Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (15)

XIII. Хора, родени да се усмихват

Изхвърлянето от рая на полковия комитет става по типов, адски сценарий. Първо бивам оставен сам да измия чиниите. Двама главнокомандващи ме подпомагат със съвети да действам по-бързо. И ми обясняват колко е важно да се старая точно днес, точно сега. Може би се надяват, че от съприкосновението с водата, ще ми омекне и главата?

Колкото и да се размотавам, измивам чиниите. После ме пришпорват да отида на бегом до стаята, в която ще се проведе извънредната, съдбовна за мен сбирка. Трябва да пристигна мокър, притеснен и виновен. Тръгвам, но не на бегом. При моето положение мога да си го позволя, защото знам, че няма да усложня и на йота положението си. Намирам се доста под кота нула.

Всъщност, за мое най-голямо учудване, сбирката минава неочаквано делнично. Стават двама от щатните бърборковци и заклеймяват поведението ми. Третият набляга малко повече на патетиката. Той е от ескадрилата на капитана, а злите езици ме информираха, че и на офицера ще му издърпат ушите: Как е могъл да стигне до положение да се сбие с един обикновен войник, след като е можел да прибегне до простата и ефективна заповед „Мирно!“?

Ами, да е прибягнал… Щяхме да си икономисаме главоболия и двамата. Имаше и още по-лесен вариант. Да не беше вкарвал самолета в локвата.

Постъпва предложение да бъда изключен от комитета. Гласува се. Приема се. Против е само един — Генералът. Така е даже по-добре. Демократичен вот, ние не се плашим от това, че някой мисли различно.

После разбирам, че Генералът е трябвало да отпътува сутринта, но е останал. Прогнозирал е развоя на събитията, след като е научил за веселата нощна история.

Втора точка е избор на нови двама юнаци. На моето място и на мястото на Генерала. Комитет без юнаци не може. Избират един лейтенант и ефрейтора, на когото преди два месеца издърпах килимчето изпод краката. Дочака своя час, с него няма да берат ядове. Той е такъв, какъвто трябва да бъде — отзивчив към началниците и взискателен към подчинените. Браво!

Това, че един човек застана на моя страна, с нищо не променя нещата. Аут съм отвсякъде. Но за мен значи много. Излизаме пред помещението, Генералът вади кутия с цигари. Гълтам дълбоко дима и се закашлям. Нарочно кашлям по-силно, отколкото ми избива отвътре. Така влагата в ъгълчетата на очите ми не би направила впечатление.

… Не би направила впечатление на тия, които искат да се разминат с мен! Генералът ме поглежда с неочаквано кораво изражение:

— Не знам дали си реагирал по инстинкт, осмислено, или просто така, но си постъпил правилно при разговора с полковника. Схемата е добра: Капитанът направил нещо, ти си повторил същото. Не си бил прав, но си постъпил като по-старшия. Иначе вероятно щеше да се стигне до съд. А така ще ти се размине.

— Сигурен ли си?

— На сто процента! Ще ти кажа още нещо, което и самият ти знаеш. Чакат те тежки месеци. Да не си посмял да се огънеш! Чуваш ли, ей?! Ние сме селяци, от спечена глина, а не от фъшкия… Ще ти счупя главата, ако поддадеш!

— Добре…

— Не го каза както трябва…

— Добре бе, човек! Ще издържа! Това ли искаше да чуеш?

— Това исках да чуя и така исках да го чуя! Последно поучение: Затисни инстинкта за справедливост и самолюбие, докато изветрее тази смрадлива история. Ще изветрее, повярвай ми. Умната! — Генералът ми подава ръка и си тръгва с бодра стъпка на военен.

Зад столовата има малка акациева горичка. Краката ми ме завеждат в нея. Заставам до едно дърво и усещам, че с мен става нещо странно. Ръцете ми хващат стеблото и започват да го дърпат. Не, че ще успея да го изскубна, но не успявам да наредя на ръцете си да го пуснат. От устата ми излиза тих вой, като от гърлото на пребито куче. Ето, и раменете ми вече не ме слушат, започват да се тресат.

Жалко, че не присъстват главнокомандващите! Биха се почувствали наистина удовлетворени…

Притискам глава в стеблото и усещам, че грапавата му кора протрива кожата на лицето ми. Нищо. Не боли. От вътрешностите ми извират гърчове, които ме тресат и блъскат в стеблото. Не мога и не искам да ги спирам…

Блъскат! Блъскат! Блъскат, но по-леко… Затихват…

Я, и аз съм бил ревльо… Като сантиментална госпожица. Да си порева, та да ми олекне…

Не трябва да се държа като госпожица! Довечера съм писан наряд. Ще ми дадат карабина с пет патрона. Единият за мен. А другите четири? Броим: Майорът, сержантът… И кой още? Капитанът. Тия, които станаха на събранието?…

Грешен подход. Нито майорът, нито сержантът! Нито тия, празнодумците, нито даже капитанът! Те са винтчета в една система. Няма как да разстрелям системата, много по-силна е от мен.

Мога поне да свърша със себе си. Тогава системата, подчинявайки се на инстинкта си за самозащита, ще подгони капитана, сержанта, майора, полковника. Ще ги подгони демонстративно. Но ще им прости, след като размаха показно пръст. Защото групова отговорност е най-удобната форма на безотговорността. Банална истина.

Какво би ми казал Генералът в този случай: „Ще ти се изпикая на гроба, слабандрак такъв!“ Това, или нещо подобно би казал Генералът. Сигурен съм!

Извинявай, Генерале! Като му причернее на човек, ги измисля едни… Няма да си пръсна черепа! Ние, селяните сме от спечена глина, а не от фъшкия.

Приятна изненада. Дежурен по гарнизон е бившият ми ротен от началното обучение. Построяваме се, той прави проверките и казва думите, които трябва да каже. Разпуска ни, после се доближава до мен:

— Ела в стаята ми след десетина минути.

След десетина минути съм в стаята му.

— Сядай. Няма да те питам как си, защото ми е ясно какво ти е…

— Какво да ми е? Да не са ме изгонили от армията, че да ми е мъчно? Добре съм…

Смее се. Този човек умее да се смее.

— Не допусках, че толкова ти е домиляла точно армията, ама карай… — После престава да се смее. — Това, че са те писали наряд, е кофти номер. Някой ти е вдигнал мерника. Оръжие, пет патрона… А един стига, за да стане беля… В такива случаи на човек му минават шантави мисли из главата. Твоята как е?

— Проветрих я в акациевата горичка. Имаше нещо такова, но вече е чиста и празна.

— Идеална глава за войник — смее се ротният. И отново ме гледа сериозно: — Защо ти трябваше да се захващаш с онзи? Не го ли знаеш каква смрад е?

— Не съм се захващал аз с него. Той се захвана с мен.

— А ти не успя да си удържиш устата затворена? Ако си толкова елементарно честолюбив, ще те подсетя, че има силово противопоставяне. Но има и възможност за поставяне на мокро сапунче на подходящо място. Зад гърба на противника, например. Мисли си с главата.

— Опитвам, но явно не винаги се получава. А има едно нещо, което не мога да разбера…

— Какво не можеш да разбереш?

— Ами, аз не съм герой. Не искам да си пъхам пръста там, където скърца вратата. Честно си признавам, понякога ме е страх… Защо така често ми падат камъни на главата? — откъсват се въпросите от устата ми. Защо ли занимавам човека с проблемите си? Пък и Генералът вече ми прави психотерапия по темата.

Офицерът ме гледа внимателно. Не бърза да ми отговори. После отново се усмихва. Някои хора са родени да се усмихват, за да правят на други хора добро точно с усмивката си.

— Ще се опитам да ти отговоря, но няма да ми се сърдиш… Може и да не съм прав във всичко, но…

— Колкото-толкова…

— Напорист си. Главата ти е дебела. Съзнаваш го или не, често изразяваш отношение за неща, за които не те питат. Основно прегрешение — позволяваш си лукса да имаш собствено мнение. А армията е особена институция…

— И не е пансион за благородни девици…

— Че не е пансион, се научава още на втория ден. В армията има подредба, субординация, основана на основен принцип: „Прав е по-старшият!“ А ти се опитваш непрекъснато да оспорваш това и онова. Имаш дарбата да печелиш врагове…

— Но приятелите ми са качествени — опитвам се да се защитя аз. Това звучи май като оправдание…

— Но пък са по-малко. Не мога да ти дам рецепта — поглежда ме внимателно ротният — как да се разминаваш с неприятностите. А и не е необходимо. Знам, че може да ти е черно пред очите, но това също е опит. Опит, който ще ти свърши работа. Сега просто трябва да се стегнеш, докато отгърми тая глупотевица.

— Нещо подобно ми каза още един човек — съгласявам се аз.

— Кой?

— Генералът. Искам да кажа…

— Онзи умник с големите мустаци, който запраши обратно към училището? Ориентиран е.

— Имам ориентирани приятели, а аз съм зле с ориентацията. Да можех да прихвана нещо от тях…

— Не ми се жали, тарикат! — отново се засмива ротният. — Знаеш, че ще се измъкнеш и от тази каша…

— Предпочитам да не бях попадал в нея — промърморвам умърлушено.

— Като не искаш да попадаш в кашата, събирай си ума. Обикновено има вариант за разминаване. Хайде, отивай да се оправяш, нали застъпваш пръв…

Ставам, отивам до вратата.

— Разрешете да…

— Чупката…

Можеш ли да ги разбереш тия военни. Ти му искаш разрешение по уставно правило, той ти казва „Чупката!“

Да имаше в армията повече такива капитани…