Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (13)

XI. Мигът на истината

Събуждам се последен. Някои вече са станали и са запалили голямата печка в дъното на помещението. От вратичката й изскачат малки, палави искрици. Спокойно е по домашному.

Би трябвало да се чувствам отвратително. Но съм добре. Бодър и отпочинал. В главата ми се върти някаква неопределена мисъл. Нещо от рода: „Не съм Христос! И не искам да нося всички грехове на всички хора! Ще нося само моите! И ще подавам ръка само на този, който ми подаде ръка! Всяка коза — на свой крак! Да живее свещеният, хуманен егоизъм!“

Отивам до умивалника, наплисквам се с ледена вода и се чувствам още по-добре. От олюпеното огледало ме гледа остригана глава с две цицини — една под окото и една върху челото. Направо съм красавец!

Отивам и сядам между другите, срещу печката. Правят ми място и продължават да си говорят за някакви, свръхобикновени неща. Животът е нещо спокойно, естествено е да си говориш за свръхобикновени неща. Особено в такава свръхспокойна сутрин… По едно време, свръхспокойните разговарящи край мен затихват. Гледат към мен и някъде зад мен. Подсмихват се.

— Би ли се обърнал? Искам да ти кажа нещо… — Това е гласът на Хици.

Спокоен съм. Наистина съм спокоен. Съобразявам накъде да прилегна, ако замахне към мен. И как да го блъсна в краката. Хици е борец и сигурно има добър арсенал хватки от свободната борба. Аз съм уличен побойник с частични познания по самбо. Но не спя. Не може да ме изненада.

Обръщам се подчертано бавно, подготвен за всичко.

В погледа му няма увереност. Вариантът с контрахватките отпада — никой не тръгва да се бие, ако в очите му липсва хъс.

— Кажи, Хици — гласът ми е наистина равен, наистина спокоен.

— Искам да ти се извиня — опитва да ме погледне в очите, но плъзга поглед встрани.

— За какво? — продължавам с равната, спокойна интонация.

Хици ме поглежда учудено:

— Как за какво? За снощи…

— И какво е станало снощи? — проявявам умерено любопитство.

— Не помниш ли? То всъщност беше нощес, когато се прибрахме с Тони… — гледа ме с невярващи очи Хици.

— Нищо не си спомням. Припомни ми, ако обичаш… Ако не обичаш, не ми припомняй!

Най-после схваща. Това, което стана нощес в тъмното, да си остане закопано в тъмното! Все едно, ти си го запомнил и ще си направиш изводите. Ще си направиш изводите, нали?!

Оглеждам го с възможно най-безразличния поглед. Неговата физиономия е доста по-добре разкрасена от моята. Нищо, така е по-хубав. Чарът на младите лъвчета се усилва, ако имат някоя друга синина или аркада.

В девет сутринта занятията започват. Майорът не забелязва промените в двете физиономии. Сигурно, ама съвсем сигурно не ги забелязва.

— Запишете заглавието на днешната тема. А тя е…

Тая грозотия, която се случи през нощта, определено не се връзва с вижданията ми за това, как трябва да бъде устроен светът. Не ми е приятно да си спомням за нея, но тя ще се забие в съзнанието ми като клин. До живот. Като се прибера на моето летище, ще си поговоря с Генерала и той ще ми направи психотерапия, макар и по военному. Ще ми олекне, сигурен съм.

Дали не започвам да приемам казармата?

 

Дните текат, сиво-бели от съчетанието на мъгла и сняг. Еднообразни. Все пак това, което изучаваме, ми е интересно. Често ми се присмиват. С недоумение, но добродушно. Как мога да си вра по цял ден носа в някаква инструкция, например? Даже не се опитвам да им обясня, че може. Всеки възприема света през своите очи и през своя интерес. Все пак, се отнасят с поносима ирония към това, че непрекъснато чета. За свое оправдание ще кажа, че чета не само инструкции. В библиотеката, освен книги за подвизи, се намира по нещо и от обикновения живот. Чета. Какво друго мога да правя в тоя пущинак?

На това летище има още едно хубаво нещо. Местният сержант. Той е бивш спортист-парашутист, сложил впоследствие пагона. За разлика от треперкото на моето летище, това е един човек, който е създаден да бъде обичан. Уравновесен, винаги леко усмихнат, без грам желание да ти покаже: „Виж ме кой съм аз!“ И точно поради това харесван от всички.

Около месец преди нашето идване са докарали на това летище свръхзвукови изтребители с най-модерната катапултна седалка. Даже когато самолетът е на земята, ако погрешка задействаш системата, ще бъдеш изхвърлен параболично нагоре. Над главата ти ще се отвори купол и ще се приземиш благополучно. Не, че горя от желание да пробвам точно този трик, но системата възбужда силно любопитство в мен. Тя не е включена в нашата програма и не я изучаваме.

През свободното време майор Волф и сержантът четат инструкцията й. Явно ги притеснява, защото е нещо безкрайно различно от това, с което са се занимавали досега. Свалят една седалка от самолет и я докарват в залата. Ровенето в техниката и документацията продължава с дни.

Аз тихичко се присламчвам към тях. Има над какво да си трошим главите, но в края на краищата напипваме логиката на конструкцията.

Сержантът ме учи на полезни хватки от живота. Един път, поддавайки на суетата го питам, би ли ме допуснал аз да скатая системата? Той ме поглежда без капка притеснение и отговаря: „Вече да. И то — спокойно.“ Просто е. Когато човекът е показал че знае, повярвай му. Независимо от това, че е под теб в йерархията. Иначе в армията вирее друг принцип: „Началникът е този, който знае всичко!“ Даже когато не знае достатъчно…

Но сержантът не е достатъчно военен човек. Затова може да си позволи лукса да вярва на хората. Защо ли го уважават и автентичните военни? — Вероятно, защото между военните и хората все пак има някаква връзка…

 

Печката започва да отделя равномерна, топлеща душата омара. Сядаме край нея. Дадена е великолепна идея — да си печем филийки. Ароматът на загорелия хляб, усмивките, цялата скромна непретенциозност на обстановката създава усещане, което вече може да се нарече войнишко братство. Може, ама е много сантиментално…

Хубаво е. Някаква психологическа алхимия. Съвместно прекараните дни са ни сближили.

Трети ден чакаме да долети самолет, за да довършим програмата. Предстои най-важното — скоковете. Но майката-природа явно си има друга ценностна скала, по която нашето важно просто не е важно. Декемврийското небе е затиснато от пастеленобели облаци. Самолетът си стои на другия край на страната. Нищо чудно летците там също да си пекат филийки.

Както вървят нещата, по-голяма част от групата ще си останат парашутисти-теоретици. За случая Оги измисля сентенция: Парашутистът теоретик е толкова парашутист, колкото лирикът не пипнал жена — любовник.

В един следобед става чудо. Съобщават, че Ли-2 е излетял и след около два часа, трябва да е при нас.

И се започва една… Пардон, създава се армейска организация.

Инатът-камион не ще да запали. Затова парашути, платнища и цялото безкрайно разнообразие от багажи и апаратура се носят на гръб до старта. Луд умора няма. Машината вече каца, а ние още мъкнем. После започва слагането на парашутите, строй, проверки, указания.

Първият скок от програмата е опознавателен. Петият, който няма да бъде извършен — скок с оръжие. Лек финт в постановката — направо скок с оръжие. Под запасния парашут, като тояга втъкваме карабина. Все пак, изавантваме компромис — няма да се скача и с контейнер. А можеха да ни сложат и радиостанция…

Адреналиновата реакция приятно ме тресе. Но нещо подсъзнателно се мъчи да ме подсети за някаква проста истина, която се възприема на първо ниво. А, това ли било? — Вече е четири. А към четири и половина се стъмва. Да му мислят тия, които командват парада…

Малко след като самолетът излита, поглеждам към земята. Тя вече сивее на нощ.

Отварянето на вратата и буботенето на струята е мигът на истината. Тогава всеки „заек“ стига до баналния извод, че е сбъркал, като се е качил в самолета. Ама всеки!

Като капак, спускачът е новак в занаята. И него го тресе. Нервността му се предава на групата. Сирената изчегъртва. Команди: „Стани!“, „Приготви се!“. Очите на първия, Данко, са кръгли и изпразнени от мисъл.

„Скок!“ Лъвът Данко, неочаквано енергично тръгва да се отдели и… става весело. Ама много весело! Мъжагата напира навън, но карабината се е запречила напреко на вратата и не го пуска. В това време самолетът си лети. Спускачът вика нещо, откъм пилотската кабина се чува и гласът на щурмана. И той се опитва да даде съвет. Данко напира, самолетът си лети, лети…, лети…

Няма ли да се сети тоя нервак спускачът, че карабината минава през вратата само по диагонал?!

Най-после той вдява, посуква цевта. Данко изхвърча навън. Предвидливо тръгвам да намествам моята цев, но това отнема време. После струята ме грабва. Чувам характерния пришляпващ звук и куполът на парашута се напълва. Оглеждам го, оглеждам се за други парашутисти. Няма наблизо. Добре!

Да видим сега земята и светлинната маркировка. Земята мъждее под сивкава пелена. Не се вижда и маркировката на пистата. Явно сме доста далеч от летището. Малко ли беше размотаването на вратата?… Не е добре!

Опитвам да съобразя посоките. Как летя самолетът, къде трябва да е полосата? Бог сигурно знае. Аз — не!

На няколко километра прозират едва-едва светлините на някакво село. До самото приземяване трябва да внимавам да не сбъркам поне посоката към него.

Студено е. По-точно — ледено. Куполът тромаво се полюлява от пулсовете на вятъра. Даже през бонето се чува острото вж-жи-и-и… на северняка. Някъде, много далеч на хоризонта, залязва сребърната, лъщяща монета на слънцето.

След секунда и тя се скрива.

Тупвам в някаква слънчогледова нива. Докато събера парашута, под обувките ми се набива педя кал. Ходя като на кокили и се пазя да не посуча крак. Една травма сега не е само временна неподвижност. Нощ в това поле може да ме обездвижи завинаги. А току-виж се окаже, че вълкът не е само персонаж от приказките. Ако се появи някоя такава, пакостлива твар и реши да вечеря с мен? Вярно, имам карабина. Ама нямам патрони…

Колко трае пътуването до селото не знам. Но е много. Последния километър ме ориентира и лая на кучетата. Къщите дремят, оваляни в мъглата. Движа се през царството на поспаланковците. Някъде сънливо изкъркорва кокошка, а после се чува авторитетното кресчендо на петела: „Спи бе! Спи!“

Не върви да тропам по вратите. Ала в селото трябва да има кръчма, а в кръчмата — хора. Така откривам отговора на терзанията на стареца Диоген. Ако се появи сега, просто бих го посъветвал: „Търси човека в кръчмата!“

Затварям вратата зад гърба си и оглеждам помещението. Голямо, с няколко маси и огромна печка-варел. До масите, неколцина чичовци и лели. Пийват си някакво леко вино и ме гледат въпросително: „Момче, от небето ли падна?“

Хубав въпрос. Точно от небето! И да ви разкажа…

Поставям карабината на свободната маса и я затискам с парашута.

Виното зачервява ушите, стопля сърцето, развързва езика. Препечената сланина е върхът. Хубаво нещо е приключението, особено когато има на кого да го разкажеш. Хората са на годините на моите родители и явно виждат в мен свой син. Глезят ме с внимание, а на мен ми е хубаво, та хубаво…

Някъде около полунощ сладките приказки все пак привършват. Следва лек спор в коя къща да спя. Всички ме съблазняват. Печели лелката с обещанието за пухен юрган. По дипломатически съображения, преди заспиване изслушвам някаква казармена история от мъжа й. Добрият човек така приспивно разказва…

След тази нервашка бързаница кой да ти предположи, че ме е очаквала такава хубава вечер?…

Рано сутринта до къщата идва кръчмарят. Снощи съм си забравил парашута и карабината. Теоретически — жесток пропуск, основание за даване под съд, едва ли не. Практически — дреболия. Неповторимата вечер ни е сродила.

 

Изтърсвам се от натоварения с чували камион на кръстовището пред портала. Оказва се, че съм първият прибрал се. До вечерта от сметката на дванайсетте апостоли липсват само двама, но за сметка на това, най-големите панти — Хици и Тони.

Христос, т.е. майорът, до последно се надява те да се появят. Даже иска да остане да спи в поделението, за да им се порадва по военному, когато се появят. Успявам да го разубедя. Лови последния автобус, като ми оставя домашния си телефон. С нареждането, когато ония двамата си дойдат да звънна, независимо от часа.

Не ми се налага да му развалям съня. Ония ги няма.

На сутринта майор Волф, с торбички под очите, се появява с първия автобус. И отива да пише в щаба карта-донесение, мислено разменяйки голямата звезда за четири по-малки. Разбирам го. Всеки може да си представи как се става от капитан майор, но обратното е не служебен акт, а хирургия.

И това е скромният сценарий. Ако някой от неговите шефове му има зъб, работата може да надебелее до шарени дрешки и решетки. Не му е весело на майора…

Телефонът звъни. Дежурният от портала строго нарежда да дойдем да си приберем две неща. „Нещата“ са в етап на начално изтрезняване. Но все още не са стигнали до самоход, даже и на зиг-заг. За членоразделна реч пък въобще не може да се мисли. Замъкваме ги как да е до спалното. Чак на другия ден разбираме одисеята им. Приземили се около най-близкото до летището село и там попаднали на две млади самарянки, които ги нахранили. Напоили ги. Облекчили ги от изживяното по приятния начин. После пак ги нахранили, напоили ги… и така две денонощия.

Тъкмо се прибирам в залата, пристига майорът. Мълчаливо ми подава картата-донесение. Наистина съм доволен, като му казвам, че може да скъса вредния лист. Новината е така неочаквано хубава, че ледът на субординацията се топи и лицето му просветва.

— Появиха ли се?

Кимвам утвърдително.

— Веднага при мен на доклад! — по бащински строго нарежда той.

Пояснявам тактично, че би било проява на мъдрост, ако не се интересува от тях точно в този момент.

— Пийнали ли са? — проявява умерено любопитство майор Волф.

— Ами, меко казано… — бягам от точния отговор.

— Пияни? — въпросът е зададен вече с леко строг, служебен тон.

— На дърво! — изплювам камъчето. Щом толкова иска — да знае! Можеше да се направи на завеян, ама не…

Поглежда ме поучително. И пояснява:

— Пияни са момчетата. Нищо, ще изтрезнеят. Ще ги накажем. По устав, разбира се.

И Господ обича грешниците. Защото се чувстват виновни. След акта на осъзнатото прегрешение, те са най-послушните. Как да не ги обичаш?

Не знам дали майор Волф се занимава в този момент точно с Божествена психоанализа. Все пак тя е абстракция, а военните са хора конкретни. А има един, съвсем конкретен факт. Звездата си остава закована на пагона.