Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (29)

XXVII. Усещане за облегчаваща безкрайност

Рано сутринта слизам на познатата малка гара. Просто не ми се вярва, че след ден-два ще си тръгна от тук. Без задължението да се върна. Облечен с цивилни дрехи. След полагането на някакъв подпис и печат, които ще дадат други измерения на света.

Селото отдавна е будно. Крави, кози и овце вървят дисциплинирано към малките площадчета, където се събират на стада. След час стадата ще поемат по пътищата към крайселските поляни. В този момент усещам уважение към тази подредба, просъществувала векове. Тази подредба е коренът, който крепи селото и го прави много по-устойчиво и значимо от отделния човешки живот.

Досега ходех до тази къща само през нощта. За пръв път ще я видя, как изглежда на светло.

… Как? Нормална, едноетажна, поохлузена селска къща. Нещо се бялва в градината пред нея. Дали не е Екатерина? Може би, като стъпи върху тази същностна земя, в нея се пробужда нещо от младата пъргавина и вкус към живота на нейните баби?

Може мамо, ама едва ли?… В градината, облечена в поизбеляла престилка, бере домати възрастна жена.

— Добро утро! — поздравявам я високо. Старите хора понякога недочуват. — Екатерина вкъщи ли си е?

Жената се изправя и ме оглежда преценяващо:

— Тука е, ама още спи. И говори по-тихо — не съм глуха! А ти кой си?

— Неин приятел.

— То, сега така казват на любовниците. Ти да не си й?…

— Тя ще ти обясни какъв съм й. Ще я събудиш ли?

— Ами… Да я събудя пък… — размишлява кратко бабата и влиза в къщата.

След няколко минути един от прозорците се отваря. Екатерина ми махва с ръка.

— Влизай…

Преминавам през дворната врата, но се оглеждам. Кучето теоретически е пръв приятел на човека. Но не всички косматковци са дружелюбно настроени като песа на Таня. Може да изскочи някой суров воин, който защитава територия.

Не изскача нито суров воин, нито пръв приятел.

Влизам в доста просторна за селските виждания кухня. Бабата пипоти нещо край печката, а Екатерина е седнала от другата страна на масата. Облечена е в широка рокля на едри, червени цветове. Още е леко подпухнала от съня, а цветовете от роклята определено й отиват. Усещам, че очите ще ме издадат, затова навеждам глава.

— Защо не станеш да ме посрещнеш и целунеш? — оставам показно до вратата.

Тя продължава да стои на мястото си.

— Не ставам, за да не ме видиш каква съм дебелана. Женска суета. А не те целувам, защото баба е в стаята и ще ококори очи… — Засмива се. — Бабо, я се обърни на другата страна, за да се целунем.

Старата жена въздъхва, показно се обръща и измърморва:

— То, само вие сега се целувате… Ние никога не сме си търкали носовете… За този ли ще се жениш?

— Мъжете се женят, бабо. Жените се омъжват. Ама май няма да е за този…

Заставам зад Екатерина. Тя повдига глава. Целувам я леко по устните.

— И защо не се омъжиш за това момче? Не е лошо — внезапно взима моя страна бабата.

— Няма да ме иска. А и бебето не е от него — издевателства внучката.

— Трябвало е да ми кажеш първо на мен. Да те научи баба на дяволия. Какво и как да му кажеш — внезапно се засмива възрастната жена. — Колко му е да излъжеш един млад глупчо?… Ще ме пратиш ли да изкарам кравата?

— Добре, бабо. Отиди да изкараш кравата и не бързай да се връщаш. А преди да се върнеш, почукай на вратата! — нарежда насмешливо Екатерина.

Жената се размотава още малко, но все пак излиза.

Сядам от другата страна на масата.

— Ще пиеш ли едно кафе? — пита делово Екатерина. С държанието си подсказва, че не очаква нещо кой-знае какво от предстоящия разговор.

— Да… Тъкмо, като станеш да го направиш, ще те огледам… Дискретно, разбира се, без да го забележиш…

Става, опъва роклята върху тялото си и подхвърля:

— Как е?

Наистина е започнала да се окръгля. Но това я прави още по-привлекателна. Работата е там, че аз харесвам бременните жени. Ако не ви звучи смешно или сбъркано, точно бременността предизвиква в мен едно сантиментално желание да направя нещо добро за приносителката на големия корем. Макар че… друг мъж вече се е погрижил за порастването му. Знам, че звучи странно. Особено на жените. Ала това е настройката ми… Понякога съм прекалено добродетелен, пази Боже. Но сега нямам желание да обяснявам тази странност.

— Добре е… — промърморвам одобрително.

— Може да го казваш по разни съображения, но положителният отговор радва. Пък и нарастването едва сега започва. Какво ли чудо ще съм след два-три месеца?… — Бърбори весело и непринудено. Слага на печката почернял от времето кафеник, а после отново сяда на стола си. — Таня ми каза, че когато те осветлила за положението, си започнал да остроумничиш.

— Може и така да е било?… — съгласявам се. — Може би, подсъзнателно съм се почувствал пренебрегнат?…

— Големи честолюбци сте това, мъжете — въздъхва присмехулно тя.

— Такива ни раждате вие, жените — опитвам се да внеса яснота.

— Такива ви правят бащите ви — държи да сложи капака Екатерина.

— Ще връщаме ли назад до Адам и Ева или да сменим темата?

— Да я сменим. Все пак те е позаболяло, нали? — поглежда ме с друго изражение. В това изражение определено липсва насмешливостта.

— Заболя ме. И още ме боли. Но няма да ти направя нито скандал, нито предложение. Печели конкурентът. Просто те записвам в графата „заздравяваща любов“.

— Много ли имена има в тази графа? — поглежда ме отново с насмешка тя.

— Само едно. Твоето. Но има други, в друга графа — „заздравяла любов“.

— Даже знам едно име от втората графа — продължава да се заяжда тя.

— Виж, има това-онова и във втората графа. Но не чак толкова много. Само на двайсет съм. Писането предстои. Кажи две думи за бъдещия. И как виждаш себе си край него?

— Новопроизведен лейтенант… Кажи му военен и не го обиждай повече… — ползва готовата формула тя.

— Съболезнования…

— Защо пък съболезнования? Да си офицерска жена невинаги е за оплакване — поглежда ме предизвикателно. — Спокоен живот в малък гарнизон, докато мъжът ти стане майор. После се устройвате в по-голям град. Ако е пробивен, може и до столицата да стигнете. Ти какво си мислиш? Че като завършиш университет, ще хванеш дядо Боже за шлифера?… Забравих да ти честитя приемането.

— Благодаря за честитото. А за шлиферът на дядо Боже още не съм разсъждавал. Сега това не е най-важното.

В коридора се дочуват бързи стъпки. Връхлита Таня.

— Мирише приятно на кафе. Чувствам се поканена. Здравей скъпи! — целува ме бегло, целува и Екатерина.

Екатерина я поглежда предупредително, а после заковава очи в моите.

— А кое е най-важното, моя заздравяваща любов?

— Кое е най-важното? — Не ми е лесно да отговоря, но не виждам смисъл и да го крия… — Когато Таня ме изпращаше последния път, ме попита — това между нас истинско ли е било?

— А истинско ли е било? — не сваля очи от моите Екатерина. Очи с цвят на кадифе. Тези очи могат да бъдат и показно безразлични. Как ме преметна есента, когато се запознавахме… В съзнанието ми зазвучава някаква мелодия. Гърлото ми се присвива още повече.

Поемам дълбоко дъх.

— За мен — да! За теб, не знам… Макар че, може би трябваше да те излъжа, че и за мен не е било…

— Лъжа по хуманни съображения? За да не ме раздвояваш? — тихо се усмихва тя.

— Да. А и нещата при нас не се подредиха по най-добрия начин още от самото начало. Това, че се запознахме на тъмно не ме притеснява. Но това, че се виждахме отвреме-навреме се оказа препъни-камък. С риск да ти се сторя безхарактерен, ще ти призная още нещо. Когато излязох от втория изпит, те видях с млад мъж, но ти не ме видя. Доста ме заболя… Изкарах един грип на крак…

— Видях те… Но се направих, че не те виждам. Два дни бях като оса. И изкарах грип като твоя. Отнесе го бъдещият… — Засмива се на някаква своя мисъл, която не споделя с мен. — И още нещо. Не сме се запознали на тъмно!

Таня стои край нас и ни гледа с поглед на детска учителка, която пасе обичани, глуповати дечица. Подсмихва се:

— Ромео и Жулиета марули да ядат. Вашата любовно трагедия е по-впечатляваща от тяхната… Още малко и ще се разрева… — Таниното покровителство е отношение на приятел, но нещо ми драска отвътре.

— Как така не сме се запознали на тъмно?

— На тъмно направихме тенекеджийския номер, изчукахме се — показно изгрубява Екатерина. — Но се запознахме на светло. Ще ти кажа едно име, за да се сетиш. Дани…

— Какво общо имаш ти с Дани?

Тя се смее. Гледа ме в очите и се смее.

— Ще ти припомня. Танцуваше с нея и я опипваше. Тя уж се сърдеше, но след като ти излезна, фуклата изфуча след теб… Няма да те разпитвам за по-нататък — какво се е случило между вас. Тази вечер, преди свалката ви, официално ни запознаха. Даже ми се стори, че ме огледа с някаква идея в погледа…

Гледам я умно. Много умно. Не ми остава нищо друго, освен да си призная:

— И аз имах съмнение, че съм виждал тия очи, ама… Но явно не ме лъжеш. А как подредихте нещата с Великия?

— Видях те няколко месеца след онази вечер. В края на зимата. Вече остриган. Бяхте дошли до площада в квартала, имаше някаква сватба. Гледах те и не можех да повярвам. Когато течеше свалката ви с Дани, караше и други момичета да се заглеждат в теб. А на площада беше като газен от парен валяк…

— Да те гази парен валяк невинаги е най-неприятното изживяване — не навлизам в подробности. — И какво си говорихте с Великия по мой адрес?

— Обясни ми, че имаш неприятности. След време, отново стана въпрос за теб. И аз пътувах в тъмното с кола, после се качих на някакъв прозорец. Едни грижливи ръце ме поеха. Би трябвало да ти звучи познато като сюжет…

— Събудил съм в теб инстинкт за закрила?

— Не! Просто поисках да бъда на мястото на Дани. Не ти изглежда противоестествено, нали?

В стаята влиза и бабата. С нея влиза и миризмата на пот, животни и мляко. Вече сме в пълен състав.

— Говорите ли си? Здрасти, Таня — поздравява свойски тя и отива до печката.

— Не ти изглежда противоестествено, нали? — продължава да ме гледа в очите Екатерина.

Гледам я и аз. Очи с цвят на кадифе. Вече се научих как се издържа на сиви, тежки погледи. Но нежността на тези очи предизвиква непрекъснат спазъм в гърлото ми. Да видим, кой ще сведе поглед пръв. Ежим се, като мартенски котки на покрив. Но поне не си фучим като тях.

— За мен не е естествено. Ако съм тръгнал към една жена, ако я подкарам към леглото, не ме интересува как би се чувствал в това легло с нея някой-си. Искам аз да изживея тръпката. С моето тяло, с моята душа. Не ме интересува какво си изживяла и какво ще изживяваш оттук-нататък с лейтенанта. За мен е важно какво съм изживял аз с теб. Наречи го мъжки егоизъм, ако искаш…

Вторачили сме се с някаква особена злоба един в друг. После, почти отведнъж, очите на Екатерина се изпълват със сълзи.

— Това ли имаш да ми кажеш за последно?

— Не. Последното е друго. Появи се когато ми беше много тежко и ми даде това, което ми липсваше. Трудно ми е да си пречупя езика, но… мъжете също имат нужда от нежност. Сега се плаша, че можеш да ме заразиш със сълзите си и си тръгвам. Ако не беше тук баба ти, щях да те прегърна и награбя така, че да ти изпукат костите… — Млъквам и бавно ставам. И чувам думи. Неочаквани думи, от неочакван човек.

— Прегърни я, момче. Силно, както ти идва отвътре. Целуни я. Затова тя няма да те намрази. Но след това си тръгвай по пътя! И не се обръщай! — Бабата произнася последните две изречения твърдо, като ротен фелдфебел.

 

Вървим бавно под дърветата на грапавата селска улица. Те са обсипани с първите, обагрени в златисто есенни листа. Таня не ме тормози с анализи. Просто ни е хубаво един до друг. Вървим, всеки затънал в мислите си. Всъщност, аз не си товаря мозъка с отвлечени разсъждения. Гледам облаците над хълма. Красиви са… И създават усещане за облекчаваща безкрайност…

Пресичаме линиите на гарата и тръгваме по пътеката към поделението, но и тя скоро свършва. Спираме пред портала.

— Засмей се бе, човек! Нищо тъжно не е станало — сръчква ме Таня. — Ако ме беше послушал миналата есен, животът ти тук щеше да мине доста по-приятно. Защо ти трябваше да се заплесваш по Екатерина? Виж, пипни гърдите ми — слага ръката ми тя и я затиска с длан. — Виждаш ли ги колко са стегнати и хубави? Кажи ми че имам хубави гърди…

— Наистина имаш хубави гърди… Но това, с Екатерина все пак беше истинско. Нищо тъжно не е станало — права си! — пазя се да не въздъхна.

Таня сваля ръката ми и бързо ме целува. Рязко се отдръпва, застава на два метра от мен и се смее:

— Глупчо си! Глупчо. Глупчо…

Лъв ли съм или глупчо? Вероятно — глупчо… Но вече знам още едно нещо. Трябва да си търся момиче, а после и жена, която в миг на такова откровение, да ми казва точно по този начин: „Глупчо си! Глупчо. Глупчо…“

Има време. Ще търся. И ще намеря. Може би?… Предстои ми…