Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (17)

XV. Паралелният свят все още съществува

Зимата тече ту сива, ту бяла, но безкрайна. Със сивотата на небе, покрито с мръсни облаци, с белотата на снега, но и с черните петна на оголената земя. Положението ми не се е подобрило, но и не се влошава. Майорът разговаря с мен чрез сержанта. Великият Александър прави картинката пикантно-деликатна. Той все така поддържа колата на майора и ползвайки каналите си, редовно я зарежда с бензин на аванта. Затова майорът го обича, дава го за пример, даже веднъж му донася истински портокал от столовата. В същото време аз показвам на Великия доста от нещата, които той не знае. Майорът вижда това, но пасува, защото го устройва. Вероятно, след не особено тежък размисъл е стигнал до извода, че будала като мен няма да тръгне да прави умишлени грешки и спокойно ме оставя да работя по парашутите, без да ми виси над главата.

Великият започва да ми помага в чистенето на залата и майорът се прави, че не забелязва това нарушение на собствената му заповед. Хитър е майорът, хитър е… Усетил е, че си паснахме с Великия и работата върви стабилно. Защо да не затваря по едно око за някои неща… Отпада и задължителния норматив един път на ден да мия чинии. Мия, но отвреме-навреме, колкото да не загубя форма. Май животът започва да тече нормално. Почти нормално… Сиво нормално.

Става и едно малко, приятно чудо. В петък майорът си тръгва без колата. Великият го е изфинтирал с някаква въображаема сериозна повреда, за отстраняването на която ще трябват поне два дни ровене из металните карантии. А колата си е в ред.

Привечер в събота се качваме на чудото на руската техника и се изнизваме през втория портал. На него дежури само войник, естествено — приятел на Великия. Вече сме зад оградата. И, като нормални празноглавци, тръгваме към кръчмата на близкия квартал.

На площада свири музика. Има сватба. Има много хора. И доста момичета. Хващам се, че ги гледам със жаден поглед. А с какъв поглед да ги гледам? Единствените женски същества, които съм виждал през последните месеци, са няколкото дебели лели, които работят из канцелариите на поделението.

По някое време музиката престава да свири хоро и подхваща някакви, уж модерни ритми. Наистина, и модерните парчета се свирят по същия начин, но е приятно да видиш как доста двойки запълват средата на площада.

Някога, много отдавна, преди да облека униформата, почуквах на барабани. Танцувах нелошо. Но това беше някога. Сега стоя като истукан на края на площада, при лелите, и не мога да откъсна очи от двойките, които се въртят около оркестъра. Нямам грам кураж да отида и да поканя момиче.

Великият е обявил, че по принцип не танцува. Но се оказва сред някаква групичка, където го посрещат с усмивка, ръкостискане и потупване по рамото. Да поддържаш колата на шефа означава, че се обзавеждаш и с възможността да завързваш и полезни познанства. Великият опитва се да присламчи и мен към групата, но не се получава. Мое устато величество стои като дърво и не успява да обели дума.

Вече притъмнява. Отивам до кръчмата, вземам си една бира и се връщам при лелите. А те, милите, се опитват да завържат разговор с мен. Отговарям им с половин уста. Въобще не ми минава през ум да се върна при веселата група. Там се познават, закачат се, смеят се. Все полезни умения. А аз не съм сигурен, че все още мога да се усмихвам.

По едно време мярвам някакви очи. Изящни и тъжни. Очи от икона. Очите на… Света Екатерина.

Да бе, точно очите на Света Екатерина! Когато край теб няма нормално женско присъствие, започват да ти се привиждат очи на светици.

Нямам памет за физиономии. Но помня очи и изражения. Тези очи съм ги виждал някъде. Или просто вече съм достатъчно превъртял и въображението заема мястото на паметта?… Второто е по-вероятно.

Тръгвам си бавно. Вървя по разнебитените тротоари на крайния квартал и разсъждавам, къде калта е повече — по улиците, или в душата ми? При такава съпоставка, мърлявите улици май изглеждат доста чисти.

Поемам по пътя към летището. Вървя по края на шосето и се ослушвам, готов да отскоча в шанеца, ако чуя бръмченето на двигател зад гърба си — нямам никакво желание да бъда смачкан като хлебарка от пиян шофьор. Слънцето вече е залязло, а долу, на завоя постепенно изпълзява бледа, привечерна луна.

Чувам шум от двигател, но колата спира до мен. Москвичът на майора. Намествам се на дясната седалка. Мълчаливо се прибираме в поделението.

Великият е купил някакъв салам и бутилка вино. Сядаме до бюрото в залата и си правим малко пиршество. Тук е забранено да се яде — може да се развъдят мишки от трохите — но ние сме над някакви дребни забрани. Александър е весел, разказва ужасно интересни истории, но аз го слушам с половин ухо. Нещо ме яде отвътре. Нещото е осъзнатото неверие в собствените възможности. Преди година свирех, танцувах, карах момичетата да се заглеждат в мен. Тази вечер стоях като истукан и въобще не си вярвах.

Македонски явно умее да чете мисли. Спира да се смее заразително и ме поглежда в очите.

— Когато дойдох в залата, знаеш ли как ти завиждах? Ти знаеше толкова много, имаше куража да биеш контра на майора. После, в школата всички се съобразяваха с теб…

— … И затова ми се качвахте на главата…

— Качвахме се — съгласява се Великият — но толкова, колкото ти отпускаше. Хици би ти близал подметките до края на живота си…

— Бих бил щастлив, ако до края на моя живот не се срещна повече с него.

— Така да е. Не се срещай! Но се вземи в ръце. Не приличаш на себе си. Пусни малко блясък в очите! Ей, животът въобще не е свършил! Майорът, признава го или не, се съобразява с теб. Тръгвай да се измъкваш от ямата, чуваш ли? Чуваш ли?! — сръчква ме в ребрата той.

Чувам. Как да не чувам… И усещам, че страшно ми се пие вино. Наливам си голяма чаша и с наслада я изпивам на екс. Наливам си втора, нея я пия на едри глътки. Досега не съм пил на екс даже вода. Но чувствам някаква жажда, която двете чаши вино лекуват.

Вече по-спокойно, се опитвам да хвана някаква мисъл за опашката. Мотае ми се из главата една такава, неопределена. Признавам си:

— Не мога да се ориентирам в този свят. Нещо все ми бяга. Уж има толкова умни и свестни хора, а пък…

— Светът се изгражда и крепи от умните и подредените. Ама се управлява от лудите — чувам в отговор един парадокс.

Великият пуска радиото и в тъмнината, откъм ъгъла на стаята се чува тръпен, женски глас. Гласът пее за някакъв дъжд, чакан дъжд, топъл дъжд. Пее за това, че капките, падайки, изгубват спомена за своето минало.

И аз трябва да изгубя част от спомените си — поне тия, в които падах надолу?… Спомените могат да бъдат като гири, вързани на краката. Ако плуваш в дълбока вода, гирите могат да те повлекат към дъното. Ако не съумееш да отвържеш тежестта, трудно ще си стъпиш на краката. И още по-трудно ще поемеш към някакво различно бъдеще. В което има слънце.

Пролетта все пак идва. Някак изведнъж. Свежа, нахална, отново млада. Блъска с ветрищата си дърветата, нещо им се подиграва, а те се тресат — от смях или от страх — пред неудържимия й напор. Блъска и мен. Но не ме плаши, хубаво ми е. Измъквам се от чернилката, измъквам се!

Пролетта наистина прави чудеса. Едно малко чудо — майорът разписва книжката ми за цял ден отпуск. Цял ден извън поделението. Автобусът се измъква под носа ми, но веднага след него спира кола. Кара я някакъв мъжага с кариран каскет на английски денди. Още преди да отворя уста да го попитам нещо, той започва да ми разказва за парниците си. Гледа домати, заработва добри пари. Синът от тази година е студент. На щерката не й се учи, предпочела да хване един будала и да се омъжи, ама и това е добре. Момчето, зетят, е шофьор, полезен занаят, така решихме и проблема с транспортирането на доматите до пазара.

Изтърсва ме в центъра и запрашва нанякъде, тласкан в гърба от вятъра на оптимизма си. Човек за завиждане.

Отивам на кино и макар, че филмът ми е интересен, заспивам. Доста блъскане ми се събра напоследък, затова съм така сънлив. Пък може да е от пролетната умора? Ходя по улиците, зяпам момичетата, малко ми е тъжно, но наистина малко. Така, вървейки, краката ме завеждат в познат квартал. Така, вървейки, мярвам някаква двойка пред себе си. Още отдалеч виждам, че момичето носи шлифер като на Дани, висока е колкото Дани и е Дани.

Кавалерът й е много по-висок от нея, но е доста слаб. Сменила е менюто. И Жорж, и моя милост сме спортяги, а този е модел макарон. Може би е приела, че със спортягите не й върви? И е решила да пробва с макарон…

Вървя след тях до първото кръстовище. Момичето си има посока, хванало се е за една върлина и си върви по пътя. Правилно постъпва. Трябва да свия по първата пряка! Че току виж, Дани усети сърбеж от погледа ми и се обърне.

Вечерта се прибирам в поделението здравословно-тъжен. Разбирате ли за какво става въпрос? Малко ми е тъжно, но съм се уверил със собствените си очи, че този, паралелният свят, все още съществува. Има на какво да се надявам.

Пак правя глупав гаф. То, има ли умни гафове? Прибирам се от наряд и се засичам с майора. Той е екипиран с парашути. Някакъв самолет ще ходи до друго летище и той ще го използва да направи един скок. Има план който освен другото, му се плаща. Няма как, трябва да се скача.

Изморен съм от нощното недоспиване, изнервен съм. Майорът ме чуква лекичко и усеща, че поддавам. Усмихва се злорадо и набързо ме нахоква за нещо. Пропускът си е мой, забравих как се рисува бързо муха.

Успокоен и удовлетворен, човекът поема към самолета. Напоследък ми попадна някаква медицинска енциклопедия. От нямане какво да правя, изучих конструкцията на стъпалото на човека. Там има около четирийсетина костици. От нямане какво да правя, изучих наименованията на костиците на латински. Сега гледам тромавата фигура на майора и мислено му пожелавам да счупи крак. Ляв. Обяснявам и коя точно костица да счупи.

После отивам с някакъв камион да натоварим едни сандъци. Петък е. Надявам се, когато се прибера към залата да не заваря пред нея колата на майора. Прибирам се, но колата си е там. Влизам в залата и тъкмо да поискам разрешение, виждам, че няма от кого. Срещу мен, на леглото хърка Великият. Усеща влизането ми. Нахоквам го — майорът още не си е тръгнал, а ти лежиш. Ще влезне и ще хвръкне перушина. Македонски се смее насреща ми и обяснява, че майорът няма да влезе и няма да хвърчи перушина. Преди около два часа самолетът се е прибрал. И майорът бил в него, но на носилка. Счупил е крак при приземяване. Нещо се мярва през ума ми.

— Ляв крак ли е счупил? — питам, вслушан в някакъв вътрешен глас.

— Да, ляв. Ти откъде знаеш? — поглежда ме леко любопитно Великият.

Освен че е счупил левия крак, на другия ден мярвам медицинското на бюрото и разбирам, че е счупена точно тази костица, която аз препоръчах. Май притежавам опасна дарба? Господ ме слуша. Не прави добре, че ме слуша. Полу на шега, полу наистина, моля Всевишния:

— Господи, не се връзвай на всички глупости, които ти говоря! Карай, както ти си знаеш, не допускай да ти дават акъл дилетанти. Моля те!

Но няма да си кривя душата. Счупването на офицерския крак не предизвиква в мен грам състрадание. Нямам нищо против офицерът да си остане в армията. Но предпочитам това да е в армейска болница, а не в парашутна служба. Поне докато аз съм в нея.

Съвсем неочаквано, за пръв път във военната си кариера, сержантът става, макар и временно, шеф на служба. Доволен е, но се раздвоява. Майорът имаше уста да дава заповеди и гръб да си носи последствията. А сержантът просто е свикнал да се крие зад нечий гръб. Сега къде да се крие — зад собствения си гръб?

Втората сутрин влиза важно в залата и започва да раздава заповеди. Явно е решил, се служебното рокадо му позволява да се направи на лъв. Пролазило го е изкушението да опита да изреве и да покаже зъби. Тръгва да задейства Великия, но той, точно в този момент е зает с важна задача — вади си някакво трънче от пръста. Преадресира заповедта към мен. Аз тръгвам с безизразно лице към него. Доближавам го и избафквам като пес:

— Бау!

Не е логично пес да лае лъв, ама животът е пълен със странни примери. Сержантът ме гледа, готов да направи завой към вратата. Така, вадейки си трънчето, Великият казва високо и ясно:

— Знаеш ли какво значи в превод от патагонски „Бау“? Значи: Дръж се кротко и възпитано. И работата ще върви, и ядове няма да береш. — Вади трънчето и с интерес разглежда върха на иглата. После продължава все така високо и ясно: — Внимавай само да не чуеш втори път „Бау“. Това би означавало, че ще се раздвояваш сутрин — дали да влизаш през тази врата, а после бързо да си излизаш, или изобщо да не влизаш. Нали разбираш от бау? — нежно завършва той.

Сержантът гледа ту мен, ту Великия. Усмихва се:

— Ама вие сте големи майтапчии бе, момчета. Няма какво да ви уча, вие всичко си знаете. Исках само да ви подсетя, нали разбирате?…

Следващите два месеца са наистина добри за живеене. Доколкото може да се живее добре в казарма. Добри не само за Великия и за мен, но и за сержанта. Ние си вършим работата, той подписва каквото му поднесем. По някое време минава на проверка някакъв голям началник. Рови в документацията, завърта се из щаба, подпитва. И установява, че всичко е на шест. Появява се отново в залата и даже потупва по рамото сержанта.

— Браво! Щом можеш да се справиш и без шефа си, значи имаш добри командирски навици. А момчетата слушат ли, слушат ли?

— Тъй вярно, много слушат. Трябва да ги държа малко по-изкъсо, ама са добри. Няма проблеми! — оптимистично и бодро докладва сержантът.

— Кой беше по-коравоглавият от тях? — сеща се да попита полковникът.

— При мен корави глави няма! — пъчи гърди сержантът. Когато полковникът излиза от залата, той идва бързо при мен:

— Не се сърди, че аз така… Нали разбираш, трябва да градя авторитет…

Щом е за градеж, ще градим заедно. Важното е да не се разгражда. Пълен съм с великодушие. И отново си спомням песента за дъжда, изгубил спомена за своето минало…