Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (18)

XVI. Усмивка на „охранена и възгрозна италианка“

Майорът е загазил здравата. След операцията на крака следва втора — на стомаха. От съчетанието притеснение и две кутии цигари на ден, му се спуква язвата. През ума ми прищраква злорада мисъл. Нещо от рода, че Господ ме пази, но после съобразявам, че не е точно така. Господ по-скоро тропа по манерките тия, които се престарават в правене зло на ближния. Макар че… каква близост може да има между мен и майора? Наистина, теоретически, сме роднини, братя во Христа. Но майорът е атеист по служебно изискване, а това роднинство е толкова паянтово, че нито той би го признал, нито аз бих се надявал. И тъй като въпросът е доста сложно завързан, повтарям настойчиво молбата си: „Господи, ако започна пак да те моля за разни костици и болести, не ми обръщай внимание! Несериозно е да слушаш какво си поръчват хората един за друг. Ако им тръгнеш по акъла, жив човек няма да остане на тази планета… Ако оставиш на нас, ще се самоизтребим, молейки се смирено…“

Почти съм уверен, че Бог има доста ироничен характер. Или е прекалено мек и милостив, та понякога взема предвид молбите ни. И естествено, греши…

Неканонична мисъл. Нямам право на анализ на непознаваемата Божествена същност.

Работата в службата върви без ръчкане и подканване. Но възниква интересно положение, което поставя на изпитание отношенията ни с Великия. Есента един от нас трябва да се пресели на летището, филиал на нашето. От името му лъха мистерия — Габрова гора. Модернисти са измислили Монте Габро. Има и трето наименование, романтично — Габриела.

Работата там е по-малко, защото лети само една ескадрила свръхзвукови изтребители. За пръв път видях тия чудесии, когато кацна онази тройка, в края на есента. Всъщност, забравих как изглеждаха двамата пилоти, но помня третия, старши лейтенанта. Този, с рано прошарените коси и бялото, елегантно шалче. Защо ли ми е влязъл в очите?

Съблазънта на нашето летище — то е до столицата. Габриела си е едно село.

Вече е средата на лятото. Предстоят нощни полети и нашите милости се излежават под шарената сянка пред залата. Сержантът е забил нанякъде. Удари го на живот този човек. Ориентира се правилно, че не му трябва да се прави на лъв и положителните последствия от това решение просто го обляха. Сутрин се мерне, подпише ако трябва каквото му се поднесе и зачезне. Няма си началник да му дърпа юздите, войниците си вършат работата. Радост…

До дървото има площадка, на която се тренира приземяване с парашут. Площадката е покрита със ситен пясък. Лежим върху пясъка и си мечтаем колко хубаво би било, ако пред него имаше и едно море. Защото, ако има море, нали се сещате, ще има и женска свежест по бански. И подканващи погледи. Но море няма. Има един въпрос, който виси във въздуха: Кой от нас ще се пресели в Габриела?

Заговаряме по темата. Великият предлага класически вариант за решение — монетата. Джентълмен е: Нека аз определя условията. Грешка Велики, грешка…

— Ако се падне ези, оставам аз. Ако се падне тура, отиваш ти…

Странно. Великият се подсмихва тайнствено, като леонардовата „охранена и възгрозна италианка“ и ми предлага още едно предимство:

— Искаш ли ти да хвърлиш паричката?

Ако ви е подразнило определението за Мона Лиза, ще ви кажа автора: Збигнев Херберт. Поляк. Цупете се на него…

Вече няма значение кой ще хвърля монетата. Аз оставам. Вадя никеловия диск и го слагам на нокътя на палеца си. Дискът излита високо, блясва за част от секундата, завърта се съвсем по правилата…

… И пада на ръб в пясъка. Нито ези, нито тура. Не е случайност, а съдба. Тя е решила Великият да остане, а аз да се преселя. Това е!

Има и още нещо. Великият си повярва. Аз разчитах на някаква статистика. И хванах вятъра за опашката. Всъщност, така е даже по-добре. След няколко месеца майорът, Господ здраве да му дава, ще се върне на летището. Да се надявам, че болките и страданието са го облагородили, си е наивност на квадрат. А виж, Великият е обичан от него, поддържа му колата, получавал е даже портокал от ръката му. Хитроумната формулировка преди хвърлянето на монетата, като всяка шмекерия, просто не можеше да свърши работа.

Когато се появява сержантът му съобщавам, че вече има кандидат за Габриела. Знам, че той предпочита Великият да остане, но не смее да ми го каже. Етюд за последно, да го поразиграем, човека. И му обяснявам какво условие съм поставил. Той гледа съжалително Великия:

— Как можа да се съгласиш? Вързал те е…

— Ами, съгласих се — вдига рамене Александър.

Сержантът ме поглежда осъдително:

— Не си постъпил честно…

Той ще ми говори за честност…

И тук става някаква чудесия, която не би трябвало да се случи по никакви теории на всички вероятности. Великият иска с жест от мен паричката, хвърля я във въздуха, тя се премята няколко пъти и отново пада на ръб. Гледам я умно, сержантът гледа учудено мен. А Великият даже не я поглежда. Качва се на близкото дърво да си откъсне ябълка.

 

Около десет вечерта е. Жегата е намаляла, вече може да се диша почти нормално. От запад нахлува фронт. Облаците му отначало се блъскат един в друг и правят фойерверки с огнени рапири, после се успокояват и за час покриват небето. Нощта става плътна и тъмна. Даже празноглавите щурчета си мълчат, звездите вместо добросъвестно да светят, си лягат да спят. Облачната прохлада отпуска тялото и събужда въображението.

Седнали сме на пейката пред залата и си бърборим. За момичета, естествено. За какво друго могат да си говорят двама войници? Разказваме си разни истории, от които проличава колко печени любовници сме. И колко богати, донжуановски биографии имаме. И двамата знаем, че тези разкази са в по-голямата си част пируети на въображението. Знаем, че все още сме в етап на усвояване на най-приятния занаят. Но импровизацията е нещо увличащо. По едно време Великият става, протяга се и предлага:

— Какво ще кажеш да отида и да докарам две мацки за тази нощ?

— Отиди, докарай — съгласявам се без особен ентусиазъм. Ще препали колата, ще отиде до кръчмата да изпие една бира, а после ще се върне с обяснението, че не е успял да намери когото трябва.

Лягам и заспивам толкова бързо, че дочувам бръмченето на автомобила-звяр в просъница. Колко съм спал не знам, но по едно време ме разбужда настойчиво почукване по стъклото на прозореца. Преди лягане затворих канатите, за да не ги блъска вятърът. А сега Великият го мързи да заобиколи през входа на сградата.

Е, това не може да бъде истина! Прав съм, но още сънувам. Срещу мен стои не само Великият. Има още две фигури. Женски. Разбирам го по тихия им смях. Толкова е тъмно, че не мога да видя лицата им. Сън е, сън е. Ама този смях отвън…

— Хайде, какво се размотаваш, кавалерствай. Поеми дамите. — Долната част на прозореца е високо над земята. Затова Великият ги повдига, а аз ги поемам на ръце от другата страна.

— Тази е за тебе — побутва великодушно към мен една от женските фигури.

Прегръщам я през раменете и я целувам по ухото. Тя се притиска леко към мен, но не търси устните ми. Объркан съм, но усещам, че и тя не се държи свободно и свойски в аванс. Е, когато и двамата са в едно състояние, има шанс да се разберат…

В двата края на залата има по едно легло. Великият спи в дъното, моето е до входа.

Ловя момичето през кръста и леко го побутвам пред себе си. Предупреждавам:

— Движи се внимателно, че тук някъде оставих един сак, да не се спънеш в него. — Демонстрирам спокойствие, но все още не мога да преодолея сънливото си стряскане. Работата е там, че в скромната ми биография на любовник, съм си заработвал с честна свалка женското внимание. Никога не ми е падало нищо от небето, ей така, набързо.

… И сега не ми падна от небето. А от прозореца.

Прегръщам я плътно. Добре оформена фигура — ако се изразя като треньор по спортна гимнастика. Даже много добре. Вероятно е грозничка комплексарка, която тренира някакъв спорт? Въпреки хубавото си тяло, вероятно няма излишък от самочувствие, щом се решава на такава нощна авантюра. Но, както е казал жабокът, всички не могат да бъдат красиви и умни като мен…

Кога за последен път съм докосвал женско тяло? Отдавна, доста отдавна. От допира с гърдите й, даже през дрехите ме удря ток. Значи трябва да съблечем дрехите. Бързам, припрян съм, а жените не обичат точно бързането. Освен другото съм неуверен. Не, че не си спомням как се правеше тази работа, биопрограмата сработва, ама… Моето бързане я развеселява:

— По-спокойно, де… — засмива се тихо в ухото ми. — Няма да ти избягам. — Фигурата пластична, гърдите хубави и стегнати, гласът приятен, макар и шепнещ. Добронамерена е. Вероятно не е грозничка комплексарка. Това е мокър сън. Хубав сън. Ама май не е сън…

— Много си бърз — отново ме подсеща с тих смях момичето.

От кого ли се крием, та и двамата шептим?

— Освен бърз, съм и неуверен. Затова ще ми помогнеш първия път. А при втория ще видиш какъв лъв съм — опитвам се също да избия на шега. — Внимавай с рамката на леглото.

Първият път наистина бързам. Сутиенът й ми върти номера като змиорка, така и не успявам да го разкопчая. Тя пак се смее и с едно докосване решава малкия проблем. Защо просто не е тръгнала без този… реквизит? А основното е, че отначало не успявам да уцеля ритъма. Презареден съм, какво да правя?…

Пластична е. Вероятно танцува добре, лека и нежна за водене. Владее тялото си. Опитва се да напасва движенията си с моите и играта започва да се получава. Ако някой не знае как да направи секса си приятен, да вехне десетина месеца в казармата. Ще му писне от глупости, но боричкането след сушата се получава незабравимо.

… Постепенно успокояваме дишането. За малко. Подлагам ръката си и тя слага глава на нея.

— Как се казваш? — пошепвам любознателно. Както се споменава в доста вицове, след като си спал с едно момиче, редно е да научиш и името му. Някога първо са си казвали имената, после са се опознавали, влюбвали, обяснявали, настоявали… Сега процедурата е доста опростена и съкратена откъм време.

Смее се. Пак се смее. Има хубав смях и обича да го показва.

— Великата непозната.

— Е, щом ти си великата непозната, аз пък съм великият непознат. А онзи, на съседното легло е великият Александър Македонски. Не се ли събрахме много величия на едно място?… А до великия вероятно се гуши още някое женско величие? Някоя Клеопатра?

— Не е Клеопатра, Марги е… — смее се момичето до мен. — Въобще не се прави на велика. — И, вероятно за да ме ядоса, добавя: — Тази нощ Александър може би има по-добро попадение от теб…

— Дали да не направим рокадо, за да установим истината — предлагам й тихо.

— А, да… — и ме ухапва предупредително. Зъбките й са като на катерица.

Постепенно започвам да осъзнавам нещо съществено. Въпреки, че често се смее, е сдържана. Вероятно не е обикновено пате от тия, които се развъждат край войнишките гарнизони за засищане на естествения глад наш насущний за секс. От друга порода е. Вероятно си има приятел. А тази вечер е решила да го удари през просото. За разнообразие. Или приятелят й е направил сечено, а тя иска да си върне по този, доста естествен според жените начин. Може би даже не е грозничка? „Благодаря ти Господи за благодатта, с която ме възнагради…“ — бързам да уредя сметките си и с Всевишния. Току виж и друг път ми пуснал нещо през прозореца. После изръмжавам в ухото й.

— Това пък какво е?

— Нали ти обещах втория път да бъда като лъв — подсещам я. Тя пак се смее, но ме позахапва:

— Ти и първият път беше като лъв. Демонстрира сила и свърши доста набързо. Сега опитай да бъдеш като някакво друго, по-лениво и по-нежно животинче… — Умна е. Успя да ми каже каквото трябва с дозирано и меко чувство за хумор. Малко по-твърд тон и току виж, вместо запомняща се тръпка, се получи засечка, за която няма да ми се иска да си спомням…

При втория опит няма бързане. Даже показвам някакви хватки. Една какичка, едно време ме поотвори на някои хитрини, които жените приемат с удоволствие. По едно време изпускам едни поизтъркани от употреба думи, които би трябвало да я накарат да се засмее иронично. Но тя, кой знае защо ми отговаря „И аз…“ Не само разтоварвам по приятен начин. Усещам аурата й, тя ме вълнува. Иска ми се да й кажа още някои думи, но се опасявам, че ще преиграя. И ще чуя нещо от рода: „О, я стига! Работи там и не се отвличай…“ Но даже мълчейки, усещам — получава се.

… Последен, вдъхновен пирует, при който и на двама ни не достига въздух. Нещо си избърборваме и пухтим като парни локомотиви. Опитвам се да измисля някакви много умни и много нежни думи, но докато мисля — заспивам. В просъница усещам целувка по очите.

— Спи, лека нощ мой мили принце… — Казва го естествено, като актриса, която с лекота би изиграла всякаква любовна роля. Тъмната нощ вероятно разблокира позабравени инстинкти — например, инстинктът нежност… В същото време нещо драска съзнанието ми. Фразата ми звучи познато. Ами да…

„Спи, лека нощ мой мили принце! Рой ангели ще те приспят в покой!“ — А, не така! — опитвам се да се разбудя. Протягам ръка в тъмнината и тя попада върху коляното й. Хващам я здраво. — Това ли избра точно да ми кажеш? — Макар и в просъница, се сещам, че напасвахме финалният стих. Когато Хамлет бере душа, а Хорацио арабийски му обещава рой ангели да го приспят. В сладък покой. Завинаги!

Тя стои до мен и не се дърпа. Пак се смее:

— Първата фраза от стиха не вещае смърт. Откъде да знам, че ще направиш връзката с трагедията…

Я виж, ама и тя се сети за какво става въпрос…

— Както и да е… — промърморвам с въздишка. — Това, с което се занимавахме, се приема за начало на живот, а не за края му. Не се каня да умирам, какъвто и стих да сме сглобили. Тръгваш ли си?

— Да.

— Седни до мен за минутка. Ще стана да те изпратя.

Тя сяда в краката ми, а аз, въпреки искреността на кавалерското си обещание, заспивам пак още на следващата секунда.

На сутринта вече вали, дъждът разстила сребърна, филигранна прежда, но за разлика от другите дъждовни дни, днешният не ми изглежда тъжен, а само добре измит. Имам своенравна памет, из главата ми се върти някакъв израз на латински. Даже му измислям и подходяща мелодия. Тананикам си го, а не мога да си спомня нито откъде го знам, нито какво точно означава. Е, като се замислям сериозно, се сещам: „Omne animal triste post coitum“ — „Всяко животно е тъжно след съвокупление“ Да бе… Животните може и да са тъжни, но аз съм човек и точно сега ми е наистина хубаво. В следващия момент се сещам още нещо — един друг урок от живота. За пръв път видях отстрани как става взаимодействието на мъжкото и женското начало на една поляна. Магарето демонстрира намерение чрез гръмогласен рев и победоносно размахване на внушителното си любовно пособие. Реализира намерението си по категоричен начин и явно в пълно съгласие с магарицата. А после заяви на всеослушание така, че го чуха и глухите, че е доволно от преживяното. Сещате ли се какво е общото между човека и магарето? — Способността да се изпитва радост от любовта. Но, по този признак, човек е роднина и с маймуните, и с тапирите… И с кого ли още не…Явно има съществена разлика само между човека и песимиста, изразяващ се на латински. Явно, човекът и песимистът принадлежат към различни биологични видове. Авторът на цитата вероятно е бил образован, но полуимпотентен…

По обяд, след като се прибираме от столовата, се сещам да попитам Великия:

— Какви бяха тия, снощните?

— Женски — лениво отговаря той.

— Това и аз го разбрах. Как се казват, откъде са? — продължавам да любопитствам. Друг път той е пълен с обстоятелствени пояснения, но днес е непривично мълчалив.

— Имат си имена, но ги забравих.

— Да те подсетя. Твоята беше Марги. А моята?

— Не помня. Ако настояваш да ти кажа откъде са, ще ти кажа: От територията извън казармата са. Друго?

— Защо си такъв тайнствен? Питам те нещо съвсем нормално. Трябва ли да ти вадя с ченгели думите из устата? — недоумявам.

— Виж, момичето помоли да не ти обяснявам коя е и откъде е. Обещах й. Сега ще ме мъчиш ли? — поглежда ме в очите Великият.

— Няма да те мъча. Спокойно.

Не го разпитвам повече. Ясно, момичето е дошло от любов към разнообразието. И затова е помолило да не му цитират биографичните данни. Не ме знае кой съм, какъв съм. Току виж, взема и цъфна в дома му, а то в това време е там с приятеля си. Или започна да му досаждам с обяснения, подплатени с един основен мотив: „Обичам те и затова…“

Затова е помолило за дискретност. Нормално. Все пак, благодаря ти Господи, че си му пуснал мухата — да си помисли за разнообразието…

Хващам се, че започвам да обичам мухите…

През следващите дни често си мисля за хубавия женски смях. Признавам, липсва ми. Липсва ми еластичното тяло, липсва ми тръпката, която събужда дивашкото желание да взривиш този възел от нежност в ръцете си. Липсва ми спомен за нормалния й глас, защото през цялото време шептяхме като конспиратори…

Липсва ми… Май започвам да се влюбвам, пази Боже! Не, не, трябва да го преодолея. Ще го преодолея!

Кой е този умник, който е решил, че на двайсет, вместо да се радваш на изобилието от нежност, трябва да киснеш в някакъв прашен гарнизон? Запълнен като термитник с такива като теб, оглупели от жажда за ласки млади момчета.

Липсва ми… И какво от това?!

Недомислицата, наречена казарма, е облечена в сериозно звучащия мотив за защита на родни граници, зелени поля, сини простори.

Защото има и такова впечатляващо нещо — войната. Войната, като универсална възможност за решаване на всякакви проблеми. От успешното решаване на тези проблеми зависи вселенската хармония, едва ли не… Войната е висша форма на общуване. Свещен ритуал. На война хората се събират. За да убиват. И да бъдат убивани. В името на свещени идеали.

Войните се водят между хората. Земята не е създадена от Бога с граници. На земята, с нейните поля и простори, не й пука как се чувстват хората. Наистина, след една сериозна война тя е поразровена, но природата има лек за всичко. И покрива раните, предизвикани от човешкото недомислие с най-доброто лекарство — спокойната зеленина.

След няколко години, терените на битките се превръщат отново в огрени от слънцето, мирни, зелени поля. По цветята, които покриват мирната зеленина вече кацат бръмбарчета и мушички, а над тях летят птички. Птичките папкат бръмбарчета и мушички, но това не е война. А равновесие на хранителни вериги, разбирай — хармония.

Кой е измислил тази толкова човешка, необходима безсмислица — войната?!

Как кой?! — Хората!

Точно човекът ли е любимото ти творение, Господи?

 

Започва да се говори за впечатляващо събитие — участие във филм, като дубльори. Два дни преди появата на снимачния екип, парата вече е подгрята до червено. Ще прескоча подробностите до започване на снимките.

Според режисьорският замисъл, началните надписи трябва да текат върху кадри от полет на самолет на фона на слънчев залез. Ето, отделя се парашутист, след малко още един и така, докато свършат титрите трябва да скачат и парашутисти. Последният надпис се появява, когато един от героите се изтърсва върху покрива на попска къща. Защо точно попска? — Така било по сценарий… Като идея — направо чудо…

Лирично встъпление: Топла августовска вечер… Пеят птичета, проскърцват щурчета, дето сън не ги лови, привечерния ветрец шушне някаква история, ама не се разбира точно каква. Идилия…

Товарим се в стария Ли-2 и се възнасяме в лятното небе. Двайсетина души офицери и сержанти, надошли от цялата страна. Сред тях, един-единствен войник — Маратонецът. Чест велика! В търбуха на возилото жега, всички са потни и ококорени. Шега ли е, ще се увековечаваме… Някъде под нас лети големият комар, вертолетът. На него е снимачният екип с камерата.

Набираме необходимата височина, отварят вратата и първата двойка застава до нея. Отвън струята буботи, земята надолу тъмнее… Самолетът лети над огромен царевичен блок. Светва червената лампа. Първият се отделя, но в това време щурманът размахва ръце откъм пилотската кабина — да не се скача! Вторият остава до вратата. Оказва се, че има проблеми с изравняването на скоростите на двете машини. Самолетът се мярвал за момент пред обектива на камерата и веднага изчезвал. Сериозен проблем!

Ама много сериозен! Двойка парашутисти стои на вратата и чака. „Скок!“, „Чакайте, чакайте — стоп! — Пак са ни изтървали… Сядайте ако искате.“ „Айде, ставайте бързо! По-бързо де! Остави, пак нещо не се получава…“ От време на време скочи по един човек, най-много двама. Щурманът през цялото време маха с ръце като вятърна мелница. Надвиквания, надприказвания…

И така около два часа.

Скачам някъде по средата на водевила, тупвам в нивата, прибирам парашута и се измъквам до втория външен царевичен ред. Съображението: Позицията е стратегическа — аз виждам шефовете, те не ме виждат; не съм подложен на непрекъснатия риск някой да ми извика „Бегом до…“ От това „Бегом до…“ ми е дошло до… Лежа върху купола, слушам как пеят страдащите от безсъние щурчета и блаженствам.

След като се приземява и последният парашутист, полковникът, шеф на прайда, дава заповед за строй на летящите лъвове. Армия без строй закъде? На строя лъвовете се броят, дават се указания, правят се анализи и се извършват други полезни дейности.

Излизам от нивата и заставам накрая. „Равнис!“, „Мирно!“… До „Преброй се!“ добре. Броим се един път, два, три пъти. Да, ама една бройка не излиза. Сержантът Боре. Бързо разследване: С кого скача Боре?; Преди кого скача Боре?; След кого скача Боре?; Някой да знае нещо за Боре?

Никой не знае нищо за Боре!

Станала е тя една, ами…

— Боец, бегом до спалното помещение! Кажи на дежурния да вдигне всички по тревога! След десет минути да са тук!

Маратонецът търчи до помещението. Дежурният и дневалният играят карти. Предавам нареждането. „Добре, ей сега да си довършим играта.“ „Виж, напечено е…“ „На кой му е напечено, да се топи у ледена вода. Ей го на, заради теб ми взе последната ръка. Я внимавай, стани! Тревога бе, сган сънлива…“

Не след десет минути, но след половин час, войнишката група все пак пристига при офицерската. Отново строй и указания, само че този път ОЦ — особено ценни. „Значи, бойци, разпръсквате се през два реда и внимавате! Ако видите купол и тялото на парашутист, което…“

Ако е станало това, което не трябва да става, душата на сержант Боре вече се е наредила на опашката горе, за да се представи на Всевишния.

Тръгваме от единия край на безкрайната нива. Търсим. Добре, че има пълнолуние. По някое време, след полунощ излизаме от царевицата. Нищо. Нищичко!

— Бойци! Задачата е отговорна! Отваряйте си очите! Може би човекът се държи с последни сили за живота, така да се каже… Отваряйте си очите ей, че ще ви…

Боре, дръж се за живота, пак идваме!

Захладнява, царевичните листа режат ръце и лица. Псувни, кикот. „Ей го!“ „Къде бе?“ „Спокойно — майтап!“ „Да ти го…“.

Около три сутринта. Пак сме там, откъдето тръгнахме. Боре го няма. Офицерите се съвещават. Извикват Маратонеца.

— Бегом до портала! Там ще вземеш от дежурния бланка за…

Маратонецът приближава портала. Спира и мисли. Силно мисли. Вчера Боре дойде на работа с москвича. Сега москвичът го няма. Малко вероятно е железарията да се е възнесла на небето заедно с душата на стопанина си. Обръщаме постановката. Щом машината не е тук, а не е и на небето, значи стопанинът й, най-вероятно… Почуквам на дежурния, той излиза, протяга се и пали цигара. Проверявам работната си хипотеза. Питам. Отговаря:

— Е, па он доде снощи къде осем и половина, запали си московецо и си пойде дома.

Боре, Боре… Знаеш ли колко пъти ще бъде спрегнат по твой адрес любовният глагол? И дали ще ти се размине само с това?

Не бягам, а летя. Искам да зарадвам хората. Докладвам. Офицерите палят по цигара с облекчение. И войниците също палят, но нервашки. Поради доброто си домашно възпитание няма да цитирам целите им реплики, а само началото им. Започват с „Да ви…“ и „Да му…“

В четири сутринта ми се налага да взема отговорно решение. От командира на самолета случайно разбирам, че в други ден ще летят за Габриела. Би ли се намерило място за моята скромна персона на борда. Човекът вдига рамене:

— Да те впишат в полетния лист. Никакъв проблем.

Сержантът се появява около обяд. Обяснявам му за варианта с утрешния полет. Човекът мисли точно две секунди. Съобразява, че утре може да ми духне друг вятър в главата и затова трябва да се възползва от хубавата възможност да се отърве от мен още днес. С нетипична за себе си решителност отсича:

— Започваме да оформяме документите. Веднага!

Раздялата с него е почти затрогваща. Възможността да се спаси от мен явно радва сержанта. Толкова, че се отпуска и ми подава ръка:

— Такова… Всичко хубаво де… Аз съм обяснил на новия ти началник, че разбираш от парашути, ама ти е голяма устата. Виж… дръж си устата затворена и ще бъдеш добре. Ще видиш! — искрено ме уверява той.

Великият ме изпраща до самолета. Носи торбата ми. Вървим и мълчим. Ако казармата наистина ражда войнишко братство, вероятно е в такива моменти то да бъде осъзнато. Великият ми подава ръка:

— Фелдфебелът е прав. Дръж си устата затворена и почни на чисто. Ами, това е…

Прегръщаме се несръчно, потупваме се по раменете.

— Ще ми липсваш — признавам си аз.

— И ти на мен — засмива се тъжно Великият. — Но всеки трябва да си върви по пътя, нали?

Оскъдният диалог не ражда някаква нова сентенция. Докато набираме височина, през ума ми минава простичката мисъл „Няма значение по какви пътища ще ме залашкаш, Господи. Но направи така, че по-често да срещам по тези пътища хора, като Великия. Моля те!“