Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (23)

XXI. Десет незабравими дни

Както се казва, радост в къщи. Мама се чуди как и с какво да ми угоди. Добра жена. Баща ми още не може да преживее позора — изхвърлянето ми от комитета. Поучител и мърморко. Хем ми се радва, хем току започне да си задава риторични въпроси. Ден, втори, трети. Мама е жена, която е възпитана да слуша мъжа си. И го слуша. Докато сама не реши, че е време да си отвори устата. Отвори ли си устата мама, тогава пък татко слуша. Възразява, но не в настъпателен, а в защитен вариант. На мама и писва от честото натякване за изгонването ми от рая и го срязва: „Е, добре де, ще успеем да го оженим и без да е в този, какъв беше комитет?…“

Раздвоявам и двамата по следващия въпрос. Показвам им книжката. Обяснявам за грешката и за решението си да остана и след двайсетия ден. Те се споглеждат: „Как така?“ Селското им чувство за почтеност изпружва крака. Тогава им разказвам за погребението на Генерала. Икономисвам им другите дребни случки, за да не ги плаша. И обяснявам, че всичко е свързано с един и същи човек. Двамата са категорични: Трябвало е да те пусне! За погребение на приятел — просто е трябвало!

На другия ден, на закуска, отново зачекват темата. А не ме ли е страх от последствията? Да, страх ме е, но малко. Ще се оправя. Татко въздъхва:

— Вече си мъж. Ти решаваш… Ама не е много чиста, тая…

— Знам, татко. Но, чист вариант просто няма. Ако си затрая, заставам на задни лапки на този, който прави лошо само защото така се чувства щастлив.

Разказвам им и за друго. За тричасовото чакане на пустата зимна автогара. За това, че когато отидох на гробищата и се изправих пред прясната купчина пръст, времето спря. Някъде от сивото небе се ръсеха фини капчици вода. Тишината се прорязваше от далечното, дразнещо грачене на невидими гарвани. Стоях, вкопан в земята до гроба и нямах сили да си тръгна. По някое време до мен застана човек на възрастта на татко. Запали с треперещи пръсти цигара, а душата му така изплака, че и аз се разревах като петгодишно хлапе. После пихме по ракия в дома на Генерала, видях стаята на Генерала, усетих присъствието на Генерала, само че Генералът вече го нямаше и никога повече нямаше да го има.

Опитвам се да разкажа всичко това с по-малко и по-сдържани думи, но мама се разплаква. А татко излиза от стаята.

Няма как да им разкажа другото, което проумях там, до прясната купчина земя. Усещането за простото благородство на пръстта, от която произлиза животът. И в която се възвръща. Пръстта е самият живот! От дъба израства дъб, от човека — човек, благодарение на магическите свойства на пръстта. Животът се възпроизвежда от пръстта и чрез пръстта. И първоотецът Адам е моделиран от глина. Но на нас, хората, ни е трудно да приемем тази очевидна истина. Грешката ни е, че гледаме на пръстта като на кал…

 

Иначе, отпуск като отпуск. Задължителни посещения по домовете на лели и чичовци. Вечерни запивки с приятели, също мърморковци. Основният укор е, че не пия като мъж, а само ближа чашата. Опит за бърза свалка. Неуспешен. Перспективните женски „обекти“ обичат да играят на твърдо и една такава прелетна птичка като мен не им вдъхва доверие, за да поразопаковат прелестите си. Наистина, има и други, с които би могло да се направи нещо, но ако мама усети, че съм се пуснал точно по тях — жална ми майка. Добрата жена е в състояние да ми извади душата ако усети, че кантарът на селския морал се е наклонил в неправилна посока.

Когато наближава двайсетия ден и мама, и татко стават видимо неспокойни. Стига се и до репликата:

— Утре ще си тръгваш ли?

— Не — отговарям с възможно най-спокойния и равен глас. И дочувам в отговор само една дума:

— Добре… — Думата е казана с въздишка.

Не познах. Не получавам телеграма на третия ден. Получавам я на втория. „Явете се незабавно в поделението.“

На другия ден тръгвам.

 

… Пристигам надвечер. Дежурният на портала поглежда книжката ми:

— Ти ли си тоя, дето е сгафил с отпуската и пиенето?

Има и нов елемент. Трябва да се набере информация.

— Каква отпуска бе, какво пиене?

— Не знам точно, но подочух. Трябвало е да се прибереш по-рано. А в залата са намерили много пиене. Ти си го бил скрил. Така чух де, не знам…

Ясно. Новобранецът е поддал, събрали са колекция от бутилки за Нова година, а после се е появил и неизбежният предател. Дошли са, намерили са компроматите. И сега ще опитат да ги лепнат на моя гръб. Само че, в това време аз не бях тук. Имам аргументи за оправдание, но не трябва да се оправдавам. Трябва да отговарям възможно с по-малко нерв. Ясно ми е, какво трябва да правя, но не ми е спокойно и се събуждам няколко пъти през нощта.

Рано сутринта в залата влиза сержантът. Уж не е от ранобудните, а днес… Подава ми ръка, но избягва погледа ми. Казвам му какво съм чул снощи на портала, а той потвърждава, че нещата стоят точно така.

— И за какви бутилки става въпрос?

— Ти много добре знаеш. Шкафовете в кулата бяха натъпкани. Извадиха към трийсетина.

— Добре, но мен ме нямаше тук. Аз бях оставил три. Ако Таси се е правил на добър, защо аз трябва да отнеса шамарите?

— Той каза, че ти си ги заредил. Обичал си да пийваш…

— Човече, ако изпия тоя алкохол, ще можете да ме сложите в стъкленица. Спиртосан. Кога си ме видял да пия и то тук, в поделението, в залата?

— Не знам. Не обяснявай на мен тия неща. Обяснявай в щаба.

Няма да ми е леко. Сержантът не е лош човек, но наистина не е да влезеш впрегнат заедно с него в дълбока вода. Ясно му е, че не съм аз, но ще се прави на щипана мома.

Отивам в щаба. Почуквам на стаята на командира. Никой не се обажда отвътре. В това време чувам познат глас:

— А, ето те и теб. Добре дошъл… — Моят приятел, майорът. — Влез в стаята ми. Седни. Как са баща ти, майка ти — пита добродушно разсеяно.

— Благодаря, добре са.

— Те са добре, но ти хич не си. Дай си книжката.

Давам я. Той я отваря. Чете. Замисля се. Поглежда ме. От показното му добродушие няма и помен.

— Абе, келеш, ти не можеш ли да смяташ?

— Мога.

— А защо не сметна кога изтичат двайсет дни от деветнайсти миналия месец?

— Откакто съм в казармата, непрекъснато ми се внушава, че вън, в цивилизацията, две по две може да е четири. Но вътре, в поделението, не винаги е така. В поделението е толкова, колкото сметне по-старшият. Затова не съм правил ревизия на записаното в документа.

— А за склада с ракията какво ще кажеш?

— Нямам какво да кажа. Отсъствах. Разбрах за тая история едва след като се прибрах.

— Очакваш ли да ти повярвам? Според насъбраната информация, си завършен алкохолик.

— Който пие по кило… на петилетка. Мога ли да попитам откъде е набрана информацията?

— Не е твоя работа!

— Извинете, точно моя работа е. Аз отсъствам, някой складира пиенето, вие го намирате и виновен става отсъстващия. По данни на присъстващия.

— Слушай, келеш…

— Редник от военно-въздушните сили…

— Слушай келеш, редник от военно-въздушните сили! Бях ти обещал три дни арест след завръщането, но не мога да си позволя да бъда толкова добър. И десетарка няма да те побере. Ще те дам под съд. За просрочване на отпуск, което се води бягство. И за алкохолизъм. Няма да минеш и само с условна присъда — изрежда майорът.

Отвътре ми е свито, но знам, че това е блъф. Знам също, че няма да ми се размине без нищо. Началниците в казармата държат на първоначалните си постановки, дори когато явно са лишени от основание. Замълчавам. Ще последва още някаква закана, а после ще ми бъде предложен вариант, безусловно добър за мен.

Трябва да внимавам не със заканата — нея мога и да я пусна край ушите си. Трябва да бъда нащрек с безусловно добрия вариант.

В това време в стаята влиза началник щаба. Също майор. Двамата си кимват.

— Какво, направи ли пълни самопризнания? — пита по-старшият майор.

— Увърта. И се прави на тарикат.

Началник щаба ме поглежда със зеленикавите си очи.

— Защо не се прибра когато трябваше?

— Прибирам се няколко дни преди датата, посочена в книжката.

Заместникът сработва и ме изгонва в коридора. Докато стоя пред стаята, дочувам полутих разговор. Явно обмислят положението. След половин час ме извикват. Двамата пушат и се смеят на нещо. Решили са проблема за десет минути, а останалите двадесет са за обработка на нахалника в коридора.

— И така, ще отречеш ли, че си се сетил за допуснатата грешка, но си се направил на две и половина? — пита спокойно по-старшият майор. — Ако не си признаеш, утежняваш положението си — добронамерено ме информира той.

Да бе, признавам, и оттам-нататък ела, та гледай какво става! Тогава военния съд не ми мърда. Вдигам рамене. И повтарям постановката, че на написано от началник ревизия не се прави. И аз като примерен и уставен боец…

Казвам го толкова сериозно и убедено, че и двамата прихват. „Ти, примерен и уставен боец?!…“

По този въпрос ме оставят на мира. Но ме захапват за бутилките в залата. Настояват, че имат данни за алкохолизъм, правил съм си запаси, както катеричката събира орехчета за зимата. Аз ги питам, кое от тия селянчета, след като е успяло да внесе ракия в поделението, няма да си я изпие с приятели, а ще я даде на бедния пияница да си я пие сам? И как така до сега нито веднъж не съм хващан даже с алкохолно ухание, а сега съм, ни повече, ни по-малко „завършен алкохолик“?

Тия хора бъркат породата на флагелантите с флигеладютантите. Едните имат програмирана откачената приумица да се самобичуват, а другите са просто натегачи с пагони. Аз съм от трета порода. Поради вродената си скромност, няма да се самоопределям, за да не прозвучи като самохвалство… Но няма да клъвна на бастун, въпреки настойчивите, добронамерени покани.

Безусловно по-силната позиция, прави човека по-слабо аналитичен. Добрите хора вдяват, че са подвели играта не както трябва. Докато стоя в коридора, този път около час, съобразявам още нещо. Те нямат интерес да раздуват нещата, защото мои гафове, констатирани на високо ниво, стават вече и техни гафове. Но десетарката в ареста просто няма как да ми се размине.

При второто повикване, двамата майори отново дружно пушат. И небрежно се осведомяват дали пуша и аз. Казвам им полуистината, че съм алкохолик, който не пуши. Два порока ще ми дойдат много.

— Ти не си алкохолик, който не пуши, а дебела, ама много дебела глава! За да видиш, че не сме толкова лоши, ще ти кажа, че ти са разминава само с десет дена арест. Е, какво ще кажеш? — пита по-старшият майор.

Казвам, че им благодаря сърдечно. Не знам колко вярват на благодарността ми, но истината е, че при второто съвещание са обмислили не само колко дни да ми дадат, а и как да ги направят незабравими.

Десет дни спя точно по норматив. Между полунощ и четири сутринта. На гладък, дървен нар, в студена стая, без завивка. И съжалявам, че съм здрав селянин, а не болнаво градско хлапе. Искам или не, съм се стегнал и даже не закашлям.

Останалите двайсет часа са уплътнени до минута. Започват с почистването на печка № 1 и зареждането й, след това с почистването на печка № 2 и зареждането й… И така, по една безкрайна номерация, до тъмна нощ. Докато почистя и заредя последната печка в гарнизона, е време да почистя и заредя печка № 1. Дотолкова загубвам представа за времето, че когато ме освобождават на единайстия ден, питам учудено: „Това ли беше?“ Дежурният, кой знае защо, се нервира:

— Абе, не ти ли стигнаха десет дена да ти уври главата, та се и подиграваш?!

Как да му обясня, че не се подигравам? Просто, наистина бях загубил представа за времето.

 

Привечер на следващия ден провеждам разговор с Таси. Благодаря му сърдечно за сведенията, които е дал на добрите ни началници. Като резултат от моята благодарност, Таси се обзавежда с две лепенки на физиономията и няколко синапови компреса по други места на организма.

На другия ден Таси, момче с чувствителна душа и с баща нотабил от близкия град, изплаква на когото трябва привечерното си изживяване. Казусът е деликатен. Ако се опитат да ме натиснат, имам терен за маневриране — сбили сме се, между войници често се случва. Е, аз съм бил малко по-ефективен в размяната на любезности…

Няма арест. Но се прави рокадо — Таси остава да спи в залата, а аз се премествам на неговото легло в общото помещение. Лишавам се от съществена привилегия, но благодаря и за това. Няма как, военната куртоазия го изисква…

При първите нощни полети, дежурен остава Таси. Сам. Колкото и да не разбира от работата ни, инженерът на ескадрилата се усъмнява, че парашутната система не е монтирана правилно към един от самолетите. Извиква от къщи сержанта. Той дотърчава като младо конче, лови се за главата и остава до края на полетите.

На следващите полети отново изпращат мен. И на по-следващите. Със сержанта разговаряме сериозно и спокойно, но той вече не ми разказва вицове. Решавам, че е време да взема и някои мерки. И вдигам температура точно преди полети. По някакво стечение на обстоятелствата — и преди следващите. Тебеширът е средство, което се използва основно за писане върху черна дъска. Но, хапнат в умерена доза, той подгрява организма. Знам че е дивотия, но знам и друго. Чехов го е казал: „Не бива да се влиза в човешката душа с кални чизми!“

Сержантът опитва да раздвижи разговор по темата. Една сутрин, когато сме само двама в залата. Има съчувствени погледи, има мъжко потупване по рамото. Замислям се и обяснявам, че може би вдигам температура от бацилите, които щъкат в общото спално помещение. Виж, ако се прибера да си спя отново в залата… Посланието не е особено деликатно по форма. Но е схванато правилно. Отново си разменяме леглата с Таси.

 

Докарват два нови самолета със системи за катапултиране от тия, сложните. Като в поделението, където карах школата. Понеже си има закономерности, от които разминаване няма, точно когато съм наряд, техниците демонтират една от седалките, а сержантът разхвърля куполите. Така се прави с обикновените парашути преди прескатаване, за да „подиша“ платът. Всеки месец. Но тази парашутна система се прескатава през шест месеца и сега въобще не е било необходимо да се разпастърмосва. Когато казвам това на сержанта, той си подсвирква с уста — няма страшно, ще я оправим. Съветвам го да се поразрови из инструкцията за скатаване, за да види за какво става въпрос. Рови, подсвирква си весело, рови, подсвирква по инерция, рови и вече не подсвирква. Накрая не крие притеснението си:

— И сега какво ще правим?

— Няма да бързаме, ще четем внимателно и ще я възстановим. В школата…

Махва пренебрежително с ръка и изхвърча от залата. След малко се връща с техниците по поддръжка на седалката. Те също започват да ровят инструкцията, а после се сещат, че това всъщност не е тяхна работа, а на сержанта. Първо малко, затворено кръгче. Идват още знаещи хора, също четат инструкцията и стигат до основния извод, че това не е тяхна работа. Среден затворен кръг. Стига се до там, че в залата идва и белокосият. Той не повтаря баналната постановка, а информира, че след две седмици самолетът влиза в график за полети. Какво ще прави сержантът, си е негова работа, но след две седмици…

Голям затворен кръг.

Имам време. Чета инструкцията, вниквам в логиката на конструкцията. Постепенно, от спомените от школата и от прочетеното, започвам да вдявам какво трябваше да се направи и как точно.

По някое време отново минават техниците по седалката. Говорят със сержанта. Уж му съчувстват, но всъщност му пращат напомнящо послание: „Твоя отговорност е и само твоя…“ Намесвам се в разговора и опитвам да успокоя топката. Започвам да обяснявам, но единият от техниците, лейтенант, ме пресича:

— Защо си пъхаш носа където не ти е работа? И какво ти разбира главата от тази седалка? Това да не ти е шише с водка?

Явно, вече съм се обзавел със славата на известен пияница. Дяволчето ме щипва. Предлагам:

— Искате ли да се хванем на бас, че ще възстановя системата? На по какво — вие избирате!

Лейтенантът ме поглежда добродушно:

— Знаеш ли колко обичам водка „Столичная“?… Ако го направиш както трябва, получаваш стек с водка. Ако не се справиш, ще купиш само две бутилки. Става ли?

От страна на офицера — необмислено. За мен — предложение-чудо! Хуманно. Отчита финансовото състояние на бедния войник. Сечем баса!

Петък след обяд, събота и неделя ровя нос в инструкцията. Пипам внимателно и обмислено. Защото, в понеделник трябва да дойде сержантът-слънце от школата, за да ни помогне. Оказва се, че поради вече осъзната сложност на задачата, засега само на него му е разрешено да скатава системата. Влакът на слънцето трябва да пристигне около десет на гарата, значи около десет и петнайсет ще е при нас.

Малко преди пристигането му, в залата идват и техниците. Между другото си подхвърлят, че довечера ще трябва да се справят с две бутилки водка. Спечелени на бас от един многознайко. Размишляват кого още да си поканят за компания.

Номерът е, че ако не дай Боже не съм довидял нещо, ще трябва да търся пари назаем. И да си бера срама.

Човекът-слънце изгрява в залата точно в очакваното време. Минава, подава ръка на всички. Мен ме потупва по рамото и споделя със сержанта:

— Случи на момче. Аз да имах такъв…

Сержантът смутолявя нещо, което звучи горе-долу като „Абе добър е. Ама да имаше как да ти го дам…“ Общо взето се радвам на похвалата, но не чак толкова. Заложил съм честолюбие и в този момент за мен е важно друго.

Човекът, без да бърза взима инструкцията, слага очилата. Бавно и пунктуално започва да проверява системата, а ние мълчим и го гледаме в ръцете. Процедурата трае петнайсетина минути. Прибира очилата и се усмихва:

— Разкарването ми е било излишно. Всичко си е тип-топ. Браво на вас, справили сте се…

С всичката скромност, на която съм способен, подхвърлям:

— Някой от нас се е справил. Браво! Друг ще купува водка. Цял стек. Съболезнования!

Лейтенантът ме гледа вкиснато. Разбирам го. Не го притесняват парите, които трябва да даде. Но да тръгне да купува на войник пиене? И то на един тип, за който се знае, че е първи братовчед на граф Водкин-Коняковски… Ако се разчуе, очаквай сериозни ядове. От друга страна, просто не е по мъжки да се направи на принципен и да икономиса парите.

Ами, да си е правил сметката, като си пъхна пръстчето в устата ми! Сега трябва да пробва, колко ми е здраво ченето. Съболезнования…

Стоим, говорим си. Слънцето, не сержантът, а истинското, грее през прозореца и приятно ни подтопля. Една беля ни се махна от главата. Имам нещо на ум, но не бързам да го кажа.

Когато техниците си тръгват, ги последвам в коридора. Избутвам лейтенанта до прозореца. В погледа му виждам съвсем нормално, човешко объркване.

— Канехте се да пийнете довечера водка. Ами, пийнете… Но ще си я купите сами. Да не забравите да се чукнете и за мое здраве. А утре можеш да ми донесеш малко от ония, розовите ябълки, от дървото зад къщата ти. Много са вкусни… Подменяме порочната течност с витамини! О’кей?

— Ти откъде знаеш какви са ми ябълките?… — пита учудено.

— Случи се веднъж през есента…

Лейтенантът избухва в смях и така, размахвайки ръце, излиза навън. На другата сутрин ми донася цял кашон с ябълки. Не само от розовите. А и от тия, пред къщата, сорт ренета. Също вкусни. Не успях да ги опитам през есента… Пред дървото беше вързано куче.

Вместо отровата алкохол, натурални витамини. Мама обича да казва, че съм най-умното й момче. Права е жената! Благодарен съм й за думите. Обичам си я! А ако беше ми родила навремето и братче…