Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (6)

V. Още една истинска магия — огънят…

Закуската свършва. Колко хубав се очертава този ден… Сега няма да ми задават заядлив въпрос, няма да има констатация за грешен отговор. След хапването, заедно с другите бобени зърна ще отида да усвоявам военни премъдрости. Аз съм малко техничар по настройка и нещата, които разказват, са ми интересни. После ще последва хубавата заповед: „Бойци, по цигара!“. Което означава поне половин час протягане под лъчите на топлото есенно слънце. Димът от цигарата, белезникав и ефирен, ще се възнася към синьото небе. Ще си мечтая, че казармата е свършила, аз съм студент и първата ми работа е да отида в аероклуба, за да се запише отново за парашутист. Не, първата ми работа ще бъде да се обзаведа с приятелка, с която… Всъщност, ще имам две първи работи. А когато…

— Какво ще ни каже тази сутрин Маратонецът? Да чуем, лъвове… — Този изверг, Кузманов… Свари ме неподготвен. Странно, симпатичен ми е. Не го мразя, наистина не го мразя. Вчерашното чудо още ми действа.

Ставам от стола и се почесвам. Все пак, трябват няколко секунди, за да ми роди главата нещо.

— Маратонецът ще спомене за две безспорни добродетели, които всеки човек трябва да носи. Па бил той даже войник. Първата: Ал Капоне, бъди мъж! На думата си мъжка дръж! И втората: На този свят все пак трябва да вирее и едно особено цвете — любовта към ближния… Е, ако не любов, то поне поносимост…

Изразих се засукано. Няма да ме разберат. Но този път няма подхихиквания. Странно, разбраха ме…

— Правилни постановки — съгласява се за пръв път Кузманов. — Значи днес Маратонецът няма да отиде при чиниите. Но къде да отиде все пак? Предлагам да го поощрим за първия му верен отговор. Даже да му дадем възможност да излезе извън оградата на любимата институция. Някой против, приема се! Днес Маратонецът отива в авторотата и търси сержант Диев. Сержантът ще го натовари на едно раздрънкано бу и с него ще отидат където трябва, за да свършат каквото трябва. Въпроси? Знам, че няма! Стани!

Младият изверг Кузманов не се изрази особено ясно, но това няма значение. Вероятно трябва да се откара нещо. Или да се докара нещо. Аз ще бъда хамалина. Но ще изляза от другата страна на оградата. Бива! Дали слънцето няма да започне да изгрява отново от изток?

Диев е като рис. Късо подстриган, вече прошарен, с малки, подвижни очи. Подава ми забързано ръка:

— Айде, окъсняхме. Качвай се на Сталин.

Напъхвам се в кабината на античен камион, марка „ЗИС“. Следва неколкократно, болезнено изръмжаване откъм търбуха на машината. Диев изломотва:

— Хайде бе Сталин, хайде бе братче, запали и този път…

Доколкото си спомням от историята, автентичният Сталин не е обичал да му се качват. Още по-малко е обичал да го агитират да прави нещо, което не му се прави. Но този, железният Сталин, взима присърце молбата на сержанта, изхвърля гъст облак вонлив пушек и затрещява със страховит, метален глас. Потегляме.

— Защо му викаш Сталин на тоя трошляк? — питам, надвиквайки се с шумотевицата на двигателя. Питам, макар че знам отговора. Диев поема дълбока глътка тютюнев дим и авторитетно обяснява:

— ЗИС означава завод на името на Сталин. Ако се обръщам към него с „Ей, зис“, ще звучи като съскане и заяждане. А така, като му кажеш „Сталин, братко!“, звучи по-човешки. Знаеш ли какво е казал Сталин на шофьорите? Казал: „Здравей непоправима сган!“ Ние сме точно това — непоправима сган. Даже Сталин се е отказал да излезе на глава с нас. Ние, шофьорите, сме голяма работа. Ние…

Знам цялата митология на военните за Сталин. Че бил строг, но справедлив. Че е издавал заповеди да се изтрепват хора, но това било поради необходимост. По негово време в армията имало много врагове. Не само в армията, но особено в армията. Враговете били навсякъде, като мухите. Затова, човекът бил принуден да издава такива заповеди. Изтребването на мухите е полезна профилактика. Иначе като човек не бил лош човек. Както казахме, бил строг, но справедлив…

За военните, Сталин е симпатяга. Ако не бяха атеисти по устав, биха го провъзгласили и за светец. Представяте ли си: „Свети Сталин“? Как звучи само…

Имам по-различно виждане за светостта точно на този човек, но не виждам смисъл да влизам в спор — бих го загубил. В митовете нещата са подредени ясно и разбираемо, като камъните в зид на ограда. Освен това, митовете притежават още едно безспорно достойнство: Те дават фактите убедително обвързани един с друг. Каквото е трябвало да бъде казано, в мита е подредено. По начин, внушаващ доверие. И сладко, като в приказка. Например за другаря Сталин се знае, че…

Диев продължава да бърбори в лявото ми ухо. След малко излизаме от шосето и навлизаме в коловозите на полски път по склона на планината. Гората край нас се е преоблякла в умопомрачителна шарена премяна. Не мога да откъсна очи от нея. Коловозът лъкатуши и разкрива пред очите нещо толкова красиво, че го възприемам направо със сърцето. Камионът ръмжи и пуши, но нито ръмженето, нито пушека са в състояние да помрачат доброто ми настроение.

По едно време Диев отбива машината встрани и изкрещява в ухото ми:

— Слез да ти кажа нещо.

Слизам. Той също излиза от кабината, хваща ме за ръка и ме отвежда няколко метра встрани. На разстояние, при което Сталин ни позволява да се чуем.

— Значи, избираш си хубава, шарена сянка и му правиш як спанак. Когато чуеш Сталин, идваш и отиваме където трябва! Ясно?!

Кимвам с глава. Ясно е. Или ще хване пътя да направи курс на черно, или ще отиде да достави радост и утеха на някоя самотна женска душа. Няма значение. Идеята да поспя под шарена сянка, на чист планински въздух, е чудо.

— Кога да те чакам? Горе-долу…

— Горе-долу два-три часа. Айде, чао. — Сталин изръмжава заканително и продължава пътя си по склона.

Срещу мен има просека с ясно очертана пътека. Да видим, ако влезем в тази горичка, дали няма да намерим гъби? Би трябвало да има сърнели…

Тръгвам по пътеката. Постепенно усещам, колко ми е липсвало точно това — успокояващата есенна пъстрота; прикритата, извираща отвсякъде песен на птици; едва доловимият полъх на вятър, който тихо се провира между дърветата. Незаменимото спокойствие, което гората дава.

Има мъже, родени за казарма. Те се чувстват добре именно в нея. Има и други, към които принадлежа и аз. Хората от моята порода просто не я понасят. Би било умно този, който обича казармата, да си остава в нея до живот. Като спартанците някога. За тях тя е като роден дом. А на такива като мен просто трябва да бъде забранено да преминават през военен портал. За по-сигурно — под страх от смъртно наказание! Но явно, човечеството не е наясно със себе си. Често оставя казармолюбци от външната страна на портала, а напъхва вътре такива сбъркани алтруисти като мен. Да, човечеството не е наясно със себе си, това и жабите вече са го разбрали…

Вървя по пътеката и се оглеждам. Ето една сърнела. Вероятно има и други наоколо. Ако знаех, щях да взема голям найлонов плик. Събличам се гол до кръста и връзвам ръкавите на ризата. Правя нещо като кошница, а после обличам куртката на голо. Вървя, тананикам си под нос, бера гъби и съм доволен, та доволен. Нямало било щастие… Щастието било фикция… Ами! Това, в момента си е живо щастие. Даже вече знам една рецепта: Накисваш се в някакви неприятности, после хващаш пътя към гората и си неподправено щастлив…

Ризата вече доста тежи. Преставам да бера гъби, но продължавам да следвам лениво следата върху тревата. След малко стигам до много стръмен склон. Пътеката криволичи по него на зиг-заг, а на някои места има даже изкопани стъпала. Да видим какво има още по-нагоре? Високо е, но няма да стигна чак до небесните селения. Само малко ще се поизпотя.

… Не достигам до небесните селения, а до някакъв манастир. Приближавам го и усещам нещо като възторг на дивака Петкан.

На края на склона, като върху корпус на гигантски презокеански кораб, се извисява църква. Застанала е над долина, по която се е разстлал градът — сивкав, и непривлекателен. Сградата е боядисана в мек, охрен цвят. И е такава една, старомодна, красива и съразмерна. Зад нея има по-малка постройка, също църква, поне с няколко века по-стара. А дворчето около малката църква гори — пълно е с есенни цветя във всички нюанси на оранжевото и червеното.

Гледката е заредена едновременно с безмерна прелест и с някакво тъжно очарование. От смесването на прелестта с очарованието се получава усещане за мъдро спокойствие. Животът тук тече по друг, особен начин. Животът — нещо временно, но красиво… Поне понякога.

Сядам на една груба пейка. През ума ми минава неопределена мисъл. Нещо от рода: Ако не ме изгаряше кръвта, вероятно бих станал монах. Може и това да се случи, казват че с годините кръвта постепенно изстивала. Значи трябва да изчакам годините. Може би, на по-солидна възраст, ще придобия възможността да се сближа по-плътна с истински красивото в живота? С истински стойностното. Може би?…

Но това може да стане евентуално, някога. Сега съм млад, обезверен глупчо, който трудно намира правилните решения и пътищата, водещи, ако не към съвършенството, то поне към имитацията му — безконфликтната връзка със самия себе си.

Чувам, или по-скоро усещам с вътрешния си радар, някакви тихи стъпки. Обръщам се. Към мен се приближава дребничка монахиня. Възрастна е, някъде около шейсетте, а може би и малко отгоре. Погледът й е приучено смирен, такъв какъвто трябва да бъде погледът на една истинска Божия невеста.

Божии невести. Така май наричат жените, посветили се на служене на небесния повелител? Те нямат право да се омъжат за грешен, земен мъж, защото са обречени на онзи, съвършения, небесния многоженец.

Смущаващо противоречие. Християнството отрича многоженството, а Божият син се е обзавел и продължава да се дообзавежда непрекъснато с толкова много жени, колкото не е имало в нито един харем. Май и на небето е като на земята: На шефовете всичко е позволено… В тази връзка…

В тази връзка, такива богохулници като мен просто не трябва да бъдат допускани до каквото и да е, свързано с Бога. Защото почват да правят ревизия на Този, Който стои над всичко и над всички.

Прости ми, Господи! Грешен съм! А освен другото съм и недообучен военен. Получило се е едно съчетание… Не ставам нито за униформен, нито за калугер.

Смирената жена се приближава до мен и приветливо ме поздравява:

— Добър ден, войниче!

— Добър ден, сестро!

— Искаш ли да отворя църквата? Да я разгледаш.

Хубаво е, че хората не могат да четат мислите на ближния си. Ако притежаваха това качество, нито биха успели да съградят някаква цивилизация, нито да я удържат, ако вече е построена. И монахинята явно не притежава тази способност. Иначе едва ли би ми предложила да ме допусне в храма на Този, Когото аз критикувам, опирайки се на жалката си, човешка логика.

— Разбира се сестро, за мен би било радост.

Оставям ризата с гъбите до пейката и тръгваме бавно към църквата. Дребната жена пред мен ми е симпатична. Съумяла е да избере една друга посока в живота, за която аз съм непригоден. Съумяла е да затисне женски порив и женска тръпка в името на нещо, което звучи доста по-възвишено.

Вади от джоба на черната си дреха голям ключ и отваря вратата на храма. Малко ми е непривично, но се прекръствам. Правя го, защото тя очаква точно това от мен. Искам да й доставя тази малка радост.

— Желаеш ли да си купиш свещи?

— Желая, сестро, но нямам пукнато петаче.

Жената ми подава една свещ.

— Потърси мислено общение с нашият Бог, помоли го за нещо, което мъчи душата ти. Той ще ти дарува успокоение — съветва ме милата жена. Добър съвет. Спокойствието е нещо, което наистина ми липсва. А може би така и трябва да бъде? Може би моето объркване е предопределено от Този, Съвършения, който се извисява от църковния храм и над него?…

… Може би човек трябва да приема объркването и несъвършенството на желанията си като предпоставено от необходимия Бог? Необходимият Бог? Това май беше елемент от логична конструкция на Рене Декарт? Или поне постановка от западноевропейската философия? Книжните знания вече започват да изветряват от главата ми? Колко бързо оглупява човек… Ако попадне при подходящите условия… За целта казармата е точното място.

Подът на църквата е застлан с домашно тъкани пътеки, нашенски, а не западноевропейски. Селски, придаващи уют на храма. Бавно тръгвам към иконите. В обрисовката им преобладава малко странен, зеленикав цвят. Ала това зелено се връзва добре с класическите кафяво и златисто. Иконописецът определено е имал усет за съчетаването на цветовете. Изображенията на светците са раздвижени, но очите им са сковани. Гледат в теб с фанатичен поглед. Вероятно не е лесно да си светец?! Защото влизаш в екипа на Този, Който не може да греши. Не е лесно да имаш такъв стопроцентов, принципен началник…

Внезапно, краката ми ме заковават пред икона-картина на млада жена в цял ръст. Разчитам надписа: Света Екатерина. Виж, това е нещо по-различно… Доста по-различно…

Първо — погледът. Очи на млада жена. Красиви, изразителни. Неканонични. Опитват се да те гледат строго, но им липсва вътрешната увереност. Какво си е позволил тоя иконописец?… Тези очи разкриват раздвижена мисъл, а в същото време са пълни с някаква светла меланхолия. Пълни са с… мечти. Никога досега не съм виждал в изражението на икона мечти.

Тия очи привличат погледа като магнит. Тия очи говорят… А освен това… грубата дреха не съумява да прикрие извивките на едно чувствено тяло. Иконописецо, имам съмнение, че си бил влюбен, когато си правил тази икона… И затова си налял в нея прекалено много земна жизненост. Иконата трябва да внушава възвишени мисли, а не да събужда първична чувственост. Така си я объркал приятелю, че и аз започвам да се влюбвам в тази младост… Да, знам че съм войник и колкото и бром да ми наливат в чая, все ще ми е малко, но тук проблемът не е нито в брома, нито в младостта ми. Такава жена не може да бъде обожествявана. Защото предизвиква тръпката на земна обич. Обожествяването е свързано с небето, а обичта — със земното ни битие.

Онази испанска откачалка, Салвадор Дали… За момент, мислено си представям тези очи и това тяло, изрисувани точно от него. Картината би била не просто хубава. Би била великолепна. Разтърсващо сияйна. Салвадор, Салвадор, защо не си попаднал точно в този манастир? За да попиеш излъчването, заложено в тази икона? Даже с водни боички, твой акварел със Света Екатерина би влизал в много очи и души…

Добре де, знам че човек никога не успява да направи всичко, каквото би могъл да направи. Понякога за лошо, понякога — за добро…

Как да се обърна към теб? Света Екатерина? Е да, вероятно така трябва?! Не мога да ти кажа просто Катя или Кет. Макар че, ми се иска… Чу ли какво казах на художника за теб? Ами, истина е…

Ако не беше върху дървената поставка, а пред нея, вероятно бих ти предложил да се поразходим из горичката. Не може?! — Знам, че не може. Но знам и нещо друго, което и ти би трябвало да знаеш. Че най-привлекателни са забранените неща — първо. И че всевиждащият Бог прощава всичко, стига да му се помолиш достатъчно искрено и всеотдайно — второ. Затова ти казвам, че ако беше пред мен от плът и кръв, бих ти предложил разходка из гората. А после заедно бихме се помолили на Бога. Искрено и всеотдайно. Той би ни простил.

Не те познавам достатъчно?! Вярно е. Това, което знам за теб е възмалко. Че си била заможна, но си дала богатство и живот в името на правата вяра. Даже знам, че има манастир на твоето име, някъде по кръстоносните пътища. Един такъв, особен манастир. Крепост. Зад външната крепостна стена има и вътрешни стени. А между стените на отделните пояси няма врати. Разбирам и идеята на тази защита: Бориш се до последно, защото знаеш, че няма да бъдеш допуснат до стената зад гърба си, за да не влезе заедно с теб и врагът. Или бацилът на съмнението. Казано с други думи, ако не удържиш позицията зад твоята стена, ставаш враг за тия, които пазят следващата. Този град-манастир е устроен на принципа на една съвършена, многостепенна имунна система. Такава, каквато в естествената природа все още няма.

Може ли човек да бъде по-съобразителен и от Бог?

И твоята душа ли е с концентрични крепостни стени. Ако поддадеш за момент, същността ти все пак остава защитена от една следваща бариера. Защо се усмихваш? А, не се усмихваш… Извинявай!

Всъщност, разбирам те. Понякога смъртта е единствената, последна бариера пред греха. Не успяваш да се опазиш, поддаваш и започваш да трупаш грехове. Умираш и преставаш да трупаш грехове. Жестоко, но сигурно!

Тоя път видях, усмихна се, но тъжно. Виж, ясно ми е: Не мога да те тласна към една обикновена изневяра към небесния Повелител по простата причина, че вече си в отвъдния свят, а аз още не съм. Иначе, Бога ми, бих опитал…

Ако по някакъв начин съм те засегнал с тия мои желания — извинявай! Казвам го искрено! И нека приемем, че небогоугодните мисли са се въртели из главата ми поради недостатъчното количество бром в чая, с който сутрин ме наливат.

Довиждане! Обичам те! Като мирянин своята светица, естествено — какво друго ми остава?… Даже ще се прекръстя пред теб.

Паля свещта и дълго наблюдавам пламъка. Ето още една истинска магия — огънят.

Обръщам се и тръгвам към вратата на църквата. В този момент очите ми се засичат с очите на монахинята. Наблюдавала ме е. Усмихва се тъжно и тръгва пред мен. Спира до дървото пред храма. Разглежда разпрострения в далечината град. Не й ли е омръзнал вече този пейзаж? И този манастир?

— Може ли да те попитам нещо, сестро?

Тя ме поглежда с някаква светлина в очите.

— Кажи, войниче? — Имам усещането, че вече знае въпроса, който ще й задам.

— И другите войници, които идват тук, и те ли се застояват пред Света Екатерина?

— Всички млади мъже, които влизат в храма, се застояват пред нея.

— Защо ли?

— Не знам. Мъжете са нещо неясно за мен — отговаря дипломатично божията служителка.

Едва ли не знае… Мъжете са нещо разбираемо по същността си. Но аз се опитвам да я въвлека в разговор, който явно я притеснява. И нарушава вярата й в правилата на идеята, на която служи. Иска ми се да й кажа, и то съвсем добронамерено: „Сестро! Не се притеснявай от пламъка в очите на мъжете. Те са сътворени такива от Всевишния. А и, в края на краищата грехът, покаянието и прошката вървят в редица, един след друг. Така Бог е подредил нещата.“

Иска ми се да й го кажа, но не го правя. Защото някои неща имат една тежест, когато са помислени, а друга — когато са изказани на глас. Затова й подарявам гъбите и бавно тръгвам обратно по просеката.