Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

IV. Пернатият се чувства уверен нависоко

Изморен съм. Спи ми се, а като капак трябва да застъпя нощен наряд. Полага ми се време за сън, но… Пак съм стъпил накриво, трябва да оправя някаква своя, много сериозна грешка и не остава време за сън.

Нарядът е глупав и досаден.

Стоиш час време пред вратата на помещението и пазиш врагът да не нападне спящите. Пазиш с нож на колана. Още не сме дали клетва и гърмящо оръжие не ни се полага. Но… Враг, прави си сметката!

Врагът така и не идва. Съобразителен е. Прави си сметката…

След това влизаш от другата страна на врата и продължаваш да пазиш — още един час. После лягаш и спиш един час. След което отново заставаш за час пред вратата… Знаете ли как се влачат тия тъмни часове?…

В един след полунощ отивам да събудя Логинов. Той трябва да застъпи на пост, за да мога аз да легна. Сбутвам го внимателно — знам колко е неприятно да те будят грубо. Той сяда в леглото и ме гледа с разцентрован поглед. Опитва отново да си легне, но аз не съм настроен милостиво:

— Ставай! — Сбутвам го вече не чак толкова търпеливо. — Събуди ли се?

— Събудих се! — казва той с въздишка. — Можеш да си лягаш…

Лягам. Предполагам, че до петата секунда вече съм заспал. А около седмата или осмата се събуждам от шамар. Ушите ми писват? Оглеждам се — какво става?!

Над мен са се надвесили трима главнокомандващи. Лъхат на водка и ме гледат зло. Не, двамата ме гледат зло. Ефремов, победеният бегач, ме гледа злорадо.

— Ставай, мръсен новобранец!

— Какво има?

— Ти ще кажеш! Защо не си на пост?

Гледам часовника си. Гледам умно и се опитвам да съобразя някои неща. Сега ми е време да спя. Двадесет минути след един е. Защо ме будят, и то по такъв изискан начин?

— Не съм на пост, защото трябва да спя. А събуждането не трябва да става с шамар, нали ви е ясно? — Вече съм почти в ред и опитвам да затисна желанието си да се разкрещя. Нямат право, това което правят е гадно, но… Казармата не е пансион за благородни девици!

Ефремов вече не ме гледа злорадо, а чисто зло.

— Защо не си събудил Логинов, а си легнал да спиш?

Логинов стои до тях и разглежда върха на обувките си. Ясно, вместо да стане, се е обърнал на другата страна с идеята, само след пет минутки… И е заспал. Тия приятелчета са се прибрали подпийнали, спипали са първо него, а той, за да си опази кожата ме е натопил, че не съм го събудил. На тях им е ясно, че виновният е той, но Логинов е послушко, а аз — дебела глава. И затова ще се постараят да стоварят всичко на гърба под дебелата глава.

— Логинов. Аз те събудих, ти се опита да се обърнеш на другата страна. Сбутах те, ти каза, че си вече буден и ми каза: „Лягай си.“ Не си ли спомняш?

Логинов продължава да разглежда върховете на обувките си.

— Не, не си спомням.

Няма и да си спомни. Поне сега, пред накиснатите с водка върховни главнокомандващи.

Тоя шамар… Честно казано, болка не усетих, но ми свирнаха ушите. И сърцето ми се разтупа болезнено. Моето здраво сърце на селянин. Сърце, което кара кардиолозите да сипят комплименти… Иде ми да се разрева, като Ефремов на игрището. Иде ми, ама няма да се разрева! Тия ми кроят шапка! Аз пък ще им покажа чене!

— Да се разберем! Аз събудих Логинов! Макар че, това бе работа на дежурния. Той трябваше да ни размени. Дежурният липсва и това се пише на неговия тефтер, а не на моя. А това, че Логинов е решил да си доспи, си е негов проблем. Сега ми е време за сън и моля да бъда събуден в два без пет! Лягам си!

Вече няма шега! И тримата свиват юмруци, но не смеят да ги пуснат в действие, има гаф с дежурния… Злобата в очите им вече сияе.

Знам, че няма да ме оставят да си легна. Но след моите думи те са на ход. И вероятно ще изплюят камъчето. Какво мислят наистина и каква шапка ми кроят. Тримата се споглеждат. В погледите им се чете: „Тоя новобранец е вярно нахален!“ Чете се и още нещо — объркване. Макар и прикрито. Значи, има луфт. Ще го търся!

— Ела с мен! — нарежда ми кратко Ефремов.

Излизаме във фоайето пред помещението. Ефрейторът кратко нарежда на дежурния пред вратата:

— Влизай вътре!

Не му трябва свидетел. Умно. Но прави грешка. Няма право да го подмести от поста му! Записваме и това. Да видим нататък.

— Предлагам ти джентълменски вариант. За да излезеш от положението. Сега и въобще. Приемаш ли?

— По принцип, да. Но на зелено, без да знам за какво става въпрос — все още не. Кажи. — Не трябва да бъда прекалено сговорчив. Явно, предстои пазарлък.

— Значи, сега ти удрям един шамар. Утре сутринта ми се извиняваш пред всички. И ставаме приятели. Искаш ли цигара? — Бърка и вади кутията.

— Ще ти отговоря в обратен ред. Не искам цигара. Приятели няма да станем. Утре сутринта няма да ти се извиня. А ако сега посегнеш да ме удариш, си носиш последствията — няма да ти стоя мирно.

Ефремов ме оглежда съжалително:

— Глупак си беше, глупак си оставаш. Значи, утре сутринта пиша докладна, че спиш на пост. От това следва военен съд и дисцип. Знаеш какво е дисцип, нали?

Знам какво е дисцип. Затвор за военни. Прекарваш в него някакъв срок, а после си го и дослужваш. И се уволняваш неизвестно кога след набора си. А в разни документи ти се отбелязва, къде си бил. От това следват още радостни последствия. Първото от тях е, че университетите остават зад затворена врата.

Но вече знам и друго. Че заканите на Ефремов кънтят на кухо. Освен това, той се прибра пийнал. Сне от пост човек не по устав. И понеже му беше малко шамара докато спя, поиска да му се подложа и буден за още веднъж. Няма да е неговата!

— Отговорът ми е не!

— Помисли си! — В гласа му има лесна за различаване неувереност.

— Не! А утре ще обясня на ротния за шамара докато спях. Не съм сигурен, че всичко при мен е в ред, но не е този начина да ме вкарвате в пътя.

— И кого ще посочиш за свидетел, че си бил ошамарен? — засмива се подчертано весело Ефремов. — Приятелите ми? Логинов?

— Като ви запънат, пръв ще си признае Логинов. А после приятелите ти ще се откажат един през друг от теб. За да си увардят кожата. И христовите апостоли са се отказали от учителя си, щом са видели дебелия, нищо че са светци. Не ми е хубаво сега, но не бих желал да бъда на вашето място утре… А на твоето — най-малко…

Ефремов ме поглежда с откровена омраза и изфучава към помещението. След малко излиза Кузманов и ми нарежда:

— Застъпвай на пост пред вратата. И докато стоиш, си помисли за войнските задължения. И за войнишката дружба… Мисли, лъв!

Мисля. Особено за войнишката дружба между лъвовете. До тук много трудно хваща корен и много лесно се прекършва. Казано по-точно — никаква я няма. Може би по-нататък?… През следващите два часа мисля. А после лягам да спя. Не, че ми е спокойно, но… Войнът трябва да спи, за да бъде бодър, ако му се наложи да се бори с врага. Нали така?…

Сутринта ротният пристига весел и усмихнат. Какво му е, та да не е весел? Вместо да клечи пред врата, може би е правил креватна гимнастика. Жена му е хубава. Поборили са се, после тя е сложила глава на рамото му и са си побърборили. Думи, които нищо не значат, но са така приятни и успокояващи.

Тая казарма… Все те избива на мисли за креват…

Трябва да мисля по темата. Ротният е свестен, дано даде рамо. Нещата въобще не са в безнадежден план, но трябва да внимавам на завоите…

Светата троица веднага хлътва при него. След малко излизат. Кузманов ми нарежда грижовно:

— Влез при ротния. И внимавай какво ще говориш… — Вече не лъхат на водка, а на паста за зъби. Хубави, стегнати момчета. И очевидно пообъркани.

Влизам и подчертано уставно искам разрешение да остана. Човекът рови в някакви документи. Повдига поглед.

— Какво е ставало нощес? Нещо ми обясняваха, но нищо не разбрах. Да видим ти ще успееш ли да ми представиш малко по-ясно нещата…

Това да иска от мен. Обяснявам. И усещам, че не мразя Логинов. Мек е, но не е лош. А за предател е направо добър, като апостолите. Когато стигам до шамара, ротният спира да рови из документите:

— Удариха ли ти шамар или го казваш, за да се оформи драма? Да не си го измисляш?

— Удариха ми. И понеже…

— Кой ти удари шамара?

— Не видях. И понеже на Ефремов му се видя недостатъчно, поиска да му застана за още един… — И доразказвам за разговора във фоайето.

— Ако е вярно поне половината от това, което ми казваш, ще им… Я ги извикай! — За да изляза от помещението, отново трябва да рапортувам, но човекът махва с ръка: „Айде, няма време!“

Тримата слухтят пред вратата. Каня ги с жест на императорски церемониалмайстор:

— Господа, заповядайте на бал…

При друг случай, за такива думи биха ми… Но сега минават край мен и един през друг започват да обясняват… За отбелязване е, че са доста добронамерени към мен. Случило му се на момчето, младо е, станалото — станало… Иначе е добър боец, включва се редовно в хигиенните мероприятия, свързани с миенето на чиниите. И е добър спортист. Тича по цял ден… Най-запален мой защитник се оказва Кузманов…

Ротният спира с ръка тройната тирада.

— Като ще ви зашамаросам… И тримата… Възпитатели! Ефреме, знаеш ли, че всички извадихме късмет? Ако удариш спящ човек, е много вероятно да предизвикаш инфаркт. Как би се чувствал днес и сега, ако тоя, устатият, беше белнал очите? А, момче глупаво?! На мен нямаше да ми е хич добре… — Казва го искрено, пита ги с поглед.

Боже мой… Тая черна нощ свършва. По един неочакван начин. Усещам спазъм в гърлото. Може да ви се стори смешно, но внезапно изпитвам желание да отида и да прегърна капитана. И да му кажа някакви хубави думи. Не, че ще го направя, но… Има господ! Поне понякога…

Вероятно наистина съм слабохарактерник… През нощта ненавиждах тези, тримата. Докато се разхождах пред кафявата врата си помечтах, как ги гледам, че се държат на края на покрива на висока сграда. И се гърчат в последно усилие да не полетят надолу. Аз мога да им помогна, но не го правя. Даже не ги удостоявам с вниманието си, а разглеждам някакви ластовици, които си хвъркат из синьото небе. После си представих същото, но тоя път те висяха на скала над някаква пропаст. За разнообразие, в небето се рееше орел. За разлика от тях, пернатият се чувстваше уверен нависоко.

Вероятно съм слабохарактерник… Сега ги гледам и усещам, че ще им помогна, ако увиснат над високото. Нещо става. Военният с четирите звездички направи някаква магия. Заговори човешки и изведнъж виждам случилото се в съвсем различно измерение. Тия са глупчовци. Но и аз съм глупчо! А глупчовците трябва да бъдат колегиални един към друг, нали?

Не ги обичам и няма да ги заобичам. Но между обичта и омразата има доста голяма територия, засадена с какви ли не чувства… И още — тази постоянна омраза от последните дни ме е задръствала. Трябва да намеря начин да се отърся от нея! Иначе ще ме задуши. Не можеш да живееш сносно, ако непрекъснато мразиш някого за нещо. Не заради тях, заради себе си трябва да намирам основания за по-светъл поглед и върху тъмните петна в тоя объркан свят…

— Добре — тегли чертата капитанът. — Наистина било каквото било. Ефреме, редно е да се извиниш на момчето. И стига с тия привилегии, само той да мие чиниите. Дай възможност и на други да им се порадват…

Великолепна препоръка!

Ефремов отваря уста, все едно е глътнал горещ картоф. Явно, много мисли и възражения се търкалят в този момент из главата му. И така са се уплели, че не успява да извади нито една от тях.

Сега е моментът да кажа: „Бих предпочел извинението да е пред строя. По-педагогично е!“ Но вместо това чувам, че моят глас предлага друго:

— И от мен се искаше едно извинение. Така че, да приемем нещата фифти-фифти…

— Разбрахме се. Свободни сте!

Пред вратата Ефремов отново вади кутията и мълчаливо ми предлага цигара. Кимвам му „Благодаря!“, но не вземам цигара.

Всеки си тръгва по пътя.

Аз отивам при Боч.

— Дай една цигара.

Приятелят ме поглежда объркано:

— Нали знаеш, че не пуша?…

— Не те питам пушиш ли, или не. А ти казвам: — Дай една цигара! — изръмжавам му аз.

— Ще уредим въпроса — усмихва се Боч. И изчезва нанякъде. След малко се връща и ми подава цигара. Паля и поемам с пълни гърди дима. Пуша отвреме-навреме, но сега го правя с удоволствие. Допушвам я бавно. Питам ей така, за да се върже приказка:

— От кого взе цигарата?

— От Ефремов.

— Да не сте станали приятели?

— Е, чак приятели… Но като му казах „Дай една цигара“ — даде.

— Каза ли му за кого е?

— Не ме е питал.

Добре, че не го е питал. Пък и да го е попитал…

Отивам да спя. След наряд, воинът трябва да спи. За да може, ако се появи врагът, да го посрещне бодро с… Нож, или нещо друго бодливо. Войнът трябва да бъде като лъв. Външността на война трябва да внушава страх във врага. А ако врагът види и решителност в погледа му, неизбежно си прави изводите. Независимо от това, какво има в ръцете му. Погледът е по-важен даже от оръжието. Ако погледът ти е сънлив, не би могъл да предизвикаш във врага свещената тръпка на страха. Значи, за да се справяме успешно с врага, трябва често да спим… Вероятно по тия съображения, тук върви една мъдрост: В казармата, само проспаното време не е пропиляно.

Пази се враг! Ние спим по убеждение. Проспиваме всяка възможна минута. Лошо ти се пише!