Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (22)

XX. Шайката на хунвейбините

Обзавеждам се с новобранец. Току-що е завършил школата. Вижда се, че е отделял повече време на кръчмата, отколкото на учене на скучни инструкции. Има доста приблизителна представа от това, което трябва да върши. Свещената постановка, че парашутът е последната граница преди истинската и естествена смърт, просто не е успяла да влезе в гънките на мозъка му. Всяко зло за две добри. Така ставам още по-ценен на сержанта. Човекът ме моли да внимавам с новия и да му вися над главата. Мисли малко и доуточнява: „Абе, по-добре го използвай само за помощник, каквото работи, очите ти да са в ръцете му!“ О’кей, както казват братята американци. Ще му вися над главата. Ще му гледам в ръцете. Ако се наложи — ще му въздействам и физически. Елегантно, разбира се, в границите на войнската традиция…

Това, че вися над главата на Таси въобще не го притеснява. Става ясно, че баща му е отговорна фигура, нотабил от близкия град. Момчето е очевидно дебелооко, не се засяга лесно. Бързо навързва приятелства и се старае да прави деня си възможно най-приятен. Всеки има право да си организира живота както намери за добре. Таси — също.

 

Петък следобед е. Налага ми се да занеса някакви документи в щаба. Оказва се, че всички шефове са се изнесли. Само заместник началник щаба е в стаята си и говори нещо по телефона. Когато влизам в стаята, той ми махва с ръка — изчакай отвън. Излизам без да притворя добре вратата — като свърши със слушалката, да се сети, че някой го чака. Неволно давам ухо на разговора. Станала е някаква катастрофа. Камион е блъснал автобус. В автобуса е имало военни от авиационното училище. Има доста ранени. Двама са починали. Един капитан и един лейтенант. Утре са погребенията в родните им села. Майорът старателно си записва имената на селата и ги повтаря на невидимия събеседник, за сверка. Когато чувам името на селото на лейтенанта, усещам, че по гърба ми полазват мравки със студени крачета. Вече следя внимателно разговора, но той бързо приключва. Майорът ме извиква да вляза.

Оставям му документа и с пресъхнали устни го питам за името на загиналия лейтенант. Той поглежда листчето пред себе си и ми го казва.

Лавина от камъни се изтърсва върху главата ми. Присядам на стола и гледам с тъп, безизразен поглед пелената от безнадежден есенен дъжд зад отдавна немитите стъкла на прозореца.

Генерале, защо?! Защо точно ти?! Малко ли глупаци има в тая армия? Защо добрият Бог избра точно теб? Добър ли е добрият Бог, щом може толкова безогледно да изскубне от живота човек, така необходим на свестните хора? Тук, долу на земята…

Майорът ми говори нещо. Май ми се сърди, че съм седнал в канцеларията му, без да поискам разрешение… Ставам. Излизам и се тръсвам на стола пред стаята. Погребението ще бъде утре…

… Погребението ще бъде утре. Може и от нашето поделение ще отидат представители.? Да изкажат баналните си съболезнования на ошашавените от неочаквано сполетялата ги мъка родители на Генерала.

Почуквам и влизам отново в стаята. Майорът пише нещо. Спокоен, невъзмутим. От какво да се тормози, човекът? Всички сме временни гости на белия свят. Всички ще си отидем — кой по-рано, кой по-късно…

Поемам дълбоко въздух и с възможно най-спокойния тон питам, ще има ли утре делегация от нашето поделение на погребението на лейтенанта. В този момент погледите ни се засичат. По това, как ме гледа разбирам, че здравата съм му досадил. Разбирам какъв ще бъде и отговорът му.

Няма заповед да се изпрати делегация от поделението. Който трябва, ще присъства където трябва. Въпреки откровено неприязнения му поглед, продължавам да питам. „Може ли да ми бъде разрешено, да отида на погребението на лейтенанта?“ „Не, не може!“ Опитвам се да обясня, че бяхме приятели… Търпението на майора се изчерпва. Редник не може да бъде приятел с офицер. Дори с лейтенант. Така че, „Кръгом!“

Излизам замаян в коридора и виждам войника, който отговаря за чистенето на стаите. Нереализиран оперен талант. В собствените си уши вероятно звучи като нежен тенор. В чуждия слух връхлита с врясък на козел. Но музикалните му амбиции нямат значение. Трябва ми за друго. Хващам го за ръкава и го помъквам към другия край на коридора. Разпитвам го. Отговорът му е неутешителен. Никакъв друг офицер няма да се мерне в поделението до понеделник. Няма кой да ми разреши да отида.

Тръгвам бързо към залата. Мисля в движение. Щом няма кой да ми разреши, ще си разреша сам. Я ме потърсят точно днес и утре, я не… Лошото е, че нямам пари за билет. Знам, че и приятелите, от които мога да поискам, точно сега също нямат.

Краката ме повеждат. Минавам през един от „секретните проходи“ на оградата и бързо слизам до селото. Не съм ходил до къщата на Таня, но знам къде се намира. Трябва да е тази, с паното. На него са нарисувани някакви птички. Клечат върху трънливи клончета и нещо си клюкарят. Бащата на Таня преподава и рисуване. А това трябва да е той. Мъж около петдесетте, с козя брадичка. Стои под стряхата на къщата и пуши.

— Добър ден, прощавайте, Таня в къщи ли е?

Оглежда ме състрадателно. Е да, мокър съм и от мен тече вода, ама то е защото вали дъжд. Ако случайно не е забелязал…

— Таня, търсят те.

Тя се показва на прозореца, вижда ме и излиза бързо с чадър. Хваща ме под ръка и ме дърпа към къщата.

— Какво е станало?

Кой знае защо, дъждът не ме притеснява. Но мудно съобразявам, че не мога да държа Таня на двора. Влизам с нея в стаята. От мен се излива обилно вода, но тя не обръща внимание на тази дреболия.

— Седни.

— Ако седна, стаята ще се превърне на басейн. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем?

— Колко ти трябват?

— Десетарка.

— Толкова имам. Ще ти дам. Не ми отговори — какво е станало?

С възможно най-малко думи й описвам всичко: Подслушаният разговор, приятелят, който в този момент сигурно се е наредил на опашката на праведниците и чака да бъде приет от небесния Повелител. Старая се да говоря почти шегаджийски, но усещам, че ще се разрева. Лошото е, че й казвам и за разговора с майора.

— Писна ми от военни романтици — изпухтява Таня. — Ако съм разбрала правилно, каниш се да бягаш?

— Да, липсва втори вариант. Ако имаше някой от другите началници, може би щяха да ме пуснат, ама тоя…

— А, ако те хванат? — задава резонния въпрос тя.

— Там едва ли ще направя впечатление. Ще бъде пълно с военни. А тук, точно в събота има голям шанс да не усетят отсъствието ми.

— А ако все пак те хванат? — неумолимо следва логиката си Таня.

— Нямам ясен отговор. Може да ги сгази милосърдието? Все пак не съм избягал ей така, а съм отишъл на погребението на техен колега. Военните почитат смъртта. Особено на колегите си…

— Иронията ти е неуместна — повдига рамене Таня. — Ако те изловят, ще си имаш неприятности…

— Така е. Но се надявам да мина само с десетарка в ареста…

— Ти се надяваш… Ама на мен ми изглежда доста вероятно да те пришият към делото на ония, шестимата хунвейбини…

Права е. Може и това да стане.

— Просто не мога да постъпя по друг начин. Не знам дали го разбираш?…

— Разбирам го — въздъхва Таня. — Писна ми от военни романтици. Ето ти десетарката. Дано ти се размине. И да не тръгнеш да ме целуваш от благодарност…

— Няма — обещавам аз. — Както съм се вкиснал, само съм за целуване…

Докато тичам към гарата да проверя за удобен влак си мисля, че все пак трябваше да целуна Таня… Влакът тръгва късно вечерта. Идеално. Ще мина през проверката, а после тихо ще се изнижа. Като пристигна в селото на Генерала, вероятно ще трябва да потреперя на гарата до сутринта, но…

Прибирам се в залата. Тъкмо започвам да вадя дрехи, за да се преоблека, зазвънява телефонът. Обажда се оберфелът, „майката на ротата“. За какво ли съм му притрябвал?

Нарежда ми да отида веднага в спалното помещение. Обяснявам му, че се преобличам. Ако изляза на дъжда, ще се измокря пак. Отговорът му е неочаквано груб:

— Търся те от един час. За две минути да си се преоблякъл! Намятай се с брезента и идвай веднага! — Тръсва слушалката.

Докато газя калта към помещението, нещо ме присвива. Това викане по ни едно време не е на добро…

Влизам, козирувам небрежно. „Майката“ стои до прозореца и гледа навън. Без да се обърне, подхвърля през рамо:

— Застъпваш наряд. Грабвай оръжието и бягай до караулното!

— Какъв наряд?! За това се уведомява ден по-рано. Не съм спал…

— Да си спал! Ама трябва да знаеш, че и други хора не спят. Зам началник щаба ми се обади и нареди да освободя планирания и да го подменя с теб. Това е… — неочаквано меко завършва оберфелът.

Отворена книга съм. След толкова настойчив пазарлък, майорът е предвидил реакцията ми. Ама съм един конспиратор и аз… Тръсвам се на някакво легло и залепвам за него.

— Разбрах, че едно от момчетата, дето са се утрепали, ти бил приятел… — дочувам гласа на „майката“. В този глас има съчувствие. Липсва показната строгост от преди малко.

— Да, беше ми приятел… Слушай, просто не ставам за наряд. Размазан съм. Не може ли?…

— Не, не може! Няма да те оставя да направиш магарията, която си намислил! Ще се обадя на караулния и щом мине развода, ще легнеш да поспиш. Довечера ще дадеш само една смяна от десет до полунощ, а като се прибереш, ще те боли корем и ще те освободят. Но ще дойдеш да лежиш тук, в спалното. Разбирам те, съчувствам ти, но номерът вече не може да мине. Трябва да ти е ясно. Хайде, тръгвай…

Тръгвам. Газя клисавата есенна кал и ми иде да вия. Като вълк… Или като пребито селско куче… Или като…

Всичко тръгва по сценария на оберфела. Лежа в осмърдяната на партенки стая и не мога да си намеря място, въртя се като кебапче на скара. Пред очите ми е Генералът — як, стегнат, с упорито изражение. Кадърът се сменя с друг — Генералът усмихнат — хитровато, по селски. Все още не мога да повярвам, че не е между живите. Нима такива хора умират? И то така нелепо?

Да умират. И то — нелепо! Защото са родени със здрав корен и случаен порив на вятъра не може да ги прекърши. Виж, срещу глупав случай никой не е застрахован.

Въпреки, че не успявам да затворя очи, в десет съм кукуряк. Студеният есенен дъжд не е спирал, ала това не ме дразни. Но не ми е добре, студено ми е на душата. Как беше тургеневският тертип? „Мрачно в душата, мрачно и в природата.“ Предсказуемо. Калъп.

Тръгваме да извършим смените. Движим се на разстояние един след друг. Така, ако се появи врагът и започне да стреля по нас, няма да може да ни избие всичките. Тия военни, всичко са предвидили. Войникът пред мен залита, толкова му се спи. А аз съм олицетворение на бодростта…

Сменям подгизналата сянка в униформа и най-после оставам сам. Вече почти не вали. Ръми, шушне, леко и безкрайно. Тъмницата, дъждът и самотията създават усещането, че съм изтърсен на края на света.

До стоянката има ябълкова градина. Нагазвам в гъстата трева и опипом приближавам едно дърво. Подпирам ръце на ствола му. В следващия момент ръцете ми хващат стеблото и се опитват да го изскубнат. Не мога да ги контролирам, тия ръце… Правят каквото си искат. Свиват се и блъскат главата ми в ствола на дървото. Блъскат силно, но не ме боли. Явно, в такива случаи е полезно да имаш дървена глава.

Чувам и някакъв хрип, размесен с вой. Някой хрипти и вие.

Този някой май съм аз…

Когато се прибирам след полунощ, караулният ме пита, дали не ме боли корем? Отговарям, че не ме боли корем. А главата не ме ли боли — нещо съм охлузен? Не, и главата не ме боли. Той пак ме пита, все пак не ме ли боли корем? Не, не ме боли корем. Въобще нямам идея да демонстрирам воля, съзнание, дълг или друга воинска добродетел. Просто, мисълта да се тръсна в леглото и да продължа да се въртя не ми харесва. Изкарвам си оставащите смени. На стоянката ходя, ходя, ходя… Точно според изискванията на устава. Така, както никой нормален човек не би ходил в това отвратително, размазано време. Ходя, не спирам. Дадоха ми почти пълна кутия и припалвам цигара от фас.

Когато се прибирам в късния следобед, съм така изморен, че заспивам, щом се тръсвам в леглото. Спя и не сънувам нищо. Нищо!

 

Започва процесът срещу шайката на шестимата хунвейбини — рушители на свещения военен ред.

Процес ли казах? Пардон. Изразих се неточно. Драматургия някаква, но съвсем като процес. Комедия, ама с много сериозни реплики. В началото.

Прокурорът, подполковник с мустачки, модел „неустоим сваляч“ клейми наляво и надясно. За тия морал няма ли, устав няма ли, отговорност няма ли?

Защитата вади разни хартийки — характеристики, от които се разбира, че става въпрос не за закоравели престъпници, а за прегрешили ангелчета. Е, избягали момчетата, ама то младостта е вид лудост, временна слава Богу, та нали разбирате?… Е, ще трябва да бъдат понаказани, ама така, по-внимателно. Ако може една условна присъда от шест месеца?…

Страшният прокурор се оказва всъщност добра лелка от махалата и бързо се съгласява с предложението на защитата. И съдията присъединява глас към хора на добрите. О’кей, по шест месеца условно.

Без да имам дарбата на пророк, очаквах точно това. Зад целия този театър виждам фигурата на капитана. Този човек е всичко, но не и отмъстителен. Не изпитва желание да помаже шестимата глупчовци. Просто, с шамар ги поставя на местата им. И изръмжава: „Сега по толкова, но за последно! Яко му дупе на този, който опита отново!“

Човекът е решил да стане генерал. И ще стане! Освен ако не му се случи случка, като на Генерала например. Но за да стане генерал, трябва да докаже, че се справя с конфликти на ниво командир на ескадрила. После на полк. За да станеш генерал, трябва да изкатериш стълбичката от лейтенант. А капитанът показва, че е добър катерач.

Моята и на такива като мен алтруистична позиция въобще не влиза в полезрението му. Той играе по правила, които не се интересуват от абстрактен хуманизъм. Затова реагира така спокойно на репликата ми за кучето и тоягата. Затова не вдига стойки, а разговаря спокойно и с усмивка. Спазва правилата на една игра, които е неговата игра. А аз се опитвам, на негова територия, да въвеждам други правила. Няма да стане…

 

Още една дреболия. От която ще бера ядове. Вече е началото на декември. Дон Паскуале ме пита, не може ли да остави една бутилка ракия при мен. Запас за предстоящата Нова година. Войникът е като мравката — трупа за подходящо време. Но тук, мравешкият инстинкт удря на кораво — иска да трупа, ама няма къде… А в залата може да влезе само командирът. Може да влезе, но е малко вероятно. А и да влезе, няма да вземе да рови по шкафчетата, зад торбите с парашути, я. Идеята не ми харесва много, но дон Паскуале е приятел. Може.

Бутилката се оказва триединна. Нали знаете — Бог Отец, Бог Син и Свети Дух? В случая — бутилка гроздова, бутилка сливова и бутилка кайсиева.

На другия ден ми носят още четири бутилки, но вдигам скандал. Това да не ви е кръчмарски склад? Следва неизбежната реплика: „За едни може, за други не, така ли?…“ Вече ме е яд на себе си, че поддадох на дон Паскуале. Както и да е. На хоризонта има нещо хубаво. Имам двайсет дни отпуск. От края на декември изчезвам.

Последните дни минават бавно, разделени на едва-едва влачещи се часове.

Отивам да ми оформят книжката. Влизам при началник щаба, но той ме праща при заместника си. Симпатягата, който ми извъртя номера по време на погребението на Генерала. Влизам в стаята му и по флуидните вибрации усещам — аз не го обичам, а той откровено ме мрази. Изписва бързо документа и без да ми каже дума, ме отпраща със жест.

Сядам до бюрото в залата. Да видим, написаното черно на бяло право на отсъствие от милата институция. От деветнайсти до… стоп, стоп, двайсет дни би трябвало да са до девети, а тук е записано до деветнайсти. Цифром двайсет дни, а от дата до дата — месец. Техническа грешка.

Ако се направя на завеян, ще усетят, но нищо не могат да ми кажат. Най-вероятно ще ме викнат с телеграма, три дни след нормалната дата. По-добре да се върна и да си кажа. Но излиза като натяжка. И то точно на новия ми приятел, майора. Ще си отида, ще изкарам двайсетте дни и без да го правя на въпрос, ще се прибера. Да, така ще е най-добре…

Последен наряд. Този път съм в щаба. Пазя знамето. За да не го открадне врагът. Тоя враг не спи ли, все дебне да ни направи някоя беля? Или пък, просто си спи, а ние непрекъснато, добродетелно се ослушваме… Нали сме лъвове! И то — отговорни…

Петъчен следобед е. Щабът вече е опразнен. Само войникът се размотава, чисти стаите и отвреме-навреме си подпява. Фрагменти от популярни опери, естествено. Музикален инвалид отвсякъде, ама с хъс и самочувствие на Карузо. Взел съм си книга. Стоя до прозореца в дъното на коридора и чета. Чувам някакви стъпки, но не им обръщам внимание, стигнал съм до много интересно място. Стъпките спират до мен. Махни се, вонлив щабаджийски плъх! Отивай да чистиш! Човекът стои до мен. Вдигам поглед.

Оп-па… Зам началник щаба. Моят пръв приятел. Мълчаливо взима книгата от ръцете ми.

— Егзюпери… Какъв е тоя? — пита разсеяно.

— Френски благородник, граф — информирам го добросъвестно.

— Значи, четем книжки на разни френски развратни благородници?… И то — на пост!

— … Писател. Авиатор. Загива във Втората Световна като боен пилот. — Знам, че удрям под кръста, но този човек можеше да има поне културата на елементарен гимназист.

— Три дни арест как биха ти се отразили? — сменя темата майорът.

— Бих ги преживял, макар че не мечтая точно за това. Но би възникнал малък проблем за Вас. Ще трябва да преоформяте документите по отпуска ми. — Иска ми се да му подхвърля нещо от рода: „И току виж, мернете в тях нещо, което няма да Ви зарадва“, но си държа устата затворена.

— Слушай, момче. Тия три дни ги брой, че вече ги имаш. Като се прибереш, ще видим само за какво точно ще ти ги дам. Но ги имаш, обещавам ти!

Даже ми връща книгата. Не защото има скрупули, а защото съобразява, че в бойно авиационно поделение не върви да се заяждаш на културната тема: „Егзюпери, боен пилот“. Дори ако въпросният е някакъв френски граф.

Поредният любезен диалог с този човек ме кара да променя решението си. Никакво прибиране на аритметично сметнатата дата! Ще чакам да ме поканят!

Подготвям си багажа за тръгване. Качвам се на влака. Пътувам. Спирам в едно село. Продължавам. Очаквам разни неща. Надявам се, поне за малко светът да стане по-друг.