Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Интерлюдия: зимата на 2207 г.
Зъбите на дракона

„Без подготовка превъзходството не е истинско превъзходство, както и не може да има инициатива. След като осъзнае това, една войска, която е по-слаба, ала подготвена, може често да победи превъзхождащата я с изненадваща атака.“

Мао Цзе Дун, „За продължителната Война“, май 1938 г.

Зъбите на дракона

На Марс се смрачаваше. В Равнината на Елизиум беше минус седемдесет и шест градуса и температурите продължаваха да падат. Огромни бинтове от сенки се простираха на север, под склоновете на Хаос, и бавно и неумолимо пълзяха към големия купол на Град Кан Куа. Земята беше ниско над хоризонта — чисто бял кръг на черен фон. Вечерницата — така я наричаха тук. Чун Куо. Мястото, от което бяха дошли — преди векове.

Де Вор беше застанал до прозореца на кулата, загледан от големия купол на Кан Куа към северната пустиня и залязващото слънце. Вестоносецът бе дошъл преди час и бе донесъл новини от Земята. Значи беше свършило, групата му бе обкръжена, камъчетата му — свалени от дъската. Въпреки това беше доволен от развоя на играта. Рядко някой печелеше толкова много с цената на такава малка жертва.

Обърна се и огледа стаята. „Формата“ седеше на масата, опънатата над мускулите кожа лъщеше на мижавата червена светлина. Беше приведена напред, опряла длани от двете страни на дъската, сякаш обмисляше следващата игра. Беше толкова търпелива — изпълнена с нечовешка наблюдателност, с неизтощима способност да чака.

Приближи се и седна срещу създанието без лице. Това беше последното му творение — засега най-близкото до човека. Най-близко, ала и най-далечно, защото малцина можеха да се сравняват с него и във физическо, и в интелектуално отношение.

Взе един бял камък от купичката, наведе се и го постави в шан, юг, като прекъсна редицата черни камъни, която идваше от ъгъла.

— Ти си на ход — обади се и се облегна назад.

Всеки камък, който поставяше, активираше електрическа верига под дъската, която се регистрираше в ума на създанието. Въпреки това илюзията, че „формата“ наистина го е видяла как поставя камъка, беше силна. Раменете й се напрегнаха, когато се наведе по-близо, сякаш оглеждаше дъската, после кимна и вдигна глава като че ли да срещне погледа му.

Това пак беше само копие — съответствие — на жест, защото повърхността на главата й беше съвсем гладка — като буца глина или черупка, очакваща да й придадат форма.

Такова беше и като личност.

Извърна се с лека усмивка на устните. Само за няколко мига отвън беше станало много по-тъмно. Светлините на огромния купол, които преди едва се виждаха, сега грееха топло и изпълваха пустия, студен мрак.

— Пи ли за моята смърт, Ли Юан? — той тихо попита мрака. — Помисли ли си, че най-после всичко между нас е свършено?

Ала не беше свършено. Далеч не беше свършено.

Мислите му се върнаха към деня, когато бе изпратил „копието“ — две седмици след отряда убийци. То изобщо не знаеше; дори за миг не се бе усъмнило в това, че е истинският Де Вор. Наричаше себе си Де Вор и си въобразяваше, че винаги е било този човек и никой друг. В определен смисъл си и беше така. В края на краищата, нали го бяха изготвили въз основа на негов генетичен материал? Не бяха ли оформили съзнанието му неговите мисли и представи? Е, може би тогава в един много истински смисъл копието — това беше той. Несъвършено копие може би, но достатъчно добро, за да измами всички, с които застава лице в лице; дори и себе си, щом застанеше лице в лице с огледалото.

Гледаше как формата постави камъка си, като прикри собствената си редица и в същото време предпази връзките между своите групи. Усмихна се доволно. Точно този ход бе направил и самият той.

Прикриването… то беше важна част от играта. Вероятно също толкова важна, колкото и всяка финална схватка. Човек предварително трябваше добре да очертае територията си, като същевременно хитрува, за да провали бъдещите планове на противника: двете нужди — в прецизно равновесие.

Де Вор се наведе, взе камъче от купичката, задържа го за миг между пръстите си — усещаше хладната му полирана тежест и това му беше странно приятно. После го постави в пин, изток — започваше нова игра.

Изправи се, приближи се отново към прозореца и се загледа в мрака отвъд грейналото полукълбо.

Изобщо не се беше връщал от Марс. Онова, което преди десет години се бе приземило в Нанкин, беше копие — толкова реално, че можеше да се спори дали би могло да бъде наричано изкуствено. А той бе останал тук и бе усъвършенствал игрите си. Беше наблюдавал от този студен, далечен свят как онова нещо се справя на негово място.

Беше впечатляващо. Наистина беше надминало всичките му очаквания. Каквито и съмнения да таеше относно способностите му, те бързо се разсеяха. Според всички доклади то бе наследило и хитростта му наред с други негови черти. Но в края на краищата ресурсите му се бяха оказали недостатъчни. То беше просто един самотник, уязвим във всички отношения, в които е уязвим един самотник. Прикладът на Кар бе разцепил черепа му и бе сложил край на всичките му планове. Така ставаше със самотниците. Но ако преиначим думите на забравения поет Уитман, той щеше да съдържа в себе си мнозинство: щеше да е като зъбите на дракона, от които, извадени от устата на мъртвия дракон и засети, се раждаше нова реколта дракони и всеки от тях щеше да е по-изящен и по-свиреп от своя предшественик.

Пое си дълбоко дъх, обърна се и отново погледна към „формата“. Скоро щеше да дойде моментът. Щяха да вземат това неоформено създание и да го оформят — и тялото, и душата му. Да създадат същество, превъзхождащо онези, с които щеше да се срещне там, в Чун Куо. По-бърз и по-хитър звяр, неокован от жалост, любов или дълг. Нов модел, по-добър от стария.

Но този път — с лицето на друг.

Приближи се и постави длан на рамото на съществото. Плътта му беше топла, но с топлина от онзи вид, който се свързва със сетивата чак след миг-два: отначало му се струваше студена, почти мъртва. Е, така си и беше и все пак, когато го довършеха, то щеше да се смята за живо; би предизвикало дори самия Господ, ако Той каже:

— Аз те създадох.

Но чие ли лице да му сложи този път? Коя ли личност да обзаведе празната стая на съзнанието му? Наведе се към съществото да постави нов камък и разпростря линията си от пин към цу, север. Танг? Генерал? Или нещо по-незабележимо — нещо много по-неочаквано?

Де Вор се усмихна, изправи се, стисна фамилиарно рамото на съществото и се отдръпна. Щеше да е интересно да се види какво ще направят от него, защото то беше по-различно от предишното. Беше онова, за което бе мечтало собственото му несъвършено копие. Наследник. Първият от една нова порода. Едно създание много по-чисто.

Драконов зъб. Семето на унищожението, долетяло през вакуума на космоса. Първият камък в една нова и много по-ужасна игра. Разсмя се и усети как съществото се размърда в полумрака зад него — реагираше на шума. Да, първият… но не и последният.