана зад него с гръб към вратата. — Какво си сторил, Ханс? Какво си сторил?

Младежът се обърна с лице към баща си, свил юмруци. Личеше си, че едва се владее.

— Да, какво съм сторил?

Еберт посочи към бюрото.

— Виждаш ли онази папка?

— Е? — Ханс дори не я погледна. — Можеше да ми я изпратиш. Щях да я прочета.

Еберт поклати глава.

— Не, Ханс. Искам сега да я прочетеш.

На лицето на младежа за миг трепна съмнение, след това то се проясни. Той кимна и се отправи към стола на баща си.

Еберт се приближи до вратата, врътна ключа и го пусна в джоба си.

Ханс четеше първата страница. Цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му.

Защо? — запита се старецът за хиляден път през този ден. Но всъщност знаеше защо. От егоизъм. От алчност. От студен себичен интерес. Всичко това беше дълбоко вкоренено в сина му. Погледна го — виждаше двойно: виждаше едновременно и сина си, и някакъв непознат, седнал там, облечен в униформата на танга. И с горчивина осъзна откъде идва всичко това.

Берта — помисли си той. — Ти си рожба на Берта.

Ханс затвори папката. Известно време не каза нищо, втренчен в гладката повърхност на папката, после вдигна очи и срещна погледа на баща си.

— Значи… — промълви той. В погледа му имаше само трезва пресметливост — никаква вина, никакво съжаление, просто най-обикновена лукавост. — И сега какво, татко?

Еберт успя да сдържи отвращението си така, че да не проличи в гласа му:

— Не отричаш, така ли?

— Ще ми повярваш ли, ако отричам? — Ханс се облегна, вече успокоен.

Старецът поклати глава.

Ханс хвърли поглед към папката, след това отново погледна баща си.

— Кой друг знае освен Толонен?

— Бившият му лейтенант Хаавикко — Еберт бавно се придвижи в полукръг така, че отново да застане зад сина си.

— Значи тепърва ще съобщят на Ли Юан?

Еберт кимна.

Ханс като че ли отново доби увереност.

— Това е добре. Значи мога да тръгна оттук тази вечер — обърна се на стола и започна да следи как баща му бавно се приближава към него. — Мога да хвана някой кораб и да се скрия някъде из Колонизираните планети.

Еберт спря. Беше само на две-три крачки от сина си.

— Значи това искаш, така ли? Изгнание? Да се измъкнеш безнаказано?

Ханс се разсмя.

— А какво друго? Не мога да възразявам срещу това — и прокара пръсти по папката. — Ако остана, Ли Юан ще ме убие.

Еберт пристъпи още една крачка напред. Почти се беше надвесил над сина си.

— Ами ако аз кажа, че така не може? Ако ти откажа? Какво ще правиш?

Младежът се разсмя притеснено.

— Защо? — облегна се назад, втренчил озадачен поглед в баща си.

Еберт постави леко длан на рамото на сина си.

— Като дете съм те люлял на ръце; видял съм те как се учиш да ходиш, как се мъчиш да произнесеш първите си думички. Когато беше малък, ти означаваше за мене повече от всичко това. Ти беше моята радост. Моето щастие. Бях горд с тебе. Ти сякаш беше всичко, за което съм мечтал.

Ханс облиза горната си устна и заби поглед надолу. Но отново не изрази никакво съжаление.

— Мога ли да тръгвам?

Старецът пропусна въпроса покрай ушите си. Натискът на дланта му се усили. Пръстите му се впиха в рамото на сина му. Посегна, хвана с другата си ръка Ханс за шията и подпря с палец брадичката му. После яростно дръпна главата на Ханс нагоре и го принуди да го погледне в очите. Когато заговори, думите му прозвучаха оскърбено, остро:

— Но сега всичко това не означава нищо — поклати глава. Лицето му беше намръщено, безжалостно. — Нищо! Чуваш ли ме, Ханс?

Ханс посегна да се освободи от хватката на баща си, но старецът продължи да стиска. Лявата му ръка се плъзна и също се вкопчи в шията на сина му. В същото време се надвеси над младежа; едрите му длани стегнаха хватката, мускулите на раменете му се напрегнаха.

Младежът осъзна твърде късно какво става. Изхъхри, след това се замята на стола, зарита яростно с крака, заблъска с юмруци ръцете на баща си, после се вкопчи в ръкавите му в опит да разкъса стегнатия обръч. Изведнъж столът се прекатури назад. За секунда-две Ханс се освободи, проснат на пода под тялото на баща си, но след това старецът отново се вкопчи в гърлото му. Натискаше с цялата си тежест, изтласкваше въздуха от дробовете му.

В един застинал миг лицето на стареца изпълни цялото зрително поле на младежа — устата му се задъхваше, на устните му беше избила пяна. Очите му бяха изцъклени от ужас, в бузите му бе нахлула кръв. По челото му блестяха капки пот. После болката се стовари върху му като огромна черна вълна. Дробовете му горяха, очите му всеки миг щяха да се пръснат.

И след това — освобождение. Мрак…

Пое си въздух с мъка през пламналото си гърло, закашля се и захъхри. Болката във врата му беше толкова яростна, че изстена на глас — дрезгав, животински стон.

След миг отново отвори очи и се надигна на лакът. Баща му лежеше до него мъртъв, а от дупката на тила му бликаше кръв.

Огледа се — очакваше да види лейтенантите си, но тях ги нямаше в стаята. Вратата към личните покои на баща му обаче беше отворена и вътре явно имаше някой. Извика — или поне се опита да извика — после се надигна и седна. Виеше му се свят и му се гадеше.

На вратата в дъното на стаята се появи фигура: висока колкото човек, ала не беше човек. Бялото му копринено сако бе оплескано с кръв, както и панталоните. Погледна го с полузатворени очи — очи, червени като кръвта по дрехите му. През ръката му беше преметнат един от костюмите на баща му.

— Ето, облечи това — проговори „козелът“ с мекия си животински глас. Приближи се, наведе се към него и му подаде дрехите.

Ханс ги взе, втренчен в животното — все още не разбираше. Остави се да му помогне да стане и да го отведе до стаята на баща му. На вратата се обърна и се огледа назад.

Баща му лежеше по лице до прекатурения стол, а раната на тила му бе все още мокра и лъщеше в полумрака.

— Трябва да се махаме — рече „козелът“. Дъхът му беше като прокиснал малц.

Ханс се обърна и го погледна в очите. Усмихваше му се, оголил хубавите си равни зъби. Усещаше задоволството му. Този акт беше кулминацията на години презрение. Ханс потрепери и затвори очи — усети, че всеки миг ще припадне.

— Имаме час, най-много — два — трипръстата ръка се вдигна към врата на Еберт и проследи, без да докосва, подобната на шев синина. За миг погледът му стана почти нежен.

Ханс кимна и се остави да го водят. Тук вече не беше останало нищо за него. Съвсем нищо.

* * *

Кар вдигна поглед от чашата си и срещна очите на младия офицер.

— Какво има, капитане?

— Простете, сър. Иначе не бих дошъл при вас по такъв въпрос, но мисля, че това ще ви заинтересува.

Подаде му тънко досие. Кар го позагледа и го взе. Остави чашата си и отвори папката. Миг по-късно вдигна рязко поглед.

— Кога пристигна това?

— Преди двайсет минути. Някой ми каза, че сте тук, в трапезарията, та си рекох…

Кар му се усмихна до уши.

— Браво, браво, капитане. Но какво ви наведе на това?

— Името, сър. Михаил Боден. Това беше името на един от заподозрените в убийството на фу джен Мейтланд преди шест години. Май едно време е била омъжена за подсекретаря Леман. Изгоряла в апартамента си. Запалителна бомба. Боден бил там малко преди смъртта й. Отпечатъкът от ретината му беше в камерата на вратата, оцеляла след пожара. Когато тя се появи пак, я сверих с визуалния образ, за да проверя дали човекът е същият. Както виждате, не е.

— Не… — Кар се изправи. Снимките бяха на двама съвсем различни мъже, ала отпечатъкът от ретината беше един и същи. — Но как така компютърът е позволил това?

— Явно единствената подробност, която трябва да съвпада стопроцентово, е отпечатъкът от ретината. Той е неизменен. Останалото — окосмяване по лицето, пропорцията между мускули и тлъстини на лицето — се променя с годините. Компютърът е програмиран така, че да не обръща внимание на тези изменения. Ако костната структура е в общи линии същата, компютърът го разпознава като едно и също лице.

Кар се разсмя.

— И знаеш ли кой е това?

Младият офицер се усмихна в отговор.

— Аз си чета документацията, сър. Това е Де Вор, нали?

— Да. И е влязъл в хсиен Залцбург преди двайсет-двайсет и пет минути, така ли?

— Да, сър.

— Добре. А ти следиш ли го?

— Тъй вярно, сър. Изпратил съм подире му двама от най-добрите ми хора.

— Чудесно.

Кар отново погледна досието. Само боговете знаеха защо Де Вор е допуснал такава елементарна грешка, но той я беше допуснал, така че слава на тях. Извади ръчния комсет от джоба си, набра комбинацията на Чен и щом се свърза с него, изхихика.

— Де Вор е, Чен. Като че го пипнахме. Този път май наистина го пипнахме!

* * *

Толонен беше приклекнал насред стаята. Бяха изнесли вече труповете, хората му си бяха свършили работата, ала стаята като че ли продължаваше да е изпълнена със смърт. Погледна към младия офицер — лицето му се бе изопнало от скръб, очите му се взираха в нищото.

— Трябваше да го убия… когато имах възможност — потръпна и впери поглед в едрите си квадратни длани. — Да знаех само каква пакост е замислил…

— Ще го проследим, сър. Ще го върнем тук — обади се офицерът, вперил поглед в маршала. Сиво-синкавите му очи бяха изпълнени с дълбока загриженост.

Старецът поклати глава и пак сведе очи. През последните няколко часа нещо в него се беше пречупило. Раменете му бяха прегърбени, ръцете му — и истинската, и изкуствената — немощно отпуснати на коленете му. Целият гняв, цялата сляпа ярост, която се бе разгоряла в него, бяха изчезнали. Нямаше как да поправи това. Младият офицер беше забелязал как гледаше старецът — когато се наведе и леко докосна жицата, стегната около врата на брат му, на лицето му имаше такава нежност и агония. Беше ужасно да гледа такива неща. Беше повече, отколкото можеше да понесе.

Младежът преглътна.

— Да ви донеса ли нещо, сър? — гласът му се беше превърнал в съчувствен шепот.

Толонен вдигна поглед към него — сякаш го виждаше за първи път. На устните му се появи лека усмивка — но това беше съвсем слаб проблясък на топлина сред пустинята на лицето му.

— Някакви новини?

Младежът поклати глава. От Джелка нямаше и следа. Сякаш се бе разтворила във въздуха. Може би беше мъртва, или пък Еберт в края на краищата я бе отмъкнал. Надяваше се да не е така. Но я нямаше никъде в Града. Осемнадесетчасовото претърсване не се беше натъкнало на никаква следа от нея.

Отиде във всекидневната и се върна след малко с две чаши бренди.

— Заповядайте — подаде едната на маршала. — Това ще ви помогне.

Толонен взе чашата, втренчи се в нея, после я пресуши на един дъх. Безизразно погледна към младежа.

— Много ми беше трудно да кажа на Ли Юан — широкото му чело се набърчи. — Чувствах, че съм го провалил. Че съм го предал. Ужасно беше. По-лошо от смъртта на Хан Чин. Много по-лошо.

— Не сте виновен вие…

Толонен срещна погледа му за миг, после извърна очи и поклати глава.

— Ако не съм виновен аз, то кой? Аз знаех и не предприех нищо. А това… — устата му се изкриви, юмруците му се свиха. Дълбоко си пое дъх и отново вдигна очи. — Това е резултатът.

Младият понечи да отговори на маршала, да му каже нещо, с което да облекчи болката на стареца, и точно тогава сигнал от три тона отекна в главата му. Имаше новини. Присви очи и се заслуша, след това се усмихна. Усмихна се чак до ушите.

— Какво има? — Толонен се изправи на крака.

— Обажда се Вилянен от Якобстад. Нареди ми да ви съобщя, че Джелка е при тях. Жива и здрава.

* * *

Джелка беше застанала в края на стария каменен вълнолом и го чакаше. Вълните се разбиваха в скалите отсреща. Над нея оловносивото небе беше изпълнено с огромни купчини от буреносни облаци, черни и заплашителни.

Зимата беше притиснала острова. Сняг покриваше всичко. Тя стоеше там, над тъмнозелените надигащи се вълни, увита в кожи, които я пазеха от студа. Само лицето й беше оголено за хапещия студ. Лодката, малка и далечна, ту се издигаше, ту се спускаше по вълните и се бореше със стихията. Зад нея се простираше приличният на скала бял Град — разстоянието го караше да изглежда по-малък; най-горните му нива бяха обвити от ниски облаци.

Едва когато лодката се приближи, тя чу шума от мотора — тънка постоянна нишка сред вихрения хаос на вятъра и вълните. Щом лодката навлезе в залива, шумът от мотора се промени, понижи се с една октава, а лодката забави ход и зави към вълнолома. Съзря го на палубата — гледаше към нея — и му помаха.

Прегърнаха се на мостика над водата — старецът я притисна към себе си с всичка сила, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Отметна качулката й, целуна я по косата, по челото, по устните; парещите му сълзи се стичаха по замръзналото й лице и изстиваха по миглите и бузите й.

— Джелка… Джелка… Толкова се тревожех!

Тя затвори очи и се притисна към него. Бе започнал да вали сняг, но той беше топъл, близък, успокояващ. Познатият му мирис успокояваше измъчения й ум. Остави го да я поведе към къщата.

Той донесе съчки, после запали огъня и го изчака да се разгори. Тя седеше и го гледаше на слабата светлина от прозореца, стиснала в длан висящия на врата й медальон — малкият дракон куей сякаш изгаряше дланта й.

Все още на колене, той се извърна леко към нея — лицето му беше подвижна маска от черно и оранжево, сивата му коса блестеше на трепкащата светлина.

— Как стигна дотук? — попита я тихо. — Моите войници те търсиха навсякъде.

Тя се усмихна, ала не му отговори. Отчаянието черпи от свои собствени ресурси, а тя отчаяно се стремеше да стигне дотук. Освен това не беше сигурна как точно го е направила. Сякаш беше станало насън. Знаеше. Знаеше, че бурята може да бушува навсякъде, ала тук беше на сигурно място — в центъра й. И тя се бе втурнала към центъра. Тук, където беше топло и безопасно.

Той задържа поглед върху нея — влажните му очи бяха изпълнени с трепкащата светлина на огъня. Изправи се. Беше стар. Стар и уморен до смърт. Тя се приближи, прегърна го, допря буза до врата му, обви кръста му с ръка. За миг той се притисна към нея — без да мисли, без да помръдва; след това леко се отдръпна назад и се загледа в очите й.

— Но защо тук? Защо дойде тук?

В ума й беше останал споменът за сол, кожа и машинно масло, силният мирис на бор; споменът за кръг от изгорели, почернели дървета в гората; за една древна каменна кула над кипящото море. Всички тези неща я бяха извикали тук като призраци.

Тя се усмихна.

— Нямаше къде другаде да отида.

Той кимна и въздъхна дълбоко.

— Е… всичко вече свърши.

— Свърши?

Той обхвана с длани лицето й — там, където костта на долната челюст се спускаше зад ухото, палецът му погали меката й буза. Неговото лице остана сковано и неподвижно, брадичката му — странно щръкнала.

— Сгреших, Джелка. За много неща сгреших, но най-вече за това, че исках да те принудя да направиш нещо, което ти не желаеше.

Тя веднага разбра за какво говори той. Ханс. Усети как при мисълта за него й стана студено.

— Бях сляп. Глупав бях — той бавно поклати глава. Мускулите на лицето му се стягаха и разпускаха, после то се изкриви в гримаса. И от това го болеше. Също както го болеше от смъртта на близките му.

Тя отвори устни да каже нещо, но устата й беше пресъхнала. Кимна. Беше се опитала да му го каже.

— Измъкна се — обади се той след малко. — Ханс се измъкна.

Известно време тя не каза нищо. Лицето й беше неподвижно; гледаше озадачено.

— Измъкнал се?!

Баща й кимна.

— Всичко свърши. Беше дотук.

Известно време тя не помръдна — новината я беше сковала от напрежение. Страхуваше се да му повярва. После изведнъж се разсмя и я заля облекчение. Разтрепери се и извърна глава. Нямаше го. Ханс го нямаше. Отново се разсмя, но след това смехът й заглъхна. Изведнъж вдигна глава — беше си спомнила.

— Той ми каза да го чакам там. Идвал да ме вземе.

Отново се разтрепери, този път — по-силно; прегърна баща си още по-здраво през кръста, притисна го. Впери отчаян поглед в лицето му.

— Той щеше да ме убие.

— Знам — Толонен придърпа главата й към себе си и здраво я обхвана с ръце. Гласът му трепереше, изпълнен с мъка и съжаление. — Сгреших, обична моя. Толкова много сгреших. Дано боговете ми простят, Джелка — не знаех. Нищо не знаех…

* * *

Същата нощ Джелка сънува сън. Небето натискаше главата й — твърдо и непроницаемо. Гласове посягаха към нея с ръце от назъбен метал и скърцаха в стихиен гняв. Беше тъмно — мрак, обгърнат в пурпур. Беше сама на напукания склон, а бурята бушуваше навсякъде — и в последното ъгълче на земята.

Всеки път, когато блеснеше светкавица, тя усещаше как през нея от глава до пети минава тръпка, остра като разцепен лед. А щом изревеше гръм, той отекваше в костите й и избухваше толкова внезапно, че я втрисаше.

През мрака към нея се приближаваше кулата — пронизителните проблясъци на светкавиците разкриваха как се приближава все повече; очите й — като счупени прозорци, дървените й паешки крака неумолимо се сгъваха и протягаха; идваше все по-близо и по-близо.

Тя стоеше, неспособна да се помръдне, и я гледаше как идва. Изглеждаше злокобна, зла, от черната й уста стърчаха раздробени кости. Чуваше я как сумти и хъхри, докато се влачи тежко през изровената неравна земя. Идваше все по-близо и по-близо, катереше се по хълма, на който стоеше тя, напипваше пътя си в мрака.

Внезапно проблесна светкавица и я видя — беше вече съвсем близо и се кикотеше с ужасен смях, кривата й уста алчно се хилеше насреща й. Дъхът й беше гнил и лъхаше чак до върха на хълма. Мирисът на самата гнилост.

Щом мракът отново я обгърна, тя изкрещя — разбра, че е загубена. Викът й прокънтя по-силен от бурята и после настъпи тишина. В тишината бавно се запроцежда светлина, като че ли нейният вик бе пропукал мрака по шевовете.

Нещата заприличаха на сенки. Кулата беше спряла. Издигаше се там долу, недалече от нея. Чуваше я как хъхри, как сякаш си шепне със страховит глас. Внезапният й вик я беше стреснал. След това, докато се взираше в полумрака, земята между нея и кулата се пропука и разтвори. За миг остана тиха и неподвижна, а после от черната й уста изпълзя нещо малко и черно. Малко прегърбено създание с очи, които горяха като въглени. Мократа му черна кожа блестеше с някаква вътрешна светлина, крайниците му бяха къси, ала силни, сякаш бе прокопало пътя си до повърхността. Тя го гледаше как се изправя на крака и с лице срещу кулата. В едната си ръка държеше стъклен кръг, поръбен със сребро. Издигна го пред себе си и тръгна напред.

Светлина проблясваше по кръга и там, където лъчите докосваха кулата, разцъфваха яркочервени пламъци. Кулата пищеше и се препъваше назад, но малкото черно същество продължаваше да върви напред, лъчите блестяха по кръга, а малките огънчета се разгаряха.

Кулата се обърна със скърцане и се втурна да бяга; тънките й крака непохватно пружинираха. Гъст черен дим се виеше над нея и се събираше в плътен слой под твърдото небе. Шумът и трясъкът от пожара бяха оглушителни. Пукот и скърцане изпълваха ярката тишина.

Съществото се обърна и я погледна. Беше отпуснало стъклото. Очите му изглеждаха едновременно добри и тъжни. Сякаш гледаше право през нея, погледът му стигаше до костите и мрака отвъд костите.

Тя също го гледаше, а мракът бавно започна да се завръща и да изпълва пространството между небето и напуканата, разлюляна земя, докато най-накрая виждаше само пламтящата в далечината рухнала кула и — толкова близо, че усещаше топлината им — два огнени скъпоценни камъка сред меката, светеща плът на създанието.

И както го гледаше, то й се усмихна и й се поклони. После с бързи, плавни движения се върна при пукнатината и се плъзна надолу, в подземния мрак.

* * *

Осемнайсет часа Де Вор не беше спирал — продължаваше все по-нататък и по-нататък, сякаш знаеше, че единственото му спасение е в полета. Маските му бяха в най-добрия случай прозрачни и погубваше стари приятелства със заплашителна скорост, но през цялото време Кар го следваше по петите. После изведнъж го беше загубил. В Данциг. Можеше да свърши там, ако Де Вор не беше станал твърде небрежен. Защото за втори път в един и същи ден бе използвал една и съща идентичност.

Кар бе програмирал компютъра на охраната, следящ преминаващите, да проследи всички известни предишни самоличности на Де Вор — осем на брой — със специален приоритет. Ако Де Вор използваше някоя от тях, алармените звънци щяха да започнат да звънят. Шанс почти нямаше и никой не очакваше това да даде някакъв резултат, но не щеш ли, даде. Ден след като Кар изгуби следата, Де Вор се издаде. Звънците звъннаха заради някой си Йозеф Ганц, преместил се нагоре по нивата с един асансьор в Амстердам. Случаен патрул проверил документите му за самоличност и го пуснал, без да знае за „засадата“.

Кар пристигна там след по-малко от час. Чен го чакаше заедно с цял батальон от силите за сигурност. Беше запечатал всички околни проходи и бе поставил стража на всеки вход на транзитните асансьори. Бързите ленти бяха спрени. Бяха готови да влязат вътре.

Нямаше как Де Вор да е отишъл далече. Всички местни постове на охраната бяха веднага предупредени. Ако Де Вор излезеше оттук, този път щеше да е насила, а не с хитрост. Беше си сложил последната маска.

Кар се усмихна зловещо и потри едрите си ръце.

— Този път те пипнах, дърти призрако. Този път няма да ми се измъкнеш.

Имаше пет палуби за проверка. Чен смяташе да ги претърсят внимателно една след друга и отдолу нагоре — всичко на всичко пет нива, — но Кар вече знаеше къде ще намери Де Вор. Горе, под самия покрив на Града. Остави Чен да командва претърсването и се заизкачва нагоре сам с асансьора към най-горната палуба.

Гледката, щом излезе от асансьора, беше внушителна: висок седем чи гигант в пълно бойно снаряжение и окичен със страховити оръжия. Обикаляше, взираше се в лицата, но знаеше, че няма да намери Де Вор там, в коридорите. Онзи, когото търсеше, беше по-нагоре, скрил се в някой от мансардните апартаменти. Може би с някой стар приятел.

Кар свали забралото на шлема и набра един код на комсета на китката си. Върху прозрачното стъкло се заизнизва списък. Докато вървеше, го преглеждаше и най-накрая се натъкна на познато име. Стефан Черкаски. Стар сътрудник на Де Вор, пенсиониран офицер от силите за сигурност. Кар прегледа подробностите за това, къде живее, докато вървеше към асансьора между нивата. Апартаментът на Черкаски беше от другата страна на палубата, на най-високото ниво. Точно както предполагаше.

Де Вор щеше да е там.

Кар си пое дълбоко въздух и се замисли. Нямаше да е лесно. Де Вор беше един от най-добрите. Беше отличен майор. С времето щеше да стане генерал. Но плановете му бяха по-амбициозни. Кар беше изучил внимателно досието му и го беше гледал в действие на учебни филми. Кар уважаваше малцина, но Де Вор изискваше уважение. Скоростта, ръстът и възрастта бяха на страната на Кар, но Де Вор беше хитър. А и силен. Лисица със сила на тигър.

Хората припряно отстъпваха пред Кар. Щом изкомандва, асансьорът се изпразни и той се заизкачва нагоре. Извика карта, после — и служебното досие на Черкаски. Можеше и да е пенсионер, но все пак би могъл да е все още опасен. Предположенията не струваха пари.

Черкаски, Стефан. Откъсът от файла се появи на екрана след две секунди. Попи с един поглед подробностите, след това изчисти екрана и спря.

Не беше се сетил… Това придаваше на нещата съвсем нов вид. Старият беше специално обучен. Също като Кар той беше убиец.

Кар провери оръжията си, като през цялото време оглеждаше обширния пуст коридор. В момента се намираше на по-малко от сто чи от апартамента на Черкаски. Ако внимаваха — а нямаше причини да очаква друго — щяха да знаят, че идва. Близо до асансьора щеше да има „око“ — някой, който веднага щеше да им докладва.

Което означаваше, че го чакаха.

Превключи на специалните лещи. Зрението му веднага се промени. С лещите можеше да забележи и най-малката буболечка от петстотин чи разстояние. Присви очи, нагласи ги на среден обхват и огледа всички повърхности пред себе си за признаци на някаква заплаха. Изглеждаше чисто, но този път реши да не се доверява на визуалното сканиране. Нагласи един от ръчните си лазери на слаб заряд и обходи с него стените и пода, после — тавана. Нищо. И все пак продължаваше да се чувства напрегнат. Нещо го задържаше. Изчака, като дишаше бавно, преброи наум до двайсет, след това чу зад себе си някакъв звук — толкова слаб, че лесно би го пропуснал покрай ушите си. Съвсем слабо изщракване като леко почукване на остър нокът по порцеланова купа.

Ослуша се напрегнато, после бързо се обърна и се претърколи настрани — точно когато машината избухна в бърз откос. Стената до него се пръсна, щом тежките гилзи улучиха целта. Изпсува и отвърна с огън — първите няколко откоса бяха бесни, следващите — смъртоносно точни. Машината изцвърча и избухна — навсякъде се разхвърчаха горещи парчета. Едно се заби до него, друго пропука стъклото на шлема му.

Нямаше време за губене. Машината беше същата като онази, която бяха използвали при нападението над Толонен, но по-смъртоносна. С дистанционно управление. Което означаваше, че го бяха видели. Бяха видели колко е добър. Губеше предимство.

Докато тичаше, обмисли положението. Те знаеха, че идва. Знаеха какво представлява, колко е бърз, колко е сръчен. Той беше един, те — двама. Да, бяха по-стари, но и по-опитни. Майор от силите за сигурност и убиец от специалните служби, вече на шейсет и осем години, ала все още активен и във форма — беше сигурен в това. Ако фактите бяха само тези, май имаше твърде малък шанс за успех. Но имаше и един последен фактор: нещо, което те не знаеха. Нещо, което Де Вор не би могъл да знае, защото никога не се беше появявало в служебното досие на Кар. Като юноша — преди да стане борец — той беше атлет; може би най-добрият атлет, който някога се е раждал в Мрежата. А сега беше още по-добър. На двайсет и девет години беше в по-добра форма и по-бърз от всякога.

Щом стигна до края на коридора, Кар забави ход. Този път не пресичаше финала, но въпреки това времето му беше близо девет секунди. Не биха се сетили, че…

Стреля, остави се на инерцията да го прекара през вратата, претърколи се, скочи и се обърна — и видя Черкаски, който висеше от тавана над вратата в „люлката на убиеца“. Точно се обръщаше, но не беше достатъчно бърз. Кар стреля и скъса въжетата. Черкаски тупна на пода. През цялото време погледът на Кар се стрелкаше насам-натам — търсеше Де Вор. Прескочи отломките и се наведе над сгърчения убиец.

— Къде е? Кажи ми къде е!

Старецът се разсмя, после се закашля и изплю кръв. Кар го простреля във врата. Де Вор си беше отишъл. Бе предал и последния си приятел. Но не би могъл да стигне твърде далече. Черкаски не беше задействал машината. Значи…

Бързо и внимателно огледа целия апартамент. Дистанционното не се виждаше никакво, значи Де Вор го държеше другаде. Някъде наблизо. Но къде?

Подаде шлема си в коридора, а секунда по-късно надникна иззад ъгъла. Нищо. В съседния апартамент някой изпищя пронизително, но Кар не обърна внимание на писъка и отново излезе в коридора. Нагоре нямаше накъде да се излезе. Покривът беше запечатан. Беше го проверил по-рано. Не. Единственият път за бягство беше надолу.

Погледна таймера си. Откакто беше навлязъл в коридора, бяха изминали само три минути и четирийсет и осем секунди. Дали не беше достатъчно за Де Вор, за да стигне до асансьора? Може би. Но Кар имаше предчувствие, че е направил друго. Де Вор би искал да е сигурен, че е в безопасност — което означаваше, че ще се върне и ще нападне преследвача си.

Тръгна бавно по коридора, прилепен към стената, притиснал здраво към гърдите си най-голямата си пушка — старинен „Уестингхауз-Хоуицър“. Нямаше да поема никакви рискове с това копеле.

Смяташе да продължи нататък, ала спря — беше забелязал тишината. Писъците бяха секнали съвсем рязко. Забеляза го чак след секунда-две, но после изведнъж му просветна. Обърна се и приклекна на пети, сякаш се готвеше за скок. Беше две врати по-нататък по коридора. Върна се бавно. Пръстът му трепереше на спусъка. Заобиколи вратата и застана от другата й страна, с гръб към апартамента на Черкаски.

Сега имаше две възможности: да изчака и да влезе. Какво ли би очаквал от него Де Вор? Дали чакаше Кар да влезе или се готвеше да излезе? Известно време остана на място, напрегнат; размишляваше. После се усмихна. Имаше и трета възможност: да прогори стената и да види какво има вътре. Хареса му. Това означаваше, че няма да му се наложи да минава през врата.

Легна и нагласи голямата картечница пред себе си. Махна стандартните експлозиви и постави заряд, който разбиваше леда. После натисна спусъка и изстреля серия патрони право нагоре в стената, след това — и горе покрай тавана. Стената трепна като жива, после започна да се бели под дупките от изстрелите. От другата страна не се чу никакъв звук — само тишина и кълба дим.

Зачака. Докато ледът се свличаше и разкриваше осеяната с отломки стая, пръстът му сновеше напред-назад по спусъка. Кар обходи с поглед всичко, дори най-малката подробност. Млада жена лежеше мъртва на кушетката. Бледите й крайници висяха немощно, главата й беше изкривена под странен ъгъл — вероятно беше удушена с гарота. Де Вор не се виждаше никакъв, но беше минал оттам. Жената е била жива само преди минута.

Кар пропълзя в стаята. В коридора зави сирена. Чен щеше да я чуе и да се притече на помощ. Но Кар искаше да приключи с това. Де Вор беше негов. Толкова отдавна го преследваше. И независимо от всякакви заповеди, този път той щеше да се погрижи всичко да приключи.

Спря и извика:

— Предай се, Де Вор! Горе ръцете! Излез! Ще бъдеш съден справедливо.

Това беше шарада. Част от играта, която играеха. Но Де Вор нямаше да го послуша. И двамата вече знаеха, че играта е на живот и на смърт. Но трябваше да го каже. Също като последните думи от ритуал.

Отговорът дойде миг по-късно. Вратата отдясно се открехна и в стаята влетя граната. Кар я видя как описа дъга във въздуха и веднага позна какво е това. Пусна оръжието, запуши уши с ръце и притисна лице към пода. Беше осколочна граната. Взривът проби дупка в пода и сякаш вдигна във въздуха всичко наоколо.

В едно затворено помещение такава граната би опустошила всичко, но голяма част от силата й се разпиля по коридора. Кар стана стреснат, ала невредим. Ушите му звънтяха. И тогава вратата започна да се отваря.

Рефлексите му го изпревариха. Кар падна на колене и се претърколи напред, като по пътя подбра пушката си. Де Вор тъкмо се бе подал от вратата, а пистолетът до бедрото му вече стреляше, когато прикладът на Кар се стовари върху главата му. Зле се беше прицелил и го халоса по челюстта, точно под ухото, но ударът беше достатъчно силен, за да просне Де Вор по очи. Пистолетът му отхвръкна настрани. Кар се приближи, готов за нов удар, но вече беше твърде късно. Де Вор беше мъртъв — челюстта му беше раздробена и парчета от нея се бяха забили в мозъка му.

Кар се надвеси и впери поглед в стария си враг. Целият гняв, цялата ярост отново се надигнаха в него. Потрепери. После гневът го надви, той замахна с приклада и го стовари върху главата на Де Вор веднъж, втори, трети път. Черепът се пръсна и мозъкът на Де Вор се изсипа на пода.

— Копеле гадно… Смрадливо гадно копеле!

След това извади малката платнена кесийка от горния си джоб, развърза връзките и изсипа камъчетата върху мъртвеца. Триста шейсет и едно черни камъчета.

За сестрата на Хаавикко, Веза, и за приятеля на Чен, Павел. За Као Джиян и Хан Чин, за Лу Кан и Едмънд Уайът и за всички други, чиято смърт тежеше на съвестта му.

Кар потръпна и хвърли кесията. Беше свършено. Сега вече можеше да се прибере вкъщи и да заспи.

* * *

Ли Юан беше застанал сред плътните сенки край шадравана с шараните. Мракът го обвиваше като мантия. Изминалият ден беше дълъг и изморителен, но умът му беше бистър и ясен. Взираше се надолу в пластовете мрак и следеше ленивите движения на рибите. В бавното им, отмерено движение той разчиташе собствените си най-дълбоки мисли.

Много неща се бяха случили. Там вътре, в ясната хладина на кабинета му, всичко му се струваше в хаос. Де Вор беше мъртъв, планинските му крепости — унищожени. Но Клаус Еберт също беше мъртъв, а неговият син, генералът, бе избягал. Това му бе дошло като шок и бе подкопало отново придобитата му увереност.

Тук в тъмното обаче виждаше всичко в по-добра светлина. Беше оцелял след най-лошото, което биха могли да му причинят враговете му. Фей Йен и малкият Хан бяха в безопасност. Скоро щеше да има нов генерал, на когото да може да се довери. Това го успокояваше. В тази светлина дори отстъпките на Ван Со-леян пред младите патриоти му изглеждаха маловажни.

Прочисти за малко ума си от всичко това. Остави се да потъне в дълбините на спомена — настроението му беше мрачно, тъжно, дългът на живота му тежеше на сърцето му. Имаше приятелството на Цу Ма и три съпруги, които да удовлетворяват плътските му нужди. Скоро щеше да му се роди и дете — вероятно наследник. Но това не му стигаше. Толкова много неща липсваха в живота му. Самата Фей Йен. Хан Чин — толкова силно му липсваше, че понякога се събуждаше и възглавницата му беше мокра от сълзи. Най-лошото бяха кошмарите: сънуваше трупа на баща си — беззащитен в голотата си, болезнено измършавял, бледата кожа — изпъната над костите.

Съдбата на владетелите.

Обърна се и погледна към единствената лампа до вратата. Светлината се процеждаше през зеленината — папрати и палми, през опушената тъмнина на панелите като през дълбока вода. Напомняше му нещо друго — за светлината над бруления от вятъра хълм в Имението и за малката група, събрана около гроб без надгробна плоча. За лъчите по тревата и сенките в земните недра. Толкова уверен беше онзи ден — уверен, че не иска да спре времето и да върне миналото — отново свежо и ново. Но беше ли прав Бен? Не беше ли това онова нещо, което човек иска най-много?

Имаше дни, в които болезнено му се искаше всичко да се върне. Да има всичко — цяло и съвършено. Да потъне назад в годините и отново да има всичко. Най-доброто. Преди ракът да го разяде. Преди червеят да изгризе костта.

Наведе глава и се усмихна тъжно. Да се поддаде на това желание беше по-лошо и от самото желание. Беше слабост, към която не трябваше да проявява снизхождение. Човек трябваше да върви напред, а не да се връща назад.

Светлината се промени. Неговият нов майстор на вътрешните покои, Чан Тен, беше застанал мълчаливо до вратата и чакаше да бъде забелязан.

— Какво има, майстор Чан?

— Вашият гост пристигна, чие хсия.

— Добре — той вдигна ръка, за да го отпрати, после промени решението си. — Чан, кажи ми: ако можеш да си върнеш един миг от миналото, ако можеш да го имаш цял и съвършен до последната подробност, ще го поискаш ли?

Мъжът на средна възраст се умълча, след това отговори:

— Наистина има моменти, когато ми се иска нещо от миналото да се върне, чие хсия. Като всички хора. Но ще е трудно. Трудно ще ми е да живея „сега“, ако трябва да се оправям и с „онова, което беше“. Несъвършенството на човешката памет е благословия.

Добър отговор. Задоволителен отговор.

— Благодаря ти, Чан. Има мъдрост в твоите думи.

Чан Тен се поклони и се обърна да си върви, но на вратата се извърна назад и погледна към господаря си.

— Още едно нещо, чие хсия. Подобен дар би могъл да се окаже и полезен. За нас би могъл да се окаже благословен.

Ли Юан излезе на светло.

— Как така?

Чан сведе поглед.

— Не би ли се оказало самото му съвършенство затвор за мисълта? Не бихме ли могли да уловим враговете си в лепкавите му мрежи?

Ли Юан присви очи. Мислеше, че разбира за какво му говори Чан Тен, но искаше да бъде сигурен.

— Продължавай, Чан. Какво предлагаш?

— Само това — че желанието е верига. Ако съществува подобно нещо, то би могло да бъде използвано — не като благословия, а като проклятие. Отровен дар. Това би било върховният наркотик. Малцина не биха му се поддали. Още по-малко биха прозрели какво е. Опасен наркотик. Средство за бягство от онова, което е тук и сега, което е истинско.

Ли Юан си пое дълбоко дъх, после кимна.

— Ще поговорим по-дълго за това, Чан. Междувременно помоли госта ми да дойде. Ще го посрещна тук, до шадравана.

Чан Тен се поклони ниско и се обърна. Ли Юан се втренчи в голия блясък на лампата, след това доближи длан до нея, усети лъчистата й топлина, проследи закръглената й форма. Какво ли ще е да живееш в спомен? Като това? Също толкова реално? Въздъхна. Може би, както каза Чан, имаше полза от изкуството на Шепърд: начин да бъдат накарани илюзиите му да служат на реалното. Отдръпна ръката си и видя как между пръстите му се оформят сенки, как блещукащите очертания на ръката стават безжизнени.

Да има отново Хан и Фей. Да вижда баща си усмихнат.

Поклати глава, внезапно натъжен. Най-добре нищо. По-добре смърт, отколкото това сладко мъчение.

Нещо се раздвижи в коридора отвън. На вратата се появи фигура. Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на Шепърд.

— Бен…

Бен Шепърд се огледа, после погледна към младия танг. Усмихваше се едва-едва.

— Как си, Ли Юан? След всичко случило се не бях сигурен дали ще си спомниш, че имаме среща.

Ли Юан се усмихна, пристъпи напред и го поздрави.

— Не, не съм забравил. Радвам се, че дойде. Всъщност срещата ни е непредвидена, защото искам да те питам нещо. Само ти можеш да ми помогнеш.

Бен вдигна вежди.

— Като огледало ли?

Ли Юан кимна, поразен отново колко бърза и проницателна мисъл има Бен Шепърд. Ако някой можеше да му изясни нещата, то това беше той.

Бен се приближи до ръба на шадравана. Известно време се взира в тъмната вода, следейки бавните движения на рибите, след това погледна към Ли Юан.

— За Фей Йен и детето ли става въпрос?

Ли Юан потръпна.

— Защо реши така?

Бен се усмихна.

— Защото така, както аз го виждам, няма нищо друго, с което бих могъл да ти помогна единствено аз. Ако ставаше въпрос за политика, има дузина способни мъже, с които можеш да поговориш. Въпросът с бившата ти съпруга и детето е съвсем друго нещо. Е… с кого от двора си би могъл да поговориш за това? На кого би се доверил и кой няма да се възползва от онова, което му кажеш, за да спечели някаква малка изгода?

Ли Юан наведе глава. Беше вярно. Не го бе изчислил така ясно, но си беше точно така.

— Е? — срещна той погледа на Бен.

Бен го заобиколи, приклекна и се загледа в голямата черупка на костенурка и древните знаци по нея.

— В това, да гледаш на нещата отстрани, си има предимство — Бен заоглежда внимателно черупката, проследи с поглед финия орнамент от пукнатини под прозрачната глазура. — Виждаш събитията по-ясно от онези, които участват в тях. Нещо повече, научаваш се да задаваш правилните въпроси — извърна се назад и погледна Ли Юан. — Например: защо Ли Юан, след като знае кой е бащата на детето, не предприема нещо във връзка с това? Защо не си отмъсти на мъжа? Разбира се, винаги се е предполагало, че детето не е на Ли Юан. Но защо задължително да е точно така? Почти всички приеха, че Ли Юан се е развел с Фей Йен, за да е сигурно, че чуждото дете не може да има законни претенции към драконовия трон — но защо да е точно това? Ами ако това е било просто претекст? В края на краищата не е лесно да получиш развод, когато си танг. Изневярата сама по себе си е нещо сериозно, но не би била достатъчна причина. Но за да се защити линията на наследяване…

Ли Юан гледаше Бен като омагьосан, неспособен да откъсне очи от него. Сега Бен го освободи и той пристъпи напред разтреперан.

— Ти винаги си виждал всичко ясно, нали, Бен?

— До дъно.

— Прав ли бях?

— Задето се разведе с Фей Йен ли? Да. Но детето… Е, ще бъда откровен и ще ти кажа, че това донякъде ме озадачава. Напоследък доста си мислех за него. Той е твой син, нали, Ли Юан?

Ли Юан кимна.

— Защо тогава го лиши от наследство?

Ли Юан сведе очи — отново си спомни онази вечер, когато беше взел ужасното решение, припомни си вихъра от чувства. Беше очаквал най-лошото — беше се стегнал, за да посрещне достойно ужасната истина за нейното предателство, но после, след като разбра, че детето е негово, негово извън всякакво съмнение, се изненада, когато откри, че чувства не облекчение, а отвращение, защото в ума си вече се бе откъснал от нея. Беше я отхвърлил като счупен глинен съд. Дълго седя, измъчван от нерешителност, неспособен ясно да прозре нещата. Но след това го връхлетя споменът за Хан Чин, неговия мъртъв брат, там, до него в градината, с клонка бели цветове, затъкната в катраненочерната му коса — и го обзе яростна увереност какво точно трябва да направи.

Погледна към Бен — в очите му имаше сълзи.

— Исках да го предпазя. Разбираш ли ме, Бен? Да го предпазя от лошото. Той беше Хан, нали разбираш. Прероденият Хан Чин — поклати глава. — Знам, звучи ти безсмислено, но точно така го чувствах. И сега го чувствам — всеки път, щом се сетя за детето. То е…

Извърна глава и се опита да овладее — да скрие вътре в себе си — огромното си страдание. После отново се обърна към другия с открито, оголено лице — очите на Бен можеха да прочетат по него цялата му мъка, цялата му надежда, цялото му страдание.

— Не можех да спася Хан Чин. Бях твърде млад и безсилен. Но моят син… — преглътна, след това се извърна настрани. — Ако от връзката ми с Фей Йен можеше да излезе нещо добро, то реших да е това: синът ми да расте, без да го заплашва нищо.

Бен погледна надолу, след това потупа небрежно черупката и се изправи.

— Разбрах — той се върна до ръба на шадравана, после пак се обърна с лице към Ли Юан, — Въпреки всичко ти трябва да имаш синове, Ли Юан. Та нали си взе три съпруги точно заради това. Би ли могъл да спасиш всичките? Да ги предпазиш от беда?

Ли Юан го гледаше втренчено.

— Те ще бъдат синове…

— А синът на Фей Йен? Толкова ли е различен той?

Ли Юан извърна очи. На лицето му се беше изписала лека тъга.

— Не ме дразни, Бен. Мислех си, че от всички точно ти би разбрал.

Бен кимна.

— О, аз разбирам. Но исках да съм сигурен, че и ти го разбираш. Че не се опитваш да се самозалъгваш за истинските си мотиви. Казваш, че момчето ти напомня за Хан. Може и да е така и разбирам защо искаш да го опазиш от беда. Но има и нещо повече, нали? Ти още обичаш Фей Йен, нали? А детето… детето е онова истинско нещо, родено от любовта ви.

Ли Юан го погледна с благодарност.

Бен въздъхна.

— О, достатъчно ясно разбирам, Ли Юан. Ти си искал да си тя, нали? Да се превърнеш в нея. А детето… това е най-близкото нещо до това, което би могъл да направиш.

Ли Юан трепна — казаното от Бен беше самата истина.

— Значи съм бил прав да действам така?

Бен се обърна и се загледа надолу, в тъмните силуети на шараните, които бавно плуваха в дълбините.

— Спомняш ли си картината, която ти нарисувах в деня на своя годеж?

Ли Юан преглътна.

— Спомням си я. Картината с господаря Йи и десетте слънца — десетте черни птици на дървото фу сан.

— Да. Е, тогава го видях. Видях съвсем ясно какво ще излезе от всичко това.

— До дъно.

Бен погледна към младия танг и видя, че той разбира.

— Да. Помниш. Е, грешката е била направена още тук. Ти изобщо не трябваше да се жениш за нея. Тя трябваше да си остане твоя мечта, твой идеал — той сви рамене. — Боя се, че всичко останало беше неизбежно. И за беда някои грешки никога не могат да се поправят.

Ли Юан се приближи и най-накрая застана лице в лице с Бен, хвана го леко за лакътя, впи поглед в неговия — молеше Бен за нещо, което той не можеше да му даде.

— Но какво друго бих могъл да направя?

— Нищо — отговори Бен. — Не можеше да направиш нищо друго. Ала въпреки всичко не беше правилно. Ти се опита да застреляш луната, Ли Юан, също като великия господар Йи от легендата. И какво друго да излезе от това освен мъка?

* * *

В Оцаленските Алпи се зазоряваше и от север към долината вееше студен вятър. Щефан Леман беше застанал на открития склон, плътно увит в кожи, нахлупил качулка на главата си. Примижа и се загледа в сенките долу — опитваше се да различи подробности, но му беше трудно да различи каквото и да било. Толкова се беше променило всичко.

Там, където преди имаше покрити със сняг склонове и гъсти борови гори, сега имаше само гола скала — овъглена и на места стопена до лъскава твърд. Там долу, където навремето беше входът, сега имаше кратер, широк почти цяла ли и дълбок половин.

Слезе долу, онемял от гледката. Там, където земята леко се огъваше надолу и се издигаше, спря и се подпря на една скала. Навсякъде около него беше осеяно с дънери, овъглени и разцепени от взривовете, разтърсили преди време планината. Разтрепери се и откри, че едва си поема въздух.

— Всичко си е отишло — изрече той, докато наблюдаваше как думите се разсейват в хладния въздух.

Всичко си е отишло…

Тънък воал от сняг започна да се спуска над тъмнината под него. Насили се да продължи с мъка надолу по предателския хълм и най-накрая стигна до ръба на кратера и погледна надолу, към големия кръг от пепел.

Сенките изпълваха кратера като течност. Снежинки се носеха в мрака и сякаш примигваха и угасваха — блещукащата им яркост изчезваше за миг. Гледаше как падат, странно трогнат от красотата им. Известно време съзнанието му отказваше да възприеме стореното. По-лесно беше да стои тук, изпразнен от всякаква мисъл, от всякакви идеи и да се остави студената, крехка красота да се просмуква в костите му, както ледът — в скалата. Ала той знаеше, че тази красота е маска — строга и ужасна. Нечовешки строга и ужасна. Защото дори докато наблюдаваше, белотата се разля все по-плътна и покри черната лъскава повърхност.

Зад гърба му планините се издигаха високо в редкия студен въздух. Загледа се в сивото небе, после се обърна и се взря в най-близките върхове. Ранната зора ги очертаваше рязко и релефно на фона на небето. Грамадни назъбени силуети — също като счупената и оглозгана от времето челюст на великан. Под тях всичко тънеше в сянка, чиито тъмносини дълбини преминаваха в непроницаем мрак. Там долу се носеха облаци и внезапно хвърляха сянка над цели побелели склонове, скриваха хрупкавите, древни тайнствени форми. Гледаше и усещаше пълната тишина, царяща над тази пустош, а топлият му дъх бликаше в мразовития въздух. След това изведнъж се обърна рязко и се закатери обратно нагоре по склона.

Суровостта тук отвращаваше някаква част от него, жадуваше за покой и топлота, ала по-голямата част — онази, която наричаше свое истинско „аз“ — се разпознаваше във всичко това. Тук не беше място за живеене, ала живото тук оцеляваше, ограничено до най-прости рефлекси от дивия климат; по необходимост ставаше гъвкаво, свирепо и хитро. Такъв щеше да бъде и той. Би предпочел по-скоро това, отколкото Града — тази стерилна утроба, от която не можеше да излезе нищо ново.

Стигна до билото, спря се и се огледа назад. Миналото си беше отишло и заедно с него — всички сложни планове. Сега всичко това беше зад гърба му. Оттук нататък щеше да действа по свой начин; щеше да се превърне в нещо като призрак, вестоносец от отвъдното и да се носи между нивата — смъртоносен единак.

Мрачна усмивка грейна в червените му очи, докосна ъгълчетата на тънките му устни. Не чувстваше скръб заради станалото — само нова решителност. Случилото се не толкова бе променило нещата, колкото ги бе изяснило. Сега знаеше какво да прави; как да обуздае цялата си омраза към тях. Омраза, достатъчна да изпълни цяло Чун Куо със смърт.

Облакът бавно пълзеше на юг. Изведнъж отново го огря светлина. Обърна се надясно и погледна към върха. Там, над покрива на света, един орел кръжеше около голото острие на скалата, разперил криле. Гледката беше неочаквана, ала важна — отново знак за него. Известно време остана загледан нататък, след това отново потегли надолу към долината, на север, към своята пещера с оскъдните провизии. Щеше да е трудно, но напролет пак щеше да се появи, по-слаб и по-гладен отпреди, но и пречистен. Като новоизкован меч, отлят в огън и закален в лед.

Разсмя се със студен, невесел смях, после стисна зъби и заслиза надолу, като гледаше в краката си и внимаваше да не падне.