Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (21)

XIX. Граница на два свята

Хубаво си мисля разни неща за другата вечер, но това се оказва сметка без кръчмар. Още на сутринта се прави строй на цялото кралско пардон, поделенско войнство, на който командирът на ескадрилата обявява, че вече не е командир. Благодари ни и обявява, че отива някъде, на друго място. Те, военните обичат да скитосват. И ни представя новият командир. Новият командир е старият заместник-комадир. Белокосият. Присвоено му е званието капитан — минималното за заемане на новата длъжност.

До тук — добре!… — казал онзи, падащият от осмия етаж, когато профучавал край третия.

Става забавно. В поделението има четирима майори и един подполковник. А техен началник ще бъде новопроизведен капитан. Как ли ще му чукат токове?

Новият командир дава думата на началник щаба, който зачита първата му заповед. Адресирана специално към войниците, за което благодарим! С цел подобряване на дисциплината: Се забранява…; Се вземат мерки за укрепване на…; Се прави първото, официално набиване на обръчите. Подтекстът е — до тук, било каквото било! Оттук-нататък, на който му стиска да прескача оградата, ще си носи последствията. Оградата на казармата не е някаква си мрежа, подпряна на колове, а граница на два свята. Толкова!

Тази заповед е повей на студен вятър, но не ми действа травмиращо. И без това рядко прескачам оградата. Пък и — всяко чудо за три дни…

Общо взето така мислят и другите. Прибираме се към помещението, а шегите се сипят една през друга. Един от новите ми приятели, Писков по фамилия, дон Паскуале по прякор, прави коментари и разяснения по новото положение. Дон Паскуале е роден, естествен комик. Народът се тресе от смях.

Привидно, нищо не се променя. Новият командир обикаля службите на поделението, дава препоръки, хората козируват, записват си бележките му. Нормално, та нормално. В петък следобед народът се изсипва навън. А в събота, още по тъмно, командирът и началник щабът се появяват в поделението. И започват да се занимават с аритметични действия. Броят. И отмятат кой го няма. Вероятно мнозина са се усетили и са се удържали да не изчезнат, както се правеше по навик и добра, стара традиция. Затова отсъстващите са подозрително малко.

Но шестима все пак липсват. Развъртат се телефони. За два-три часа липсващите се появяват. Всеки от тях е подготвил много аргументирано обяснение, защо точно днес и то за пръв път…

Никой не им иска обясненията. Набутват ги в ареста. Излиза още една заповед, с която се съобщава, че самоотлъчилите се ще бъдат дадени под съд.

Дотук с шикики-микики… Този, белокосият симпатяга… Хапе като булдог, с обратна захапка. И където хване, не пуска.

Става като по каноните на тургеневата проза: Когато се стъжни на хората и природата се вкисва. Заваляват студените ноемврийски дъждове. Юнашкият войнишки оптимизъм се оказва като захар — есенните дъждове го разтапят. От войнишки рай, Габриела се превръща в място, което не е добро за живеене.

Пускат шестимата от ареста. Да си носят нарядите и да треперят преди военния съд. Следобед ни събират в помещението. Ще говори командирът.

… Говори човекът. Не повишава глас. Даже се шегува. Ама така, че и на най-наежените петли им климват гребените. Има и обещания. За още по-сериозни наказания. Щедър човек…

Всички стоят мълчаливи, с наведени глави. Похвалното слово завършва с констатация: Кучето скача според тоягата. И с обещание — тояга ще има!

Има ли въпроси?

До финалните думи на капитана, почти се съгласявам с него. Очакваше се. Но последния израз ме жегва. Някаква сила вдига ръката ми. Капитанът ме поглежда спокойно:

— Кажи!

Усещам, че гърбът ме засърбява от игличките на ледена пот. Но вече съм вдигнал ръка. Пък и…

— Когато баща ми ме изпращаше в казармата, ми обясни, че отивам войник, да защитавам родината. Пропусна да ми каже, че мога да изпадна в положението на куче, което ще скача според някаква тояга. Трябва ли да се сърдя на баща си, че не ми е дал пълна информация по въпроса?

Усещам десетки погледи, забити в мен. В тях се чете едно и също: „Глупак!“. В този случай се подвива опашка, това и последното улично псе го знае. Теоретически: здравословна съобразителност на лъвовете от прайда. Практически — обикновена, кучешка философия. А според военния фолклор, това са даже „лъвове юнаци“…

Точно тия погледи ме влудяват. Ами, не искам да бъда куче, бе! Не искам…

Сядам и бавно вдигам поглед към капитана. Знам, че в очите му ще има гняв. Сигурно ще последва заповед: „Стани! Мирно! Как си позволяваш да…“ Ще стана. Ще изтърпя и гневните реплики. Но не трябва да навеждам очи!

Странно… Капитанът се смее. Като на хубава шега. И въобще не изглежда засегнат на командирско достойнство. После произнася фразата, толкова обичана от военните:

— Ама на тебе много ти знае устата… — После замълчава за момент. — Ако това е въпрос, който искат да ми зададат и други, ще поясня: Ще изпадат в положението на кучето и ще скачат според тоягата тия, които не си гледат службата. Които живеят по устав, въобще няма от какво да се тормозят.

Изводът: Живей по устав и ще бъдеш блажен! В границите на казармената демокрация, разбира се…

Благодарим за което…