Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4


Глава 11
Устата на тигъра

Еберт се огледа и се обърна към Му Чуа с усмивка:

— Добре се справи, Му Чуа. Направо не мога да позная мястото. Ще дойдат тук всеки момент, така че помни, че тези хора са важни бизнес партньори и искам да им направя впечатление. Новите момичета облечени ли са както поисках?

Му Чуа кимна.

— Добре. Е, дръж ги, докато вляза. Тези неща трябва да се правят както трябва, нали? Човек трябва да им разпали апетита, преди да им сервира основното ястие.

— Разбирам, генерале. Мога ли пак да ви повторя колко съм ви благодарна, че оказвате чест на скромното ми заведение? Не всеки ден сме домакини на благородници.

Еберт кимна.

— Да… Му Чуа. Ако тези чун цу харесат онова, което видят, то е много вероятно да получиш покана.

— Покана ли?

— Да. За чао тай хуй — забавление — в едно от именията на Първо ниво. Този следобед, казаха ми, младите принцове щели да се събират. И те ще имат нужда от… — как точно да го кажа? — … специални услуги.

Му Чуа наведе глава.

— Както желаят. Моите момичета са най-доброто. Те са шен ну… момичета богини.

Еберт отново кимна, но този път като че ли беше разсеян. След малко отново погледна към Му Чуа.

— Пристигна ли виното от избата на баща ми?

— Пристигна, ваша светлост.

— Чудесно. Тогава се погрижи гостите ми да пият от него и нищо друго. Не трябва да им се поднася нищо друго освен най-доброто.

— Разбира се, генерале.

— Не искам измами, разбери, Му Чуа. Направи каквото казвам и ще ти се отплатя както подобава. Десет хиляди юана само за тебе. И по хиляда за всяко от момичетата ти. Това отделно от стандартните ти цени и разходи.

Му Чуа наведе глава.

— Твърде сте щедър, ваша светлост…

Еберт се разсмя.

— Може би. Но ти се държа добре с мене през всичките тези години, Му Чуа. И когато ми изложиха това предложение, първата ми мисъл беше за тебе и за твоя отличен дом. „Кой е по-добър — рекох си, — от Му Чуа, за да забавлява моите гости?“ — усмихна й се широко; беше почти поносим. — Сигурен съм, че няма да ме разочароваш.

Му Чуа наведе глава.

— Гостите ви ще останат доволни…

Той се разсмя.

— Наистина…

След като Еберт излезе, тя постоя на място още малко — при мисълта за десетте хиляди юана, които той й бе обещал, беше изпаднала почти в транс. Заедно с това, което щеше да издои от забавленията тази сутрин, щеше да й бъде достатъчно. Поне достатъчно да се махне оттук. Да се изплати на връзките си в Горните нива и да се изкачи нагоре.

Да. Вече беше уредила всичко. И сега най-накрая можеше да се махне. Далече от Лу Бакенбарда и ужасната занемареност на това място. Да си намери някое местенце нагоре по нивата и да отвори малък, дискретен, уютен дом. Нещо съвсем различно, с отбрана собствена клиентела и собствени строги правила.

Усети как през нея премина лека тръпка на предчувствие, после се размърда, даде последни нареждания, преди да пристигнат двамата мъже, накара момичетата да извадят виното и да наредят масата със специално приготвените мезета.

Нямаше представа какво е намислил Еберт, но беше ясно, че придава голямо значение на тази среща. Само преди два дни неговият човек се бе появил изневиделица и й бе дал двайсет и пет хиляди юана, за да премебелира къщата. Това означаваше да изгуби един ден, но тя предварително си беше изработила парите. Сега като че ли беше твърде вероятно да спечели много повече.

Въпреки това си оставаше подозрително настроена към Ханс Еберт. Ако беше намислил нещо, почти беше сигурно, че няма да е на добро. Но дали това беше нейна грижа? Ако сега за последен път успееше да изкара достатъчно, можеше да забрави за Еберт и онези като него. Това беше нейният пропуск за навън. След днешния ден никога нямаше да има нужда отново да прави компромиси. Щеше да бъде пак като едно време, преди да умре закрилникът й Фен Чун.

Тази мисъл я накара да се усмихне; духът й се приповдигна. Е, щом това беше последният път, щеше да го направи по-специален. Щеше да го направи такъв, че дори и Ханс Еберт да го запомни.

Засуети се, приведе всичко в съвършенство, после повика четирите момичета, които трябваше да посрещнат гостите. Млади момичета, както беше уточнил Еберт — никое от тях не беше прехвърлило тринайсет години.

Погледна се в огледалото, избърса една прашинка пудра от бузата си, след това чу звънеца в приемната и се обърна. Вече бяха тук.

Излезе и коленичи пред двамата мъже, после им се поклони и опря чело о коленете си. Четирите млади момичета зад нея направиха същото и се изправиха едновременно с нея. Ефектът беше изчислен и тя забеляза колко много хареса на мъжете.

Еберт й беше дал предварително пълна информация; бе й съобщил всичко, което тя трябваше да знае за тях — от бизнес делата им до сексуалните им предпочитания. Въпреки това се изненада от контраста между двамата.

Хсиян Кай Фан беше едър мъж с провиснали гърди, с почти женствени маниери. Имаше тройна брадичка и отпусната челюст, очите му сякаш се взираха навън сред канари от плът, ала движенията му бяха изящни, а вкусът към облеклото — изключителен. Бледолилавите му копринени одежди следваха модата на Низшите фамилии — мода, напълно и съвсем умишлено не в крак с онова, което се носеше навсякъде из Горните нива — с дълги, широки ръкави и ветреещи се поли, които скриваха обутите му в ботуши крака. Парфюмът му беше тежък, но за сметка на това той беше много умерен в украшенията — най-богатият му накит беше голямата ла тиан, закачена на пояса кесия от червено кадифе; двете й закопчалки бяха инкрустирани с рубини и смарагди под формата на две пеперуди. Ноктите му бяха изключително дълги — по модата сред Фамилиите; ветрилото с дръжка от слонова кост в ръката му бавно се ветрееше във въздуха, докато той се оглеждаше наоколо.

От друга страна, Ан Лиян-чу беше дребен и приличаше на плъх — жилав и потресаващо грозен дори сравнен с различните клиенти, които Му Чуа беше забавлявала години наред. С плоско лице и очички като мъниста, той беше толкова нервен, колкото Хсиян — флегматичен — движенията му бяха резки, неловки. Когато срещна погледа му, Му Чуа се усмихна напрегнато — опитваше се да не й проличи отвращението. Носеха се слухове, че е чукал всичките си шест дъщери — дори най-малката, само шестгодишна. Като го погледнеше човек, не беше трудно да си го представи. Веднага беше забелязала как му светнаха очичките, щом видя момичетата. Как лъснаха с тъмен, похотлив блясък: така хищното насекомо гледа жертвата си, преди да й се нахвърли.

За разлика от Хсиян, Ан Лиян-чу като че ли нямаше никакъв вкус, що се отнася до облеклото. Крещящо оцветеното му пау висеше като на закачалка, сякаш беше крадено. И неговият парфюм беше тежък също като на Хсиян, но мирисът беше такъв, че да ти се доповръща — по-скоро кисел, отколкото сладникав, сякаш смесен със собствената му пот. Тя видя как ръката му — пръстите целите бяха обсипани с пръстени със скъпоценни камъни — докосна късия му церемониален кинжал; устните му се навлажниха и размърдаха, сякаш се чудеше с кое ли момиче да започне.

— Господари мои… добре дошли в скромния ми дом — рече тя и отново сведе глава. — Бихте ли желали нещо за пиене?

Хсиян като че ли понечи да отговори, но преди да успее, Ан Лиан-чу мина покрай нея и след като опипа две момичета, избра третото. Стисна я здраво за лакътя и грубо я помъкна след себе си през мънистената завеса към стаите оттатък.

Му Чуа го сподири с поглед, после отново се обърна към Хсиян усмихната — самата учтивост:

— Би ли искал господарят Хсиян нещо освежително?

Хсиян се усмихна любезно и се остави да го поведат. Но щом стигна до прага на Небесната стая, се обърна и я погледна.

— Ами че тук е прекрасно, Му Чуа. Генералът беше съвсем прав, като ми каза, че сте жена с вкус. Дори не ми е хрумвало, че подобно място би могло да съществува извън Първото ниво.

Тя се поклони ниско, невероятно доволна от похвалата му.

— Нашият дом е съвсем скромен, ваша светлост.

— Както и да е — той пристъпи в стаята. — Надявах се, че… — е, нека не го увъртаме, а? — че тук ще намеря специални удоволствия.

Забеляза как я гледа и разбра веднага, че го е преценила напълно погрешно. Кадифените му обноски прикриваха природа, по-отблъскваща и от тази на Ан Лиян-чу.

— Специални удоволствия ли, ваша светлост?

Той се обърна, след това се отпусна в чудовищното кресло с копринени възглавнички, което беше купила специално за да побере огромното му туловище. Махаше си с ветрилото бавно, лениво.

Погледна я пак — очичките му сред тлъстото лице бяха студени, пресметливи.

— Да — мазно произнесе той. — Казват, че в Мрежата можеш да си купиш всичко. Абсолютно всичко.

Тя усети как я побиват студени тръпки. Еберт не беше споменавал такова нещо. От онова, което бе казал, удоволствията на Хсиян бяха не по-странни от тези на всеки мъж. Но това…

Махна на момичетата да излязат, после затвори вратата и се обърна към него, като си напомни, че това е нейният изход, последният път, когато й се налага да си има работа с подобни хора.

— Какво бихте желали? — попита, като сдържаше гласа си да не трепне. — Ние тук задоволяваме всякакви вкусове, господарю.

Той се усмихна — огромна дупка зейна в плътта под носа му. Показаха се зъби, които изглеждаха твърде малки, за да изпълнят пространството вътре. Гласът му беше кадифен като гласа на млада жена:

— Моите нужди са прости, Му Чуа. Много прости. И генералът ми обеща, че ще ги посрещнете.

Тя коленичи и наведе глава.

— Разбира се, ваша светлост. Но кажете ми какво точно искате.

Той затвори ветрилото си и то изщрака. След това леко се наведе напред и я помами с пръст.

Тя стана, приближи се и коленичи — лицето й беше само на педя от коленете му. Той се наведе още повече към нея и зашепна — в дъха му се долавяше лек анасонов мирис:

— Разказвали са ми, че между секса и смъртта съществува тясна връзка. Че най-префиненото удоволствие е да чукаш жена в мига на смъртта й. Казвали са ми, че предсмъртната агония на жената предизвиква оргазъм, толкова интензивен, че…

Тя го погледна ужасена, но той изобщо не я гледаше; очите му блестяха с напрегнато удоволствие, сякаш виждаше онова, за което говореше. Остави го да се доизкаже, като почти не го слушаше, после се изправи на пети. Разтресе я лека тръпка.

— Искате да убиете някое от моите момичета, така ли, господарю Хсиян? Да прережете гърлото й, докато се любите с нея?

Той я погледна и кимна.

— Ще платя добре.

— Ще платите добре… — тя наведе поглед. Не за първи път й отправяха подобна молба. Дори в доброто старо време имаше такива като Хсиян, които свързваха удоволствието си с болката на другите, но дори и по времето на Лу Бакенбарда си имаше някакви граници, които тя не позволяваше да се престъпват. Никога не беше оставяла някое от момичетата й да умре с клиент — умишлено или не — и й беше на езика да каже на това копеле, нищо, че беше принц, да ходи да си го начука самичък. Но…

Потръпна, след това го погледна пак и забеляза с какво нетърпение очаква отговора й. Ако кажеше „не“, щеше да се осъди на оставане тук в най-добрия случай, а в най-лошия щеше да си навлече гнева на Ханс Еберт. А кой го знаеше какво може да й направи, ако сега му развали работата? Но ако кажеше „да“, това означаваше да се съгласи да убият едно от момичетата й. Щеше да бъде все едно сама е вдигнала ножа и го е забила в плътта й.

— Онова, което искате… — започна тя, после се разколеба.

— Да?

Тя се изправи, обърна се и се приближи към вратата, а след това отново се обърна с лице към него.

— Трябва да си помисля, господарю Хсиян. Моите момичета…

— Разбира се — обади се той, сякаш разбираше. — Момичето трябва да е специално.

От смеха му кръвта й се смръзна. Смееше се, сякаш си говореха за нещо най-обикновено. Що се отнасяше до самото момиче… През всичките тези години тя се стараеше постоянно да си припомня, че онова, което клиентите купуват, е не момичето, а нейните услуги, също както биха купили услугите на счетоводител или брокер. Но мъжете като Хсиян не правеха тази разлика. За тях момичето беше предмет, който могат да използват и да хвърлят, когато си искат.

Но как да откаже? Какво извинение би могла да измисли, за да удовлетвори Хсиян Кай Фан? Умът й препускаше бясно и се връщаше към това отново и отново; опитваше се да намери някакъв изход, някакъв начин да реши тази невъзможна дилема. След това се отпусна — най-сетне бе разбрала какво трябва да направи.

Усмихна се, приближи се, хвана Хсиян за ръцете и го подкани да стане от креслото.

— Елате — рече му, целуна дебелия му врат, а дясната й ръка се плъзна по тлъстия му хълбок. — Искате специални удоволствия, Хсиян Кай Фан, точно такива и ще получите. Хубаво вино, прекрасна музика, най-добрата храна…

— А после? — той очаквателно се втренчи в нея.

Му Чуа се усмихна, за миг спря длан върху твърдата издутина в слабините му и я погали през коприната.

— После ще стане както желаете.

* * *

Синът на Чарлз Левър, Майкъл, седеше на бюрото си, а Ким бе застанал в дъното на обширния му офис.

— Е? Видя ли достатъчно?

Ким се огледа. Огромни гоблени изпълваха стените и вляво, и вдясно: широки панорами на Скалистите планини и големите американски равнини, а на стената в дъното, зад тежкото дъбово бюро на Левър и тапицираното с кожа кресло, бяха наредени екрани — осем във височина и двайсет по дължина. В средата на застланата с плюшен килим стая, на голяма, ниска маса имаше триизмерна карта на източния бряг на Град Северна Америка, върху която инсталациите на „Им Вак“ бяха отбелязани със синьо. Ким се приближи и се взря през стъклото.

— Страшно много има за гледане.

Левър се разсмя.

— Вярно е. Но мисля, ти вече видя повечето от интересните неща.

Ким кимна. Бяха прекарали целия ден в разглеждане на инсталациите на „Им Вак“, но засега бяха разгледали само една малка част от огромната търговска империя на стария Левър. По-силно от всякога Ким усети необятността на света, в който беше дошъл. Там долу, в Глината, не беше възможно да си представиш колко грамадно е всичко онова, което съществува a wartha — Горе. От време на време усещаше как го обзема страхопочитание пред всичко това; искаше му се да попадне на някое по-малко, по-тъмно и по-уютно място и да се скрие там. Но това усещане никога не го обземаше за дълго. То беше част от неговото по-тъмно „аз“, от което той се бе измъкнал. Не, сега това беше неговият свят. Светът на огромните, покриващи цели континенти Градове и огромни Корпорации, които се бият за своя дял от пазарите на Чун Куо.

Вдигна поглед. Левър ровеше в едно от чекмеджетата на бюрото си. Миг по-късно се изправи, стиснал обемиста папка. Бутна чекмеджето с коляно, заобиколи бюрото и тупна папката до Ким.

— Виж тук. Може да ти е интересно.

Ким гледаше как Левър прекоси стаята и заключи голямата двойна врата със старомоден ключ.

— Ти харесваш старите неща, нали?

Левър се извърна и се усмихна.

— Всъщност никога не съм се замислял над това. Винаги сме правили всичко по този начин. Папки с изследвания, изписани на ръка, едновремешни ключове, дървени бюра. Предполагам, че това ни прави по… по-различни от другите северноамериканци. Освен това то си е проява на истински здрав разум. На компютрите човек не бива да има доверие — достъпът до тях е много лесен и са податливи на вируси. Същото важи и за ключалките на вратите и опознавателните знаци. Но нищо не може да се сравни с един добър старомоден ключ. Във века на коварството хората не са склонни да използват сила — да разбият вратата или да отворят чекмедже насила. Хората, които ще се интересуват най-много от нашите продукти, са твърде свикнали с това, да седят на собствените си бюра, докато вършат престъпленията си. Да поемеш риска да проникнеш в някоя от нашите сгради — повечето от тях не биха се решили на това — той се разсмя. — Освен това политиката на баща ми е да ги държи щастливи и доволни, като постоянно ги захранва с дезинформация. Провалило се изследване, слепи улици, разни дребни издънки в по-важните научни програми такива работи. Онези се вмъкват, попадат точно на тази информация и си мислят, че са наясно с всичко.

Ким се усмихна.

— И никога не е така нали?

Левър доволно поклати глава.

— Засега нито веднъж.

Ким погледна към папката.

— Ами това?

— Отвори и виж. Отнеси я на бюрото ми и там я разгледай, ако искаш.

Ким отгърна корицата, погледна, после рязко извърна глава и се втренчи в Левър.

— Откъде го имаш?

— Виждал си го и преди, така ли?

Ким отново погледна към папката.

— Виждал съм го… естествено, че съм го виждал, но не в тази форма. Кой…? — след това разпозна почерка. Същият като на онова копие от анулирания договор със „Сим Фик“, който му беше дал Ли Юан.

— Сорен Бердичев…

Сега Левър го гледаше учудено.

— Значи си знаел?

Ким въздъхна леко, колебливо.

— Преди шест години. Когато работех в Проекта.

— Там ли си се срещал с Бердичев?

— Той откупи договора ми. За своята компания, „Сим Фик“.

— А… разбира се. Значи си знаел, че той е написал Файла?

Ким се разсмя слисано.

— Значи мислиш, че Бердичев е написал това, така ли?

— Че кой друг?

Ким извърна глава.

— Значи така. Претендирал е, че той го е написал.

Левър поклати глава.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че го е откраднал от някого?

Със слаб глас Ким започна да рецитира началото на Файла — историята на гърците отпреди Сократ и създаването на Аристотеловия начин на мислене „да/не“

Левър се взираше в него, стъписан все повече и повече.

— Да продължавам ли?

Левър се разсмя.

— Значи наистина го знаеш. Но откъде? Кой ти го е показал?

Ким му подаде папката.

— Знам го, защото аз съм го писал.

Левър погледна към папката, после — отново към Ким и се разсмя невярващо.

— Не — каза тихо. — Не може да бъде. Че ти си бил съвсем малък.

Ким беше вперил поглед в Левър.

— Съставих го от едни стари компютърни записи, които бях изкопал. Мислех си, че Бердичев го е унищожил. Никога не съм знаел, че е запазил копие.

— И значи нищо не си знаел за разпръскването?

— Разпръскването ли?

— Ама ти наистина не си знаел, така ли? — Левър смаяно поклати глава. — Това тук е оригиналът, но в Европа има още хиляда копия и всичките са като това, писани на ръка. Сега ще направим същото и тук — ще ги разпръснем сред съчувстващите на каузата.

— Каузата ли?

— „Синовете на Бенджамин Франклин“. О, бяхме чували разни слухове за Файла и за съдържанието му още преди време, но не го бяхме виждали до съвсем неотдавна. Сега обаче… — разсмя се и отново стъписано поклати глава. — Е, то е като треска в кръвта ни. Но ти разбираш това, нали, Ким? Ами че ти си го написал това нещо, да му се не види!

Ким кимна, но вътрешно се чувстваше вцепенен. Дори не беше и предполагал, че…

— Ето, виж… — Левър отведе Ким пред един от гоблените. Поръчах това преди година, преди да видя Файла. Съставихме го въз основа на онова, което знаехме за миналото. Тук е изобразено всичко, както е било преди Града.

Ким го огледа и поклати глава.

— Грешно е.

— Грешно ли?

— Всички подробности са грешни. Ето, виж — той докосна едно от животните върху скалите на преден план. — Това е лъв, но африкански лъв. В Америка никога не е имало подобни лъвове. А и тези фургони, прекосяващи равнината — те трябва да бъдат теглени от коне. Петролният двигател е много по-късно изобретение. Ами тези палатки тук — те са монголски по стил. Палатките на червенокожите са били по-различни. И после — тези пагоди тук…

— Но във Файла пише, че…

— О, не че тези неща не са съществували, просто не са съществували нито по едно и също време, нито на едно и също място. Освен това дори и тогава е имало Градове — тук, по Източния бряг.

— Градове… Но аз си мислех, че…

— Мислил си си, че хан са изобретили градовете? Не. Градовете са били в кръвта на човека още от зората на цивилизацията. Ами че Централата на силите за сигурност в Бремен не е нищо повече от копие на Великия зикурат в Ур, построен преди повече от пет хиляди години.

Левър не помръдваше. Наблюдаваше Ким втренчено, със странно напрегнат поглед. След миг поклати глава и тихичко се изсмя.

— Ама ти наистина си го написал, а?!

Ким кимна, после отново се обърна към гоблена.

— А това… — наведе се и посочи надписа в долния край на картината. — Това също е погрешно.

Левър се наведе напред и се втренчи в надписа.

— Как така погрешно?

— AD. Това не значи онова, което е написано тук. Това отново е лъжа на Цао Чун. Той изобщо не е роднина нито на император Цао Хе, нито на който и да е император. Така че всичките тези приказки за Прародителските династии са пълни глупости. Същото е и с ВС. Това не означава „Преди Жерава“. Всъщност Цао Хе, „Жеравът“, за когото се твърди, че е основал династията Хан и е прародител на всички последвали династии, всъщност никога не е съществувал. В действителност Лиу Чу-цу, известен също и като Пин Ти, е бил император по онова време — и е бил дванадесетият император на великата династия Хан. Така че нали разбираш, хан са адаптирали части от собствената си история почти така радикално, както са променяли и тази на Запада. Наложило им се е — за да изглежда всичко смислено и последователно.

— И какво всъщност наистина означават тези букви?

AD… това значи Anno Domini. Така е на латински — на Та Цин — „Годината на нашия Господ Бог“.

— Нашият Господ Бог?

— Исус Христос. Нали знаеш, основателят на християнството.

— А-ха… — но Левър като че ли беше объркан. — Ами BC? И това ли е на латински?

Ким поклати глава.

— Не, това значи „Преди Христа“[1].

Левър се разсмя.

— Но това е абсолютно безсмислено. Защо е тази езикова смес? И защо, в името на всички богове, хан ще приемат християнското летоброене?

Ким се усмихна. Като се замислиш, наистина не беше особено смислено, но си беше така — така е било повече от сто години, преди на сцената да се появи Цао Чун. Ко мин — комунистите — бяха приели западния календар, а когато Цао Чун бе пренаписал историята на Чун Куо, беше решил, че ще е най-лесно да запази старото летоброене. В края на краищата то осигуряваше на историците му истинско чувство за непрекъснатост — особено след като му беше хрумнала идеята да твърди, че то датира от първата истинска династия на хан, управлявана, разбира се, от неговия прародител Цао Хе, „Жеравът“.

— Освен това… — продължи Левър, — не разбирам защо този Христос е толкова важен. Знам, че говориш за всички тези войни, водени в негово име, но щом е бил толкова, важен, защо хан не са го включили в тяхната схема?

Ким сведе очи и продължително си пое въздух. Значи… бяха го прочели, ала не го бяха разбрали. В действителност начинът, по който бяха прочели Файла, беше сам по себе си също толкова изкривен, колкото и версията на Цао Чун за световната история. Също като на гоблена, те си стъкмяваха миналото така, както им се искаше, а не каквото е било наистина.

Срещна погледа на Левър.

— Забравяш. Аз не съм измислил онова, дето го пише във Файла. Така е било. А Христос… — той въздъхна. — Христос е бил важен за Запада по начин, който не е бил важен за хан. Той просто е дразнил хан. Също като буболечките — не са го искали в Градовете си и за да не го допуснат, са построили един вид Мрежа.

Левър потръпна.

— Също като думата, която използват те за нас — те ан уан — „невинните от Запада“. През цялото време търсят как да ни омаловажат. Да ни лишат от онова, което ни принадлежи по право.

— Може би… — ала Ким си мислеше за даровете на Ли Юан. Той поне му беше върнал онова, което му принадлежеше по право.

* * *

Еберт влезе в Дома на деветия екстаз с широка усмивка, после спря и се огледа. Защо никой не го посрещаше? Какво, в името на всички богове, беше намислила тази жена?

Извика, като се опитваше гневът да не проличи в гласа му:

— Му Чуа! Му Чуа, къде си? — след това прекоси стаята и отметна мънистената завеса.

Пред очите му се разкри пълен хаос. Навсякъде имаше кръв. Подът беше осеян с парчета от строшени винени чаши, подноси с мезета се бяха преобърнали и мезетата бяха размазани по килима. В дъното на стаята, проснато по очи, лежеше момиче — като че ли пияно или заспало.

Той се завъртя и измъкна ножа си и тогава внезапно някъде от стаите вляво се разнесе писък. Миг по-късно в стаята нахлу мъж. Беше Хсиян Кай Фан.

Хсиян изглеждаше съвсем различен, откакто Еберт го остави. Обикновено невъзмутимото му лице сега грееше — почти беше пламнало — от възбуда, очите му бяха изскочили от заобикалящите ги тлъстини. Дрехите му, обикновено толкова безупречни, бяха в безпорядък, лавандуловата коприна бе разкъсана и опръскана с кръв. Беше протегнал пред себе си церемониалния си кинжал — острието беше гладко и блестеше мокро на светлината, а същевременно като някаква непристойна пародия на острието пенисът му стърчеше сред копринените гънки твърд и целият окървавен.

— Господарю Хсиян… — започна Еберт, смаян от тази трансформация. — Какво става тук?

Хсиян се разсмя — странен кикот, от който го побиха студени тръпки.

— О, беше прекрасно, Ханс… просто прекрасно! Какво удоволствие! Какво великолепно удоволствие!

Еберт преглътна — не знаеше как да си представи „удоволствието“ на Хсиян, но като че ли за него то означаваше единствено неприятности.

— Къде е Ан Лиян-чу? Той е добре, нали?

Хсиян се ухили с безумна усмивка и отпусна кинжала. Очите му горяха неестествено, зениците му се бяха свили. Дишаше на пресекулки, тлъстите му гърди ту се вдигаха, ту спадаха.

— Ан си е много добре. Чука малки момиченца, както обикновено. Но, Ханс… тази твоя жена… тя беше великолепна. Трябваше да я видиш как умира. Ох, какъв оргазъм, какъв оргазъм! Точно както ми го казваха. Нещо невероятно! Направо не можех да спра! А после…

Еберт се разтрепери.

Какво?! — и пристъпи напред. — За какво говориш?! Му Чуа е мъртва, така ли?

Хсиян кимна — възбудата му почти бе преминала в треска. Докато говореше, пенисът му се тресеше.

— Да. И после си помислих… защо да не го направя пак? И пак? В края на краищата тя ми каза, че като свърша, мога да се оправя с Лу Бакенбарда.

Еберт клатеше глава.

— Богове… — усети, че пръстите му стискат дръжката на камата, след това бавно отпусна ръка. Ако убиеше Хсиян — край с всичко. Не, трябваше да се справи по най-добрия начин. Да се сдобри с Лу Бакенбарда и да изкара оттук Хсиян и Ан по възможно най-бързия начин. Преди и някой друг да е разбрал.

— Ти колко уби? Хсиян се разсмя.

— Не знам точно. Десетина. Петнайсет. Може би и повече…

— Богове…

Еберт пристъпи напред и взе ножа от Хсиян.

— Хайде — подкани го той, разтревожен от неистовото изумление, изписано на лицето на Хсиян. — Купонът свърши. Да вземаме Ан и да си ходим.

Хсиян кимна объркано, после наведе глава и се остави да го водят.

В дъното на дома нещата изглеждаха почти нормални. Но щом Еберт влезе в Райската стая, забави крачка — беше забелязал кървавите петна, размазани по касата на вратата, и се бе сетил какво има вътре.

Бутна Хсиян встрани и влезе. От едната страна лежеше мъртво момиче с плувнало в кръв лице, с разпран корем и изсипани черва, а в дъното на стаята по гръб лежеше Му Чуа — гола, върху огромно легло, а гърлото й бе прерязано от ухо до ухо. Плътта й беше пепелява, сякаш избелена, чаршафите — подгизнали от кръв.

Еберт постоя там, вперил поглед в нея, след това поклати глава. Лу Бакенбарда щеше да откачи, като разбере. Домът на Му Чуа беше ключова част от империята му и му осигуряваше постоянен контакт с онези Отгоре. Сега, когато Му Чуа беше мъртва, кой ли щеше да дойде тук?

Еберт си пое дълбоко въздух. Да, а Лу Мин-шао щеше да обвинява него, задето е довел Хсиян. Задето не го е проверил, преди да го пусне да бесува там долу. Само да беше знаел…

Обърна се, кипнал от гняв.

— Да ти го начукам, Хсиян! Знаеш ли какво си направил?

Хсиян Кай Фан го погледна смаяно.

— М-м-моля? — заекна той.

— Това! — Еберт рязко посочи с ръка тялото на леглото, после сграбчи ръката на Хсиян и го помъкна през стаята. — Какво, да ти еба майката, те накара да искаш това, а? Ами че ние си натресохме война! Или почти си я натресохме — освен ако не успееш да омилостивиш човека.

Хсиян объркано заклати глава.

— Какъв човек?

— Лу Мин-шао. Лу Бакенбарда. Той е големият бос от Триадите по тия места. Той е собственик на заведението. А ти току-що си заклал неговата мадам. Когато разбере, ще побеснее. Ще наеме убийци, които ще те проследят и ще ти видят сметката.

Забеляза как преглътна Хсиян при тези думи, как се оцъкли от страх и го напуши смях. Но не, можеше да използва това. Да, може би нещата в края на краищата не стояха чак толкова зле. Може би би могъл да обърне всичко това в своя полза.

— Да, ще ти пререже гърлото заради това, освен ако не…

Хсиян нервно навря лице в неговото.

— Освен ако не…?

Еберт се огледа замислено.

— Това беше един от главните му източници на доходи. Не само от проституция, но и от други неща — наркотици, незаконна търговия, изнудване. Сигурно на година му носеше по… о, по петнайсет-двайсет милиона юана. А сега няма да му носи нищо. Защото ти си го заклал.

— Не знаех… — Хсиян поклати глава. Ръцете му трепереха. Сега думите се посипаха от устата му една през друга: — Ще му платя. Каквото и да струва. Моето семейство е богато. Много богато. Знаеш го, Ханс. Ти можеш да се срещнеш с този Лу Бакенбарда, нали? Можеш да му го кажеш. Моля те, Ханс. Кажи му, че ще му платя — колкото и да поиска.

Еберт кимна бавно, присвил очи.

— Може би. Но и ти трябва да направиш нещо за мене.

Хсиян закима трескаво.

— Каквото и да е, Ханс. Само трябва да ми го кажеш.

Еберт втренчи презрителен поглед в Хсиян.

— Само това: искам да направите купона — вашето чао тай хуй този следобед, сякаш тук нищо не се е случило. Ясен ли съм? Всичко, което двамата с Ан сте видели и правили тук, трябва да бъде забравено. Да не се споменава никога, при никакви обстоятелства. Все едно никога не се е случвало. Защото ако подобна новина се измъкне оттук, ще има и обвинения. Ужасно противни обвинения. Ясен ли съм?

Хсиян кимна и по лицето му премина истинско облекчение.

— И, Хсиян. Този следобед… не се безпокой за момичетата. Аз ще се погрижа. Просто трябва да се постараеш приятелите ти да дойдат.

Хсиян сведе поглед, щом го смъмриха — цялата му лудост си беше отишла.

— Да, както кажеш.

— Добре. Намери тогава приятеля си и се измитайте оттук. Ако трябва, вземете колата ми, но вървете. Ще ви се обадя.

Хсиян се обърна и понечи да тръгне, но Еберт отново го извика:

— И, Хсиян…

Хсиян спря, обърна се и се подпря с ръка на оцапаната с кръв каса на вратата.

— Да?

— Ако го направиш пак, ще те убия. Разбра ли ме?

Очите на Хсиян примигаха сред тлъстата пита от плът, която представляваше лицето му, после той наведе глава и заотстъпва назад.

Еберт го изпроводи с поглед, след това се обърна и отново се загледа в Му Чуа. Голям срам. Тя беше полезна — много полезна — през всичките тези години. Но миналото си беше минало. Сега проблемът беше да се оправи с Лу Бакенбарда. Както и да уреди по някакъв друг начин нещата за купона по-късно.

Всичко изглеждаше толкова лесно, когато по-рано беше говорил с Де Вор, но Хсиян бе направил всичко възможно да провали работата. Откъде сега, в последния момент, щеше да намери други петнайсет момичета — специални момичета, от качество, каквото щеше да му осигури Му Чуа?

Еберт въздъхна; после видя всичко откъм смешната му страна и се разсмя — спомни си що за гледка представляваше Хсиян, застанал там с щръкнал пенис — същинско миниатюрно копие на онзи плъх, приятелчето му Ан Лиян-чу, да му се не види, който надничаше изпод тлъстините на корема му.

Е, те щяха да си получат своето. И те, и всичките им приятелчета. Този път със сигурност. Щеше да инжектира момичетата, които щеше да им изпрати.

Усмихна се. Да, а след това щеше да ги гледа как всичките един по един си отиват. Принцове, братовчеди — всичките; всичките до един — жертви на болестта, която Де Вор беше купил от приятеля си Кървал.

Колко хитро, помисли си той, да ги изловиш по такъв начин. Защото кой да ти се сети за подобно нещо. Разсмя се. Сифилис… вече повече от век там Горе не бяха и чували за него. Не и откакто Цао Чун бе обезглавил собствения си син, задето заразил майка си. Не, а когато най-после се усетеха, щеше вече да е твърде късно. Прекалено късно. Дотогава болестта щеше да е плъзнала по огромното дърво на Фамилиите, щеше да го е заразила от корените до последната клонка и мъзгата му да е пресъхнала. И дървото щеше да рухне, защото и без това беше вонящо и изгнило.

Потрепери, после посегна и отметна кичурите коса от челото на мъртвата. Намръщи се.

— Да. Но защо го направи, майко? Защо, по дяволите, му позволи да постъпи така с тебе? Не може да е било заради парите…

Отдръпна ръка и поклати глава. Никога нямаше да разбере — дори и след десет хиляди години. Да легнеш, за да ти пререже гърлото някой, докато те чука. Нямаше никакъв смисъл. И все пак…

Разсмя се горчиво. Точно това правеше неговата раса през последните сто и петдесет години. От времето на Цао Чун насам. Но сега всичко се беше променило. Оттук нататък всичко щеше да е различно.

Обърна се и се огледа. Три от момичетата на Му Чуа бяха застанали на вратата, сгушени една в друга, и се бяха втренчили в него с изцъклени очи.

— Повикайте Лу Мин-шао — той се приближи и хвана най-голямата за рамото. — Кажи му да дойде веднага, но не му казвай нищо повече. Кажи му, че Ханс Еберт иска да говори с него. По работа.

Пусна я, след това се обърна към другите две и ги прегърна през раменете.

— Вижте сега, моите момичета. Знам, че всичко изглежда несигурно, но имам за вас една специална задача и ако се справите добре…

* * *

Хсиян Ван наведе огромното си туловище към коленичилия вестоносец и изпухтя тежко от досада.

— Как така брат ми бил болен? Че тази сутрин му нямаше нищо. Какво се е случило с него?

Вестоносецът продължи да стои с ниско наведена глава, протегнал напред написаната на ръка бележка.

— Моли ви да приемете извиненията му, ваша светлост, и ви изпраща тази бележка.

Хсиян Ван сграбчи листчето и го разгъна. Щом го прочете, застина за миг на място, после го хвърли, като леко, раздразнено тръсна глава и изруга под носа си.

— Казва, че всичко било уредено, ваша светлост — продължи вестоносецът, притеснен от близостта на огромните, подобни на трупи крака на Хсиян Ван. — Последните момичета, онези, специалните, са били наети тази сутрин.

Вестоносецът знаеше от опит какъв проклет характер има братът на Хсиян Кай Фан и очакваше всеки момент онзи да си го изкара върху му, но този път Хсиян Ван успя да обуздае гнева си. Може би заради факта, че гостите му се намираха само на няколко чи от него и чуваха през тънката като вафлена кора стена, или може би беше нещо друго: защото бе разбрал, че в отсъствието на брат си домакин щеше да е само той. Но каквото и да беше, то го беше успокоило и като махна рязко на прислужника, за да го освободи, той се обърна и отново тръгна към огромните двойни врати, които водеха към Залата на четирите върби.

Хсиян Ван се спря на вратата и огледа сцената. Пет обширни, покрити с трева тераси като полумесеци се спускаха надолу от мястото, където беше застанал, към огромното езеро с форма на върбов лист и четирите стари дървета, на които залата дължеше името си. Този следобед тук се бяха събрали повече от стотина мъже от Низшите фамилии — и млади, и стари. Повечето от Двайсет и деветте бяха представени; всеки от големите родове се отличаваше по емблемите върху копринените дрехи на принцовете, но повечето бяха от петте големи европейски фамилии — Хсиян, Ан, Пей, Ин и Чун. Момичетата обикаляха сред тях, усмихваха се и се спираха, за да поприказват или да отпуснат нежна длан върху нечие рамо или кръст. Партито щеше тепърва да започне и засега контактът беше сдържан, учтив. Звуците от ерху и хун ти — лък и бамбукова флейта — се носеха леко из въздуха и се смесваха с аромата на орлови нокти и сливов цвят.

По терасите бяха пръснати ниски маси. Младите принцове ги бяха наобиколили, отпуснати върху тапицирани дивани — приказваха си или играеха на чоу. От всички страни ниски храсти и растения и лакирани паравани — всичките украсени с гледки на гори и планини, пролетни пасища и огрени от лунна светлина реки — нарушаваха аскетичната геометрия на залата и я караха да прилича на горска полянка.

Хсиян Ван се усмихна, доволен от впечатлението, после плесна с ръце. Вратите и от двете му страни веднага се отвориха и по терасите надолу се втурнаха прислужници, понесли табли с вино, мезета и всякакви вкуснотии. Като продължаваше да се усмихва, той слезе надолу, зави надясно и се присъедини към групата младежи, наобиколили Чун Ву-чи.

Чун Ву-чи беше глава на фамилията Чун — единственият глава, почел с присъствието си рода Хсиян този следобед. Беше едър, над седемдесетгодишен мъж с издължено лице и плешив — темето му лъщеше като древна, издялана от слонова кост скулптура, рядката му брадица беше сплетена на две тънки плитки. Хсиян се приближи до него и коленичи в сан коу, като допря чело три пъти до земята, преди отново да се изправи.

— Добре сте ми дошли, ваше височество.

Чун Ву-чи се усмихна.

— Благодаря ти за посрещането, Хсиян Ван, но къде е по-големият ти брат? Нямах търпение да го видя отново.

— Простете, ваше височество — Хсиян наведе глава, — но Кай Фан неочаквано се разболя. Изпраща ви най-дълбокото си уважение и смирено се моли да му простите.

Чун се огледа, търсейки погледите на близките си съветници, за да разбере дали това не е някаква обида; след това, добил увереност от видяното, погледна отново към Хсиян Ван, усмихна се и протегна към него украсена с пръстени длан.

— Съжалявам, че брат ти е болен, Ван. Моля те, предай му моите най-добри пожелания и искрената ми надежда, че бързо ще оздравее.

Хсиян Ван се поклони ниско.

— Така и ще направя, ваше височество. Вашата загриженост е чест за нашето семейство.

Чун кимна едва-едва, после извърна глава и заоглежда внимателно терасите надолу.

— Виждам тук много нови момичета, Хсиян Ван. Има ли и такива, притежаващи… специални таланти?

Хсиян Ван се усмихна вътрешно. Беше чувал за апетитите на Чун Ву-чи. Те наистина бяха легендарни. На по-млади години, така разправяха, бил легнал със сто жени една след друга — бил се хванал на бас. Това му отнело три дена, а после спал петдесет часа само за да се събуди и да започне пак. Сега, вече прехвърлил седемдесетте години, огънят му беше поугаснал. Воайорството бе изместило по-активните занимания.

— Има едно момиче, ваше височество… — отговори той, припомняйки си казаното от Кай Фан. — Казаха ми, че е способна на най-необикновени подвизи.

— Наистина ли? — очите на Чун Ву-чи светнаха.

Хсиян Ван се усмихна.

— Нека да я доведа, ваше височество — и той огледа по-младите мъже наоколо. — Междувременно, чун цу, не бихте ли желали да се позабавлявате?

При тези думи светлината намаля, а музиката засвири по-живо. Леки, парфюмирани халюциногени започнаха да се просмукват във въздуха през отдушниците горе.

Докато слизаше надолу към езерото, забеляза колко бързо някои мъже, които не искаха да губят нито секунда, бяха претеглили момичета на кушетките до себе си, а принц Пей бе накарал едно момиче да му масажира врата и раменете, докато друго беше коленичило между краката му.

Хсиян Ван се разсмя тихо. Преди да свърши денят, щеше да има и къде-къде по-скандални гледки. Много по-скандални. Забави крачка, огледа се, след това забеляза момичето и му махна да дойде.

Тя се приближи, спря и му се поклони. Беше мъничка и изящна, косата й бе подстригана като лястовича опашка. Вдигна глава и разкри съвършеното си лице, деликатните си, прилични на розова пъпка устнички.

— Да, ваша светлост?

Той бръкна в джоба си, извади чипа от хиляда юана, който беше пъхнал там по-рано, и й го подаде.

— Нали знаеш какво да правиш?

Тя кимна и на устните й се появи усмивка.

— Добре… Тогава върви да се представиш. Ще наредя на прислужниците да доведат животното.

Проследи я с поглед, радостен, че вече, преди два дена, беше минал през всичко това заедно с брат си.

Болен. Ама че време избра Кай Фан да се разболее! Без съмнение знаеше колко важно е за семейството това събиране. Хсиян Ван потрепери, после отхвърли раздразнението си. Вероятно нищо не можеше да се направи, предположи той. А ако успееше да угоди на стария Чун, кой знае какви облаги можеше да извлече сам за себе си?

Забърза обратно точно навреме, за да види как прислужниците водят звяра. Човекът вол стоеше безучастно, отпуснал трипръстите си ръце, и се оглеждаше нервно. Очите му, почти човешки, гледаха притеснено. Щом го видяха, някои от по-младите принцове се разсмяха, наведоха глави един към друг и си зашушукаха. Хсиян Ван се усмихна, приближи се и застана зад гърба на Чун. Още едно момиче се приближи веднага, коленичи до Чун, допря бедро до крака му и нежно отпусна длан върху коляното му.

Чун хвърли поглед надолу, усмихна се, след това отново вдигна очи и заоглежда момичето и звяра, като подръпваше брадата си с ръка. Върху длъгнестото му, покрито с дълбоки бръчки лице се четеше интерес.

Хсиян вдигна ръка. Прислужниците веднага се приближиха, дръпнаха фините коприни от гърба на човека вол и свалиха кадифените му панталони. После отстъпиха назад. Известно време звярът се оглеждаше объркано и трепереше с разголено, едро, покрито с тъмна козина тяло. След това измуча като крава и започна да върти голямата си глава, сякаш се чудеше как да избяга.

Момичето веднага се приближи, допря длан до гърдите му и започна да го успокоява, нашепвайки му нещо. Той отново измуча, но сега гледаше надолу, втренчил поглед в момичето.

От кушетките и от двете страни на Чун Ву-чи се разнесе смях. Смях и приглушен, възбуден шепот.

Тя бавно започна да гали звяра — бавно и чувствено; прокарваше длани от косматите му гърди до ниско долу, между мускулестите му крака. Не мина много време и той се възбуди и огромният му член щръкна във въздуха — дълъг, мокър и розово-червен в полумрака — копие от жива, трепереща плът.

Щом момичето смъкна надолу робата си, разнесе се одобрително мърморене. Сега тя беше застанала там гола и беше хванала с едната си ръка огромния фалос на звяра, а с другата продължаваше да гали гърдите му.

Сега в мученето му се долавяше странна, нечовешка нужда. Той въртеше глава насам-натам, сякаш го мъчеше болка; цялото му тяло трепереше, като че ли всеки миг щеше да започне да буйства. Посегна с едната си ръка към момичето, после го дръпна назад.

И тогава момичето хвърли лека, закачлива усмивка на Чун Ву-чи, наведе глава и пое члена на звяра дълбоко в устата си.

Наоколо всички изохкаха. Хсиян забеляза, че момичето до Чун се беше заело със стареца, заровило глава под полите му, и му правеше съвсем същото, което другата правеше с човека вол. Усмихна се. По болезненото удоволствие, изписано на лицето на Чун, си личеше, че старецът няма скоро да забрави тази вечер.

* * *

Току-що беше минало девет часа и Голямата зала на небесните съдби на космодрума в Нант беше претъпкана с хора, които сновяха насам-натам. Ракетата, която тръгваше от Бостън в осем и двайсет, бе кацнала преди десет минути и сега пътниците бяха проверявани за последно от охраната, преди да преминат в залата.

Леман беше застанал в подножието на централната статуя и чакаше. Де Вор се бе свързал с него преди час и половина, за да му съобщи, че ще пристигне с ракетата в осем и двайсет. Гласът му звучеше ядосано и раздразнено, но щом Леман го бе поразпитал за пътуването, като че ли се въодушеви. Значи нещо друго го беше вкиснало — нещо, което се бе случило тук в негово отсъствие — а това можеше да е само едно: проваленият опит за покушение срещу Толонен.

Затова ли Де Вор искаше да се срещнат тук? За да опитат пак? Имаше смисъл, разбира се, защото въпреки всички „предпазни мерки“ последното нещо, което охраната наистина очакваше, беше нов опит за убийство толкова скоро след предишния.

Обърна се и погледна към гигантските бронзови фигури. Знаеше, че тази композиция е лъжа, част от Великата лъжа, която хан бяха построили заедно със своя Град; ала въпреки това в нея имаше и скрита истина, защото хан бяха възтържествували над Та Цин, Кан Йин наистина бе преклонил глава пред Пан Чао. Или поне така се беше случило с техните потомци. Но колко още можеха да отхвърлят мечтата за Рим?

За него всъщност нямаше значение. Хан или хун мао — нямаше никакво значение кой управлява великия кръг на Чун Куо. Въпреки това великата борба, която се задаваше, щеше да послужи на целите му. Който и от тях да възтържествуваше, светът вече нямаше да е същият. Много от онова, което той мразеше, по необходимост щеше да бъде унищожено и в този процес на унищожение — или очищение — един нов дух щеше да бъде пуснат от бутилката. Нов, ала и древен. Див, ала в същото време и чист като орел, кръжащ в чистия студен въздух над планините.

Извърна глава. Ново начало — от това имаше нужда светът. Ново начало, свободно от всичко това.

Леман се огледа, огледа минаващите покрай него, отвратен от празнотата, която виждаше зад всяко лице. Ето ги тук, всички до един получовеци — и мъже, и жени — и техните малки получовечета, които търчаха напред-назад из празния безсмислен животец — това кратко и безсмислено пътуване до вратата на Фурнаджията.

И после?

Потрепери, изведнъж се почувства смазан от блъсканицата, от ужасната напарфюмирана воня на околните. Това тук — този кратък миг, преди всичко да започне — приличаше някак си на „устата на тигъра“ — мига преди да оградиш камъка на противника и да му спреш въздуха. Беше време на стесняващите се възможности. На бързи, отчаяни игри.

Щом на таблата и в двата края на залата се изписа, че пътниците от ракетата, тръгнала в осем и двайсет от Бостън влизат, из залата се понесе шум. Леман понечи да тръгне и точно тогава видя двамата мъже, които си проправяха път през тълпата с каменни лица; в поведението им се долавяше нещо малко по-различно.

Силите за сигурност? Не. Първо на първо, тези бяха хан. Нещо повече, движенията им бяха някак плавни, почти закръглени — нещо, което никак не беше присъщо на по-строго и по класически обучения елит на силите. Не. Тези бяха по-скоро от Триадите. Убийци. Но кого ли дебнеха? Кой друг освен Де Вор пътуваше с този полет? Някой собственик на Компания? Или беше уреждане на сметки между банди?

Тайно тръгна след тях — беше му интересно, искаше му се да ги наблюдава как действат.

Вратата в дъното на залата вече беше отворена и през нея на тълпи излизаха пътниците. Погледна напред и забеляза Де Вор — стегнатата му, спретната фигура бързо, но спокойно си проправяше път през навалицата. Мъжете бяха точно по средата между него и Де Вор, някъде на десетина-петнайсет чи пред него, когато той осъзна грешката си.

Хауард!

Де Вор вдигна стреснато поглед и веднага разбра какво става. Двамата убийци вече вървяха право към него, бяха на не повече от два човешки боя, с извадени ножове, които размахваха към всеки, който им се пречкаше по пътя, устремени към мишената си. Зад тях Леман си пробиваше път през тълпата, крещеше на хората да се дръпнат, но щяха да минат цели няколко секунди, преди да успее да се притече на помощ на Де Вор.

Де Вор рязко се устреми напред и фрасна с куфара си първия в лицето, щом онзи се измъкна от тълпата и застана точно пред него. Една жена до него му пречеше и убиецът успя само да извърне глава. Де Вор веднага го ритна и той залитна назад. Но в този миг вторият нападна и голият му нож замахна към главата на Де Вор.

Бързината, с която Де Вор се обърна, го изненада. С едната си ръка го удари по китката и изби ножа, а с другата го фрасна в ребрата. Убиецът нададе остър вик и се свлече на земята.

Де Вор се обърна към първия убиец, направи едно, второ лъжливо движение с юмрук, после се изви и изхвърли крак напред. Убиецът отскочи сръчно, но преди да успее да контраатакува, се свлече на колене. От гърба му стърчеше ножът на Леман.

Отвсякъде се носеха писъци и врява.

— Да се махаме — прошепна Леман и хвана Де Вор за лакътя, — преди да са дошли ония от охраната! — но Де Вор го отблъсна и се приближи до втория убиец.

Той лежеше там безпомощен, беше се вкопчил в гърдите си и се задъхваше от болка. Де Вор му беше потрошил ребрата и белият му дроб беше пробит. Наведе се ниско над него и го стисна за гърлото.

— Кой те праща?

Мъжът вдигна глава и плюна.

Де Вор избърса кървавата храчка от бузата си и посегна към ножа на убиеца. Очите на онзи се изцъклиха. Де Вор разряза ризата му и затърси по тялото му някакви белези.

Обърна се и погледна към Леман. Лицето му беше разкривено от свиреп гняв.

— Не е от Триадите, не е от силите за сигурност, така че кой, майната му…?

Третият изскочи отникъде.

Де Вор нямаше време да реагира. Спаси го чистата случайност. Щом Леман се обърна, той се оказа между Де Вор и мъжа и вече беше видял ножа. Ножът, устремен към сърцето на Де Вор, бе отбит и прониза Де Вор между врата и рамото.

Убиецът яростно издърпа ножа, но преди да успее да нападне пак, Леман се метна към него и заби ножа си в черепа му. Мъжът се строполи и повече не помръдна.

Де Вор се свлече на колене, притисна длан към раната. Погледът му беше слисан, на лицето му не бе останала и капка кръв. Този път Леман не попита за нищо. С един-единствен удар довърши втория, после — и третия. След това вдигна Де Вор на рамо, и го понесе към изхода и към безопасността на транзита, молейки се техният човек в охраната да успее да задържи колегите си поне още минутка.

Що се отнася до въпроса на Де Вор, той вече знаеше отговора, защото последният нападател беше хун мао — лице, което бяха виждали доста често в миналото: едно от няколкото лица, които винаги присъстваха като фон на срещите им с Пин Тяо. Страж. Един от присъединилите се към Ю.

Значи Мах, Ян Мах се беше опитал да го убие.

Бележки

[1] На англ. AD — After death — „След Христа“; тук: Ancestral Dynasties — „Прародителски династии“; BC — Before Christ — „Преди Христа“; тук: Before the Crane — „Преди Жерава“ — бел.пр.