Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

XXII. Същество от друга планета

Винаги съм искал да стана летец. Но след зрял размисъл проумях, че военен летец от мен не става. Не защото няма да успея да изуча занаята. Просто, казарменият климат не ми понася, даже при статут на офицер. А в авиационното училище, единствено в страната, приемат само за военни летци.

Доста неочаквано, през една събота, баща ми идва да ме види. Очите му блестят знаменателно. Сигурно има добра новина. След неизбежните, уводни общи приказки, бързо изплюва камъчето. Пътувал за някъде с влака. Заприказвал се с мъж на неговите години. Оказало се, че синовете и на двамата почтени мъже са учили в едно и също училище, в един и същи курс. Бащата на Валентин се оказал някакъв „отговорен фактор“ в системата на гражданската авиация. И дал на баща ми безценна информация. В руско авиационно училище ще бъде обучен випуск летци за гражданската авиация. Под сурдинка — за синове на наши хора. Ще има някакъв формален приемен изпит, но който трябва да реши задачите, ще ги реши. Така де…

— Хубаво, но това не ме топли. Аз не съм син на наш човек, а на селянин…

Татко се усмихва.

— Обясних, че си много запален и той обеща да окаже съдействие. Ето ти телефона му. Тук е записан и адреса, на който трябва да пратиш документите.

Баща ми си тръгва, а мен ме хваща треска, пред която маларичната е просто кихане. И то така ме хваща, че няколко часа не мога да си намеря място. Винаги съм искал да стана граждански летец.

През целия следващ месец вали. При друг случай дъждовната прежда, която почти непрекъснато се влачи от облаците към черно-сивата земя, би предизвикала в мен нормалната, тиха меланхолия. Но аз възприемам дъжда технически: вода, която се движи вертикално от небето, под въздействието на гравитацията. Никаква лирика, завършен практик съм, решавам задачи. Като щур. Денем и нощем. Подготвям се за приемния изпит по математика. Нищо друго не задържа погледа и вниманието ми. И се получава ефект, точно според постановките на някаква индийска система. Аз не се интересувам от възможното лошо, което може да ми се случи, а лошото не се интересува от мен и нищо неприятно не ми се случва. Идилия…

Решавам задачи и все повече се успокоявам. Ако изпитът не е много, ама много тежък, ще се справя. Но хората искат и характеристика. А там съм за мустака… Ако възложат на моя приятел майора да ме обрисува словесно, ще се получи такъв портрет, че по-добре въобще да не пускам документите.

Значи, трябва да се търси втори вариант. Няколко дни дебна. Ползвам войника-свръзка, неосъщественият Карузо. Най-после удобният момент настъпва — командирът е сам в стаята си. Почуквам на вратата, влизам и искам разрешение да остана. Капитанът пише нещо. Повдига поглед.

— Казвай… — нарежда ми кратко и делово.

Предавам възможно най-сбито информацията от баща си. Капитанът ме оглежда с предупредителен интерес.

— А ти знаеш ли, че пиене и летене не се обичат?

— Точно това ми е най-малкият проблем…

— Сигурен ли си?

— Може ли да кажа още нещо?

— Казвай…

Разказвам му всичко, както си е. За това, че съм бил помолен да подслоня една бедна самотна бутилка за малко. А после бутилката се оказала три бутилки. За тях си заслужавам шамарите. Но с останалите наистина нямам нищо общо. И наистина, пиенето е последния ми проблем. Капитанът ме поглежда насмешливо:

— И се чувстваш ужасно обиден за десетте дни арест, с които те наградих?…

— Ами! Един от изводите, които си направих е, че казармата не обича обидчивите. Десет дни арест не са нещо приятно, но се преживяват, ако не се изживяваш като велик страдалец. — Замълчавам за момент, а после се опровергавам: — Излъгах! Яд ме беше, разбира се! Но не мисля да давам път точно на обидата. Обидата е лош съветник!

Странно. Според досегашните ми наблюдения, такъв разговор, и то с големия началник, въобще не е здравословен за мен. Но командирът се държи съвсем нормално. Усеща нещата. И ми напомня с нещо Генерала.

— А как стои въпросът с просрочената отпуска? — задава небрежно следващия въпрос.

Няма място за пируети. Разказвам му всичко така, както си беше. За смъртта на Генерала, за отхвърлената молба да отида да се простя с него, за идеята ми да избягам, за това, че зам началник щаба е надушил какво ми се върти из главата и ме е пратил наряд. И че, може би заради това, не съм успял да забележа техническата грешка в документа…

— Ясно — кимва замислено капитанът. — Това с погребението не го знаех. Трябвало е да те пусне. Защо не ме потърси?

— Нямаше Ви в поделението. Не знаех дали ще ми се зарадвате, ако цъфнех пред апартамента Ви?

— Щях да ти разпиша книжката, а като се върнеш, щях да те окошаря задето си прескочил оградата — информира ме добросъвестно капитанът. — После се засмива по неговия си начин, бодливо. — Абе, я си донеси книжката. Ако ме ментиш, че майорът е сбъркал, ще си носиш последствията, да знаеш…

Знам. Притичвам до стаята на приятеля ми. Той явно е предупреден по телефона. Подава ми мълчаливо книжката. Капитанът я отваря, чете внимателно, после ми я връща. Излежал съм си ареста, въпросът е приключен.

— Защо не искаш да станеш военен летец? За там бих могъл да ти съдействам — поглежда ме замислено.

— Теоретично съждение. Първо. Възпитават те, че участвайки във война — необходима за нашата права кауза, подпомагаш нашата, благородна цивилизация да се наложи над друга, по-примитивна. И така даже й правиш добро — на тази, недоизпипаната цивилизация. Това просто не е истина! Когато една цивилизация се наложи силово над друга цивилизация, губят и двете цивилизации. И още. Този занаят изисква подбор. Избират се умни, действени, интелигентни момчета. Обучават ги, минават през бариери, докато усвоят професия, почти изкуство. Същината на тази професия е да бъдеш добре подготвен да унищожаваш при екстремални условия, също такива умни, действени и интелигентни момчета. Извън чистия морал, това все пак е жесток парадокс. Аз не мога да заколя кокошка, камо-ли да стрелям по човек…

— Самочувствие, че служиш на справедлива кауза снема чувството за вина.

— Каузите са като дрехите. Подменят се една с друга, и ако са добре съшити, изглеждат красиво. Смятате ли, че момчетата от отбора на потенциалния противник не са убедени, че служат на правия Бог? А аз съм злопаметен. Няма да успея да се накарам да забравя, че стрелям по човек в самолет. Да не говорим за варианта, да ръся бомби над главите на баби и внуци. Под прикритието на каквито и да е благородни подбуди. Чърчил го е казал ясно: „Войната е поле, където много хора се бият и загиват без да се познават, накарани да правят това от малкото хора, които добре се познават“. Не ставам за боен пилот. Но ми се лети…

— Да… — почесва се по бакенбардите капитанът. — С такива мисли в главата, наистина не ставаш за никакъв военен. На кого бяха бутилките?

— Забравих вече.

— А ако трябва да си спомниш, за да ти дам рамо? — гледа ме право в очите.

Не ми е лесно да го кажа, но трябва:

— Ако това е цената, не съм в състояние да я платя. — Нещо в мен се нищи и къса. Да спомена едно име и да си реша проблема. Да, но зад името стои един човек, когото обичам. Когато се видим с дон Паскуале и двамата се смеем. Вариантът, който капитанът ми предлага е да заколя две усмивки. Не!

— Къде тръгна?

— Към вратата.

— Защо?

— Не е учтиво да изляза през прозореца.

Привиква ме с пръст да се доближа до бюрото му:

— Ако ми беше снесъл информацията, изхвърчаше по допирателната. За кога ти трябва характеристиката?

— Ако стане до края на седмицата, ще вляза в срока.

— Днес сме сряда. Ела в петък сутринта да си вземеш документа.

— От кого трябва да го получа?

— От този, който ще го изготви. Зам началник щаба.

— Значи, мога и да не идвам. Знам, че с характеристика, написана от него, няма да ме вземат и за кравар на село — промърморвам под нос.

— Много знаеш! — стрелва ме с поглед капитанът. — Ела в петък да си вземеш документа. Хайде, изчезвай, че се заприказвахме, пък аз имам работа!

Гледа ме вече леко свъсено. Военен, педант. Въпреки това ме обзема познатото чувство на лекота. Майорът ще сътвори за мен хвалебствена ода, няма къде да ходи. Не би му минало през ума да ми подлива вода. Щом така му е наредено.

Заставам на вратата. Сега трябва да поискам разрешение да изляза. Вместо стандартната военна фраза, от устата ми излиза:

— Благодаря! Има господ…

— Господ няма! Благодари на баща си, че те е направил. И на майка си — че ти е дала живот. Изчезвай! — Смее се. Хубаво. Открито. Съвсем като нормален човек, а не като военен.

Военните нормални хора ли са? Явно, поне някои от тях — да! За моя радост, този военен педант също се оказва свестен човек. Лъв, та лъв! Расов! Как да не му благодариш…

 

Става малко чудо. Пускат ме отпуска за няколко часа. Мога да отида до близкия град. И какво от това? До толкова съм превъртял, че първо ми минава глуповатата мисъл да се откажа и да остана да решавам задачи. Но дон Паскуале също е изтеглил печелившо билетче и ме помъква, без да слуша аргументираните ми обяснения. То, аз и не се съпротивлявам кой знае колко. Щом попадам в компанията на Негова Светлост, просто е неучтиво да се правя на интересен.

… Град като… градче. Ако се изразя още по-неуважително, като голямо село. С доста кал. И едно, единствено свястно заведение в него. За визитата на което пък Наши Превъзходителства нямат достатъчно пари. Размотаваме се по главната улица и нещо си бърборим като папагалчета, когато от другия край на улицата се задава сватбена процесия. От добре информиран източник, лелка около четирийсетте, научаваме, че се омъжва местна знаменитост. Лекоатлетка, скачачка с цял поменик от олимпийски титли и звания. Знаменитост от мащаб, който не съответства на градчето. Мярвал съм снимката й по вестници, чел съм и някакви интервюта с нея. Меки, внимателни очи. Да видим на живо Величието…

… Не харесвам живота си такъв, какъвто тече през тези дни. Момичето в бяло явно възприема същия този свят по съвсем друг начин. Играе начело на подпийналата тайфа и е очевидно щастливо. Фигура наистина в шампионски стил. Здрава, стегната, чуплива. Усещам нещо като леко замайване и отклонявам поглед. Дон Паскуале ме сръчква:

— Виж, бе, виж, каква пастървичка. Ох, да ми я даде господ за час в ръчичките, мамо-у-у…

— Дал я е вече на когото трябва. Смяташ ли, че онзи арабия с цветенцето на ревера би ти я пуснал, и то точно днес?…

— А, да не е луд! Ама това не пречи да си помечтая… Гледай бе, човек, гледай, оплакни очите! В поделението можеш да се радваш само на големия задник на лавкаджийката.

Не издържам и отново поглеждам към фигурата в бяло, която точно в този момент минава край нас. За момент мярвам лицето й. Наистина топли, добри очи… Естествено, като очите на Света Екатерина. Превъртял съм. Дон Паскуале отново ме сръчква:

— То, бива скромност, бива, ама твоята и на Марс я няма…

За последно поглеждам към отдалечаващата се изваяна фигура. Играе не само тялото му. Звънти и душата му. Това е неговият ден в бяло…

… И обикновен мой ден в сиво. Затова изръмжавам малко злобно на почитаемия дон:

— Ако искаш, вземи и моята порция зяпане. За мен, това е същество от друга планета. Просто не е реалност… — „Нищо, че гази същата кал като нас“ — последната фраза си я казвам на ум.

— Прав си… — съгласява се неочаквано и малко тъжно донът. — Ама аз съм по-добре от теб, щото все още мога поне да си помечтая, че съм на мястото на младоженеца…

 

Въпреки недвусмисленото предупреждение на капитана, същата вечер прескачам оградата. Не съм го правил от доста време. Вървя бавно край широките селски дворове. Хората още не са си легнали. Много от прозорците светят, чуват се гласове, смях. От оборите се донася пръхтене и мучене. Не знам как бих се чувствал, ако се върна да живея на село, предполагам че скоро бих избягал, но нощната разходка по тихите улици ми доставя истинска, неподправена радост.

Стигам до къщата на Таня. Прозорецът на кухнята свети. Колебая се дали да извикам високо, или да вляза и да почукам на прозореца. Спирам се на втория вариант. Все пак съм малко нещо нелегален, не е хубаво да вдигам шум.

От тъмнината безшумно изскача някакво куче. Инстинктивно се дръпвам, но то така напористо върти опашка, скимти и се умилква, че се навеждам да го погаля. Съпроводен от новия си приятел, отивам до прозореца на кухнята. Вътре е само бащата на Таня. Седнал е до печката и чете някаква книга. Почуквам леко по стъклото. Той вдига поглед и се ослушва. Почуквам втори път. Човекът става и отваря вратата. Присвива очи. Аз съм на тъмно, затова не може да ме познае.

— Добър вечер, търся Таня.

— Ами, търсете я. Но не тук.

— А можете ли да ми кажете къде мога да я намеря?

— Само Бог би трябвало да я знае къде е. Нали той всичко вижда…

Разговорът явно не потръгва.

— Преди време ми беше заела едни пари, може ли да ги оставя да й ги предадете?

Човекът ме гледа известно време, а после неочаквано предлага:

— Всъщност, ако искате влезте и я изчакайте. Тъкмо ще пийнем по едно вино.

— Нямам много време, но… — В този момент усещам, че наистина ми се пие чаша вино. — Благодаря, поканата звучи добре.

Влизаме в кухнята. Бащата донася от съседната стая дамаджана и заплаква две не особено чисти чаши от мивката. Налива. Виното е с великолепен, рубинен цвят. Вади от хладилника блокче сланина и нарязва ситни резенчета. Действията му са бавни, отмерени.

— Наздраве! — Гласът му е мек и звучи малко глухо. Това не е добър глас за учител — трудно би надвикал устата детска сган.

— Наздраве! — Отпивам. Виното е добро не само на цвят…

— Как е службата? — пита, за да подкара разговора бащата на Таня.

— Службата е добра, но аз не се чувствам добре в нея. Не съм роден за военен. Даже и за малко — кой знае защо си признавам аз.

— Да бъдеш военен е призвание и който го няма, а му се наложи да облече униформа, не се чувства удобно в нея… — съчувствено ме поглежда бащата.

— Ще го преживея. Все пак ми остават само още няколко месеца.

— А оттам-нататък?

— Мисля да уча.

— Какво?

— Първата идея е да стана граждански летец. Отвътре ме дърпа към тази професия, но е много сложно да се класирам до нея. Ако не стане, вероятно ще следвам някаква хуманитарна дисциплина — история, философия, право…

— А Таня записа учителски институт… Само загуби две години. И сега стои като платноход в безветрие… — споделя тъжно човекът.

— Не се познаваме добре, за да кажа каквото и да е, но имам усещането, че Таня е много свестен човек. Може би е просто във временна криза, която ще преодолее? — казвам това, което наистина мисля.

— Станеш ли войнишко момиче, после трудно би си намерил друг път — тъжно констатира баща й. — Предполагам си чул и за майка й?…

— Бегъл намек от нейна приятелка. Маркира само, че има нещо не в ред, но какво точно, отказа да ми каже. А и аз не бях настойчив да питам. Но не се чувствай задължен да споделяш, ако не ти се говори…

— На село една такава тайна може да бъде само обществена. Ще дойде до ушите ти, така или иначе… — Става от масата и отива за нещо в тъмното антре. Връща се, сяда отново и бавно пали цигара. — Накратко, след като се оженихме и се роди Таня, майка й забягна с някакво цирково конферансие. Написа ми писмо, че било взрив от любов, нещо неустоимо. Когато видях неустоимия любовник, се хванах за главата — обикновено, кухо конте. Заболя ме здравата, но помислих, че може би трябва да изчакам неизбежното изтрезняване. След няколко месеца получих второ писмо, с разкаяние. В деня на погребението…

— Какво погребение?

— На другия ден, след като бе написала писмото, майката на Таня се самоуби. Преряза си вените. После се разбра, че докато кръвта й изтичала, контето стояло в съседната стая и гледало телевизия. Казват, че при тия, които си режат вените, самоубийството често е зов за помощ: Отчаян съм, виж докъде стигнах, помогни! Антоанета ходеше по земята, но живееше в друг свят. Подозирам, че в нейните очи и аз съм бил нещо различно от това, което съм. Контето също. Тя имаше фантазия да доизмисля хората. — Отпива от чашата и замислено я държи с пръстите на двете си ръце.

— И как реагира селото на трагедията. Как се оформи клюката, митът? — питам съчувствено.

— По селски. Според местните стандарти, Антоанета беше направила няколко глупави, непростими грешки, почти грехове. Беше зарязала почтено семейство — заради циркаджия. Беше оставила дете на мъжки ръце — какво разбират мъжете от гледане на деца? И най-голямата недомислица — беше посегнала на живота си. Селянинът, по инстинкт не може да схване като нещо приемливо едно самоубийство. От друга страна, съчувствието на селските баби ми идва в повече. След толкова години, това съчувствие продължава да блика. Пък и Таня се държи предизвикателно. Не знам доколко я привлича позицията на селска проститутка, но нарочно парадира с това. Дразни показната селска почтеност.

— Не сте ли мислили за друг вариант? Поне да смените селото…

— В тази малка държава, дори да отидеш на другия й край, клюката пак ще те застигне. Опакована като мистерия…

Замълчаваме. Няма и смисъл да се трупат повече думи по темата. Между нас се е породила взаимна симпатия, но тягостният разговор слага точка на желанието да говорим. Отпиваме от виното и мълчим. Тъкмо решавам, че трябва бързичко да доизпия чашата и да си тръгна, отвън се чуват стъпки. И два познати гласа. На Таня и Екатерина.

— О-хо, ето как двама мъже стават приятели. В компанията на цар Алкохол. Здравей, скъпи — целува ме Таня.

Екатерина гледа някъде встрани от мен. Но аз ставам и я целувам по бузата. Тя го приема като протоколна любезност. Двете сядат до масата, бащата на Таня им налива вино. Чукваме се. Таня отива до хладилника и вади някакъв, ухаещ на чесън салам.

Отпиваме от хубавото вино и си бърборим остроумни безсмислици. Екатерина все така отбягва погледа ми, дори когато си разменяме по някоя реплика. Таня ни оглежда с дискретна насмешка. Приятно е. По едно време поглеждам часовника си. Поувлякъл съм се. По това време трябваше да съм от другата страна на оградата. Ставам.

— Съжалявам. Хубаво ми е, но трябва да бягам в родната казарма. Ако усетят отсъствието ми, могат да започнат да скърбят за мен — опитвам да се измъкна с шега от положението.

— Екатерина тъкмо се канеше да си тръгва. Ще я изпратиш, нали? — смее се Таня. Интересно й е да гледа отстрани забавната, объркана любовна история, сериал от която тече пред очите й.

— Ако Екатерина няма нищо против…

— Столичната кокона няма нищо против — подсмихва се Екатерина. — Нали така ме наричате зад гърба ми?

Вървим по глухите, вече успани селски улици и аз с неудоволствие си мисля, че пак ще трябва да напъхам ръце в джобовете на собствения си панталон. Вместо под пуловера на Екатерина, да речем. Когато една млада дама се държи по този начин с кавалера, той започва да мери дълбочината на джобовете си. От друга страна, така, както нямам претенции, че разбирам добре жените, надушвам, че нещо ме будалка. Но играе по много странен начин и ме обърква…

Все пак, по някое време намирам повод, вадя една от ръцете си от джоба и я поставям на раменете й. Ръката стои доста нескопосано на новото си място, а Екатерина просто не реагира. Целувам я по ухото, тя не се дърпа, но и не се обръща към мен. Мълчи.

Вървим си така, почти прегърнати, вървим, вървим… И стигаме до познатата бабина къща.

— Без да съм го правил, вече знам какво бих усетил, ако тръгна да прегръщам женската статуя в парка — признавам очевидното си поражение.

Екатерина се засмива със смях, познат от някаква тъмнина, внезапно се обръща към мен и впива устни в моите. Осъзнавам грешката си — ако статуята в парка имаше такива устни, по тъмните нощи често бих я посещавал. Обмислила го е и е поела дълбоко дъх — целувката е толкова продължителна, че по едно време започва да не ми достига въздух — свари ме неподготвен. А освен другото, между нас внезапно се появява един, познат за мен, втвърдил се… предмет. Отлепваме се един от друг и поемаме дълбоко дъх, смеейки се. Опитвам отново да почувствам топлината на устните й, но тя подпира носа ми с показалец.

— Искам да ти кажа нещо… — Очите й блестят. Обичам женските очи, които отразяват по този начин светлината на звездите.

— Като всеки умник в моето положение, очаквам обещание — опитвам се да говоря сдържано. — Да те подсетя ли какво точно да ми кажеш?…

— Спи, лека нощ, мой мили принце! — прошепва в ухото ми тя, изкикотва се и потъва в двора. Движи се толкова тихо, че почти не чувам шума от стъпките й. После спира някъде пред къщата.

Стоя на тротоара и се чувствам доста глупаво. В съзнанието ми изплува споменът за онази тъмна до черно нощ, когато Великият ми подари през прозореца едно момиче. После тази топла и усмихната братовчедка на дявола месеци ме е премятала и водила за носа… Все още не мога да поставя знака за равенство, толкова силно ми въздействат двете роли поотделно.

Екатерина е на няколко метра от мен, но не знам къде точно. Под лозницата е тъмно и аз едва различавам петното на фигурата й. Не знам и какво да правя.

— Браво! Не артистка, а чудо… Не ти ли е неудобно да ми се подиграваш по този гаменски начин? — Това не са уж шеговити реплики. Яд ме е на нея. Още повече ме е яд на мен самия. В същото време усещам как кръвта пулсира на тласъци по цялото ми тяло.

От тъмнината дочувам глас, внимателен и топъл, без грам подигравка.

— След вратата има две стъпала. Внимавай да не се спънеш.

 

Някъде, на границата между нощта и утрото, когато селските петли започват да разпяват гласовете си, поемам към поделението. Вървя и спя. Дотолкова съм се отнесъл, че вместо да премина през оградата, минавам пред прозорчето на дежурния. В последния момент виждам неподвижната фигура и замръзвам. Но човекът дреме праведно, отметнал неудобно глава.

Понякога, нощем, когато и дядо Господ спи, по земята стават хубави, почти приказни чудесии… Подвластен на спомена за съществото от друга планета, в което аха-аха да се влюбя усещам, че нещо край мен просто ще се промени. Благодарение на това същество, на дядо Боже или на друга, добра сила. Знам — нещо се променя и то сега, веднага. И изживявам тръпката на една съвсем реална обич с момиче. С което е прегръщахме и награбвахме като превъртели. Какво от това, че обстановката не съответства на магическото изживяване? Когато има вътрешен заряд, и стар селски креват, в охлузена селска къща също са подходящ декор за любовната алхимия…