Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (11)

… Под краката ни са три хиляди метра. Сани е спокоен, дъвче някаква тревичка и си мисли нещо встрани от темата скачане с парашут. Но очите на госпожицата са ококорени. Толкова, колкото могат да бъдат ококорени едни очи. Пилотът се обръща през рамо и съобщава:

— Петстотин метра до точката на отделяне.

Тези петстотин метра са около десетина секунди като ход на самолета. Малко време. Вече трябва да се изместя към страничния люк. Струята е студена и пак ще ме захапе за носа, но това е част от прелестта на занаята. Небето под нас е залято от облаци, земята се мярва отвреме-навреме, затова разчитаме на GPS-а, малка полезна кутийка, поставена на средата на щурвала. Тя подсказва на пилота къде сме и кога да ни предупреди. Петстотин метра преди точката означава, че аз трябва да изляза на стъпенката и бързичко да се отделя, за да направя място на Сани с пакетираната госпожица.

Небето под нас… Неточен израз. Има небе под нас, има небе и над нас. Просто ние сме в небето.

Не знам защо през цялото време, подсъзнателно иронизирам момичето. Може ли да не те е страх при първото надвесване над голямото празно?

Оттласквам се от стъпенката. Пропадам и гледам какво става над мен. Любопитството е голяма работа. Не съм скачал от няколко години, но инстинктите за закрепване във въздуха сработват веднага. И ми позволяват да се държа като леля на село: тя стои надвесена до пъпа от прозореца и внимава да не пропусне нещо от сватбено шествие, което се изнизва по улицата.

Това, което ми предстои да видя е по-любопитно и от селска сватба.

Самолетът бързо се отдалечава от мен — напред и нагоре. Но все още е в обсега на видимостта. Ето, двата чифта крака се показват на стъпенката. Правят лек мах напред, прегъване назад и втори, силен мах отново напред.

Изсипаха се. Сами разперва ръце, закрепва се на струята и рязко издърпва ръчката на стабилизиращия купол. Благодарение на този купол те започват да падат със скорост по-малка от моята. Последното нещо, което различавам: Сами потупва госпожицата и тя също разперва ръце. Ръцете на Сами галят струята, ръцете на госпожицата неистово се протягат да се захванат… за нищото.

Постепенно изостават над мен.

Навлизам в пласта облаци и го преминавам за няколко секунди. Земята вече се вижда.

Обръщам се върху струята и търся с поглед Габриела. Тя е на два-три километра долу и встрани от мен и се вижда съвсем добре. Висотомерът на ръката ми показва малко над две хиляди метра. Имам още трийсетина секунди, преди да дръпна ръчката. Тридесет секунди са само половин оборот на голямата стрелка на прибора. Но за това време могат да се видят толкова любопитни подробности. Все още съм в кожата на добрата селска жена, която не иска да пропусне шареното на живота…

Долината на Огоста е нещо, което не се среща често под небето. Видяна отгоре, по това време на годината, тя е фрагмент от импресионистична картина, но създадена от най-великия творец, когото мнозина почитат, но никой не е виждал. Има ли значение, че не го виждаме? След като можем да се насладим на сътвореното от него… От двете страни на долината се редуват малки, рехави горички и грапави, обраснали с билки и тръни поляни. Да се разхождаш през циганското лято сред този рай, си е чиста радост. И това ще стане, но надвечер. Сега не мога да видя пъстротата на отделните дървета, но виждам добре безкрайното разнообразие от неправдоподобната красота на горичките.

Постепенно Габриела се отдалечава от мен. Това е оптическа измама. Докато съм по-нависоко, тя изглежда само малко встрани под мен. Със загубата на височина, тя тихомълком се подмества.

Няма нужда да поглеждам висотомера. Знам, че вече съм на около хиляда метра над земята. Правя мързеливо развъртане на 360 градуса и без да бързам, издърпвам ръчката. Докато купола се тресе при напълването усещам, че съм премръзнал здравата. Пластът въздух при земята е топъл, ала в самолета температурата бе под нулата. Намръзнах, но без това не може. Ето, куполът се напълва нормално. Сега трябва да разблокирам управлението. Предстои ми триминутна разходка в есенното небе над една, обичана от Бога долина.

Толкова често пъти споменавам Бога. Бихте ли повярвали, че всъщност съм обикновен атеист?…