Дейвид Уингроув
Бялата планина (28)

Глава 17
В почернялото око

Току-що бе минало седем сутринта, но в „Черно сърце“ бизнесът вече кипеше. Мъже се тълпяха около огромната централна маса и залагаха на двамата миниатюрни състезатели, приклекнали сред рязко очертаното петно светлина.

Това бяха богомолки, отгледани в Глината. Дългите им прозрачни тела бяха издигнати заплашително, острите като бръснач предни крака бяха протегнати пред мъничките им, зловещи глави. Обикаляха бавно в кръг. За Чен, който гледаше от края на тълпата, гледката беше грозна и смразяваща. Беше виждал хора — гангстери от Триадите — да се държат по този начин и всяко тяхно движение да предполага смъртоносен покой. Мъже с мъртви очи, на които им пукаше само доколко съвършено ще е убийството. Тези студени, несимпатични същества бяха техният модел, парадигмата на тяхното поведение. Той потръпна. Да се моделираш по подобие на такова изчадие — кое ли караше човека да се унижава чак дотам?

Докато гледаше, по-едрата богомолка нападна. Размахваше толкова бързо крайниците си, че те се виждаха като в мъгла, докато се опитваше да хване и да приклещи противника си. Публиката изрева въодушевено, но атаката се провали и по-малката богомолка се измъкна. Дръпна се назад — трепереше и отговаряше с леки фалшиви движения на предните си крачка.

Чен се огледа — повдигаше му се от всички тези светнали, възбудени лица. После се върна на масата в ъгъла.

— И какво стана?

Кар вдигна поглед от картата и се усмихна уморено.

— Студено. Този път дори и приятелите от Триадите не могат да ни помогнат.

Чен се наведе и сложи пръст върху картата там, където по нея минаваше червена линия — линия, която рязко свършваше на входа на палубата, където се намираше „Черно сърце“.

— Проследихме ги дотук, нали? И после — нищо. „Осветяване“, нали?

Кар кимна.

— Камерите са работили, но някой си е играл със системата за съхранение. На записа няма нищо друго освен бяла светлина.

— Точно така. И няма нито следа някой от тях да е излизал от тази палуба, прав ли съм? Прегледани ли са записите за разпознаване на лицата?

Кар отново кимна.

— Значи какво друго ни остава? Никой не е счупил пломбите и не е слизал в Мрежата, нито някой е излитал с флаер. Което значи, че няма как да не са тук.

Кар се разсмя.

— Обаче не са. Претърсихме всичко от горе до долу и не намерихме нищо. А направо го разковахме това място от претърсване.

Чен се усмихна загадъчно.

— И ни остава какво?

Кар сви рамене.

— Може пък да са били призраци.

Чен кимна.

— Или пък образите на лентата са били призраци. Ами ако някой е бърникал в системата на компютъра за съхранение надолу по линията? — той проследи червената линия обратно с пръст и спря на мястото, където тя извиваше на шейсет градуса. — Ами ако нашите приятелчета са завили по-рано? Или са продължили направо? Прегледали ли сме записите от околните палуби?

— Прегледах ги. Нищо. Просто са изчезнали.

На игралната маса нещата се развиваха драматично. Под ярката светлина на прожектора по-дребничката богомолка май беше на път да победи. Беше приклещила щипците на по-голямата към земята като в капан, но не можеше да се възползва от позицията си, без да пусне противника. Дълго време не помръдна, после се дръпна назад с намерението да нападне веднага и да осакати противника си. Но голямата беше очаквала този момент. В мига, в който усети как безмилостният натиск на щипците на другата изчезна, тя скочи, оттласна се със задните си крака и се стовари право върху по-дребната. Щракането на щипците моментално беше последвано от хрущенето на крехка плът. Всичко свърши. По-дребната богомолка беше мъртва.

За миг те погледнаха нататък — надигналия се рев бе привлякъл вниманието им. После Кар се обърна. Сините му очи бяха изпълнени със съмнения.

— Ела… Тук няма нищо.

Точно ставаха, когато се приближи куриер — човек от Триадите, когото бяха виждали и преди. Той се поклони и подаде на Кар лист с компютърна разпечатка — копие от доклад на силите за сигурност, отбелязан с време 4.24 ч. сутринта.

Кар се зачете, след това се разсмя.

— Точно като си помислих, че нашето е умряла работа. Погледни, Чен! Виж какво ни изпращат боговете!

Чен взе разпечатката. Беше доклад за нова терористична атака над място, наречено клуб „Водно конче“. Подробностите бяха засегнати само мимоходом, но един факт изпъкваше — компютърната съпоставка на лица. Чен се втренчи в Кар.

— Онази жена! Чи Ли или както там е истинското й име!

— Да — разсмя се Кар и за първи път от два дена насам мрачното му настроение се разсея. — Тогава да вървим там, а? Преди следата да е изстинала.

* * *

Юе Хао се събуди — сърцето й туптеше в гърдите. Отметна чаршафа. В първия миг се обърка — надигна се и се огледа. Какво, в името на всички богове…?

После я забеляза — мигащата червена светлина на предупредителната верига. Пищящият алармен сигнал я беше събудил. Завъртя се, за да погледне колко е часът. 7.13. Беше спала по-малко от час.

Обличането й отне петнайсет секунди, намирането и проверката на пистолета — още десет. После застана на вратата, като дишаше дълбоко и се подготвяше. Вратата бавно се отвори.

Коридорът беше празен. Вървеше бързо, с насочен пистолет — знаеше, че ще им се наложи да използват точно този коридор.

На кръстовището забави крачка — беше чула стъпки, но те идваха отляво. Предупреждението беше дошло от приятелите й — двете момчета при асансьора — което означаваше, че нападателите ще дойдат оттам, от коридора, който водеше право напред. Прибра пистолета и пусна стареца да мине, след това зави надясно и се втурна да тича към стълбите между нивата.

В коридора зад нея, на кръстовището, се разнесе напрегнат шепот. Тя се прилепи към стената и затаи дъх. После гласовете утихнаха по посока на нейния апартамент.

Братът на Васка, Едел. Беше сигурна.

Беше изкачила осем-девет стъпала, когато си спомни за калъфа. Спря — яд я беше на себе си. Но нямаше време. Ако беше спряла, за да го измъкне от дъното на шкафа, щеше да изгуби ценни секунди. Щеше да се натъкне на тях в коридора. Но въпреки това не можеше да го остави там. Вътре беше досието на атаката.

Една група ученици хан я задмина по стълбите — бяха тръгнали на училище — и за миг стълбището се огласи от напевното им бърборене. След това пак остана сама. Поколеба се още миг, после продължи нагоре, към стаята за поддръжка на върха на палубата.

* * *

Кар се огледа сред развалините. Бяха действали по същия модел, както и преди — счупени охранителни камери, изоставени стражеви постове, спрени асансьори; следата на терористите — хитро замаскирана чрез „осветяване“. Всичко говореше за високоорганизирана операция, добре планирана предварително и изпълнена с професионализъм. Не само това — Ю добре избираха и мишените си. Дори и тук, сред този хаос, те се бяха погрижили да идентифицират жертвите си. Двайсет и четирима мъже бяха загинали тук — всичките освен един, стража — редовни членове на клуба. Към всеки бе прикрепен „етикет“, закачен на врата — кратка история на безцелния им живот. Вторият страж беше просто пребит и вързан, а на прислужниците отново не бяха сторили нищо. Това разделение впечатляваше и мълвата за него, която вървеше от ухо на ухо въпреки ясното предупреждение на Тин вей, досега беше успяла да дискредитира всеки опит на това министерство да обрисува терористите като бездушни, садистични убийци, а жертвите им — като невинни.

Поклати глава, после се приближи.

— Нещо ново? — погледна към последните няколко трупа зад Чен.

— Нищо — отговори Чен. Уморената му усмивка напомни на Кар, че двамата дежуреха вече повече от трийсет часа. — Единственото забележително нещо е колко си приличат раните. Предполагам, че може и да е замесен някакъв ритуал.

Кар направи гримаса.

— Да. А и тези мъже не са били просто убити, те са били екзекутирани. И то — ако нашите приятели ко мин са прави — съвсем оправдано.

Чен извърна поглед и през него премина тръпка на отвращение. И той беше видял холограмите, които бяха оставили убийците — снимки на техните жертви — момченца, доведени тук от Долните нива. Сцени на унижения и мъчения. Сцени, които Тин вей без съмнение щяха да скрият от очите на публиката.

Което значеше, че няма да кажат нищо за осакатения детски труп, който бяха намерили в стаята в дъното на клуба.

Кар се наведе и докосна Чен по рамото.

— Чакаме докладите от лабораторията, чакаме и от Триадите да се обадят. Точно сега не можем да направим почти нищо — защо не се прибереш вкъщи? Да прекараш малко време с жена си или да заведеш Джиян в Двореца на мечтите. Разправят, че имало ново историческо представление.

Чен се разсмя.

— Ами Мари? Май ти сега беше в меден месец?

Кар се усмихна.

— Мари ме разбира. Точно затова се омъжи за мене.

Чен поклати глава.

— А аз си мислех, че аз не съм в ред — разсмя се той. — Добре. Но веднага щом стане нещо, ми се обади.

Кар кимна.

— Добре. А сега върви.

Гледаше как Чен се отдалечава, после се изправи и усети как емоционалната тежест от всичко, станало тук, се стовари върху му. Рядко се случваше да се афектира от подобни сцени, още по-рядко — да усети някакво съчувствие към провинилите се, но този път се чувстваше точно така. Тази вечер тук Ю бяха направили голяма услуга на обществото. Бяха отървали Чун Куо от такива боклуци, от порода, която често беше срещал под Мрежата.

Въздъхна тежко, спомни си отвращението на Чен — дълбоко вътре в себе си знаеше, че всички здрави, прилични хора би трябвало да се чувстват по този начин. И все пак Тин вей щяха да се опитат да извъртят всичко така, че накрая тези недостойни перверзници, тези маскирани като хора лайна да бъдат изкарани блестящи примери за добри граждани.

Да, беше видял холограмите. Беше усетил как му се обръщат червата от треската в очите на момченцата, от тази безпомощна, останала без отговор молба. Потръпна. Сега те бяха отишли при Фурнаджията. И не бяха останали никакви доказателства освен онова мъничко, жалко трупче и тези спомени — тези перверзни документи за мръсна похот.

И трябваше ли той да гледа как изчистват доброто им име? Как ги превръщат в светци чрез куп лъжи. Изплю се ядно — беше толкова несправедливо. Затова ли беше станал човек на Толонен? За това?

Навсякъде, където се огледаше, виждаше печата на упадъка; на синове, получили от бащите си всичко — всичко освен време и внимание. Нищо чудно, че ставаха такива и им липсваше всякаква ценностна система. Нищо чудно, че си пропиляваха времето в пиене, хазарт и ходене по курви — та нали вътре в тях нямаше нищо! Нищо истинско поне. Някои от тях дори бяха достатъчно умни, за да го осъзнаят, ала всичките им усилия да изпълнят тази празнота не водеха доникъде. Празнотата беше огромна и безгранична. Да я напълниш беше все едно да се опитваш да носиш вода в сито.

Кар въздъхна — ядосваше го безсмислието на всичко това. Беше видял достатъчно, за да знае, че те дори не са виновни. Те нямаха друг избор, освен да бъдат такива — разглезени и покварени, безразлични и сардонични. Не им беше даден никакъв друг образец за следване, а сега вече беше твърде късно.

Намираше самия разкош на стаята за противен. Кар обичаше простото, оскъдното. Тук, сблъскал се с неговата противоположност, усещаше, че се зъби като срещу враг. После, щом осъзна какво прави, се разсмя притеснено и се обърна, като се принуди да остане на място.

Нямаше да е лесно да се проследят Ю, защото те не приличаха на никоя друга ко мин група, която в момента действаше в Град Европа. Те бяха движени не просто от омраза — от маниакалния подтик към унищожение, тласкал Пин Тяо и подобните им — а от мощен гняв и силно чувство за справедливост. Първият ко мин император, Мао Цзе Дун, някога беше казал нещо за истинските революционери — те били рибите, които плували сред огромното море от хора. Е, тези Ю — тези „риби“ — със сигурност бяха такива. Бяха се поучили от ексцесиите на миналото. Бяха научили, че хората ги е грижа кой е убит и кой — пощаден. Разделението — моралното разделение — беше най-мощното им оръжие и те полагаха големи усилия правото да е на тяхна страна. Поне от неговото място изглеждаше така и провалът на Тин вей в опитите да оформя общественото мнение беше потвърдил вътрешното му чувство.

А сега и това. Кар се огледа. Снощната атака — този опустошителен директен удар срещу поквареното сърце на Горните нива — щеше да е от голяма полза за укрепване на доброто мнение на масите. Да, представяше си физиономията на третия секретар на Тин вей, Йен Тун, когато разбере за това. Кар се разсмя, след което млъкна, защото смехът му, както и потокът на мислите му, беше признак на дълбоко вътрешно разделение.

Дългът му беше ясен. Като човек на Толонен той му дължеше непоколебима вярност. Ако маршалът го помолеше да проследи Ю, щеше да ги проследи. Но за първи път чувстваше, че се разкъсва, защото инстинктът му беше на страната на Ю, а не срещу тях. Ако някое от тези момченца беше негов син…

Но той беше човек на Толонен, свързан с него с най-вярна клетва. Беше се заклел да защитава Седмината от дейността на ко мин, каквато и да е тя.

Тихо заговори на празната стая:

— Ето защо аз трябва да те намеря, Чи Ли, макар и тайно да се възхищавам от стореното от тебе тук. Защото аз съм човек на танга, а ти си враг на танга. Ко мин.

А когато я намери? Кар сведе тревожен поглед. Когато я намери, щеше да я убие. Бързо, безмилостно и с чест.

* * *

Когато Юе Хао се зададе през вратата, първият от тях беше застанал срещу нея. Залитна назад, вкопчен в изтърбушения си стомах, а изстрелът отекна в коридора навън. Вторият излезе от кухнята. Стреля два пъти в гърдите му още докато той си търсеше оръжията. След него беше Едел. Нахвърли й се с малък касапски нож, с изкривено от омраза лице. Тя откъсна ръката му с изстрел, после го простреля в слепоочието. Той се строполи в краката й. Риташе безпомощно.

Юе Хао се огледа. Според наблюденията й бяха петима. Къде ли бяха другите?

Отвън се разнесоха крясъци. Силите за сигурност всеки момент щяха да пристигнат. Мина в кухнята, след това се върна и забеляза калъфа на леглото. Това беше добре. Нищо не бяха взели. Чак когато го вдигна, разбра, че греши. Бяха взели нещо. Калъфът беше празен.

— Мамка му…

Огледа се — опитваше се да разбере какво да прави. Къде бяха занесли досиетата? За какво им бяха?

В коридора се чуха стъпки.

Хвърли калъфа, метна се през стаята, застана до отворената врата и извади празния пълнител от пистолета си. Стъпките отвън заглъхнаха.

— Едел? Ти ли си?

Тя кимна мълчаливо, после пъхна нов пълнител в оръжието. Колкото повече чакаше, толкова повече щяха да се изнервят. В същото време може би просто изчакваха тя да си подаде главата през вратата.

Усмихна се. Разбираше този вид дилеми.

Започна да брои. Щом стигна до осем, се обърна, приведе се и пистолетът шумно отскочи в ръката й, когато излезе в коридора.

* * *

Там горе мънички армии, съставени от десетки хиляди бойци, се биеха на мъгляв планински фон. Ревът на битката едва се чуваше заради шумотевицата от препълнената Главна.

Огромната холограма висеше във въздуха на входа на Двореца на златния император на вечните мечти.

Тълпите се изливаха от холодвореца, докато други се редяха на опашка, за да влязат — и млади, и стари бяха изпружили вратове, за да гледат битката горе. Докато Као Чен се промъкваше, подбутвайки сина си пред себе си, се усмихна, щом видя как той също надига главица в опит да хвърли някой поглед на представлението.

— Е, Джиян? Какво мислиш?

Десетгодишното момченце погледна баща си и на лицето му грейна усмивка.

— Беше прекрасно! Онзи миг, когато Лиу Пан вдигна знамето и цялата армия изкрещя името му. Беше страхотно!

Чен се разсмя.

— Да, нали? И само като си помислиш — той е бил просто чен ше, бедняк, преди да се превърне в син на небето! Лиу Пан, основателят на великата династия Хан!

Джиян закима въодушевено.

— Трябва да ни го преподават така и в училище. Много по-интересно е от всичката оная поезия!

Чен се усмихна — сега вече се промъкваха по-лесно през тълпата.

— Може би, но не всичката поезия е лоша. Като пораснеш, ще разбереш.

Джиян направи кисела физиономия и Чен се разсмя. И той също винаги бе предпочитал историята пред поезията, но никога не бе имал шансовете на Джиян, образованието на Джиян. Не, за Джиян нещата щяха да са различни. Много различни.

Забави крачка, после отново се наведе към него.

— Искаш ли да ядем навън, Джиян, или да се прибираме?

Джиян се поколеба, след това се усмихна.

— Хайде да се връщаме, а? Мама ще ни чака, а пък аз искам да й разкажа. Тази битка между Лиу Пан и крал Хегемон беше страхотна! Беше ама съвсем като истинска. Всички тези конници… и всичко!

Чен кимна.

— Да… така беше, нали? Чудя се как ли са го направили?

— О, много е лесно — Джиян го дръпна за ръката. — Учихме го в училище преди сто години. Всичко се прави с компютърни образи и симулирано движение.

— Симулирано движение, а? — Чен се разсмя и се остави синът му да го издърпа през тълпата в един по-спокоен коридор. — И все пак изглеждаше достатъчно истинско. Че дори и аз се мръщих сегиз-тогиз при сцените в едър план.

Джиян се разсмя, после изведнъж млъкна, забави ход и спря.

— Какво има? — Чен погледна напред.

— Онези двамата… — прошепна Джиян. — Ела. Да се връщаме. Ще хванем южния коридор и ще прецепим направо.

Чен погледна към Джиян, след това — надолу към коридора. Двамата младежи хан на по шестнайсет години се бяха облегнали на стената и се преструваха, че си говорят.

Чен се наведе и сниши глас:

— Кои са тези?

Джиян срещна погледа му.

— Учат в нашето училище в по-горен клас — те са от една тон, банда. Наричат се Стражи на зеленото знаме.

— И какво искат?

— Не знам. Знам само, че с тях можеш да си довлечеш беля на главата.

— Значи нищо не си направил, така ли, Джиян? Нищо, което би трябвало да знам?

Джиян го погледна с ясни очи.

— Нищо, татко. Заклевам ти се.

— Добре. Значи тогава няма от какво да се страхуваме, нали? — той се изправи. — Искаш ли да те държа за ръка?

Джиян поклати глава.

Чен се усмихна — разбираше го.

— Добре. Тогава да вървим.

Почти се бяха изравнили с онези двамата, когато те се обърнаха и им преградиха пътя.

— Къде си ръгнал бе, говно? — ухили се по-високият на Джиян.

— Какво искате? — Чен се постара да не му личи колко е ядосан.

— Затваряй си устата, лао джен — обади се вторият и се приближи. — Имаме си работа с момчето. Дължи ни пари.

Чен се накара да се отпусне. Значи това било. Бяха им свършили парите и бяха решили, че могат да изръсят някое по-малко момче. Усмихна се, докосна малкото око на ревера на туниката си и го активира.

— Мисля, че синът ми няма работа с тебе, приятел. Така че си върви по пътя.

Първият дангалак се разсмя — фалшив, висок смях, който явно беше сигнал. Още четирима веднага изскочиха от входовете зад него.

— Както казах, момчето ни дължи пари. Двайсет юана.

Чен протегна ръка и придърпа Джиян зад себе си.

— Можете ли да представите доказателство?

— Не е у мене — обади се първият. Лицето му беше изкривено, движенията на тялото му бяха станали по-заплашителни. — Но наистина ни дължи парите. И аз си ги искам. Така че освен ако не искаш да ме наречеш лъжец…

Чен се усмихна и леко мръдна, така че камерата да може да улови лицата на всичките.

— О, сигурен съм, че няма нужда, приятел. Но синът ми няма в джоба си пукнат фен, да не говорим за двайсет юана.

Погледът на младежа се стрелна встрани, после отново се върна върху Чен. На устните му започна да се изписва усмивка.

— Е, ами ти, лао джен! Казват, че бащите отговаряли за дълговете на синовете си. Според мене няма как да нямаш двайсет юана.

Чен се усмихна, поклати глава и отстъпи назад.

— Похарчих си парите, приятел. А сега ни пусни да минем. Живеем малко по-нататък.

Иззад двамата младежи избухна подигравателен смях. Говорителят им пристъпи напред и леко отпусна длан на рамото на Чен.

— Съжалявам… приятел… но не ти вярвам. Видях те с каква банкнота плати за киното. Не може да си ги похарчил всичките, нали?

Чен погледна дланта на рамото си. Мършава, грозна длан. Щеше да е лесно — и би останал много доволен — да я махне от рамото си и да я смачка. Ала не можеше. Той беше офицер на танга. И освен това Джиян трябваше да се учи как да действа правилно.

Чен си пое дъх, после наведе глава, извади тънката измачкана банкнота от джоба си и я подаде на младежа.

— Така… — младежът стисна насърчително рамото на Чен, след това се обърна и тържествуващо вдигна банкнотата, за да я видят приятелите му. Те задюдюкаха, започнаха да подсвиркват и да ръкомахат към Чен. После с последен подигравателен поклон младежът се обърна и наперено се отдалечи. Приятелите му му направиха път, а един от тях се обърна и направи последен презрителен жест.

Чен ги сподири с поглед, след това се обърна и погледна към сина си. Джиян се беше нацупил и бе извърнал вдървено глава.

— Нямаше как… — започна Чен, но Джиян яростно разтресе глава.

— Ти го остави да пикае върху нас.

Чен усети как замира. Никога досега Джиян не беше ругал пред него. Нито пък беше чувал този гневен тон — тон на болка и свирепо неодобрение.

— Бяха шестима. Можеше да наранят някого.

Джиян го стрелна с кръвнишки поглед.

— Искаш да кажеш, тебе!

Чен не беше искал да каже това, но не му възрази. Пое си дъх и започна да обяснява, опитвайки се да накара сина си да го разбере.

— Аз съм офицер от силите за сигурност на танга, Джиян, и в момента не съм дежурен. Да се млатя по коридорите не ми влиза в задълженията.

— Те пикаха върху нас — повтори Джиян и отново гневно изгледа баща си. Аха-аха щеше да се разплаче. — А ти ги остави да си отидат. Просто им даде парите като някой тъпак от Долните нива!

Чен рязко вдигна ръка, след това я отпусна.

— Ти не разбираш, Джиян. Всичко е заснето с камера. Аз…

Джиян изпухтя презрително, обърна му гръб и тръгна.

— Джиян! Изслушай ме!

Момчето поклати глава, без да се обръща.

— Остави ги да се изпикаят върху нас.

Чен остана на място още миг, вперил поглед в него. Поклати глава, след това тръгна подире му.

Щом се върнаха вкъщи, той се отправи право към крайната спалня. Уан Ти беше седнала на леглото и сменяше чаршафите.

— Къде е той? — тихо попита Чен.

Тя го погледна, после посочи затворената врата на стаята на Джиян. Там е — прочете той на устните й. — Но го остави на мира.

Чен я погледна, след това наведе глава и въздъхна тежко. Тя спря, приближи се до него и го притегли към себе си.

— Какво има?

Той затвори вратата зад себе си и й разказа за случилото се, като й обясни и какво смята да направи. Ако се задействаше веднага, можеха да проследят банкнотата. Заедно със свидетелството на записа от камерата това щеше да е достатъчно момчетата да бъдат изпратени на по-долна палуба. Така беше редно да се действа. Това беше най-ефикасният начин, защото нивото се отърваваше от подобни отрепки. Ала този път усещаше остро чувство на неудовлетворение.

— Прав си бил, Чен — тихо му рече тя. — Направил си точно каквото трябва. Закони трябва да съществуват. Не можем да живеем като в старите времена. Ако беше иначе, и тук горе щеше да е като в Мрежата.

— Знам — отговори той. — Ала го разочаровах. Личеше си по лицето му. Той ме мисли за страхливец.

Уан Ти поклати покрусено глава.

— Ами ти, Чен? Смяташ ли се за страхливец? Не. Ти си куай, съпруже мой. С каквито и дрехи да си облечен, ти винаги ще бъдеш куай. Но понякога е най-правилно да избегнеш неприятностите. Сам ти си го казвал. Понякога човек трябва да се огъне като тръстика.

— Ай я… — той извърна глава, но тя отново нежно го обърна към себе си.

— Остави го, Чен. Ще се оправи. Но точно сега главата му е пълна с героика. Онзи филм, на който го води. Въображението му е включило на тази вълна. Но в живота не е така. Понякога, за да постигне целта си, човек трябва да прави отстъпки.

Той впери поглед в нея — знаеше, че е права, ала някаква част от него продължаваше да мисли, че би могъл да направи нещо друго. Да смачка ръката на момчето и да счупи някоя и друга луда глава. Да им даде урок.

И да впечатли сина си…

Наведе глава.

— Боли, Уан Ти. Да го беше видяла как ме гледаше. Да го беше чула какво ми наговори…

Тя нежно докосна бузата му. Ласката й, също както и гласът й, беше балсам.

— Знам, любов моя. Но не е ли и това един вид храброст? Да се изправиш лице в лице с тази болка и да я преодолееш. За добро. Като знаеш, че си постъпил правилно — тя се усмихна. — Той ще се оправи, Чен. Знам го. Той е добро момче и те обича. Така че остави го малко на мира, а?

Той кимна.

— Е… май ще е най-добре да задействам пагубната охрана по случая. След няколко часа трябва да докладвам, така че нямам много време.

Тя се усмихна, обърна се и отново продължи с опаковането.

— И, Чен…

— Да? — обърна се той на вратата.

— Не прави глупости. Помни какво ти казах. Знаеш кой си и какъв си. Нека това бъде достатъчно.

Той се поколеба, след това кимна. Но още щом се обърна, знаеше, че не му е достатъчно. Проклети да са! — помисли си той и се зачуди кое ли толкова изкривява душите на хората, че не могат да съществуват, без да измъчват другите.

* * *

В дългия широк коридор, който водеше към Залата на ведрата върховност, беше хладно, тихо и сумрачно. От черните животински усти на светилниците, вградени високо в кървавочервените стени, голи, захранвани от масло пламъци хвърляха тънко воднисто сияние, което трепкаше по мозайката от плочки на пода, а стройните колони, подредени в редица от всички страни, хвърляха по дузина трептящи сенки. Дългите силуети на дракони, които обвиваха тези колони в редуващи се червени и златни тонове, се протягаха към небесата на тавана, където сред трепкащите мрак и светлина бушуваше барелефна битка между богове и демони.

Между колоните бяха застанали стражите — в стойка мирно, без да помръдват. Светлината мъждукаше по лъскавите им униформи и разкриваше живата влага на очите им. Бяха застанали с лице срещу външната врата, готови — животът им беше стена, която защитаваше техните господари.

Зад гърбовете им имаше втора двойна врата, която сега беше заключена. Зад нея Седмината се съвещаваха. Там беше по-топло и по-светло. Всеки танг се бе отпуснал на тапициран стол, а церемониалните им облекла бяха единственият знак за ритуал. Ван Со-леян, домакин на този съвет, говореше по пакета от предложения, с които бе излязъл Ли Юан.

Ли Юан седеше срещу Ван, а в гърдите си усещаше стегнат възел от напрежение. Неочаквано топлият поздрав на младия танг на Африка го бе стъписал по-рано. Беше дошъл, очаквайки студенина, дори открита враждебност, но прегръдката на Ван и непринуденият му смях го бяха изненадали. Така беше и сега. Защото въпреки че думите му уж бяха справедливи — той като че ли подкрепяше, дори прегръщаше плана на Ли Юан за идните дни — Ли Юан не можеше да се отърве от подозрението. Ван Со-леян беше такъв съвършен актьор, такъв естествен политик, че да приемаш за чиста монета всичко, което прави или казва, значеше да му се оставиш открит, неохраняван, уязвим за следващата му прищявка или настроение.

Ли Юан отново се облегна на възглавниците, принуди се да се отпусне и се опита да прозре зад воала на думите на Ван Со-леян. Усети как до него Цу Ма се раздвижва на стола си.

— И така… — Ван отново погледна към Ли Юан с ясна, безгрижна усмивка, — според мене трябва да подкрепим идеите на Ли Юан. Иначе не бихме постъпили мъдро, а може би това би ни довело до бедствие — огледа се и вдигна пухкавите си ръце в жест на приемане. — Разбирам, че в миналото съм мислил по-иначе, но през последните шест месеца постепенно прозрях, че трябва да се изправим лице в лице с тези проблеми още сега, преди да е станало твърде късно. Че трябва да се справим с тях решително, с волята да преодолеем всички трудности.

Ли Юан усещаше колко близки са думите на Ван до тези на баща му. Но дали Ван го правеше нарочно, или това беше просто несъзнателно ехо?

Той вдигна очи, забеляза, че Ван го гледа, и кимна.

— Добре — и Ван се обърна към Ву Ши и Вей Фен; разбираше, че само тези двамата остава да бъдат убедени. — В такъв случай предлагам да съставим много по-пълен документ, който да одобрим и ратифицираме на следващата среща на този Съвет.

Ли Юан погледна изненадано към Цу Ма. Това ли беше? Нямаше ли да ги ужили накрая по опашката?

Цу Ма се наведе напред. Думите му бяха предшествани от тих смях.

— Радвам се, че гледаме еднакво на тези въпроси, братовчеде, но нека да се изясним. Ти предлагаш да приемем пакета от мерки на Ли Юан или имаш някакво предложение за… изменения по същество?

Ван Со-леян се усмихна обезкуражаващо.

— По същество не виждам нищо нередно в предложенията на Ли Юан, ала когато се отнася до подобни неща, трябва да се погрижим тънките подробности — съставянето на самите закони — да ни задоволяват, нали? Да позволим твърде малко е също толкова лошо, колкото и да позволим твърде много. Промените в Едикта трябва да бъдат прецизно регулирани, както и законите за нарастване на населението. Равновесието трябва да бъде точно каквото трябва, не си ли съгласен, Вей Фен?

Вей Фен, към когото се бяха обърнали неочаквано, се позамисли. Напоследък изглеждаше остарял, забележимо уморен и на последното събрание бе изпратил най-големия си син, Вей Чан Ин, да го замества. Но този път с оглед на това, колко важно беше събранието, бе решил да присъства лично. Той се наведе леко напред — личеше си, че го боли — и кимна.

— Така е, Ван Со-леян. И аз съм благодарен, че те чувам да говориш за равновесие. Днес чух много неща, които си мислех, че няма да чуя, докато съм жив, и все пак не мога да твърдя, че не си прав. През последните десет години нещата се промениха. И ако този пакет от мерки ще ги оправи, трябва да следваме този курс, както казва братовчед ми Ван, решително и с волята да преодолеем всички трудности. И все пак бихме направили добре, ако съгласуваме помежду си природата и степента на тези промени, преди да ги осъществим. Трябва да разберем какъв ще е вероятният изход от нашите действия.

Ван почтително сведе глава.

— Съгласен съм, почитаеми братовчеде. Голяма мъдрост има в думите ти. Точно затова предлагам да съставим обединен комитет, който да изследва вероятните последствия от подобни мерки. Нещо повече, мога ли да предложа човекът на моя братовчед Вей Фен, министър Шен, да бъде назначен за шеф на този комитет, който да рапортува направо на Съвета за откритията си?

Ли Юан се втренчи смаяно в Цу Ма. Министър Шен! Точно Шен те двамата с Цу Ма смятаха да предложат за подръководител на „Джен Син“ — Шен, който беше най-важната част от плана им да спасят компанията от финансово разорение — но Ван Со-леян някак го беше разбрал и сега ги бе изпреварил, като ги бе лишил от техния кандидат и знаеше, че нямат друг. Вей Фен кимаше, невероятно доволен от предложението. Миг по-късно гласуваха и решението беше прието единодушно, след което пристъпиха към следващия въпрос — „Джен Син“ и как трябва да бъде ръководена тази компания.

— Но първо нека да хапнем — предложи Ван и вдигна масивното си туловище от стола. — Не знам за вас, братовчеди, но аз бих нагълтал цял вол — ако трябва, суров.

Разнесе се смях, но нито Ли Юан, нито Цу Ма се присъединиха към него — още се мъчеха да се оправят от шока от последния ход на Ван. Ли Юан погледна към Ван и срещна погледа му. Преди той беше ясен, но сега в него имаше твърдост и лек проблясък на доволство.

Ли Юан преглътна гнева си, после се наведе, взе подвързаната с коприна папка, стисна я здраво и се отправи към балкона. Само преди минути имаше намерението да не използва онова, което знаеше, но сега беше твърдо решен.

Не. Още не беше свършил. Нека Ван Со-леян да празнува мъничката си победа, защото по-нататък същия този ден щеше да се смири, а властта му в Съвета да бъде пречупена за вечни времена.

И вече нищо — нищо — не можеше да го спре.

* * *

В същия този миг на двайсет хиляди ли оттам, на космодрума в Нанкин, един висок хан, облечен по чуждоземната мода на колонията на Марс, слизаше от междупланетния кораб „Вухан“. Беше преминал през изтощителна проверка на борда, но му предстоеше и друга. От опита за покушение над живота на маршал Толонен насам в Нанкин охраната беше много затегната.

Застана на опашката и безстрастно се загледа към огромната яма. Тестовете вътре в кораба го бяха заинтересували. Търсеха отклонения от нормалното — различия в структурата на ребрата и горната част на гръдния кош; признаци на необичайни структури при сканиране на мозъка. Трябваше да представи проби от урината и изпражненията си. Накараха го и да плюне в малко керамично блюдо. После стражът го бе погледнал и се бе усмихнал.

— Всичко е наред — беше се засмял той, сякаш бе повтарял тази шега хиляда пъти. — Вие сте човек.

Като че ли това означаваше нещо.

— Туан Вен-чан…

Той пристъпи напред и представи документите си. Стражът не им обърна внимание, хвана ръката му и я постави върху осветен екран на бюрото пред себе си. След миг я пусна, после смъкна един шарнир. Туан прилепи око към чашката в края му, за да сканира машината ретината му.

— Добре — обади се стражът, след това се наведе и взе документите на Туан. Разтвори ги под концентрираната светлина и затърси белези за подправяне или фалшификация. Удовлетворен, той пусна пропуска в тънката черна кутия до себе си. Миг по-късно той изскочи обратно. В Централата на силите за сигурност в Бремен компютърът бе въвел личните данни на Туан Вен чан в обща база данни.

— Добре. Разрешен ви е неограничен достъп до четирите Града, в които имате работа, и пълен достъп между ниво сто и петдесет и Първо ниво.

Туан кимна съвсем леко, после пъхна документите в джоба си и продължи.

Дълбоко вътре в себе си усещаше леко учудване. Беше много по-лесно, отколкото бе очаквал. Но разбираше защо. Цялото това общество беше обучено да не предчувства; да мисли за това, как стоят нещата и как са стояли винаги, а не за техния потенциал. Например мерките им за сигурност. Търсеха нещо, което вече е рядкост, толкова старомодно, колкото и тестовете, с които се опитваха да го открият. На Марс беше по-различно. Там ритъмът беше по-бърз. Нещата се бяха раздвижили.

Той се качи на влака, седна и зачака — търпението му беше неизчерпаемо, пътят му през големия лабиринт на Града — начертан ясно в главата му, сякаш вече го беше минавал. До Луо Ян имаше четири часа път, после — още час и половина на север, към Ян Чиян в края на Града, само на сто ли от двореца на Ван Со-леян в Тао Юан. Но записите в централния компютър щяха да покажат нещо друго — че е потеглил на юг към брега, за да хване междуконтиненталната совалка от Фучоу до Даруин. А щом централният компютър казваше така, кой ли би го оспорил? Кой ли би си направил труда да провери истина ли е това, което е записал — случило ли се е то във веществения, физически свят?

Външно лицето на Туан Вен-чан оставаше спокойно, почти непроницаемо като маска, ала дълбоко вътре в себе си той се усмихваше. Да, тук долу те бяха успели да се лишат от какви ли не качества. Качества, от които породата има нужда, за да еволюира по-нататък. И точно затова той беше тук. Да им напомни какво може да се направи. Да ги поразтресе малко.

И да тласне нещата един етап по-нататък.

* * *

Двамата младежи седяха зад еднопосочното стъкло, прилепили гърбове към стената, с вързани ръце. Предварителният разпит беше свършил. Беше време нещата да отидат по-нататък.

Чен последва сержанта. Забеляза как го погледнаха двете момчета, щом видяха униформата. После го погледнаха отново и очите им се изцъклиха, щом го познаха.

— Ай я… — измърмори по-младият под носа си, но кльощавият дългуч, тарторът, си мълчеше.

— Е, приятели — обади се сержантът с топъл, ироничен тон. — Срещали сте се с вашия обвинител и преди, но според мене не се познавате. Така че позволете ми да ви представя капитан Као от специалните елитни сили на танга.

Кльощавият вдигна очи и за миг срещна погледа на Чен.

Добре — помисли си Чен. — Значи си разбрал.

— Добре — рязко рече той. — Имахте шанса да си признаете. Сега ще бъдете изправени пред специален съдийски състав, който ще вземе решение по случая — той млъкна. — Ще присъстват и семействата ви.

Забеляза внезапния гняв по лицето на кльощавия.

— Копеле гадно — измърмори момчето. — Шибано копеле гадно!

Той отново го пропусна покрай ушите си. В края на краищата той служеше на танга.

Отведоха ги надолу с въоръжената стража към залата за събрания в дъното на палубата. Там вътре ги чакаха тримата съдии, седнали зад високите си катедри. От едната страна на залата на отделни столове седяха четиримата съучастници. Зад тях бяха насядали семействата им — мъже, жени и деца, всичко седемстотин на брой.

Всичко това — помисли си Чен, щом се огледа, изненадан колко хора се бяха насъбрали тук. — Всичко това само защото аз го поисках. Защото исках всичко да бъде направено както си му е реда.

И все пак му се струваше, че не бива така. Трябваше да строши ръката на онова малко копеленце. Трябваше да му даде прост урок по сила. Докато това тук…

Започна се. Чен седеше отстрани, докато съдиите разглеждаха доказателствата, разпитваха момчетата и си записваха отговорите им. Беше студен, почти клиничен процес. И все пак, когато Чен се изправи да говори, усети мълчаливия натиск на всички тези очи, които го обвиняваха, гневяха му се, задето е нарушил равновесието на живота им. Усети как лицето му се вцепенява, сърцето му започва да се блъска в гърдите, но виждаше накъде вървят нещата. В края на краищата той беше куай. Освен това не той беше заплашил друг човек; не той беше измъквал пари от друг и не той беше лъгал.

Вгледа се в двамата младежи; желанието да се нахвърли върху тях, да смачка дребните им физиономии му дойде твърде много. Последвалият мрак му донесе облекчение. Седеше и почти не виждаше какво става на екрана зад съдиите — прожектираха филма, който бе заснел само преди часове — и все пак, когато лампите отново светнаха, му беше трудно да се обърне срещу стената от враждебни лица.

Внимателно изслуша върховния съдия, докато онзи обобщаваше случая, после се стегна и се изправи, за да чуе присъдата. Последва миг на тишина, след това ядосано неодобрително мърморене, когато двамата гамени бяха изпратени петдесет нива по-надолу, на семействата им бе наложена тежка глоба, а на съучастниците им — също глоба и заповед да работят сто дни в полза на обществото.

Чен се огледа — усещаше насочените пръсти, обвинителните погледи и дори когато главният съдия смъмри семействата, увеличи глобите и призова главите им да въведат ред в клановете си, не се почувства по-добре. Може би бяха прави. Може би наказанието беше твърде строго. Но не там беше смисълът. За него самата природа на наказанието беше погрешна, а не степента му.

Щом семействата тръгнаха да напускат, Чен застана до Вратата и се остави да го блъскат, докато се изнизваха. Вглеждаше се в обвинителите си, предизвикваше ги да го разберат.

Видяхте какво са направили синовете ви. Видяхте ги какви са станали. Защо обвинявате мене за грешките на децата си?

И все пак те го обвиняваха.

Цуй Вей, бащата на тартора, се приближи и заплашително се наведе над Чен.

— Е, капитан Као, доволен ли сте от постигнатото днес?

Чен мълчаливо впери поглед в него.

Устните на Цуй Вей леко се нацупиха; изразът му беше огледален образ на презрителната усмивка на сина му.

— Сигурен съм, че се гордеете със себе си, капитане. Защитихте закона. Но вие трябва да живеете тук, нали така? Имате деца, нали така?

Чен усети как го побиват студени тръпки на гняв.

— Заплашвате ли ме, ши Цуй?

Цуй Вей се изправи и се усмихна — отвратителна, цинична усмивка.

— Погрешно ме разбрахте, капитане. Аз съм човек, който се подчинява на законите. Но човек трябва да живее някак, нали?

Чен се извърна, прехапа устна и побърза да излезе, преди да е направил нещо, за което после ще съжалява. Както казваше Уан Ти, той трябваше да е доволен, че си е изиграл ролята и е помогнал нивото да се разчисти. Но все пак докато се връщаше обратно, усещаше гняв, а не удовлетворение. Гняв и дълбоко чувство за несправедливост. И докато вървеше, посегна към тила си, опипа дебелата плитка и я дръпна, сякаш искаше да я изтръгне.

* * *

Току-що беше минало три, когато вдигнаха Кар от леглото. На една от палубите на югоизток от хсиен Аугсбург беше избухнала престрелка. Петима бяха мъртви, всичките — гости на палубата. Само това не би било достатъчно значително, за да го събудят, но след няколко часа до един от вътрешнопалубните асансьори бе намерена торба. Торба с пълното досие на Ю за клуб „Водно конче“.

Сега, след по-малко от половин час, Кар се намираше в спалнята на двустайния апартамент и се опитваше да схване какво се е случило.

Докато стоеше там, дежурният офицер на палубата почука и влезе. Поклони се и подаде на Кар две разпечатки.

— Юе Хао… — измърмори Кар, докато разглеждаше плоското, черно-бяло изображение на обитателката на апартамента; веднага забеляза колко много прилича на рисуваното изображение на терористката от Ю Чи Ли. Тя беше. Нямаше никакво съмнение. Но кои бяха другите?

Сканирането на петте жертви не беше разкрило почти нищо. Бяха от най-различни части на Града — макар и предимно от северно-централния хсиен. Всичките бяха инженери или техници в индустрията по поддръжката: занятия, които им позволяваха свободен достъп до това ниво. Като не се броеше това, поведението им в миналото беше примерно. Според досието те бяха прекрасни, забележителни граждани, но то очевидно грешеше.

Така че какво беше това? Фракция съперник, решила да надуе малко перки? Или пък в редиците на Ю имаше разцепление — някаква вътрешна борба за власт, чиято кулминация беше това? След всичко, което бе видял в подобни ко мин групи, това нямаше да го изненада, но този път подобно обяснение като че ли не подхождаше.

— Какво показват камерите?

— В момента обработват материала, сър. След десет-петнайсет минути ще имаме филмите.

— Ами жената, тази Юе Хао — има я на тях, нали?

— Изпратих отряд до мястото, където е засечена за последен път от камери, но нямаше и помен от нея. Беше изчезнала.

— Изчезнала ли? — Кар поклати глава. — Какво искате да кажете?

Мъжът нервно извърна очи.

— Нашите камери са я засекли да влиза в стаята по поддръжката на върха на палубата. После вече няма никакъв знак от нея. Нито една от камерите по главния канал не я е уловила.

— Значи трябва да е там, така ли?

— Не, сър. Веднага изпратих хора да проверят. Стаята е празна, а в самия канал също я няма.

Кар въздъхна. Беше ясно, че ще се наложи сам да претърси.

— По-рано споменахте, че може да е била предупредена. Че имала нещо като пост…

— Две млади момчета, господине.

— Разбирам. И сте ги проследили, нали?

— Задържахме ги, сър. Искате ли да ги видите?

Кар огледа бъркотията около себе си.

— Вашите хора са свършили тук, както разбирам?

Капитанът кимна.

— Добре. Тогава първо разчистете. Изнесете труповете и постелете нещо. Не искам нашите млади приятели да се разстройват, разбирате ли ме?

— Тъй вярно, сър!

— О, и, капитане… нека един от вашите хора да подготви досие за това, какво е правила Юе Хао през последните три месеца. Като специално обърне внимание на случаите, когато не се появява пред камерите.

Капитанът се намръщи, ала кимна.

— Както желаете, майоре.

— Добре. И ми донесете ча. Голям чун, ако ви се намира. Може да откарам тук доста време.

* * *

Чен беше застанал пред вратата и оглеждаше труповете.

— Куан Ин! Какво се е случило тук?

Кар се усмихна уморено.

— Май някаква междуособица, както изглежда. Що се отнася до това, дали става въпрос за две отделни групировки или за борба вътре в Ю, може би това ще разберем, когато намерим жената. Що се отнася до самата жена, сигурен съм, че е замесена и в клането в Хановер, и в нападението над клуб „Водно конче“. Помолих за досие за това, къде е ходила през последните три месеца. Ако съм прав за нея, на записа трябва да има празноти, които съответстват с „осветяването“ около терористичните инциденти. Нямаме данни за най-близки роднини, което е много необичайно, но ти можеш да задълбаеш малко в това, нали? О, да, дежурният капитан ще доведе тук две млади момчета. Те са й били съгледвачи. Искам да ги разпитам и да разбера какво знаят за нея. Но по-леко с тях. Според мене те са си нямали представа в какво са забъркани.

— Ами ти, Грегор? Ти какво ще правиш?

Кар се изправи и се разсмя.

— Първо ще си допия този чудесен ча, а после ще разбера как така здрава и права жена може да се разтвори във въздуха яко дим.

* * *

— И така, братовчеди мои, дойдохме до въпроса за това, кой ще наследи „Джен Син“ — Ван се огледа и очите му спряха за кратко върху Ли Юан и Цу Ма, преди да се спрат върху стария танг на Източна Азия Вей Фен. — Така, както аз го виждам, позволихме тази работа да се протака твърде дълго. В резултат на това компанията понесе вреди, дялът на акциите й в Индекса спадна драматично. Поради това наша непосредствена грижа трябва да е да осигурим стабилно ръководство на „Джен Син“, като по този начин отстраним несигурността, която в момента вреди на компанията. След това…

Ли Юан прочисти гърло.

— Прости ми, че те прекъсвам, братовчеде, но преди да обсъдим подробно това, бих искал да призова да отложим въпроса за още известно време.

Ван се разсмя невярващо.

— Прости ми, братовчеде, но правилно ли те чух? Да отложим?

— Ако това е удобно на моите братовчеди. Ясно е, че ни е необходимо още време, за да намерим задоволително решение. Още месец-два.

Ван се наведе напред; лицето му изведнъж се стегна.

— Прости ми, братовчеде, ала не разбирам. От смъртта на Клаус Еберт насам вече два пъти този въпрос е повдиган пред Съвета. И в двата случая имаше единодушно съгласие да го отложим. По основателни причини, защото не можехме да вземем задоволително решение. Но сега разполагаме с отговор. Предложението на Ху Тун-по е точно онова решение, което търсехме.

Смехът на Цу Ма беше отявлено саркастичен.

— Наричаш това решение, братовчеде? На мене ми звучи като бюрократичен кошмар — рецепта не за стабилност, а за сигурно финансово разорение.

Ху Тун-по се наведе напред, почервенял от гняв, но Ван вдигна ръка и го накара да си замълчи.

— Ако този въпрос не беше повдиган и преди, Цу Ма, и ако не разполагахме вече със задоволително решение — решение, което ще имаш пълната възможност да оспорваш — бих разбрал желанието ти да търсиш други отговори, но времето за увъртания мина. Както вече казах, трябва веднага да действаме, иначе компанията ще претърпи непоправима вреда.

Ван млъкна и погледна към Вей Фен — направо се обръщаше към стареца за подкрепа. Така, както стояха нещата, Ху Тун-по и Чи Лин щяха да подкрепят Ван, докато Цу Ма и Ву Ши щяха да застанат зад Юан. Ако се стигнеше до борба, Вей Фен имаше решаващия глас.

Ван се усмихна и се поотпусна.

— Освен това какви възражения биха могли да имат братовчедите ми срещу идеята за управляващ комитет? Не би ли дало това на всеки от нас равен дял в управлението на компанията? Не би ли демонстрирало това — по-ясно от всичко — че Седмината имат пълно доверие в бъдещия просперитет на „Джен Син“?

Ли Юан извърна поглед. Докато, ако говорим за холдинги, „Джен Син“ беше втората компания след „Мед Фак“ според индекса Хан сен, тя без съмнение беше най-важният комерсиален концерн в цяло Чун Куо и, както справедливо бе казал Цу Ма, ако позициите й отслабнеха, това щеше да засегне него много повече, отколкото Ван Со-леян.

Но не можеше да го каже. Не и открито. Защото това би дало шанс на Ван отново да подхване темата за особените отношения на неговото семейство с „Джен Син“ — отношения, които макар и да съществуваха вече цял век, че и повече, в действителност бяха срещу духа на Седмината.

Ли Юан се облегна назад и срещна погледа на Цу Ма. Трябваше да отстъпят. Министър Шен беше тяхната печеливша карта и Ван вече им я беше измъкнал от ръката.

— Братовчеде Ван — студено рече той, — отстъпвам. Нека да приемем предложението на братовчеда Ху. Както каза, какви възможни възражения бихме могли да имаме срещу подобен план?

Той си пое дъх — присъствието на подвързаната с коприна папка в скута му и мисълта за унижението, на което скоро щеше да подложи Ван, го успокояваха. После — като че ли отникъде — му хрумна нова мисъл. Той отново се наведе напред — идеята беше толкова скандална, че го напуши смях.

— Всъщност — заговори той — позволете ми сам да предложа нещо. Ако Съветът позволи, бих желал да предложа маршал Толонен да бъде заменен на високия си пост и да бъде назначен за шеф на управляващия комитет на „Джен Син“ — погледна Ван право в очите. — Както толкова красноречиво се изрази моят братовчед, имаме нужда да укрепим доверието на пазара, а какъв по-ясен знак бихме могли да дадем от назначаването на човек с подобен опит и качества за шеф на нашия комитет?

Забеляза как трепна лицето на Ван и разбра, че го е пипнал. Разбира се, Ван можеше да възрази, но на какво основание? Че кандидатът е неподходящ? Не. Защото да се оспорва това би означавало, че са сгрешили, като са повишили Толонен в маршал.

Ли Юан се огледа и забеляза, че от всички страни кимат в знак на съгласие — дори съюзниците на Ван — и разбра, че е успял да намали вредата. С Толонен начело имаше много по-голям шанс нещата да вървят. Това би означавало загуба на влияние в Съвета на генералите, но то беше нищо в сравнение с потенциалната загуба на приходите от „Джен Син“.

Тържествуващо погледна Ван в очите, но Ван не беше свършил:

— Радвам се, че братовчед ми признава спешността на проблема. Обаче съм загрижен дали моят братовчед наистина има предвид онова, което казва. В края на краищата не за първи път той обещава нещо на този Съвет само за да вземе после думата си назад.

Ли Юан рязко се наведе напред, вбесен от думите на Ван. Наоколо му се разнесе смаяно, възмутено мърморене. Пръв обаче заговори Вей Фен — сбръчканото му лице беше станало сериозно, каменно; седеше на стола си вдървено, с изправен гръб. Дрезгавият му глас прокънтя — всякакви признаци на немощ бяха изчезнали:

— По-добре се обясни, Ван Со-леян, или си вземи думите назад. Никога досега не съм чувал подобно нещо!

— Така ли? — Ван Со-леян се изправи сред вихър от коприна и се огледа предизвикателно. — Нито пък щеше да чуеш, братовчеде, ако си нямах основателна причина. Говоря за обещанието на Ли Юан пред този съвет, че ще пусне по-младите синове — обещание, към което се присъединиха и братовчедите ми Ву Ши и Цу Ма — той пристъпи от крак на крак и огледа кръга от тангове. — Шест месеца минаха, откакто дадоха това обещание, и какво стана? Върнаха ли се синовете при бащите си? Разрешен ли е въпросът, утешена ли е скръбта на гражданите? Не. Бащите остават неутешими, оправдано гневни за това, че — след като ние дадохме обещание — синовете им все още са в затвора.

Ли Юан се изправи срещу Ван.

— Има основателна причина синовете да не бъдат освободени и ти я знаеш.

— Знам я?! — Ван се разсмя презрително. — Знам само, че си дал дума! Веднага ще бъдат освободени — така каза.

— И така и щеше да бъде, ако с онези бумаги всичко беше минало гладко.

— Бумаги…?! — подигравателният смях на Ван накара Ву Ши да се изправи и да застане до Ли Юан със свити юмруци и позеленяло лице.

— Знаеш толкова добре, колкото и всички останали, че нещата се забавиха, Ван Со-леян! Като имаме предвид колко тежки са обстоятелствата, условията за освобождаване бяха просто смешни! Всичко, което поискахме от бащите, беше да подпишат обещание за добро поведение. По-малко не бихме могли да поискаме и все пак те отказаха, като се заядоха за формулировката на документите!

— И с право, ако онова, което чух, е вярно…

Ву Ши настръхна.

— И какво си чул, братовчеде?

Ван Со-леян се извърна леко, след това се обърна отново, пристъпи напред и почти навря лице в лицето на Ву Ши.

— Че вашите чиновници, а не бащите са се заяли за точната формулировка на тези… обещания. Че са се влачили и протакали чак докато се изчерпи търпението и на най-търпеливия. Че са си намирали всякакви извинения, дори и най-абсурдни, да не си свършат работата. Накратко: било им е заповядано да протакат.

— Заповядано? — Ву Ши се разтрепери от гняв, след това вдигна ръка, сякаш за да удари Ван, но Ли Юан му препречи пътя.

— Братовчеди… — настоятелно ги прекъсна той. — Нека не забравяме къде се намираме — извърна глава и яростно се втренчи във Ван. — Нищо няма да постигнем, ако се засипваме с обиди един друг.

— Вие обещахте! — дръзко заяви Ван и студено срещна погледа му. — И тримата. Веднага, така казахте. Без всякакви условия — пое си дъх, после се врътна и седна.

Ву Ши изгледа Ван на кръв, след това отстъпи назад. Вече не криеше отвращението от братовчед си. Ли Юан стоеше там, усещаше как напрежението протича като електрически потоци във въздуха около него. И разбра — за първи път го осъзна без всякакво съмнение — че това разцепление никога няма да бъде преодоляно. Отново седна и се наведе да вдигне от пода падналата папка.

— Ван Со-леян — започна той и погледна към кръглоликия си братовчед. Той беше направил първата стъпка и сега Ли Юан беше спокоен. — Има един малък въпрос, който бих искал да повдигна, преди да продължим. Въпрос на… етикет.

Ван Со-леян се усмихна.

— Както желаеш, братовчеде.

Ли Юан отвори папката и погледна тънкия лист черна пластмаса. Беше плака на холографски образ — Ван Со-леян в градината на Тао Юан на срещата с васала на Ли Юан Хсиян Шао-ер. В папката имаше и други неща — запис на разговора и показанията на майстора на императорския дом на Ван, Сун Ли Хуа, но точно холограмата беше най-заплашителното доказателство.

Понечи да я подаде на Ван, но Ван поклати глава.

— Знам какво е това, Ли Юан. Няма нужда да ми го показваш.

Ли Юан се разсмя изненадано. Какво беше това? Да не би Ван да си признаваше предателството?

С нещо като примирение Ван стана от стола, приближи се до двойната врата, отключи я и я разтвори. Махна с ръка и един прислужник веднага се приближи, понесъл голямо бяло лакирано ковчеже. Ван го взе и се обърна към танговете.

— Чудех се кога ли ще стигнеш до това — приближи се той на лакът разстояние от мястото, където седеше Ли Юан. — Ето, това го пазех за тебе. Що се отнася до предателя Сун, той намери покой. След като ми каза всичко, разбира се.

Ли Юан взе ковчежето. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

Отвори го и ужасено се втренчи в него. Отвътре, сред червената коприна, в него се бе втренчил Хсиян Шао-ер. Очите му бяха като бледосиви подути луни на неестествено бялото лица, клепачите им — обърнати. И после бавно, много бавно, като насън устните му се раздвижиха:

— Простете… чие… хсия… признавам… предателството… си… и… ви… моля… да… не… наказвате… семейството… ми… заради… моята… подлост… и… недостойност… — отсечената глава трепна леко, после продължи; равният, почти дрезгав шепот сякаш беше гласът на самия камък: — Простете… им… чие… хсия… моля… ви… Простете… им…

Ли Юан вдигна очи и видя как неговият ужас се отразява във всички лица без едно. След това се разтрепери от погнуса и изпусна ковчежето. То падна, замразената глава се търкулна по дебелия килим и най-накрая спря, полегнала настрани, до стъпалото на Ван Со-леян. Тангът на Африка се наведе, вдигна я и я подаде на Ли Юан. Усмивката му беше като на озъбен труп.

— Това според мене си е твое, братовчеде — след което се разсмя; смехът му заизригва от него на талази. — Твое…

* * *

— Как се казваш?

— Кун Лао.

— А ти?

— Кун И-лун.

— Значи сте братя?

Деветгодишният И-лун поклати глава.

— Братовчеди — тихо отговори той. Все още не знаеше какво да мисли за този човек, който, въпреки че се държеше мило, беше облечен в униформата на танга.

Чен се облегна леко назад и се усмихна.

— Добре. Вие сте били приятели на Юе Хао, нали? Помогнали сте й, когато са дошли онези мъже, нали?

Забеляза как по-малкият, Лао, погледна към братовчед си и чак тогава кимна.

— Това е добре. Сигурно сте й спасили живота.

Забеляза как сведоха глави; как отново се спогледаха — все още не бяха сигурни за какво е всичко това.

— Сигурно ви е била много добра приятелка, за да направите това за нея, И-лун. Как стана така? Как се сприятелихте?

И-лун продължаваше да гледа надолу.

— Беше добра с нас — измънка той неохотно.

— Добра? — Чен се разсмя тихо, щом си спомни какво беше казал Кар за пазача, Лайден, и как тя сигурно му беше спасила живота. — Да, представям си. Но как се запознахте с нея?

Никакъв отговор. Опита друго.

— Хубава машина има. „Мед Рес мрежа — 6“. И аз искам да имам такава, а вие? Машина трепач. Странно обаче. Използвала я е, за да записва новини.

— Това беше нашият проект — обади се по-малкият, Лао, без да мисли, после пак млъкна.

— Проект? За училище, така ли?

И двете момчета кимнаха. И-лун отговори и за двамата:

— Тя ни помагаше за него. Винаги ни е помагала. Отделяше ни време. Не като другите. Всеки път, когато имахме проблем, можехме да отидем при нея.

Чен дълбоко си пое въздух.

— И затова я харесвахте, така ли?

Сега и двете момчета го гледаха със странно сериозни изражения на детските си лица.

— Тя беше забавна — обади се Лао замислено. — С нея не беше само работа. Тя го правеше така, че да е забавно. Превръщаше всичко в игра. Много научихме от нея, но тя не беше като учителите.

— Точно така — обади се И-лун вече по-въодушевено. — Те карат всичко да изглежда тъпо и безинтересно, но с нея всичко ставаше живо! Когато ни го обясняваше тя, всичко имаше смисъл.

— Смисъл? — Чен усети как стомахът му леко се свива. — Какво искаш да кажеш, И-лун? Какво ви говореше?

И-лун заби поглед в земята, сякаш усетил, че въпросът на Чен крие и някакво по-дълбоко значение.

— Нищо! — тросна се той.

— Нищо ли? — Чен се разсмя; знаеше, че ако натиска, няма нищо да постигне. — Вижте, просто ми е интересно, това е. Юе Хао е изчезнала и бихме искали да я намерим. Да й помогнем. Ако можем да разберем що за човек е.

— Издирвате ли я?

Чен се вгледа в двамата за момент, после се наведе. Реши да се опита да спечели доверието им.

— Юе Хао е в беда. Онези мъже са се опитали да я убият, но е успяла да избяга. Така че, Кун Лао, ние наистина трябва да я намерим. Да я издирим, ако така предпочиташ. Но колкото повече знаем — колкото повече добри неща знаем за нея — толкова по-добре за нея. Точно затова трябва да ми разкажете всичко за нея. За да й помогнете.

Лао погледна към братовчед си, след това кимна.

— Добре. Ще ти разкажем. Но трябва да ни обещаете, капитан Као. Обещайте ни, че като я намерите, ще се постараете да й помогнете.

Той погледна двете момчета и за миг видя в тях нещо от собствения си син, после кимна.

— Обещавам. Така добре ли е? А сега ми разкажете. Кога се запознахте с Юе Хао и как станахте приятели?

* * *

Стаята за поддръжка беше празна, капакът отзад — заключен, предупредителната светлина до него светеше в червено в сумрака. Кар приклекна, промъкна се през ниската врата, след това се изправи и застана абсолютно неподвижен, като се ослушваше и душеше въздуха. Усещаше се почти недоловим мирис на пот. И нещо друго… нещо, което не можеше да определи. Приближи се до капака и прилепи ухо към него. Нищо. Или почти нищо. Чуваше се слабо жужене — ниска, пулсираща вибрация.

Спря за миг, огледа канала и разбра, че трудно ще се промъкне през него — и че ще бъде уязвим за миг, ако тя чака от другата страна. Но по-вероятно беше тя вече да е далече оттук.

Той се промъкна през отвора с главата напред, набута раменете си по диагонал в тясното пространство, после сграбчи гредата отгоре и се набра, като се извъртя настрани. Пусна се и се преобърна бързо с готов за стрелба пистолет, но щом се обърна, едва се удържа — залитна и изведнъж разбра, че платформата е само пет чи широка и нататък…

Нататък имаше да пада половин ли надолу.

Дръпна се назад, дишайки тежко. Каналът беше петдесет чи широк — огромно пространство с ромбоидна форма, една от шестте големи кухи колони, които стояха в ъглите на палубата и я поддържаха. Тръбите се издигаха нагоре в мрака — масивни тръби, трийсет-четирийсет пъти колкото човешка талия — и всяка тръба беше като огромно дърво — навсякъде се простираха дебели клони и се кръстосваха в откритото пространство. Целите стени на огромния канал нагоре и надолу бяха осеяни със сервизни светлинки, но те не толкова осветяваха пейзажа, колкото подчертаваха присъщата му тъмнина.

Мястото беше студено и мрачно — място, където царяха мрак и тишина. Или поне така му се стори в първите мигове. Но после го чу — звука, фон на всички останали звуци в целия Град, звука на големите мотори, които изтласкваха водата нагоре по нивата от огромните резервоари долу, и на другите, които филтрираха онова, което се стичаше надолу. Жуженето можеше да се пипне, самият въздух вибрираше. И се усещаше следа от същата онази неопределена миризма, която беше доловил по-рано в стаята, но тук тя беше по-силна. Много по-силна.

Той подаде глава над ръба и надникна надолу, след това се дръпна назад, изпружи врат и се опита да съзре нещо сред сенките.

Накъде? Нагоре ли беше тръгнала или надолу?

Огледа се, забеляза камерите, после се намръщи недоумяващо. Нямаше как камерите да не са я засекли как излиза от стаята на платформата. Никакъв шанс. Което означаваше, първо, че изобщо не се е качвала в стаята на поддръжката, или че някой си е играл с тези камери. А тя е влязла в стаята.

Известно време Кар се вглеждаше в камерата точно насреща му, след това, поразен от абсурда, се разсмя. Всичко беше толкова лесно, да му се не види! Откакто Градът съществуваше, охраната разчиташе на очите си — на наблюдателните камери, техните стражеви кучета, които вършеха по-голямата част от наблюденията вместо тях, и нито за миг не поставяха под въпрос доколко е задоволителна тази система — просто я използваха, както ги бяха учили. Но Ю се бяха досетили колко уязвима е една подобна мрежа, колко лесно се манипулира. Бяха разбрали колко лесно е само да залепиш едно око или да му пробуташ фалшива информация. Трябваше им единствено достъп. А кой имаше достъп? Техниците. Техниците по поддръжката. Като петимата мъртъвци. И момичето. И други. Стотици други. Всички те до един бърникаха в мрежата и създаваха бели полета в зрението на света.

Бяха създали фалшиви очи. Фалшиви очи. Също както в уей чи, където една група камъни е в безопасност само ако има две очи и където целта е да ослепиш око и да вземеш група или да примамиш противника с фалшиво чувство за сигурност, като го оставиш да си мисли, че има око, докато всъщност…

Той смъкна визьора, наведе се и огледа стените за следи от топлина.

Нищо. Точно както очакваше — следата беше студена. Вдигна визьора и тежко въздъхна. Онова, от което наистина имаше нужда, беше сън. Дванайсет часа, ако е възможно, четири, ако има късмет. Хапчетата, които вземаше, за да се държи буден, имаха ограничен ефект. Мисловните процеси се влошаваха, рефлексите се забавяха. Ако не успееше да я намери скоро…

Облегна се на стената, прикрепи се с една ръка, после спря и погледна надолу. Пръстите му бяха напипали нещо меко и лепкаво. Вдигна длан към устата си и близна. Беше кръв, съсирена наскоро.

Нейна? Сигурно. Никой друг през последните няколко часа не беше идвал тук. Така че може би тя беше ранена при престрелката. Поклати озадачено глава. Ако беше така, защо не бяха открили кървава следа в коридорите навън? Освен ако не я бяха забелязали.

Приближи се до края на платформата, опипа надолу — пръстите му затърсиха и най-накрая, на върха на сервизната стълба, три стъпала по-надолу, отново напипаха лепкаво петно.

Надолу. Беше слязла надолу.

Кар се усмихна, след това извади пистолета, обърна се, прехвърли се през ръба, изви се назад и обутият му в ботуш крак се протегна към стъпалото.

* * *

Към дъното на шахтата стана по-тежко. По-тънките сервизни тръби, които се разклоняваха от огромните артерии, изобилстваха тук и на Кар му беше много трудно да се промъква и да се дърпа по-далече от стената, докато търсеше път надолу.

Кървавата диря бе свършила на една платформа на тридесет нива по-надолу от мястото, където я откри за първи път. Беше прекарал двайсет минути в търсене на други следи, но не откри нищо. Чак когато се бе доверил на инстинкта си и бе продължил да слиза надолу, намери нещо — обвивка от лейкопласт, натикана в една цепнатина в стената на канала.

Възможно беше да е излязла през някоя от капандурите на поддръжката на палубата оттатък. Възможно, но не много вероятно. Сега и охраната на всички съседни палуби беше вдигната по тревога. Нито пък тя би могла да повтори номера. Беше изгубила много кръв. В това състояние да се изкачва щеше да й дойде твърде много.

Освен това инстинктът му подсказваше къде би могъл да я намери.

Кар продължи да си пробива път нататък, нащрек и за най-дребното помръдване, най-дребното изменение в бавния ритмичен пулс, изпълващ въздуха. Интензивността на звука като че ли нарастваше, докато той слизаше надолу — дълбока вибрация, която отекваше във въздуха също толкова, колкото и в костите му. Той спря, погледна нагоре през преплетената мрежа от тръби и си представи, че огромният, висок две ли канал е гигантска флейка, огромна кун ти, която трепти на самия праг на слуха и свири една-единствена безкрайна нота в песен, написана за титани.

Продължи надолу — сега внимаваше повече, усещаше, че дъното на шахтата не може да е далече. Въпреки това се изненада, когато, докато се промъкваше през едно гнездо от стърчащи тръби, краката му не срещнаха нищо. Известно време се задържа там, напрегнал мускули, докато краката му сляпо търсеха къде да се захванат, после отново се издърпа нагоре.

Приклекна и се взря в преплетените тръби. Там долу нямаше нищо. Нищо освен мрак.

По всяка вероятност тя беше там, в тъмното, и го чакаше. Но колко надолу? Двайсет чи? Трийсет? Дръпна визьора надолу и превключи на ултравиолетово. Зрителното му поле веднага се изпълни със силно червено сияние. Разбира се… беше я усетил по-рано — топлината, която идваше отдолу. Там бяха големите помпи — точно отдолу. Кар вдигна визьора и поклати глава. Нямаше смисъл. Тя можеше да се разхожда накъдето си иска на яркия фон от топлина — знаеше, че не могат да я видят. Той не можеше да използва и лампа. Това би издало само къде се намира той самият много преди да му се удаде да я намери.

Какво тогава? Бомба светкавица? Парализиращ газ?

Последното имаше смисъл, но той продължаваше да се колебае. След това се реши, обърна се и тръгна към стената.

Трябваше да има път надолу. Стълба. Щеше да я намери и да слезе в мрака.

Тръгна надолу напрегнат, като се ослушваше и за най-малкото движение отдолу. Обутите му в ботуши крака намираха стъпалата с деликатност, изненадваща за толкова едър мъж. Тялото му беше полуизвърнато към мрака в центъра, оръжието — извадено и готово за стрелба. Въпреки това поемаше голям риск и го знаеше. Тя нямаше „нощно зрение“ беше съвсем сигурен в това — но ако беше там долу, съществуваше определена възможност тя да го види първа, макар и само като сянка върху сенките.

Спря, приклекна на стълбата и спусна ръка надолу. Кракът му се беше натъкнал на нещо. Нещо твърдо, което обаче поддаваше.

Беше мрежа. Здрава охранителна мрежа, опъната през шахтата. Протегна ръка и затърси повърхност. Да, ето! — издигнатият ръб на врата, вградена в мрежата. Опипа го. На най-далечния от стълбата ръб напипа лека вдлъбнатина, в която можеше да влезе гаечен ключ, но вратата беше заключена. Ако трябваше да продължи нататък, трябваше да я разбие.

Изправи се, вкопчи се здраво в стъпалото и се приготви, после здраво удари с крак. Ключалката поддаде с рязко изпукване и го повлече надолу със себе си — ръката му се откъсна от стъпалото, тялото му се загърчи.

Падаше. Инстинктивно се сви на топка и се приготви да посрещне удара, но той дойде по-скоро, отколкото очакваше, и го разтърси.

Претърколи се на една страна, след това се надигна и си пое дъх на пресекулки. Лявото рамо го болеше.

Зачака напрегнато в притихналия мрак — опитваше се да долови изщракването на предпазител или трополенето на граната, но не последва нищо — само дълбокият ритмичен пулс на помпите точно под него. И нещо друго — нещо толкова слабо, че отначало му се стори, че си го въобразява.

Кар несигурно се изправи на крака, после тръгна по посока на звука, опипом търсейки пътя си.

Стената се оказа по-близо, отколкото си мислеше. Известно време ръцете му търсеха безплодно, след това откриха онова, което търсеха. Коридор — малък, нисък тунел, в който едва успя да се натика. Спря се и се ослуша. Да, оттук идваше. Сега го чуваше съвсем ясно.

Обърна се настрани и навлезе навътре, като бавно се придвижваше по тесния тунел. Темето му опираше в тавана. Някъде по средата спря и отново се ослуша. Звукът сега идваше по-отблизо; не можеше да сбърка ритъма му. Протегна ръка и пръстите му напипаха решетка. Веднага позна какво е. Беше вграден шкаф — същият, какъвто имаше в общежитието.

Плъзна ръка през решетката, вдигна я и бавно я закрепи в процепа отгоре. Спря и отново се ослуша, опрял ръка на дъното на нишата, после бръкна навътре — търсеше…

Почти веднага напипа нещо топло. Леко отдръпна длан — беше усетил леката промяна в ритъма на дишането й. Изчака то да се нормализира, след това отново протегна ръка и опипа формата. Беше длан, пръстите сочеха наляво. Опипа по-нататък, после се усмихна — пръстите му напипаха нещо по-твърдо и по-студено. Пистолетът й.

Известно време не помръдна — беше затворил очи и се вслушваше в простия ритъм на дишане на жената и в дълбокото вибриране на помпите. В мрака те оформяха нещо като контрапункт и за момент той се отпусна — двата звука се преплитаха някъде дълбоко в него; Ин и Ян, които се уравновесяваха един друг.

Мигът отмина. Кар отвори очи в мрака и потръпна. Срамота. Искаше му се това да свърши по друг начин, но нямаше как. Провери оръжието си, след което дръпна визьора надолу и включи лампата. Тясната ниша веднага се изпълни със светлини и сенки.

Кар притаи дъх и се вгледа в жената. Тя лежеше на една страна с лице към входа, едната й ръка беше сгъната на гърдите й. На перлената светлина на лампата тя изглеждаше направо красива — сънят беше смекчил азиатските й черти, силата й — съвършената костна структура на лицето и раменете й — беше някак си подчертана. „Прилича на Мари“ — помисли си той и се изненада от тази мисъл. Докато я гледаше, тя помръдна, леко отмести глава и очите й потрепнаха насън под клепачите.

Той отново потръпна — спомни си какво му беше казал за нея пазачът, Лайден, и какво бяха казали двете момченца на Чен. В същото време пред очите му се появи и убитото момче в клуб „Водно конче“, и мекото, отвратително разточителство на това място. Почувства се объркан. Тя наистина ли беше негов враг? Дали това силно, красиво създание наистина беше толкова различно от него самия?

Извърна глава и си напомни, че е дал клетва за вярност пред танга. После се стегна, вдигна пистолета си, постави го на един пръст разстояние от съненото й лице и щракна предпазителя.

Звукът я събуди. Тя се усмихна, протегна се и се обърна към него. За миг тъмните й очи се взираха сънено, след това тя мигна, разбра какво беше станало и замря неподвижно.

Той се разколеба — искаше да обясни, искаше му се тя да го разбере — поне сега.

— Аз…

— Недей… — прошепна тя. — Моля те…

Думите й сякаш му сториха нещо. Отдръпна пистолета назад, взря се в нея, после отново се наведе напред, извъртя го и го допря до слепоочието й.

След това остана неподвижен там, в мрака на главната шахта. Мрежата зад главата му проблясваше на светлината на лампата на визьора му. Беше решил да я убие — да свърши с всичко чисто и честно. Но изправен лице в лице с нея, щом чу гласа й, бе изгубил мъжеството си — не беше способен да осъществи решението си.

Обърна се и отново се вгледа в потъналия в мрак вход на тунела. През цялото време беше действал под комуникационно затъмнение, така че на теория той все още можеше да я убие или да я пусне да си върви и тогава никой нямаше да бъде по-мъдър от него. Но сега знаеше, че ще изпълни онова, което дългът изискваше от него — щеше да я отведе в плен замаяна, с вързани ръце и крака.

Независимо дали това му се струваше справедливо или не. Защото такава му беше работата — онова, за което Толонен го бе избрал преди толкова много години.

Кар въздъхна, после вдигна ръка, натисна двете мънички издутинки на китката си и отново включи вградения комсет.

— Као Чен — тихо произнесе той, — чуваш ли ме?

Последва мълчание, а след това дойде и отговорът — прозвуча направо в главата му:

— Грегор… слава на боговете! Къде си?

Усмихна се — гласът на Чен го успокояваше.

— Чуй ме сега. Хванах я. Вързана е и е в безсъзнание, но според мене не бих могъл да я изнеса сам. Имам нужда от помощ.

— Добре. Веднага тръгвам. Но къде си? Почти два часа — и нито следа от тебе! Притеснихме се.

Кар се разсмя тихо.

— Чакай. Тук някъде има табела — спусна визьора си, огледа се, след това се приближи. — Добре. Ще ти трябват двама души и нещо за повдигане — макари, такива работи.

— Да — в гласа на Чен се промъкна нетърпение. — Имаш ги. Но ми кажи къде си! Все пак трябва да имам някаква представа!

— Ниво трийсет и едно — отговори Кар, обърна се и отново освети табелката, за да е сигурен. — Ниво трийсет и едно, хсиен Дахау.