Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Болестта на върбата и сливата

На открития, брулен от вятъра хълм около гроба се беше събрала малка групичка. Откъм долината сянка на облак очертаваше движеща се линия, която се спускаше надолу — мина по водата и бързо започна да се приближава към тях.

Бен гледаше как сянката препуска и щом слънцето се скри зад облака, усети внезапен хлад.

Така е то — помисли си той. — Идва бързо като сянка.

Дървеният ковчег беше положен върху дебелите копринени въжета до гроба. Бен беше застанал от другата страна на тъмната дупка, само на няколко сантиметра от пропастта.

Пръст. Черна пръст. Беше валяло и малки капчици висяха по стеблата на тревите, надвесени над гроба. На слънчевата светлина изглеждаха странни, неуместни.

Все още всичко това му изглеждаше нереално. Или още не беше станало реално. Все още не усещаше скръб, не усещаше силно чувство на загуба — само празнота, чувството за закърняла сетивност. Сякаш беше пропуснал нещо…

Всички бяха облечени в черно, дори Ли Юан. Черно за смърт. По стария западен обичай. Майка му беше застанала до ковчега; воал покриваше лицето й, беше потънала в дълбока скръб. До него стоеше сестра му, а до нея — канцлерът на Ли Юан, Нан Хо.

Студен вятър повяваше от юг, от хълма, рошеше косата му и тя му влизаше в очите. Морски бриз, напоен с мириса на сол. Приглади кичурите назад с ръка и остана така, заровил пръсти в хубавата си гъста коса, притиснал длан до челото си. Като човек, загубил паметта си. Като сомнамбул.

Чувстваше се като актьор — външната обвивка беше нещо съвсем отделно от вътрешната му същност: „момчето в черно“ край гроба. Измамник. Не чувстващ нито обич, нито дълг. Кукувиче в гнездото. Твърде отдалечен от всичко, за да бъде син на баща си, брат на брат си.

Казвал ли му беше изобщо някога, че го обича?

Двама от слугите на Ли Юан се приближиха и вдигнаха ковчега.

Когато започнаха да го спускат в земята, Бен се дръпна назад. Касета със смърт, която пъхаха в процепа на хълма.

И не можеше да се превърти назад… нито да се пусне отново. Хал Шепард вече съществуваше само в спомените на другите. Ами когато и те на свой ред си отидат? Дали това беше просто дълъг процес на забравяне? На заслепени очи и изгниващи образи? Може би… но не беше задължително да е така.

Пръстта започна да пада върху ковчега. Затвори очи — и пак я виждаше как се трупа върху белезникавия дървен капак. Чуваше как буците тупат по дървото. Кух, празен звук.

Отвори очи. Дупката се беше превърнала в плитка вдлъбнатина от неравна чернилка. Слугите на танга бяха отпуснали лопатите.

Усети подтик да се наведе и да докосне студената черна пръст. Да я смачка в дланта си, да усети грубата й текстура, хладното й, бездушно вещество. Вместо това загледа как Ли Юан пристъпи напред, заби младото дръвче в купчината пръст, отъпка земята наоколо и се дръпна назад, за да могат прислужниците да довършат работата.

Без думи. Без надгробни камъни. Така беше поискал баща му. Само едно дърво. Млад дъб.

Бен потръпна и мислите му потекоха в друга посока. Какъв ли беше мракът от другата страна на съществуването? Дали беше само нищо? Само глух, празен мрак?

Тръгнаха обратно по пътеката към къщата край залива. Ли Юан държеше майка му за ръка и я утешаваше, Нан Хо вървеше до сестра му. Бен беше последен, сам, на няколко крачки по-назад от другите.

Смъртта на баща му. Очаквана толкова отдавна и въпреки всичко тя беше дошла като удар на злата съдба за майка му. Беше я чул да плаче през нощта — звук, който не можеше да бъде описан, можеше само да се чуе и да се запомни. Шум без думи, излизащ от скърбящото животно дълбоко вътре в човека, звук, излизащ от тъмния, древен мрак на нашата раса. Ужасен и отчаян звук. Щом го чуеш веднъж, никога не можеш да го забравиш.

Обърна се и се огледа назад. Гробът, дръвчето вече не се виждаха никакви. Над хълма се бяха струпали стоманеносиви облаци. След малко щеше да завали.

Обърна се и погледна надолу към къщата и ширналия се зад нея залив — виждаше всичко по съвсем нов начин. Къде ли беше първообразът? Къде ли беше създателят на всичко това? Силата, която придаваше форма на всичко?

Смъртта беше отключила тези въпроси и безмилостно бе притиснала лицето му към стъклото.

Въздъхна и бавно продължи да се спуска надолу:

* * *

Ли Юан стоеше в средата на стаята на Бен и се оглеждаше. Бен се бе привел над бюрото си и работеше — отбелязваше си разни неща в огромна папка с листи, покрити със странни диаграми.

Не беше както го бе очаквал Ли Юан. Стаята беше претъпкана с разни неща, разхвърляна и като че ли изобщо й липсваше всякакъв организационен принцип. Тук всичко беше натрупано как да е, сякаш някой го беше захвърлил и забравил, а цяла една стена беше покрита с многобройни недовършени скици с молив, изобразяващи части от човешката анатомия.

Погледна отново към Бен и забеляза колко е напрегнат — приведен над голямата квадратна папка — и усети как го обзема лека нервност. Не му се струваше уместно да работиш в деня на погребението на баща си. Ли Юан се приближи и погледна през рамото на Бен към диаграмата, над която той работеше в момента — видя само неорганизирана бъркотия от линии и кодирани инструкции, изписани с дузина ярки цветове на фона на решетката, също като детски драсканици.

— Какво е това?

Бен довърши започнатото, после се обърна и погледна към младия танг.

— Чернова.

— Чернова? — Ли Юан се разсмя. — Чернова на какво?

— Не… така ги наричам. Всичко това са инструкции. Тъмните линии — тези в кафяво, оранжево и червено най-вече — са инструкции за мускулите. Малките кръгчета в синьо, черно и бежово — това са инструкции за вкарване на химикали — вътре в кръгчето са отбелязани природата на химикала и дозата. Четириъгълните блокове са си точно това — блокове. Те сочат как нищо не преминава през една определена точка.

— Точки? — Ли Юан вече съвсем се беше объркал.

Бен се усмихна.

Пай пи. Нали знаеш, едновремешните експерименти с изкуствената реалност. През последните петнайсет месеца работя над това. Нарекох го Черупки. Това тук е диаграма на инструкциите за вкарване. Както казах, чернова. Тези осемдесет и една хоризонтални линии представляват точките на вкарване, а четирийсетте вертикални — измерението на времето, по двайсет в секунда.

Ли Юан се намръщи.

— Все още не разбирам. Кое в какво се вкарва?

— В тялото на реципиента. Ела, ще ти покажа. На долния етаж.

Слязоха в работилницата в мазето. Там, в края на продълговатата стая с нисък таван, почти скрита от струпаните машинарии, беше Черупката. Представляваше голям, сложно украсен сандък — като нещо, което би могло да се използва за императорски ковчег; капакът му беше лакиран в среднощно черно.

Бен застана до него и погледна към Ли Юан.

— Реципиентът ляга тук и се включва — жиците са свързани с осемдесет и една специални точки на вкарване — и в мозъка, и в най-важните нервни центрове по цялото тяло. След това капакът се затваря и отрязва напълно реципиента от всякакви външни дразнители. Липсата на дразнители е неестествено състояние за човешкото тяло: лишено твърде дълго от сетивни дразнения, съзнанието започва да халюцинира. Като използваме тази добре документирана възприемчивост на сетивния апарат към фалшиви дразнители, можем да предложим на съзнанието напълно алтернативно преживяване.

Ли Юан гледа още известно време апарата, след това се обърна към младия Шепърд:

— Пълно ли? Колко пълно?

Бен го гледаше, както ястреб дебне заек. Напрегнат, хищнически взор.

— Също като наистина. Ако е достатъчно добро като изкуство.

— Изкуство… разбирам — Ли Юан се намръщи. Изглеждаше му толкова странно да искаш да правиш подобни неща. Да създаваш изкуство, което толкова съвършено имитира живота. Изкуство, което замества живота. Протегна ръка и докосна рамката-скелет, която висеше отстрани; забеляза как стърчаха входовете за главата, гърдите и слабините. Всичко на всичко осемдесет и един.

— Но защо?

Бен се втренчи в него, сякаш не разбираше въпроса, после му подаде папка, която много приличаше на онази, над която беше работил в стаята си.

— Това, както казах, са черновите. Те формират диаграмата на последователност от събития — история. Тези линии, заврънкулки и точки се превръщат в събития. В сетивно възприето случило се. Нереално, ала неразличимо от реалното.

Бен се беше привел съвсем близо до него — гледаше го в очите, а погледът му беше почти безумно трескав, гласът му — нисък шепот:

— Все едно си бог. Можеш да правиш каквото си искаш. Да създаваш каквото си искаш. Случки, които никога не са се случили. Които не биха могли да се случат.

Ли Юан се разсмя притеснено.

— Които никога не са се случили ли? Но защо? Няма ли достатъчно разнообразие в света такъв, какъвто е?

Бен го погледна любопитно, след това извърна глава, сякаш беше разочарован.

— Не. Ти не схващаш за какво ти говоря.

Каза го спокойно, все едно нямаше никакво значение. Сякаш в този кратък миг между погледа и думите беше взел някакво решение.

— Но за какво ми говориш? — настоя Ли Юан и остави папката вътре в тапицирания сандък.

Бен погледна надолу и протегна ръка да докосне апарата. За първи път Ли Юан забеляза, че ръката е изкуствена. Изглеждаше като истинска, но дълбоко врязаният ръб в кожата я издаваше. След като веднъж го бе забелязал, и други неща засилиха това впечатление. Пипаше твърде внимателно; движенията му бяха прекалено сръчни, съвсем малко надхвърлящи човешките възможности.

— Въпросът ти е по-сложен, отколкото си мислиш, Ли Юан. Ги поставяш под въпрос не просто онова, което правя, а цялото изкуство, цялата измислица, всички мечти за нещо друго. Той предполага, че „онова, което е“, е достатъчно. Аз пък твърдя, че то е недостатъчно. Ние се нуждаем от повече от „онова, което е“. От много повече.

Ли Юан сви рамене.

— Може би. Но това несъмнено отива твърде далече? Сякаш е някаква подигравка. Животът е хубав. Защо ни е това фалшиво съвършенство?

— Наистина ли си вярваш, Ли Юан? Сигурен ли си, че моето изкуство не би могло да предложи нищо, което не би могъл да предложи и самият живот?

Ли Юан се извърна, като че ли жегнат от думите му. Известно време мълча, после го погледна. Мрачна дързост изкриви чертите му.

— Илюзии, само илюзии, приятелю. Нищо истинско. Нищо твърдо и веществено.

Бен поклати глава.

— Грешиш. Мога да ти дам нещо толкова истинско, твърдо и веществено, че да можеш да го прегърнеш, да го вкусиш, да го помиришеш и дори за миг да не се сетиш, че само мечтаеш.

Ли Юан се втренчи в него слисан, след което сведе очи.

— Не ти вярвам — най-после каза той. — Не може да е толкова добро.

— Да, но ще бъде.

Ли Юан вдигна ядосано глава.

— Може ли то да ти върне баща ти? Може ли?

Момчето дори не трепна. Погледна Ли Юан в очите и задържа погледа му.

— Да. Дори и това може, ако го искам.

* * *

След два часа Ли Юан пристигна в Тонджиян и завари всичко в хаос. Всичките му министри и съветници се бяха стълпили в залата за аудиенции. Докато тангът се преобличаше, Нан Хо се разходи сред тях и ги разпита какво се е случило по време на краткото му отсъствие.

Когато Ли Юан се върна в кабинета си, Нан Хо го чакаше — беше се изчервил, целият беше само нерви.

— Какво има, Нан Хо? Защо министрите ми са толкова възбудени?

Нан Хо се поклони ниско.

— Не само вашите министри, чие хсия. Целите Горни нива са се разбунили. Казват, че болните са вече към двеста и вече повече от дузина са умрели.

Ли Юан се наведе напред.

— Болни? Умрели? Какво искаш да кажеш?

Нан Хо го погледна.

— Епидемия, чие хсия. Разразила се е във всички Низши фамилии. Никой не знае какво е точно…

Ли Юан се изправи гневно, заобиколи бюрото си и излезе напред.

— Никой не знае ли? Трябва ли да вярвам на това? Къде са императорските лекари? Веднага да дойдат!

Нан Хо сведе глава.

— Вън са, чие хсия, но…

— Без „но“, майстор Нан. Веднага ги доведи. Щом има епидемия, трябва да действаме бързо.

Нан Хо въведе лекарите и отстъпи назад, като остави танга да им задава въпросите направо.

Осмината старци бяха превили гърбове в неловък поклон.

— Е? — попита Ли Юан, щом застана пред най-стария. — Какво става, доктор Ю? Защо не са успели да проследят източника на болестта?

Чие хсия… — започна старецът с треперещ глас. — Простете, но фактите си противоречат.

— Глупости! — сопна се Ли Юан. Личеше си, че е ядосан. — Знаете ли какво е причината за болестта или не?

Старецът обезпокоено поклати глава.

— Простете, чие хсия, но това не е възможно. Семействата растат имунизирани. Вече повече от сто и петдесет години…

Ли Юан изсумтя нервно.

— Невъзможно ли? Нищо не е невъзможно! Току-що се върнах от погребението на Хал Шепърд. Него го убиха, спомняте ли си? С рак. Нещо, което според вас е съвсем невъзможно. Та какво са измислили пък сега?

Старецът се спогледа с колегите си и отново заговори:

— Според първите ни тестове излиза, че жертвите страдат от така наречената ян мей пин, или „болестта на върбата и сливата“.

Ли Юан се разсмя.

— Много префърцунено име, доктор Ю, но какво означава то?

Вместо него отговори Нан Хо:

— Сифилис, чие хсия. Болест, предавана по полов път, която засяга мозъка и жертвите й полудяват. Тази разновидност, както излиза, е особено вирулентна и действа много бързо. Освен че успява да заобиколи естествения имунитет на жертвите, тя има и забележително кратък инкубационен период. Много от жертвите умират до трийсет часа след като се заразят.

Доктор Ю погледна благодарно към Нан Хо и кимна.

— Точно така, чие хсия. Както и да е, изглежда точно тази разновидност поразява единствено представителите на расата хан. Доколкото знаем, досега нито един хун мао не е бил засегнат.

Ли Юан се извърна — веднага беше разбрал накъде бият. Болестта на върбата и сливата… имаше смътен спомен, че е чел нещо по въпроса. Беше една от многобройните болести, които хун мао донесли със себе си, когато за първи път открили Китай през XVII и XVIII век. Но това беше по-лошо, далече по-лошо от всичко онова, което древните моряци разпространявали сред пристанищните дами, защото този път неговата раса не разполагаше с естествен имунитет. С никакъв имунитет.

Обърна се.

— Сигурен ли сте, доктор Ю?

— Не мога да бъда по-сигурен, чие хсия.

— Добре. Тогава искам да изолирате всяка от жертвите и да ги разпитате с кого са спали през последните трийсет дни. После искам всички тези хора да бъдат проследени и изолирани. Разбрано?

След това погледна към своя канцлер.

— Нан Хо… Искам да се свържеш с главите на всички Низши фамилии и веднага да ги извикаш тук. По моя спешна заповед.

Нан Хо се поклони.

Чие хсия…

Междувременно смяташе да се свърже с останалите тангове. Защото трябваше да се действа. И то незабавно — преди всичко да се изплъзне от контрол.

* * *

Когато Чен влезе в стаята, без да чака отговор на почукването си, Кар тъкмо се закопчаваше. Извърна поглед от огледалото и се сепна, щом забеляза радостта по лицето на Чен.

— Какво има?

Чен подаде на Кар една папка.

— Нашето приятелче. Няма никакво съмнение. Тези снимки са извадени от филм на охраната, заснет от камерите за наблюдение преди трийсет и два часа на космодрума в Нант.

Кар отвори папката, попрегледа снимките, после погледна към Чен с грейнало лице.

— Значи го пипнахме, а?

Чен се навъси. Поклати глава.

Какво!

— Страхувам се, че не сме го пипнали. Май неговият човек, Леман, го е нарамил и го е изнесъл оттам.

— И никой не го е спрял? Ами къде е гледала охраната?

— Чакала е заповеди.

Кар понечи да каже нещо, после схвана.

— Богове… Пак ли!

Чен кимна.

— Ами капитанът от силите за сигурност… самоубил се е, така ли?

Чен въздъхна.

— Точно така. Вписва се. Проверих записите на охраната. Компютърът е регистрирал, че човек, отговарящ на описанието на Де Вор, е минал четири пъти през космодрума в Нант. Четири пъти през изминалия месец.

— И никой от охраната не го е забелязал?

— Не. Нямало е и как да забележат. Машината е била препрограмирана да не обръща внимание на инструкциите от Бремен. Носел е фалшива ретина и единственият начин да го хванат е бил някой да го разпознае директно, но тъй като те разчитат страшно много на компютрите, шансът за това е бил минимален.

— А откъде имаме тези снимки?

Чен се разсмя.

— Май един заместник-министър с доста висок ранг е летял със същия полет, с който е летял и Де Вор. Оплакал се за инцидента направо в Бремен и когато те открили, че нямат запис на подобно събитие, веднага започнали разследване. И това е резултатът.

Кар се отпусна тежко на стола, после остави папката настрани и се зае да си сваля ботушите. Известно време мълча замислено, след това отново вдигна поглед.

— Знаем ли откъде е идвал?

— От Бостън. Но с кого се е виждал там, какво е търсил там — това още не знаем. Приятелите ни от северноамериканските сили за сигурност в момента се занимават точно с това.

— Ами убийците? — Кар дръпна и другия си ботуш. — Знаем ли кои са?

Чен сви рамене.

— Двамата хан приличат на убийци от Триадите, но третият… Е, в досието му пише, че вероятно симпатизира на Пин Тяо.

Кар вдигна вежди.

Пин Тяо ли? Но те вече не съществуват. Или поне така твърдят свръзките там долу. Предполага се, че нашият приятел Еберт ги е изличил от лицето на земята.

Чен кимна.

— Да не искаш да кажеш, че…?

Кар се разсмя.

— Дори и Еберт не би бил такъв глупак, че да се опита да се свърже с Пин Тяо. Де Вор нямаше да му позволи.

— И какво мислиш тогава?

Кар поклати глава.

— Не знаем достатъчно — това е ясно. Кой освен самите нас би искал Де Вор да е мъртъв?

— Някой, който му е ядосан.

Кар се разсмя.

— Да. Но това би могъл да бъде всеки, нали? Който и да е.

* * *

Ли Юан погледна към ширналата се пред него облицована с мрамор Зала на седмината предци и доволно кимна. Пространството между драконовите колони беше претъпкано. Повече от две хиляди души — всички пълнолетни мъже от Двайсет и деветте — се бяха събрали тук този следобед. Всички, т.е. без онези, които болестта вече беше повалила.

Седеше на Високия трон, облечен във везаната с дракони роба в императорско жълто, поръбена със синьо. В едната си ръка държеше Специалния едикт, в другата — бамбуковия бастун със сребърен накрайник, подарък на баща му от брат му.

Долу се носеше едва доловимо мърморене, но когато той се изправи, залата млъкна, а миг по-късно се разнесе тихото шумолене на скъпа коприна — огромната тълпа коленичи като един и докосна пода с чело три пъти в ритуален лиу коу. Ли Юан се усмихна мрачно — спомни си един друг ден преди девет години, когато баща му беше събрал лидерите на дисперсионистите тук, точно в тази зала, и ги бе накарал да се умирят, като принуди водача им Леман да предаде приятеля си Уайът. Оттогава се бяха променили много неща, ала и този път, както тогава, волята на танга трябваше да се наложи. Надяваше се чрез постигане на съгласие, но ако беше нужно — и чрез сила.

Ли Юан слезе и спря три стъпала по-нагоре от пода с лице към петимата възрастни мъже, застанали пред тълпата. Неговият канцлер, Нан Хо, стоеше вдясно, стиснал здраво свитъка в ръка. Зад него, точно зад най-близката от драконовите колони, чакаше отряд от елитни гвардейци, свели ниско бръснатите си глави.

Погледна зад петимата глави на Фамилии към голямата тълпа от мъже отзад. Всичките бяха свели глави и извърнали очи, признавайки върховенството му. Точно сега бяха послушни, но щяха ли да останат такива, след като разберат каква е целта му? Щяха ли да осмислят нуждата от това или щяха да се възпротивят? Потръпна, после отново погледна към петимата, застанали най-близо.

Забеляза протегнатите ръце на племенници и братовчеди, които крепяха Чун Ву-чи да не падне; забеляза колко е измършавял бившият му тъст, Ин Цу; как в чертите на лицето на осемдесет и тригодишния Пей Ро-хен се прокрадват първите признаци на слабоумие. Само Ан Шен и Хсиян Шао-ер, и двамата под шейсетте, изглеждаха червендалести. Въпреки това Низшите фамилии процъфтяваха — обикновено имаха по десетина-петнайсет сина, — докато Седмината западаха. Защо? — зачуди се той за първи път. Дали беше просто натискът на властта, пораженията от войната и политиката или беше симптоматично за някаква много по-дълбока болест?

В залата се беше възцарило мълчание, но зад него той долавяше невидимия натиск на надеждите им. Мнозина от тях бяха чули разни слухове за болестта; въпреки това повечето се чудеха защо ги е събрал. Защо по този безцеремонен начин се намираха тук, в Голямата зала в Тонджиян, и го чакаха да заговори?

Е, сега щяха да разберат. Щеше да разсее всякакви догадки.

Чун цу! — започна той; гласът му отекна мощно. — Събрах ви днес тук, защото сме изправени пред криза — може би най-голямата криза, пред която някога са се изправяли Фамилиите.

Ли Юан погледна към морето от сведени глави — съзнаваше властта, която има над тези мъже, но съзнаваше и на какво се крепи тази власт. Те му се подчиняваха, защото помежду си се бяха договорили да му се подчиняват. Ако това съгласие — този мандат — се нарушеше, тогава какво?

Пое си въздух и продължи:

— Повече от петдесетина от нас са мъртви. Както ми съобщиха, още триста са болни или на смъртно легло. И каква е причината за тази тайнствена болест? Нещо, от което си мислехме, че сме се отървали отдавна — ян мей пин. Болестта на върбата и сливата!

В залата се разнесе силно изненадано мърморене. Много глави се размърдаха нервно, но засега никой не смееше да го погледне в очите. Продължи със спокоен глас, като остави силата да изпълни думите му:

— В миналото, както ми казаха, тази болест е убивала чак след дълги месеци на страдание, довеждала е до слепота и дори до лудост, но това е нова, много по-вирулентна разновидност — и нашите Фамилии вече не са имунизирани срещу нея. Тя убива мозъка. Може да повали здрав мъж — или жена — за по-малко от трийсет часа, макар че, както е при тези болести, не всички веднага се поддават на вируса, някои стават вирусоносители. Това само по себе си е достатъчно ужасно, но тази разновидност, както изглежда, е особено коварна, защото поразява само една определена раса. Поразява само нас, хан.

Сега лицата, които се гледаха, бяха шокирани, бяха забравили всякакви условности. Като умишлено не обърна внимание на този пропуск, Ли Юан продължи с онези неща, които трябваше да се кажат:

— Фактите са такива. Трябва обаче да се запитаме какво трябва да предприемем, за да победим тази болест. Лекарство не съществува, нито пък разполагаме с време, за да го открием. Щом няма лекарство, то трябва да предприемем възможно най-драматичната превантивна мярка.

Хсиян Шао-ер го гледаше, леко притворил очи, с дълбоко подозрителен поглед.

— Какво искате да кажете, чие хсия?

Ли Юан срещна твърдо погледа на стареца.

— Искам да кажа, че всеки един в тази зала трябва да мине през тест. Съпругите и децата му — също. После трябва да открием онези извън Фамилиите — мъже или жени — които са имали контакт с някого от Семействата.

— Контакт ли, чие хсия!

Думите бяха формулирани учтиво, но враждебността на Хсиян не му убягна. Хсиян вече беше изгубил по-големия си син и беше ясно, че усеща накъде бие Ли Юан.

Ли Юан отвърна, без да трепне:

Сексуален контакт. Как иначе си мислите, че се разпространява болестта?

Отново усети през залата да преминава вълна от шок. Въпреки че беше споменал болестта на върбата и сливата, мнозина разбраха чак сега за какво става дума. От единия до другия край на залата се разнесе приглушена шумотевица.

— Но сигурно ли е, чие хсия, че…?

Ли Юан остро прекъсна Хсиян — търпението му се беше изчерпало:

— Тишина! Всички млъкнете! Не съм свършил.

Залата млъкна, главите отново се сведоха, но само кажи-речи на крачка от него Хсиян го изгледа кръвнишки, настръхнал от гняв. Ли Юан погледна над него и се обърна към огромната маса:

— Трябва да тестуваме всеки един. Трябва да проследим и последната жертва на тази болест, особено вирусоносителите.

— И после? — гласът на Хсиян Шао-ер. Инатлив, дързък.

Ли Юан го погледна.

— После те трябва да умрат.

Залата избухна. Ли Юан погледна към кипящата тълпа — забеляза гневния протест, ала също и категоричното съгласие, предизвикани от думите му. Навсякъде бяха избухнали спорове. Точно под него Хсиян Шао-ер и Ан Шен протестираха на висок глас и размахваха ръце с потъмнели от гняв лица, докато Ин Цу и Пей Ро-хан се опитваха да се включат и те. Известно време ги остави на мира — знаеше, че този бесен изблик на чувства трябва да бъде оставен да се канализира; след това вдигна ръка във въздуха. Залата бавно млъкна отново.

Той погледна надолу към Хсиян Шао-ер.

— Искахте да кажете нещо ли, братовчеде?

Хсиян пристъпи напред и постави крак върху първото стъпало на Високия трон — сякаш почти заплашваше своя танг. Ядно изплю думите:

— Протестирам, чие хсия! Не можете да направите това! Ние сме от Фамилиите, не сме хсяо джен! Никога в историята ни не сме били подлагани на подобно унижение! Ако ни накарате да минем през този ваш тест, това би подкопало нашата дума, нашата чест като чун цу! Ами че това е все едно да кажете, че всички ние сме развратници и мамим жените си!

Ли Юан поклати глава.

— Ами смъртта? Разпространението на болестта? Това само призраци и зловредни слухове ли са?

— Признавам, неколцина бяха засегнати… Млади бичета… Но въпреки това…

Неколцина! — Ли Юан изплю гневно, почти презрително думите, пристъпи напред, почти навря лице в лицето на Хсиян и го принуди да отстъпи крачка назад. — Ти си глупак, Хсиян — в такова време да си мислиш за престиж! Наистина ли смяташ, че бих предприел всичко това, ако не беше крайно необходимо? Смяташ ли, че бих рискувал да си разваля отношенията с тебе, с братовчедите ми, ако заплахата не беше много по-голяма?

Хсиян отвори уста, после пак я затвори, стъписан от внезапната яростна контраатака на Ли Юан.

— Това е война — Ли Юан отново отмести поглед от него и се обърна към събралите се синове и братовчеди. — И от нейния изход зависи какво ще бъде Чун Куо през идните години. Дали ще има добро и стабилно управление — управлението на Седмината и Двайсет и деветте — или хаос. Да си мислим, че можем да се бием в една такава война и да не търпим загуби, да не правим жертви — това е и нелепо, и недопустимо.

Отново погледна Хсиян в очите.

— Не си съставяй погрешно мнение за мене, Хсиян Шао-ер. Достойнство, чест, мъжка дума — това са самите основи на нашето общество в мирно време и аз бих ги защитавал преди всеки друг, ала по време на война понякога се налага да зарежеш високите си идеали, макар и за кратко. Трябва да се наведем, както тръстиката се навежда пред вятъра, или да бъдем повалени, както бурята поваля голямото дърво.

Хсиян сведе поглед.

Чие хсия…

— Добре. Значи ще подпишете документа, Хсиян Шао-ер?

Хсиян отново вдигна поглед.

— Документ ли?

Нан Хо донесе свитъка. Ли Юан се обърна и го подаде на Хсиян.

— Ето го. Подготвил съм документите. Не бих искал да казват, че съюзът между Седмината и Двайсет и деветте е рухнал. Между нас трябва да има съгласие, дори и що се отнася до това.

Ли Юан протягаше свитъка на Хсиян Шао-ер. Също като баща си — и затова в момента той сякаш беше самото въплъщение на императорската власт: неотстъпно като знаменитата скала сред Жълтата река, която вече векове наред беше издържала най-големи порои и наводнения.

Хсиян се втренчи в свитъка, после вдигна очи към своя танг. Изведнъж гласът му беше станал по-тих, по-жален:

— Ами ако някой тук откаже?

Ли Юан изобщо не се поколеба.

— Значи съюзът е свършен, а Великото колело — счупено.

Хсиян потрепери. Остана на място още малко — колеблив, втренчил очи в документа. След това изведнъж главата му клюмна.

— Много добре, чие хсия. Ще подпиша.

* * *

После, докато Фамилиите се редяха на опашка, за да бъдат тествани, Нан Хо влезе при Ли Юан в кабинета му.

— Простете, чие хсия — поклони се ниско той, — но не разбирам. Защо Хсиян Шао-ер ви се противопостави току-що? Аз бих си помислил, че щом най-големият му син е починал, той ще е първият, който ще ви подкрепи — за да предпази от смърт другите си синове.

Ли Юан въздъхна.

— Така и щеше да бъде, убеден съм, майстор Нан, но онова чао тай хуй, откъдето първоначално е тръгнала болестта, се е провело точно в имението на Хсиян. О, той е нямал нищо общо с цялата организация — всичко е било работа на сина му Кай Фан — нито пък Хсиян Шао-ер носи отговорност за самата болест. Ала той се чувства отговорен. Мнозина сред Двайсет и деветте го обвиняват, макар това да е ирационално. Вследствие на това достойнството му е много уронено. Днешното изпълнение беше опит да си възстанови достойнството. За негов лош късмет аз не мога да позволя това. Сега, боя се, си спечелих враг.

— Всичко това несъмнено може да се изглади, чие хсия? Може би някакъв подарък…

Ли Юан поклати глава.

— Накарах го да ме предизвика. И после го пречупих пред равните нему. Нямаше как иначе, но е невъзможно да се поправи. Така че отсега нататък трябва да внимаваме. Ван Со-леян няма как да не научи за станалото днес. Несъмнено той ще се опита да използва разрива между Хсиян и мене.

Канцлерът поклати глава, след това пак вдигна поглед.

— Простете, чие хсия, но не смятате ли, че смъртното наказание е твърде крайна мярка? В края на краищата не са виновни те, че са се заразили. Не сте ли се замисляли, например, вирусоносителите да бъдат кастрирани? Поне тези, които няма да умрат от болестта.

— Не, майстор Нан. Ако бяха слуги, можеше да постъпим и така, но това са членове на Семействата. Подобно унижение за тях би било по-лошо от смъртта. Освен това какво да правим с жените, които са се заразили? Тях какво да ги правим? Да ги зашием?

Нан Хо се засмя притеснено, после наведе глава.

— За това не бях мислил, чие хсия.

Ли Юан се усмихна тъжно.

— Карай. Сега върви, Нан Хо. Върви да следиш прегледа. Ще чакам след три часа да ми докладваш.

Чие хсия…

Ли Юан се облегна назад. Имаше още за какво да мисли — болести, от които трябваше да отърве света. Младите синове, например, и вирусът на файла „Аристотел“. Въздъхна, отново се наведе напред и въведе кода, който щеше да го свърже с Цу Ма в Астрахан.

Беше време да се действа. Да се вадят мрежите и да се види що за риба се е хванала в тях.

* * *

Ву Ши, танг на Северна Америка, вдигна очи от малкия, вграден в бюрото му екран и погледна към огромното изображение на лицето на Ли Юан, изпълващо отсрещната стена.

Въздъхна тежко и отпусна длан върху бюрото, явно обезпокоен от видяното.

— Е, братовчеде, трябва да ти благодаря. Записът е съвсем убедителен. Въпреки това не чувствам нищо друго, освен скръб, че се е стигнало до това. Надявах се някак си да ги вразумя, но това е много повече от обикновена щуротия, нали? Много повече от скуката или въодушевлението. Това може да доведе само до едно — до бунт и до свалянето на Седмината. Трябва да действам. Разбираш ли ме?

Ли Юан кимна.

— Разбира се — съчувствено рече той. — Ето защо вече говорих с Цу Ма. Той е съгласен. И колкото по-скоро, толкова по-добре. „Синовете на Бенджамин Франклин“ не са единствената група. И в другите Градове има подобни групировки, свързани с младите синове. Ако ще действаме, то най-добре ще е да действаме съвместно, нали? Още тази вечер, ако е възможно. Щом звънне дванадесетият звънец.

— Ами другите тангове?

Ли Юан поклати глава.

— Няма време. Освен това, ако Ван Со-леян разбере, много е вероятно да няма кого да арестуваме. Той много интересно се справя с „тайните“.

Ву Ши наведе глава, замисли се, после кимна.

— Добре. Дванадесетият звънец. И ти ще действаш по другите места, така ли? Ти и Цу Ма?

Дванадесетият звънец — и той понечи да прекъсне връзката.

— Ли Юан! Почакай! Ами момчето? Според тебе те подозират ли каква е ролята му във всичко това?

Ли Юан се разсмя.

— Че откъде да подозират? Че и той не знае за какво е служил през последните няколко дена!

Ву Ши също се засмя.

— Въпреки това да предприема ли нещо, за да го измъкна? Ли Юан поклати глава.

— Не. Всякакъв подобен ход би ги накарал да застанат нащрек. Само се погрижи твоите хора да не му навредят по погрешка.

Ву Ши леко наведе глава — знак на уважение, който често бе оказвал на бащата на Ли Юан, Ли Шай Тун, и скрито признание за това, кой е истинският лидер на Седмината.

Ли Юан се усмихна.

— Лека нощ тогава, братовчеде. Сутринта ще говорим. Когато вече знаем повече.

* * *

Имението на Левър представляваше огромна двуетажна къща с покрив, която се намираше сред гори, собственост на семейството. Навън беше тъмно и светлините на къщата се отразяваха ярко в тъмните води на близкото езеро. В центъра на дръзката фасада на имението се намираше вход с колони — широките двойни порти бяха отворени и светлината се изливаше отвътре върху покритата с чакъл алея. Тъмни носилки, някои — старинни, други — репродукции, се бяха подредили на пътя към входа, а носачите им бяха облечени в черни ливреи, които отиваха на старинните извивки отстрани на носилките. Цяла вечер те бяха сновали напред-назад и бяха пренасяли гости между къщата и транзита, отдалечен почти на цяла ли разстояние.

Илюзията беше почти пълна. Мракът скриваше стените на околните палуби, а горе един плътен тъмносин облак скриваше леда на най-горния етаж на „кошера“ като беззвездно нощно небе.

Ким беше застанал в мрака сред дърветата и гледаше към къщата. За трети път идваше в Ричмънд, в имението на Левър, но за първи път виждаше къщата на тъмно. Тази вечер тук имаше бал. Парти за елита на техния Град — Върховните, както сами се наричаха. За първи път беше чул да използват думата и му стана забавно, като си помисли, че той, с неговия толкова нисък произход, си общува с такава високостояща компания. Не беше пиян — беше внимавал да не докосва нито алкохол, нито наркотици — но и просто вдъхването на атмосферата на дома беше достатъчно да предизвика лека еуфория. Въздухът беше хладен, резлив. Листата на близките дървета шумоляха от лекия изкуствен бриз. Ким се усмихна, наслаждавайки се на това, колко странно и непознато е всичко, и протегна ръка да докосне гладката кора на един бор.

— Ким?

Висок елегантен младеж в старомодно вечерно облекло беше застанал на края на чакълестата алея и го викаше. Беше Майкъл Левър.

— Тук съм — Ким излезе измежду дърветата. — Просто излязох да подишам малко въздух.

Левър го поздрави — беше по-висок от него с близо чи, с изпъчени гърди, рус, американец

— Ела да влезем — усмихна се той. — Баща ми питаше за тебе.

Ким се остави отново да го въведат вътре, през залата за приеми и балната зала, в една по-малка и по-тиха стаичка отзад. Тапицираните с кожа врати се затвориха зад него. Стаята беше слабо осветена, въздухът беше напоен с острия мирис на пури. Старият Левър беше седнал в дъното на стаята, до единствената лампа, а приятелите му бяха насядали наоколо на столове с високи облегалки, тапицирани с черна кожа. Старци като него. До прозореца бе застанала група по-млади мъже. Майкъл отиде при тях, някой му подаде питие. След това се обърна към Ким.

Чарлз Левър запали нова пура и махна на Ким да се приближи.

— Ела, Ким. Седни — той посочи празния стол до себе си.

— Искам да те запозная с някои мои приятели.

Старци — мисълта проблесна като светкавица в ума на Ким. — Старци, които ги е страх от смъртта.

Седна притеснен на големия неудобен стол и поздрави с кимване всички подред. Огледа всички лица и ги прецени. Бяха големи клечки. Хора с власт. Всеки беше равен на Левър. Та какво беше казал Левър? Какво им беше обещал?

— Говорихме — Левър се обърна към Ким. — Предъвквахме това-онова помежду си. Та разказах на приятелите си за новата ти компания. За чи чу. Потенциално хубаво малко предприятийце, но отделно, независимо.

Ким сведе поглед изненадан, че Левър вече е разбрал.

Левър прочисти гърло, после кимна, сякаш доволен от собствената си преценка.

— Та разправях колко срамно е това всъщност. Защото и преди съм виждал такива като тебе, Ким. „Горещо“ предприятие с куп хубави, силни идеи и много хъс, но неподкрепено от нищо. Карат си все по тоя тертип. Виждал съм как изграждат нещо, как растат наистина бързо. До една известна степен. И после… — поклати глава и погледна тлеещата пура между пръстите си. — После се опитват да се придвижат цял километър нагоре. В производството. Защото е срамно да се оставят големите индустриалци да лапат такъв голям пай. Дори е нахалство.

Младежите до прозореца го гледаха напрегнато, почти подозрително. Ким усещаше погледите им върху си; почти долавяше какво си мислят. Какво ли означаваше това за тях? Защото, ако бащите им живееха вечно…

— Виждал съм ги как се опитват да направят тази крачка — продължи Левър. — Виждал съм ги и как се разпадат, неспособни да се справят просто с огромния пазар. Виждал съм как големите Компании настъпват също като онези акули, за които говорихме, и поглъщат парчетата. Защото всъщност заради това е всичко, Ким. Не заради идеите. Не заради потенциала. Не заради хъса. А за парите. За парите и властта.

Той млъкна и дръпна от пурата си. Всички мъже около него кимаха, но не откъсваха очи от Ким.

— Та разправях на моите приятели тук: хайде този път да направим така, че да е по-различно. Да използваме известна част от нашите пари и нашата власт, за да помогнем на този младеж. Защото е срамно да гледаме как се пропилява подобен потенциал. Голям срам, ако ме питаш.

Той се облегна назад, дръпна пак от пурата си и пусна тънка струйка дим. Ким чакаше и мълчеше — не знаеше какво да каже. Той не искаше нищо от тези хора. Нито пари, нито власт. Но не в това беше смисълът. Онова, което имаше значение тук, беше какво искат те от него.

— „Кос Тех“ ти предложи договор. Нали така?

Ким зяпна, след това бързо затвори уста. Разбира се, че Левър ще е разбрал. Той си има шпиони, нали? Така стояха нещата на това ниво. Ти Не си в бизнеса, освен ако не знаеш какво е намислила конкуренцията.

— Да. Но още не съм решил — излъга той. Искаше да чуе какво се канят да му предложат. — След две седмици ще се срещнем пак, за да обсъдим условията.

Левър се усмихна, но си личеше, че усмивката му е кисела.

— Ще работиш за конкуренцията, а? — разсмя се той. — По-скоро ти, отколкото аз, момчето ми.

Кръгът около него също се разсмя. Само онези до прозореца си замълчаха.

— Но защо така, Ким? Защо да загубиш цяла година от живота си да робуваш на „Кос Тех“, когато можеш да захванеш и по-големи неща с чи чу?

„Хайде, дай си офертата — помисли си Ким. — Обясни подробно. Какво искаш? Какво предлагаш? Хайде, давай, старче. Или за тебе е унижение да бъдеш толкова прям?“

— Знаете ли какво ми предложиха те? — попита той.

Левър кимна.

— Шикалки. Обида за твоя талант. И освен това те връзват. Ограничават те.

А-ха, помисли си Ким, така по̀ бива. Ако работи за „Кос Тех“, това ще е кофти за „Им Вак“. Освен това те имаха нужда от него. Тези дъртаци имаха нужда от него, защото след определена възраст не беше възможно да се спре процеса на стареене. Не и както стояха нещата сега. Трябваше да го озаптят, преди молекулярният сигнал да го е задействал. После не ставаше. Разработката на „Им Вак“ не вършеше никаква работа на никого от тези хора. Сложната система за възстановяване на клетките започваше да се пропуква — отначало бавно, после все по-открито — докато накрая генетичните увреждания не можеха да се поправят. И идваше старческото оглупяване.

А какво ли бяха парите и властта срещу оглупяването и смъртта?

— Аз съм физик — рече той и погледна стареца в очите. — За какво съм ви? На вас ви трябва биохимик. Някой, който да работи в областта на изработването на дефектни протеини. На възстановяването на клетките. А не инженер.

Левър поклати глава.

— Ти си добър. Разправят, че си най-добрият. И си млад. Можеш да се изучиш. Да специализираш механизма на самовъзстановяване — той яростно се втренчи в Ким. Пурата му беше угаснала. — Ще ти платим колкото поискаш. Ще ти осигурим всичко необходимо.

Ким разтърка очи. Тютюневият дим ги беше подлютил. Искаше да им откаже и да приключат, но знаеше, че не може да откаже на тези хора така направо.

— Две седмици, ши Левър. Дайте ми две седмици и ще ви отговоря.

Левър присви очи — този младеж, почти хлапе, му се виждаше подозрителен.

— Две седмици?

— Да. В края на краищата вие ме молите да сменя посоката на живота си. А това е нещо, което трябва да обмисля. Да се замисля какво означава това. Какво ще загубя, какво ще спечеля. Сега веднага не мога да кажа. Точно затова имам нужда да го обмисля добре.

Ала вече го беше обмислил и отхвърлил. Знаеше какво иска: знаеше го още от първия миг, когато му се беше явило видението с паяжината. Смъртта — че какво беше смъртта пред това видение?

Левър се спогледа с останалите, след това кимна в знак на съгласие.

— Добре, ши Уард. Две седмици, щом искате.

* * *

Беше късно. Тълпата в балната зала се беше поразредила, но танците продължаваха. На балкона над залата оркестър от десет души свиреше бавен валс — лъковете им се издигаха и спускаха в проблясващите светлини. Ким беше застанал в дъното на залата до Майкъл Левър, наблюдаваше как двойките кръжат по паркета и осъзнаваше, че това също е илюзия, мечта за безвремие. Сякаш времето можеше да бъде върнато назад, да бъде накарано да потече обратно.

— Страшно ми харесват тези рокли — обади се той и погледна към високия младеж. — Като медузи са.

Левър избухна в смях, после се обърна към приятелите си и повтори забележката на Ким. След миг и те избухнаха в смях. Левър отново се обърна към Ким и избърса очи с опакото на ръката си.

— Браво на тебе, Ким. Страхотно! Като медузи! — и отново бухна в смях.

Ким го погледна изненадано. Какво толкова беше казал? Че това си беше вярно, нали? Роклите с многото пластове фусти се люшкаха също като медузите в океана, дори къдравите им краища играеха по същия начин.

— Казах само, че… — започна той, ала не успя да довърши изречението. В този миг светнаха големите лампи. Оркестърът продължи да свири още две-три секунди, после музиката нестройно секна изведнъж. Танцуващите спряха да се въртят и впериха погледи във вратата в дъното на залата. Внезапно повя хлад. Отвън се разнесоха викове.

— Какво, по дяволите… — промълви Левър и понечи да тръгне към вратата. После рязко спря. На балкона над дансинга се бяха появили войници. През вратата на залата нахлуваха още. Войници от силите за сигурност в сини комбинезони, с черни шлемове със спуснати стъкла.

Ким усети как устата му пресъхва. Нещо не беше наред.

Войниците се подредиха в редица на балкона и покрай стените и насочиха дула към танцуващите. Само неколцина навлязоха сред тях с вдигнати стъкла на шлемовете, като обхождаха лицата подред. Горе на балкона някакъв лейтенант започна да чете заповед за арестуването на петнайсет души.

Хората в залата се гневяха и не вярваха на очите си. Някакъв младеж блъсна един войник и бе съборен на пода с удар на приклад. Войниците отведоха със себе си около дузина младежи, сред тях и Левър и приятелите му.

Ким гледаше и забелязваше гнева по лицата на околните, докато войниците си отиваха. Никога не беше виждал толкова гняв, струпан на едно място. И различен, много по-различен от гнева в Глината. Този гняв тлееше като нажежени въглени, когато им дъхнеш. Беше дълбоко вкоренен, траен гняв.

Лицето на младежа до Ким беше изкривено, посиняло от ярост.

— Ще си плати! Ще си плати за това, копелето недно! — около него се скупчиха и други, крещяха, размахваха юмруци. Танците бяха забравени.

Ким остана там още миг, след това се обърна и бързо излезе от залата. Нещата се бяха променили. Внезапно, драматично правилата се бяха променили и тук той вече не беше в безопасност. Вървеше, като се оглеждаше и виждаше само гняв и възмущение. Излезе навън, заобиколи носилките и тръгна в мрака към транзита.

Когато се окопитеха, щяха да си спомнят. Старият Левър щеше да си спомни. И кой би могъл да каже какво би направил в гнева си? Беше време да избереш на коя страна да застанеш, а той беше човек на Ли Юан.

Забеляза войниците, които охраняваха входа на транзита, и се спусна да бяга — знаеше, че при тях ще е в безопасност. Но щом се приближи към бариерата, се обърна, погледна отново към къщата, спомни си роклите, които се люшкаха в такт с музиката, дантелите, които кръжаха във въздуха. И насядалите в кръг старци, които му предлагаха целия свят.